Бог на императори

6

Същият час на нощта, същият вятър. Другаде някъде в Града четирима мъже вървяха под грейналата бяла луна.

Никога не беше съвсем безопасно в Сарантион, щом паднеше нощта, но група от четирима можеше да се чувства сравнително сигурно. Двама от мъжете носеха тежки тояги. Крачеха в студа, забавяни от неравния калдъръм, изпитото вино и болния крак на единия. Най-старият, нисичък и въздебел, се беше загърнал в тежко наметало до брадичката и изругаваше всеки път, щом вятърът се усилеше и затъркаляше боклуци по улицата.

Имаше и жени навън, присвити по входните ниши за подслон, тъй като бяха твърде оскъдно облечени — заради естеството на занаята си. Повечето се мотаеха с просяците край топлината на хлебарниците.

По едно време един от по-младите в групата се обади, че искал да се позадържи, но нисичкият с наметалото изръмжа люта ругатня и продължиха напред. Една жена — момиче по-скоро — ги последва малко по-натам, след това спря, сама насред улицата, преди да се върне на топло. Когато се обърна, видя огромна носилка на раменете на осмина носачи — не обичайните шестима; идваше откъм пресечката и след това пое надолу по улицата. Момичето беше достатъчно благоразумно, за да не извика след благородника. Ако такива като него искаха жена, щяха да си я изберат сами. А пък като повикаха някоя иззад завеските на носилката, нямаше никаква гаранция за безопасността й. Богатите си имаха своите правила в тези неща, както и във всичко друго.

Нито един от четиримата мъже не беше трезвен. Домакинята ги беше почерпила с вино в края на сватбеното празненство, а и току-що бяха излезли от една шумна кръчма, където най-старият ги беше почерпил с още няколко кани.

Ходенето щеше да е дълго, но Кирос нямаше нищо против. Струмозус се беше държал изумително сърдечно в таверната, щедро и словоохотливо описваше най-вкусните рецепти за змиорка и сърнешко, най-подобаващия брачен съюз на сос и основно блюдо според кулинарния трактат на Аспалий отпреди четиристотин години. Така че Кирос и другите разбраха колко доволен е майсторът им от развоя на нещата през изтеклия ден.

Или поне беше доволен, докато не се озоваха отново навън и не си дадоха сметка колко студено е вече и колко късно, а ги чакаше дълъг път по ветровитите улици до палатата на Сините.

Кирос, бездруго свикнал със студа, беше твърде въодушевен, за да се притеснява: съчетанието от успешно миналото пиршество, многото вино, разпалващите жар в сърцето му образи на домакинята им — ароматът й, усмивката, ласкавите й думи за неговата работа в кухнята — а след това и ведрото добродушие и щедрост на Струмозус в таверната, всичко това изпълваше сърцето му с ликуване. Наистина бе един много хубав ден, реши той. Съжаляваше само, че не е поет, за да може да вложи тези смътни чувства в подредени слова.

Някъде пред тях се чу трополене и неколцина млади мъже се изсипаха от ниската врата на някаква таверна. Доста тъмно беше, за да се види добре: ако се окажеха Зелени, можеше да е опасно, като се имаше предвид наближаващият състезателен сезон и усилващото се очакване. Наложеше ли се да бягат, Кирос щеше да има проблем. Четиримата се стегнаха и се събраха по-близо един до друг.

Ненужно, както се оказа. Пияната компания тръгна надолу към крайбрежната улица, двама-трима се опитваха да подхванат маршова песен. Не бяха Зелени, а войници, заминаващи от Града. Кирос си пое облекчено дъх.

Погледна през рамо… и така се оказа единственият, видял носилката в тъмното зад тях.

Нищо не каза; продължи мълчаливо с другите. Засмя се малко насила на тъпата подигравка на Расик за подпийналите войници — един от тях тъкмо беше спрял и повръщаше на прага на някакъв дюкян. Щом завиха на ъгъла, Кирос отново погледна назад. Носилката също зави на ъгъла, без да изостава. Беше много голяма. Носеха я осем мъже. Завесите бяха спуснати.

Кирос изпита смътна тревога. Носилките нощем не бяха нещо чак толкова необичайно — богатите често ги използваха, особено в студено време. Но тази се движеше прекалено точно с тяхната скорост и вървеше точно където отиваха те. Когато ги последва косо през площада, около централния фонтан и след това нагоре по стръмната улица от другата страна, Кирос се покашля и докосна Струмозус по рамото.

— Мисля… — почна той и майстор готвачът се обърна към него. Кирос преглътна. — Май ни преследват.

Другите трима спряха и погледнаха назад. Носилката спря, облечените в черно носачи замръзнаха безмълвни на място. Улицата беше пуста. Затворени врати, спуснати кепенци на дюкяните, само четирима мъже, скупчени един до друг, патрицианска носилка със спуснати завеси, тишина и нищо друго.

Бялата луна бе увиснала над бронзовия купол на малък параклис. Някъде отдалече доехтя внезапен груб смях. Друг градски хан, гостите му напускаха. После и този звук заглъхна.

В тишината тримата млади мъже чуха как Струмозус от Амория въздъхна тежко, после изруга — тихо, но много напрегнато.

— Стойте тук — каза им. И тръгна назад към носилката.

— Мамка му — прошепна Расик. Всъщност не можеше да се измисли нещо по на място.

Мълчаха и гледаха след дребничкия си майстор. Струмозус се приближи до носилката. Никой от носачите не помръдна, нито проговори. Главният готвач спря до спуснатите завеси от едната страна. Като че ли говореше, но не можеха да го чуят, нито някакъв отговор отвътре. Кирос видя как завеската леко потрепна и се отмести настрани. Представа нямаше кой е вътре, мъж или жена, или повече от едно лице. Носилката беше достатъчно голяма за това. Знаеше обаче, че го е страх.

— Мамка му — повтори Расик.

— Мамка му — отекна и гласът на Мергий.

— Млъкнете — сопна се Кирос, нещо съвсем неприсъщо за него.

Струмозус като че ли заговори пак, после заслуша. След това скръсти ръце и каза още нещо. След малко завесата се спусна и миг след това носилката се обърна и пое обратно през площада. Струмозус остана на място, загледан след нея, докато не се скри оттатък фонтана, след което се върна при тримата младежи. Кирос забеляза, че е обезпокоен, но не посмя да задава въпроси.

— Какво стана? — попита Расик, явно непритесняван от подобни задръжки.

Струмозус все едно не го чу. Тръгна и тримата го последваха. Никой не каза нищо повече, дори бъбривият Расик. Стигнаха до двора на палатата без повече премеждия, пазачите ги познаха отдалече и ги пуснаха.

— Лека ви нощ — каза Струмозус на тримата при входа на спалното. И се отдалечи.

Расик и Мергий се качиха по стълбите и влязоха, но Кирос се задържа при портика. Видя, че майсторът им не продължи към стаите си, а мина през двора и продължи към кухните. След малко в прозорците замъждука светлина. Кирос понечи да отиде, но се отказа. Прекалено нахално щеше да е. Вдиша за последно студения въздух и влезе след другите. Легна си. Дълго не заспа. Един хубав ден и нощта след него по някакъв неведом начин се бяха променили в нещо друго.

В кухнята Струмозус от Амория с няколко пестеливи и точни движения запали светилниците, сложи дърва в огъня и си наля вино. Смеси го грижливо с вода, после взе един нож, заточи го и ритмично закълца на ситно зеленчуци. Счупи две яйца, добави зеленчука, морска сол и щипка от скъпия източен пипер. Разбърка сместа в малка очукана купа — имаше си я от много години и си я използваше само той. Нагря един тиган на скарата върху огъня, сипна вътре зехтин и си направи един хубав омлет, като го преметна няколко пъти във въздуха, по навик. Остави тигана на каменната маса и си избра от рафта широка чиния, на бели и сини шарки. Прехвърли в нея набързо стъкмената си творба, украси я с венцелистчета и листа мента, а после се спря за миг да оцени ефекта. „Готвач, който е нехаен към собственото си ядене, ще стане нехаен и за храната на другите“, често повтаряше на помощниците си.

Изобщо не беше гладен, но беше притеснен и трябваше да поготви, а като си направил хубаво блюдо, цяло престъпление беше според неговото си тълкуване за сътворения от Джад свят, да не му се насладиш. Седна на един висок стол до работния плот в центъра на стаята и започна да яде; изпи виното, напълни отново чашата, загледан в светлината на бялата луна на двора. Помислил си беше, че Кирос може би ще дойде тук, и нямаше нищо против да му прави компания, но на момчето — все още — му липсваше увереност, нищо, че беше схватливо.

Предложили му бяха работа и бе отказал. Всъщност две такива предложения за деня. Първото от младата танцьорка, а после и в тъмното, преди малко. Не бяха проблем и двете, сами по себе си. Често се случваше. Той беше известен, много хора желаеха да им служи, някои имаха и нужните пари, за да му платят. Но беше щастлив тук, със Сините. Не беше аристократична кухня, но беше важна и тук имаше възможността да играе роля в променянето на възгледи за собственото си изкуство и страст. Казали му бяха, че Зелените вече си търсели майстор готвач и това чак го развесели.

Но лицето, което му направи предложение от носилката, беше съвсем друга работа. Беше човек, когото познаваше много добре, и спомените — за собственото му почтително принудено мълчание за някои неща преди време — се бяха върнали. „Миналото не ни оставя, докато не умрем — написал бе отдавна Протониад, — а след това ние се превръщаме в спомените на други, докато те не умрат. За повечето хора само това остава след тях. Боговете са направили да е така“.

Самите стари богове вече почти бяха забравени. А колко ли живи души помнеха Протониад от Тракезия? Как оставяше име човек?

Струмозус въздъхна, бавно огледа познатата си, обична кухня: всяко ъгълче бе премислено, наместено, навсякъде цареше ред и красота. „Нещо ще става скоро“, помисли си внезапно дребничкият майстор готвач, сам сред кръга светилници. Смятал беше, че знае какво е — не се беше притеснявал да споделя предвижданията си. Война на запад: кой мислещ човек можеше да не забележи признаците?

Ала понякога мисленето и наблюдението не се оказваха верните ключове. Понякога заключените врати се отваряха от нещо вътре в кръвта, в душата, в съня.

Не беше вече толкова сигурен какво предстои. Но знаеше, че щом Лизип Калисиеца отново е в Сарантион и се движи из него в носилката си в тъмното, кръвта и сънят ще са част от това предстоящо.

„Спомените на други, докато те не умрат“.

Не се боеше за себе си, но си помисли дали все пак не трябва да се бои.

Време беше да си ляга. А не искаше. Най-сетне задряма, на стола, клюмнал на масата до чинията и чашата, с глава, отпусната на сгънатите му ръце. Светилниците бавно догаряха и тъмнината се връщаше.

В лоното на същата тази нощ, първата им брачна нощ, с вятъра — тъй пронизителен отвън, че сякаш богът бе задържал пролетта от своя свят, мъж и жена пиеха греяно вино край огъня.

Жената седеше на широк, покрит с възглавници стол без гръб, а мъжът — на пода, отпуснал глава на бедрото й. Гледаха пламъците в мълчание, присъщо за нея, но необичайно за него. Оставили бяха зад себе си един много дълъг ден. Едната й ръка лежеше леко отпусната на рамото му. И двамата помнеха други пламъци, други места; неловкост някаква се бе възцарила около и между тях, навярно от съзнаването за близостта на другата стая — и ложето — зад арката с мънистена завеска.

Най-сетне той проговори:

— Не си слагала това ухание досега, нали? Обикновено не носиш парфюми. Нали?

Тя поклати глава, но се сети, че не може да я види, и промълви:

— Не. — И добави, след кратко колебание: — На Шайрин е. Тя настоя да си го сложа за тази нощ.

Той вдигна глава и я погледна с широко отворени очи.

— Неин? Тогава… това е парфюмът на императрицата?

Кася кимна.

— Каза ми, че тази нощ трябва да се чувствам като царствена особа. — Усмихна се плахо. — Мисля, че е безопасно. Освен ако не си поканил гости.

Гостите им ги бяха оставили преди доста време на входната врата, тръгнаха си с мръсните шеги и нестроен войнишки хор на една особено неприлична песен.

Карулус, току-що повишен в хилиарх на Втори конен Калисийски, се изсмя късо и замълча.

— Не мога да си представя, че ще искам някой друг да е с мен — каза после. И след това: — А на теб не ти трябва парфюмът на Аликсана, за да си царицата тук.

Кася направи кисела физиономия, присъща й от миналото, у дома. Наистина бавно се отърсваше от някои свои черти.

— Голям ласкател сте, съпруже. Действаше ли това на момичетата в кръчмите?

Самата тя доскоро бе такова кръчмарско момиче.

Той поклати глава, все така сериозен, напрегнат.

— Не съм го казвал никога. Никога досега не съм имал съпруга.

Изражението й се промени, но той отново се беше загледал в огъня и не можа да го види. Тя се вгледа в него. Нейният войник, съпругът й. Едър мъж, черна коса, широки рамене, здрави ръце, космати гърди. И внезапно с изненада осъзна, че той се бои за нея, да не я нарани или обиди.

И нещо се сви в душата на Кася тогава, под танцуващата светлина на огъня. Някога, далече на север, в живота й имаше едно езерце. Често ходеше там сама. Еримицу: умничката. Твърде рязка, надменна. Преди мора. А после — есенният път и майка й, застанала сред капещите листа и загледана как я отвеждат, вързана на синджира с другите момичета.

Боговете на Севера, на онези голи и ветровити места, или Джад, или зубирът на юг, в Елшовия лес — някой или нещо я беше довело до тази стая. Тук като че ли най-сетне имаше подслон. Огън, стени. Мъж, който седеше смълчан на пода в нозете й. Най-сетне място, далече от вятъра.

Беше дар. Сърцето й се стегна още по-силно, щом наведе очи. Дар. Ръката й на свой ред се стегна на рамото му, после се вдигна и го погали по косата.

— Знаеш ли… Вече си имаш съпруга. Няма ли да я отнесеш до леглото?

— О, Джад! — отвърна той и дъхът му излезе припряно, сякаш дълго време го беше таил.

А тя се засмя искрено. Нов дар.

Мардох от Първи пехотен Аморийски, призован със стотнята си на север от граничните земи в Деаполис — никой от офицерите не можеше да каже със сигурност защо, въпреки че всеки си имаше предположения — бе почти убеден, че се е натровил от яденето в някоя от каупоните, които бяха навестили тази нощ. Скапан късмет. Първата му отпуска в Града след половин година в армията на императора, а му се гадеше като на басанидско псе и старата служба му се смееха.

Неколцина от другите го бяха изчакали първите два пъти, когато се принуди да спре и да избълва червата си на входа на един дюкян, а после и той не помнеше къде, но на третия път, когато бавно се съвзе, изправи се неуверено — бършеше олигавената си брадичка и трепереше на вятъра, от който можеше да ти замръзне задникът — откри, че кучите му синове са продължили без него. Вслуша се, чу пеещи гласове някъде напред и тръгна да ги настигне.

А и в добавка към ужасно разстроените си вътрешности съвсем не беше трезвен. Пеенето скоро заглъхна, а представа си нямаше къде се намира. Реши да тръгне надолу. Все щеше да излезе на пристанището — бездруго нали натам отиваха — и да намери или друга кръчма, или хана им, или някое момиче. Бялата луна трябваше да е на изток, което му даде посока. Вече не му беше и толкова зле, слава на пресветлия Хеладик, вечния войнишки приятел.

Беше студено обаче и слизането му се стори по-дълго, а уличките — по-криви, отколкото докато идваха насам вечерта. А и се оказа някак странно трудно да върви в една и съща посока. И все му се привиждаха онези злокобни пламъци — появят се и изчезнат. Човек уж не биваше да говори и да си мисли за тях, но го стряскаха ужасно. Направо го караха да подскача. Мардох продължи да върви и да ругае сърдито.

Така че когато някаква носилка, която нито беше видял, нито чул, спря до него и рязък благороднически глас отвътре попита дали един добронамерен гражданин би могъл да помогне на храбър войник на империята, Мардох с най-голяма радост прие.

Успя криво-ляво да отдаде чест по войнишки и се качи вътре. Настани се непохватно на отрупаната с меки възглавнички седалка и изведнъж усети собствената си противна воня. Мъжът вътре беше по-едър и от носачите, смайващо едър, огромен направо. Щом спуснаха завеската, стана много тъмно и имаше някаква сладникава миризма, парфюм някакъв, от който стомахът на Мардох се накани отново да се разбунтува.

— Към пристанището си се запътил, предполагам? — попита патрицият.

— Иска ли питане — изсумтя Мардох. — Че къде другаде може да си позволи курве един войник? Да ме прощава негово благородие.

— Гледай да си предпазлив с жените там — каза мъжът. Гласът му беше спокоен, някак странно писклив и много ясен.

— Всички го казват това. — Мардох сви рамене. Тук вътре беше топло, възглавничките на седалката бяха изумително меки. Още малко и щеше да заспи. В тъмното не можеше да различи лицето на другия, открояваше се само туловището му.

— Мъдри са, щом го казват. Чаша вино?

Два дни по-късно, на строевия преглед на Първи Аморийски в Деаполис, Мардох от Сарника щеше да се окаже един от тримата липсващи войници и рутинно щяха да го обявят за дезертьор. Случваше се често с младите войничета от провинциите, когато се озоват в Града, подложени на всевъзможните му изкушения. Разбира се, всички ги предупреждаваха, преди да ги пуснат в отпуск. Заловените можеше да ги ослепят или осакатят за дезертьорство, според решението на офицерите им. При първо нарушение и доброволно връщане можеше да им се размине само с бой с камшици. Но с усилващите се слухове за война и трескавото строителство в доковете в Деаполис и от другата страна на пролива, отвъд гористите островчета, войниците знаеха, че онези, които не се върнат сами, може да ги чака много по-тежко наказание. Във военно време убиваха за дезертьорство.

След още ден-два слуховете започнаха да стават по-подробни — и по-страшни. Говореше се, че източната армия губи половината си възнаграждение. После някой чул, че щели да го загубят цялото. Някаква работа с подаряване на земя, за компенсация. Земеделска земя на границата на пустинята? На никого не му се стори забавно. Разправяха, че се канели да го предложат на тези, които решат да останат в Изтока. Останалите тръгваха на война — със същите кораби, които сковаваха някак прекалено набързо за вкуса на един пехотинец. Затова значи ги бяха привикали в Деаполис. Да отплават на дългия път на запад, далече от родния край, до Батиара, да се бият с антите или с инициите — онези диви безбожни племена, дето ядат изпечената плът на враговете си и пият горещата им кръв, или разпорват коремите на войниците, или ги изнасилват, преди да ги скопят, да ги одерат живи и да ги накачат по дъбовете за косата.

Двама от липсващите войници щяха да се върнат в стотнята на втория ден, пребледнели и умърлушени, от зле по-зле след пиянски гуляй. Щяха да си понесат камшиците, но лекарите на частта щяха да ги оправят, както си му беше редът, с вино в раните и в гърлата. Мардох от Сарника така и не се върна, не го и намериха всъщност. Щастлив кучи син, щяха да решат някои от другарите му, докато поглеждаха нервно към строящите се кораби.

— Чаша вино? — попита го тънкият глас в сумрачната топлина на затворената носилка. Носачите се движеха в равномерен приспиващ ритъм.

Глупав въпрос за войник. Разбира се, че щеше да пийне чаша вино. Чашата беше тежка, със скъпоценни камъни по нея. Виното беше тъмно и добро. Другият го гледаше съсредоточено как пие.

Когато Мардох я подаде за още, грамадният патриций бавно поклати глава в гъстия, наситен с тежко ухание сумрак.

— Мисля, че ти стига.

Мардох примига. Стори му се, някак смътно, че на бедрото му ляга ръка. И не беше неговата.

— Майната ти — стори му се, че изруга.

Рустем беше лекар и твърде дълго бе живял в Испахан, за да го изненадат или стъписат железните халки, затегнати за стълбовете на ложето с балдахин, или другите, по-деликатни устройства, които намери в стаята, в която го въведоха в малката елегантна къща за гости на сенатора близо до тройните стени.

Бързо заключи, че това е спалня, в която Плавт Боносус явно се отдава на склонността си да се забавлява далече от удобствата — и ограниченията — на семейството.

Не беше необичайно: аристократите по цял свят правеха едно и също в какви ли не варианти, стига да живееха в условия, позволяващи им известна интимност. В Керакек нямаше такива къщи, разбира се. Всеки в селото знаеше какво прави всеки друг, до последната колиба.

Прибра в кожената торбичка няколкото тънки златни халки — направени, както се досети със закъснение, да пасват на основата на различни по размер мъжки членове. Стегна здраво връзките и я върна при копринените шалчета, намотките тънка жица и другите, още по-странни предмети в обкования с месинг сандък, от който я беше извадил. Сандъкът не беше заключен, а стаята сега беше негова, нали беше гост на сенатора. Не изпита никакво чувство за вина, докато я оглеждаше и подреждаше своите вещи. Все пак беше шпионин на Царя на царете. Трябваше да стане опитен в това. Трябваше да забрави всякакви скрупули. Щяха ли Ширван Велики и съветниците му да се заинтересуват от среднощните слабости на презида на сарантийския сенат?

Затвори сандъка и погледна гаснещия огън. Можеше сам да сложи дърва, разбира се, но взе друго решение. Предметите, които току-що беше гледал и държал в ръцете си, бяха пробудили у него необичайни чувства, наред с внезапното осъзнаване колко далече е от жените си. Въпреки умората, обяснима след един такъв дълъг и бурен ден — започнал със смърт, — Рустем с присъщата си професионална вещина отбеляза у себе си признаци на възбуда.

Отиде до вратата, отвори я и извика някой да дойде да разпали огъня. Къщата беше малка и веднага чу отговор долу от стълбището. С известно задоволство видя как след няколко мига младото слугинче — Елита, така се беше нарекла по-рано — влезе в стаята, навело свенливо очи към пода. Беше си помислил, че ще е смръщеният иконом, но подобни задължения явно бяха под ранга му и той сигурно вече спеше. Часът беше късен.

Рустем седна до прозореца и загледа жената, докато тя разпалваше огъня и смиташе пепелта. Щом свърши и се изправи, й каза кротко:

— Нощем ми е студено, момиче. Бих предпочел да останеш.

Тя се изчерви, но не се възпротиви. Той си знаеше, че няма да го направи, не и в къща като тази. А при това беше и почетен гост.

Момичето се оказа нежно, топло и отзивчиво, макар и не съвсем опитно. Донякъде той предпочиташе да е точно така. Ако беше искал бурно плътско преживяване, щеше да си поръча някоя скъпа проститутка. Това тук беше Сарантион. Човек можеше да си купи каквото поиска, така разправяха. Всичко на света. Отнесе се нежно с момичето, а след това го остави в леглото си. Нейното със сигурност щеше да е някой сламеник в ъгъла, в някоя студена стаичка долу, а чуваха вятъра отвън.

Но все пак му хрумна, щом остави ума си да се зарее, преди да го понесе сънят, че слугите навярно са получили указания да държат под око един гостуващ басанид — което можеше да обясни и толкова лесното съгласие на момичето. Нещо забавно имаше в това, но и нещо обезпокоително. Но беше твърде уморен, за да го премисля. Скоро заспа. Сънува дъщеря си, която щеше да изгуби, щом Царят на царете го издигнеше до височайшата жреческа каста.

Момичето, Елита, все още беше с него, когато в дълбините на нощта цялата къща се разбуди от припряно тропане на вратата и викове.

В носилката, по тъмните улици от Имперския прецинкт към градския й дом, с необичайния и неочакван ескорт, който яздеше до нея, Гизел реши какво ще направи много преди да пристигнат.

Помисли си, че след време може би ще си възвърне донякъде гордостта от този факт: все пак беше нейният собствен избор, собственото й решение. Което не означаваше непременно, че ще успее. При толкова много други планове и кроежи, тук, както и у дома, шансовете за успех бяха смазващо против нея. Винаги беше така, още откакто баща й умря и антите с неохота короноваха единственото му живо дете. Но поне можеше да мисли, да действа, а не да подскача като лодчица, понесена от стремглавата вълна на събитията.

Знаела беше например какво точно прави, когато изпрати един сърдит и намръщен майстор през половината свят с предложение за брак до императора на Сарантион. Помнеше как стоеше пред този мъж, Гай Крисп, сама в нощта в своя палат, как го остави да гледа — застави го погледът му да я попие цялата.

„Можеш да кажеш на императора, че си видял кралицата на антите съвсем отблизо…“

Изчерви се, щом си спомни това. След онова, което я сполетя тази нощ в двореца, беше преценила добре невинността си и нейната цена. Крайно време беше поне отчасти да се лиши от нея. Но не можеше дори да каже що за план ще задейства взетото тази нощ решение. Знаеше само, че ще го направи.

Вдигна леко завеската и погледна ездача до носилката. Зад него видя вратата на параклис. Наближаваха къщата й. Гизел си пое дъх, постара се да погледне с насмешка на собствения си страх, на тази примитивна боязън.

Беше само въпрос да вкара нещо ново в играта, нещо, което идва от нея, да го подхвърли и да види какви вълнички може да предизвика. В бурните напливи от огромни събития човек използва каквото му падне — както винаги — и тя бе решила да се отнесе към собственото си тяло като към фигура в играта. На игра.

Кралиците всъщност бяха лишени от лукса да мислят за себе си другояче. В една изящна стая, в един дворец тази нощ, императрицата на Сарантион й бе отнела всякаква все още таена заблуда за обсъждания, преговори, дипломация, всичко, което можеше да предпази Батиара от жестоката като острие на меч истина на войната.

Това, че го видя в същата разкошна малка стая с неговата императрица, това, че видя нея, също бе смъкнало някои илюзии. В онази изумителна стая, с тъканите и гоблените по стените, и сребърните свещници, сред махагон и сандалово дърво, и кожа от Сория, и тамян, със златния слънчев диск на стената над всяка врата и златното дърво, сред чиито клони бяха накацали птици от драгоценни камъни, Гизел се бе почувствала все едно душите в стаята са в самия център на кръжащия свят. Тук беше сърцевината на всички неща. Внезапно нахлули, живи и ярки образи на бъдещето сякаш бяха затанцували вихрено в осветения от пламъците на огъня въздух, пробягваха със зашеметяваща бързина по стените, докато самата стая си оставаше някак затаена и неподвижна, като птиците по златните клони на дървото на императора.

Валерий тръгваше на война с Батиара.

Решението отдавна бе взето в ума му, най-сетне разбра Гизел. Беше човек, който сам взима решенията си, и погледът му обхващаше не само онези, над които властваше сега, но и прозираше поколения напред. Вече го беше срещнала, видяла го беше.

Тя самата, присъствието й тук, можеше да помогне или не. Тактически инструмент. Без значение в по-широката схема. Нямаха значение и възгледите на никой друг. Нито на стратега, нито на канцелара, нито дори на Аликсана.

Императорът на Сарантион, разсъдлив и почтителен, учтив и много самоуверен, имаше своята визия: възвърнатия Родиас, възстановената разкъсана империя. Визии от такъв мащаб можеше да са опасни: подобна амбиция помиташе понякога всичко пред себе си. „Той иска да остави име“, помислила си беше Гизел, когато коленичи пред него, за да скрие лицето си и се изправи отново след това, овладяла вълнението си. „Иска да бъде запомнен с това“.

Мъжете бяха такива. Дори мъдрите. Баща й не правеше изключение. Страх от смъртта и забравата. От заличаването от паметта на света, който безмилостно продължава напред без тях. Гизел подири в себе си и не намери подобна изгаряща потребност. Не искаше да бъде намразена или съдена, когато Джад я призовеше при себе си зад слънцето, но не изпитваше пламенната страст името й да бъде възпявано в отекващите години или ликът й да бъде съхранен в мозайка или мрамор за вечността — или толкова дълго, колкото камъкът и стъклото могат да устоят.

С тъга осъзна, че това, което й харесва, е представата за сетния покой, когато настъпи. Тялото й до това на баща й, в онзи скромен храм край стените на Варена, душата й в мир с бога, който антите бяха приели. Позволен ли беше такъв мир? Възможността за него?

Преди малко в двореца, когато срещна проницателния поглед на онзи евнух, канцелара Гесий, Гизел си помисли, че вижда в него и жалост, и разбиране. Човек, преживял в служба на трима императори, със сигурност бе наясно с превратностите на света.

Но Гизел все още беше в този въртеж, все още беше млада и жива, далече от отчуждената благосърдечна съзерцателност. Гняв я стисна за гърлото. Ненавиждаше самата идея, че някой ще я съжалява. Жена на антите, кралицата на антите! Дъщерята на Хилдрик! Жал? Стигаше, за да й се прииска да убие.

Но тази нощ, при тези обстоятелства, убийство не беше възможно. Други неща бяха, включително проливането на собствената й кръв. Ирония? Разбира се.

Носилката, спря. Тя пак повдигна завеската и видя вратата на дома си: факлите в металните скоби на стената от двете страни горяха. Чу как придружителят й скочи от коня си, видя лицето му пред своето. Дъхът му излезе на бяло облаче пара в студения нощен въздух.

— Стигнахме, ваше величество. Позволете да ви помогна да слезете.

Тя му се усмихна. С изненада откри колко леко може да се усмихне.

— Влезте да се стоплите. Ще поръчаме да ни приготвят греяно вино, преди да тръгнете обратно в този студ.

Гледаше го право в очите.

Последвалата пауза бе кратка.

— За мен е висока чест — отвърна Леонт Златния, върховният стратег на сарантийските армии. С тон, който те заставя да му повярваш. А и защо не? Тя беше кралица.

Подаде й ръка да слезе от носилката. Икономът вече бе отворил входната врата. Вятърът се усили. Влязоха. Тя нареди на слугите да разпалят огньовете на долния и горния етаж и да приготвят греяно вино с подправки. Седнаха до голямата камина в гостната и подеха неизбежния разговор за тривиални неща. Колесници и танцьорки, сватбеното празненство в дома на танцьорката. Глупости.

Предстоеше война.

Валерий им го беше казал тази нощ — и бе променил света.

Говореха си за игри на Хиподрума, за това колко необичайно ветровито е навън, след като зимата би трябвало вече да си е отишла. Леонт, ведър и отпуснат, й разказа за един Свят шут, който наскоро се настанил на каменен стълп недалече от една от сухоземните порти на градските стени и се заклел, че няма да слезе, докато всички езичници, еретици и киндати не бъдат прогонени от Святия град. Предан на вярата човек, добави той и поклати глава, но не разбирал реалностите на света.

Важно е да се разбират реалностите на света, съгласи се тя.

Виното пристигна — на сребърен поднос, в сребърни бокали. Той вдигна официален тост за нея, на великолепен родийски. Държеше се безукорно вежливо. Пак толкова безукорен щеше да е и когато поведеше легионите си, за да опустошат страната й, та дори да изпепелеше Варена, да я сринеше до основи и да осквернеше костите на баща й. Щеше да предпочете да не я запалва, разбира се. Щеше да я хвърли в огън, ако се наложеше. В божието име.

Сърцето й биеше силно, но ръцете й не трепваха, не разкриваха нищо. Гизел освободи слугините и иконома. Няколко мига след като напуснаха, стана и остави бокала — нейното решение, нейният акт — и пристъпи напред. Спря пред стола му и го погледна. Прехапа устна, после се усмихна. Видя как и той на свой ред се усмихна, допи си виното и се изправи, съвсем спокоен, свикнал с това. Златен мъж. Тя го хвана за ръка — и нагоре по стълбите, към леглото й.

Нарани я, неподготвен за невинността, ала жените от самото начало на времето познаваха точно тази болка и Гизел си наложи да я приеме с радост. Той се изненада, а след това не скри видимото си доволство, щом видя кръвта й на чаршафите. Суета. Превзетата царствена крепост, помисли тя.

Той заговори за чест, за изненадата си. Изтънчен ухажор — поне толкова, колкото и войник. Коприна над стегнатите мускули, предана вярност зад извадения меч и пламъците. Тя само се усмихна, не отвърна нищичко. Посегна и го погали — това здраво, прорязано с белези войнишко тяло — за да се случи отново.

Знаеше какво прави. Представа нямаше какво може да постигне. Нещо на игралното табло, тялото й. С лице, заровено във възглавницата втория път, проплака в тъмното на нощта. Заради толкова много неща.

Беше си помислил да отиде в конюшните, но изглежда, имаше някои условия, някои състояния на духа, с които дори стоенето при Серватор в махагоновата ясла, която Сините бяха направили за любимия му кон, нямаше да се справи.

Беше време — отдавна и не толкова отдавна, — когато единственото, което искаше, бе да е сред конете, в техния свят. А ето че сега, все още млад според повечето мерки, притежаваше най-хубавия кон на света, беше най-почитаният колесничар на сътворената от бога земя и въпреки това странно защо тези сбъднати мечти не можеха да го утолят.

Ужасна истина.

През деня бе посетил сватбена церемония, наблюдавал беше бракосъчетанието на войник, когото познаваше и харесваше, с жена, която явно бе достойна за него. Попрекалил беше малко с пиенето сред празничните гости. И беше видял — първо на церемонията, а и на приема след това — жената, която терзаеше нощите му. Дошла беше със съпруга си, разбира се.

Не знаеше, че Плавт Боносус и втората му съпруга ще са сред гостите. Почти цял ден близо до нея. Беше… тежко.

И тъй, като че ли безспорно добрият му житейски късмет не бе достатъчен, за да потуши огъня, който сега го изгаряше. Безнадеждно алчен ли беше? Ненаситен? Това ли? Разглезен като цупещо се дете, което иска твърде много от бога и неговия син?

Тази нощ бе нарушил едно свое правило, правило, на което от дълго време държеше. Отишъл бе до дома й в тъмното, след като сватбеното празненство свърши. Беше абсолютно сигурен, че Боносус няма да е там, че след сватбените шеги и похотливото настроение, което те предизвикваха, добре известните, макар и дискретно прикривани навици на сенатора ще да се изявят и той ще прекара нощта в по-малкия дом, който поддържаше за лична употреба.

Не се оказа така. Необяснимо, но не се оказа така. Скорций видя светлини зад железните решетки на горните прозорци. Един треперещ слуга, който палеше загасените от вятъра факли по стените, срещу скромна сума го уведоми, че господарят си е у дома, с жена си и сина си.

Скорций задържа пеша на наметалото пред лицето си, докато не се отдалечи по тесните улички на Града. Жена му подвикна от един сводест вход:

— Ела да те стопля, войниче! Ела! Тази нощ не е да спи човек сам.

Наистина не беше. Чувстваше се стар. Отчасти заради вятъра и студа: лявата ръка, чупена преди години — едно от многото му наранявания — го болеше, щом задухаше хапливо студен вятър. Унизителната немощ на състаряващ се мъж, помисли си с омерзение. Като някой от онези накуцващи, подпиращи се на тояги стари войници, пуснати край огъня във войнишка таверна: седят там по цяла нощ и досаждат на лековерните гости с десетки пъти разказваните си истории за някоя дребна кампания отпреди трийсет години, когато възлюбеният от Джад император бил великият и славен Апий и нещата не били западнали до днешното жалко състояние, и нямало ли да поръчат на стария ветеран нещо да си накваси гърлото?

Можеше да стане като тях, помисли си Скорций кисело. Беззъб и небръснат, в някое ъгълче в Спината, да разправя надълго и широко за един великолепен ден на надпревара много, много отдавна, при управлението на Валерий Втори, когато той…

Усети се, че разтрива ръката си, спря и изруга. Болеше го сериозно. Зиме не караха колесници, иначе щеше да си има проблем с квадригата на завоите. Този следобед на Кресценс от Зелените изобщо не му личеше нещо да го боли, макар че и той трябваше да си има своите натрупани с годините поражения. Всеки състезател ги имаше.

Първият колесничар на Зелените явно бе готов за втория си сезон на Хиподрума. Самоуверен, нагъл дори… точно както се полагаше.

Зелените също си бяха докарали няколко нови коня от юга, благодарение на привърженик с висок военен ранг; източниците на Асторгус твърдяха, че два-три били изключителни. Скорций знаеше, че вече разполагат с великолепен нов кон за дясната позиция във впряга на квадригата, Сините им го бяха отстъпили при замяна, по негово лично настояване. Отстъпваш неща, за да спечелиш други, в този случай — състезател. Но ако беше прав за Кресценс, шампионът на Зелените бързо щеше да вземе жребеца за своя впряг и да стане още по-труден съперник.

Това не го притесняваше. Дори го забавляваше идеята, че някой мисли как би могъл да го победи. Разпалваше пламъка в него, жарта, която трябваше да се поразрови след толкова години на върха. Един труден съперник като Кресценс беше добре за него, добре за Хиподрума. Съвсем лесно беше да се разбере това. Само че тази нощ не му беше лесно. И това нямаше нищо общо с коне, нито с ръката му.

„Тази нощ не е да спи човек сам“.

Разбира се, че не беше, но и плътската любов, купена на някоя врата, понякога не бе това, което наистина ти трябва. На една маса в дома му имаше писма от жени, които щяха да са изключително щастливи да го облекчат от бремето на самотата тази нощ, дори и сега, толкова късно. Не това искаше той, макар от дълго време да беше така.

Жената, заради която се беше мъкнал нагоре по хълма в пронизващия вятър, се оказа… насаме със съпруга си, казал му беше слугата. Каквото и да означаваше това.

Изруга отново, ядосан. Защо проклетият презид на сената не играеше нощните си игри с поредния си млад любимец? Какво му ставаше на Боносус, в името на Джад?

Точно в този момент, докато крачеше сам (малко безразсъдно, но човек обикновено не взима приятели със себе си, когато е решил да навести тайна любовница, с намерение да се катери по стената й), си помисли да иде в конюшните. Не беше далече от палатата. Там щеше да е топло; миризмите и нощното пръхтене на конете щяха да са онова, което бе познавал и обичал през целия си живот. Можеше дори да намери някой буден в кухните да му предложи чаша вино и храна.

Не искаше вино и храна. Вече не искаше дори близостта на любимите му коне. Това, което искаше, му бе отказано и тъкмо степента на безсилието, което изпитваше, го безпокоеше повече от всичко. Някак детинско беше. Устата му се изкриви от иронията. Стар ли се чувстваше все пак, или млад, или и двете едновременно? Крайно време беше вече да реши, нали? Помисли малко и реши: искаше отново да е момче, простоват като момче, или ако това не станеше, искаше да е в една стая насаме с Тенаида.

Бялата луна изгря. Той тъкмо подминаваше малък храм на Безсънните и чу песнопенията вътре. Можеше да влезе, далече от студа за няколко минути, да се помоли сред святите мъже, но богът и неговият син точно сега също не предлагаха отговор.

Навярно щяха да предложат, ако беше по-добър, по-благочестив човек, ала не беше и те не предлагаха отговор, и толкова. Малко по-надолу по улицата за миг зърна пробягал синкав пламък — напомняне за присъствието на полусвета сред смъртните, витаещо винаги някъде наблизо в Града — и в същия момент стигна до внезапно, съвсем неочаквано решение.

Имаше друга стена, която можеше да изкатери.

Щом беше буден, навън и така изнервен, може би щеше да успее да впрегне настроението си за нещо по-добро. Веднага щом това му хрумна, се обърна и пое по кривата уличка нагоре, без да си позволи нито миг колебание.

Вървеше енергично, прикриваше се в сенките на сградите, замръзна на място под арката на един вход, когато видя група пияни шумни войници да залитат откъм близката таверна. Остана още минута неподвижен и проследи с поглед появилата се от тъмното в другия край на улицата грамадна носилка — тя зави и продължи надолу по стръмния път след тях, към пристанището. Той помисли малко и сви рамене. Какви ли неща не се разиграваха нощем. Хора умираха, раждаха се, намираха любов или скръб.

Тръгна в обратната посока, нагоре, разтриваше от време на време ръката си, докато не стигна улицата, а след това и къщата, където бе прекарал по-голямата част от следобеда и вечерта, на сватбено празненство.

Къщата на Зелените, предоставена на най-добрата им танцьорка, беше красива и добре поддържана, в изключително хубав квартал. Имаше широк покрив, просторен соларий и балкон с изглед към улицата. Влизал беше, впрочем, и преди в този дом, дори на горния етаж, на гости на предишните му обитателки. Понякога живеещите там подреждаха спалнята си отпред, използваха солария за разширение, място, откъдето да наблюдават живота, който течеше долу. Понякога предната стая ставаше дневна, със спалнята в дъното, към вътрешния двор.

Без да разчита особено на инстинкта си, реши, че Шайрин не е от онези, които биха се настанали над улицата. Достатъчно дни и нощи прекарваше да гледа хората отвисоко, от сцена. Щеше да спи над вътрешния двор. За жалост, къщите бяха разположени толкова близо една до друга, че нямаше как да се добере от предната фасада до двора.

Огледа пустата улица. Горящите по стените факли мятаха треперлива светлина; вятърът беше угасил някои. Вдигна очи нагоре и въздъхна. Много тихо, така, както го беше правил толкова пъти, се доближи до края на портика, качи се на каменното перило, вдигна ръце, вкопчи се в ръба и с едно плавно движение се озова на покрива на портика.

Човек ставаше много силен в горната част на тялото и в краката, след като години наред е държал юздите на колесница с четворен впряг.

И се нараняваше също. Спря, издиша и изчака болката в ръката му да позатихне. Наистина май започваше да остарява за такива неща.

От покрива на портика до терасата на солария бе нужен къс скок нагоре, ново здраво вкопчване и след това силно дръпване, докато едното коляно намери опора. Животът щеше да е по-лесен, ако Шайрин бе избрала да си устрои спалнята тук, в края на краищата. Но не беше, точно както бе предположил. Надникна вътре: тъмно, няколко пейки, гоблен до страничния бюфет. Стая за приеми.

Изруга отново, а после стъпи на перилото на терасата. Покривът беше плосък, като всички в този квартал, без никакви первази, та дъждът да може да се оттича. Което много затрудняваше прихващането. И това го помнеше от другаде. От други къщи. Можеше да падне. Доста високо беше. Представи си как някой слуга или роб го намира заранта на улицата с прекършен врат. Изведнъж го напуши смях. Беше неописуемо безразсъден и го знаеше.

Тенаида уж трябваше да е сама. Не беше. А той бе тук и се катереше на покрива на друга жена, под поривите на вятъра.

Долу по улицата отекнаха стъпки. Скорций замря, с двата крака на перилото, с ръка подпряна на ъгловата колона за равновесие, докато отминат. После се оттласна от колоната и скочи отново. Опря длани на покрива — единственият начин да го направи успешно, — надигна се с пъшкане и се покатери. Трудно движение, не без цена.

Остана да лежи известно време по гръб, стиснал упорито зъби да не разтърка ръката си и загледан в звездите и бялата луна. Вятърът фучеше. Джад бе направил мъжете глупави същества. Жените бяха по-разумни, като цяло. Жените спяха нощем. Или се затваряха насаме със съпрузите си. Каквото и да значеше това.

Този път се засмя тихо, на себе си, и стана. Тръгна с леки стъпки натам, където покривът свършваше над вътрешния двор. Зърна малък фонтан, още сух в края на зимата, с каменни скамейки около него и голи дървета. Бялата луна грееше, звездите също. Ветровита нощ, кристалночиста. Изведнъж усети, че се чувства щастлив. Много жив.

Вече знаеше точно къде е спалнята й, виждаше тесния балкон долу. Хвърли отново поглед към бледата луна. Сестра на бога я наричаха киндатите. Ерес, но човек можеше да я разбере понякога — без да я казва. Надникна през ръба на покрива. Слизането щеше да е по-лесно. Легна по корем, спусна крака през ръба и се плъзна колкото можеше по-надолу. После се пусна и скочи на терасата леко, като любовник или крадец. Изправи се и тихо пристъпи напред, за да надникне през двукрилата стъклена врата към стаята й. Едното крило беше открехнато — странно, в такава студена нощ. Погледна към леглото. Беше празно.

— В сърцето ти е насочен лък. Стой където си. Слугата ми ще те убие с радост, ако не кажеш кой си — каза Шайрин от Зелените.

Беше благоразумно да се подчини.

Нямаше представа как е разбрала, че е горе, как бе намерила време да извика и пазач. Също така му хрумна — с голямо закъснение — да се зачуди защо беше допуснал, че ще спи сама.

Беше заповядала да каже кой е. Е добре, самоувереност не му липсваше.

— Аз съм Хеладик, синът на Джад — отвърна той дрезгаво. — Бащината ми колесница е тук. Ще дойдеш ли да се повозиш с мен?

Последва тишина.

— О, божичко! — промълви Шайрин с променен глас. — Ти?!

Освободи пазача с няколко думи, казани тихо и бързо. Сама отвори широко вратата на терасата, а Скорций спря за вежлив поклон и влезе. На вътрешната врата леко се почука. Шайрин се приближи, открехна я едва-едва, пое запалената вощеница, донесена бързо от слугата, и отново затвори. Тръгна из стаята да запали сама свещите и светилниците.

Скорций видя, че завивките на леглото й са разбъркани. Беше спала все пак. Сега обаче беше облечена с дълга, закопчана високо роба над онова, в което спеше, ако имаше такова. Тъмната й коса, късо подрязана, едва стигаше до раменете. Нова мода: Шайрин от Зелените беше законодателна на женската мода в Сарантион. Беше боса и стъпваше на пръсти леко, като в танц. Пулсът му се учести от внезапно обзелото го желание. Беше много привлекателна. Разкопча наметалото си и го пусна да се смъкне на пода. Топлината в стаята като че ли му помогна да възвърне самообладанието си. Всичко знаеше за този вид срещи. Тя приключи със свещите и се обърна към него.

— Тенаида е със съпруга си, доколкото разбирам? — С толкова прелестно невинна усмивка го каза.

Той едва преглътна. Отвори уста да отвърне, но замълча. Тя седна на мекия стол без гръб до камината, все така усмихната.

— Хайде, настанете се, колесничарю — каза ведро и спокойно. — Една от слугините ми ще ни донесе вино.

Смутен, той въздъхна облекчено и се отпусна на предложения му стол.

Проблемът бе в това, че беше нелепо привлекателен мъж. Свалил наметалото, облечен все още в бялото от сватбения ден, Скорций изглеждаше вечно млад, неподвластен на болките, самосъмнението и немощта, присъщи на по-низшите смъртни.

Беше лежала сама, по свой избор, разбира се. Джад знаеше, имаше достатъчно мъже, готови да й предложат своите виждания за „утеха“, стига да бе поискала или позволила. Но Шайрин бе открила, че най-големият лукс, който й осигурява високото й положение, истинската привилегия, е властта й да не позволява и да иска само тогава, когато и самата тя желае искрено.

Някой ден, като му дойдеше времето, сигурно щеше да е разумно да си вземе закрилник, може би дори някой важен съпруг от армията или някой от богатите търговци, или дори от Имперския прецинкт. Императрицата беше живо доказателство за такива възможности. Но не сега. Все още беше млада, на върха на славата си в театъра, и все още нямаше нужда от пазач.

Всъщност тя имаше пазачи. Пазеше я известността й, а и други неща. Сред тези други неща беше и фактът, че си имаше кой да я предупреждава за онези, които се домогваха да се доберат до стаята й, след като се свечери.

„Разбирам, че не може да бъде убит, но защо седи така спокойно този мъж и чака да му се донесе вино? Просветли ме, моля те“.

„Данис, Данис. Не е ли великолепен?“ — попита тя мълчаливо, макар да знаеше какво ще отвърне птицата.

„О! Страхотно! Изчакваме да се усмихне още веднъж и го водим в леглото. Това ли е идеята?“

Скорций от Сория се усмихна притеснено.

— Ами, ъъ, нима мислите, че аз…

— С Тенаида? — довърши тя вместо него. — О, ние жените ги разбираме тези неща, скъпи. Забелязах как я гледаше днес следобед. Длъжна съм да призная, че е изключителна.

— Мм, не! В смисъл, аз, ъъ, бих казал по-скоро, че… вие жените понякога виждате разни неща там, където ги няма. — Усмивката му стана по-уверена. — Но съм длъжен да призная, че вие сте изключителна.

„Видя ли? Знаех си! — възкликна Данис. — Знаеш що за мъж е този! Стегни се. И не отвръщай с усмивка!“

Шайрин отвърна с усмивка. Наведе скромно очи, с ръце в скута.

— Много сте мил, колесничарю.

Ново почукване на вратата. За да опази в тайна самоличността на госта си, а и за да предотврати вълната от клюки, която щеше да предизвика тази визита, Шайрин стана и сама взе подноса от ръцете на Фариса, без да я пусне вътре. Постави го на масичката до стената и наля на двамата, макар Джад да й беше свидетел, че не се нуждаеше от повече вино в този късен час. Усещаше в себе си тръпката на възбуда и не можеше да го отрече. Целият Град — от двореца до последния параклис и пристанищна каупона, — всички щяха да са втрещени, разчуеше ли се за тази среща между Първия на Сините и Първата танцьорка на Зелените. А и той беше такъв мъж, че…

„Повече вода в твоето!“ — сопна се Данис.

„Хайде, по-кротко. Достатъчно вода си има“.

Птицата изсумтя.

„Не знам защо изобщо си направих труда да те предупредя за стъпките по покрива. По-добре да те беше заварил гола в леглото. Толкова притеснения щеше да му спестиш“.

„Не знаехме кой е“ — отвърна тя разсъдливо.

— А вие, хм, как разбрахте, че съм горе? — попита Скорций, след като тя му подаде бокала и той отпи жадно.

— Шумът беше като от четири коня, скочили на покрива, Хеладик — отвърна му със смях. Лъжа, но истината не беше за него, нито за никого. Истината беше птица, пратена от баща й, с душа, която никога не заспиваше, свръхестествено будна, дар от полусвета, където обитаваха духовете.

„Не си прави шеги — скастри я Данис. — Така ще го окуражиш! Знаеш какво говорят за този мъж!“

„Разбира се, че знам — промълви наум Шайрин. — Дали да не го проверим, Данис? Дискретността му е прословута“.

Чудеше се как и кога ще започне опитите да я съблазни. Седна отново срещу него и се усмихна ведро и спокойно, но вътре в себе си изпитваше възбуда, скрита като душата на птицата. Не я спохождаше много често това чувство, наистина.

— Знаете ли — заговори Скорций от Сините, без да помръдне от мястото си, — това гостуване е съвсем почтено, макар и… необичайно. Изобщо не сте застрашена от неудържимата ми страст. — Зъбите му блеснаха в усмивка, той остави чашата на масата със спокойна ръка. — Тук съм само за да ви направя предложение, Шайрин. Агент с делово предложение.

Тя преглътна, кривна замислено глава.

— Защото можете да удържате неудържимото ли? — Остроумието понякога можеше да е преграда.

Той се засмя, отново спокойно.

— Да, трябва да се оправям с четири коня в подскачаща колесница. Човек се учи.

„За какво говори този човек?“ — възмути се Данис.

„Тихо. Може пък да реша да се обидя“.

— Знам — хладно отвърна тя и изправи гръб, с чашата вино в ръка. — Продължете. — Последното — по-тихо, с леко променен тембър. Зачуди се дали ще го забележи.

Промяната в тона й беше безпогрешна. Тази жена бе актриса: можеше да изрази много и много само с лек нюанс в гласа и стойката. И току-що го бе направила. Зачуди се отново защо бе допуснал, че ще е сама. Какво говореше това за нея, за неговия усет за нея? Съзнаване на женската й гордост най-малкото… сдържана, уверена в себе си, сама прави избора си.

Добре, това сега щеше да е неин избор, каквото и да направеше. В края на краищата точно това бе смисълът на думите, които бе решил да каже, и той ги каза, предпазливо:

— Асторгус, нашият фракционарий, напоследък често се чуди на глас какво ли ще е нужно, за да ви убеди да смените фракциите.

— И за това влизате в спалнята ми посред нощ?

Започваше все повече и повече да му се струва лоша идея.

Опита да се защити:

— Ами, все пак това не е предложение, което човек да направи публично…

— С писмо? Следобедна визита? Две думи насаме на днешния прием?

Вдигна очи към нея. Долови хладния гняв в погледа й и замълча. Но с опита си на мъж усети и още нещо зад яростта й, и то отново разпали желанието му. Като че ли се досещаше кой е източникът на раздразнението й.

Тя го изгледа навъсено.

— Между другото, точно това ми каза днес Струмозус.

— О! Не знаех.

— Очевидно.

— И вие приехте ли? — попита я той, може би по-небрежно, отколкото трябваше.

Нямаше да го остави да се измъкне толкова лесно.

— Защо сте тук?

Скорций я гледаше. Внезапно осъзна, че не носи нищо под тъмнозелената коприна на робата си. Покашля се.

— Защо изобщо всеки от нас прави това, което прави? — попита на свой ред. Въпрос за въпроса за въпроса. — И разбираме ли изобщо какво правим?

Не беше очаквал, че ще каже точно това. Изражението й се промени. Той продължи:

— Неспокоен бях, не можех да заспя. Не можех да се прибера и да си легна. Навън е студено. Видях пияни войници, уличница, тъмна носилка, която по някаква причина ме обезпокои. Когато луната изгря, реших да дойда тук… помислих, че… ще мога да постигна нещо. — Вдигна очи към нея. — Съжалявам.

— Да постигнете нещо — повтори тя кисело, но се виждаше, че гневът я оставя. — Защо допуснахте, че ще съм сама?

Беше се страхувал, че ще попита точно това.

— Не знам — призна той. — Току-що си зададох същия въпрос. Няма… нито едно мъжко име, свързано с вас, и никога не съм чувал да… — Замълча.

И видя призрака на усмивка, пробягал в ъгълчето на устата й.

— Да ме привличат мъже?

Той бързо поклати глава.

— Не това… Да сте безразсъдна нощем, така да се каже.

Тя кимна. Настъпи мълчание. Пиеше му се още, но не поиска вино.

— Казах на Струмозус, че не мога да сменя фракцията — каза тя.

— Не можете?

Шайрин кимна.

— Императрицата ми даде ясно да го разбера.

И щом го каза, изглеждаше вече съвсем очевидно. Болезнено очевидно дори. Нещо, което сам трябваше да е разбрал, или Асторгус — със сигурност. Разбира се, дворът щеше да държи фракциите да са в равновесие. А тази танцьорка носеше парфюма на Аликсана.

Тя седеше неподвижна, мълчеше. Той бавно огледа стаята, премисляше; огледа гоблените по стените, хубавата мебел, цветята във вазата от алабастър, малката птица играчка на масичката, смущаващо разбърканите завивки на леглото й. Вдигна отново очи към нея и стана.

— Вече се чувствам съвсем глупаво. Трябваше да се сетя, вместо да обърквам нощта ви. — Разпери ръце. — Имперският прецинкт няма да позволи да сме заедно, вие и аз. Приемете най-дълбоките ми извинения за натрапването. Ще напусна веднага.

Изражението й отново се промени: някаква веселост имаше в него, след това — огорчение, после — нещо друго.

— Не, няма да си тръгнете — каза Шайрин на Зелените. — Длъжник сте ми за прекъснатия сън.

Скорций отвори уста, все едно щеше да каже нещо, затвори я, после отново я отвори — щом тя пристъпи към него, сплете ръце на тила му и го целуна.

— Това, което може да реши дворът, си има граници. А ако има образи на други, които лягат с нас — промълви тя и го поведе към леглото, — няма да е за първи път в историята на мъжете и жените.

Устата му бе пресъхнала от възбуда. Тя хвана ръцете му и ги придърпа около тялото си. Беше гладка, стегната, невероятно привлекателна. Вече не се чувстваше стар. Чувстваше се като млад колесничар от Юга, нов за хубостите на великия Град, намерил нежност и топлота в огрени от пламъка на свещи места, където изобщо не се е надявал, че може да го очакват такива неща. Сърцето му биеше като лудо.

— Говори за себе си — успя да промълви.

— О, та нали това правя — отвърна тя тихо, загадъчно в ухото му, преди да се отпусне на леглото и да го привлече със себе си, сред онова непогрешимо ухание на парфюм, който можеха да носят само две жени на света.

„Е, благодарна съм поне, че има благоприличието да ме изключиш, преди да…“

„О, Данис, моля те. Моля те. Бъди мила“.

„Ха. А той беше ли?“

Вътрешният глас на Шайрин беше ленив, заядлив.

„В някои моменти…“

Птицата изсумтя възмутено. „Как пък не!“

„Аз не бях“, отвърна след малко танцьорката.

„Не искам и да знам! Когато се държиш…“

„Данис, бъди мила. Не съм девица, а и не го бях правила от много време“.

„Само го погледни как си спинка. В леглото ти! Без никакви грижи на света“.

„Има си грижи той, повярвай ми. Всеки си има. Но не е ли красив, Данис?“

Последва дълго мълчание. А сетне: „Да“, каза птицата, безмълвно. Птицата, нявгашно момиче, убито призори една есен в Саврадия. „Красив е, да“.

Ново мълчание. Чуваха вятъра отвън в тъмното, в превала на нощта. Мъжът наистина спеше, легнал по гръб, с разрошена коса.

„Баща ми беше ли?“, попита внезапно Шайрин.

„Какво да е бил?“

„Беше ли красив?“

„О!“ И пак тишина — вътрешна, външна, и мрак в стаята, с догорелите свещи. И: „Да“, каза отново птицата. „Да, беше, скъпа Шайрин. Поспи. Утре танцуваш“.

„Благодаря, Данис. — Жената в леглото въздъхна тихо. Мъжът спеше. — Знам, че вече ще мога“.

Той се събуди още по тъмно. Танцьорката спеше. Научил се беше да се буди по тъмно: излежаването до съмване в чуждо легло беше опасно. И макар тук да нямаше непосредствена заплаха, любовник или съпруг, от когото да се бои, все пак щеше да е изключително неловко, болезнено натрапващо се да го видят, че рано сутрин излиза от дома на Шайрин от Зелените.

Погледна за миг жената до себе си. Усмихна се. Стана. Облече се набързо и за последен път огледа притихналата стая. Когато отново се обърна към леглото, тя се беше събудила и го гледаше с широко отворени очи. Толкова леко ли спеше? Какво ли я беше събудило? И как наистина бе разбрала, че е на покрива?

— Крадец в нощта? — промърмори тя сънено. — Взимаш каквото искаш и си отиваш?

Той поклати глава.

— Не крадец. Благодарен мъж.

Шайрин се усмихна.

— Кажи на Асторгус, че си направил всичко, което ти е било по силите, за да ме убедиш.

Отвърна й със смях, но тихо.

— Допускаш, че това е всичко, на което съм способен ли?

Смехът й също бе тих, вълнист и доволен.

— Върви си. Преди да съм те върнала да проверя.

— Лека нощ. Джад да те закриля, прелестна танцьорке.

— И тебе. По пясъците и извън тях.

Той пристъпи до вратите към терасата, излезе, затвори ги. Качи се на балюстрадата. Скочи нагоре, прехвърли се на покрива. Този път ръката изобщо не го заболя. Студеният вятър духаше, но той не го усещаше. Бялата луна бе ниско на запад, но все още й оставаше доста път, докато богът свърши битките си под света, за да може да дойде зората. Звездите грееха ярко високо горе, нямаше никакви облаци. Застанал на покрива на Шайрин, в този квартал на хълма в огромния град, можеше да види Сарантион проснат в нозете му — куполите, дворците и кулите, горящите тук-там факли по каменните стени, струпаните нагъсто паянтови къщи, фасадите на затворените още дюкяни, площадите със статуите по тях, оранжевото сияние далече-далече, където трябваше да са стъкларниците или някоя хлебопекарна, кривите улички, спускащи се стремглаво надолу, а отвъд тях, отвъд всичко това беше заливът и след него морето, необятно, тъмно и дълбоко, кипнало от порива на вятъра и намекващо за вечност.

В настроение, което можеше да се назове само „въодушевено“, настроение, което можеше да си спомни отпреди много време, но което отдавна не бе изпитвал, Скорций отиде до предния край на покрива, метна се на горния балкон, а след това леко се спусна на портика. Стъпи на улицата, усмихнат зад наметалото, което бе придърпал пред лицето си. И изведнъж чу:

— Мамка му! Кучият му син! Слезе от балкона й!

Въодушевлението може да е опасно. Прави те непредпазлив. Той се извърна бързо, видя няколко потънали в сенките фигури, приклекна, готов да побегне. Не му харесваше да бяга, но точно тази ситуация не му предлагаше богат избор. Чувстваше се силен, знаеше, че е бърз, сигурен беше, че ще надбяга нападателите си, които и да бяха.

И най-вероятно щеше да го направи, ако от другата страна срещу него не идваха още толкова. Пред очите му блеснаха ками, изсвистя тояга, лъсна съвсем незаконно изваден от ножницата меч.

Бяха се наканили да й пеят тази нощ. Призори. Идеята беше да се съберат на улицата под стаята, където се предполагаше, че е спалнята й, над предния портик, и да й поднесат музика в чест на бляскавото й име. Инструменти носеха даже.

Планът беше на Клеандър обаче — нали той им беше водачът — и щом стана ясно, че баща му му е забранил да излиза заради неприятната случка със смъртта на басанидския слуга, на младите привърженици на Зелените не им остана нищо, освен да пият ядосани и умърлушени в обичайната си таверна. И да си говорят за коне и проститутки.

Само че от никой уважаващ себе си младеж със знатно потекло не можеше да се очаква, че кротко ще се подчини на забраната да не излиза навън в такава пролетна нощ, още повече през седмицата, когато предстоеше отново да започнат надпреварите. Когато Клеандър се появи, тези, които го познаваха най-добре, видяха, че е малко притеснен, но се ухили от прага, щом го посрещнаха с весели възгласи. Ама той наистина беше убил човек днес. Страшно впечатляващо, не можеше да се отрече. Клеандър удари набързо две чаши неразредено вино и сподели авторитетното си мнение за една определена дама, чиито покои не се падаха много далече от къщата на баща му. Твърде скъпа беше за повечето от тях, тъй че никой не бе в състояние да оспори наблюденията му.

След това им изтъкна, че все пак са подготвили хор във вечна прослава на Шайрин и че не виждал причина да позволят този късен час да им попречи. Длъжни били да я почетат, увери ги той. И нямало да й се натрапят, не, само щели да й отдадат дължимото, от улицата. Описа им дори как била облечена на сватбата следобед и как го поздравила — лично.

Някой спомена за съседите и стражата на градския префект, но останалите му се изсмяха и се развикаха, че е страхливец.

Речено — сторено. Излязоха и тръгнаха нагоре по хълма под поривите на резкия студен вятър — десетина-дванайсет младежи (неколцина изгубиха по пътя), пъстро облечени, здраво подпийнали и клатушкащи се по кривите улици; един носеше струнен инструмент, други двама — флейти. И да ги беше видял някой от градската стража, благоразумно беше предпочел да не ги закача. Привържениците на двете партии ставаха особено безразсъдни в седмицата, когато започваха състезанията. Край на зимата, начало на сезона на Хиподрума. Пролетта прави такива неща с младите навсякъде.

Тази нощ може и да не приличаше съвсем на пролетна, но си беше.

Стигнаха улицата й и се разделиха — по половин дузина от двете страни на широкия портик, откъдето всички можеха да виждат балкона на солария в случай, че Шайрин реши да се появи като видение над тях, щом запееха. Онзи със струнния инструмент ругаеше ядосано, че пръстите му били изтръпнали от студа. Другите бършеха носове, покашляха се да си прочистят гърлата и нервно повтаряха стихчетата на избраната от Клеандър песен. Изведнъж един от тях видя някакъв тип да се спуска тъкмо от балкона над портика.

Мръсна, чудовищна наглост! Насилие над непорочната чистота на Шайрин, над честта й. Какво право имаше друг някой да излиза от спалнята й посред нощ?

Щом се развикаха, презреният страхливец се обърна да побегне.

Нямаше оръжие и не стигна далече. Тоягата на Марцел го цапардоса по рамото, докато се опитваше да се промуши покрай групата откъм юг. После бързият и пъргав Дарий го наръга с нож в хълбока и заби острието нагоре, а един от близнаците го изрита в ребрата от същата страна, докато кучият му син просваше Дарий с юмрук. Дарий изпъшка. Клеандър притича с извадения си меч — единственият от всички, достатъчно дързък да носи такова оръжие. А и човек беше убил днес и от всички само той лично познаваше Шайрин.

Другите се заотдръпваха от непознатия, който вече лежеше на камъните, притиснал с ръце раната в хълбока.

Дарий се надигна на колене, изправи се и също се дръпна назад. Всички се смълчаха, изумени и стъписани от властта на мига. Всички бяха зяпнали меча. Не горяха факли по стените: вятърът ги бе изгасил. Никакъв звук от нощната стража. Звезди, вятър, бялата луна на запад.

— Не обичам да убивам човек, без да знам кой е — каза Клеандър с впечатляваща сериозност.

— Аз съм Хеладик, синът на Джад — отвърна му проснатият на земята кучи син. Удивително: на този човек като че ли му беше смешно на всичко отгоре! Течеше му кръв — виждаше се тъмното петно по камъните. — Всички трябва да умрат. Мушкай, момче. Двама за ден? Басанидски слуга и божи син? Същински воин, почти. — Задържал беше някак наметалото над лицето си, дори при падането.

Някой ахна. Клеандър го изгледа стъписано.

— Мамка му, откъде знаеш за…

Пристъпи към него и се наведе. С меча, опрян в гърдите на ранения, дръпна наметалото. Мъжът на земята не реагира. Клеандър го погледна за миг… и пръстите му изтърваха плата като опарени. Нямаше светлина. Другите не можаха да видят нищо.

Но чуха Клеандър добре, щом наметалото отново се смъкна върху лицето на мъжа:

— Мамка му! — изруга втрещено единственият син на Плавт Боносус, презида на сарантийския сенат. И се изправи. — О, не! Мамка му! О, Джад!

— Великият ми баща! — измърмори през смях раненият.

Мълчанието, което последва, не бе изненадващо. Някой се окашля нервно,

— И какво сега? Значи ли това, че няма да пеем? — измрънка Декланос.

— Махайте се оттук! Всички! — изхриптя им през рамо Клеандър. — Махайте се! Изчезвайте! Баща ми ще ме убие, мамицата му!

— Кой е този? — сопна се Марцел.

— Не знаеш! Не ти трябва да знаеш! Това изобщо не е ставало! Вървете си по домовете, кой където види, иначе сме мъртви! О, Джад!

— Какво, да му…

— Махайте се!

На един прозорец горе се появи светлина. Някой започна да вика за стражата — женски глас. Побягнаха. Слава на Джад, момчето все пак имаше мозък в главата и не беше безнадеждно пияно. Бързо беше покрило лицето на Скорций, след като погледите им за миг се сплетоха в тъмното. Никой от другите не разбра кого са нападнали — сигурен бе в това.

Тъй че все още имаше шанс да се измъкне.

Стига да оживееше. Ножът го беше пробол в левия хълбок и бе раздрал нагоре, а и ритникът от същата страна сигурно му беше счупил поне две-три ребра. Имал беше и преди такива счупвания. Познато му беше усещането.

Много неприятно усещане. Меко казано, много е трудно да дишаш. Стискаше се за хълбока, а кръвта изтичаше между пръстите му. Момчето с ножа беше много ловко.

Но си бяха отишли. Слава на Джад, бяха си отишли. Само един беше останал. Някаква жена От един прозорец викаше за стража.

— Святи Джад! — прошепна синът на Воносус. — Скорций… Заклевам се… Представа нямах…

— Знам. Помислил си… просто така, убивам някого си. — Беше безотговорно да му е толкова смешно, но случилото се беше повече от нелепо. Да умре така?

— Не. Не съм! Искам да кажа…

Моментът наистина не бе подходящ за ирония.

— Хайде, изправи ме, преди да е дошъл някой.

— Можеш ли… можеш ли да вървиш?

— Разбира се, че мога. — Лъжа, най-вероятно.

— Ще те заведа в къщата на баща ми — каза момчето. Доста храбро. Колесничарят можеше да се досети какви последствия го чакат, след като се появи на прага с ранен човек.

„Затворил се е с жена си и сина си“.

Изведнъж нещо му стана напълно ясно. Ето защо бяха заедно през нощта. И още нещо му светна и веселото му настроение се изпари съвсем.

— Не във вашата къща. Святи Джад, не!

Нямаше да се появи на вратата на Тенаида точно сега, ранен от привърженици, след като е слязъл от спалнята на Шайрин от Зелените. Потръпна само като си представи лицето й, като чуе това. Не от гневната физиономия, която щеше да предизвика: от липсата й. От върналата се отчуждена, насмешлива хладина.

— Но ти имаш нужда от лекар. Ранен си. А баща ми може да го запази в…

— Не във вашия дом.

— Тогава къде? О! Палатата на Сините… Можем да…

Добра идея, но…

— Няма да помогне. Лекарят ни днес беше на сватбеното празненство и ще е пиян до несвяст. А и там има много хора. Това трябва да остане в тайна. Заради… честта на дамата. Сега млъкни и ме остави да…

— Почакайте! Знам! Басанидът! — възкликна Клеандър.

Виж, това наистина беше добра идея.

И доведе до това, че двамата докретаха до малката къща на Боносус при тройните стени след мъчително вървене през града. По пътя отново се натъкнаха на огромната черна носилка. Скорций видя как спря, сигурен беше, че някой отвътре ги наблюдава, без изобщо да им предложи помощ. Нещо го накара да потръпне — не можеше да определи какво.

Беше загубил доста кръв. Всяка стъпка с левия крак сякаш натискаше счупените от ритника ребра навътре и той едва се сдържаше да не изохка. Отказал бе на момчето да потърси помощ от някоя таверна. Никой не биваше да научи за това. През последната част от пътя Клеандър почти го носеше. Беше уплашен и уморен, но го доведе все пак.

— Благодаря ти, момче — успя да промълви Скорций, когато икономът, по нощница и с нелепо щръкнала сива коса, отвори вратата. Държеше свещ. — Добре се справи. Кажи на баща си. На никой друг!

Надяваше се да е съвсем ясно. Видя басанида зад иконома и махна извинително с ръка. За миг си помисли, че ако вместо лекаря от Изтока сега тук беше Плавт Боносус, всичко това нямаше да се случи. А после съвсем му притъмня.

Тя е будна, в своята стая със златната роза, изваяна за нея преди толкова години. Знае, че тази нощ той ще дойде при нея. Гледа розата всъщност, мисли си за крехката преходност на тленността. Чува отварянето на вратата, познатите стъпки, гласа — винаги с нея.

— Сърдита си ми, знам.

Тя поклаща глава.

— Уплашена от това, което предстои, малко. Не и сърдита, господарю мой.

Налива му вино, смесва го с вода. Отива до него. Седнал е край огъня. Той взима бокала, хваща ръката й, целува дланта. Държи се спокойно, отпуснато, ала тя го познава добре, по-добре от всички живи, които е познавала, и долавя признаците на възбуда.

— Най-сетне полза от това, че накарахме да следят кралицата.

Той кимва.

— Умна е, нали? Разбра, че не бяхме изненадани.

— Забелязах го. Мислиш ли, че ще е трудно с нея?

Той вдига очи към нея, усмихва се.

— Навярно.

Намекът, разбира се, е, че това няма никакво значение. Той знае какво да прави и как да накара други да го направят. Никой от тях няма да научи всички подробности, дори неговата императрица. Със сигурност не и Леонт, който ще води завоевателната армия. Изведнъж тя се зачудва колко ли мъже ще изпрати съпругът й, нещо й хрумва. Пропъжда тази мисъл, но тя се връща натрапчиво: Валерий е достатъчно умен, за да е предпазлив. Дори и с най-доверените си приятели.

Тя също не му казва, че е била предупредена, че стратегът ще доведе Гизел в двореца. Вътрешно Аликсана е убедена: съпругът й знае, че тя следи Леонт и жена му вече от много време, но това е едно от нещата, които не обсъждат. Едно от многото средства в партньорството им.

Повечето пъти.

Признаците отдавна бяха налице — никой не можеше да твърди, че е бил съвсем изненадан, — но без предупреждение или някакъв съвет императорът току-що бе заявил намерението си да тръгне тази пролет на война. Бяха във война през по-голямата част от управлението му — на изток, на север, на югоизток, далече в Мажритските пустини. Това беше друго. Беше Батиара. Родиас. Сърцето на старата империя. Откъснато и изгубено след това, далече отвъд широкото море.

— Сигурен ли си? — пита го тя.

Той поклаща глава.

— За последствията? Разбира се, че не. Никой смъртен не може да претендира, че знае неизвестното, което може да дойде — отвръща тихо съпругът й, без да пуска ръката й. — Живеем, примирени с тази несигурност. — Вдига очи към нея. — Все пак си ми сърдита. За това, че не ти го казах.

Тя отново поклаща глава.

— Как бих могла? — Казва го искрено. — Ти винаги си го искал, аз винаги съм ти казвала, че според мен не би могло да стане. Гледаш другояче на нещата и си по-мъдър от всички.

Той я поглежда с ведрите си сиви очи.

— И аз правя грешки, любов моя. Тази може да се окаже една от тях. Но трябва да го опитам и моментът е точно този — с подкупената за да си трае Басания, с хаоса на запад и младата кралица — тук, при нас. Изглежда прекалено… логично.

Умът му работи така. Отчасти.

Отчасти. Тя си поема дъх и промълвява:

— Щеше ли да ти се налага да го правиш, ако имахме син?

Сърцето й бие учестено. Това вече почти никога не се случва. Гледа го. Вижда мигновеното му стъписване и веднага — онова, което идва на мястото му. Умът му работи ангажирано, хладно, без да трепне.

Отвръща й, след дълго мълчание:

— Неочакван въпрос.

— Знам. Хрумна ми, докато те чаках. — Не съвсем вярно. Хрумнало й беше много отдавна.

— Мислиш, ако имахме, че заради риска…

Тя кимва.

— Ако имаше наследник. Някой, на когото да оставиш това. — Без жест. Никой жест не можеше да го обхване. Това. Империя. Завещание за векове.

Той въздъхва. Все още не е пуснал ръката й. Казва — тихо, с поглед този път вперен в пламъците на огъня.

— Може би е така, обич моя. Не знам.

Признание. От неговата уста. Без синове, без никой, който да дойде след тях, да наследи трона, да запали свещите в годишнината от тяхната смърт. Стара болка оживява в сърцето й.

Той добавя, все така тихо:

— Има неща, които винаги съм искал. Искам да оставя след себе си Родиас възстановен, новия Храм и купола и… може би някакъв спомен за това какви сме били, ти и аз.

— Три неща. — Нищо по-умно не може да измисли точно сега. Хрумва й, че ще заплаче, ако не внимава. Една императрица не може да плаче.

— Три неща — повтаря той. — Преди да свърши, както свършва винаги.

„Слез от престола — говореха, че изричал глас, щом всичко свърши за някой от помазаниците на Джад. — Богът на императорите те чака“.

Никой не можеше да каже колко е вярно, дали наистина се изричат и чуват тези думи. Божият свят бе сътворен така, че мъжете и жените живееха като в сънна мъгла, на смътна и треперлива светлина, в пълно неведение за онова, което предстои.

— Още вино? — пита тя.

Той я поглежда, кимва, пуска ръката й. Тя взима бокала, пълни го, подава му го. От сребро е, в сребърен обков, с рубини по него.

— Съжалявам — казва й той. — Съжалявам, моя любов.

Дори не е сигурен защо го казва, но го усеща в себе си: нещо на лицето й, нещо, витаещо като птица във въздуха на тази прелестна стая. Птица без глас, омагьосана и невидима. Но я има все пак.

Недалече от тази дворцова стая, където птици не пеят, един мъж е високо във въздуха, като птица, труди се на скеле под един купол. Външността на купола е мед, блести под луната и звездите. Вътрешността е негова.

Тук в Храма има светлина, винаги има, по заповед на императора. Тази нощ майсторът на мозайки е слугувал като чирака си, сам е смесил варта за подложката, сам я е качил по стълбата. Не много, тази нощ няма да покрие голяма повърхност. Няма да направи много. Само лика на своята жена, мъртва вече от близо две години.

Никой не го наблюдава. На входа има стражи както винаги, а един дребничък мъж с буйна, вечно разрошена коса спи някъде сред това огромно пространство от греещи светилници и сенки, но Криспин работи в тишина, сам, колкото може да бъде сам човек в Сарантион.

Ако някой все пак го наблюдаваше и знаеше какво сътворява, щеше да му е нужно истинско разбиране за занаята му (за всички такива занаяти всъщност), за да не заключи, че този мъж е корав, студен, безразличен и е бил такъв към жената, която така ясно пресъздава, досущ като жива. Очите му са бистри, ръцете му не трепват, придирчиво подбират тесерите в подносите пред него. Изражението му е сдържано, съсредоточено; той просто избира вярното късче стъкло или камък, нищо повече.

Нищо повече? Сърцето често не може да каже, но ръката и окото — стига да са достатъчно крепки и достатъчно умели — могат да изваят прозорец за бъдните. Някой ще погледне нагоре един ден, когато всички спящи в тази нощ в Сарантион ще са отдавна покойници, и ще разбере, че тази жена е била красива и много, много обичана от мъжа, която я е поставил горе, тъй както за древните богове на Тракезия казват, че поставяли смъртните си любови в небето. Като звезди.

Най-сетне утрото идва. Утрото винаги идва. Винаги има загуби в нощта: цената, плащана за светлината.