Бог на императори

13

В палатата на Сините цареше страх, какъвто Кирос не беше виждал и усещал никога. Все едно всички бяха коне, вярно, още не грохнали, но целите потни и разтреперани от предчувствието за края.

Скорций не беше единственият ранен. В палатата целия следобед прииждаха членове на фракцията с всевъзможни рани, от най-дребни до смъртоносни. Суматохата беше ужасна. Ранените получаваха помощ от Амплиарус, новия пребледнял лекар на фракцията, и от Колумела, който всъщност беше ветеринарят им, но им вдъхваше повече доверие, отколкото Амплиарус. Имаше и един сивобрад доктор от Басания — никой не го познаваше, но той, изглежда, беше лекувал Скорций, когато колесничарят бе изчезнал. Загадка, но нямаше време да се разнищва.

Към залез-слънце откъм портите все още достигаше шум от тичащи и викащи мъже, тропот на маршируващи войници, дрънчене на метал, цвилене на коне, писъци. На всички в палатата изрично бе заповядано да не излизат навън.

Към цялата тази тревога се добавяше и обстоятелството, че толкова късно в края на деня — слънцето вече гаснеше в пурпур над ивица облаци — Асторгус все още не се беше върнал.

Още когато избухнаха безредиците, хората на градския префект го бяха отвели за разпит. А всички знаеха какво може да го сполети човек, подложен на разпит в сградата без прозорци в другия край на квартала на Хиподрума.

В отсъствието на фракционария контролът над реда в палатата обикновено се падаше на Колумела, но сега той беше изцяло погълнат от грижата за ранените. Вместо него нисичкият закръглен Струмозус спокойно и отривисто се разпореждаше, грижеше се за толкова необходимия чист лен за превръзки и постели за ранените, възлагаше на всички здрави — коняри, слуги, жонгльори и танцьори, ратайчета от конюшните — да помагат на тримата лекари, подсилваше охраната на портата. Слушаха го. Нуждата от усет за ред и контрол беше въпиеща.

Струмозус нареди на своите хора — помощник-готвачи, момчета от кухнята и слуги — да не спират да готвят супи, печени меса и варени зеленчуци, да разнасят силно разредено вино на ранените и изпадналите в паника. В такова време хората имат нужда от храна, обясни старшият готвач смайващо сдържано за толкова избухлив човек като него. Доброто хранене и илюзията за ред си имат своето място и роля, обясни им, все едно изнасяше урок в някой кротък следобед.

Което си беше вярно, реши Кирос. Самият акт на приготвянето на храна действаше успокояващо. Той например усети как страхът му понамаля, щом се увлече в рутинното, неизискващо мисъл занимание с избора, чистенето и рязането на зеленчуците за супата, добавянето на подправки и сол, опитването и донагласянето на вкуса, погълнат от работата си като всички други из кухнята.

Човек почти можеше да си въобрази, че е ден на пиршество и всички са затънали в обичайната суетня на подготовката му.

Почти, но не съвсем. Дори оттук чуваха стенанията на мъжете, от гняв и от болка, докато ги внасяха в двора от побеснелите улици. Кирос вече бе чул имената на десетина познати му мъже, загинали днес на Хиподрума или в уличните боеве.

Расик на плота до него сипеше люти ругатни, кълцаше с едва сдържан бяс лук и моркови все едно са Зелени или войници. Ходил беше на състезанията сутринта, но не и следобеда, когато бе избухнало насилието: на работниците в кухнята, изтеглили щастливите сламки, им се разрешаваше да идат на първите надбягвания със строгата заповед да се върнат преди последната сутрешна надпревара, за да помогнат в приготвянето на обяда.

Кирос се опитваше да не обръща внимание на приятеля си. Сърцето му бе натежало и изпълнено със страх, не с гняв. Насилието вън беше ужасно. Хора страдаха, умираха. Безпокоеше се за майка си и баща си, за Скорций и Асторгус.

А императорът беше мъртъв.

Императорът беше мъртъв. Кирос беше дете, когато умря Апий, и все още почти дете, когато първият Валерий отиде при бога. И двамата бяха напуснали този свят в леглата си, в мир. Днес се говореше за черно убийство, убит беше помазаникът на Джад, божият наместник на земята.

Тъкмо това хвърляше сянка над всичко, мислеше си Кирос, като призрак, едва видим с крайчеца на окото, надвиснал над колонада или купол на храм, променил гаснещата слънчева светлина, очертани на фона на свършващия ден и идещата нощ.

На мръкване запалиха факлите и светилниците. Палатата заприлича на нощен стан край бойно поле. Пристройките вече бяха пълни с ранени и Струмозус нареди масите в залата за пиршества да се покрият с чаршафи и да се използват като легла. Самият той беше навсякъде — енергичен, съсредоточен и невъзмутим.

Влезе в кухнята, спря и се огледа. Махна на Кирос и Расик, и на още двама.

— Отдъхнете малко. Хапнете нещо, легнете или просто се разтъпчете. Каквото искате. — Кирос изтри потта от челото си. Бяха работили почти без отдих от обедната храна, а вече беше нощ, съвсем тъмно.

Нито му се ядеше, нито му се лягаше. На Расик също. Излязоха от сгорещената кухня в студените, осветени от пламъците на факли сенки на двора. Кирос потръпна от студ — нещо необичайно за него. Съжали, че не се е заметнал с нещо върху потната туника. Расик предложи да слязат до портите и тръгнаха, Кирос повлече куция си крак, мъчеше се да не изостава от приятеля си. В небето блещукаха звезди. Нито една от двете луни не беше изгряла. Някакво приспиващо затишие цареше тук отвън. Не се чуваше плач, не мъкнеха ранени, нито притичваше някой по работа между пристройките или към залата за пирове.

Стигнаха при стражите на портата. Бяха въоръжени с мечове, копия, носеха метални нагръдници. И шлемове носеха, като войници. Оръжията и бронята бяха забранени за граждани по улиците, но палатите на фракциите си имаха свои закони и им се разрешаваше правото да се отбраняват

Тук също беше тихо и спокойно. Надникнаха през решетките на портата към тъмната улица навън. От време на време пробягваха смътни фигури, отекваха далечни викове, горяща факла се мярна в другия край. Расик попита има ли някакви новини. Един от охраната каза, че сенатът се е събрал.

— Защо? — сопна се Расик. — Безполезни дебели пръдльовци. Повече дажба вино ли си гласуват, или карчитски момчета?

— За император гласуват — каза стражът. — Като ти е малък мозъкът, чираче, дръж си поне устата затворена да не го показваш.

— Майната ти — изръмжа Расик.

— Расик, млъкни — намеси се бързо Кирос и обясни на стражите: — Изнервен е.

— Всички сме изнервени — отвърна навъсено мъжът. Кирос не го познаваше.

Чуха зад себе си стъпки и се обърнаха. Беше колесничарят.

— Тарас! — рече един друг от охраната, много почтително.

В кухнята вече бяха чули: Тарас, най-новият им състезател, беше спечелил първата следобедна надпревара с помощта на чудодейно завърналия се Скорций по някакъв зашеметяващ, удивителен начин. Бяха излезли първи, втори, трети и четвърти, с което бяха заличили триумфите на Зелените от предния кръг и от сутринта.

А след това, по време на победните обиколки, беше избухнало насилието.

Младият колесничар кимна, приближи се и спря до Кирос.

— Какво знаете за фракционария?

— Още нищо — отвърна трети от стражата. Извърна се и се изплю никъде зад петното светлина. — Шибаняците на градския префект минават час по час, но и дума не казват.

— Може и да не знаят — каза Кирос.

Една от факлите се разгоря по-силно, пръсна искри и той извърна очи. Като че ли винаги се опитваше да бъде разумният между хора, които не се тревожат за каквото трябва. Зачуди се какво ли ще е, ако хукне по улиците, размахал оръжие и разпенен от гняв. Поклати глава. Не беше такъв човек. Друг беше животът му. И кракът му, впрочем.

— Скорций как е? — попита младия колесничар. Тарас се беше порязал на челото и имаше грозен оток на едната страна.

— Спи. Дали са му нещо да го приспи. Много го боляха ребрата, счупени са.

— Ще умре ли? — попита Расик и Кирос припряно направи знака на слънчевия диск в тъмното. Видя, че двама от стражите направиха същото.

Тарас сви рамене.

— Не знаят. Или не искат да кажат. Басанидският доктор е много ядосан.

— Майната му на басанидеца — изруга Расик, както можеше да се очаква. — Кой е той, между другото?

Отвъд портата изведнъж се чу трополене, последва рязка команда. Обърнаха се бързо към улицата.

— Още наши се връщат — каза първият страж. — Отворете вратите.

Кирос видя десетина мъже — войниците ги подкарваха като стадо. Един не можеше да върви, крепяха го други двама. Войниците бяха извадили оръжия и бутаха напред Сините като овце. Един замахна с меча си, удари с плоското един залитащ мъж и изруга.

Крилата на портата се разтвориха широко. Факлите и светилниците примигаха. Удареният се препъна и падна на калдъръма. Войникът отново изруга и го бодна с върха на меча.

— Ставай, конско говно такова!

Мъжът се надигна непохватно на коляно. Другите вече нахлуваха припряно през вратите. Кирос изкуцука навън и коленичи до падналия.

Метна през рамо дясната му ръка да го вдигне. Миришеше на пот, кръв и урина. Надигна се с мъка и залитна, но го удържа. Представа нямаше кой е, но беше Син като всички други и беше ранен.

— Хайде, кьопчо! Да не ти резна задника с меча — каза войникът. Някой се изсмя. „Заповеди имат — каза си Кирос. — Има метеж. Императорът е мъртъв. Те също са уплашени“.

Дълги бяха тези десет стъпки обратно до портите на палатата. Расик притича да му помогне. Понечи да хване ранения под другата мишница, но той изохка от болка — сигурно раната му беше там.

— Шибани копелета! — изръмжа Расик на войниците. — Той е без оръжие! Козлоебци! Защо сте го…

Най-близкият войник, онзи, който се бе изсмял, се обърна към Расик — безизразно този път — и вдигна меча си. Механично движение, все едно не беше човек.

— Не! — извика Кирос, извъртя се, без да пуска ранения, и посегна да дръпне Расик назад. Залитна и насмалко да падне.

И тъкмо в този момент, вечерта в деня, в който умря император Валерий Втори, Кирос от Сините, роден на Хиподрума, който със сигурност не беше мислил за себе си като за един от възлюблените на Джад и никога не беше виждал отблизо пресвятия божи наместник на земята, трижди въздигнатия пастир на своя народ, също усети как нещо бяло, разкъсващо и безмилостно се впива в него откъм гърба. Падна и също като на Валерий в ума му пробяга мисълта за толкова много лелеяни и още несвършени неща.

Това може да се запише. Много друго — не.

Тарас се изруга за безнадеждната си мудност и изскочи през отворената порта покрай стражите — щяха да ги посекат, ако излезеха на улицата с оръжия.

Расик стоеше замръзнал като статуя, зяпнал падналия си приятел. Тарас го сграбчи за раменете и почти го хвърли назад към портата и стражите, докато не са посекли и него. После коленичи, вдигна ръце в умолителен жест към войниците и надигна мъжа, на когото Кирос се бе опитал да помогне. Раненият отново изрева от болка, но Тарас стисна зъби и го повлече към портите. Даде го на стражите и се обърна. Канеше се да се върне, но нещо го накара да спре.

Кирос лежеше неподвижен, по очи върху калдъръма. От раната в гърба му течеше кръв, черна в тъмните сенки.

Войникът, който го беше промушил, погледна равнодушно тялото, после — Сините, струпани при портата на треперещата светлина на факлите.

— Не беше това конското говно. Все едно. Да ви е за урок. На войници не се говори така. Иначе някой си пати.

— Да ти… ела тука бе… шибаняк… козар… шибан! Сините! Сините! — Расик сипеше ругатни и ревеше безпомощно, лицето му бе разкривено и мокро от сълзи.

Войникът пристъпи тежко напред.

— Не! — отсече друг с тежък северняшки акцент, властно. — Има заповед. Вътре — не. Да вървим.

Расик плачеше, викаше за помощ и сипеше мръсни ругатни в безсилен гняв. Тарас едва се сдържаше да не започне и той. Войниците се обърнаха да си тръгнат, един прекрачи проснатото тяло на промушения помощник-готвач. В двора се появиха още запалени факли.

— Какво стана? — Беше Струмозус с басанидския доктор и няколко други мъже.

— Още десетина наши ги върнаха — отвърна един от стражите. — Двама най-малко са тежко ранени, изглежда, от войниците. И току-що…

— Кирос! — проплака Расик и задърпа готвача за ръкава. — Струмозус, виж! Убиха Кирос!

— Какво!? — Тарас видя как се промени физиономията на дребния мъж. — Хей! Спри! — изрева готвачът и войниците — изненадани — се обърнаха. — Дай светлина! — сопна се рязко Струмозус през рамо и тръгна право през портите. Тарас се поколеба за миг, но го последва. Спря се малко назад.

— Скапана жалка мърша! Искам името и званието на водача ви! — ревна след тях дребният готвач, едва сдържаше беса си. — Веднага! Казвай!

— Кой си ти, че да заповядваш на…

— Говоря от името на законната Синя фракция, а вие сте на улицата ни и при портата на палатата ни, гнидо жалка. Има си правила и не са отменяни от над сто години! Искам името ти — ако ти си краставият водач на тези пияни тъпаци, дето позорят армията ни.

— Дебел дребосък — подвикна войникът в отговор. — Много говориш. — Изсмя се, обърна се и си тръгна, без да поглежда назад.

— Расик, Тарас, ще ги познаете ли? — Струмозус стоеше вцепенен, стиснал юмруци.

— Мисля, че да — отвърна Тарас. Когато коленичи до ранения, беше погледнал право в лицето войника, промушил Кирос.

— Значи ще отговарят за това. Гений убиха тук тази нощ, разбойниците му невежи!

Докторът се доближи.

— Това по-лошо ли е, отколкото да убият обикновен човек? Или стотина? — Тихият му глас издаваше дълбоката му умора. — А защо е гений?

— Готвач ставаше от него. Истински — отвърна Струмозус. — Майстор.

— Аха. Майстор. Доста млад е за това. — Погледна лежащия в краката им Кирос.

— Ти никога ли не си виждал жива дарба, гениалност? Ти самият не си ли млад въпреки целия този маскарад с боядисаната брада и нелепата ти тояжка?

Тарас видя как лекарят вдигна глава и на светлината на факлите на лицето му се изписа нещо… спомен?

Но басанидът не отвърна нищо. Дрехите му бяха оцапани с кръв, имаше кръв и на бузата. Точно в този момент изобщо не изглеждаше млад.

— Това момче бе моето завещание — продължи Струмозус. — Нямам синове, нямам си наследници. Той… щеше да ме надмине след време. Щяха да го запомнят!

Докторът се поколеба. Погледна пак неподвижното тяло, въздъхна и промърмори:

— Все още може и да те надмине. Кой реши, че е мъртъв? Няма да оцелее, ако го оставите тук на камъните. Колумела би трябвало да може да промие раната и да я превърже — видя как го правя. И знае да шие. След това…

— Жив е! — извика Расик, втурна се и падна на колене до Кирос.

— Полека! — сряза го лекарят. — Донесете носилка и го приберете. И да не сте дали на онзи тъпак Амплиарус да му пуска кръв. Ако го предложи, изхвърлете го от стаята. Оставете го на Колумела. — Обърка се към Струмозус. — Е, къде са ми придружителите? Трябва да си ходя вече. Ужасно съм… уморен — въздъхна той и се подпря на тояжката си.

Майсторът готвач го погледна,

— Само още един пациент. Този. Моля ви. Казах ви, нямам синове. Вярвам, че той… Нямате ли деца? Разбирате ли какво ви говоря?

— Вие си имате лекари. Никой от хората днес не беше мой пациент. Не трябваше дори за колесничаря да идвам. Щом някои хора държат да са глупаци…

— Значи са просто такива, каквито бог ги е създал, или Перун и Богинята. Докторе, ако това момче умре, ще е победа за Азал. Останете. Уважете професията си.

— Колумела…

— Той цери конете. Моля ви!

Басанидът го изгледа и поклати глава.

— Обещахте ми охрана. Това не е медицината, която практикувам. Нито животът, който живея.

— Никой не живее живота си, както му харесва. На кого му харесва насилието в мрака?

Последва мълчание. Лицето на басанида беше безизразно. Струмозус го гледаше. После заговори почти шепнешком:

— Ако сте решили, не мога да ви задържа, разбира се. Съжалявам за неучтивите си думи. Сините на Сарантион ви благодарят за помощта, днес и тази нощ. Няма да останете невъзнаграден. — Готвачът се обърна към пазачите. — Двама да излязат с факли. Само на улицата. Повикайте хора на градския префект. Няма да са далече. Те ще отведат доктора до дома му. Расик, изтичай доведи четирима, да вземат плота на някоя маса. Колумела да се приготви.

Всички се разбързаха да изпълнят нарежданията му и картината се разпадна. Докторът беше обърнал гръб на всички, загледан към улицата. Беше ужасно изтощен. Тояжката в ръката му не приличаше на декор, приличаше на нещо, без което наистина не може. Тарас познаваше това чувство: в края на състезателния ден, когато просто да минеш по пистата и да влезеш в тунела към съблекалнята сякаш изискваше повече сила, отколкото имаш.

Той също погледна към улицата, над рамото на басанида. И видя огромна носилка: изумително и нелепо привидение, цялото позлата и прелест в грозната нощ. Двамата факлоносци бяха стигнали почти до края на уличката; носилката за миг се окъпа в златно сияние и продължи, изчезна към Хиподрума, към Имперския прецинкт или Великия храм, нереален, бърз като в сън образ, нещо сякаш от друг някакъв свят. Тарас примига и преглътна.

Двамата пазачи вече викаха да дойде патрул на градската префектура. Всички патрули бяха по улиците тази нощ. Тарас пак погледна лекаря от Изтока и изведнъж — съвсем ненадейно — в ума му изплува друг образ, на майка му, спомен от детинство. Видя я застанала по същия начин пред огнището, току-що отказала да му разреши да излезе пак навън и да отиде в конюшните или на хиподрума в града (да погледа как се ражда конче или как дресират буен жребец, за да го впрегнат в колесница, изобщо всичко, което се прави с коне) — а после от любов, от съжаление и може би разбиране, което той едва успява да проумее, се обръща към сина си, премислила, и отронва:

— Ох, добре. Но вземи първо малко от еликсира, че е студено, и си облечи дебелото наметало.

Басанидът си пое дъх. Обърна се. Тарас мислеше за майка си — толкова отдавна, толкова далече. Докторът погледна Струмозус.

— Ох, добре. Още един пациент. Голям глупак съм. Но го сложете по очи и лявата му страна да е отгоре.

Сърцето на Тарас се разтуптя. Струмозус зяпна доктора. Светлината на факлите мигаше. Чу се шум пред тях, а и зад тях, Расик водеше помощ. Студен вятър понесе пелена дим между двамата

— Имаш син все пак, нали? — отрони Струмозус от Амория толкова тихо, че Тарас едва го чу.

— Имам, да — отвърна след миг басанидът.

Носачите и Расик внимателно вдигнаха Кирос и го понесоха навътре. Басанидът спря за миг на портите, прекрачи с левия крак.

Тарас влезе последен. Мислеше за майка си. Нали и тя имаше син.

Имаше чувството, че по-голямата част от живота й тук, в града, който уж наричаха центъра на света, преминава до прозорци. В гледане навън, в наблюдаване, без всъщност да прави нещо. Не че беше непременно лошо, мислеше си. В никакъв случай нямаше повод да съжалява за нещата, които трябваше да прави в хана или у дома, особено когато мъжете измряха. Но това непривично чувство все пак го имаше понякога — че точно тук, в самата сърцевина, където се разгръщаше целият свят, тя самата е само зрител. Сякаш Сарантион бе нещо като театър или хиподрум, а тя седи на мястото си и гледа.

От друга страна, що за активна роля можеше да играе една жена тук? А и със сигурност не можеше да се каже, че точно сега изпитва и най-малкото желание да е навън на улиците. Твърде много движение имаше из града, нямаше капка спокойствие — и толкова много хора, които изобщо не познаваш. Нищо чудно, че лесно се палеха: какво можеше да ги накара да се чувстват сигурни и уверени? След като имаше император, който бе техният баща по някакъв сложен начин, защо да не се развилнеят, когато той умре? Застанала до прозореца, Кася реши, че ще е добре да роди дете, много деца, и то по-скоро. Семейство. Децата са нещо, което те пази — както ги пазиш ти — от света.

Вече беше тъмно. Звездите бяха изгрели над къщите, факли горяха долу, войници крачеха в строй, подвикваха. Бялата луна трябваше да е някъде зад къщата: Кася знаеше лунните фази. Насилието, започнало през деня, почти бе затихнало. Таверните бяха затворени, курвите — прибрани от улиците. Чудеше се къде ли ще се дянат просяците и бездомниците. И кога ли ще се прибере Карулус.

Гледаше навън; в тази стая не беше запалила светилници, никой не можеше да я види отдолу.

Не се боеше толкова, колкото бе очаквала. Свиква се. Човек като че ли може да се приспособи към много неща с времето: тълпи, войници, миризми и шумове, с хаоса на града, с пълната липса на каквато и да било зеленина и на спокойствие, ако не смяташе човек тишината на храмовете денем понякога, но пък тя не обичаше храмовете на Джад.

Все още я удивяваше, че хората тук виждат появяващите се нощем огнени кълбета, които се търкаляха и блещукаха по улиците — признаци на сили извън обсега на джадитския бог, — но ги пренебрегват. Все едно нещо, което не може да се обясни, не бива да се признава. Всички свободно говореха за призраци и духове и тя знаеше, че мнозина прибягват до езически магии и заклинания, каквото и да приказваха жреците — но никой не обелваше и дума за пламъците нощем по улиците.

Сега, застанала до прозореца, Кася ги наблюдаваше и ги броеше. Тази нощ сякаш бяха повече от обичайното. Чуваше войниците долу. Беше видяла как влизат в къщите, чула беше тропането по вратите в нощта. Промяна някаква витаеше във въздуха. Промяна в облика на света, Карулус беше възбуден. Той обичаше Леонт, а Леонт щеше да е новият император. Това означавало добри неща за тях, така каза, когато се отби за малко след залез-слънце. Кася му се усмихна. Той я целуна и отново излезе. Търсеха някого. Тя се досещаше кого.

Ала това беше преди доста време. Сега, застанала до прозореца в тъмното, тя чакаше, гледаше… и видя нещо съвсем неочаквано. Също като Тарас от Сините преди няколко мига, Кася видя по малката им тиха уличка да минава златна носилка. Като привидение, като огнените кълба, нещо съвсем несвързано с всичко друго в нощта.

Представа нямаше, разбира се, кой може да е вътре, но знаеше, че не трябва да са тук… и че те също го знаят.

Нямаше бегачи с факли отпред, както беше редно. Които и да бяха, опитваха се да минат незабелязано. Носачите стигнаха до края на улицата, завиха и се скриха от погледа й.

На заранта си помисли, че може да е заспала до прозореца и да е сънувала. Нещо златно, минало долу в тъмното, войниците — как тропат по вратите. Защото как щеше да разбере, че е златно, като нямаше светлина?

Августейшият и светлейши, преблагословен и преблажен Източен патриарх на Пресвятия Джад на Слънцето Закарий също беше буден в същия този късен нощен час, изнурен телом и духом в покоите си в Патриаршеския палат.

Патриаршеската резиденция се намираше извън Имперския прецинкт, малко зад района на Великия храм — старият беше изгорял, новият, и много по-голям, сега се издигаше на неговото място. Сараний Велики, основателят на града, бе преценил, че ще е разумно хората да виждат духовниците и дворцовите служители отделени.

Някои от следовниците му не бяха много съгласни, съжаляваха, че патриарсите не са им под петата, но Валерий Втори не беше от тях и Закарий, който току-що се бе върнал от огледа на тялото на императора, положено в Порфирната стая на Атенинския палат, си мислеше за това, както и за самия човек. Скърбеше всъщност.

И всъщност не бе успял да види тялото. Изглежда, го бяха видели само неколцина от екскубиторите и канцеларът и Гесий бе решил тялото на Валерий да бъде покрито — увито изцяло в пурпурен саван — и да не се вижда.

Валерий беше изгорен. Сарантийски огън.

Ужасно, помисли Закарий. Никаква вяра, никакви светски политически съображения, дори съчетанието от двете не можеше да му помогне да превъзмогне представата за Валерий като за изгорена, овъглена плът. Наистина ужасно. Стомахът му се обръщаше само като си го помисли.

След като изрече заупокойните слова в Порфирната стая, отиде — както е наложително и подобаващо — до сребърната двукрила врата на Приемната зала и извърши също толкова свята церемония: миропомазването на Леонт, издигнат същия ден по изричната воля на сената за император на Сарантион.

Леонт, един от най-благочестивите мъже — всеки патриарх би се молил да го види на Златния трон, — коленичи и изрече ответните слова точно и с чувство. Съпругата, Стилиана, стоеше малко по-назад, безизразна. Присъстваха всички висши дворцови служители, но Закарий забеляза, че Гесий, престарелият канцелар („По-стар е и от мен“, помисли си патриархът), стои до вратата. Патриархът бе заемал височайшия пост достатъчно дълго и знаеше, че в близките дни в Имперския прецинкт предстоят бързи промени, още преди траурните ритуали да свършат.

След миропомазването новият император уведоми патриарха, че на другия ден на Хиподрума ще има публично коронясване — на него и на съпругата му. Патриархът най-любезно бе помолен да присъства в катизмата и да вземе участие в церемонията. Във времена като това, добави тихо Леонт, било особено важно да се покаже на народа, че духовенството и дворът са в единение. Казано бе като молба, но всъщност не беше. Докато говореше, Леонт седеше на трона — седнал за първи път на него, висок, целият златен и свъсено сериозен. Стилиана Далейна, бъдещата императрица, го удостои със сдържана усмивка. Приличаше на мъртвия си баща. Закарий винаги си го беше мислил.

От личния си съветник клирика Максимий разбра, че зад това злодеяние стоял брат й, затворникът Леканус, и също тъй пратеният в изгнание Лизип — човек, когото духовниците имаха основания да мразят и още повече да се боят от него.

И двамата бяха мъртви, уведоми го Максимий. Леонт лично бил убил омразния дебел калисиец. Максимий беше много щастлив и дори не си правеше труда да го прикрие. Съветникът му все още беше с него, въпреки късния час. Максимий стоеше на терасата и гледаше Града. От другата страна на широката улица се издигаше Великият храм. Храмът на Валерий. Огромният му амбициозен блян. Един от бляновете му.

Леонт бе казал, че покойният император ще бъде погребан там: съвсем подобаващо бе да е първият, чиито кости да бъдат положени в храма. Скръбта му изглеждаше искрена. Закарий знаеше, че и благочестието му е искрено. Новият император имаше свои възгледи по някои противоречиви въпроси на вярата. Закарий знаеше, че това е една от причините за радостта на Максимий и че той самият също трябва да е доволен. Ала не беше. Мъжът, когото наистина бе уважавал, беше мъртъв, а Закарий се чувстваше твърде стар за битките, които тепърва можеха да започнат в храмове и светилища, та дори Имперският прецинкт да е на негова страна.

Потрепери. Стана и излезе на терасата, смъкна наушниците на шапката си заради нощния хлад. Максимий го погледна и се усмихна.

— Улиците вече са спокойни, ваша святост, слава на Джад. Само войници и стражата на градския префект, доколкото видях. Трябва да сме вечно благодарни на Джад, че в този смутен ден намери време да се погрижи и за нас.

— Да беше се погрижил и за стомаха ми — сопна се Закарий.

На лицето на Максимий се изписа съчувствие.

— Дали една купа билков…

— Да. Бива.

Много беше ядосан на съветника си. Максимий беше прекалено весел. Императорът беше мъртъв, убит. Валерий неведнъж го бе поставял на мястото му през годините. Навярно и Закарий трябваше да го прави по-често.

Максимий не издаде с нищо чувствата си. Изобщо не реагира на грубостта на патриарха — биваше го и в много още неща. Закарий често съжаляваше, че толкова се нуждае от него.

Максимий се поклони и влезе в стаята да повика някой слуга да приготви напитката.

Закарий остана сам до каменното перило на високата тераса. Потръпна — нощта бе хладна, а той вече бе податлив на студа. Но пък въздухът беше живителен, ободряващ. Напомняше, че макар други да са мъртви, самият той все още не е, по милостта на Джад. Все още бе жив, за да служи, да усеща вятъра в лицето си, да вижда славата на купола пред себе си, и звездите — а ето, че вече и луната — на изток.

Погледна надолу. И видя нещо друго.

В тъмната улица, по която вече нямаше войници, от близката пресечка се появи носилка. Движеше се бързо, без факли отпред и отзад, носеха я към една от малките задни врати на Храма. Те винаги бяха заключени, разбира се. Строителите все още не бяха привършили, а и украсите не бяха готови. Вътре имаше скеле, инструменти, материали. Някои бяха опасни, други скъпи. Никой не можеше да влиза там без повод, още по-малко нощем.

Обзет от някакво странно, необяснимо чувство, Закарий се взря. И видя как завесата на носилката се дръпна настрани. Слязоха двама души. Не можеше да ги познае — и двамата бяха загърнати в наметала, тъмни фигури в тъмната нощ.

Единият отиде до заключената врата.

И я отвори. С ключ? После двамата влязоха. Вратата се затвори. Носачите се върнаха с носилката по същия път, по който бяха дошли, и след миг улицата отново опустя. Все едно не беше имало нищо, кратък и загадъчен епизод на някаква фантазия под огрения от звезди и луна небесен купол.

— Настойката идва, ваше светейшество — каза делово Максимий зад рамото му. — Дано да ви донесе облекчение.

Закарий — гледаше замислено надолу — не отвърна.

— Какво има? — попита Максимий и пристъпи напред.

— Нищо. Нищо няма — каза Източният патриарх. Не беше много сигурен защо го каза, но беше истина, нали?

И точно в този миг видя един от малките бягащи пламъци: появи се иззад същия ъгъл, зад който се бе скрила носилката. После изчезна. Винаги изчезваха.

Тя влезе в Храма пред него, след като той превъртя двата ключа, открехна малката дървена врата и се отдръпна да й направи път. Той я последва, бързо затвори и заключи. Навик, привичка, неща, които правеше всеки ден. Завъртане на ключа, отваряне и затваряне, влизане там, където е работата му, оглеждане наоколо, нагоре.

Ръцете му трепереха. Бяха успели дотук.

Не беше вярвал, че ще успеят. Не и в Града, какъвто беше тази нощ.

В малката вътрешна галерия под един от полукуполите на огромния дар, поднесен от Артибасос на света, Гизел Антска смъкна качулката си.

— Не! — каза рязко Криспин. — Сложете си я!

Златна коса, украсена със скъпоценни камъни. Сините й очи също блестяха като грейнали скъпоценни камъни. Тук навсякъде имаше светилници: по стените, окачени на вериги от тавана, свещи имаше при страничните олтари, въпреки че Храмът на Валерий все още не беше открит, нито осветен.

Тя го изгледа за миг, след това изненадващо се подчини. Криспин съзнаваше, че е говорил с недопустимо властен тон. Но беше страх, не беше наглост. Зачуди се какво ли е станало с обичайния му гняв. Все едно го беше оставил някъде тази нощ, смъкнал го беше от плещите си, както Аликсана бе смъкнала наметалото си на острова.

Качулката отново скри лицето на Гизел, засенчи този почти плашещ в мрака блясък — все едно тя бе поредната светлина в тази нощ.

В носилката той бе усетил прилива на страстта, запретена и невъзможна като бягство от смъртта или като огън, преди Хеладик да донесе своя дар; лишена от всякакъв разум възбуда и също толкова безпогрешна. Докато се возеше с нея и усещаше близостта на тялото й, присъствието й, си спомни как бе дошла при него, скоро след пристигането си, как се качи на скелето, бяха сами, и го накара да целуне дланта й пред очите на всички, които зяпаха отдолу. За да създаде повод, фалшив като подправени монети, да я посещава: сама жена, без никакви съветници и съюзници, без никой, комуто да може да се довери, заплетена в игра на държави, в която залогът ставаше все по-голям.

Проумял беше, че не репутацията е това, което Гизел Антска иска да опази. Уважаваше я заради това, макар да съзнаваше, че го използват, че си играят с него. Помнеше ръката, задържала се в косата му още онази първа нощ в двореца й. Тя беше кралица, използваше всичко за целите си. За нея той беше просто инструмент. Поданик, на когото да възложи задача, щом се окаже необходим.

Сега явно беше необходим.

„Трябва да ни заведеш в Имперския прецинкт. Тази нощ“.

Нощ, в която улиците кънтят от войнишки стъпки, в която целият град търси една изчезнала императрица. Нощ след ден на огнено убийство и метеж. Нощ в Сарантион. Нощ, в която Имперският прецинкт щеше да ври и кипи от напрежение: довчерашният император е мъртъв, трябва да бъде провъзгласен нов. Нашествие от север в деня, в който трябваше да се обяви война на Батиара.

Чул беше думите на Гизел почти без да може да ги чуе, толкова невероятни му се сториха. Но не й отвърна онова, което си казваше често, или пък на други: „Аз съм само майстор, нищо повече“.

Щеше да е лъжа след случилото се тази сутрин. Слязъл беше невъзвратимо от скелето, върнали го бяха вече долу. И в тази нощ на смърт и промяна кралицата на антите, забравена тук от всички като някой нищожен гост на пиршество, го бе помолила да я отведе в двореца.

Пътуване почти през целия Град, при това по тъмно, в носилка, която се оказа позлатена, богато тапицирана и ухаеща на парфюм, носилка, в която двама души можеха да се изтегнат един срещу друг, макар телата им да бяха притеснително близо, тя — с грейнали от решимост очи, той — съзнаващ големия си страх, но и не забравящ, със самоирония, говореща недвусмислено за нрава му, с мисълта, че само допреди по-малко от година изобщо не искаше да живее и почти бе склонен да потърси смъртта.

Много лесно можеше да я намери тази нощ, мислеше си в носилката. Беше описал подробно пътя на носачите и бе забранил всякакви факли. Те го послушаха така, както го слушаха чираците му. И все пак не беше същото: онова бе занаятът му — по стени, куполи и тавани, нещо, докосващо се до света, но отделено от него. Това — не.

Носеха ги бързо и почти безшумно по улиците, спираха в сенките, изчакваха, щом се чуеше тропот на ботуши или се мернеха запалени факли, пресичаха площади по най-дългия път, през покрити, тънещи в сянка колонади. Спряха пред един параклис, когато четирима въоръжени конници минаха в галоп през форума Мезарос. Криспин дръпна завеската на носилката да погледне и после отново току я дръпваше, гледаше звездите и залостените врати и дюкяни, докато минаваха през нощния град. Виждаше странните сарантийски огньове да пробягват и изчезват по пътя им: пътуване колкото през света, толкова и през огрения от звезди полусвят; усещане, че пътуват безкрайно, че самият Сарантион някак си е изваден извън времето. Чудеше се дали някой изобщо ги вижда в тъмното, дали изобщо са тук.

През целия път. Гизел мълчеше и почти не помръдваше, усилваше с това усещането за странност, изобщо не поглеждаше навън, когато той дръпнеше завеските. Стегната, цялата очакване. Ароматът в носилката бе на сандалово дърво и на още нещо, непознато за Криспин. Напомняше му за слонова кост така, както всички неща му напомняха за цветове. Единият й глезен бе притиснат в бедрото му. Неволно: беше почти сигурен, че не го съзнава.

Най-сетне стигнаха до вратата зад Великия храм и Криспин приведе в действие следващата част от онова, което предполагаше, че би могло да се нарече план, макар и да не беше много сигурен — отново движение във времето, след като напуснаха затворения свят на носилката.

Някои ребуси, колкото и да е въвлечен човек в тях, си остават трудни за разгадаване. Някои могат да те унищожат, ако се опиташ да ги решиш, като онези кутии със сложни механизми, за които разправяха, че ги правели в Испахан — при грешното им завъртане от тях изскачали скрити остриета и те убивали или осакатявали.

Гизел Антска тази нощ му беше връчила една такава. Или погледнато под друг ъгъл, ако можеше да завърти малко другояче кутията в ръцете си, самата тя бе опасният ребус.

Криспин бавно си пое дъх и осъзна, че вече не са един до друг. Гизел се беше спряла зад него и гледаше нагоре. Извърна се и проследи погледа й към купола, сътворен от Артибасос и даден му от Валерий — на него, Гай Крисп, вдовеца, единствения син на Хорий Крисп зидаря, от Варена.

Светилниците горяха, увиснали от сребърните си и бронзови вериги и в редиците скоби по стените под прозорците. Светлината на изгряващата бяла луна прииждаше от изток благословено щедра над делото, което бе сътворил тук, в Сарантион, след своето пътуване.

Щеше да запомни, да запомни до края на живота си, че в нощта, когато самата тя гореше от неумолима решимост като лъч светлина, фокусиран върху една точка, кралицата на антите спря под мозайките му на купола и вдигна очи към тях под светлината на светилниците и бялата луна.

И най-сетне промълви:

— Помня, че ми се оплака от липса на дефицитни материали в храма на баща ми. Сега разбирам.

Той не отвърна нищо. Наведе глава. Тя отново вдигна очи нагоре, към лика на Джад над този Град, към горите и полята (пролетно зелени на едно място, червени, жълти и кафяви като есен на друго), към неговия зубир в края на тъмния лес, към морята му с плаващи кораби, към хората му (Иландра вече бе там, а тази сутрин се канеше да започне момичетата, да прецеди спомените и любовта през занаята и изкуството си), към неговите летящи и плуващи твари, бягащи и дебнещи зверове, към мястото (още недовършено, още не), където залезът, лумнал над рухналия Родиас, щеше да е запретената факла на падащия Хеладик: към собствения му живот, живота на всички под бога и на света, толкова, колкото можеше да изобрази, бидейки самият той смъртен, окован в границите на смъртните.

Много беше направено вече, имаше и още да се довърши, с труда и на други — Пардос, Силано и Сосио, чираците, Варгос вече работеше с тях — нещата добиваха форма под негово напътствие по стени и полукуполи. Но обликът на всичко, извисеният в могъща дъга замисъл вече бе тук и Гизел бе спряла, и гледаше.

Погледът й се върна на него и той забеляза, че се кани да каже още нещо, но го премълча. На лицето й се бе изписало съвсем неочаквано изражение и след много време той си помисли, че е разбрал онова, което почти беше изрекла.

— Криспин! Джад, значи си жив! Бояхме се…

Той вдигна ръка, властен като император, напрегнат и изпълнен с тревога. Втурналият се към него Пардос замръзна, онемя. Варгос застана зад него. Самият Криспин изпита мигновено облекчение: явно бяха предпочели да останат тук целия ден и през нощта; и бяха в безопасност. Сигурен беше, че и Артибасос е някъде тук.

— Не сте ме виждали — каза той тихо. — Вие спите. Хайде. Заспете. Кажете го и на Артибасос, ако обикаля тук. Никой не ме е видял. — Двамата гледаха скритата под качулката жена до него. — Нито мен, нито никого — добави той. Страстно се надяваше да не са я познали.

Пардос понечи да отвърне нещо, но замълча.

— Вървете — подкани ги Криспин. — Ако имам възможност да ви го обясня по-късно, ще го направя.

Варгос беше пристъпил тихо до Пардос: едър, сръчен, уверен в себе си мъж, с когото беше видял зубир. Мъжът, който го беше извел от Елшовия лес в Деня на мъртвите. Каза тихо:

— Можем ли да предложим някаква помощ? В това, с което си се заел?

Де да можеха. Криспин поклати глава.

— Не и тази нощ. Радвам се, че сте в безопасност. — Замълча. — Молете се за мен. — Никога досега не беше казвал това. Усмихна се. — Макар че не сте ме виждали.

Никой от двамата не отвърна на усмивката. Варгос тръгна пръв: хвана Пардос за лакътя и го отведе навътре в сенките на Храма.

Гизел го погледна мълчаливо. Той я поведе по мраморния под през огромното пространство под купола и по галерията от другата страна, към една ниска врата на отсрещната стена. Вдиша дълбоко и почука — четири пъти бързо, два бавно — и след миг го повтори, знаеше как се чука на тази врата.

Тишина. Дълга като нощта. Той погледна към отрупаната с горящи свещи маса до олтара вдясно, помисли да се помоли. Гизел стоеше неподвижна до него. Ако се провалеше, не разполагаше с нищо повече.

После чу как ключалката се завъртя. И малката вратичка към единствения план, който бе могъл да измисли, се открехна. Видя облечения в бял халат духовник, който я беше отворил, един от Безсънните, в късия тунел зад олтара в дъното на малкия параклис, вграден в стената на Имперския прецинкт, и го позна, и благодари — от цялото си сърце — на бога, и вече си спомняше първия път, когато бе минал през тази врата. С Валерий, който беше мъртъв.

Клирикът също го позна. Чукането беше сигнал на императора, предаден на Артибасос и след това на Криспин. Докато работеха на светилници, не една нощ бяха отваряли за Валерий, щом той приключеше дневните си дела и дойдеше да погледа техните. И в много по-късни часове, много пъти. Наричали го бяха Императора на нощта; казваха, че никога не спи.

Свещеникът за щастие изглеждаше необезпокоен, само повдигна вежди, без да проговаря. Криспин каза:

— Дойдох с едно лице, което желае с мен да отдаде последна почит на императора. Искаме да изречем молитвите си до тялото му, а след това отново тук, с вас.

— Той е в Порфирната стая — отвърна свещеникът. — Ужасна нощ.

— Така е — отвърна с горчивина Криспин.

Духовникът не се отдръпна.

— Защо спътничката ви е с качулка?

— За да не я види простолюдието — отвърна Криспин. — Не бива.

— Защо да не бива?

Не можеше да се избегне. Докато Криспин се обръщаше към нея, Гизел вече бе смъкнала качулката. Клирикът държеше фенер. Светлината падна върху лицето й, върху златната коса.

— Аз съм кралицата на антите — каза тя. Изпъната като тетива на лък. Криспин имаше чувството, че ще затрепти, ако някой я докосне. — Добри отче, нима очаквате една жена да се излага на показ точно тази нощ по улиците?

Видимо стъписан — а като гледаше кралицата, Криспин можеше да разбере защо — мъжът поклати глава и отвърна:

— Не, не, разбира се, не! Опасно е. Ужасна нощ!

— Император Валерий ме покани тук. Спаси живота ми. Решен беше да ми помогне да си върна трона, както навярно знаете. Нима не е пристойно в очите на Джад да се сбогувам с него? Не бих могла да спя спокойно, ако не го сторя.

Дребничкият свещеник в белия халат заотстъпва, след това се поклони ниско и се отдръпна.

— Пристойно е, ваше величество. Джад да ви прати светлина, и на него.

— На всички нас — каза Гизел и тръгна, вече пред Криспин, сниши се под свода на ниския каменен тунел, мина през малкия параклис и влезе в Имперския прецинкт.

Най-сетне бяха вътре.

Като по-млад, докато Криспин учеше занаята, Марциниан често го беше поучавал за предимствата на безхитростното и прямото, за избягването на прекалено сложното. През годините той също го беше изтъквал често на многобройните им чираци.

— Ако един военен герой дойде при скулптор и го помоли да направи статуя в негова чест, ще е неописуемо глупаво изображението да не е ясно, открито и понятно. Слагаш го на кон, даваш му шлем и меч. — Марциниан правеше кратка пауза, след като кажеше това. Криспин също, преди да продължи: — Може да ти се струва отегчително, изтъркано, но трябва да се запиташ какъв е поводът за поръчката. Постигнато ли е нещо, ако поръчителят не се почувства почетен от творба, замислена точно за това?

Сложната идея, гениалното нововъведение носеха рискове… понякога въздействието на мига можеше да бъде напълно разбито от тях. За това ставаше дума.

Криспин отново изведе кралицата в нощта. Не я помоли да си сложи качулката. Не направиха никакъв опит да се скрият. Вървяха по грижливо поддържани пътеки, чакълът скърцаше под краката им, покрай статуи на императори и войници (подобаващо предадени) през огрените от звездна и лунна светлина градини; не виждаха никого и никой не ги притесни по пътя им.

Опасностите, които можеха да уплашат живеещите тук, дебнеха извън Бронзовите порти, сред лабиринтите на Града.

Подминаха един фонтан — толкова рано пролетта още не беше пуснат, след това дългия портик на копринената гилдия, а след него, под шума на морския прибой, Криспин поведе своята кралица нагоре към входа на Атенинския палат, огрян от многобройните светилници. Там имаше стражи, но двукрилата врата бе широко отворена. Изкачи се нагоре до тях и видя един мъж, застанал малко по-навътре, зад стражите, в зелените и кафяви цветове на евнусите на канцелара.

Спря пред стражите, кралицата спря до него. Те ги изгледаха бдително. Без да им обръща внимание, Криспин посочи евнуха.

— Хей, ти! Трябва ни ескорт за кралицата на антите.

Евнухът се обърна, без да издаде никаква изненада, и излезе на портика. Войниците местеха погледи от Криспин към кралицата. Човекът на канцелара се поклони на Гизел, след миг и те повториха поклона. Криспин си пое дъх.

— Родиецо! — каза евнухът. Усмихна се. — Трябва да се избръснеш. — И с усещането, че е благословен, че е защитен и му се предлага помощ, Криспин позна в него мъжа, който бе обръснал брадата му, когато бе дошъл в този палат за пръв път.

— Може би — призна той. — Но в момента кралицата желае да види канцелара и да отдаде сетната си почит на император Валерий.

— Може да направи и двете наведнъж. На вашите услуги съм, ваше величество. Канцеларът е в Порфирната стая с тялото. Елате. Ще ви заведа. — Стражите не помръднаха, докато тримата влизаха, толкова царствена беше Гизел, толкова явно уверен бе придружителят й.

Оказа се, че не е далече. Порфирната стая, където раждаха императриците на Сарантион, където императорите лягаха за вечен покой, призовани от бога, беше на същия етаж, по средата на един прав коридор. Имаше запалени на равни разстояния светилници и сенки между тях, не се мяркаше никой. Все едно Имперският прецинкт, този палат, коридорът бяха под въздействието на заклинание на алхимик, толкова тихо и спокойно беше. Стъпките им отекваха. Бяха сами с придружителя си, тръгнали да посетят покойника.

Водачът им спря пред двойна врата. Крилата бяха със сребърен обков, с гербовете с короните и мечовете в злато. Тук също пазеха двама гвардейци. Явно познаваха човека на Гесий. Кимнаха. Евнухът почука веднъж, тихо, и отвори. Махна им да влязат.

Гизел отново пристъпи първа. Криспин спря на прага, разколебан. Стаята се оказа по-малка, отколкото бе очаквал. Имаше пурпурни пана по всички стени, изкуствено дърво от ковано злато, легло с балдахин до отсрещната стена и траурно ложе сега в центъра — и увито в саван тяло на него. Горяха безчет свещи, един мъж беше коленичил — на възглавничка, забеляза Криспин — двама свещеници редяха тихо траурните молитви.

Коленичилият вдигна глава. Беше Гесий — блед като пергамент, тънък като писец, много стар. По очите му Криспин разбра, че е познал кралицата.

— Доволна съм, че ви заварвам тук — каза Гизел. — Искам да се помоля за душата на Валерий, който ни напусна, и да поговоря с вас. Насаме. — Отиде до каната на Стойката, поля си ръцете според ритуала на очищението, избърса ги с кърпата до каната.

Криспин видя как нещо пробяга по лицето на стареца.

— Разбира се, ваше величество. На вашите услуги съм. За всичко.

Гизел погледна към свещениците и Гесий вдигна ръка. Те прекъснаха пението си и излязоха през малката врата в другия край на стаята, до леглото. Когато вратата се затвори, свещите примигнаха.

— Можеш да си тръгваш, Гай Крисп. — Кралицата дори не се обърна.

Криспин погледна евнуха, който ги беше довел. Той безизразно се обърна и излезе. Криспин направи крачка да го последва, но после се поколеба и се обърна.

Мина покрай Гизел, поля си ръцете — редеше молитвата само с устни — и ги избърса. После коленичи до ложето, пред тялото на мъртвия император. Подуши през мириса на тамян в стаята воня на изгоряло и затвори очи.

Имаше думи за молитва, подходящи за този момент. Не ги изрече. Умът му беше празен. После оформи в мислите си образ на Валерий. Амбициозен човек, с повече амбиции, отколкото Криспин някога щеше да проумее. Кръгло лице с меки, добродушни черти, винаги благ глас, достолепна осанка.

Знаеше, че бе трябвало да мрази този човек и да се страхува от него. Но ако съществуваше някаква истина, която да бъде проумяна тук, долу, сред живите, далече под скелето, тя беше, че неща като омраза, страх, обич, всички тези неща не са така прости, както може би му се иска на човек. И без никаква молитва Криспин само каза безмълвно „сбогом“ на образа, оформен в ума му — единственото, което се почувства задължен да стори.

Стана и тръгна към вратата. На излизане чу как Гизел тихо каза на канцелара — дълго след това щеше да се чуди дали го бе изрекла точно тогава, за да му позволи да чуе, като благодеяние някакво:

— Мъртвите ни оставиха. Можем да говорим само за онова, което предстои. Имам да ви кажа нещо.

Двукрилата врата се затвори зад него. Криспин спря в коридора. Изведнъж се почувства неизразимо уморен. Притвори очи. Олюля се. Евнухът се озова до него. Каза му, нежно като ромон на пролетен дъжд:

— Ела, родиецо. Баня, бръснене, вино.

Криспин отвори очи. Поклати глава, но думата сама излезе от устата му:

— Добре.

Беше изцеден. Знаеше го.

Тръгнаха по коридора. Завиха. Още един завой. Представа нямаше къде са. Стигнаха до някакво стълбище.

— Родиецо!

Криспин вдигна очи. Към тях се приближаваше мъж: мършав и сив, с отривиста, енергична походка. Никой друг нямаше в коридора, нито по стълбището нагоре.

— Какво правиш тук? — попита Пертений от Евбулус.

Наистина беше ужасно уморен.

— Все изниквам където не ми е работа, нали?

— Точно така.

— Отдавам почит на мъртвите.

Пертений изсумтя презрително.

— По-разумно ще е да я отдадеш на живите. — И се усмихна с широката си уста-цепка. Криспин се опита и не можа да си спомни да го е виждал някога усмихнат. — Някакви вести? — попита Пертений. — Спипаха ли я най-сетне? Не може да бяга дълго, разбира се.

Беше неразумно. Крайно неразумно. Криспин го знаеше още преди да замахне. Беше всъщност най-чистата, самоубийствена глупост. Но в този момент като че ли най-сетне отново намери гнева си и като го намери — в мига, в който го откри — сви юмрук, замахна с всичка сила и го стовари в лицето на секретаря на новопомазания император така, че той отхвърча и падна на мраморния под в безсъзнание.

Последвалата тишина беше почти непоносима.

— Май си ожули кокалчетата — каза кротко евнухът. — Хайде, ела да ти видим ръката.

И го поведе нагоре по стълбите, без да погледне назад към изпадналия в несвяст Пертений.

В стаите на канцелара и свитата му се отнесоха грижовно с него. Мнозина си спомниха със смях първата му вечер тук, преди половин година. Окъпаха го, както му бе обещано, поднесоха му вино, дори го обръснаха, макар тази нощ да нямаше шеги. Някой свиреше на струнен инструмент. Криспин осъзна, че тези хора — хората на Гесий — също са изправени пред големи промени. Ако канцеларът паднеше от власт, бъдещето им щеше да е изложено на риск. Замълча си. Какво можеше да им каже?

След това спа, в хубаво легло и тиха стая. Така свърши една нощ от живота му — в сън в Атенинския палат на Сарантион, близо до един жив император и до един мъртъв. Сънува жена си, която също бе мъртва, но и друга жена. Тичаше и тичаше, бягаше от преследвачите си по безкраен гол бряг, по гладки корави камъни под ярка лунна светлина, а делфините скачаха покрай брега в бляскавото черно море.

Щом вратите се затвориха зад Криспин и евнуха, в стаята с пурпурните стенни пана, златното дърво и загърнатото в саван овъглено тяло един старец, който бе очаквал тази нощ да срещне смъртта си и бе решил да я поздрави с достойнство в същата тази стая, където се беше молил за душите на трима императори, се обърна към младата жена. Жената, за която бе забравил тази нощ, като всички останали. С всяка изречена от нея дума той сякаш усещаше как се връща волята му за живот, а умът му вървеше по дирите на непредвидени възможности.

Когато тя спря да говори, страстна и пламенна, и го загледа съсредоточено, Гесий вече обмисляше възможността за живот след изгрев-слънце.

За себе си, ако не за други.

И точно в този момент, преди да е изрекъл отговора си, малката вътрешна врата към Порфирната стая се отвори — без почукване — и привлечен тук сякаш от нещо свръхестествено и предопределено, в тази нощ, обладана от неведома сила, при тях влезе висок мъж с широки рамене и златна коса.

Трижди въздигнатият Леонт, вече наместникът на земята на Джад, новопровъзгласен, благочестив като клирик, дошъл да се помоли на светлината на свещите със слънчев диск в ръце за отпътувалата душа на своя предшественик. Спря на прага и погледна за миг евнуха, чието присъствие тук бе очаквано, а след това — по-съсредоточено — жената, стояща до траурното ложе: нея изобщо не бе очаквал тук.

Гесий се наведе в нисък поклон.

Гизел Антска не се поклони. Или поне не веднага.

Първо се усмихна. А след това каза (все още права, дъщеря на своя баща, храбра и остра като нож):

— Велики господарю, слава на Джад, че дойдохте. Богът е милостив повече, отколкото сме заслужили. Тук съм, за да ви кажа, че Западът вече е ваш, господарю, и за вечно освобождение от черното и безбожно зло на тази нощ. Стига да решите.

А Леонт, който изобщо не бе подготвен за всичко това, след кратко мълчание отвърна:

— Моля обяснете.

Тя отвърна на погледа му — съвсем неподвижна, висока и красива, блестяща като диамант. Обяснение само по себе си, помисли канцеларът, затаил дъх.

Едва тогава тя коленичи изящно, сведе глава и докосна с чело мраморния под в дълбок поклон. А после, изправила рамене, но все така на колене пред императора, с бляскавите накити в косата и по одеждите си, обясни.

Леонт мълча дълго.

Най-сетне, със строга сдържаност, изписана на великолепното лице, се обърна към стария канцелар и зададе един въпрос:

— Вие съгласен ли сте? Че Леканус Далейн не е могъл сам да замисли това от острова?

А Гесий, отправил вътрешен зов към бога, че е недостоен за толкова щедрост, отвърна само, привидно спокоен и невъзмутим като тъмна вода в безветрено утро:

— Да, превелики господарю. Повече от сигурно е, че не е могъл.

— А знаем, че Терций е страхливец и глупак.

Този път не беше въпрос. Канцеларът и кралицата не отрониха и дума повече. За Гесий бе трудно да си поеме дъх, мъчеше се да го скрие. Имаше чувството, че везни са надвиснали във въздуха, над горящите свещи.

Леонт се обърна към тялото под копринения саван на ложето.

— Те го изгориха. Сарантийски огън. Всички знаем какво означава това.

Знаеха го. Въпросът бе дали самият Леонт ще го признае. За Гесий отговорът бе отрицателен, докато жената — тази друга висока русокоса жена със сини очи — не бе дошла, за да промени всичко. Беше приканила канцелара да говори на новия император, казала му бе какво трябва да се каже. Той бе готов да го направи — бездруго нямаше вече какво да губи — и изведнъж новият император бе дошъл сам. Богът беше загадъчен, неведом, изумителен. Как можеше да съществуват хора, които да не са смирени?

Леонт — мускулите му заиграха под туниката и халата — пристъпи към ложето, към мъртвия Валерий Втори, покрит от глава до пети с пурпурна коприна. Канцеларът знаеше, че в скръстените си под плата ръце покойникът стиска слънчев диск. Самият той го бе сложил в тях, както и монетите върху очите на Валерий.

Леонт постоя за миг между високите свещи, взрян в трупа, а след това с рязък, гневен жест дръпна коприната.

Жената бързо извърна очи от ужасната гледка. Канцеларът също, макар вече да беше видял изгорения тази нощ. Новопомазаният император на Сарантион обаче, войник от половин стотина бойни полета, войник, виждал смъртта в безчет форми и лица, дори не трепна. Все едно му беше необходимо да види, помисли Гесий, забил очи в мраморния под.

А после двамата чуха как Леонт издърпа отново савана нагоре, за да покрие благоприлично покойника.

Отстъпи назад. Пое дъх. Последната тежест, поставена безвъзвратно на везните във въздуха.

И заяви с глас, недопускащ възможността за съмнение или грешка:

— Това е мръсна и черна мерзост в очите на Джад. Той беше божият помазаник, свят и велик. Канцеларю, ще се разпоредите да намерят Терций Далейн, където и да се намира. Да бъде окован и екзекутиран. И ще ми доведете веднага в тази стая жената, която беше моя съпруга, за да може за сетен път да види това — своето деяние.

„Която беше моя съпруга“.

Гесий се изправи толкова бързо, че за миг се замая. Излезе през вътрешната врата, през която бе влязъл императорът. Светът се бе променил и се променяше отново. Никой, и най-големият мъдрец, не можеше да дръзне да твърди, че знае какво таи бъдещето.

Затвори вратата.

Така двама души останаха сами, с мъртвия и свещите, и златното дърво, в стая, направена за раждания и смърти на императори.

Гизел, още на колене, вдигна очи към мъжа пред себе си. И двамата мълчаха. Усещаше в себе си нещо толкова изпълващо, така напрегнато, че почти болеше.

Той пръв наруши тишината; пристъпи към нея. Тя се изправи едва когато й подаде ръка, за да й помогне, и затвори очи, когато целуна дланта й.

— Няма да я убия — промълви той.

— Разбира се — отвърна тя.

И задържа очите си затворени — силно стиснати, та да не се види онова, което грейна в тях в този миг.

Имаше сложни проблеми, свързани с брака и наследяването на императорската власт, и хиляди подробности около правото и вярата, които изискваха сериозна грижа. Трябваше с формално благоприличие да се уреди смъртта на някои лица. Стъпките, предприети (или непредприети) в началото на едно управление, могат да предопределят неговия облик.

Светлейшият канцелар Гесий, утвърден на поста си същата тази нощ, се зае с тези неща. Включително със смъртите.

Но беше необходимо известно време, за да се спази задължителният протокол. Ето защо коронясването на Хиподрума бе отложено за след три дни. В онази утрин, ведра и предвещаваща добро, в катизмата, пред събралите се и изпаднали в луд възторг граждани на Сарантион — над осемдесет хиляди души, ревящи с цяло гърло — Леонт Златния прие името Валерий Трети, смирено положи святата клетва и след това увенча своята златна императрица Гизел, която не смени името си, дадено й от нейния баща в деня на раждането й във Варена, и така бе записана в историята, когато дойде ред делата на тяхното управление да влязат в хрониките.

В Порфирната стая, в нощта, когато започна всичко това, една врата се отвори и мъжът и жената, коленичили в молитва пред покритото с пурпурен саван тяло, се обърнаха и видяха да влиза втора жена.

Тя спря на прага и ги погледна. Леонт се изправи. Гизел не: стискаше слънчевия диск на гърдите си и бе свела глава в благочестиво смирение.

— Викал си ме? Какво има? — каза Стилиана Далейна отривисто на мъжа, когото днес бе поставила на Златния трон. — Много съм заета тази нощ.

— Не. Не си — отвърна Леонт твърдо и неумолимо, като съдия. И видя как тя бързо — много бърза, както винаги — осъзна безпрекословността в тона му.

Ако се бе надявал (или опасявал), че ще види в очите й ужас или гняв, трябваше да се разочарова (или да се успокои). Видя обаче как нещо припламна в тях. Друг може би щеше да го нарече ирония, огромна и зла насмешка, но този, който би могъл да разгадае реакцията й така, лежеше мъртъв на траурното ложе.

Гизел се изправи. От тримата живи в тази стая само тя носеше царствения пурпур. Стилиана я изгледа за миг и неочакваното в погледа й бе може би спокойствието й, граничещо с безразличие.

После извърна очи с подчертано пренебрежение. И каза на съпруга си:

— Открил си начин да присвоиш Батиара. Колко умно от твоя страна. Сам ли го направи? — Хвърли поглед към Гизел, а кралицата на антите сведе отново очи към мраморния под, не от смут или свян, а за да остане скрит още малко триумфът й.

Леонт отвърна:

— Открих убийство и неблагочестие и няма да живея с тях под Джад.

Стилиана се изсмя.

Дори и тук, дори сега можа да се изсмее. Той я погледна. Как можеше един войник, преценявал толкова много от света с понятието за храброст, да не се възхити на това, каквото и да изпитваше?

— О? Няма да живееш с тях? Ще се откажеш от трона? От двора? В някой монашески орден ли ще идеш? Ще кацнеш на някоя скала в планините, с брада до коленете? Изобщо не бих могла да си го представя! Могъщи са пътищата на Джад.

— Да — каза Гизел. Едва сега проговори и настроението в стаята се промени мигновено. — Могъщи са, да.

Стилиана я погледна отново и този път Гизел вдигна очи и срещна погледа й. Много трудно беше все пак да крие триумфа си. Пътувала бе дотук съвсем сама, избягала беше от смъртта, без никакви съюзници; онези, които бе обичала, умираха заради нея. А сега…

Мъжът не проговори. Гледаше съсредоточено красавицата, която Валерий му бе подарил в знак на уважение заради бляскавите му победи на бойното поле. Беше я повикал тук с намерението да дръпне отново савана от покойника и да я принуди да погледне ужасната развалина, в която го бе превърнала. Но в този миг разбра, че подобни жестове са безсмислени.

Бездруго никога не я беше разбирал напълно. Дъщерята на Флавий Далейн.

Даде знак на Гесий, който стоеше зад нея на входа. Жена му забеляза жеста и го погледна. И се усмихна. Усмихна се! И я отведоха.

Ослепена беше преди разсъмване от мъже, на които това им беше професията, в една подземна килия, от която звук не можеше да се изтръгне, за да притесни света горе.

По огрените от лунна светлина градски улици, покрай отряди пехота и препускащи в галоп конници, залостени кръчми и каупони, тъмни фасади на къщи и храмове, огньове на пекарници, под понесени от вятъра облаци и скриващи се и показващи се звезди, лекарят Рустем от Керакек бе придружен късно в онази нощ от хора на градската префектура от палатата на Сините до къщата близо до градските стени, която му бяха дали за ползване.

В палатата му бяха предложили легло, ала той отдавна бе научил, че за един лекар е по-добре да спи далече от пациентите си. Това съхранява достойнството и самостоятелността. Макар да беше изморен до смърт (извършил бе още три процедури, след като почисти и затвори раната на промушеното в гръб момче), Рустем се подчини на навика и след като се обърна на изток и се помоли безмълвно на Перун и Богинята усилията му да се окажат приемливи, помоли и за обещания му ескорт. Изведоха го до портата и повикаха стража. Той обеща на заранта да дойде пак.

Войниците по улиците не им създадоха неприятности, макар явно да бяха възбудени и нощта да кънтеше от виковете им и тропането по врати, а конските копита биеха като барабани по калдъръма. В дълбокото си изтощение Рустем не им обръщаше внимание, вървеше механично между стражите, стъпка след стъпка, използваше този път тояжката по предназначение, а не за показ, и почти не виждаше накъде вървят.

Най-сетне стигнаха до вратата му. Вратата на малката къща на Боносус до стените. Един от охраната почука и бързо отвориха. Навярно очакваха войниците, помисли си Рустем. Претърсващите. Икономът беше на прага, с угрижено лице. Рустем видя и момичето, Елита, стоеше зад него, все още будна в този късен час. Той пристъпи с левия крак напред, благодари уморено на довелите го, кимна на иконома и момичето и се качи на горния кат до стаята си. Тази нощ стъпалата сякаш бяха станали повече. Отвори вратата и влезе, с левия крак напред.

Аликсана Сарантийска седеше до прозореца и гледаше към двора долу.