Бог на императори

12

Имперският кораб прекоси пролива — не се виждаха делфини този път — и пристана на кея. Криспин не беше единственият, който се взираше с тревога в приближаващия се бряг.

На острова бяха убити хора. Поне двама от екскубиторите бяха предатели. Далейн беше избягал. Императрицата ги бе оставила, — бе отплувала с малка лодка само с един мъж. Опасност витаеше във въздуха в този ярък пролетен ден.

Никой не ги очакваше. Нито приятели, нито врагове — никой. Хората на кея вързаха въжетата за кнехтовете и зачакаха императрицата да слезе.

Каквито и да бяха очертанията на днешния заговор, помисли си Криспин, на острова и в Имперския прецинкт, той не беше замислен толкова прецизно, че да предвиди възможността императрицата да е предприела увеселително пътуване с гостуващ художник, за да погледат делфини… и да посетят един затворник на един остров.

Аликсана можеше все пак да остане с тях на връщане. Но после какво? Да се остави да я върнат с носилка в Атенинския или Траверситския палат, та да разбере нападнат ли е съпругът й, или вече е убит от Леканус Далейн и изменилите екскубитори, и дали евентуално имат някакви планове за нея?

Тъкмо съучастничеството на екскубиторите в заговора я бе убедило, че се разгръща голяма схема. Щом на страната на заговорниците бяха минали и мъже от Имперската гвардия, които и колкото и да бяха, значи ставаше нещо гибелно опасно. Не беше просто бягство на затворник.

Криспин разбираше защо бе оставила наметалото си на брега, за да се върне тайно. Зачуди се дали изобщо ще я види пак. Или императора. А после се замисли — беше неизбежно — какво ще сполети него, щом се разбере, че е бил на това сутрешно пътуване с императрицата. Щяха да го разпитат какво знае. Не знаеше какво да отвърне. Не знаеше все още и кой ще го разпита.

След това си помисли за Стилиана. Спомни си какво му бе казала, когато я остави в нощта — зад един прозорец и през един двор. Че нещо ще се случи скоро. Че не съжалява. Че нещо е направено и оттам следва всичко останало. „Но помни тази стая, родиецо. Каквото и да стане. Каквото и да направя“.

Не беше толкова наивен да повярва, че слепият й осакатен брат на острова, макар и с птица-душа, сам е подготвил бягството си. Зачуди се къде се е дянал гневът му: все пак предопределяше живота му вече две години. Гневът, помисли си Криспин, е един вид лукс. Опростява нещата. Ала това, което ставаше сега, съвсем не беше просто. Нещо било направено, бе казала тя. И оттам следвало всичко останало.

Всичко останало. Империя, свят, всички, които живееха на този свят. Контурите на миналото, предопределящи настоящето. И тя не съжалява.

Спомни си как се качи по тъмното стълбище, как страстта бучеше в него като придошла река. Горчивото й двусмислие. Помнеше го, както щеше винаги да помни и Аликсана. Образи, пораждащи образи. Императрицата на каменния бряг. „Курвата“, беше я нарекъл Пертений в тайните си писания. Такава злост и омраза. Гневът е нещо по-лесно, помисли си Криспин.

Хората на кея стояха в редица, все още очакваха императрицата да слезе. Екскубиторите и моряците на борда се споглеждаха нерешително, а след това — можеше да е смешно, стига да бе останало място за смях на света — се обърнаха към Криспин, за заповеди. Командирът им бе заминал с императрицата.

Той поклати глава и каза:

— Представа нямам. Вършете си работата. Ще докладвате сигурно. Нали докладвате, когато… се случи нещо такова. — „Нещо такова“. Чувстваше се като идиот. Линон щеше да му го каже.

Карулус щеше да знае какво да им каже. Но Криспин не беше войник. Нито баща му. Което не попречи на Хорий Крисп да загине в битка, нали? Бащата на Стилиана пък бе изгорял. Онова изчадие на острова… сигурно красив мъж преди, и горд. Криспин си помисли за божия лик на купола в Саврадия, за сивото лице, за разранените в борбата със злото пръсти.

Ликът падаше. Парче по парче.

Спуснаха дървеното мостче. Не разстлаха пътеката. Императрицата не беше тук. Криспин слезе и ги остави сред шумотевицата на готвещото се за война пристанище. Никой не го спря, дори не забелязаха, че си отива.

Докато се отдалечаваше, чу някъде в далечината многогласен рев. Хиподрумът. Мъже и жени гледаха надбягвания с колесници, за забавление. Призля му. Черно знамение сред белия ден. Нещо щеше да се случи. Скоро.

Представа нямаше накъде да тръгне, какво да прави. Кръчмите щяха да са тихи и безлюдни при толкова хора на Хиподрума, но не му се искаше да седне някъде и да се напие. Все още. Карулус нямаше да си е у дома, щеше да е на надбягванията. Шайрин също. Артибасос почти със сигурност беше в Храма, както и Пардос и Варгос. Можеше да отиде да поработи. Това винаги можеше да го направи. Та нали все пак работеше тази сутрин, когато тя дойде да го вземе. Беше се опитвал да постигне отчуждеността, яснотата на ума, за да изобрази дъщерите си на купола, та да останат там поне толкова вечно, колкото един майстор може да мечтае, че е достижимо.

Всички тези неща сега ги нямаше. Нито момичетата, нито отчуждеността или яснотата. Простотата на гнева дори я нямаше. За първи път, откакто се помнеше, мисълта да се потопи в занаята си го отблъскваше. Беше видял да умират хора тази сутрин, сам беше нанесъл удар. Качването по стълбата щеше да е… бягство на страхливец. И щеше да опетни всичко, което се опиташе да направи.

Нов гръмовен рев от Хиподрума. Беше вървял право натам. Излезе на форума, видя огромната стена. И храма от другата страна, статуята на Валерий Първи и Бронзовите порти зад нея, портите на Имперския прецинкт.

Там сега се разиграваха събития. Или вече се бяха разиграли. Погледна към портите, сам насред огромното пространство. Представи си как отива и иска да го пуснат. Спешна необходимост да говори с императора. За някои аспекти на купола, избор на цветове, ъгъл на тесерите. Щяха ли да съобщят за него и да го представят?

Устата му беше пресъхнала, сърцето му туптеше болезнено силно. Беше родиец, от паднала, завладяна страна, в която Валерий се канеше да нахлуе. Беше пратил писмо до майка си, до приятели, макар да съзнаваше, че не могат да направят нищо.

Би трябвало да мрази мъжа, който подготвяше тази флота, тези войници. Вместо това си спомни Валерий: как една нощ прокара ръка през косата на един дребен пълничък архитект като майка и му каза — заповяда му — да се прибере да се наспи.

Нима антите бяха по-добри от онова, което можеше да донесе на полуострова Сарантион? Особено антите, каквито бяха сега, на ръба на жестока гражданска война? Още много смърт предстоеше, все едно дали Валерий щеше да отплава, или не.

Опитите за убийство не бяха патент единствено на антите, помисли си Криспин, загледан в бронзовите порти. Зачуди се жив ли е все още Валерий. В ума му отново изплува Аликсана. На брега, точно в този миг, при митите от прибоя скали. „Когато жена ти умря… как продължи да живееш?“

Как го беше узнала, че да попита точно това?

Не трябваше да го интересува чак толкова. Все пак беше чужденец тук, чужд на тези бляскави, гибелно опасни особи и на всичко, което се случваше днес. Тези хора — и мъжете, и жените — бяха толкова извън него, че се движеха в съвсем друго пространство в творението на Джад. Той беше художник. Подреждаше стъкло и камък. Който и да властва, казал бе веднъж на Марциниан в гнева си, работа за майстори на мозайка ще има, защо ще ги интересуват интригите, заплитани в разни дворци?

Беше чужд тук, случаен… и обременен с образи. Погледна колебливо към Бронзовите порти, представи си пак как влиза през тях, а после им обърна гръб.

Влезе в един параклис. Избра го напосоки, първия, на който се натъкна по широката улица на изток. Непозната улица. Беше малък, тих, почти пуст, шепа жени само, повечето стари, тихо мърморещи фигури в полуздрача, без никакъв духовник в този час. Колесниците отвличаха хората. Прастарата битка. Тук слънчевата светлина почти се губеше в смътен зрак, процедил се през малките прозорчета под купола. Никаква украса. Мозайките бяха скъпи, стенописите — също. Но си личеше, че тук не идват богати хора, за да спасят грешните си души с дарове на клириците. От тавана се спускаха светилници, една редица от олтара до вратите, други няколко при страничните олтари, но бяха запалени само няколко: маслото трябваше да се пести.

Криспин постоя малко срещу олтара и диска, а после коленичи — възглавнички нямаше — на коравия под и затвори очи. И тук, между унесените в молитва жени, си помисли за майка си: дребничка, смела и прелестна, с вечното ухание на лавандула, сама вече толкова дълго, откакто загина баща му. И толкова далече.

Някой стана, мълчаливо направи знака на диска и излезе. Старица, прегърбена от годините. Криспин чу как се открехна вратата и как после се хлопна. Беше много тихо. А после чу как някой запя в тази тишина.

Вдигна глава. Всички бяха съвсем неподвижни. Гласът, нежен и жаловит, идваше някъде отляво. Видя сякаш някаква смътна фигура там, пред един от страничните олтари, където не горяха светилници. До олтара имаше запалени няколко свещи, но той не можеше да види дори дали пеещата е момиче, или стара жена, толкова слаба бе светлината.

Ала след миг, щом събра разсеяните си мисли, разбра, че гласът пее на тракезийски, което вече беше съвсем странно. Литургиите тук винаги се отслужваха на сарантийски.

Тракезийски, древният език на онези, които бяха властвали над по-голямата част от света преди Родиас. Владееше го слабо, но когато се вслуша, се сети, че това е траурна песен.

Всички бяха застинали. Не влизаше никой. Коленичил сред молещите се жени в потъналото в сумрак свято място, Криспин слушаше глас, пеещ за скръб на древен език, и си помисли, че музиката е едно от нещата, които липсваха в живота му, откакто Иландра умря. Приспивните й песни за момичетата всъщност бяха и за него.

Кой ще каже какво е любов?

Кой може любовта да разбере?

Фигурата, само смътна сянка, глас без тяло, не пееше киндатска люлчина песен. Възпяваше, най-сетне осъзна Криспин, съвсем езическа скръб: житната дева и рогатия бог, Приношението и Убития. В храм на Джад. Образи, древни още когато Тракезия е била велика.

Криспин потръпна. Коленете му бяха изтръпнали от студенината на камъка. Отново погледна наляво, напрегна взор, за да прониже сумрака. Само сянка. Свещи. Само глас. Всички неподвижни.

И усети невидими духове да кръжат в сумрака, и си помисли, че Валерий, императорът, е бил Петрус от Тракезия, преди да дойде на юг при чичо си от северните поля, и че сигурно е знаел тази песен.

А с това го споходи и друга мисъл. Криспин отново затвори очи и се нарече трижди глупак. Защото ако това беше вярно — а беше вярно, — Валерий също така бе знаел точно какво всъщност представлява бикът в рисунките му за Храма. Беше от Северна Тракезия, с лесовете и житните поля, от местата, където езическите корени пронизваха земята от векове.

Валерий бе познал зубира още щом го бе видял в рисунките му.

И нищо не беше казал. Беше дал скиците на Източния патриарх, беше ги одобрил за купола на своето завещание, за своя Храм на Святата Мъдрост на Джад. Осъзнаването на всичко това нахлу в душата на Криспин като вятър. Изумен, той прокара ръце през косата си.

Кой на този свят можеше да дръзне да се опита да примири толкова много неща? Изток и Запад, обединени отново, Северът идва на юг, танцьорка става императрица. Дъщерята на нечий враг и… жертва, омъжена за собствения му приятел и стратег. Зубирът в Елшовия лес, огромен и див — същината на дивото — на купол, посветен на Джад, в лоното на трижди укрепения Град.

Валерий. Валерий се беше опитал. Тук имаше… шаблон. Криспин чувстваше, че почти може да го види, да го разбере. Самият той работеше с шаблони, боравеше с тесери и светлина. Императорът беше боравил с човешки души и със света.

Имаше и скръбен глас.

Нима не ще се върне девата в полята светли

с косата, жълта като жито?

Ще задържат рогата божии луната синя,

Ловкинята когато го простреля и умре.

Как можем ние да живеем, смъртните,

щом тези двамата умрат?

Как можем ние да узнаем, тленните,

какво по дирята си ще оставим?

Когато чуе се в леса ревът гръмовен,

ще заридаят земните чада.

Когато звярът с рев излезе сред полята,

деца от плът и кръв ще трябва да умрат.

Трудно разбираше тракезийските думи. И все пак ги разбираше — с душата си, не с ума: също както бе вдигнал очи в онзи храм в Саврадия, в Деня на мъртвите, и бе доловил една истина за Джад и за света, горе на купола. Сърцето му преливаше от болка. Пронизваха го загадки. Беше ненужен, смъртен и сам, пронизан от тази песен като от меч.

След малко усети, че самотният глас е секнал. Погледна отново натам. От пеещата нямаше и помен. Никого нямаше там. Никого. Бързо се обърна към вратите. Никой не излизаше. Никакво движение в параклиса, никакви стъпки. Никой от другите в сумрака не бе помръднал дори, нито по време на песента, нито сега. Все едно изобщо не я бяха чули.

Криспин отново потръпна, усещаше, че го е докоснало нещо невидимо, докоснало е живота му. Ръцете му трепереха. Погледна ги, все едно че не бяха негови. Кой бе изпял тази траурна песен? Кой беше оплаквал с езически слова в храм, посветен на Джад? Помисли си за Линон, сред сивата мъгла, на студената трева. „Помни ме“. Нима се задържаше вечно полусветът, щом пристъпиш в него? Не знаеше.

Не знаеше.

Стисна юмруци и се втренчи в тях — драскотини, резки, стари белези. Спряха да треперят. Отправи зов към Джад, обгърнат от сянка и безмълвие, и направи знака на слънчевия диск и помоли бога за милост и светлина, за мъртвите и за живите, които познаваше, тук и там, далече. А после стана и отново излезе на светло, и тръгна по улици и улички, през площади и портици. Чуваше зад себе си шума от Хиподрума — вече много силен, ставаше нещо. Видя тичащи мъже, изникваха от всички посоки, с тояги и ножове в ръце. И меч видя. Сърцето му още тътнеше като барабан.

Започваше се. Или, погледнато другояче — свършваше се. Не трябваше да го е грижа толкова. Но не можеше да е безразличен. Истина, не можеше да я отрече. Само че никаква роля не му беше останала да играе.

Оказа се, че греши.

Защото когато се прибра, видя, че Шайрин го чака. С Данис на шията.

Бунтът кипна с невъобразима бързина. В един миг Сините правеха победната си обиколка, в следващия крясъците се промениха, станаха ужасни и се развихри дивашко насилие.

Клеандър, от тунела, където бяха отнесли Скорций, погледна навън и видя биещи се мъже, с юмруци, а после и с ножове, фракциите си пробиваха път през неутралните трибуни, за да се счепкат. Падаха хора и други хора ги тъпчеха в усилието си да се отдръпнат. Видя как вдигнаха някого, запокитиха го във въздуха и той падна върху главите на хората по-надолу. Пред очите му някаква жена — мъчеше се да се провре между двете групи противници — падна на колене и Клеандър си представи — макар и от това разстояние и въпреки оглушителния рев, — че чува писъците й, докато я стъпкват. Всички напираха отчаяно към изходите. Гмеж от тела.

Погледна мащехата си, след това — катизмата в другия край на дългата права. Баща му беше там горе, прекалено далече, за да може да им помогне. Клеандър си пое дъх. Хвърли последен, бърз поглед към лекарите, които се бяха навели над Скорций, и взе решение. Хвана мащехата си за лакътя и я поведе навътре в тунела. Тя тръгна покорно, без нищо да каже.

Клеандър знаеше накъде я води — стотици пъти бе идвал тук. Стигнаха до залостена врата. Младежът издърпа резето и излязоха в най-източния край на Хиподрума.

Тенаида изглеждаше някак зловещо безразлична, все едно не забелязваше паниката около тях. Клеандър погледна натам, където трябваше да е носилката й, близо до главната порта, през която бяха влезли, но веднага разбра, че няма смисъл да се опитва да се доберат до нея: боят вече се беше разпрострял извън Хиподрума, фракциите се биеха на форума. Прииждаха още хора. Ревът отвътре беше ужасен. Той пак хвана мащехата си за лакътя и я поведе в обратна посока толкова бързо, колкото можеше да я дърпа.

В ума му се бе задържал един образ и не можеше да се отърси от него: изражението на Асторгус, когато пазачът при портата пристъпи напред и съобщи онова, което самият Клеандър беше видял, но бе решил да не казва. Асторгус се вцепени, лицето му замръзна като маска. Миг след това фракционарият на Сините се обърна, без и дума да каже, и излезе на пистата.

А на пистата и на трибуните Сините още празнуваха, младият колесничар, който бе спечелил надбягването, правеше победния кръг с двамата Бели.

Скорций лежеше в безсъзнание в тунела. Басанидският лекар и лекарят на Сините отчаяно се опитваха да спрат кръвотечението, да го задържат сред живите. Те също бяха целите в кръв.

А после хората в тунела чуха как възгласите по трибуните изведнъж преляха в нещо съвсем друго — дълбок, ужасяващ звук, а след това започна боят. Още не знаеха какво е направил Асторгус, нито защо.

Клеандър забързано поведе майка си нагоре през колонадата, изчака група младежи да се изсипят на улицата: викаха и размахваха тояги и ножове. Някой извади и меч. Само преди две седмици той можеше да е този младеж, впуснал се да лее кръв. Сега гледаше на всички тях като на заплаха, бясна и неудържима. Нещо беше станало с него. Не пусна ръката на мащехата си.

Някой го извика. Обърна се рязко и въздъхна облекчено. Беше Карулус, с когото се бе запознал в Спината предната есен, онзи, чието сватбено празненство бе уредила Шайрин. Беше прегърнал младата си съпруга с лявата си ръка, а в дясната държеше нож.

— Ходом марш след мене, младеж — каза Карулус отривисто, но съвсем спокойно. — Ще отведем жените у дома, за да можем спокойно да пийнем нещо топло в този приятен пролетен ден. Чудесен ден, нали? Обичам пролетта.

Клеандър беше неописуемо благодарен. Карулус беше застрашително едър и очевидно опитен. Никой не им се изпречи, макар да видяха как един удари с тоягата си друг по главата. Стана точно пред тях. Тоягата се счупи; удареният се свлече на земята.

— Счупи му врата — подхвърли Карулус почти небрежно и им махна да продължат. — Утрепа го.

Излязоха на широката улица. Някой хвърли котле от един прозорец над главите им, за малко да ги улучи. Карулус се наведе и го вдигна.

— Сватбен дар! Чудесно! Не е ли по-хубаво от нашето вкъщи, мила? — И се ухили на жена си.

Жена му само поклати глава, усмихна се насила. Очите й бяха пълни със страх. Карулус наниза котлето на ръката си. Клеандър погледна мащехата си. У нея нямаше страх. Нямаше нищо. Все едно нито виждаше, нито чуваше. Все едно беше в някакъв съвсем друг свят.

Продължиха без повече премеждия по улиците, които бяха пълни с бягащи и викащи хора. Дюкянджиите припряно спускаха кепенците и заключваха и залостваха вратите.

Слугите, добре обучени, бяха барикадирали портата, а чакащите ги отвън държаха дебели тояги. Все пак напоследък често имаше безредици.

Майката на Клеандър влезе в къщата мълчаливо. Не беше проговорила, откакто излязоха от Хиподрума. Откакто бе започнала надпреварата всъщност, осъзна изведнъж той. Благодари на Карулус и ги покани да влязат. Карулус отклони поканата с усмивка.

— Трябва да се явя при стратега, щом прибера жена си. Един съвет от мен: тази нощ си стой вътре, момче. Екскубиторите ще излязат по улиците и няма да подбират много чия глава да резнат.

— Знам — отвърна Клеандър.

Помисли за баща си, но реши, че той ще се оправи: от катизмата имаше проход до Имперския прецинкт. Баща му можеше да изчака там или щяха да го придружат войници до дома. Задълженията му бяха към мащехата му и сестрите му. Да ги опази.

След четиридесет години, докато диктуваше на писаря прочутите си „Възпоминания“, Клеандър Боносус щеше да опише деня, в който Валерий Втори бе убит от Далейните, деня, в който мащехата му се самоуби в банята, като деня, в който е станал мъж. Безброй ученици щяха да преписват добре познатите фрази и да ги наизустяват: „Както едно бедствие втвърдява народния дух, така една злочестина може да укрепи душата човешка. Което владеем, става наше оръжие“.

Разборът на сложни и далечни понякога събития, за да се определят причините за един бунт, не е лека задача, но влизаше неизбежно в отговорностите на градския префект, под наставленията на главния официарий, и той добре познаваше процеса.

Освен това разполагаше, разбира се, с някои изявени професионалисти — и техните инструменти, — дойдеше ли моментът да се задават съществени въпроси.

Впрочем, в случая с бунта, избухнал в деня на убийството на император Валерий Втори, по-суровите методи се оказаха ненужни (за разочарование на някои хора).

Безредиците на Хиподрума бяха започнали преди някой да е разбрал за убийството. Това поне беше сигурно. Предизвикало ги беше нападение срещу един колесничар, а този път Сините и Зелените не бяха обединени, както преди две години при Въстанието на победата. По-скоро беше обратното.

Разследването установи, че един от персонала на Хиподрума е видял как шампионът на Сините, Скорций, е бил ударен злобно от Кресценс от Зелените точно преди първата надпревара следобеда. Кресценс явно пръв беше забелязал появата на съперника си.

Работникът, дежурен в този момент при Парадната порта, потвърди видяното под клетва. Младият син на сенатор Плавт Боносус оказа съдействие, макар и с неохота. Младежът, за негова чест, беше запазил мълчание, въпреки че след това потвърди, че е видял Кресценс да удря с лакът другия колесничар там, където е знаел, че има счупени ребра. Първоначалното си мълчание обясни с твърдението, че е предполагал какви може да са последствията, ако спомене за инцидента.

В официалния доклад на младежа се изказваше похвала. За жалост служителят на Хиподрума не беше проявил подобно благоразумие, но пък не можеше да бъде наказан за стореното. От поддържащия трасето персонал се очакваше да е строго неутрален, но това беше фикция, не и реалност. Неутралността не беше сарантийска черта, особено на Хиподрума.

Установи се съответно, за голямо задоволство на градския префект — и така бе записано в доклада му до главния официарий, — че Кресценс от Зелените е нанесъл удар на ранен човек с намерението това да не се разбере. Явно се бе опитал да попречи на завръщането на Скорций.

Това предлагаше известно обяснение, макар и едва ли пълно оправдание, за случилото се впоследствие. Асторгус, фракционарият на Сините, опитен и честен мъж, човек, който би трябвало да е по-благоразумен, беше излязъл на пистата, беше отишъл при Кресценс, който тъкмо се съвземал след тежко падане, и го беше ударил в лицето и тялото, като му беше счупил носа и му бе навехнал рамото пред очите на осемдесет хиляди силно възбудени хора.

Провокиран, безспорно — по-късно щеше да заяви, че е мислел, че Скорций ще умре — но постъпката му все пак си беше безотговорен акт. Ако искаш да набиеш някого, правиш го нощем — стига да имаш ум в главата.

Кресценс нямаше да се състезава почти два месеца, но не умря. Скорций също.

Близо три хиляди души обаче отидоха при бога, в Хиподрума и по улиците него ден и нея нощ. Главният официарий винаги настояваше за точните бройки — и винаги беше трудно да му ги дадат. Жертвите бяха сериозни, но броят все пак не беше ужасен за бунт, продължил с пожари и плячкосвания вечерта. В сравнение с последните големи размирици, при които бяха избити тридесет хиляди, това общо взето можеше да мине за много по-дребно събитие. Както обикновено бяха подпалени няколко киндатски дома, както обикновено и няколко чужденци — басанидски търговци предимно — бяха убити, но второто можеше да се очаква предвид вероломното нарушаване на Вечния мир, за което по здрач бе разгласено в града заедно с новината за кончината на императора. Разгневените хора често са неудържими.

Повечето убийства станаха след стъмване, когато екскубиторите, със запалени факли и мечове в ръце, излязоха от Имперския прецинкт, за да усмирят улиците. Междувременно всички войници вече бяха в течение, че имат нов император и че сарантийската територия е нападната от североизток. Тези факти несъмнено разбуниха прекомерно духовете и това доведе до няколко фатални изхода за обикновени граждани и до убийството на неколцина басаниди.

Не си струваше да се обсъжда, наистина. Човек не може да очаква армията да е търпелива с разбеснели се граждани. Никой не беше подведен под отговорност. Всъщност архонтът на екскубиторите беше похвален за бързото потушаване на нощните размирици.

Много по-късно Асторгус и Кресценс щяха да бъдат съдени: първите важни съдебни дела, проведени при новия имперски режим. Двамата се държаха с достойнство, заявиха, че искрено се разкайват за действията си. Двамата щяха да получат присъди и глоби: еднакви естествено. С това въпросът беше приключен. Бяха важни фигури в схемата на нещата. Сарантион се нуждаеше двамата да са живи и здрави на Хиподрума, за да носят радост на народа.

Последния път, когато умря император без наследник, мислеше си Плавт Боносус, разярената тълпа беше разбила вратите на сената и беше нахлула вътре. Този път отвън бушуваше истински метеж, а народът по улиците дори не знаеше, че императорът е умрял. Афоризъм някакъв се криеше в това, помисли с ирония Боносус, парадокс, достоен да се запомни.

Парадоксите имат пластове, иронията може да е двуостра. Той все още не знаеше за смъртта на жена си.

Чакаха в стаите на сената да се съберат, да пристигнат още хора по неспокойните улици. Екскубиторите бяха навън и действаха, събираха сенатори и ги довеждаха колкото се може по-бързо. Бързината не беше изненадваща. Повечето хора в града още не знаеха за смъртта на императора. Това нямаше да се задържи задълго. Не и в Сарантион, макар и потънал в размирици. А може би особено в разгара на бунт, мислеше си Боносус, отпуснат в стола си.

Много пластове спомени се бореха в ума му. Той се опитваше — неуспешно — да се примири с факта, че Валерий е мъртъв. Един император — мъртъв. Не се беше случвало от доста време. Боносус беше достатъчно благоразумен, за да не задава въпроси.

Войниците си имаха причина да искат сенатът да се събере експедитивно. Каквато и да се окажеше историята около смъртта на Валерий — разбра се, че Лизип се бил върнал в Града и бил замесен, както и затворникът Леканус Далейн — нямаше спор кой трябва да наследи убития император.

Или казано другояче, мислеше си Боносус, имаше причини Леонт да действа бързо, преди да възникнат подобни спорове.

Върховният стратег в края на краищата беше зет на рода Далейн и някои можеха да се позамислят над убийството на нечий предшественик на Златния трон. Особено ако убитият е бил негов наставник и приятел. А когато деянието бе извършено в навечерие на война, можеше да се нарече — от някой много по-безразсъден от Плавт Боносус — зъл и позорен акт на измяна.

Мислите на Боносус продължаваха да кръжат. Твърде много стъписващи изненади за един ден. Завръщането на Скорций, смайващата надпревара, превърнала се от славен триумф в метеж само за един миг. А после, точно когато боят започна, гласът на секретаря на Леонт прошепна в ухото му:

— Молят ви настоятелно да се явите веднага в двореца!

Не му казаха кой. Беше все едно. Сенаторът изпълни „молбата“, разбира се. Стана да тръгне точно когато разбра, че нещо се е случило в Спината — подробностите щеше да научи по-късно — и чу дълбокия гърлен рев, когато Хиподрумът изригна.

Сега подозираше, че Леонт (или жена му?) са поискали да отиде при тях, като презид на сената, за да научи вестта преди всички останали. Това щеше да им осигури време спокойно да съберат сената, да контролират известяването на ужасната новина.

Но не се получи така.

Когато трибуните избухнаха в дива ярост и публиката панически се устреми към изходите, седящите в императорската ложа вкупом се втурнаха към вратите, водещи към Атенинския палат. Боносус помнеше изражението на бледото лице на секретаря: стъписване, разочарование и страх.

Когато Боносус и Пертений все пак се добраха през дългия проход до дворцовата зала за аудиенции, вътре гъмжеше от шумни и уплашени придворни, избягали от катизмата. Идваха още. В центъра на залата — близо до троновете и сребърното дръвче — стояха Леонт и Стилиана.

Стратегът вдигна ръка за тишина. Не главният официарий, нито канцеларът. Гесий току-що беше влязъл всъщност, през малката врата зад двата трона. Спря там, навъсен и объркан. В безмълвието, последвало жеста му, Леонт прямо и с много скръб в гласа изрече:

— Съжалявам, но това трябва да се извести. Днес изгубихме своя баща. Пресвятият император на Джад е мъртъв.

Всички замърмориха невярващо. Жена проплака. Някой до Боносус направи знака на слънчевия диск, след него — други. Някой коленичи, всички го последваха с тихо шумолене като на морски вълни по пясък. Всички освен Стилиана и Леонт. И Гесий, забеляза Боносус. Канцеларът вече не изглеждаше объркан. Друго беше изражението му. Подпря се с ръка на масата и заговори точно зад високите златни фигури на мъжа и жената до троновете:

— Как? Как се случи това? И вие как го разбрахте?

Тънкият му отмерен глас се вряза в залата. Това беше Сарантион. Имперският прецинкт. Някои неща тук не можеше лесно да се задържат под контрол. Не и при толкова много противоборстващи си интереси и умни мъже.

И жени. Стилиана бе тази, която се извърна към канцелара, Стилиана с непривичен, останал без сила глас — все едно лекар й е пуснал кръв, помисли си Боносус.

— Убит е в тунела между дворците. Изгорен, със сарантийски огън.

Боносус затвори очи при тези думи. Минало и настояще, слели се толкова силно, че се почувства замаян. Отвори ги. Видя, че коленичилият до него Пертений е пребледнял.

— Кой? — Гесий пусна масата и направи крачка напред. Стоеше сам, леко отдръпнат от всички други. Мъж, служил на трима императори, преживял две наследявания на короната.

Едва ли щеше да преживее трето, ако задаваше подобни въпроси. Боносус си помисли, че на престарелия канцелар може би му е все едно.

Леонт погледна жена си и отново Стилиана бе тази, която отвърна:

— Моят брат Леканус. И пратеният в изгнание калисиец, Лизип. Изглежда, са подкупили стражите при вратата на тунела. И явно охраната на брат ми на острова.

Нов глух ропот. Леканус Далейн и огън. Миналото и настоящето тук, в тази зала.

— Разбирам. — Тънкият като папирус глас на Гесий бе толкова лишен от чувства, че беше чувство сам по себе си.

— И само те двамата?

— Така изглежда — каза спокойно Леонт. — Ще трябва да разследваме, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Гесий отново без никакво чувство в тона. — Колко хубаво, че го изтъкнахте, стратег. Можехме да не се сетим. Допускам, че госпожа Стилиана е била предупредена от брат си за злото му намерение, но е пристигнала трагично късно, за да ги спре?

Последва кратко мълчание. Твърде много хора слушаха това, помисли Боносус. До залез-слънце щеше да се разнесе из целия град. А в Сарантион вече се вихреше насилие. Изпита страх.

„Императорът е мъртъв“.

— Канцеларът както винаги е най-мъдрият от нас — каза кротко Стилиана. — Точно така е. Моля да си представите каква скръб и срам изпитвам. Моят брат също беше мъртъв, когато пристигнахме. А стратегът уби Лизип щом го видяхме там, застанал над труповете.

— Убил го е — промърмори Гесий. И се усмихна тънко — човек безкрайно опитен в порядките на двора. — Несъмнено. А споменатите войници?

— Вече бяха изгорени — заяви Леонт.

Този път Гесий не каза нищо. Само отново се усмихна, оставяше тишината да говори вместо него. Някой в препълнената зала плачеше.

— Трябва да предприемем действия. На Хиподрума има размирици — каза протоофициарият Фаустин, най-сетне възвърнал самообладанието си. Лицето му беше сковано от напрежение. — А с обявяването на войната какво става?

— Обявяването се отменя — заяви строго Леонт. Спокоен, уверен. Водач на мъже. — А размириците не са повод за безпокойство.

— Не са? Защо? — Фаустин го изгледа.

— Армията е тук — отвърна Леонт и бавно огледа залата.

Точно в този момент, реши Боносус по-късно, самият той започна да гледа на ставащото от друг ъгъл. Далейните можеше да са замисляли убийството по свои съображения. Не вярваше нито за миг, че Стилиана е пристигнала твърде късно в тунела, че слепият й осакатен брат е могъл сам да планира и да изпълни това от острова. Сарантийският огън говореше за отмъщение повече от всичко друго. Но ако децата на Далейн бяха допуснали, че съпругът на Стилиана ще е полезна за тях фигура на трона, врата за тяхната амбиция… Боносус реши, че може да са сгрешили.

Видя как Стилиана се обърна към високия мъж, за когото бе омъжена по заповед на Валерий. Наблюдателен беше Плавт Боносус, години беше преживял в разгадаване на най-дребни сигнали, особено в двора. Реши, че тя стига до същото заключение.

„Армията е тук“. Три думи с цял свят значение. Една армия можеше да потуши гражданско вълнение. Очевидно. Но имаше и нещо повече. Когато Апий умря без наследник, армиите бяха на две седмици поход оттук и разделени между водачите си. Сега всички бяха тук, струпани из целия град, готови да отплават на запад.

А мъжът, който говореше от тяхно име, мъжът, който стоеше златен пред Златния трон, беше техният любимец. Стратегът. Армията беше тук и негова, и армията щеше да реши.

— Ще се погрижа за тялото на императора — каза много тихо Гесий. Главите отново се извърнаха към него. — Все някой трябва да го направи — добави той и излезе.

Същия ден, преди да падне нощта, сенатът на Сарантион бе призован на спешна сесия в богато украсената зала. Приеха официалния доклад на градския префект: беше облечен в черно и много изнервено съобщи за ненавременната кончина на превъзлюбления от Джад Валерий Втори. С явно гласуване се прие решение, щото градският префект, съвместно с протоофициария, да проведе пълно разследване досежно обстоятелствата, съпътстващи това, което вероятно щеше да се окаже мръсно заговорническо убийство.

Градският префект се поклони покорно и напусна.

Сред шума на дрънчащи оръжия и викове откъм улицата, Плавт Боносус произнесе официалните слова, приканващи сената да приложи своята мъдрост в избирането на наследник за Златния трон.

Направени бяха три представяния, от мозаичната звезда на пода, в центъра на кръга столове. Говори квесторът на Свещения палат, след него първият съветник на Източния патриарх, а накрая Ауксилий, архонтът на екскубиторите, дребен мургав и стегнат мъж: той беше съкрушил Въстанието на победата преди две години заедно с Леонт. И тримата говорители призоваха сената с различна степен на красноречие да изберат един и същи мъж.

След като те приключиха, Боносус подкани гостите за други предложения. Такива нямаше. След това призова колегите си сенатори да направят своите изказвания и бележки. Никой не взе думата. Един сенатор предложи гласуването да се извърши незабавно. Чуваха, че шумотевицата от битките навън се е подновила.

След като никой не възрази на това предложение, Боносус съответно обяви процедура на гласуване. Камъчетата бяха разпределени по две за всички присъстващи: бяло, означаващо одобрение на единственото предложено име, черно — показващо желание за допълнително обсъждане и преценка на други кандидати.

Вотът приключи с четиридесет и девет гласа „за“ и един „против“. Ауксилий, който се бе задържал в галерията за гости, напусна припряно залата.

Вследствие на това официално гласуване Плавт Боносус даде указания на сенатските писари да съставят и подпечатат документ, изтъкващ щото августейшото тяло на Сарантийския сенат изразява мнение, че наследникът на непрежалимия Валерий Втори, Святия на Джад император и негов наместник на земята, следва да бъде Леонт, понастоящем доблестно служещ като Върховен стратег на Сарантийската армия. На чиновниците бе наредено да изразят всеобщата и гореща надежда на сената, че неговото управление ще бъде благословено от Бога със слава и благоденствие.

Сенатът бе разпуснат.

Същата тази нощ в Имперския параклис между стените на Прецинкта Леонт, наричан Златния, бе помазан за император от Източния патриарх. Сараний бе построил този параклис. Тук лежаха костите му.

Взето бе решение, че ако Градът се усмири до съмване, на следващия ден ще има публична церемония на Хиподрума с коронясване на императора и императрицата. Това го имаше винаги. Народът се нуждаеше от зрелища.

Улиците вече бяха станали много по-спокойни. Пожарите бяха потушени. Армейски части бяха разпратени от пристанището и от временните казарми извън градските стени. Присъствието на тежковъоръжени войници, маршируващи в строй, сложи край на насилията съвсем гладко. Всичко беше минало съвсем гладко днес, мислеше Боносус. Не като последния път, когато нямаше наследник. Мъчеше се да проумее защо все пак изпитва такава горчивина. Не че някой друг бе по-подходящ да облече пурпура от Леонт. Не в това беше проблемът обаче. Или беше?

Войниците продължаваха да се движат по улиците на малки плътни групи. Не можеше да си спомни да е виждал някога армията да се показва толкова явно в Града. Докато вървеше с ескорта си (отказал беше носилка), забеляза, че патрулите тропат по вратите, влизат в къщите.

Разбираше защо. Стомахът му бе натежал от предчувствие. Беше се опитал да потисне някои мисли, но не особено успешно. Това се случваше, беше се случвало при подобна насилствена промяна. Валерий, за разлика от Апий преди него или от чичо си, не беше отишъл при бога в мир, в старческа възраст, легнал тържествено на смъртното ложе в Порфирната стая, облечен подобаващо за кончината си. Беше убит. Определени неща — и най-вече смъртта на други лица, ако трябваше да е откровен към себе си — щяха да последват това.

Една особено.

Точно затова войниците, пръснати из целия град, с факли, претърсваха улици и улички край залива, тропаха по портиците на богатите и по вретите на бедняшките бордеи около Хиподрума, влизаха в параклиси, таверни и каупони (макар че те бяха затворени за нощта), в странноприемници, палати на гилдии и работилници, хлебарници и бордеи, търсеха сигурно и в градските водоеми… и нахлуваха през нощта в домовете на гражданите. Тежко тропане по врати в тъмното.

Когато приближи портата на своя дом, Боносус видя, че къщата е добре барикадирана срещу размириците. Водачът на ескорта му почука, учтиво този път, и каза високо, че се прибира стопанинът.

Резетата се дръпнаха. Вратата се отвори. Боносус видя сина си. Клеандър плачеше, очите му бяха подути. Боносус го попита защо и момчето му каза.

Сенаторът влезе в къщата. Клеандър благодари на охраната и войниците си тръгнаха. Боносус седна тежко на скамейката в преддверието. Мислите му бяха спрели да кръжат. Нямаше никакви мисли. Пустота.

Императори умираха преди отредения им час. Други хора също.

Други също. Светът бе такъв, какъвто беше.

— На Хиподрума има метеж. И днес в Града имаше още една птица! — Шайрин го изрече припряно още докато Криспин влизаше. Крачеше нервно пред запаления огън. Беше развълнувана; каза го, без да изчака слугата да излезе.

„Друга птица!“, повтори Данис безмълвно, също толкова потресена. „Мишки и кръв!“, щеше да каже Линон. И щеше да го нарече идиот, че точно сега върви сам по улиците.

Криспин си пое дъх. Полусветът. Напускаш ли го изобщо, щом влезеш веднъж в него? Той напуска ли те изобщо?

— Знам за боя — отвърна той. — Вече е по улиците. — Обърна се и освободи слугата. Изведнъж се сети нещо. — Каза, че имало птица. Няма ли я вече?

„Вече не я усещам — каза в ума му Данис. — Беше тук, но после… отиде си“.

— Отиде си? От Града?

„Повече, струва ми се. Мисля, че… няма я. Не заглъхна. Просто я имаше… и после я… нямаше“.

Трябваше да пийне вино. Шайрин го гледаше съсредоточено. С умния си наблюдателен поглед. Смъкнала бе всякакъв блясък и игривост.

— Знаеш за всичко това. — Не като въпрос. Все пак бе дъщеря на Зотик. — Не изглеждаш… изненадан.

Той кимна.

— Знам нещо. Не много.

Изглеждаше пребледняла и премръзнала, макар и близо до огъня. Потрепери.

— Получих две отделни съобщения от своите… осведомители. И двете гласят, че сенатът е свикан. Казват също… казват, че императорът може би е мъртъв. — Не беше сигурен, но му се стори, че ще заплаче. Чу след това Данис, безмълвно:

„Казаха, че е убит“.

Криспин си пое дъх. Усещаше туптежа на сърцето си, все така забързан. Погледна Шайрин — слабичка, изящна, уплашена. Каза:

— Подозирам… че е истина.

„Ловкинята когато го простреля и умре“.

Усещаше в себе си повече скръб, отколкото можеше да допусне.

Тя прехапа устна.

— Птицата? Която усети Данис. Тя каза, че е… зла сила. Нямаше защо да не й го каже. Точно на нея. Тя беше тук с него, в полусвета. Баща й ги беше вкарал и двамата в него.

— Беше на Леканус Далейн. Който днес избяга от затвора си и дойде тук.

Шайрин седна на пейката. Беше много бледа.

— Слепият? Изгореният?… Напуснал е острова?

— С външна помощ явно.

— Кой му е помогнал?

Криспин въздъхна.

— Шайрин. Скъпа. Ако новината, която са ти донесли, е вярна и Валерий е мъртъв, ще ме разпитват. Заради мястото, където бях тази сутрин. Ти… по-добре да не знаеш. Можеш да кажеш просто: не знам. Че съм отказал да ти кажа.

Изражението й се промени.

— Ти си бил на острова?! О, Джад! Криспин, но те… няма да се държиш глупаво, нали?

Отвърна й с крива усмивка.

— Поне веднъж, викаш?

Тя тръсна сърдито глава.

— Без шеги! Ако Далейните са убили Валерий, ще… Къде е Аликсана? Ако са убили Валерий…

Той пак въздъхна. Мъже и жени живееха, умираха. Стапяха се. Не знаеше какво да й отвърне. Какво да й каже. Наметало, захвърлено на скалист бряг. Щяха да го намерят. Навярно го бяха намерили вече. „Нима не ще се върне девата в полята светли?“

— По-добре остани тук през нощта — каза й. — По улиците е опасно. Не е трябвало изобщо да излизаш.

Тя кимна.

— Знам. — И попита: — Да ти се намира вино?

Благословено умна жена. Той поръча на слугата да донесе вино, вода и храна. Евнусите му бяха осигурили домакинството. Много добри слуги имаше. В късния следобед навън се водеха боеве. Войници събираха сенатори, придружаваха ги до сената и отново излизаха на улиците, за да наложат ред в това опасно време.

Скоро след стъмване вече го бяха наложили и се заеха с другата си задача.

На вратата се потропа силно. Криспин го очакваше. Беше оставил Шайрин, колкото да се измие и преоблече: свали невзрачната туника, която бе облякъл за работа, същата, с която бе отишъл на острова, и си облече най-добрата, обу и панталони, с кожен колан. Не знаеше защо го направи. Отиде сам да отвори и кимна на слугата да остане назад. Дръпна вратата и горящите факли за миг го заслепиха.

— С шлема си ли да те ударя? — попита Карулус.

Спомен. Облекчение. И бързо свила сърцето му тъга: така безнадеждно сплетена с верността. Знаеше, че Карулус е пратен специално с това отделение. Зачуди се кой ли му го е заповядал. Къде ли беше Стилиана точно сега?

— Жена ти сигурно ще се ядоса, ако го направиш — отвърна спокойно. — Последния път се ядоса, помниш ли?

— Помня, повярвай ми. — Карулус пристъпи вътре. Каза две думи на хората си и те останаха при вратата. — Правим претърсване из целия град. Всяка къща, не само твоята.

— О! Че защо пък точно моята да изпъква от останалите?

— Защото си бил с императ… с Аликсана тази сутрин.

Криспин погледна приятеля си. Видя тъга в очите на едрия мъж, но и още нещо: неприкрита възбуда. Тревожни времена, най-тревожните, които можеше да си въобрази човек, а Карулус вече беше от личната охрана на Леонт.

— Бях с императрицата. — Криспин натърти на думата, съзнаваше, че е глупаво. — Взе ме да видя делфини, а после и на острова. Видяхме Леканус Далейн сутринта, а когато се върнахме, след като хапнахме другаде, него го нямаше. Двама от охраната му бяха убити. Императрицата замина само с един от войниците. Не се върна с кораба. В двореца вече сигурно знаят всичко това. Какво се е случило, Карулус?

— Делфини? — повтори Карулус, все едно всичко останало мина покрай ушите му.

— Делфини. За мозайка.

— Те са ерес. Забранени са.

— Ще я изгорят ли за това? — хладно попита Криспин. Не можа да се сдържи.

Очите на приятеля му трепнаха.

— Не бъди идиот. Какво се е случило? — каза Криспин. — Разкажи ми.

Карулус мина покрай него и влезе в стаята. Видя Шайрин до огъня и примига.

— Добър вечер — каза тя. — Не съм ви виждала от сватбата ви. Добре ли сте? А Кася?

— Мм… да, да, добре сме. Б… лагодаря — заекна Карулус, за първи път загубил дар слово.

— Казаха ми, че императорът е убит — продължи тя, без да му остави време да се съвземе. — Вярно ли е? Кажете ми, че не е.

Карулус се поколеба, после поклати глава.

— Де да можех. Изгорен е в тунела между дворците. От Леканус Далейн, който наистина е избягал днес от острова. И от Лизип калисиеца, който беше в изгнание, както знаете, но тайно се е промъкнал в града.

— Никой друг?

— Двама… екскубитори също са били там. — Карулус изглеждаше притеснен.

— Голям заговор значи. Цели четирима? — каза Шайрин много невинно. — В безопасност ли сме вече? Чух, че сенатът заседава.

— Добре сте осведомена, ваша милост. Заседаваха, да.

— И? — попита Криспин.

— Събраха ги веднага. Гласуваха. Леонт тази нощ ще бъде помазан за император. Утре сутринта ще бъде известено, с коронясването, както и на новата императрица, в катизмата.

Същата нотка отново. Възбудата, която не можеше да потисне. Карулус обичаше Леонт и Криспин го знаеше. Стратегът дори бе дошъл на брачната му церемония, лично го бе повишил, а след това го назначи в личната си охрана.

— А междувременно всички войници в Сарантион издирват старата императрица. — Криспин не прикри жлъчта в гласа си.

Карулус го погледна.

— Кажи ми, че не знаеш къде е тя, приятелю. Моля те.

Нещо болезнено бе заседнало в гърдите на Криспин, като камък.

— Не зная къде е, приятелю.

Гледаха се мълчаливо в очите.

„Тя казва да си предпазлив. И честен“.

Искаше му се да изръмжи ругатня. Не го направи. Данис беше права, или Шайрин. Махна с ръка.

— Претърси къщата. Накарай ги да претърсят.

Карулус се покашля и кимна. Криспин го изгледа и добави:

— И благодаря, че дойде лично. Трябва ли да ме водиш някъде за разпит?

„Не чак толкова честен!“, възкликна рязко в ума му Данис.

Карулус се поколеба още миг и поклати глава. Върна се в коридора и отвори външната врата. Чуха го как се разпореди. Влязоха шестима. Двама се качиха на горния етаж, другите тръгнаха към дъното, за приземния.

Карулус се върна в дневната.

— Може да те разпитат по-късно. Сега нямам заповед за това. Отишъл си на острова с нея, видели сте Леканус, после той изчезнал, а тя заминала. Как?

— Казах ти. С един екскубитор. Не му знам името. Не знам дори дали е заминала. Може още да е на острова, Карулус. Ще я убият, когато я намерят, нали?

Приятелят му преглътна. Изглеждаше нещастен.

— Нямам представа.

— Имаш, разбира се — сряза го Шайрин. — Просто не е по твоя вина, това искаш да кажеш. Нито на Леонт естествено. Нищо не е по негова вина.

— Аз не… наистина не мисля, че той има нещо общо с това — отвърна Карулус.

Криспин го погледна. Най-близкият му приятел тук. Мъжът на Кася. Един от най-почтените и свестни хора, които познаваше.

— И аз не смятам, че е знаел нещо.

— Горкият безпомощен мъж. Тогава трябва да е Стилиана. — Гневът още не беше оставил Шайрин. — Все пак тя е днешният Далейн. Единият брат сляп и затворен, другият — пълен глупак.

Криспин се обърна към нея. Карулус също. Двамата се спогледаха.

— Скъпа, моля те, нека това да остане в тази стая — каза Криспин. — Преди малко ме посъветва да не бъда глупав. Позволи ми да ти кажа същото.

— Той е прав — каза сдържано Карулус.

„Джад да ви остави да гниете дано и двамата!“ прокле безмълвно Данис и Криспин долови в гласа на птицата болката, която жената не можеше да изрече.

— Всички сме нещастни тази нощ — добави Карулус. — Времената не са леки.

„Нещастни? Ще ме разсмее! Той ликува!“ — каза Данис с неприсъща за нея ярост.

Не беше вярно. Или поне не съвсем, но Криспин нямаше как да го каже на глас. Погледна Шайрин и едва сега, на пламъка на светилника, разбра, че плаче.

— Ще я гоните като звяр — каза тя горчиво. — Всички. Цяла армия след една жена, чийто съпруг току-що е убит, чийто живот е свършил с неговата смърт. А после какво? Хвърляте я в някой коптор при Хиподрума? Карате я да танцува гола? Или тихо и кротко ще я убиете? И ще спестите подробностите на горкия добродетелен Леонт?

Говореше жена. И актриса, осъзна най-сетне Криспин. Страх… и неочаквана ярост при мисълта за другата танцьорка, която бе дала облика, за всички тях, на Града и света.

Но и тук дори съществуваха пластове, защото дори Леонт да беше в неведение какво е станало, Стилиана не беше. Не ставаше въпрос само за мъже, преследващи безпомощна жена. Ставаше дума и за две жени във война — и само едната можеше да остане жива.

— Не знам какво ще направят — отвърна Карулус и дори Шайрин, вдигнала лице, без да крие сълзите си, нямаше как да не долови отчаянието в гласа му.

Чуха се стъпки. Един войник застана на прага. Докладва, че в къщата не се крие никой, нито в двора. Другите се изнизаха покрай него и навън.

Карулус погледна Криспин. Канеше се сякаш да добави нещо, но го премълча. Обърна се към Шайрин.

— Може ли да ви придружа до дома ви, ваша милост?

— Не.

Той преглътна.

— Има заповед всеки да си стои в къщата. По улиците има много войници… някои не са… свикнали с града. Ще е по-безопасно, ако…

— Не.

Карулус замълча. След още миг тишина й се поклони и си тръгна.

Криспин го изпрати до външната врата. Карулус спря и го погледна.

— Те… бързат да я намерят тази нощ, както каза. Подозирам, че докато я търсят, ще има недоразумения.

Криспин кимна. „Недоразумения“. Уклончива дума в устата на придворен. Промени ставаха тази нощ, докато се издигаше луната. Но не и по вина на Карулус.

— Разбирам. Благодарен съм, че все пак дойде ти. Джад да те пази.

— И тебе, приятелю. Не излизай навън.

— Няма.

Намерението му беше съвсем искрено. Но кой може да знае какво ще дойде, за да завладее живота му?

Предната есен беше един имперски куриер, носещ покана за Сарантион. Тази нощ се оказа нещо друго, но пак покана. Защото скоро след като войниците напуснаха, на вратата отново се почука — по-тихо този път.

Криспин отново отвори сам. Този път нямаше горящи факли, нито въоръжени войници. Този път беше увита в наметало жена. Жена, останала без дъх от тичане и страх. Попита го той ли е Гай Крисп. Той каза, че е той, отстъпи встрани, тя влезе припряно и хвърли поглед през рамо в нощта. Криспин затвори вратата. Жената му подаде писмо, а после бръкна под наметалото си и извади пръстен.

Той взе и писмото, и пръстена. Ръцете й трепереха. Криспин позна пръстена и сърцето му прескочи.

Беше забравил някого.

Бележката — той счупи печата и го отвори — съдържаше заповед, а не молба, и бе от човек, на когото — сърцето му се успокои — бе длъжен да служи, колкото и объркано да беше всичко и колкото и заплетено да беше кълбото от верности в тези ужасни ден и нощ.

Освен това означаваше излизане навън.

— Какво има? — попита Шайрин.

Каза й. Не знаеше защо, но й каза.

— Аз ще те взема.

Опита се да откаже. Загуба на време.

Изтъкна му, че има носилка и охрана. Че е известна, а това й осигурява защита. Имаше добро извинение, че е тръгнала за дома си с приятел, нищо, че излизането на улиците бе забранено… Не можеше да й откаже. Какво иначе? Да остане в дома му, докато той е навън?

Носилката на Шайрин беше двуместна. Криспин се разпореди да се погрижат за пратеничката, да й дадат храна и легло за преспиване, ако пожелае. Очите й издаваха облекчение: явно беше изпитвала ужас, че ще трябва отново да излезе навън. Криспин и Шайрин излязоха. Спряха. В нощния мрак витаеше зло, ясно като звездите в небето и тежко като бремето на пръстта над мъртъвци. Валерий беше умрял в тунел, казал беше Карулус.

Носачите дойдоха от сенките под портика. Шайрин им заповяда да я отнесат до дома й. Тръгнаха. Надничаха иззад завеските и зърваха странните пламъчета по пресечките — лумваха без никакъв видим източник, пробягваха и изчезваха. Души, духове, необяснимо ехо от огъня на Хеладик.

Ала човек винаги виждаше тези пламъци нощем в Сарантион.

Новото този път бяха шумовете и горящите навсякъде факли — димяха и хвърляха треперлива оранжева светлина. Отвсякъде кънтеше тропот на ботуши. Тичаха, не вървяха в строй. Нощта се вихреше нетърпеливо забързана. Тропане по врати, резки и груби викове да отварят. Търсеха. Една жена. Два коня профучаха в галоп покрай тях, разнесоха се дрезгави команди и ругатни. Криспин изведнъж си помисли, че повечето от тези войници нямат и най-малка представа как изглежда Аликсана. Сети се отново за захвърленото на острова наметало. Тя нямаше да е в одежди на императрица. Нямаше да е толкова лесно да я намерят — освен ако някой не я издаде. Това, разбира се, също беше възможно.

Стараеха се да се придвижват прикрито; на два пъти ги спряха. Хора на градския префект, което беше благоприятно — те моментално познаха Първата танцьорка на Зелените и им разрешиха да продължат към дома й.

Но не отидоха в нейния дом. Щом наближиха улицата й, Шайрин се показа навън и промени заповедта си — нареди на носачите да продължат на изток, към градските стени. Опасността се усили, стана реална, тъй като вече не можеше да твърди, че си отива у дома, но повече не ги спряха. Претърсването не беше стигнало чак дотук, явно. Разгръщаше се от Имперския прецинкт и нагоре от пристанището къща по къща, улица по улица.

Стигнаха до едно жилище недалече от тройните стени и Шайрин заповяда на носачите да спрат. В носилката настъпи мълчание.

— Благодаря ти — каза Криспин… Тя го гледаше мълчаливо. Данис също мълчеше на верижката около шията й.

Той слезе. Погледна затворената врата, после — нагоре към нощните звезди. След това се обърна към нея. Още не беше проговорила. Криспин се наведе в носилката и леко я целуна по устните. Помнеше първия ден, когато се срещнаха, онази страстна прегръдка на прага, помнеше появилия се зад нея Пертений от Евбулус.

Някой мъж щеше да е щастлив тази нощ, изведнъж с горчивина си помисли Криспин.

После се обърна и потропа — още едно тропане тази нощ в Сарантион — на вратата. Слугата отвори мигновено: очакваха го. Той влезе.

Слугата изнервено му махна с ръка. Криспин пристъпи напред.

Кралицата на антите го чакаше в първата стая вдясно.

Видя я застанала пред огъня: блестяща, с драгоценни накити на ушите, шията и вплетени в косата, облечена в копринена роба от порфир и злато. Пурпурът на кралското достойнство за тази нощ. Висока, красива и… ослепително царствена. Излъчваше блясък, сияние някакво вътрешно, като накитите по нея. Спираше дъха на човек. Криспин се поклони, после коленичи на дървения под.

— Без торби с брашно този път, художнико. Прилагам по-нежни методи, както виждаш.

— Благодарен съм, ваше величество. — Нищо друго не можа да измисли в отговор. Тя като че ли умееше да отгатва мислите му още тогава.

— Казват, че императорът е мъртъв. — Пряма, както винаги. Кралица на антите, а не сарантийка. Друг свят. Западът, а не Изтокът. Родена сред лесове и поля, а не зад тези тройни стени, бронзови порти и златни дървета в дворците. — Истина ли е? Валерий е мъртъв?

Питаше го неговата кралица.

— Мисля, че да — отвърна той колебливо. — Нямам точна…

— Убит?

Криспин преглътна. Кимна.

— Далейните?

Кимна отново. Стоеше на колене, гледаше я как стои пред огъня и си помисли, че никога не я е виждал така. Никога никого не беше виждал като Гизел сега. Същество от светлина, като пламъците зад нея, не съвсем човешко.

Тя се взря в него, великолепните й раздалечени ясно-сини очи го пронизаха. Устата на Криспин беше пресъхнала.

— В такъв случай, Гай Крисп, налага се да ни отведете в Имперския прецинкт. Тази нощ.

— Аз? — възкликна той невярващо.

Гизел леко се усмихна.

— Не мога да се сетя за друг. Нито да се доверя на друг. Аз съм една безпомощна жена, сама. Далече от своя дом.

Той преглътна с мъка, не намери какво да отвърне. Помисли си внезапно, че тази нощ може да умре и че преди малко е сгрешил, като бе видял в тези ужасни ден и нощ сблъсък между две жени. Сгрешил беше. Сега го разбра. Бяха три, не две.

Всъщност всички те бяха забравили за нея. Онзи вид недомисляне, който може да означава много, да промени страшно много неща на света, макар и не по непосредствен и явен начин за някои хора. Като онова селско семейство в полята на север, чийто най-добър ратай току-що беше умрял внезапно и много млад, а зърното още не беше засято.