Бог на императори

1

В разгара на първите бурни ветрове на зимата Царят на царете на Басания Ширван Велики, Брат на Слънцето и Луните, Меч на Перун, Бич за Черния Азал, напусна своя укрепен със стени град Кабад с голяма част от двора си и пое на юг и запад, за да огледа укрепленията си в тази част от земите, над които властваше, да принесе жертви на древния Свят огън на жреческата каста и да лови лъвове в пустинята. В първото утро на първия лов беше прострелян точно под ключицата.

Стрелата заседна дълбоко и никой от свитата му сред пясъците не посмя да се опита да я изтръгне. Царят на царете беше отнесен до близката крепост Керакек. Имаше силни опасения, че ще умре.

Ловните злополуки бяха обичайни. В басанидския двор имаше немалко мъже, въодушевени от ловната тръпка и непредпазливи с лъковете. Тази истина повишаваше силно вероятността за незабелязано покушение. Ширван нямаше да е първият цар, убит в суматохата на един царски лов.

Като предпазна мярка Мазендар, везир на Ширван, се разпореди тримата най-големи синове на царя, които бяха дошли с него на юг, да се поставят под наблюдение. Удобна фраза, прикриваща истината: всъщност те бяха задържани под стража в Керакек. Същевременно везирът изпрати конни вестоносци в Кабад със заповед за подобно задържане на майките им в двореца. До тази зима Ширван Велики беше властвал над Басания двадесет и седем години. Орловият му поглед беше ясен, сплетената му безупречно брада — все още черна, прашинка от сивината на старостта не беше се посипала по него. Можеше да се очаква нетърпение от страна на пълнолетните му синове, както и гибелни интриги между царските жени.

Простосмъртните хора можеха да търсят радост сред децата си, опора и утеха в семействата си. Битието на Царя на царете не беше като на другите смъртни. Нему се полагаше бремето на божествеността и владетелството, а Азал Врагът все дебнеше наблизо и вършеше черните си дела.

В Керакек тримата царски лекари, пътували с двора на юг, бяха призовани в стаята и застанаха до ложето на Великия цар. Един по един всеки от тях огледа раната и стрелата. Опипаха кожата около раната, опитаха се да извадят загнездилата се пръчка. Пребледняха от това, което откриха. Стрелите, използвани за лов на лъвове, бяха най-тежки от всички познати. Ако се откъртеха перата и стрелата се избуташе през гръдния кош и навън, вътрешните поражения щяха да са огромни и смъртоносни. А стрелата не можеше да се издърпа назад, толкова дълбоко беше проникнала, толкова широко бе желязното острие. Който и да се опиташе да я извади, щеше да разкъса плътта на царя и да изтръгне тленния му живот заедно с кръвта му.

Ако ги бяха завели при друг пациент в това състояние, всички лекари щяха да изрекат словата на официално оттегляне: „С това страдание не ще се боря“. Стореха ли го, никой не можеше да ги обвини в причиняване на смърт.

Разбира се, не им беше позволено да изрекат това, ако пострадалото лице е царят.

С Брата на Слънцето и Луните лекарите бяха принудени да приемат задължението да лекуват, да се преборят с онова, което са открили, и да се заловят с изцеряването на раната или болестта. Ако приет пациент умре, вината падаше на името на лекаря, както е редно. В случая с обикновен мъж или жена се налагаха глоби, като обезщетение за семейството.

В този случай можеше да се очаква лекарите да бъдат изгорени живи на погребалната клада на Великия цар.

Онези, на които се предлагаше лекарски пост в двора, с цялото съпътстващо го богатство и слава, знаеха това много добре. Ако царят беше издъхнал в пустинята, неговите лекари — тримата в тази стая, както и останалите в Кабад — щяха да са сред почетните опечалени от жреческата каста на траурните ритуали пред Святия огън. Сега беше друго.

Последвалият лекарски консилиум до прозореца мина шепнешком. Всички бяха обучени от своите наставници — преди много време за всекиго от тримата — на спокойно и невъзмутимо поведение в присъствието на пациента. При сегашните обстоятелства това спокойствие бе демонстрирано неубедително. Един по един те се проснаха пред болничното ложе, изправиха се, отново докоснаха черната стрела, китката на царя, челото му, погледнаха го в очите, които бяха отворени и гневни. Един по един изрекоха разтреперани онова, което трябваше да изрекат:

— С това страдание не ще се боря.

Когато и третият лекар изрече тези слова и отстъпи колебливо назад, в стаята настъпи тишина, въпреки че между запалените светилници и гаснещия пламък в огнището се бяха побрали десетима мъже. Вятърът отвън бе задухал отново.

В това безмълвие се чу дълбокият глас на самия Ширван, тих, ала отчетливо ясен, богоподобен. Царят на царете каза:

— Те не могат да направят нищо. Изписано е на лицата им. Устните им са сухи като пясък от страх, мислите им са като подет от вятъра пясък. Представа нямат какво да правят. Махнете тримата от очите ни и ги убийте. Те са безполезни. Сторете това. Намерете нашия син Дамназес и да бъде набучен на кол сред пустинята, да го изядат зверовете. Майка му да бъде дадена на дворцовите роби в Кабад за тяхно удоволствие. Сторете това. След това идете при нашия син Мураш и го доведете тук при нас. — Ширван замълча да си поеме дъх, да потисне унизителната слабост, причинена от болката. — Доведете ни също жрец с жарава от Святия огън. Изглежда, ще умрем тук, в Керакек. Всичко, което става, е по божествената воля на Перун. Анахита очаква всички нас. Писано е и се пише. Сторете всичко това, Мазендар.

— Съвсем без никакъв лекар ли повече, велики господарю? — попита със сух глас, със сухи очи ниският пълничък везир.

— В Керакек? — с горчивина и гняв каза Царят на царете. — В тази пустиня? Помисли къде сме. — Докато говореше, от мястото, където го бе пронизала боядисаната в черно стрела, оперена с черни пера, се стичаше кръв. Брадата на царя се бе слепила от собствената му съсирваща се тъмна кръв.

Везирът сведе смирено глава. Изведоха от стаята осъдените лекари. Те тръгнаха покорно, без никакви молби за пощада, без възражения или съпротива. Слънцето вече беше подминало най-високата точка от пътя си и започваше да се спуска. Беше зимен ден в Басания, в една далечна крепост край пясъците. Времето се движеше; каквото имаше да става, отдавна беше написано.

Някои хора намират понякога ненадейно кураж, изненадват самите себе си, променят хода на своя живот и на времето. Мъжът, който се смъкна на колене до ложето и опря чело в застлания с килим под, беше военачалникът на укреплението Керакек. Благоразумието, деликатността, чувството за самосъхранение му диктуваха този ден да запази мълчание сред коварните опасни придворни. След време нямаше да може да обясни защо е проговорил. Щеше да трепери като в треска, когато си спомняше всичко това, и да пие вино до забрава дори и в ден на въздържание.

— Царю — промълви той в огряната от колебливия пламък стая, — тук имаме лекар, пътувал нашир и длъж, в селото под крепостта. Да повикаме него?

Погледът на Великия цар сякаш вече се беше отнесъл другаде, с Перун и Богинята, отвъд границите и дребните тегоби на тленния свят. Той отрони:

— Защо да убиваме още едного?

За Ширван казваха, написано бе на пергамент и беше изсечено на каменни плочи, че никой по-милостив и състрадателен, по-пропит от духа на Анахита от него не е седял на трона в Кабад, да държи скиптъра и цветето. Но Анахита я наричаха също Жътварката, тя призоваваше хората в жизнения им край.

Везирът промълви тихо:

— Защо да не го направим? Има ли значение, господарю мой? Може ли да изпратя да го доведат?

Царят на царете полежа още миг неподвижно, после махна за съгласие, кратък, равнодушен жест. Погледът му под натежалите клепачи се отмести към огъня и се задържа там. Някой излезе навън по знак на везира.

Мина време. В пустинята отвъд крепостта и селото под нея се надигна северен вятър. Зафуча над пясъците, раздуха ги и ги заразмества, заличаваше дюни и ваеше други, а забравените от ловците лъвове подириха убежище в пещерите сред скалите, за да дочакат нощта.

Синята луна на Анахита се извиси в късния следобед, за да уравновеси снишилото се слънце. В крепостта Керакек в този сух вятър тръгнаха хора — да убият трима лекари, да убият един син на царя, да призоват един син на царя, да отнесат послания в Кабад, да призоват жрец със Святия огън при Царя на царете в стаята му.

И да намерят и доведат друг един човек.

Рустем от Керакек, син на Зорах, седеше кръстато на тъканото испаханско килимче, както обикновено по време на уроците си. Четеше и вдигаше от време на време глава да огледа четиримата си ученици, които грижливо преписваха един от драгоценните му текстове. Сегашната тема беше „Меровий за катаракта“. Всеки ученик трябваше да препише различна страница. Ден по ден щяха да си ги разменят, докато всеки не се сдобиеше с пълен препис на трактата. Рустем се придържаше към възгледа, че древният тракезийски западен подход е за предпочитане в лечението на повечето — макар и не всички — проблеми, свързани с окото.

Вятър лъхна през прозореца от прашната улица. Беше все още кротък, не неприятен, но Рустем долавяше в него наближаващата буря. Пясъците щяха да завият. В село Керакек под крепостта пясъкът нахлуваше във всичко, щом дойдеше вятърът от пустинята. Привикнали бяха с него, с вкуса му в храната си, с грапавината в дрехите си и в постелките, в интимните си места.

Рустем долови леко шумолене иззад учениците си, при сводестия вътрешен вход към семейните стаи. Зърна сянка на пода. Шаски беше дошъл на обичайното си място зад мънистената завеска и щеше да изчака да започне по-интересната част от следобедните уроци. Синът му, седемгодишен, проявяваше и търпение, и страстна упоритост. Преди по-малко от година бе започнал да мъкне свое малко килимче от спалнята си до вратата за учебната стая. Сядаше на него и прекарваше толкова време от следобеда, колкото му позволят, заслушан през завеската в поученията на баща си. И ако майките му или домашните слуги го отведяха, се връщаше в коридора веднага щом успееше да се измъкне.

Двете жени на Рустем бяха на мнение, че е неподходящо за малко дете да слуша изрични подробности за кървави рани и телесни течности, но за лекаря интересът на момчето беше забавен и се беше споразумял с жените си да позволяват на Шаски да се задържа зад прага, стига да е научил своите си уроци и да е изпълнил задълженията си. Учениците му като че ли също се радваха на невидимото му присъствие и веднъж-дваж го бяха подканяли да отговори на въпросите на баща си.

Имаше нещо мило и затрогващо дори за един предпазлив, сдържан човек в това как седемгодишен хлапак изрича важно, според предписанията: „С това страдание ще се боря“, след което описва предлаганото лечение на болезнено отекъл пръст на крак или кашлица с кръв и откъртено телесно вещество в нея. Интересното беше, помисли си Рустем, докато гладеше разсеяно подрязаната си остра брада, че отговорите на Шаски често пъти се оказваха съвсем точни. Веднъж дори накара момчето да отговори на въпрос, затруднил един ученик, хванат неподготвен след нощно пиене, макар че по-късно същата вечер съжали за това. Редно беше младежите да посещават кръчмите от време на време. Това ги учеше на живота и удоволствията на простолюдието, предпазваше ги да не се състарят преждевременно. Един лекар трябваше да е наясно с хорските нрави и слабости и да не бъде суров в присъдата си над обичайната глупост. Присъдата бе за Перун и Анахита.

Допирът на ръката му до брадата му напомни нещо, което си бе помислил през нощта: време беше да я боядиса отново. Чудеше се дали все пак е нужно да прошарва светлокафявото със сиво. Когато преди четири години се беше завърнал от Испахан и островите Ажбар, за да се задържи в родното си село и да открие лекарска практика и училище, беше сметнал за благоразумно да си придаде известна благонадеждност, като се направи на по-стар. В Изтока испаханските лекари-жреци имаха обичая да се подпират на тояжки, без да се нуждаят от тях, преднамерено да дебелеят, да отронват думите си в бавен, отмерен ритъм и с очи, съсредоточени в някакъв вътрешен образ, всичко това — за да си придадат желания образ на достойнство и авторитет.

Имаше нещо наистина самонадеяно в това един двадесет и седем годишен мъж да се изтъква като учител по медицина на възраст, в която мнозина едва-що започваха учението си. Всъщност двама от учениците му в тази първа година бяха по-възрастни от него. Чудеше се дали са го разбрали.

Но в един момент не започваше ли лекарската ти практика и преподаването ти да говорят сами за себе си? Тук в Керакек, на ръба на южните пустини, Рустем беше уважаван и дори почитан от селяните и често го викаха и в крепостта да се справи с наранявания и страдания сред войниците, с което си печелеше гнева и неприязънта на цял низ военни лечители. Учениците, които му пишеха и идваха толкова отдалече, за да слушат поученията му — някои дори бяха от сарантийските поклонници на Джад и преминаваха границата откъм Амория, — едва ли щяха да се обърнат и да си отидат, като открият, че Рустем от Керакек не е никакъв стар мъдрец, а млад съпруг и баща, който просто притежава дарба за медицина и е чел и пътувал по света повече от мнозина други.

Може би. Учениците или възможните ученици можеше да се окажат непредсказуеми в много отношения, а доходът, който Рустем си докарваше от преподаването, бе необходим за мъж вече с две жени и две деца — особено след като и двете искаха по-ново бебе в препълнената къща. Малко хора от селото бяха в състояние да си платят полагащата се цена за лечението, а имаше и още един лекар — към него Рустем изпитваше едва прикрито презрение, — с когото трябваше да дели и без това оскъдните приходи, които можеше да се съберат оттук. Като цяло, май щеше да е най-добре да не разваля нещо, което уж вече му носеше успех. Ако сивото по брадата му вдъхнеше чувство за благонадеждност дори у един-двама възможни бъдещи ученици или военни в замъка (където обикновено бяха склонни да плащат подобаващо), значи боята си струваше.

Рустем отново погледна през прозореца. Небето над малката му градина с билки вече бе притъмняло. Идваше истинска буря, залисването и загубата на светлина щяха да осуетят уроците му и да затруднят следобедната хирургическа практика. Той се покашля. Четиримата ученици, привикнали с този обичаен знак, оставиха принадлежностите за писане и вдигнаха глави. Рустем кимна и най-близкият до изхода стана да отвори външната врата и да пусне първия пациент от покрития портик, където чакаха болните.

Обикновено приемаше пациенти преди обед и преподаваше във втората половина на деня, но съселяните, които най-малко бяха в състояние да си платят, се примиряваха Рустем да ги прегледа в присъствието на питомците си, като част от учебния процес. Мнозина от тях бяха поласкани от това внимание, някои се чувстваха неудобно, но в Керакек се знаеше, че това е начин да си осигуриш достъп до младия лекар, учил изкуството си в загадъчния Изток и завърнал се при тях с тайните на неведомия външен свят.

Жената, която влезе и застана колебливо до стената, където Рустем бе окачил китките билки и бе подредил по рафтовете гърненцата и ленените торбички с лекарства, имаше катаракт на дясното око. Рустем го знаеше — вече я беше прегледал и беше поставил диагнозата. Подготвяше се предварително и всеки път, когато болестите на селяните позволяваха, предлагаше на учениците си практическия си опит наред с трактатите, които трябваше да запаметяват и преписват. Няма голяма полза, обичаше да им казва, да научиш какво е казал ал Хизари за ампутацията, ако не знаеш как се борави с триона.

Самият той беше прекарал месец и половина с източния си учител на една провалила се испаханска военна кампания срещу бунтовниците в североизточните им предели. Научил се беше да борави с трион.

Онова лято видя също и достатъчно жестока смърт и ужасна болка, така че реши да се върне у дома при жена си и малкото си дете, което едва-що беше видял, преди да замине на изток. Тази къща с градината в края на селото, а сетне и втората жена и момиченцето бяха дошли след завръщането му. Момченцето, което бе оставил, беше вече седемгодишно, седеше на килимчето зад вратата и слушаше бащините си уроци.

А Рустем лекарят в някои тъмни нощи все още сънуваше бойно поле на изток, спомняше си как реже крайниците на крещящи от непоносима болка мъже под пушливата колеблива светлина на факлите на вятъра, докато слънцето гасне над касапницата. Спомняше си черни фонтани от кръв, съсиреци, целият бе оплескан с кръв — дрехите, лицето, ръцете и гърдите… самият той превърнал се в същество, от което капе ужас, с толкова хлъзгави длани, че едва можеше да държи сечивата си и да реже с триона, да изрязва гнойта със скалпела и да спира кръвта с нажежения ръжен, а ранените прииждаха и прииждаха безкрай, несекващ поток дори след като паднеше нощта.

Много по-лоши неща имаше на този свят от практикуването в едно село в Басания, решил беше една заран, и оттогава не беше се разколебал, макар амбицията понякога да се надигаше в душата му и да шепнеше друго, изкусителна и опасна като кабадска куртизанка. Рустем беше преживял голяма част от живота си, като се стараеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност. Но не беше стар. Още не. Неведнъж се беше чудил в часовете на здрача, когато обикновено го спохождаха такива мисли, какво ли щеше да направи, ако някоя нова възможност и риск почукат на вратата му.

След време, когато поглеждаше назад, така и не можеше да си спомни имало ли беше наистина почукване в онзи ден. Вихърът на случилото се бе толкова силен, че навярно го беше пропуснал. Но му се струваше, че външната врата просто се бе разтворила с трясък, без предупреждение, и за малко щеше да удари болната, която чакаше до стената, и войниците с ботуши нахлуха вътре и изпълниха до пръсване тихата стая с хаоса на външния свят.

Рустем познаваше един от тях, водача: служеше от много време в Керакек. Лицето му беше разкривено, очите му блестяха трескаво. Гласът му изстърга като трион в сухо дърво:

— Трябва да дойдеш! Веднага! В крепостта!

— Някаква злополука ли? — попита сдържано от килимчето си Рустем, като пренебрегна заповедническия тон на войника; опитваше се с кротостта си да възвърне спокойната атмосфера. Това бе част от обучението на всеки лекар и той искаше учениците му да видят как го прави. Идващите при тях често бяха възбудени; лекарят не можеше да си го позволи. Забеляза, че войникът се бе обърнал на изток, когато изрече първите си думи. Знамение нито добро, нито лошо. Мъжът беше от воинската каста, разбира се, което можеше да е добро или лошо, според кастата на пострадалия. Вятърът беше северен; не добре, но пък никакви птици не се виждаха, нито чуваха през прозореца, което донякъде го уравновесяваше.

— Злополука! Да! — извика войникът все така без капка сдържаност. — Хайде! Става дума за Царя на царете! Стрела!

Цялото самообладание на Рустем дезертира като новобранец, пратен срещу сарантийска конница. Един от учениците му ахна стъписано. Жената с болното око се свлече на пода и зарида. Рустем стана бързо, мъчеше се да вкара в някакъв ред забушувалите в главата му мисли. Бяха влезли четирима. Число, носещо лош късмет. С жената ставаха петима. Можеше ли да се брои и тя, за да се нагодят поличбите?

Докато пресмяташе трескаво предзнаменованията, отиде до голямата маса до вратата и дръпна ленената си торба. Прибра набързо в нея няколко китки билки и гърненца и взе кожената чанта с хирургическите си принадлежности. Обикновено щеше да прати напред някой от учениците или слуга, да успокои хората в крепостта, а и да не го видят, че е хукнал сам по улицата. Но обстоятелствата изобщо не допускаха нормално поведение. „Става дума за Царя на царете!“

Сърцето му се бе разтуптяло лудешки. Помъчи се да успокои дъха си. Чувстваше се замаян, с олекнала глава. Уплашен всъщност. По много причини. Важно беше да не го покаже. Взе пътната си тояга, преднамерено бавно си сложи кожената шапка, обърна се към войника, пак така бавно извърна очи на север и каза:

— Готов съм. Можем да тръгваме.

Четиримата войници изхвърчаха през вратата. Рустем се задържа, за да опази някакъв ред в стаята, която напускаше. Бхараи, най-добрият му ученик, го гледаше в очите.

— Можете да се поупражнявате с хирургическите инструменти по зеленчуци и парчета дърво. Използвайте сондите. Оценявайте се един-друг поред. Пациентите ги пратете по домовете им. Затворете кепенците, ако вятърът се усили. Разрешавам ви да си накладете огън и да използвате масло, да ви е достатъчно светло.

— Учителю — отвърна с нисък поклон Бхараи.

Рустем последва войниците.

Спря се в градината, отново с лице на север, прибрал стъпала, и откъсна три бамбукови стръка. Можеше да му потрябват за сонди. Войниците чакаха нетърпеливо на улицата, възбудени и уплашени. Въздухът пулсираше, натежал от тревога. Рустем се изправи бавно, промълви молитвата си към Перун и Богинята, след което се обърна, за да поеме след тях. Погледна Катюн и Джарита, застанали на прага на къщата. В очите им се четеше страх: очите на Джарита бяха огромни дори отдалече. Тя се взря мълчаливо в него, облегната на Катюн за опора, с бебенцето в ръце. Някой от войниците сигурно им бе казал какво става.

Той кимна успокоително на двете си жени и Катюн му отвърна на свой ред с кротко кимване, докато прегръщаше Джарита през раменете. Всичко с тях щеше да е наред. Ако се върнеше.

Мина през малката дворна порта и излезе на пътя, първата си стъпка направи с десния крак и погледна нагоре за знаци от птиците. Не видя такива: всички птици се бяха изпокрили от усилващия се вятър. Тук поличби нямаше да намери. Съжали, че бяха пратили четирима войници. Някой там горе трябваше да съобрази по-добре. Но вече едва ли можеше да се направи нещо за това. Щеше да запали тамян в крепостта, за умилостивяване. Стисна тояжката и се постара да си придаде невъзмутимост. Не мислеше, че успява. Царят на царете. Стрела.

Спря внезапно на прашния път.

И в мига, в който спря и се прокле наум за глупостта си, готов вече да се върне в учебната стая, макар да знаеше колко лошо знамение ще е това, чу как някой проговори зад него.

— Тате — каза тъничкият глас.

Рустем се обърна и видя какво държи синът му в двете си ръце. Сърцето му за миг замря или поне така му се стори. Едва преглътна. Насила си пое дълбоко дъх, застинал точно до портата.

— Да, Шаски — промълви той тихо. Погледна момченцето в градината и го обзе странно спокойствие. Учениците му и пациентите наблюдаваха сцената струпани при портика, войниците откъм пътя, жените — от другия вход. Вятърът духаше.

— Човекът каза… каза стрела, тате.

— Това каза, нали? — отвърна тежко Рустем. — Значи трябваше да го взема, нали?

Шаски кимна. Изпънал дребното си телце, с кафявите очи, сериозни като на жрец, поднасящ свещен дар. „Седемгодишен е — помисли си Рустем. — Анахита да го пази“.

Върна се през дървената порта, наведе се и взе от момчето тънкия инструмент в кожената му кания. Беше го донесъл от Испахан, прощален дар от тамошния му учител.

Войникът наистина беше казал, че е стрела. Рустем изпита внезапно, съвсем ненадейно желание да положи ръка на мъничката глава на сина си, на къдравата тъмнокафява коса, да усети мекотата й. Това, разбира се, сигурно имаше нещо общо с факта, че може би нямаше да се върне от крепостта. Това можеше да се окаже сбогуване. Човек не можеше да откаже лек на Царя на царете…

Изражението на Шаски бе толкова напрегнато, сякаш по някакъв свръхестествен начин съзнаваше всичко това. Не можеше да го съзнава, разбира се, но момчето му все пак току-що го бе спасило от най-ужасната поличба — да се наложи да стъпи отново в стаята за лечение, след като бе излязъл от нея и бе взел бамбуковите пръчки, или да прати някой от спътниците си.

Рустем се обърна, бързо излезе отново през портата и продължи с войниците нагоре по стръмния път, в усилилия се северен вятър. Не погледна назад, знаеше свързаната с това поличба, но беше убеден, че Шаски още стои там и го гледа, вече сам в градината, изпънат като копие, мъничък като тръстика край речен бряг.

Винаш, син на Винаш, командирът на южната крепост Керакек, беше роден още по-далече на юг, в малък оазис с палми източно от Кандир, рехаво, напоявано от извор островче зеленина, обкръжено от суровата пустиня. Беше пазарно селце, разбира се. Разменяха се стоки и услуги с тъмнокожите мрачни племена от пясъците, които идваха яхнали камилите си и си тръгваха отново, смаляваха се и чезнеха зад блещукащия хоризонт.

Отраснал като търговски син, Винаш беше опознал много добре номадските племена, както във времена на търговия и мир, така и през онези сезони, когато Великият цар пращаше армии на юг в поредното безплодно усилие да наложи достъп до западното море отвъд пясъците. Пустинята, в не по-малка мяра от дивите племена, кръстосващи необятната й шир, наново и наново правеше това невъзможно. Нито пясъците, нито обитателите им бяха склонни да търпят господство.

Но детството му в юга го бе превърнало — Винаш бе предпочел армията пред живота на търговец — в чудесен, неоспорим избор за началник на едно от пустинните укрепления. Рядък пример за разумно мислене от страна на висшите служители в Кабад представляваше решението да го назначат за управител на Керакек, след като достигна полагащия се офицерски ранг, вместо да му поверят, да речем, командването на войници, охраняващи някое рибарско пристанище в Севера, и да си има работа с облечените с дебели кожи едри търговци и разбойници от Москав. Военщината успяваше понякога да прави нещата както трябва, едва ли не напук на самата себе си. Винаш познаваше добре пустинята и изпитваше към нея, както и към обитателите й, подобаващото се уважение. Можеше да се оправи с някои от номадските диалекти, говореше малко и от киндатската реч и не го смущаваше пясъкът в постелята му или в гънките на кожата му.

Все пак в биографията на този мъж нямаше нищо, което да предполага, че той, войникът — син на Винаш търговеца, — може да намери у себе си дързостта да проговори пред най-могъщите мъже на Басания и без да се иска от него, да предложи един лекар от малко провинциално селище — който дори не беше от жреческата каста — да бъде призован при издъхващия Цар на царете.

Наред с всичко останало думите му подлагаха на риск и неговия живот. Беше си мъртъв, само да решеше някой след това, че лечението на местния лекар е ускорило или причинило смъртта на царя — нищо, че Ширван Велики бе извърнал вече лицето си към огъня, все едно гледа пламъците на Перун Гръмовержеца или тъмната фигура на Богинята.

Стрелата беше в него, забита много дълбоко. Кръвта продължаваше бавно да се стича, цапаше с тъмни петна завивките на ложето и ленените превръзки. Всъщност изглеждаше чудо, че царят все още диша, все още е сред тях, загледан втренчено в танца на пламъците, докато пустинният вятър отвън се усилваше. Небето бе помръкнало.

Ширван като че ли не възнамеряваше да предложи на придворните си сетни напътствени слова или официално да назове наследник, макар да беше направил жест, който намекваше за избора му. Коленичил до ложето, третият син на царя, Мураш, посипал глава и рамене с пепел от огнището, се поклащаше назад-напред и редеше молитва. Никой от останалите царски синове не присъстваше. Гласът на Мураш, извисяващ се и глъхнещ в монотонен напев, бе единственият човешки звук в стаята, ако не се броеше тежкият ритъм на дъха на Великия цар.

В тази тишина и въпреки пронизителния вой на вятъра тропотът на ботуши отекна ясно откъм коридора. Винаш си пое дъх и за миг затвори очи, призоваваше в ума си Перун и проклинаше ритуално Азал Вечния враг. След това се обърна и видя как вратата се отвори и влезе лечителят, който го бе изцерил от онзи обрив при един есенен разузнавателен набег към сарантийските погранични градове и укрепления.

Лекарят, последван от явно уплашения капитан на охраната на Винаш, направи още няколко стъпки навътре и спря, подпря се на тояжката си и бавно огледа стаята, преди да насочи погледа си към ранения. Не водеше слуга — сигурно бе тръгнал набързо, дадените на капитана заповеди бяха недвусмислени — тъй че сам носеше торбата си. Без да погледне назад, протегна торбата с лековете, тояжката и някакъв инструмент в кожена кания, а капитанът на Винаш притича с готовност, за да ги поеме. Лекарят — казваше се Рустем — имаше строг, сдържан нрав, който всъщност не допадаше на Винаш, но не приличаше на убиец и наистина бе изцерил обрива му.

Лекарят поглади с ръка прошарената си брада, след което коленичи и се просна ничком пред царственото ложе в изискано почтителен жест и проява на неочаквана ловкост. Приканен от везира, бавно се изправи. Царят не беше извърнал поглед от огъня; младият принц не беше престанал да се моли. Лекарят се поклони на везира, след това внимателно се обърна — на запад, забеляза Винаш — и заяви отривисто:

— С това страдание ще се боря.

Дори не беше се доближил до ранения, да не говорим да го прегледа — но пък нямаше кой знае какъв избор. Длъжен беше да направи каквото може. „Защо да убиваме още едного?“, беше попитал царят. Винаш почти със сигурност бе направил точно това, като бе предложил да доведат доктора.

Лекарят се обърна към него.

— Ако командирът на гарнизона благоволи да остане да ми помага, ще бъда благодарен. Може би ще ми е нужен войнишки опит. Наложително е всички останали, почитаеми и презнатни господа, веднага да напуснете тази стая. Моля.

Коленичилият принц заяви гневно:

— Аз няма да оставя баща си!

Този млад човек почти със сигурност скоро щеше да е Царят на царете, Мечът на Перун — щом секнеше завинаги дъхът на мъжа в ложето.

— Разбираемо желание, преблагородни принце — отвърна спокойно докторът. — Но ако сте загрижен за своя възлюбен баща, а виждам, че е така, й желаете да му помогнете сега, ще ми окажете чест, ако изчакате навън. Хирургическата операция не може да се проведе сред тълпа.

— Няма да има никаква… тълпа — каза везирът и изкриви недоволно устни при тази дума. — Принц Мураш ще остане, аз също. Вие, разбира се, не сте от жреческата каста, както и командирът. Поради това ние трябва да останем тук. Всички останали ще напуснат, както помолихте.

Лекарят поклати глава.

— Не, господарю. Убийте ме веднага, ако желаете. Но съм научен и съм убеден, че членове на семейството и скъпи приятели не трябва да присъстват, когато един доктор лекува пострадал. Човек трябва да е от жреческата каста, за да е царски лекар, знам. Но аз нямам такъв пост… идвам при Великия цар по покана. Ако ще се боря с това страдание, длъжен съм да го сторя според обучението си. Иначе с нищо не бих могъл да помогна на Царя на царете, а ако е така, то животът ми се превръща в бреме.

Този тип беше превзет позьор, побелял преждевременно, помисли си Винаш, но храброст не му липсваше. Видя как принц Мураш вдигна глава, черните му очи блестяха от гняв. Но преди принцът да успее да отвори уста, тих хладен глас от ложето проговори:

— Чухте лекаря. Доведен е тук заради уменията му. Защо е цялата тази препирня в мое присъствие? Излезте. Всички.

Настъпи тишина.

— Разбира се, премилостиви господарю — отвърна везирът Мазендар, а принцът преглътна и се изправи колебливо. Царят все още не бе откъснал очи от пламъците. Гласът му прозвуча за Винаш все едно вече идва някъде отвъд селенията на живите. Щеше да умре, и докторът щеше да умре, Винаш най-вероятно също щеше да умре. Беше глупак над глупаците, към края на дните си.

Мъжете започнаха нервно да се изнизват в коридора, където междувременно бяха запалили факли в халките по стените. Вятърът свиреше — неземен и самотен звук. Капитанът на гвардията остави на пода вещите на лекаря и също бързо излезе. Младият принц пристъпи пред дребничкия лекар, който стоеше съвсем спокоен, в очакване да напуснат, вдигна ръце и изръмжа, много тихо и с гняв:

— Спаси го или тези пръсти ще сложат край на живота ти. Заклевам се в мълнията на Перун.

Лекарят не отвърна нищо, гледаше кротко как пръстите на развълнувания принц се разтвориха, затвориха и се свиха внезапно в жест на удушване. Мураш се поколеба още миг, после погледна през рамо към баща си — можеше да е за последен път, помисли Винаш и го споходи мигновен спомен за смъртното ложе на собствения му баща, далече на юг. След това принцът излезе с широки крачки. Чуха от коридора как гласът му отново се извиси в молитва.

Мазендар щеше да излезе последен. Спря до леглото, погледна Винаш и лекаря за първи път разколебан и промълви:

— Имате ли указания за мен, прескъпи ми господарю?

— Дадох ги — отвърна тихо мъжът в леглото. — Видя кой беше тук. Служи му вярно, ако ти позволи. Може и да не поиска. Богът на мълниите и Богинята да пазят душата ти, ако е така.

Везирът преглътна.

— И вашата, велики мой господарю, ако не се срещнем повече.

Царят замълча. Мазендар излезе. Някой затвори вратата.

Лекарят моментално се оживи, отвори енергично кожената си торба и извади малка кесийка. Отиде до огнището и изсипа съдържанието й върху жаравата.

Пламъците изведнъж станаха сини и мирис на диви цветя изпълни стаята, като в източна пролет. Винаш примига. Тялото в леглото се размърда.

— От Испахан? — каза Царят на царете.

Лекарят изглеждаше изненадан.

— Да, премилостиви господарю. Изобщо не бих си помислил, че вие…

— Имах някога лекар от островите Ажбар. Беше много вещ. За жалост взе да ухажва една жена, която щеше да е по-добре изобщо да не докосва. Използваше тази миризма, спомням си.

Рустем се доближи до леглото.

— Мъдреците ни учат, че обликът на стаята за лечение може да въздейства на естеството на лечението. Влияем се от тези неща, господарю.

— Стрелите не се влияят — каза царят. Но се измести леко, за да погледне лечителя.

— Може и така да е — отвърна докторът сдържано. Спря до леглото, наведе се, за да огледа стрелата и раната, и Винаш видя как изведнъж задържа протегнатата си ръка. По брадатото му лице пробяга странно изражение. Отпусна ръце и се обърна към Винаш. — Командире, налага се да ми намерите ръкавици. Най-добрите кожени в крепостта, и колкото се може по-бързо.

Винаш не попита защо. Вероятно щеше да умре, ако царят умреше. Излезе, затвори вратата и забърза по коридора покрай чакащите отвън, а после надолу по витото стълбище, за да донесе ръкавиците си за езда.

Рустем се беше уплашил. Объркан и съкрушен, едва беше успял да овладее последните си остатъци от самообладание, за да не се издаде. За малко не беше изтървал принадлежностите си, боеше се, че някой ще забележи как треперят ръцете му, но капитанът на охраната бързо бе пристъпил, за да ги вземе. А Рустем се възползва от официалното падане ничком пред царя, за да изрече наум успокояващо заклинание.

След това прояви повече безцеремонност, отколкото може би беше редно, като помоли придворните — дори везира и един принц! — да напуснат. Но винаги се беше придържал към такова енергично, самоуверено поведение, за да внуши авторитет над годините си, а сега не беше нито времето, нито мястото да се отклонява от обичайните методи. Ако трябваше да умре, едва ли щеше да е от значение какво мислят за него, нали? Помоли командира да остане. Един войник нямаше да се развълнува от проливането на кръв и от крясъците, а и можеше да се наложи някой да държи пострадалия.

А той… той беше Царят на царете. Мечът на Перун. Братът на Слънцето и Луните.

Рустем се постара да си наложи да не разсъждава по този начин. Това тук беше пациент. Ранен човек. Това беше важното. Придворните излязоха. Принцът — Рустем не знаеше кой от синовете на царя е той — спря пред него и му показа ясно заплахата от смърт, която крачеше с Рустем от мига, в който бе излязъл от градината си.

Не можеше да си позволи всичко това да е важно. Каквото имаше да става, вече беше написано.

Хвърли ажбарска прах в огъня, за да приведе стаята в съзвучие с по-хармонични присъствия и духове, а след това отиде до леглото, за да огледа стрелата и раната.

И надуши кааба.

Смая се. Миризмата задвижи една затаила се мисъл, а миг след това се появи втора и го уплаши много. Така че отпрати бързо командира за ръкавици. Трябваха му.

Докоснеше ли стрелата с голи ръце, щеше да умре.

Сега, сам в стаята с Царя на царете, Рустем откри, че страховете му са вече на лекар, а не на низш поданик. Зачуди се как да изрече онова, което мислеше.

Очите на царя, тъмни и хладни, се бяха спрели на лицето му. Рустем видя гнева в тях.

— На стрелата има отрова — повтори Ширван.

Рустем сведе глава.

— Да, господарю. Кааба. От растението фиджана. — Пое си дъх и попита: — Вашите лични лекари докоснаха ли стрелата?

Царят кимна, много леко. Без знак, че гневът му е намалял. Сигурно изпитваше ужасна болка, но не го издаваше.

— И тримата. Забавно. Заповядах да ги екзекутират заради некадърността им, но всеки от тях скоро щеше да умре, нали? Никой не забеляза отровата.

— Рядко се среща тук — отвърна Рустем, мъчеше се да приведе мислите си в ред.

— Не толкова рядко. Взимам малки дози от двайсет и пет години вече — каза царят. — Кааба, други зли вещества. Анахита ще ни призове всички, когато пожелае, но хората все пак е добре да са благоразумни в живота си, а царете са длъжни.

Рустем преглътна. Вече имаше обяснение защо пациентът му е още жив. Двайсет и пет години! В ума му изплува образ: младият цар докосва с пръст — боязливо несъмнено — прашеца от смъртоносната отрова; гаденето, което щеше да последва… как го прави след това, отново и отново, после започва да го вкусва във все по-големи и по-големи количества. Поклати глава и каза:

— Царят много е изтърпял за своя народ. — Мислеше за дворцовите лекари. Каабата стягаше гърлото, преди да стигне до сърцето. Човек умираше в агония, от задушаване. Виждал го беше в Изтока. Метод на официална екзекуция. „Забавно“, бе казал царят.

А сега си помисли и за още нещо. Помъчи се да го изтласка назад, доколкото можеше.

— Все едно е — каза царят. Гласът му звучеше точно така, както си го беше представял Рустем: хладен, монотонен, дълбок. — Това е стрела за лъв. Защитата от отровата не помага, ако стрелата не може да се извади.

На вратата се почука. Винаш се върна. Беше задъхан, явно беше тичал. Носеше кафяви кожени ръкавици. Много дебели бяха за хирургическа работа, отбеляза Рустем, но нямаше избор, така че си ги сложи. След това развърза калъфа с дългия тънък метален инструмент. Онзи, който синът му бе донесъл в градината. „Той каза стрела, тате“.

— Понякога има начини да се извадят дори такива стрели — каза Рустем, мъчеше се да не мисли за Шаски. Обърна се на запад, затвори очи и започна да се моли, подреждаше в ума си следобедните поличби, добри и лоши, и в същото време отброяваше дните от последното новолуние. Щом привърши изчисленията си, извади указаните талисмани и магически прегради. Предложи затъпяваща сетивата билка за болката, която щеше да последва. Царят я отказа. Рустем повика гарнизонния командир до леглото и му каза какво трябва да прави, за да задържи пациента здраво на място. Този път не каза „царя“. Това беше страдащ човек. Рустем беше доктор с един помощник и с една стрела, която трябваше да извади, ако успее. Сега беше във война — с Азал Врага, който можеше да затули луните и слънцето и да сложи край на един живот.

Оказа се, че командирът не е необходим, както и билката. Рустем първо счупи черната пръчка колкото може по-близо до раната, след това с помощта на няколко сонди и нож ушири самата рана, процедура, за която знаеше, че е мъчително болезнена. Някои мъже не можеха да я понесат дори със затъпени от лекарството сетива. Мятаха се и крещяха, дори губеха съзнание. Ширван Басанийски така и не затвори очи, нито помръдна, макар дъхът му да стана плитък и учестен. На челото му избиха капки пот, мускулите на челюстта му се стегнаха под сплетената брада. Когато реши, че отворът е достатъчно широк, Рустем намаза със зехтин дългата тънка метална Лъжица на Ениати и я хлъзна навътре към вгнездения връх на стрелата.

Трудно му беше да е точен с дебелите ръкавици, при това вече подгизнали от кръв, но вече имаше представа за разположението на острието и знаеше накъде да закриви загребващата част на изобретението на Ениати. Плитката чашка се хлъзна през плътта на царя — той бе спрял да диша, но все така не помръдваше. Рустем изви малко, усети как лъжичката се хлъзна покрай най-широката част на острието и я притисна в нея. Плъзна още малко навътре, самият той затаил дъх в този най-деликатен момент от цялата операция, призоваваше Богинята в облика й на Изцерителка — и след това отново изви и нежно, много леко дръпна назад.

Царят изохка и понечи да вдигне ръка като да възрази, но Рустем усети как върхът на стрелата се плъзна в чашката. Беше го направил с един ход. Познаваше един човек, учител далече на изток, който щеше да е много, дълбоко удовлетворен. Сега само гладките смазани ръбчета на самата лъжичка щяха да имат досег до наранената плът, назъбеното острие вече беше прибрано безопасно вътре.

Рустем примига. Посегна да изтрие потта от челото си с опакото на накървавената ръкавица и се сети — в последния миг, — че ще умре, ако го направи. Сърцето му затуптя.

— Почти… почти свърши — промълви той. — Готов ли сте, прескъпи ми господарю? — Везирът беше използвал тази фраза. В този момент, докато гледаше как мъжът в леглото мълчаливо се справя с ужасната болка, Рустем я изрече съвсем искрено. Винаш го изненада, като пристъпи леко до леглото и опря длан на челото на царя: по-скоро като милувка, отколкото за да го задържи.

— Кой изобщо е готов за това? — изпъшка Ширван Велики и в думите Рустем долови — за свое изумление — призрака на сардонична насмешка. Щом я чу, обърна стъпала на запад, изрече испаханската дума, гравирана върху инструмента, стисна го с две ръце и го дръпна рязко, извън плътта на Царя на царете.

— Ще живея, както разбирам?

Бяха сами в стаята. Беше изтекло време. Вятърът все още духаше. По указание на царя Винаш бе излязъл навън да съобщи само, че лечението продължава и че Ширван още е жив. Нищо повече. Войникът не зададе въпроси, Рустем също.

Първата опасност винаги беше обилното кървене. Рустем беше запушил разширеното отверстие на раната с марля и чиста гъба. Остави я незатворена. Преждевременното затваряне на рани беше най-обичайната грешка, която правеха докторите, и от това умираха пациенти. По-късно, ако всичко минеше добре, щеше да събере ръбовете на раната с най-малките игли и шев, като се постарае да остави място за дренаж. Но все още не. Засега само превърза покритата рана с чист лен, минаващ под мишницата и около гърдите, след това нагоре около двете страни на врата в предписваната триъгълна форма. Довърши превръзката горе и нагласи възела да сочи надолу към сърцето, както се полагаше. Този път поиска чиста марля и лен, чисти ръкавици за себе си, гореща вода. Командирските накървавени ръкавици хвърли в огъня. Никой не трябваше да ги пипа.

Царският глас, задал въпроса, беше тих, но ясен. Добър знак. Този път беше приел успокояващата билка от торбата на Рустем. Тъмните му очи бяха спокойни и съсредоточени, не прекомерно разширени. Рустем беше предпазливо доволен. Втората опасност вече, както винаги, беше зелената гной, макар че раните от стрела обикновено се изцеряваха по-добре от тези от меч. Можеше да смени превръзката по-късно, да промие раната и да поднови мехлема и марлята преди края на нощта: вариант, до който сам беше стигнал. Повечето лекари оставяха първата превръзка за два-три дни.

— Вярвам, че да, господарю. Стрелата я няма и раната ще заздравее, ако такава е волята на Перун, а се постарах да избегна вредните изтичания. — Поколеба се за миг. — А вие имате своя… защита срещу отровата вътре.

— Искам да поговорим за това.

Рустем преглътна с усилие.

— Господарю?

— Ти засече отровата от фиджана по миризмата. Въпреки благовонните ти треви на огъня.

Рустем се боеше от този въпрос. Беше добър в шикалкавенето — повечето лекари бяха, — но това тук беше царят, смъртният брат на слънцето и луните.

— Имал съм си работа с нея и преди. Изучил съм се в Испахан, господарю, където расте…

— Знам къде расте — прекъсна го Царят на царете. — Какво още имаш да ми кажеш, лекарю?

Нямаше къде да се скрие. Рустем си пое дъх.

— Помирисах я и на друго място в тази стая, велики господарю. Преди да хвърля билковото ухание в огъня.

Последва тишина.

— Помислих си, че може да е така. — Ширван Велики го погледна студено. — Къде?

Само една дума, тежка като ковашки чук.

Рустем отново преглътна. Усети горчив вкус в устата си: осъзнаването за собствената си тленност. Но какъв избор можеше да има тепърва? Отвърна:

— На ръцете на принца, велики царю. Когато ми заповяда да спася живота ви с риск за моя.

Ширван Басанийски за миг затвори очи. Когато ги отвори, Рустем отново видя тъмния гняв в дълбините им, въпреки опиата, който беше взел царят.

— Това ме… наскърбява — много тихо отрони Царят на царете. Но това, което долови Рустем в думите му, не беше скръб. Изведнъж му хрумна дали и царят не беше надушил каабата на стрелата. Беше я поемал от двадесет и пет години. Ако беше познал отровата, значи бе позволил на трима лекари днес да я пипнат, без да ги предупреди, и се беше канил да остави и него да направи същото. Изпитание за вещината им? Докато е на ръба на смъртта? Що за човек?! Рустем потръпна, не можа да се сдържи.

— Изглежда, че и друг освен мен се е предпазвал от отрови, като е изграждал съпротивителни сили у себе си — каза Ширван Велики. — Умно. Длъжен съм да призная, че е умно. — Дълго мълчание, след което: — Мураш. Добър цар щеше да излезе от него всъщност.

Извърна се и погледна през прозореца. Нищо не можеше да се види в тъмното. Чуваха само воя на вятъра, духащ от пустинята.

— Изглежда, заповядах смъртта на погрешния син и майка му. — Ново мълчание, по-кратко този път. — Това ме наскърбява — за втори път отрони царят.

— Тези заповеди не може ли да се отменят, велики господарю? — колебливо попита Рустем.

— Не, разбира се — отвърна Царят на царете.

Категоричността на тези думи бе може би най-страшното в този ден, щеше по-късно да реши Рустем.

— Повикай везира — каза Ширван Басанийски, загледан навън в нощта. — И моя син.

В този миг Рустем лекарят, син на Зорах, изведнъж горещо съжали, че не си е у дома, в малката си къща със спуснатите кепенци срещу вятър и мрак, с Катюн и Джарита, двете кротко заспали дечица, последната чаша подправено с билки вино до лакътя му и тлеещия огън в огнището, а онова чукане на света на вратата му изобщо да не беше идвало.

Вместо това се поклони на мъжа в болничното ложе и тръгна към вратата.

— Лекарю.

Рустем се обърна. Изпитваше страх, чувстваше се ужасно безсилен.

— Все още съм твой пациент. Продължаваш да си отговорен за живота ми. Действай съобразно. — Тонът беше равен, хладният, сдържан гняв все още се долавяше в него.

Не беше нужна особена прозорливост, за да разбере човек какво може да означава това.

А едва този следобед, в часа, когато вятърът се бе надигнал в пустинята, той си седеше в скромната лечебна стаичка и се подготвяше да покаже на четирима ученици как се маха обикновен катаракт според изучените предписания на Меровий от Тракезия.

Рустем отвори вратата. В треперливата светлина на факлите видя десетината уморени придворни. Слуги или войници бяха донесли пейки. Някои от чакащите седяха отпуснати до каменните стени. Някои спяха. Други го видяха и взеха да стават. Той кимна на Мазендар, везира, а след това на младия принц, който бе застанал малко встрани от останалите, с лице към тесния тъмен прозорец-амбразура, вглъбен в тиха молитва.

Винаш, гарнизонният командир — единственият човек, когото Рустем познаваше тук — вдигна вежди в безмълвен въпрос и пристъпи напред. Рустем поклати глава, но веднага премисли. „Продължаваш да си отговорен — беше казал Великият цар. — Действай съобразно“.

Рустем се отмести, за да пропусне везира и принца да влязат в стаята. После махна с ръка на командира да влезе и той. Нищо не каза, но за миг погледите им се кръстосаха, Винаш кимна и пристъпи вътре. Рустем го последва и притвори вратата.

— Татко! — извика принцът.

— Каквото има да става, отдавна е написано — промълви кротко Ширван Васанийски. Беше се подпрял на възглавницата, с оголената гръд, стегната в ленените превръзки. — По милостта на Перун и Богинята козните на Черния Азал бяха разбити, поне засега. Лекарят извади стрелата.

Везирът, видимо развълнуван, отри лицето си с длан, коленичи и опря чело в пода. Принц Мураш, зяпнал баща си с широко отворени очи, бързо се извърна към Рустем.

— Слава на Перун! — Мина пред стаята, пресегна се и стисна ръцете на Рустем. — Ще бъдеш щедро възнаграден, лечителю!

На Рустем му беше нужно огромно самообладание и отчаяна вяра в онова, което бе учил, за да не се дръпне от ужас. Сърцето му затуптя бясно.

— Слава на Перун! — повтори принц Мураш, върна се до леглото и също се смъкна на колене до везира.

— И още как — съгласи се сдържано царят. — Сине мой, стрелата на убиеца лежи там, на раклата под прозореца. По нея има отрова. Кааба. Хвърли я в огъня.

Рустем затаи дъх. Бързо извърна очи към Винаш, срещна отново погледа на войника, после пак загледа принца.

Мураш се изправи.

— С най-голяма радост ще го сторя, татко мой и царю. Но отрова? Как е възможно това? — Отиде до прозореца и предпазливо посегна за ленения парцал до медицинските принадлежности на Рустем.

— Вземи я с ръцете си, сине — каза Ширван Басанийски, Царят на царете, Мечът на Перун. — Вземи я отново с голи ръце.

Много бавно принцът се извърна към леглото. Везирът вече беше станал и го гледаше изпод вежди.

— Не разбирам. Нима вярваш, че аз съм държал тази стрела? — възкликна принц Мураш.

— Миризмата е останала на дланите ти, сине — отрони тежко Ширван.

Рустем пристъпи предпазливо към царя. Принцът се обърна — привидно озадачен, не повече, погледна дланите си, а след това Рустем.

— Но тогава значи съм отровил и доктора.

Ширван извърна глава и погледна Рустем. Тъмна брада над бялата ленена превръзка, очите — черни и студени. „Действай съобразно“, беше казал. Рустем се покашля.

— Само опитахте. — Сърцето му туптеше в гърдите. — Ако сте държали стрелата, когато сте простреляли царя, каабата е минала през кожата ви и вече е вътре във вас. Няма заплаха от допира ви, принц Мураш. Вече не.

Вярваше, че е истина. Учили го бяха, че е така. Никога не го беше виждал в опит. Чувстваше се странно замаян, сякаш цялата стая леко се полюшваше като бебешка люлка.

И тогава видя как потъмняха очите на принца — досущ като на баща му. Мураш посегна към колана си, извади нож, обърна се към леглото…

Везирът извика. Рустем скочи напред, без оръжие.

Винаш, командирът на гарнизона в Керакек, уби принц Мураш, третия от деветимата синове на Ширван Велики със собствената си кама, метната от вратата.

Принцът, с нож, забит в гърлото, изпусна оръжието от безжизнените си пръсти и бавно се свлече към леглото с лице в коленете на своя баща, кръвта му обагри в червено белите завивки.

Ширван не помръдна. Никой от другите трима също.

Мигът замръзна. Най-сетне царят вдигна очи от мъртвия си син, погледна Винаш, а сетне — Рустем. Кимна бавно на двамата.

— Лекарю, кажи ми името на баща си. — Думи, изречени с равнодушен тон, примесен с леко любопитство.

Рустем примигна.

— Зорах, велики господарю.

— Име от воинската каста.

— Да, господарю. Беше войник.

— Но ти избра живот, различен от неговия?

Разговорът бе толкова не на място, че звучеше зловещо. Рустем се почувства замаян от него. Тук имаше мъртвец — син, — проснат в скута на мъжа, с когото разговаряше така.

— Воювам срещу болести и рани, господарю. — Това, което казваше винаги.

Царят кимна отново, замислено — сякаш беше останал доволен от нещо.

— Знаеш, че човек трябва да е от жреческата каста, за да стане царски лекар, разбира се.

Разбира се. Светът все пак чукаше на вратата му.

Рустем сведе глава. Не отвърна нищо.

— Ще се уреди на следващия Ритуал на вписването, след летния Свят огън.

Рустем преглътна с усилие. Това май го правеше вече цяла нощ.

— Една от жените ми е от кастата на париите, велики царю.

— Ще бъде щедро възмездена. Дете има ли?

— Да, момиче, господарю.

Царят сви рамене.

— Ще се намери добър съпруг. Мазендар, погрижи се за това.

Джарита. Името й означаваше Пустинен извор. Черни очи, черна коса, лека стъпка на влизане в стаята, на излизане, сякаш се бои да не смути въздуха вътре. Най-нежната милувка на света. И Иниса, бебенцето, което наричаха Иса. Рустем притвори очи.

— Другата ти жена е от воинската каста?

Той кимна.

— Да, господарю. И синът ми.

— Те може да бъдат издигнати с теб на церемонията. И да дойдат в Кабад. Ако там пожелаеш втора жена, ще се уреди.

Рустем отново стисна очи.

Светът все пак блъскаше и блъскаше на вратата му, нахлуваше като вятър.

— Това не може да стане преди лятото, разбира се. Искам да се възползвам от теб преди това. Изглеждаш способен човек. Такива никога не достигат. Ще ме лекуваш тук, лекарю. След това ще предприемеш едно зимно пътуване, заради мен. Личи, че си наблюдателен. Можеш да служиш на своя цар и преди да си издигнат в каста. Ще заминеш веднага, след като се оправя достатъчно, за да мога да се върна в Кабад, по твоя преценка.

Рустем отвори очи. Вдигна бавно глава.

— Къде трябва да отида, велики царю?

— В Сарантион — каза Ширван Басанийски.

Тръгна си за дома скоро след като Царят на царете потъна в сън, да смени зацапаните си с кръв дрехи, да вземе още билки и мехлеми. Ветровитата нощ беше студена. Везирът му даде ескорт войници. Май беше станал важен човек. Всъщност не беше изненадващо, освен че изненадите вече следваха една след друга.

Въпреки късния час двете жени бяха будни. Бяха оставили светилниците да горят в предната стая: излишен харч на масло. В обикновена нощ щеше да сгълчи Катюн за това. Влезе тихо. Двете станаха бързо да го посрещнат. Очите на Джарита се напълниха със сълзи.

— Слава на Перун — промълви Катюн.

Рустем запремества поглед от едната към другата.

— Тате — чу се сънен детски глас.

Рустем се обърна и видя дребната рошава фигурка, станала от килимчето пред огнището. Шаски потърка очи. Беше спал, но го чакаше тук с майките си.

— Тате — повтори момчето колебливо.

Катюн пристъпи и сложи ръка на тъничкото му рамо, сякаш се боеше, че Рустем ще го нахока, че е тук, буден толкова късно.

Нещо странно стегна Рустем за гърлото. Не беше кааба. Нещо друго беше. Промълви предпазливо:

— Всичко е наред, Шаски. Върнах се у дома.

— А стрелата? — попита синът му. — Стрелата, за която казаха?

Защо му беше толкова трудно да заговори? Джарита плачеше.

— Стрелата е извадена безопасно. Използвах Лъжицата на Ениати. Тази, която ми донесе. Много добре направи, Шаски.

Момчето се усмихна свенливо, сънено, опряло глава на кръста на майка си. Ръката на Катюн поглади косата му, нежна като лунна светлина. Очите й подириха неговите, с толкова много въпроси в тях.

Дълги щяха да са отговорите.

— Сега иди да поспиш, Шаски. Ще поговоря с майките ти и после ще се върна при моя пациент. Утре ще се видим. Всичко е наред.

Беше. И не беше. Да те издигнат в жреческата каста бе нещо зашеметяващо, чудодейно. Кастите на Басания бяха непоклатими като планини — освен когато Царят на царете не пожелаеше да ги разклати. Лекарски пост в царския двор означаваше богатство, сигурност, достъп до библиотеки и схолари, без повече тревоги как да купи по-голяма къща за семейството или масло за светилниците нощем. Пред бъдещето на самия Шаски вече се разкриваха невъобразими хоризонти.

Но какво можеше да каже човек на жена, която щеше да бъде отхвърлена по заповед на Царя на царете и дадена на друг мъж? А малката? Иса, която спеше сега в люлката си? Малката щеше да си отиде от него.

— Всичко е наред — повтори Рустем, мъчеше се сам да повярва на думите си.

Вратата се беше отворила, за да открие света пред прага му. Добро и зло крачеха ръка за ръка, неразделими. Перун и вечният му враг, Азал. Двамата богове бяха влезли във Времето едновременно; единият не можеше да съществува без другия. Тъй проповядваха жреците пред Святия пламък във всеки храм в Басания.

Двете жени поведоха заедно детето към стаята му. Шаски се пресегна и ги хвана за ръцете, мина през вратата, без да ги пусне. Глезеха го прекалено, помисли си Рустем. Но точно тази нощ не можеше да ги укори. Не можеше да се занимава с това.

Стоеше сам в предната стая на малката си къща, сред горящите светилници и светлика от огъня, и мислеше за съдбата и за капризните мигове, преобръщащи живота на човек.

И за Сарантион.