Бог на императори

5

Първото, което Гизел осъзна в мига, в който се появиха със стратега и изключително високомерната му съпруга пред императора и императрицата, беше, че ги очакват.

Не очакваха, че ще го разбере. Искаха да вярва, че импулсивното решение на Леонт да я доведе тук ги е изненадало. Очакваха от нея да действа подведена от това неразбиране, да се държи дръзко и да направи грешки. Но тя бе преживяла целия си живот в кралски двор и каквото и да си въобразяваха самонадеяните сарантийци за антите в Батиара, между нейния дворцов комплекс във Варена и Имперския прецинкт тук имаше колкото разлики, толкова и прилики.

Докато музикантът оставяше инструмента си, а императорът и малкото дворцово обкръжение се обръщаха към нея, Гизел прецени набързо алтернативите и реши да поднесе почитанията си най-официално, с пълния поклон и допирането на челото в пода. Валерий — с гладко обръснато лице, добродушно и ведро — се обърна към Леонт, а след това погледна Гизел, щом тя се изправи. Устните му колебливо се кривнаха за поздрав. Аликсана, на стол от слонова кост с нисък гръб, облечена в тъмночервено и с пищни накити, й се усмихна почти приятелски.

И тъкмо тази лекота, с която двамата приеха появата й, това добродушно посрещане, в което не им се наложи да вложат никакво вътрешно усилие, накара Гизел изведнъж да изпита страх, все едно че стените на тази стая се бяха отдръпнали, за да открият необятното студено море отвън.

Преди половин година тя бе изпратила тук един майстор с предложение за брак с този мъж. Жената, императрицата, знаеше за него. Майсторът й го беше казал. И двамата го бяха предвидили — или се бяха досетили — каза й Гай Крисп, още преди да им е заговорил. Вярваше му. Като ги гледаше сега, императорът с престорената му изненада и Аликсана със заблуждаващо радушното приемане, му вярваше безусловно.

— Простете ни, трижди въздигнати, това непредвидено натрапване — заговори отривисто Леонт. — Водя ви царствена особа, кралицата на антите. Крайно време е, по мое мнение, тя да е тук сред нас. Ако бъда обвинен за това, ще го приема.

Държеше се откровено и прямо. И следа нямаше от изтънчената походка и тон, демонстрирани в дома на танцьорката. Но все пак трябваше да знае, че това не е изненада за тях, нали? Или тя грешеше? Гизел крадешком погледна Стилиана Далейна: нищо не можеше да се отгатне по това безизразно лице.

Императорът махна небрежно и слугите притичаха да предложат места на двете жени. Стилиана леко се усмихна, с едва доловима насмешка, мина през стаята и прие чашата вино и предложения стол.

Гизел също се настани. Гледаше императрицата. И изпитваше смътен, но съвсем осезаем ужас заради глупостта, която бе допуснала преди година. Допуснала беше, че тази жена — стара, бездетна, със сигурност вече похабена и безсилна — може да бъде заменена.

Всъщност глупост не беше подходящата дума. Аликсана Сарантийска, гладка и лъскава като перла, сияеше със светлината, отразена от драгоценните накити и уловена в тъмните й очи. В тях също се долавяше насмешка, но някак много по-различна от онова, което Гизел беше видяла в жената на стратега.

— Изобщо не е натрапване, Леонт — заговори тя. Гласът й беше плътен, благ и спокоен. — Удостоихте ни с висока чест, и тримата. Виждам, че идвате от сватбено празненство. Нали ще приемете вино? Ще послушаме още малко музика и след това ще ни разкажете за сватбата, нали?

— Моля — каза най-сърдечно Валерий Втори, император на половината свят. — Смятайте се за поканени и почетни гости.

Съвършени бяха, и двамата. И Гизел взе решението си.

Пренебрегна поднесената й чаша, стана плавно от мястото си, стисна ръце пред себе си и промълви:

— Императорът и императрицата са много мили. Дотолкова, че ми позволяват ласкателната самозаблуда, че тази визита е била непредвидена. Сякаш нещо, което се случва във великия Сарантион, може да се изплъзне незабелязано от всевиждащите им очи. Дълбоко съм благодарна за тази учтивост.

Забеляза как слабият престарял канцелар Гесий, който се топлеше до камината, изведнъж се умисли. Имаше само още петима други гости, разкошно облечени и обръснати мъже, плюс плешивия дебел музикант. Леонт, кой знае защо, изглеждаше раздразнен, макар че тъкмо той трябваше да е предупредил Валерий, че идват. Стилиана отново се усмихваше зад чашата вино и многобройните пръстени по ръката си.

Валерий и Аликсана се изсмяха високо. И двамата.

— Ето, че си получихме урока — каза императорът и се потърка по гладката брадичка. — Като хитруващи деца, хванати от възпитателя си. Родиас е по-стар от Сарантион, Западът е бил държава много преди Изтока, а кралицата на антите, дъщеря на крал, преди самата тя да властва от свое име, вероятно винаги е била наясно с дворцовите практики.

— Ти си умна и красива, дете — каза Аликсана. — Може би точно като дъщерята, която бих искала да имам.

Гизел си пое дъх. Всичко това не можеше да е искрено, разбира се, но жената пред нея току-що бе привлякла вниманието към възрастите им, към своето бездетие и външността на Гизел.

— Дъщерите рядко са желани в един двор — промълви тя, умът й работеше трескаво. — В повечето случаи ние сме само инструмент за династичен брак. В други отношения само усложняваме нещата, освен ако няма и синове, с които наследяването да стане по-гладко. — Щом Аликсана можеше да е пряма, тя също можеше. Не можеше да отрече възбудата, която я бе обзела: преживяла беше тук близо половин година, затворена като насекомо в тракезийски кехлибар. Това, което правеше сега, можеше да завърши със смърт, но разбираше, че си струва да поеме риска.

Забеляза, че този път Гесий леко й се усмихна. Усещаше преценяващия му поглед.

— Разбира се, ние сме в течение на домашните ви затруднения — заговори Валерий. — Всъщност цяла зима обмисляме възможни начини за тяхното преодоляване.

Едва ли имаше смисъл да не реагира на това, наистина.

— Цяла зима ние правехме същото — отвърна тихо Гизел. — Може би щеше да е по-уместно да го правим заедно? Всъщност приехме поканата да дойдем тук точно за това.

— Нима? Така ли е наистина? — намеси се един мъж, облечен в пищно извезана тъмнозелена коприна. — По мое мнение нашата покана и един имперски кораб спасиха живота ви, кралице на антите. — Властният му тон не бе особено приемлив в тази компания. Главният официарий на Сарантион направи кратка пауза и продължи: — В историята на вашето племе има много диващина все пак.

Това Гизел изобщо не можеше да приеме. Пак ли великият Изток и пропадналият Запад? Бляскавите сарантийски наследници на Родиас и дивите варвари от северните лесове? Не. Не и тук. Гизел се обърна, изгледа го и отвърна много хладно:

— Донякъде — да. Ние сме войнствен, завоевателен народ. Разбира се, наследяването на властта тук, в Сарантион, става много по-цивилизовано. Без никаква смърт при смяна на императори, нали?

Даваше си сметка какво говори. Последва кратко мълчание. Не й убягнаха бързо разменените погледи, извърнати след това към Стилиана Далейна, която седеше малко зад императрицата. Самата Гизел се постара да не погледне натам.

Канцеларът се окашля сухо, прикрил устата си с шепа. Музикантът, много припряно и с видимо облекчение, се поклони и излезе с инструмента си. Никой не му обърна ни най-малко внимание. Суровият поглед на Гизел не се откъсна от главенстващия имперските служби.

Императорът заговори — бавно и замислено:

— Кралицата, разбира се, е права, Фаустин. Всъщност дори възкачването на чичо ми бе съпроводено с известно насилие. Скъпият баща на Стилиана беше убит.

Дотук с хитрините. Този човек нямаше да пропусне и един нюанс, без да го обърне в своя полза, прецени Гизел. Впрочем, можеше да го разбере: баща й беше същият навремето. Това й вдъхваше известна увереност, макар сърцето й да биеше учестено. Тези хора бяха опасно проницателни, коварни, но и тя самата бе дъщеря на такъв човек. Може би самата тя беше такава? Нищо нямаше да им попречи да я убият и навярно щяха да го направят. Но не можеха да я лишат от гордостта и от всичко, което бе наследила. Съзнаваше обаче една горчива ирония: защитаваше своя народ срещу обвинението, че е кръвожаден и варварски, след като сама се бе оказала набелязана жертва на убийство — в свято, божие място.

— Времената на промяна рядко минават без щети — отрони тихо канцеларът първите си думи. Гласът му бе тънък като папирус и много ясен.

— Същото трябва да се каже и за войната — отвърна рязко Гизел. Нямаше да позволи тази вечер да се превърне във философска беседа. Дошла беше тук не просто за да спаси живота си, каквото и да си мислеха или говореха някои.

— Несъмнено. — Аликсана кимна замислено. — Един човек изгаря и умира, или загиват хиляди и хиляди. Правим своя избор, нали?

„Един човек изгаря и умира“. Този път Гизел погледна бързо към Стилиана. Нищо не можа да улови на лицето й. Знаеше историята. Всички я знаеха. Сарантийски огън на улицата, призори.

Валерий клатеше глава.

— Избор. Да, скъпа. Но той не е своеволен, ако имаме доблест. Служим на бога. Така, както го разбираме.

— Така е, ваше величество — заяви отривисто Леонт и думите се врязаха като острие на меч в изкусително мекия глас на императора. — Войната в името на Джад не е като други войни. — Извърна отново очи към Гизел. — А и не може да се каже, че нашествията са нещо неприсъщо за антите.

Не можеше, разбира се. Самата тя го беше намекнала. Народът й бе завладял Батиарския полуостров, опустошил беше Родиас, опожарил го беше. А това правеше идеята за военно нахлуване трудно оборима, нито пък имаше право да моли за милост. Само че тя не правеше това. Опитваше се да насочи всичко това към истината, която знаеше: ако нахлуеха като нашественици — дори този снажен златокос пълководец да успееше в началото, — нямаше да устоят. Изобщо нямаше да устоят срещу антите, с инициите по границите и след като Басания отвореше друг фронт, след като там осъзнаеха последиците от възстановяването на една велика империя. Не, възвръщането на Родиас бе възможно само по един начин. И средството беше тя, в своята младост, с живота си, който можеше да свърши с отрова в чашата вино или с безмълвно забито острие в сърцето й.

Толкова тясна и крива пътека й оставаше, по която да се опита да тръгне. Леонт, великолепният и благочестив войник, който я гледаше сега, бе този, който щеше да донесе разруха на страната й, ако императорът му дадеше благословията си. „В името на Джад“. Правеше ли това мъртвите по-малко мъртви? Можеше да ги запита точно това. Но този въпрос едва ли беше важен сега.

— Защо не разговаряхте с мен досега? — отново се обърна тя към Валерий, мъжа със спокойното и благодушно лице, когото бе поканила да се ожени за нея. Мъчеше се да надвие внезапно обзелата я паника. Все още й беше трудно да срещне очите на Аликсана, въпреки че точно тя се държеше най-добросърдечно от всички. „Нищо тук не е каквото изглежда“, продължаваше да си напомня Гизел. Ако изобщо съществуваше някаква истина, в която да може да се вкопчи, тя беше това.

— Бяхме в преговори с узурпаторите — отвърна с жестока откровеност Валерий. „Използва честността за инструмент“.

— Аха — промълви тя, стараеше се да прикрие смущението си, доколкото можеше. — Нима? Колко… благоразумно.

Валерий сви рамене.

— Съвсем очевиден курс. Беше зима. Не е сезон за военни походи, но куриерите вървят. Глупаво би било да не се постараем да научим колкото може повече за тях. А те естествено щяха да научат, ако ви бяхме приели тук официално. Затова и не го направихме. Но се разпоредихме да ви наблюдават, да ви пазят цялата зима от възможни убийци. Трябва да сте в течение на това. Имат тук шпиони — както имахте и вие.

Последното го пренебрегна.

— Нямаше да разберат, ако се бяхме срещнали като сега. — Сърцето й продължаваше да бие учестено.

— Допуснахме, че щяхте да откажете всякакъв друг прием, освен като гостуваща кралица — каза кротко императрицата. — Което си беше — и е — ваше право.

Гизел поклати глава.

— Редно ли е да настоявам за церемония, когато умират хора?

— Всички го правим. Нищо друго не ни остава в такива времена, нали? — каза Валерий.

Гизел го погледна в очите. Изведнъж си помисли за хейромантите, за уморените свещеници и за един стар алхимик, извън стените на града. Ритуали и молитви, докато вдигаха могилата на мъртвите.

— Трябва да знаете — продължи с все така спокоен тон императорът, — че Юдрик от Варена, който сега се титулува „регент“, предложи да ни се закълне във васал на вярност и — това е ново — да започне да плаща официално данък два пъти годишно. Освен това ни покани да назначим в двора му съветници, военни, както и религиозни.

Доста важни подробности. Гизел затвори очи. „Трябва да знаете“. Не го беше знаела, разбира се. Беше се озовала на половин свят от трона си и бе прекарала цяла зима в очакване да я посрещнат в двореца, да получи своята роля, да оправдае бягството си. Значи Юдрик беше спечелил. Винаги си беше мислила, че ще спечели.

— Условията му бяха предвидими — продължи императорът. — Да го признаем за крал и да му поднесем само една смърт.

Тя отвори очи и го погледна отново, без да мигне. Това й беше позната територия, по-позната, отколкото може би си мислеха. В отечеството й бяха правили облози дали ще умре преди зимата. Опитали се бяха да я убият в храма. Двама души, които бе обичала, загинаха там заради нея.

Беше дъщеря на баща си, така че вирна брадичка и отвърна пламенно:

— Нима, ваше величество? Сарантийски огън? Или само един нож за мен в нощта? Нищожна цена, с която да се плати вековечна слава, нали? Васална клетва! Данък, съветници? Религиозни и военни? Слава на Великия Джад! Поети ще възпеят величието на това дело за бъдните поколения. Как бихте могли да откажете такава слава?

Последва тягостна тишина. Изражението на Валерий се промени съвсем леко, но взряна в сивите му очи, Гизел разбра страха, който този човек бе способен да всели у хората. Чуваше пращенето на огъня в това мъчително безмълвие.

Съвсем предвидимо първа се осмели да проговори Аликсана.

— Надвиха те, любими — закачливо подхвърли тя. — Прекалено умна е за теб. Сега разбирам защо не искаш да ме изоставиш и да се ожениш за нея, или дори да й устроиш подобаващ прием в двореца.

Някой издаде задавен звук. Гизел преглътна с усилие.

Валерий се извърна към жена си.

Не каза нищо, но изражението му отново се промени. Излъчваше някаква странна интимност. И след миг Аликсана бе тази, която леко се изчерви и наведе очи.

— Разбирам — промълви тя. — Всъщност не бях си помислила… — Погали с пръсти колието на шията си. — Това… не беше необходимо — добави със сведен поглед. — Не съм чак толкова крехка. Господарю мой.

Гизел нямаше представа какво означава всичко това. Подозираше, че никой от присъстващите няма представа. Съвсем интимни неща, споделени публично. Запремества очи от нея към него… й разбра. Със сигурност.

Нещата не бяха такива, за каквито ги беше взела.

Не я бяха канили до тази нощ в Имперския прецинкт не заради преговорите с узурпаторите във Варена или поради други някакви строги изисквания на дворцовия протокол, а защото император Валерий бе искал да спести на своята жена младото излъчване на Гизел и онова, което — съвсем формално — значеше или можеше да значи то.

Всички знаеха, че има начин да се опрости това възвръщане на родната люлка на империята. Не само тя го беше разбрала и бе изпратила един майстор на дълъг път дотук с лично послание. Логиката, здравият разум на този брак беше непоклатима. А съпругът се беше наложил над владетеля. Удивително.

А това означаваше, че ако тази нишка на мисълта й беше вярна, тази нощ я бяха допуснали тук само защото… защото точно сега се взимаше друго решение.

Пролетта идваше. Вече беше дошла всъщност. Гизел вдиша дълбоко.

— Нападате ни, нали?

Валерий Сарантийски извърна очи от съпругата си и погледна отново Гизел. Изражението му бе станало като на духовник, замислено и съсредоточено.

— Всъщност да. Във ваше име и в божието. Вярвам, че ще одобрите?

Всъщност не я молеше, разбира се. Просто го заявяваше. И не само на нея. Гизел чу, долови почти осезаемо вълната, преминала през раздвижилите се неспокойно стоящи и седящи хора. Ноздрите на стратега чак се раздуха като на състезателен кон, чул тръбния сигнал за старт. Допускал го беше. Беше го очаквал, но не го беше знаел. Досега. Моментът бе избран така, че да изглежда сякаш Валерий току-що е решил импулсивно, на мига, по настроение, заради нейната поява тук. Или може би цялата тази вечер с музика сред най-близки приятели в навечерието на пролетта бе нагласена така, че да се стигне до това „мигновено“ решение, без никой друг да знае, дори съпругата му. Човек, който дърпаше скрити струни, който караше другите да танцуват според неговите нужди. Или да умират.

Тя извърна очи към Аликсана и откри, че нетрепващият й поглед очаква нейния. Взряна в дълбините им, Гизел си представи какво могат да причинят тези тъмни очи на мъж или на някои жени. И нещо друго разбра, съвсем неочаквано: колкото и невероятно да беше, тук в нейно лице тя имаше съюзница, която също искаше да ги отклони от това нашествие и всичко, което предвещаваше то. Не че изглеждаше важно за нея.

— Императорът трябва да бъде поздравен — намеси се гласът на трета жена. Тонът на Стилиана беше хладен като нощта отвън. — Изглежда, неговите данъчни служители са били по-усърдни, отколкото твърдят слуховете. В края на краищата истинско чудо е, за бога и за неговия наместник на земята, че в съкровищницата са натрупани достатъчно средства за завоевателна война.

Последва тягостна тишина. Стилиана Далейна трябваше да има изключителна самоувереност, та при сегашното си положение да говори така в това обкръжение. Но защо пък да я няма, с нейното потекло и брак не й липсваха поводи за самочувствие, нали?

Валерий се извърна и изгледа Стилиана с добродушна насмешка.

— Един император получава толкова подкрепа, колкото си е заслужил, е казал Сараний. Не знам какво говори това за мен или за служителите ми, но винаги има начини да се финансира една война. Възнамеряваме тази година да съкратим заплащането на източната армия. Няма смисъл да се подкупва Басания за мир и да се плаща на войници, за да го пазят.

Леонт го погледна стъписано и се покашля.

— Това решено ли е, ваше величество? — Явно не бяха потърсили мнението му.

— Финансов въпрос, стратег. Желаем да се срещнем утре с вас, за да обсъдим възможността да се предложи на войниците земя на изток, на която да се заселят. Обсъждали сме го това в миналото, а канцеларът сега предлага да го направим.

Леонт беше твърде опитен, за да издаде изненадата си.

— Разбира се, ваше величество. Ще бъда тук призори. Макар да съжалявам, че се оказах лъжец заради нещо, което казах днес следобед на сватбеното празненство. Повиших младоженеца и го назначих на изток. Сега той губи не само повишението на заплатата си, но и целия си приход.

Валерий сви рамене.

— Преназначи го. Вземи го с теб на запад. Дреболия, разбира се.

Леонт поклати глава.

— Вероятно. Но никога не взимам във военна кампания мъже, току-що сключили брак.

— Похвално, Леонт — намеси се императрицата. — Но съм сигурна, че можеш да направиш едно изключение.

— Лошо е за армията, сияйна господарке.

— Както и неотстъпчивостта — вметна собствената му жена от мястото си до императрицата и остави чашата си на масата. — Наистина, скъпи. Ти очевидно смяташ, че човекът е способен. Назначи го в личния си щаб, плащай му сам като на останалите, прати го на изток от Евбулус за твой наблюдател за година — или докато не решиш, че вече е в реда на нещата да го повикаш на запад и да го убият във война.

Рязката откровеност в думите и тона на тази жена, помисли си Гизел, докато местеше поглед от лице на лице, със сигурност трябваше да подразни събраните тук мъже. Но бързо премисли, след като погледна императрицата. Вероятно бяха свикнали с подобни неща — за разлика от собствения й двор, където дръзкото говорене на жена можеше да доведе до смъртно наказание.

От друга страна, Гизел беше властвала във Варена, от свое име. За разлика от жените тук. А това беше важно. Поставяше я много над тях. Сякаш за да го омаловажи, Стилиана Далейна заговори отново:

— Простете ми тази дързост, височайши господа. Често прекалявам със склонността си да казвам каквото мисля. — Никакво разкаяние нямаше в тона й обаче.

— Черта от баща ти — отвърна тихо императорът. — Не е… непременно порок.

„Не е“, помисли Гизел. Стаята й се стори натежала от пластове минало, настояще и онова, което предстои. Сложно заплетено кълбо от нюанси, подмолни, едва доловими и настойчиви.

Стилиана се изправи и направи изящен реверанс.

— Благодаря, ваше величество. Ще помоля за вашето и на императрицата разрешение да се оттегля. След като ще се обсъждат въпроси за война и политика, редно е да напусна.

Беше права, разбира се. Никой не проговори, за да я разубеди. Леонт я придружи до вратата и щом тя излезе, погледна императора и се усмихна.

Гизел беше чула, че двамата се познавали още преди първият Валерий да седне на трона. Леонт трябваше да е бил много млад тогава.

— Скъпи господарю — заговори стратегът, неспособен да скрие вълнението в гласа си, — може ли да помоля всички присъстващи да бъдат предупредени, че тази информация все още не бива да излиза оттук? Бих могъл да се възползвам от предимството във времето.

— О, скъпи ми Леонт — каза императрицата, — те със сигурност са се подготвяли много преди това дете да избяга от трона си. Попитай я, ако наистина е необходимо.

Гизел пренебрегна лекото предизвикателство с „детето“ и „избягала“, забеляза, че Валерий я гледа, и чак сега осъзна, че всъщност той още очаква отговора на въпроса, който й беше задал. „Вярвам, че ще одобрите?“

Формална учтивост, помисли си тя. Явно държеше на тези неща. Струваше си да се знае. Този мъж на Златния трон сигурно винаги държеше да е вежлив. Макар и да правеше точно това, което сам е решил, и да съзнаваше последствията, които щяха да понесат другите.

— Дали одобрявам? Разбира се, ваше величество — излъга тя. — Иначе защо пътувах до Сарантион?

И се поклони, най-вече за да прикрие лицето си и онова, което щеше да се прочете в очите й. Вместо тази изящна, огряна от светилници дворцова стая виждаше отново гробната могила, спомняше си гражданската война и глада, мъчителните последици от чумата. Скърбеше неутешимо, че няма край себе си дори една-единствена жива душа, на която да може да се довери. Почти съжаляваше, че не беше умряла във Варена, вместо да чува този въпрос, зададен й тук, докато стои съвсем сама в тази чужда земя, където отговорът й — лъжлив или не — нямаше никаква тежест, нито смисъл на света.

— Наистина… не се… чувствам… добре — каза Пертений от Евбулус.

Намираха се в скромна стая на горния етаж в дома на секретаря. Пертений лежеше проснат върху тъмнозелен диван; с едната ръка на очите, другата — на корема. Криспин стоеше до малкия прозорец и гледаше към пустата улица. Звездите бяха изгрели, духаше вятър. В камината пращеше огън. На едно бюро между дивана и прозореца лежаха купчини документи, книги, прибори за писане, хартии с различен цвят и текстура.

Между тях бяха разпръснати — Криспин го забеляза още с влизането си в стаята — собствените му ранни скици за купола и стените на Великия храм.

Беше се учудил как са се озовали тук, но след това си спомни, че секретарят на Леонт е също така официалният историк на строителните проекти на Валерий и описването на неговия труд бе част от тази задача.

„Защо бик?“ — беше попитал Пертений, докато едва стоеше на краката си вън на улицата, пред вратата на къщата. „Защо толкова много от теб на купола?“

Коварни въпроси, и двата. Криспин, който не изпитваше гореща симпатия към суховатия секретар, влезе и се качи с него по стълбите. Предизвикан? Заинтригуван? Или и двете? Най-вероятно загуба на време, реши накрая, и погледна към излегналия се Пертений.

— От многото вино е — отвърна сдържано. — Особено ако човек обикновено не пие.

— Не пия — каза Пертений и помълча. — Тя те харесва, знаеш ли? Повече от мен.

Криспин пак извърна глава от прозореца. Пертений беше отворил очи и го гледаше. И погледът, и тонът му бяха съвсем неутрални: историк, отбелязващ факт, не обзет от неприязън съперник.

Не можеше да го подведе. Не и за това. Той поклати глава.

— Шайрин ли? Да, харесва ме. Като връзка с баща й. Не и за нещо друго. — Всъщност не беше много сигурен доколко е вярно, но смяташе, че в повечето случаи е. „Представи си как пръстите й леко повдигат туниката ти отзад и нагоре, после се плъзгат обратно надолу по кожата ти…“ Криспин отново рязко тръсна глава, този път по съвсем друга причина. — Да ви кажа ли какво мисля?

Пертений зачака. Човек, свикнал да слуша, посветен в много тайни — жилка в характера не по-малко, отколкото професионална черта. Наистина не изглеждаше добре.

Криспин изведнъж съжали, че е влязъл тук. Не искаше да води този разговор. С досада и леко раздразнен, че са го вкарали в това положение — или може би сам се бе вкарал — заговори:

— Мисля, че на Шайрин й е омръзнало да я обсаждат мъже всеки път, щом излезе навън. Прави живота й труден, въпреки че някои жени сигурно си въобразяват, че го желаят.

Пертений кимна бавно, с натежала глава. Затвори очи и с усилие ги отвори отново.

— Смъртните търсят слава — заговори дълбокомислено. — Без да съзнават какво значи това. Тя се нуждае от покровител. Някой, който да ги държи настрана.

Във всичко това имаше истина, разбира се. Криспин реши да премълчи, че един секретар и хронист едва ли ще е достатъчно сдържащ фактор като признат любовник, за да й осигури тази защита. Вместо това промърмори, за да спечели време:

— Знаете, че някои поръчват любовни заклинания от хейромантите.

Пертений направи кисела физиономия.

— Пфу! Магия. Това е нечестиво.

— А и не действа — добави Криспин.

— Вие знаете това? — попита мъжът на дивана. За миг очите му станаха съвсем бистри.

Осъзнал изведнъж, че трябва да внимава, Криспин отвърна:

— Клириците ни учат, че не действа, приятелю. — И отново изпитал раздразнение, добави: — Все едно, случайно да сте виждали Шайрин да обикаля по улиците преди разсъмване против волята и желанието си с разплетена коса, привлечена от магията на някой мъж, чакащ пред отворената си врата?

— О, Джад! — простена чувствено Пертений. Пиянство и страст, ужасна смес.

Криспин сдържа усмивката си. Погледна отново през леко открехнатия прозорец. Въздухът беше хладен. Улицата долу бе пуста и тиха. Реши да си тръгне и помисли дали да помоли за придружители. Не беше особено безопасно да прекоси човек нощем Града, а и домът му не беше близо.

— Няма да е зле да поспите. Можем да поговорим друг…

— Знаете ли, че в Саврадия боготворят бик? — внезапно попита Пертений. — Има го в „История на Родийските войни“ на Метрактес.

Криспин отново изпита смътна тревога. Съжалението му, че е влязъл тук, се усили.

— Помня го Метрактес — отвърна той небрежно. — Караха ме да го запаметявам като дете. Ужасна скука.

Пертений изглеждаше обиден.

— Едва ли, родиецо! Чудесен историк. Модел за моите истории.

— Моля да ме извините — бързо отвърна Криспин. — Той е, хм, обемист, безспорно.

— Изчерпателен — каза Пертений и отново затвори очи. Ръката му се върна върху тях. — Ще мине ли това изобщо? — простена жално.

— На заранта — увери го Криспин. — Със спане. Почти нищо друго не може да се направи.

— Ще ми бъде ли лошо?

— Възможно е. Искате ли да постоите на прозореца?

— Не мога да стана. Кажете ми за бика.

Криспин си пое дъх. Очите на Пертений отново се бяха отворили, гледаха го.

— Нищо няма за казване. И всичко. Как обяснява човек такива неща? Ако думите го правеха, нямаше да съм майстор на мозайки. Той е като сръндака и зайците, и птиците и рибата, и лисиците и житото в нивите. Исках да сътворя всичко това на моя купол. Имате тук скиците, секретарю, можете да видите замисъла. Джад е създал и света на животните, както е създал смъртния човек. Този свят е между стени и стени, на запад и изток, под ръката и окото божие.

Всичко това беше истина. И не беше истината.

Пертений направи вяло знака на слънчевия диск. Видимо се бореше да остане буден.

— Направи го много голям.

— Те са големи — отвърна Криспин, мъчеше се да прикрие раздразнението си.

— Аха! Виждал си ги, нали? И Родиас също е горе. „Моя купол“, каза. А дали е благочестиво? Дали е… подходящо за храм?

Криспин беше с гръб към прозореца, облегнат на перваза. Тъкмо се канеше да отвърне, или да се опита поне, но разбра, че вече не е нужно. Секретарят беше заспал на зеления диван, още със сандалите и бялото облекло на сватбен гост.

Вдиша дълбоко. Изпита истинско облекчение. Време беше да си тръгне, с придружител или не, преди Пертений да се събуди и да почне да му задава нови смущаващи въпроси. „Безвреден е“, беше го уверила Шайрин в деня на първата им среща. Криспин не се беше съгласил. И все още не беше убеден. Тръгна към вратата. Щеше да прати горе някой от слугите да се погрижи за господаря си.

Ако не беше видял нахвърляните бележки по собствените си скици на масата, щеше да излезе. Но изкушението се оказа неустоимо. Спря и погледна спящия. Устата на Пертений се беше отворила. Криспин се наведе над скиците.

Пертений — трябваше да е той — бе изписал многобройни, трудно разгадаеми бележки върху щрихите му за купола и стенните декорации. Почеркът беше разкривен, почти нечетлив. Бяха си негови бележки, предназначени за него самия — не си струваше да се занимава с тях. Нищо поверително не можеше да има в такива наброски.

Криспин се изправи, за да си тръгне. И в този миг очите му се спряха на друга страница, полускрита под една от рисунките, изписана със същия почерк, но много по-грижливо, елегантно дори, и този път той успя да разчете думите.

„Един от служителите на главния официарий ми разкри (мъж, чието име тук не може да бъде упоменато, за да не бъде изложен на опасност животът му), че за императрицата, останала все толкова покварена, колкото беше и в младостта си, се знае, че карала някои от по-младите екскубитори да бъдат довеждани в баните й сутрин от някои нейни дами, подбрани, разбира се, заради развратния им морал. Тия мъже тя посреща най-разюздано, гола и безсрамна, както когато се сношаваше с животни на сцената, и кара да им събличат войнишките дрехи“.

Криспин усети, че му е трудно да диша.

Много предпазливо, след като се озърна отново към дивана, издърпа леко листа и продължи да чете. Не вярваше на очите си.

„С тези мъже тя се съвкупява с неутолима сласт, понякога с по двама наведнъж, и я използват като улична проститутка в собствената й баня, докато другите жени се галят една друга и ги окуражават с похотливи и сладострастни стонове. Едно добродетелно момиче, каза ми много тайно служителят, било отровено от императрицата затова, че дръзнало да каже, че тези деяния са неблагочестиви. Тялото й така и не било намерено. Тази неописуемо скверна уличница, която сега е наша императрица, винаги принуждава святите мъже да я чакат пред баните й заран, докато войниците бъдат изведени през тайна вътрешна врата. След това поздравява духовниците полугола, с миризмата на похот още по тялото й, и така скверни сутрешните молитви към Святия Джад“.

Криспин преглътна с мъка. Вените на слепоочията му пулсираха. Озърна се през рамо към спящия. Пертений вече хъркаше. Изглеждаше болнав, сив и безпомощен. Криспин усети, че ръцете му треперят. Листът захрущя в ръката му и той го пусна. Изпитваше гняв и страх, а под тези две чувства, като глух барабанен тътен — усилващ се ужас. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

Знаеше, че трябва да се махне. Трябваше да се махне оттук. Но в съвършено оформените фрази на това сквернословие, в тази отрова имаше сила, която го накара — въпреки волята му, все едно че бе обсебен от някаква тъмна магия — да издърпа нова страница.

„Когато тракезийският селяк, извършил скверно убийство, за да постави на трона неукия си роднина, накрая по свое право го зае, макар и не под селското си име (което изостави в напразно усилие да махне от себе си миризмата на тор от нивите), започна все по-открито да върши среднощните си ритуали с демони и черни духове. Като пренебрегваше отчаяните вопли на своите клирици и избиваше безскрупулно всеки, който не пожелаваше да замълчи, Петрус от Тракезия, Императорът на нощта, превърна седемте двореца на Имперския прецинкт в нечестиви места на дивашки оргии, кръв и черна магия. След това, в злостен фарс на благочестива набожност, заяви намерение да построи огромен нов Храм на бога. Привлече за това си деяние зли и безбожни хора — най-вече чужденци — да го планират и украсят, понеже знаеше, че те не ще се опълчат на пъклените му цели. Мнозина в Града по това време с право вярваха, че тракезиецът лично извършва ритуали на човешки жертвоприношения нощем в още недовършения Храм, където били допускани само доверените му и посветени съмишленици. Императрицата пък, оплискана с кръвта на невинни жертви, казват, танцувала за него на светлината на запалени свещи в подигравка към светостта на Джад. След това, гола и пред очите на императора и другите, блудницата взимала незапалена свещ от олтара, както правела в младостта си на сцената, лягала на пода пред похотливите погледи на всички и…“

Криспин смачка хартиите и ги пусна на масата. Стигаше му. До гуша му беше дошло. Вече бе готов да повърне. Този мазен, толкова дискретен и нищо не пропускащ от погледа си секретар на стратега, този официален хронист на войните от управлението на Валерий и на строителните му проекти, с почетното си място в Имперския прецинкт, беше бълвал в тази стая натрупаната си мръсотия, жлъч и омраза.

Зачуди се дали тези думи изобщо са предназначени да ги чете някой. И кога? Щяха ли хората да им повярват? Можеха ли след години да внушат впечатление за истина у онези, които така и нямаше да са познавали хората, за които се отнасяха тези отвратителни слова? Възможно ли беше?

Хрумна му, че само да излезе оттук с подбрана пачка от тези листове в ръката, Пертений от Евбулус ще изпадне в немилост и ще го пратят в изгнание.

Или — напълно възможно — щяха да го екзекутират. Смърт, която щеше да падне на името му. Все пак в ума му се задържа мисълта да го направи, докато стоеше над отрупаната маса задъхан и си представяше тези страници зацапани на пурпурни петна със злостната си омраза, и слушаше хъркането на спящия и пращенето на огъня, и далечните смътни звуци на нощния град.

Спомни си Валерий в онази първа нощ, застанал под внушителния купол, сътворен от Артибасос. Учтивата добронамереност, изписана на интелигентното лице на императора, докато търпеливо наблюдаваше как Криспин опознава с очи и ръце повърхността, която му поверяваха, за да вгради в нея изкуството си.

Спомни си Аликсана в покоите й. Златна роза на масичката. Символ на ужасно крехката красота. Преходността на всичко. „Направи ми нещо, което ще устои на времето“, беше му казала.

Мозайка: копнеж по вечното. Осъзнал беше, че тя разбира това. И още тогава беше разбрал, че тази жена по някакъв начин ще остане винаги с него. Беше малко преди същият този мъж, който спеше сега със зяпнала уста на дивана си, да почука и да влезе с дар от Стилиана Далейна.

Криспин помнеше — и сега го осъзна по съвсем различен начин — поглъщащия поглед, с който Пертений беше обгърнал малката, разкошна, огряна от пламъците на огъня стая на Аликсана, и израза в очите му, когато бе видял императрицата с разпусната коса и като че ли насаме с Криспин в късната нощ. „Неописуемо скверната уличница, която сега е наша императрица“.

Взе внезапно решение и излезе от стаята.

Бързо слезе по стълбите. Слугата дремеше на столче под железен стенен свещник. Събуди се рязко, щом чу стъпките му, и скочи на крака.

— Господарят ти заспа с дрехите — подхвърли му Криспин. — Погрижи се за него.

Отключи външната врата и излезе. След онова, което бе прочел на светлината на огъня, студеният въздух и тъмнината ни най-малко не го притесниха. Спря посред улицата, погледна нагоре, видя звездите: така далечни, така откъснати от тленния живот, никой не можеше да ги привлече. Прие с благодарност студения полъх на лицето си и го потърка с ръце, сякаш за да се пречисти.

Изведнъж много, много му се прииска да си е у дома. Не в къщата, която му бяха дали тук, а на половин свят разстояние. Отвъд Тракезия и Саврадия, отвъд черните лесове и пусти пространства, отново във Варена. Прииска му се да е с Марциниан, при майка си, с другите приятели, толкова пренебрегвани през последните две години, сред спокойния уют на неща, познати от цял живот.

Лъжливо убежище беше това. Знаеше го още докато мисълта се оформяше. Варена сега се беше превърнала в клоака много повече от Сарантион, място на убийства и гражданско насилие, на черни интриги в двореца: без дори възможността за избавление, на която можеше да разчита тук, горе под купола на Храма.

Всъщност човек нямаше къде да се скрие от онова, което, изглежда, представляваше светът, освен ако не реши да се направи на Свят шут и да избяга някъде в пустинята или да се качи на самотна скала. А и в голямата схема на нещата… той вдиша отново дълбоко студения нощен въздух… как можеше да се съпоставят тези ужасни злословия, това мръсно безчестие на един вгорчен от живота драскач… със смъртта на деца? Не можеше. Изобщо.

Хрумна му, че човек понякога не стига сам до изводи за своя живот, той просто… открива, че вече ги е направил. Нямаше да избяга от всичко това, нямаше да пусне косата си до раменете и дрипавите му дрехи да завонят от непрана пот и изпражнения сред пустинята, а кожата му да се покрие с мехури и да изгори. Човек живее в света. Човек търси и най-малката благодат, която може да се открие в него, както и да определя тези неща, и приема, че творението на Джад — или на Лудан, зубира, или на която и да е друга почитана сила — не е място, където смъртните мъже и жени ще намерят безметежен покой. Може би съществуваха други светове — някои проповядваха това, — по-добри от този, светове, където вечното блаженство и хармония са възможни, но той не живееше и никога нямаше да живее в такъв свят.

И докато си мислеше всичко това, Криспин се обърна и погледна малко по-нататък по улицата, и видя огряната от факли стена на огромната къща, съседна на дома на Пертений, с двора с високата порта, в който преди малко бяха внесли изящна носилка. Портата бе отворена и пред нея под звездната светлина стоеше слугиня, загърната плътно в наметало срещу студа, държеше в едната си ръка свещ и гледаше право към него.

Жената видя, че я е забелязал. Без думи вдигна свещта и му махна с другата ръка към разтворената порта.

Криспин, без дори да се усети, че го прави, съвсем неволно беше заобиколил, за да се озове от другата страна. С гръб към мрачно подканящата светлина, отново стоеше съвсем неподвижен насред улицата, но вече всичко се бе променило, всичко бе напълно променено от зейналия вход. Вляво от него, над внушителните фасади от камък и тухли на къщите, се издигаше окъпаният от звездна светлина купол, ясна и ведра извивка над всичките тези нащърбени, тленни черти и ръбове, презряла ги в своята красота.

Но сътворена от смъртен. От Артибасос, един от тези, които живееха тук долу, сред тази убийствена плетеница на човешки връзки и влияния: жена, деца, приятели, покровители и врагове, сред гняв и безразличие, горчилка, слепота и смърт.

Криспин усети, че вятърът се е усилил, представи си слабичкото слугинче, прикрило с шепа свещта при отворената порта зад него. Представи си как се приближава до нея, подминава, прекрачва през онзи праг. Усети как се е разтуптяло сърцето му. „Не съм готов за това“, помисли си, ала знаеше, че в едно отношение това просто не е истина и че в друго — никога няма да е готов за онова, което го чакаше зад портата, тъй че мисълта бе напразна. Но също тъй разбираше, сам в звездната нощ на Сарантион, че му е нужно да прекрачи онзи праг.

Нуждата имаше много лица и страстта бе едно от тях. Нащърбените черти на тленността. Врата, която в края на краищата му бе поднесъл животът. И той се обърна.

Слугинята все още беше там, чакаше. Задачата й бе да чака. Никакви свръхестествени огньове не припламваха, нито пробягваха вече по нощната улица. Никакви човешки гласове не стигаха до него, вик на страж или песен на нощен скитник, или на пияни привърженици на фракция от някоя далечна кръчма, песен отекнала над покривите.

На красиво оформената каменна стена на голямата къща имаше четири факли, поставени на равни интервали в железните халки. Звездите отгоре грееха ярки, морето сега бе зад него, далечно почти колкото тях. Жената на прага беше много млада, още момиче, с боязън в очите.

Подаде му свещта и без да проговори, отново махна с ръка навътре, към неосветените стълби. Той си пое дъх, усети съпротива някъде дълбоко в себе си и припозна отчасти тази надигнала се против течението на мига вълна: гнева на нравствеността. Мрак и смътна, поднесена пред очите му светлина.

Взе пламъчето от хладните пръсти на момичето и тръгна нагоре по витото стълбище.

Нямаше никакво осветление, само пламъчето в ръката му мяташе треперливи сенки по стената. Стигна до горната площадка, огледа се и видя сияние — оранж и порфир, жълто и стопено злато — през леко открехната врата на стая по коридора. Остана замръзнал за миг, след това духна свещта и я остави: на мраморна маса със сини жилки, с железни крака като лъвски лапи. Продължи по коридора с мисълта за звездите и студения вятър навън, за жена си, когато издъхваше и преди това, а после — за нощта предната есен, когато една жена го чакаше в стаята му преди разсъмване, с нож в ръка.

И ето, че стигна до вратата й в този тъмен дом, отвори я с рамо, влезе, видя светилници, тлеещ червен огън, широко легло. Облегна се на вратата, притвори я с тялото си. Сърцето му блъскаше в гърдите, устата му бе пресъхнала. Тя се обърна: стоеше до прозорец с изглед към вътрешен двор.

Дългата й светлозлатиста коса бе разпусната, всички накити бяха свалени. Беше облечена в роба от най-бяла коприна, облекло на невяста за брачната нощ. Ирония? Необходимост?

Очите му се замъглиха от предчувствие и желание, щом я видя, дъхът му заизлиза накъсано. Боеше се от тази жена и почти я мразеше, и чувстваше, че може да умре тази нощ, ако не я има.

Срещна го в средата на стаята. Не се беше усетил, че е пристъпил напред, времето се движеше накъсано, като в трескав сън. И двамата мълчаха. Той видя за миг страстното синьо на очите й, но след това тя внезапно изви главата си назад като вълк или куче в израз на покорство. И тогава, преди да е успял да реагира, да откликне, да се опита поне да разбере, тя вдигна отново главата си със синята жар на очите и пое устата му със своята, както го бе направила веднъж, преди половин година.

Този път го захапа, силно. Криспин изруга тихо, вкусил собствената си кръв. Тя се засмя, понечи да се отдръпне. Той отново изруга, възбуден неописуемо, опиянен, задържа я за златния водопад на косата, притегли я към себе си. И щом се целунаха този път, видя, че е затворила очи, устните й бяха разтворени, гърлото й пулсираше, лицето й на мигащите пламъци на огъня беше бяло като робата й, като знаме на поражение.

Но поражение нямаше. Никога досега не бе познавал любовна игра като битка — всяка целувка, докосване, събиране, извивка назад за отчаян дъх и нова схватка на враждебни сили, отчаяния порив на другия, примесен с гняв и страх, че никога няма да се откопчиш, че няма да можеш да се удържиш. Предизвикваше го без усилие, доближаване, допир, отдръпване, връщане, извитата наново шия в краткия миг на покорно отдаване — шия дълга и гъвкава, кожата — гладка, ухаеща и млада в нощта — и той усети внезапен, стъписващ прилив на нежност, преплетен с ярост и страст. Но тогава тя отново вдигна глава, с блеснали очи, устата — широко отворена, а ръцете й се впиха в гърба му, щом се целунаха. А след това вдигна ръката му, много бързо, изви я и я захапа.

Работеше с мозайка, със стъкло, тесери и светлина. Ръцете бяха животът му. Изръмжа нещо несвързано, вдигна я от пода, понесе я към високото легло с балдахина. Постоя така за миг, притиснал я до гърдите си, след това я пусна. Тя го погледна, очите й се промениха, уловили светлината. Робата й беше разкъсана на едното рамо. Той го беше направил. Видя в полумрака извивката на гръдта й и треперливата светлина на огъня, заиграла по нея.

— Сигурен ли си? — промълви тя.

Криспин примига.

— Какво?

Щеше да запомни тази усмивка, всичко, което тя означаваше, което говореше за Стилиана. Тя промълви — иронично, уверено, но горчиво като пепел от отдавна изтляло огнище:

— Сигурен ли си, че не желаеш императрица или кралица, родиецо?

Остана за миг без думи, докато я гледаше отгоре, дъхът му беше секнал, все едно в гърдите му се беше забила рибарска кука. Усети, че ръцете му треперят.

— Много сигурен — прошепна хрипливо и издърпа бялата риза над главата си. Тя остана да лежи неподвижна за миг, после вдигна ръка и един дълъг пръст пробяга по тялото му, леко, бавно, една-единствена права линия, илюзия за простота, за ред в света. Ала не му убягна, че и тя едва успява да се сдържи, и това само усили страстта му.

„Много сигурен“. Самата истина и в същото време — безнадеждна лъжа. Та къде можеше да се намери сигурност в света, в който живееха? Чистата права линия, очертана от пръста й, не беше движението на техния живот. Все едно, каза си той. Поне тази нощ.

Остави въпросите и терзанията да се смъкнат като ненужна дреха. Надвеси се над нея и тя го поведе в себе си силно, а след това дългите й гъвкави ръце и дългите й крака се увиха около тялото му, пръстите се впиха в косата му и заиграха по гърба му, устата й зашепна в ухото му, отново и отново, бързо и настойчиво, докато и нейният дъх стана накъсан и жаден, точно като неговия. Знаеше, че трябва да я боли, но чу хрипливия й стон едва когато тялото й се изви нагоре в своя дъга, над всичките нащърбени тленни черти и ръбове.

Видя сълзи, замръзнали като диаманти по скулите й, и разбра — разбра, — че макар и погълната като догаряща свещ от желанието, отвътре тя кипеше от гняв заради разкритата си слабост, заради това, че бе издала дълго таените дълбини на страстта. Помисли си, че може да го убие сега, също толкова лесно, колкото и да го целуне отново. Не беше пристан тази жена, тази стая, не беше никакво убежище, а само цел, към която така неистово се беше стремил и която не можеше по никакъв начин да отрече: горчиво-пламенното, сложно заплетено кълбо от пориви и човешка потребност тук долу, под съвършения купол и звездите.

— Нямаш страх от високите места, доколкото мога да преценя.

Лежаха един до друг. Кичур от златната й коса — на лицето му, леко гъделичкане. Едната й ръка на бедрото му. Лицето й беше извърнато и той виждаше само профила й; беше се взрял в тавана. Там имаше мозайка, видя Криспин, и внезапно си спомни Сироес, който я бе сътворил, чиито ръце бяха прекършени от същата тази жена, заради провала му.

— Страх от височини? Щеше да е пречка в работата ми. Защо?

— Ще излезеш през прозореца. Той може да се върне скоро, със слугите си. Слез по стената и през двора, до другия край, при улицата. Има дърво, по което да се качиш до върха на външната стена.

— Веднага ли да си тръгвам?

Тя извърна глава. Криспин видя, че устата й е леко кривната.

— Надявам се, че не. Макар че може да се наложи да побързаш, ако много се забавим.

— Той… ще влезе ли тук?

Тя поклати глава.

— Едва ли.

— Хора умират заради такива „едва ли“.

Тя се засмя.

— Вярно. И той ще се почувства принуден да те убие, поне така мисля.

Това малко го изненада. Кой знае защо, беше заключил, че тези двамата — стратегът и аристократичният му трофей — имат еднакви разбирания за верността. Онази слугиня със свещта, всеки можеше да я види на улицата пред разтворената порта…

Не каза нищо.

— Плаша ли те?

Криспин извърна лице към нея. Нямаше смисъл да се преструва. Кимна.

— Да, но със себе си, не заради съпруга ти. — Тя задържа за миг погледа му, след това неочаквано извърна очи. Той промълви: — Съжалявам, че не мога да те обичам повече.

— Обич? Тривиално чувство — отвърна тя някак много бързо. — Нищо общо няма с това.

Той поклати глава.

— Приятелството започва с него, ако не и желанието.

Стилиана отново се обърна към него.

— По-добра приятелка бях, отколкото можеш да разбереш. От самото начало. Все пак ти казах да не се привързваш към работата си на онзи купол.

Казала го беше, без да го обясни. Отвори уста, но тя вдигна пръст и го опря на устните му.

— Без въпроси. Но го помни.

— Невъзможно. Да не се привържа.

Тя сви рамене.

— Аха. Е, добре. Безпомощна съм пред невъзможностите, разбира се.

Тялото й внезапно потръпна от хладния въздух: кожата и още беше влажна от любовната игра. Криспин стана и отиде до изтляващия огън, нахвърля цепеници и разрови жарта. Отне му няколко мига, докато го разпали. Когато се изправи, гол и затоплен, видя, че се е подпряла на лакът; гледаше го с откровен, преценяващ поглед.

Той се върна до леглото, застана до него и я загледа. Лежеше без преструвка и свян, гола и незагърната, и го остави да обходи с очи извивките и линиите на тялото й, дъгата на бедро и гръд, нежните скули. И той усети отново събуждането на страстта, неустоимо като прилив.

Погледът й пробяга надолу и усмивката й стана по-широка. И когато заговори, гласът й отново бе хриплив:

— Наистина се надявах да не ти се наложи да потърсиш бързо двора и дървото. — Едната й ръка се пресегна, погали го по члена, тя го привлече към леглото и го вкара в себе си.

И този път, в по-бавен и по-заплетен танц, му показа — както му бе предложила преди половин година — как обича Леонт да използва възглавница, а той откри нещо за себе си, поддаде се за кратко на илюзии за нежност. Малко по-късно в един момент се улови, че й прави нещо, което си бе позволявал да прави досега само за Иландра, и си помисли, докато усещаше ръцете й вкопчени в косата си, докато слушаше как шепне поток от несвързани думи сякаш против волята си, заставена от непреодолимото желание, че човек може да изпитва тъга от загуба, от нечия липса, от това, че го няма покрова на любовта, но не може да остане вечно погълнат и унищожен от скръбта, като в изгаряща негаснеща мълния. Животът, сам по себе си и за себе си, не беше измяна.

Знаеше, че някой вече се бе опитвал да му го каже.

Звукът, който тя издаде този път, бе по-силен, щом си пое дъх — сякаш от болка или все едно се бореше да надвие нещо. Придърпа го и отново го вкара в себе си, стиснала очи, ръцете й го привлякоха, след това бързо обърна и двамата и го яхна — яздеше го все по-силно и по-силно, властно, с лъснало от капките пот тяло на пламъците на огъня. Той се пресегна и докосна гърдите й, изрече името й веднъж: в съпротива, но покорен от неизбежността, също като нея допреди миг. Стисна бедрата й и я остави да поведе и двамата в дивата езда, а накрая чу вика й, отвори очи и видя как тялото й отново се изви в дъга, видя изопнатата над ребрата й кожа, щом тя се огъна над него като лък. По страните й отново имаше сълзи, но този път той се пресегна, бавно я притегли към себе си и ги зацелува, а тя му позволи.

И точно тогава, докато лежеше върху него задъхана, докато сплетените им тела още трепереха, с разпиляната й над двамата златна коса, Стилиана прошепна нечакано, злокобно тихо в сетнешните му спомени за този миг:

— Ще нахлуят в страната ти по-късно тази пролет. Все още никой не знае. Обявено беше на някои от нас тази нощ в двореца. Някои събития ще се случат скоро. Няма да кажа, че съжалявам. Нещо веднъж е направено, оттам следва всичко останало. Но помни тази стая, родиецо. Каквото и да стане. Каквото и да направя.

Объркан и все още със замаян ум, със страха като острие на нож в сърцето му, той успя да промълви само:

— Родиецо? Само това? Все още?

Тя лежеше върху него, вече съвсем неподвижно. Усещаше равните удари на сърцето й.

— Родиецо — повтори тя тихо, след разсъдливо мълчание. — Това съм, което направиха от мен. Не се заблуждавай.

„Защо плачеше тогава?“ — искаше му се да я попита, но го премълча. Щеше да запомни и тези думи, до една, и изопнатата дъга на тялото й, и горчивите сълзи на издалия се копнеж. Но в последвалата тишина чуха как входната врата долу тежко се затвори и отекна.

Стилиана леко се отмести. И без да вижда лицето й, Криспин знаеше, че се усмихва отново, с онази лукава, иронична усмивка.

— Добър съпруг. Винаги ме предупреждава, когато се връща у дома.

Криспин се взря в нея. Тя му отвърна с широко отворени, все така насмешливи очи.

— О, боже. Наистина. Нима си мислиш, че Леонт иска да убива хора по нощите? Тук някъде трябва да има нож. Държиш ли да се биеш с него, за честта ми?

Значи все пак имаше споразумение между тях. Някакво. Тези двамата изобщо не ги разбираше. Криспин изведнъж се почувства уморен, с натежала глава и уплашен:

„Нещо веднъж е направено“. Но долу се беше затръшнала врата, не му оставаше пространство да подреди нещата. Смъкна се тежко от леглото, започна да се облича. Тя го наблюдаваше спокойно, пригладила гънките на чаршафите около себе си, разпиляла коса на възглавницата. Видя я как смъкна разкъсаната си дреха на пода, без изобщо да мисли да я крие.

Той оправи туниката и колана си, коленичи и бързо навърза сандалите. Когато се изправи, я погледна за миг. Огънят отново беше изтлял, свещите — догорели. Голото й тяло бе целомъдрено покрито под ленените завивки. Седеше подпряна на възглавниците, неподвижна, попиваше погледа му и се отзоваваше на него. И Криспин изведнъж осъзна, че във всичко това има дързост и непокорство, и разбра колко е млада и колко е лесно да се забрави това.

— Не се заблуждавай — каза й. — В усилията си да държиш нас, другите, под властта си. Ти си много повече от всичките ти планове накуп. — Всъщност не беше сигурен какво означава това.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Всичко това е без значение. Аз съм само инструмент.

Криспин се намръщи.

— Предния път ми каза, че си трофей. Тази нощ — инструмент. Какво още трябва да науча? — Но докато я гледаше, усети в себе си странна, съвсем неочаквана болка.

Тя отвори уста да отвърне, но замълча. Крисп разбра, че е изненадана. После чу стъпки отвън в коридора.

— Криспин — промълви тя и посочи прозореца. — Върви. Моля те.

Чак след като пресече каменния двор, мина покрай фонтана и стигна ниската клонеста маслина в ъгъла, той осъзна, че е изрекла името му.

Изкатери се по дървото и на върха на стената спря. Полурезенът на бялата луна вече се беше издигнал високо. Криспин седеше на каменната стена над тъмната пуста улица и си спомняше за Зотик, за момчето, което беше някога, прехвърлило се от един такъв зид на дърво. Момчето, а после — мъжът. Помисли си за Линон, можеше почти да чуе язвителния й коментар на случилото се току-що. А може би грешеше: може би тя щеше да разбере, че тук властват сили много по-сложни от елементарното желание.

После се засмя, тихо и някак тъжно. Защото и това бе погрешно: нищо елементарно нямаше в желанието. Вдигна очи и видя силует, очертан на прозореца, през който се беше измъкнал преди малко. Леонт. Прозорецът беше затворен, пердетата в спалнята на Стилиана — спуснати. Остана да седи на стената, без да помръдва.

А после вдигна поглед и видя извисения над къщите купол. Куполът на Артибасос, на императора, на Джад. Неговият? А долу пробяга светлина, едва доловима с крайчеца на окото — един от онези тайнствени, неведоми пламъци, така присъщи за нощта на Сарантион, появи се на улицата и изчезна като сън, като човешки живот или спомен за него. Какво ли оставаше след това, зачуди се Криспин.

„Ще нахлуят в страната ти по-късно тази пролет“.

Не се прибра у дома. Далече беше домът му. Скочи от стената и тръгна нагоре по дългата тъмна и тясна уличка. Уличница му подвикна от сенките, гласът й — като песен в нощта. Той продължи напред и нагоре. Улицата го изведе на широкия площад пред портите на Имперския прецинкт, фасадата на Храма се падаше вдясно. При портика имаше стражи, през цялата нощ. Познаха го, щом приближи, кимнаха, отвориха едното крило на масивната врата. Вътре имаше светлина. Достатъчно, за да работи.