Бог на императори

14

Не знаеше, че е тя, разбира се. Не и преди да заговори. Замаяният и капнал Рустем нямаше представа защо тази непозната жена е в спалнята му. Първата блуждаеща мисъл, която го споходи, бе, че може да е някоя позната на Боносус. Но пък по-скоро трябваше да е момче, нали?

След това си повярва, че я е познал — като пациент, една от навестилите го още първата сутрин. Но това беше нелогично. Какво търсеше тук сега? Нима сарантийците не разбираха нищо от приличие?

После тя стана, обърна гръб на прозореца и каза:

— Добър вечер, лекарю. Аз съм Алиана. До тази сутрин бях Аликсана.

Рустем отстъпи стъписан, бутна вратата и я затвори. Краката му се подкосиха. Обзе го ужас. Не можеше да проговори. Жената беше дрипава, мръсна, уморена, приличаше на улична просякиня. И при все това нито за миг не му хрумна да се усъмни в думите й. Заради гласа беше, реши той след време. Заради гласа.

Тя продължи:

— Търсят ме. Никакво право нямам да ви излагам на риск, но ето, че го правя. Трябва да разчитам на състраданието, което проявихте към едного, като го приехте за свой пациент… макар и за кратко… и трябва да ви кажа, че… нямам къде другаде да отида. Цяла нощ избягвах войниците. Дори в каналите се крих, но те вече и там търсят.

Рустем тръгна през стаята. Стори му се много дълга. Седна на крайчеца на леглото си. След това през ума му мина, че не е редно да седи в присъствието на императрица, и се изправи. Подпря се с ръка на един от пилоните на леглото.

— Но как сте… защо… как се озовахте тук?

Тя му се усмихна. Но на лицето й нямаше нищо, наподобяващо веселие — Рустем се беше научил да гледа внимателно хората. Тази жена бе на ръба на силите си, ако изобщо й бяха останали сили. Погледна надолу. Беше боса; на едното й стъпало имаше кръв и той веднага си помисли, че може да е ухапване. Споменала беше за каналите. Косата й беше подрязана грубо и чорлава. Прикритие, реши той, щом мозъкът му заработи отново. Облеклото й също беше срязано — малко над коленете. Очите й изглеждаха празни, тъмни, все едно човек можеше да види в кухините чак до костта зад тях.

Тя се усмихна на блуждаещия му поглед.

— Доста по-красноречив бяхте последния път, докторе, когато ми обяснихте, че мога да се надявам един ден да родя дете. Защо съм тук ли? От отчаяние, признавам. Елита е една от жените ми, една от малкото, на които мога да се доверя. Тя ми донасяше за Боносус. Несъмнено беше от полза да се знае, че президът на сената върши неща, за които навярно би предпочел… да не се знае.

— Елита? Една от…

Сериозен повод имаше за тревога. Тя кимна. Имаше петно кал на челото и на едната страна. Тази жена я гонеха. Мъжът й беше мъртъв. Всичките войници по улиците, пешаците и конниците, тропането по вратите — всичко бе заради нея.

Тя каза:

— Донасяше ми за добрия ви и щедър характер, докторе. И разбира се, знам, че сте отказали да изпълните заповедта, дошла от Кабад — да убиете кралицата на антите.

— Какво?! Аз… Вие знаете, че аз… — Седна отново, безсилен.

— Докторе, щеше да е нехайство от наша страна, ако не знаехме за такива неща, нали? В нашия собствен Град? Търговецът, който ви донесе съобщението… виждали ли сте го оттогава?

Рустем преглътна. Поклати глава.

— Не беше нужно много време да го убедим да издаде подробностите. Разбира се, оттогава бяхте следен внимателно. Според Елита сте били нещастен след тръгването на търговеца. Не ви допада идеята да убиете, нали?

Бяха го наблюдавали през цялото време. А какво беше станало с човека, донесъл му съобщението? Не искаше и да пита.

— Убийство? Не ми харесва, разбира се — отвърна Рустем. — Аз съм лечител.

— Ще ме прикриете ли тогава? — попита жената. — Те скоро ще дойдат.

— Но как мога да…

— Те няма да ме познаят. Слабостта им тази нощ е в това, че повечето претърсващи нямат представа как изглежда императрицата. Освен ако не бъда предадена, ще намерят само жени, на които като че ли не им е мястото там, където са, и ще ги отведат за разпит. Мен няма да ме познаят. Не и в сегашния ми вид.

Усмихна се отново. Същата вялост. Празните очи.

— Разбирате, че Стилиана — продължи тихо жената до прозореца — ще заповяда да ми избодат очите и да ми изтръгнат езика, да ми отрежат носа и след това ще ме даде на мъжете, които все още ще ме искат, в едни стаи под земята, а после ще заповяда да ме изгорят жива. Нищо друго… не е толкова важно за нея сега.

Рустем си помисли за русокосата красавица, застанала до стратега на сватбеното празненство, на което бе присъствал първия си ден тук.

— Тя ли е императрицата сега?

— Тази нощ или утре. Докато не я убия. Нея и брат й. След това мога да умра и да оставя на бога да съди живота и делата ми, както намери за добре.

Рустем я изгледа. Вече си я спомняше по-ясно, след като рационалната мисъл и самообладанието му донякъде се върнаха. Наистина беше идвала при него в онова първо утро, когато подредиха набързо със слугите стаите за прием на долния етаж. Беше я взел за жена от простолюдието и най-напред, преди да я приеме и прегледа, благоразумно се увери, че може да си позволи таксата. Гласът й… беше различен тогава. Безспорно. Така и трябваше да е.

Хората на запад също като в отечеството му имаха ограничена представа за раждането. Едва в Испахан Рустем бе научил определени неща, поне дотолкова, че да му е ясно, че невъзможността да се зачене може понякога да се дължи на мъжа, а не на жената. Мъжете на запад, както и в страната му, не обичаха да слушат това, естествено.

Но Рустем не изпитваше неудобство да го обясни на жените, които идваха при него. Какво правеха след това с информацията не беше негово бреме, нито отговорност.

Жената от простолюдието — която се оказа императрицата на Сарантион — бе една от тях. И изобщо не изглеждаше изненадана след въпросите и прегледа му, когато й каза каквото й каза.

Лекарят у Рустем отново бе потресен от това, което видя: тази абсолютна скованост, с която все още се владееше, изправена пред неумолимия факт, за който говореше — предстоящо убийство и собствената й смърт. На ръба беше да се прекърши, помисли си той.

— Кой друг знае, че сте тук?

— Елита. Прескочих стената откъм двора и след това се качих в стаята ви. Тя ме завари тук, когато влезе да накладе огъня. Знам, че и тя спи тук, разбира се. Простете ме за това. Можех да се надявам, че ще дойде да запали огън в тази стая. Щяха да са ме заловили досега, ако бе дошъл някой друг. Ако им извикате, ще ме задържат веднага, разбирате ли?

— Изкачили сте се по стената?

Същата усмивка, която не беше усмивка.

— Лекарю, едва ли държите да знаете какви неща правих и къде бях днес и тази нощ.

А след това го каза, за първи път:

— Моля ви…

Императрици никога не трябва да казват това, помисли си Рустем. Но в този момент, точно преди да го изрече, и двамата чуха, дори оттук, горе, тропане на входната врата и Рустем видя през прозореца пламъците на факли и чу гласовете отдолу.

Екодес от Сория, ветеран декурион^[1] от Втори Аморийски, войник цял живот, въпреки нощната бъркотия и двете набързо (и неразумно) обърнати чаши вино, които прие след претърсването на дома на сънародничката от Юга, си даваше ясна сметка, че човек трябва да се държи сдържано и цивилизовано в дома на сенатор и че е длъжен да накара хората си да направят същото — колкото и да бяха обезсърчени и колкото и голяма да беше обещаната награда.

Десетимата си вършеха работата енергично и грижливо, без да притесняват слугите, и се стараеха да не счупят нищо, докато отварят и ровят в ракли и гардероби, и проверяват стая по стая. Някои неща все пак бяха потрошени по-рано, докато помагаха да се разчисти сганта от улиците, и Екодес очакваше на заранта да чуе оплаквания. Това не го притесняваше кой знае колко. Трибуните на Втори Аморийски бяха добри офицери общо взето, знаеха, че хората им трябва да поразпуснат от време на време, а мекушавите граждани винаги недоволстваха от честните войници, бранещи домовете и живота им. Какво толкова е една счупена ваза или чиния в общата схема? Какво толкова може да протестира човек, че някое войниче стиснало пътьом слугинята му за циците или й бръкнало под туниката?

От друга страна, има къщи и къщи, и може да се отрази лошо на възможностите за повишение, ако оскърбиш цял сенатор. На Екодес му бяха дали повод да вярва, че скоро може да стане центурион, особено ако воюва добре в тази война.

Доколкото това беше война. Много приказки имаше тази нощ, докато войниците се срещаха и разминаваха по улиците на Сарантион. Войската се храни със слухове, а последният беше, че в края на краищата няма да тръгнат толкова бързо на запад. Войната в Батиара беше големият замисъл на императора, когото бяха убили днес. Новият император беше възлюбленият от войската неин водач и макар никой да не можеше да се съмнява в куража и волята на Леонт, логично беше новият седнал на трона най-напред да поиска да сложи в ред нещата тук, преди да прати армиите да отплават на бой.

Това всъщност напълно устройваше Екодес, въпреки че никога нямаше да го каже на друг. Факт беше, че мразеше корабите и морето със страх, дълбок до костите, като от езически магии. Мисълта, че ще повери тялото и душата си на някое от онези тумбести тромави корита в залива с техните пияни капитани и екипажи, го плашеше безкрайно повече от всяко нападение на басаниди или пустинни племена, дори от запенените от бойна ярост карчити в единствената му срочна служба на север.

В битка човек може да се защити или да се оттегли, ако се наложи. Човек с понатрупан опит винаги намира начин да оцелее. На кораб, особено при буря (Джад да не дава дано!), или просто отнесен далече от брега, за войника не остава нищо друго, освен да си изповръща червата и да се моли. А Батиара си беше далече. Много далече.

Ако питаха Екодес от Сория, нямаше да е никак зле, и много мъдро даже щеше да е стратегът — славният нов император — да реши да поразмисли повечко за кампанията на запад, да насочи армията на североизток, да речем (в тъмното разправяха, че проклетите басаниди били нарушили мира, пратили били голяма сила през границата).

Няма как да те повишат в центурион за добро воюване, ако се удавиш по пътя, нали?

Прие стегнатия доклад на Приск, че дворът и градината са празни. Претърсването на къщите вече го бяха свели до рутинна практика. Достатъчно пъти го бяха правили тази нощ. Стаите на долния етаж откъм входа на тази бяха направени на нещо като лечебница и бяха празни. Икономът — суховат намръщен тип с изпито лице — послушно събра слугите и гарантира поименно за трите жени. Приск и още четирима минаха по коридора да проверят слугинските стаи и кухнята. Екодес с възможно най-учтив тон попита кой живее в стаите горе. До тази сутрин имало двама души, обясни икономът. Възстановяващ се пациент и басанидския лекар, отседнал тук като гост на сенатора.

Екодес се въздържа (учтиво) да се изплюе на пода при споменаването за басанид и попита:

— Какъв пациент?

— Имаме указания да не казваме — отвърна невъзмутимо икономът. Говореше гладко, с чувство на превъзходство, кучият му син, а това Екодес най-много го мразеше. Беше най-обикновен слуга, а се държеше, все едно че е роден сред маслинови горички и лозя.

— Майната им на указанията ти — отвърна съвсем спокойно Екодес. — Нямам време. Какъв е този пациент?

Икономът пребледня. Една от жените вдигна ръка пред устата си. Екодес си помисли (не беше съвсем сигурен), че може би прикрива кикот. Сигурно се чукаше с тоя кучи син, за да си запази работата. Готов беше да се хване на бас, че ще й хареса да го попритесни.

— Да разбирам ли, че ми заповядвате да ви кажа? — попита икономът.

Конско лайно, помисли си Екодес. Гърба гледа да си пази.

— Точно така. Казвай.

— Пациентът беше Скорций от Сория — каза икономът. — Рустем от Керакек го лекуваше тук тайно. До тази сутрин.

— Свети Джад! — възкликна Екодес. — Ти майтап ли си правиш с мен?

Дори дотук да съществуваше някакво съмнение, изражението на иконома даде ясно да се разбере, че не е от тези, дето ще седнат да си правят майтап.

Екодес нервно облиза устни и се помъчи да осмисли току-що наученото. Нищо общо нямаше с нищо, но си беше новина, и то каква! Скорций беше на стрела с дълъг лък разстояние преди най-прочутите синове на Сория. Героят на всяко момче и мъж в граничещата с пустинята страна, включително и на Екодес. Стотици войници в отпуска бяха присъствали на днешните състезания и историята за неочакваното появяване на шампиона на Сините на Хиподрума… и всичко, което бе последвало, се бе разчула. Разправяха, че можело да умре от раните си. Императорът и най-великият колесничар в един и същи ден. Джад да не дава.

А това какво щеше да причини на суеверните в армията, и то в навечерието на уж най-великата война за възвръщане на владения?

И ето ти го Екодес, в същата къща, където се бе възстановявал Скорций, лекуван тайно от басанид! Каква история щеше да излезе от това! Едва щеше да изтрае, докато се върне в казармата.

Но засега само кимна на иконома, със сдържана и строга физиономия.

— Разбирам защо е било тайна. Но успокойте се — никой от нас няма да го издаде. Някой друг да е в къщата?

— Само лекарят.

— Басанидът? И къде е?

— На горния етаж. В стаята си.

Екодес се обърна към Приск, който тъкмо идваше по коридора, и каза:

— С тази стая се заемам лично. Не искаме оплаквания, нали? — И погледна питащо иконома.

— Първата стая вляво от стълбището. — Услужлив човек. Стига да си му обяснил правилата на играта.

Екодес тръгна нагоре. Скорций! Бил е тук! А този, който е спасил живота му…

Почука рязко на първата врата, не изчака да го поканят. Това беше претърсване все пак. Докторът можеше да е свършил добра работа, но пък беше проклет басанид, нали?

Точно така се оказа.

Жената, която го беше яхнала в леглото, се обърна, щом Екодес отвори, и писна, но след това изля порой мръсотии. Екодес едва успя да схване същината: тя ругаеше на басанидски.

А после се смъкна от мъжа и покри голотата си с чаршафа. Мъжът се надигна. Беше гневен — съвсем обяснимо, предвид обстоятелствата.

— Как смеете! — изсъска. — Това ли е сарантийското възпитание?

Екодес наистина се почувства малко като натрапник. Курвата от Изтока (в Сарантион имаше курви от цял свят) се пенеше и ръсеше клетви, все едно никога досега не е показвала голия си задник на войник. Вече беше превключила на сарантийски, доста завалено, но разбираемо все пак, и изтърси няколко много пиперливи и недвусмислени твърдения, свързани с майка му и къде и с кого лягала.

— Млък! — Лекарят я перна по бузата и тя се разциври. Жените си го просят понякога, помисли одобрително Екодес. Явна истина и за Басания, както и за навсякъде другаде по света. Всъщност защо не?

— Какво правите тук? — опита се да си придаде малко достойнство сивобрадият лекар. Екодес го досмеша — достойнството не е лека работа, когато са те изненадали под друсаща се отгоре ти курва. Басаниди! Толкова ги няма като мъже, че не могат да сложат жените под себе си, където им е мястото. — Кой сте вие?

— Екодес, Втори Аморийски пехотен. Заповед за претърсване на всички къщи в Града. Търсим една избягала жена.

— Защото не можеш да си вземеш жена! Всички бягат от тебе! — изграчи курвата до лекаря и зяпна, възхитена от собственото си остроумие.

— Чух за претърсването — отвърна басанидът сдържано. — В палатата на Сините, където лекувах един пациент.

— Скорций? — не можа да се сдържи Екодес.

Лекарят се поколеба. После сви рамене. „Не е мой проблем“, сякаш казваше жестът.

— И други. Войниците ви днес не бяха особено вежливи, нали.

— Заповеди — отвърна Екодес. — Трябваше да се спрат размириците. Как е… колесничарят? — Това ако не беше клюка!

Докторът отново се поколеба. Отново сви рамене.

— Счупени ребра, отворена рана, загуба на кръв, смъкнал се дроб може би. Ще го разбера сутринта.

Курвата продължаваше да го гледа с гняв, макар да си беше затворила мръсната уста. Имаше хубаво, зряло тяло според това, което бе успял да види, но косата й беше сплъстена, гласът — пронизителен и дразнещ ухото, а и не изглеждаше особено чиста.

— А тази жена? Коя е?

Докторът се покашля.

— Хм… разбирате, че семейството ми е далече, нали? А един мъж, дори и на моята възраст…

Екодес се подсмихна.

— Няма да ида в Басания да кажа на жена ви, ако това имате предвид. Между другото тук, в Сарантион, можехте да си намерите и нещо по-добро. Или предпочитате да ви приказват мръсотии на родния ви език?

— Я се погледни бе! — изръмжа жената. — Никоя жена няма да легне с тебе, та ако ще злато да й даваш!

— Дръж се по-прилично. Тук е сенаторски дом все пак.

— Точно така — не му стана длъжен докторът. — Приличието в момента наистина е наложително. Бъдете така добър да си довършите задълженията и напуснете. Признавам, тази среща не я намирам нито за прилична, нито за забавна.

„Не се и съмнявам, свиньо басанидска“, помисли си Екодес. Но вместо това отвърна:

— Съжалявам, докторе. Изпълнявам заповеди, както разбирате. — Повишение трябваше да пази все пак. Тази свиня живееше тук и лекуваше Скорций, значи трябваше да е важна фигура.

Екодес огледа помещението. Обичайна стая на горния етаж за този квартал. Най-добрата, с изглед към градината. Приближи се до прозореца към двора. Беше тъмно. Долу вече бяха претърсили. Върна се при вратата, погледна пак към леглото. Двамата вече бяха седнали и го гледаха мълчаливо. Жената общо взето беше покрила голотиите си с чаршафа. Почти. Обаче му беше намигнала още докато го ругаеше. Курви! До една.

Редно беше да се погледне под леглата, разбира се — удобни места за криене. Но пък редно беше и да преценяваш като декурион (бъдещ центурион?) и да не си губиш времето. До разсъмване трябваше да се претърсят още много къщи. Заповедта беше недвусмислена: искаха жената да бъде намерена преди утрешната церемония на Хиподрума. А Екодес беше повече от убеден, че доскорошната императрица на Сарантион не е под леглото, на което се сношаваха тези двама басаниди. Нямаше какво да търси повече тук.

— Както и да е, можете да продължите, докторе — подхвърли Екодес, ухили се и излезе.

Приск тъкмо идваше по коридора с още двама.

— Едната стая е била обитавана, но вече не е. Пациент някакъв.

— Да тръгваме. За това ще ти разправям навън. Не е за вярване, мамка му!

Мръсна уста имаше басанидската курва, но хубав задник, добре закръглен, помисли си, докато слизаше пред Приск по стъпалата. Гледката, която го стъписа, когато отвори вратата, си беше доста възбуждаща. Мина му през ума дали ще може и той да си вземе някое момиче тази нощ. Едва ли. Не и за честни войници без злато в кесията.

Изчака хората му да се изнижат навън и кимна на иконома. Учтиво. Благодари му дори. Сенаторска къща все пак. Казал беше името си на влизане. Изведнъж се сети за нещо.

— Тоя мръсник басанидецът откъде си намира курвите?

Икономът бе искрено възмутен.

— Що за думи? Отвратително! Басанидът е прочут лекар и… и почетен гост на сенатора!

Екодес примига, после се изсмя. Виж ти! Колко сме чувствителни! Което говореше нещо, нали? Момчета? Отбеляза си наум да поразпита после за този сенатор — Боносус. Понечи да наругае иконома, но жената зад него му се усмихна и му смигна, с пръст на устните.

Екодес се ухили. Тази си беше хубавичка. И беше ясно също така, че прекалено благовъзпитаният иконом изобщо не знае какво става в тази къща.

— Добре — каза той и изгледа многозначително жената. Можеше пък и да намери време да намине насам по-късно. Едва ли, но знае ли човек. Икономът бързо погледна през рамо към жената, а нейната физиономия моментално стана съвсем благочестива; беше свила чинно ръце и навела очи. Екодес пак се ухили. Жени. Измамнички по рождение, до една. Но тази поне беше чистичка, точно каквито му допадаха, не като мръсницата от Изтока горе.

— Все едно — каза на иконома. — Вършете си работата.

Нощта отминаваше, бърза като колесница. Трябваше да намерят жената преди съмване. Обявената награда беше наистина голяма. Дори на десет да си я поделяха (с двоен дял за декуриона естествено), всички можеха да се пенсионират, като им свърши службата, и да си живеят в охолство. Да си имат чистички слугинчета или жени — че и двете, защо не. Ако се забавеха — едва ли. Хората му го чакаха нетърпеливо на улицата.

— Така, момчета. Следващата къща — каза той делово.

Икономът затръшна вратата зад гърба му.

Възбудата, която изпита под чаршафите, го беше смутила, докато тя симулираше съвкупление, уж че го язди, когато отвориха вратата. Не му беше позволила да заключи и с леко закъснение той се сети: стаята щеше да бъде претърсена. И че идеята е войниците да ги заварят точно така и те двамата да се направят на възмутени. Гласът й, ахване, недоволно ръмжене и мръсни ругатни, го беше стъписал почти колкото дребния войник на вратата. За самия него, след като съзнаваше, че животът му е изложен на риск, не беше никак трудно да докара гняв и враждебност.

Аликсана се беше смъкнала от него и се беше увила с чаршафа. Изстреля цял залп мръсни обиди към войника, а Рустем, подтикнат повече от страха, отколкото от друго, я зашлеви и сам се смая от себе си.

След като вратата се затвори, изчака един убийствено дълъг миг, чу отдалечаващите се стъпки по скърцащите стъпала и най-сетне промълви:

— Простете. Плесникът… Аз…

Легнала до него, тя дори не го погледна.

— Не. Много добре се получи дори.

Той се покашля.

— Бих могъл да заключа вече, ако това беше… истинско.

— Съвсем истинско е — прошепна тя.

Всичките й сили вече като че ли се бяха изцедили. Той усещаше голотата й до себе си — но никакво желание. Дълбок срам изпита от това и още нещо, неочаквано близо до тъгата. Стана и бързо навлече туниката си, без долните дрехи. Отиде до вратата, заключи. Когато се обърна, тя седеше в леглото, загърната в чаршафите.

Рустем се поколеба — кораб без пристан в бурно море. После седна на пейката до огнището. Загледа се в пламъците, сложи една цепеница, разрови жарта, колкото да спечели време. Попита я, без да я поглежда:

— Кога научихте басанидски?

— Добре ли се справих?

— Дори аз не мога да ругая така.

— Убедена съм, че можете. — Гласът й беше сух. — Понаучих малко като млада, главно ругатни. След това повече, покрай приемите на посланици. Мъжете се ласкаят, когато жена им заговори на родния им език.

— А… гласът? — Като на мръсна брантия от пристанищни каупона.

— Не забравяйте, че бях актриса, докторе. Почти същото като курва, поне според някои. Бях ли убедителна?

Този път я погледна. Очите й бяха празни, вперени във вратата, през която бе излязъл войникът.

Рустем мълчеше. Имаше чувството, че нощта се е превърнала в дълбок кладенец, толкова беше тъмна. И какъв невероятно дълъг ден! Беше започнал с бягството на пациента му заранта и с желанието му да види надбягванията на Хиподрума.

За нея беше започнал другояче.

Погледна я с присвити очи — седеше вцепенена на леглото му — и поклати глава. Беше лекар, виждал беше неведнъж това изражение.

— Ваше величество. Простете, но трябва да поплачете. Трябва. Казвам ви го… професионално.

Тя дори не помръдна.

— Още не. Не мога.

— Можете — натърти Рустем. — Мъжът, когото обичахте, е мъртъв. Убит. Няма го. Можете, ваше величество.

Най-сетне тя извърна очи към него. Светлината от пламъците открои безукорните й скули, засенчи грубо окълцаната коса и петната кал, не можа да прониже мрака в очите. Рустем изпита желание — рядко за него като дъжд в пустиня — да я прегърне. Сдържа се. Вместо това промълви:

— Ние казваме, че когато Анахита заплаче за чедата си, жалост нахлува в света, в царствата на светлината и мрака.

— Аз нямам деца.

Колко умно. Колко твърдо се бранеше.

— Но сте нейно дете.

— Не искам никой да ме съжалява.

— Тогава си позволете скръбта. Иначе аз трябва да съжалявам жена, която не може да плаче.

Тя наново поклати глава.

— Лош пациент съм, докторе. Съжалявам. Дължа ви подчинение за това, което направихте… преди малко за мен. Но още не. Не… още. Може би когато… всичко свърши.

— Къде ще отидете? — попита той.

Бърза неволна усмивка, породена по-скоро от навика за остроумия. От един вече изгубен свят.

— Е, вече наистина ме обидихте. Толкова ли съм лоша в леглото?

Той поклати глава. Гледаше я мълчаливо. После отново се наведе към огъня и се залиса с неща толкова стари, колкото са всички огнища, с неща, каквито всеки мъж и жена са вършили навярно във всеки век, и навярно ги вършат и сега, другаде някъде на света.

И чу дрезгав задавен хлип, и още един. С огромно усилие продължи да се взира в пламъците, за да не погледне към леглото, на което императрицата на Сарантион скърбеше и плачеше така, че да ти се скъса сърцето.

Мина много време. Рустем така и не се обърна, искаше да й остави поне някакво подобие на самота, както когато се бяха престорили, че се любят. Най-сетне, докато слагаше поредната цепеница в пламъците, чу шепота й:

— Защо така е по-добре, докторе? Кажете ми защо.

Обърна се. Видя сълзите, блеснали по лицето й на светлината на огъня.

— Ние сме смъртни, ваше величество. Чеда на богове и богини, които почитаме, но само смъртни. Душите трябва да се огъват, за да устоят.

Тя извърна очи. Помълча дълго, после отрони:

— И дори Анахита плаче, така ли? Иначе царствата щяха да са без жалост?

Той кимна, трогнат неизразимо. Не беше срещал досега жена като нея.

Тя изтри сълзите от очите си с длани, като дете. Погледна го отново.

— Ако сте прав, спасихте ме два пъти тази нощ, нали?

Той не можа да измисли какво да отвърне.

— Знаете ли какво е възнаграждението, което са предложили за мен?

Знаеше. Бяха го известили глашатаи по улиците в края на деня. Стигнал беше до палатата на Сините преди свечеряване. Докато превързваше ранените, го беше чул.

— Трябва просто да отворите вратата и да извикате — каза тя.

Рустем я изгледа, мъчеше се да измисли отговор. Поглади брадата си.

— Може да сте ми досадна, но не чак толкова.

Видя този път как усмивката, макар и за миг само, докосна тъмните й очи.

— Благодаря ви. Вие сте повече, отколкото имам право да се моля, докторе.

Той поклати глава, отново смутен. Тя продължи, гласът й вече бе по-твърд:

— Но знаете, че все ще трябва да кажете нещо за това в Кабад. Все нещо трябва да им дадете.

Той я зяпна.

— Какво нещо?

— Някакви резултати от онова, заради което ви пратиха тук, докторе.

— Не разбирам… Дойдох, за да се сдобия с някои…

— … някои медицински познания от Запада, преди да отидете в царския двор. Знам. От лекарската гилдия ни пратиха доклад. Видях го. Но Ширван никога не опва една тетива на лъка и вие не сте изключение. Наредил ви е да си отваряте очите. Ще ви преценят по това, което сте видели, а ако се върнете в двора му без нищо, ще предоставите оръжия на враговете си, а вече си ги имате там, докторе. Чакат ви. И ще се озовете сред хора, които са ви намразили предварително.

Рустем плесна с ръце.

— Почти нищо не знам за тези неща, ваше величество.

Тя кимна.

— Вярвам ви. — Изгледа го, а после, сякаш трябваше да вземе решение, промълви: — Някой казал ли ви е, че Басания е прехвърлила границата на север и е нарушила мира?

Никой не му го беше казал. Та и кой ли щеше да му го каже точно на него, чужденеца сред западняците? Враг. Рустем преглътна. Полази го мраз. Ако беше започнала война, а той още беше тук…

Тя го погледна.

— Целия следобед имаше слухове из града. Впрочем, сигурна съм, че са верни.

— Защо? — прошепна той.

— Защо съм сигурна ли?

Рустем кимна.

— Защото Петрус искаше Ширван да направи точно това, подтикваше го.

— З… защо?

По лицето й още блестяха сълзи.

— Защото той никога не е опвал по-малко от три или четири жили на своя лък. Искаше Батиара, но също така искаше Леонт да получи урок какво означава „граница на възможностите“, дори поражението. А разделянето на армията, за да спре Басания, бе начин да се постигне това. И, разбира се, плащанията на Изтока щяха да спрат.

— Искал е да загуби на запад?

— Не, разбира се. — Същата лека, почти неуловима, най-вероятно заучена усмивка. — Но има начини да се спечелят повече неща от едно. А как точно триумфираш е много важно понякога.

Рустем поклати замислено глава.

— А колко души ще загинат заради постигането на всичко това? Не е ли суета? Да вярваш, че можеш да действаш като бог? Не сме богове. Времето властва над всички ни.

— Времето властва над всички ни. Богът на императорите? Така е. Но нима не съществуват начини да бъдеш запомнен, докторе? Да оставиш следа, върху камък, не върху вода? За това, че… те е имало?

— За повечето от нас — не, ваше величество. — И още докато го изричаше, си спомни плача на майстора готвач в палатата на Сините: „Това момче бе моето завещание“. Плач, изтръгнал се от сърцето му.

Ръцете и тялото й бяха под чаршафите. Все още беше като вкаменена.

— Това е вярно само отчасти. Да, само отчасти… Нямате ли деца, докторе?

Колко странно. Готвачът го бе попитал същото. Два пъти в тази нощ думи за онова, което човек може да остави след себе си. Рустем направи знака „зло да пази“ към огъня. Съзнаваше колко нелеп е този разговор точно сега, но в същото време усещаше, че тези въпроси са някак в сърцевината на всичко, случило се в този ден и нощ. Отвърна замислено:

— Но за да бъдем запомнени чрез други, дори да са наследниците ни, означава също… да бъдем забравени, нали? Кое дете познава баща си? Кой решава как да бъдем запомнени или дали да бъдем запомнени?

Тя се усмихна пак, зарадвана сякаш от ума му.

— Така е. Може би хронистите, художниците, скулпторите, историците — може би те са истинските властници над императорите и над всички нас, докторе. Хубава мисъл.

И още докато изпитваше смущаващото несъмнено задоволство, че е спечелил одобрението й, Рустем си я представи за миг в бляскавите накити, на трона, с придворните, надпреварващи се да се домогнат до същото това одобрение.

Сведе смирено очи.

Когато ги вдигна отново, изражението й се бе променило. Край на отклоненията.

— Разбирате, че сега се налага да сте много предпазлив, нали? Басанидите ще станат непопулярни тук, щом се разчуе. Не се откъсвайте от Боносус. Той ще ви защити като гост. Но разберете и още нещо: могат да ви убият и като се върнете на изток, в Кабад.

Рустем зяпна.

— Защо?

— Защото не сте изпълнили заповед.

Той примига.

— Какво? Кралицата на антите ли? Не може да очакват да убия една царска особа толкова бързо и лесно, нали?

Тя поклати глава неумолимо.

— Да. Но могат да очакват вече да сте умрели при опит да го направите. Заповедта си е заповед.

Не й отвърна нищо. Нощ, дълбока като кладенец. Как изобщо би могъл да го изкачи човек, за да излезе? А гласът й подсказваше безкрайната й опитност в тези игри на дворове и власт.

— Писмото беше изричен намек, че вашето присъствие като лекар в Кабад е по-маловажно за Царя на царете от службата ви като убиец тук. Успяващ или не. Обмисляли ли сте го това, докторе?

Не беше. Изобщо. Беше лекар, дошъл от едно затънало в пясък селце на границата на южната пустиня. Разбираше от лечителство и раждания, рани и перде на очите, подути кореми. Поклати безмълвно глава.

Аликсана Сарантийска, гола в леглото му, загърната в чаршафа като в саван, промълви:

— Приемете го като малка услуга от моя страна тогава. Мисъл, над която да разсъждавате, когато си отида.

От стаята? Имаше предвид нещо повече от това. Колкото и дълбок да му се струваше кладенецът на нощта, нейният слизаше още по-надълбоко. И като си го помисли, Рустем от Керакек намери в себе си кураж и елегантност, каквито не знаеше, че притежава (тя ги извлече от него, щеше да реши след време). И промърмори лукаво:

— Дотук тази нощ бях достатъчно предпазлив, нали?

Тя се усмихна отново. Щеше да го запомни завинаги.

На вратата се почука. Четири пъти бързо, два — бавно. Рустем скочи, заоглежда се в паника. Всъщност нямаше къде да я скрие.

Но Аликсана каза:

— Сигурно е Елита. Всичко е наред. Тя спи с вас, нали? Интересно дали ще ми се ядоса?

Той отиде до вратата и отвори. Елита влезе припряно, погледна уплашено към леглото, видя, че Аликсана е там. Падна на колене пред Рустем, взе ръката му и я целуна. После отново се обърна към леглото, все така на колене. И прошепна на дрипавата мръсна разчорлена жена:

— О, ваше величество! Какво ще правим сега?

Извади камата от колана си и я сложи на пода.

И заплака.

От дълго време бе най-доверената от жените около императрица Аликсана. Доставяше й удоволствие, почти осъдително пред Джад и неговите клирици. Смъртните, особено жените, не биваше да се поддават на греха на гордостта.

Но беше факт.

Беше последната останала будна в къщата, след като й наредиха да нагледа огъня долу и да угаси светилниците, преди да се качи при доктора. Поседя на тъмно в преддверието, загледана в лунната светлина през високия прозорец. Чуваше стъпките по другите стаи на приземния етаж, чу как секнаха, щом всички си легнаха. Задържа се още тук, със свито сърце. Трябваше да изчака, но се боеше да чака дълго. Най-сетне тръгна по коридора и тихо отвори вратата на една от спалните.

Приготвила си беше извинение, макар и не много добро, в случай че се окаже буден.

Икономът, който поддържаше къщата за Плавт Боносус, беше вещ в работата си, но не особено умен. Все пак при излизането на войниците бе казано нещо. Недоразумение. Можеше и да е забавно, но не беше. Никак, след като залогът бе така отчайващо голям. Няколко разменени реплики, които можеше да са фатални, ако някой сглоби късчетата.

Наградата, предложена за нея и огласена от глашатаите из Града, бе неописуемо голяма. Ами ако икономът се събудеше през нощта от споходила го внезапно мисъл? Ако някой демон или призрак го навестеше? Ако изведнъж под късните луни прозреше, че войникът е имал предвид, че има жена горе? Жена! Икономът можеше да се събуди, да помисли, да изпита гъдела на любопитството и алчността, да стане в тъмната къща, да тръгне по коридора със запален светилник. Да отвори входната врата. Да повика стражата на градския префект.

Беше си риск. Голям риск.

Влезе в стаята, самата тя тиха като призрак, и го погледна. Той спеше по гръб в леглото. Помъчи се да втвърди сърцето си.

Верността, истинската вярност, понякога изисква смърт. Императрицата (винаги щеше да продължава да я нарича така) все още беше в къщата. Не беше нощ за рискове. Можеше да проследят убийството на иконома до нея… но пък понякога се налага смъртта да е твоята.

— Ваше величество, не можах да го убия. Опитах се, отидох, но…

Момичето плачеше. По острието на камата на пода пред нея нямаше кръв. Рустем погледна Аликсана.

— Трябваше да помисля, преди да те направя екскубитор — каза Аликсана. И пак се усмихна. Малко криво може би.

Елита вдигна очи. Прехапа устна.

— Не смятам, че се налага да го убиваме, скъпа — продължи Аликсана. — Ако все пак се събуди с подобна мисъл, отиде до вратата и повика стража… промуши го с меча си.

— Ваше величество, аз нямам меч…

— Зная, дете. Казвам ти, че не се налага да го убиваме, поне засега. Ако се беше сетил, вече щеше да ме е издал.

Рустем, който разбираше едно-друго от спане и сънища, не беше толкова убеден, но си замълча. Аликсана го погледна.

— Докторе, ще позволите ли две жени да споделят ложето ви? Опасявам се, че няма да е толкова възбуждащо, колкото го предполагат думите.

Рустем се покашля.

— Вие наистина трябва да поспите, ваше величество. Легнете в леглото. Аз ще дремна на стола, а Елита може да си постеле до огъня.

— И вие трябва да си починете. Животът на някои хора ще зависи от вас сутринта.

— Ще си почина. Много нощи съм изкарал на столове.

Вярно беше. На столове, а и на по-лоши места. На гол камък, с армията в Испахан. Уморен беше до смърт. Виждаше, че и тя е капнала.

— Отнемам ви леглото значи — измърмори тя и се просна по гръб. — Не е редно, но…

Заспа още докато говореше.

Рустем погледна слугинята, готова да убие за нея. Мълчаха. Махна й към възглавниците и тя взе една, отиде до огъня и легна. Той отиде до леглото, зави императрицата с одеяло, взе друго и отиде до жената край огъня. Тя го гледаше. Зави и нея.

Отиде до прозореца. Надникна навън, видя посребрените от бялата луна дървета в градината. Затвори прозореца, дръпна пердетата. Вятърът се бе усилил, нощта ставаше студена. Тръшна се на стола.

И го осени — с неоспорима яснота, — че отново трябва да промени живота си. Това, което досега си беше мислил, че е животът му.

Спа. Когато се събуди, двете жени ги нямаше.

През пердетата се процеждаше бледа сивота. Дръпна ги и погледна навън. Беше почти ден, но не съвсем, беше онзи мудно надвиснал час преди разсъмване. Някой чукаше на вратата. Осъзна, че тъкмо това го е събудило. Обърна се и видя, че не е заключена, както обикновено.

Понечи да извика на чукащия да влиза, но си спомни къде е.

Стана бързо. Елита беше сложила възглавницата и одеялото на леглото. Пъхна се под завивките. От жената, която си бе отишла, беше останало едва доловимо ухание, смътно като сън, разсейваше се.

— Да? — извика Рустем. Представа нямаше къде е сега тя, нито дали ще я види пак.

Икономът на Боносус отвори вратата: облечен безукорно и както винаги спокоен и сдържан, дори прекалено. През нощта в тази стая Рустем беше видял нож, готвен за сърцето на този човек, докато спи. На косъм се бе разминал със смъртта. Самият той беше на косъм. Ако се разкриеше една измама.

Икономът се поклони почтително. Погледът му обаче бе някак странен.

— Моите най-дълбоки извинения, но са дошли едни хора, докторе. — Безупречен монотонен глас. — Твърдят, че са семейството ви.

Забави се само колкото да се заметне с халата. С разчорлена коса и брада, с размътени все още очи изхвърча покрай стъписания иконом и хукна по коридора и надолу по стълбите по начин на светове далече от всякакво приличие.

Зърна ги от първата площадка, където стълбището обръщаше, спря и погледна надолу.

Всички бяха тук. Катюн и Джарита, едната видимо притеснена, другата — прикриваща неспокойството си. Иса, в ръцете на майка си. Шаски беше малко пред тях. Беше зяпнал нагоре с ококорени очи и напрегнато, плашещо изражение, което се промени, стопи се — Рустем го видя, — щом баща му се появи на стълбището. И Рустем разбра, разбра с такава убеденост, с каквато изобщо беше разбирал нещо на земята, че Шаски е причината, единствената причина четиримата да са тук. И това разбиране го прониза в сърцето така, както не го беше пронизвало нищо на света.

Слезе долу и застана строго пред момчето, стиснал ръце пред себе си досущ като иконома.

Шаски го гледаше. Лицето му беше бяло като пораженчески флаг, малкото му крехко телце бе изопнато като тетива. „Трябва да се огъваме, мъничкият ми, трябва да се огъваме, за да не се прекършим“. Заговори с разтреперан глас:

— Здравей, тате. Тате, не можем да се върнем у дома.

— Знам — каза тихо Рустем.

Шаски прехапа устна. Зяпна го. Огромни очи. Не беше очаквал това. Очаквал беше наказание вероятно. „Трябва да се научим да сме по-спокойни, малкият ми“.

— Нито… нито в Кабад. Не бива да ходим там.

— Знам — повтори Рустем.

Знаеше го. И разбираше също така, след онова, което бе научил през нощта, че Перун и Богинята са се намесили по някакъв изумителен, невъобразим начин. Нещо го беше свило в гърдите, трябваше да се отпусне. Смъкна се на колене и разпери ръце.

— Ела при мен. Всичко е наред, сине. Всичко ще се оправи.

Шаски изхлипа — плач, изтръгнат от сърцето му — и се втурна към баща си. Заплака отчаяно, като дете, каквото още си беше — въпреки всичко, което беше и щеше да стане.

Рустем притисна момчето до себе си, вдигна го, пристъпи напред и прегърна двете си жени и бебенцето — и утрото дойде.

Изглежда, бяха разпитвали басанидските търговци на другия бряг и някой от тях бе знаел къде е отседнал. Придружителите им, двама войници, прехвърлили се с тях от Деаполис с рибарска лодка преди разсъмване (другите бяха останали там), стояха пред къщата.

Рустем ги покани да влязат. Предвид последните вести не беше добър момент за басаниди да стоят на улиците в Сарантион. Един от тях за негово изумление (а си мислеше, че нищо вече не може да го изненада) се оказа Винаш, гарнизонният командир в Керакек.

— Командире? Как се стигна до това? — Малко странно му беше, че отново говори на родния си език.

Винаш, облечен в сарантийски клин и стегната с колан туника, без униформа, слава на Богинята, се усмихна, преди да отвърне; лицето му бе уморено, но доволно, лице на мъж, изпълнил трудна задача.

— Синът ти е убедително дете.

Рустем още държеше Шаски. Момчето го беше прегърнало през врата и бе отпуснало глава на рамото му. Вече не плачеше. Рустем се обърна към иконома и каза на сарантийски:

— Възможно ли е да предложим закуска на семейството ми и на двамата мъже, които го придружават?

— Разбира се — отвърна вместо него Елита. — Веднага ще се погрижа. — Усмихваше се на Иса.

Икономът сякаш малко се подразни от нахалството й. Рустем за миг живо си представи Елита, застанала над него в нощта, с кама в ръка.

— Искам също да се изпрати съобщение до сенатора, колкото може по-скоро. Да се предадат дълбоките ми почитания и че моля за среща с него преди обед.

Икономът се намръщи.

— Едва ли ще е възможно.

— Защо?

— Сенаторът и семейството му няма да приемат посетители днес и следващите няколко дни. В траур са. Госпожа Тенаида е починала.

— Какво?! Та аз бях с нея вчера!

— Знам, докторе. Отишла е при бога след обяд, в дома си.

— Как така? — Рустем беше искрено потресен. Усети как Шаски се вкочани в ръцете му.

Икономът се поколеба.

— Разбрах, че е било… от собствените й ръце.

Отново образи. От вчерашния ден. Тънещото в сянка пространство под трибуните, прашинките в косите лъчи светлина, една жена, по-напрегната и от него, колесничарят. И пак изваден нож.

„Трябва да се огъваме, за да не се прекършим“.

Пое си дъх. Мислеше трескаво. На Боносус не можеше да му се досажда точно сега, но необходимостта от закрила бе съвсем реална. Или икономът трябваше сам да осигури тук охрана, или пък…

Разбира се. Имаше отговор. Очевиден.

Обърна се отново към него.

— Дълбоко съм натъжен да чуя това. Тя беше жена с достойнство и чест. Значи ще трябва да изпратя друго съобщение. Моля, поръчайте да уведомят временния водач на Синята фракция, че аз, семейството ми и двама наши приятели молим за достъп в палатата. Ще ни трябва ескорт, разбира се.

— Напускате ли ни, докторе?

Изражението му беше безукорно. Предната нощ за малко не го бяха убили в леглото. Нямаше изобщо да се събуди. Някой точно в този момент можеше да почука на вратата, да види трупа и да изкрещи от ужас.

Никой смъртен не може да схване изцяло този свят. Така си е бил създаден.

— Убеден съм, че трябва — отвърна Рустем. — Изглежда, държавите ни може отново да влязат във война. Сарантион ще е опасно място за басаниди, колкото и невинни да сме. Ако Сините ни приемат, в палатата им ще сме защитени по-добре. — Погледна го. — А и тук създаваме опасност за всички ви, разбира се.

Икономът — явно не беше от много бързо мислещите — все още не го беше схванал. Лицето му го показа.

— Ще наредя да пратят съобщението ви веднага.

— Кажете им — продължи Рустем и пусна Шаски на земята, без обаче да пуска рамото му, — че ще предложа, разбира се, професионалната си помощ за срока на престоя си.

Обърна се към Винаш, човека, който бе поставил началото на всичко това един следобед през зимата, когато вятърът бе задухал от пустинята. Командирът, изглежда, говореше сарантийски: по очите му личеше, че е разбрал думите му.

— Оставих двама души на другия бряг — каза Винаш.

— Едва ли ще е безопасно да се върнете при тях. Изчакайте да видим. Помолих да ви позволят да дойдете с нас. Там има охрана и мисля, че са добре разположени към мен.

— Чух. Разбирам.

— Но ми се струва, че нямам право да взимам решение от ваше име. Водите семейството ми, непредвидено. По много причини ми се ще да ви задържа с мен. Дължа ви повече, отколкото бих могъл да ви се отплатя, но не знам какви са желанията ви. Ще се върнете ли у дома? Дългът заставя ли ви? Вие… не знам дали сте чули за вероятната война на север.

— Имаше слухове на другия бряг снощи. Снабдихме се с цивилно облекло, както виждате. — Винаш се поколеба. Смъкна грубата си платнена шапка и се почеса по брадата. — Аз… казах ви, че синът ви е много убедителен.

Икономът вече привикваше с пръст един от по-младите слуги.

Рустем погледна втренчено командира.

— Той е необикновено дете.

Още държеше ръката си на рамото на Шаски, не го пускаше. Катюн ги гледаше, извръщаше глава от единия към другия. Джарита беше избърсала сълзите си, мъчеше се да успокои бебето.

Винаш още се бореше с нещо. Покашля се, после още веднъж.

— Той каза… Шаски каза… каза ни, че идвал краят. За Керакек. Дори за… Кабад.

— Не можем да се върнем, тате. — Гласът на детето вече бе спокоен, то говореше с увереност, която може да те смрази. „Перун да те пази, Анахита да пази всички ни. Азал да не узнае името ти никога“.

Рустем погледна сина си и попита:

— Какъв край?

— Не знам. — Признанието явно притесни момчето. — От… пустинята.

От пустинята. Рустем погледна Катюн. Тя само сви рамене: познат жест, толкова добре познат.

— Деца. Сънуват. — Каза го, но веднага поклати глава. Беше нечестно. Увъртане. Бяха тук с него само заради сънищата на Шаски, а предната нощ бе чул — съвсем изрично, от човек, който нямаше как да не знае — че ще го убият, ако отиде в Кабад.

Друг човек бе отказал да се опита да убие. А заповедта за това бе дошла от царя.

Винаш, син на Винаш, гарнизонният командир на Керакек, каза тихо:

— Ако намерението ви е да останете тук или да отидете другаде, покорно моля за съгласието ви да попътувам известно време с вас. Пътищата ни може да се разделят след това, но ще ви предложим помощта си. Аз вярвам… приемам това, което вижда детето. Впрочем, някои хора в пустинята притежават това… знание.

Рустем преглътна.

— Ние? Говорите и за другите трима ли?

— Те споделят мнението ми за момчето. Пътувахме с него. Някои неща просто се виждат.

И млъкна.

Рустем още държеше ръката си на крехките раменца на Шаски.

— Дезертирате от армията. — Сурови думи. Трябваше да ги изрече, тук и открито.

Винаш трепна. След това изправи рамене и го погледна в очите.

— Обещах да освободя хората си, което е във властта ми като техен командир. Официалните писма ще бъдат изпратени.

— А за вас самия?

Никой не можеше да напише такова писмо за командира. Винаш си пое дъх.

— Няма да се върна.

И погледна Шаски и се усмихна. Не каза нищо повече.

Живот, променен напълно.

Рустем огледа всички — жените си, малката дъщеря, мъжа, който току-що бе хвърлил жребия си с тях, — и изведнъж се сети къде могат да заминат. Щеше да го повтаря след време, когато разказваше цялата тази история.

Ходил беше вече далече на изток, щеше да разказва на гости над чаша вино в други земи. Защо да не попътува също толкова далече на запад?

Отвъд Батиара, много отвъд нея, имаше страна, която все още добиваше облик, тепърва се определяше, голяма страна с морета от три страни, така поне разправяха. Страна, където можеха да започнат наново, а и щяха да имат възможност да видят и какво представлява Шаски, наред с всичко друго.

И в Еспераня имаше нужда от лекари, нали?

Малко преди обед ги придружиха през града, по необичайно притихналите улици, до палатата на Сините. По заповед на фракционария Асторгус, освободен тази сутрин от градската префектура, няколко мъже отплуваха отвъд проливите с бележка от Винаш да приберат другите му двама войници от Деаполис.

Посрещнаха ги почтително и им дадоха стаи. Малко преди да отиде да нагледа пациентите си, Рустем научи от дребния майстор готвач, командвал тук предната нощ, че издирването на изчезналата императрица е прекратено преди разсъмване.

И че изглежда имало сериозни промени в Имперския прецинкт през нощта.

Шаски обичаше коне. Малката Иса също. Един усмихнат коняр със слама в косата я качи на един: минаха в бавен кръг по открития двор. Веселият й смях изпълваше двора и караше хората да се усмихват, забързани всеки по работата си в лъчезарния ден.