Бог на императори

7

Винаги има мъже и жени, които сънуват в тъмното. Повечето нощни видения се разсейват на разсъмване или преди това, ако са измъчили спящия и са го събудили. Сънищата са копнеж или предупреждение, или пророчество. Дарове или проклятия от сили благосклонни или злонамерени, защото всички знаят — в каквато и вяра да са се родили, — че смъртните споделят света с непонятни за тях сили.

В града и из провинциите имаше мнозина, чийто занаят бе да казват на обезпокоените от видения какво може да означават те. Някои от тях — не много — гледаха на определени видове сън като на действителни спомени от свят, различен от този, в който сънуващият и слушащият се е родил, за да живее и да умре, но според повечето вери това беше черна ерес.

В онази година, когато зимата премина в пролет, твърде много хора бяха споходени от сънища, които щяха да запомнят.

Безлунна нощ, късно зиме. В Аммуз, далече на юг, в един оазис, където се събираха керванните пътища, недалече от мястото, определено от някои за граница със Сория — сякаш местещите се от ветровете пясъци знаеха тези неща, — един мъж, вожд на своето племе, търговец, се пробуди в шатрата си, облече се и излезе в тъмното.

Мина покрай шатрите, където спяха жените и децата му, и братята му, и техните жени и деца, и излезе, все още полусънен, но някак странно обезпокоен, на самия край на оазиса, където сетната зеленина отстъпваше на безкрайните пясъци.

Застана под небесния свод. Под толкова много звезди. Невъзможно бе умът да побере безбройната им чет в небето, високо над хора и свят. Сърцето му, по непонятна за него причина, се беше разтупкало. Само допреди няколко мига беше потънал в дълбок сън. И все още не можеше да проумее как и защо се е озовал тук. Сън. Беше го споходил сън.

Отново погледна нагоре. Беше тиха нощ, щедра, идваше пролетта. Лятото след нея: изгарящото, убийствено слънце, водата — копнеж и молитва. Лек вятър прошумя и понесе песъчинки, прохладен и живителен на лицето му. Чуваше зад себе си камилите и козите, и конете. Стадата му бяха големи: беше облагодетелстван от съдбата човек.

Обърна се и видя застаналото наблизо момче, едно от пастирчетата на камили. На пост, защото безлунните нощи бяха опасни. Казваше се Тариф. Име, което щеше да се помни, да се пази в хрониките на неродени още поколения — заради последвалите разменени думи.

Търговецът си пое дъх, оправи гънките на белите си роби. После махна на момчето да се приближи и му заръча да намери брат му Мусафа в шатрата му. Да го събуди, с извинения, и да му предаде заръката по изгрев-слънце да поеме властта и отговорността за хората им. И че му е заръчано, особено настойчиво, в името на баща им, да се грижи за добруването на жените и децата на липсващия му брат.

— Къде отивате, господарю? — попита Тариф и стана безсмъртен с тези три думи. Сто хиляди деца в идните години щяха да носят името му.

— В пясъците — отвърна мъжът, чието име беше Ашар ибн Ашар. — Може да ме няма дълго.

Докосна момчето по челото и после обърна гръб — на него, на палмите, на нощните цветя и водата, на шатрите, животните и вещите на своите хора, и тръгна сам под звездите.

Толкова са много, помисли си отново.

Как бе възможно да са толкова много? Какво можеше да означава това, че има толкова много звезди? Сърцето му беше пълно с тях като кратуна с вода. Изпита желание дори да се помоли, но нещо го спря. Вместо това реши да замлъкне: да се разтвори за всичко около себе си и над себе си, без да му се натрапва. Хвана една от гънките на одеждите си и както вървеше, я вдигна пред устата си.

Нямаше го много дълго, отписали го бяха, смятаха го за мъртъв, но той се върна при хората си. Много се бе променил.

Както скоро щеше да се промени и светът.

Третия път, когато Шаски избяга от дома си същата зима, го намериха на пътя западно от Керакек. Вървеше бавно, но изпълнен с решимост и помъкнал твърде тежка за него пътна торба.

Патрулиращият войник от крепостта, който го върна, предложи на смях да натупа детето, както се полага, след като явно му липсвала здрава родителска ръка.

Двете жени, разстроени и смутени, припряно отказаха, но се съгласиха, че си трябва сериозен бой. Да го направи веднъж беше момчешко приключение, но три пъти си беше съвсем друго. Увериха войника, че ще се оправят сами, и отново се извиниха за неприятностите, които му било причинило момчето.

Никаква неприятност не е, отвърна мъжът, и то най-искрено. Беше зима, откупеният мир бе усмирил дългата граница от Аммуз та чак до Москав в мразовития север. Гарнизонът в Керакек умираше от скука. Пиенето и заровете можеха само да предизвикат насмешка у човек, забутан в толкова безнадеждно отдалечено от света място. Не им разрешаваха дори да излизат навън, за да погнат номади и да си намерят някоя женичка в становете им.

Пустинните хора бяха важни за Басания, набиваха им го в главите непрекъснато и съвсем ясно. Нещо повече, май бяха по-важни и от самите войници. Заплатите пак закъсняваха.

По-младата от двете жени беше тъмноока и доста хубавичка, макар и поразстроена в момента. Мъжът им беше заминал някъде. На войника му се стори съвсем разумно да помисли пак да ги навести скоро. Просто за да се увери, че всичко е наред. Можеше да донесе някоя играчка за момчето. Човек ги научава тези номера с младите майки.

Шаски, застанал между двете си майки зад оградата около малкия двор, гледаше мъжа на коня сърдито. Докато го връщаше вкъщи, войникът на смях го беше хванал за глезените и го държа с главата надолу, докато кръвта не нахлу в главата му и Шаски не каза къде е къщата му. Сега го подканиха да благодари и той го направи, все така сърдито. Войникът си тръгна, макар и не преди да се усмихне на майка му Джарита по начин, който не му хареса.

Когато след това майките му го заразпитваха — разпит, включващ почти бой и много сълзи — техни, не негови — той просто повтаряше онова, което им беше казвал предишните два пъти: искаше баща си. Бяха го споходили сънища. Баща му имаше нужда от тях. Трябваше да отидат при баща му.

— Имаш ли си представа колко е далече? — вресна майка му Катюн и отново го раздруса за раменете. Това всъщност бе най-неприятната част: обикновено тя беше много спокойна. Никак не му харесваше, когато е ядосана. А и въпросът беше труден. Наистина не знаеше колко далече е баща му.

— Взех дрехи — отвърна той и посочи торбата на пода. — И втория топъл елек, дето ми уши. И ябълки. И ножа си, ако срещна някой лош.

— Перун да ни пази дано! — възкликна майка му Джарита. Бършеше очите си — Какво да правим? Момчето няма и осем години.

На Шаски изобщо не му беше ясно какво общо имат годините му.

Майка му Катюн коленичи на килима пред него и хвана ръцете му.

— Шаски, скъпи мой, мъничкият ми, чуй ме. Много, много далече е. Нямаме си летящи същества, които да ни пренесат дотам, нямаме заклинания или магия, нямаме нищо, което да ни отнесе.

— Можем да вървим пеша.

— Не можем, Шаски, не и в този свят. — Не пускаше ръцете му. — Сега не трябваме на баща ти. Той помага на Царя на царете в едно място на запад. — На лято ще се срещне с нас в Кабад. Тогава ще го видиш.

Те не разбираха. Странно как големи хора не успяваха да разберат някои неща, въпреки че уж трябваше да знаят повече от децата и непрекъснато ти го повтаряха.

Отвърна й:

— Лятото е твърде далече и не трябва да ходим в Кабад. Това трябва да кажа на татко. И като е толкова далече за ходене пеш, нека вземем коне. Или мулета. Татко тръгна с муле. И аз мога да яздя. Всички можем. Можем да се редуваме да държим бебето.

— Да държим бебето? — възкликна майка му Джарита. — В името на святата Богиня, искаш всички да я направим тази лудост?

Шаски я погледна.

— Казах го вече. Преди.

Майки! Слушаха ли изобщо? Нима си мислеха, че иска да го направи сам? Та той дори нямаше представа къде отива. Знаеше само, че баща му беше тръгнал по пътя на запад, тъй че и той беше тръгнал натам, а мястото, където бе отишъл баща му, се казваше Сарантум или нещо такова, и беше далече. Всички непрекъснато го казваха. Разбрал беше, че може и да не стигне там до стъмване, ако върви сам, а и вече не харесваше тъмното, когато идваха сънищата.

Последва тишина. Майка му Джарита бавно доизтри сълзите си. Майка му Катюн го гледаше някак особено. Най-сетне пусна ръцете му и попита:

— Шаски. Кажи ми, защо не трябва да отиваме в Кабад?

Никога досега не го беше питала за това.

Това, което разбра, след като обясни на майките си за сънищата и как чувства определени неща, беше, че други хора не го могат. Объркваше го, че поривът да тръгне, а и онова, другото чувство — за черния облак, надвисващ всеки път, щом споменат името Кабад — не е нещо, което двете му майки споделят или дори разбират.

Плашеше ги, разбра Шаски, а това на свой ред плашеше него. Затова, като видя вкаменените им лица, щом спря да говори, най-сетне се разплака и затърка очи с кокалчетата на пръстите си.

— Аз… съжалявам. Че… избягах така. Съжалявам…

Това, че видя сина си облян в сълзи — синът й не плачеше никога, — накара Катюн най-сетне да разбере, че тук действа нещо много по-голямо, непонятно за нея. Възможно беше самата богиня Анахита да е дошла в Керакек, това нищожно крепостно поселение в края на пустинята, и да е докоснала с пръста си Шагир, скъпото им дете Шаски. А докосването на богинята жигосваше хората. Всички го знаеха.

— Перун да ни пази — промълви Джарита. Лицето й беше пребледняло. — Азал дано не узнае тази къща.

Ала я знаеше, ако това, което им беше казал Шаски, се окажеше вярно. Врагът вече знаеше Керакек. И дори Кабад. Облак, сянка, беше казал Шаски. Как можеше да знае едно дете за такива сенки? И Рустем, мъжът й, се нуждаеше от тях на запад. По-скоро на север, отколкото на запад, всъщност. Сред неверниците в Сарантион, които почитаха слънцето като някакъв изгарящ бог. Нещо, което никой в пустинята не можеше да приеме.

Катюн си пое дъх. Съзнаваше, че тук се крие някакъв капан за нея, нещо изключително опасно. Не искаше да отиде в Кабад. Никога не беше искала да ходи там. Как можеше да оцелее в царски двор? Сред тамошните жени?

Самата мисъл за това я държеше будна нощем, разтреперана, прилошаваше й от нея, носеше й сънища — и те като тъмни сенки.

Погледна Джарита, която така храбро бе понесла всичко, скрила беше скръбта си при вестта, че Рустем е издигнат и че ще го вземат в царския двор. Което означаваше, че ще й намерят друг съпруг, друг дом, друг баща за Иниса, мъничката Иса.

Джарита беше направила нещо, на което самата Катюн не смяташе, че е способна. Оставила беше Рустем, обичния й съпруг, да тръгне на път с мисълта, че тя приема това, че дори се радва, тъй че сърцето му да не е притеснено след толкова важната вест, която бе получил.

В името на Перун, на какво ли не са способни жените.

Джарита не се радваше. Новината я разкъсваше. Катюн го знаеше. Чуваше риданията й в тъмното нощем, когато и двете лежаха будни в малката къща. Рустем би трябвало да прозре заблудата, но на мъжете — дори на по-умните мъже — обикновено им убягваха тези неща, а и толкова много беше улисан с лечението на царя и възбуден след това заради издигането му във висшата каста и покрай мисията му на запад. Беше искал да повярва в заблудата на Джарита и бе повярвал. А и все едно — човек не можеше да откаже на Царя на царете.

Катюн мълчаливо извърна очи от Шаски към Джарита. В нощта преди да замине Рустем й беше казал, че сега тя ще трябва да мисли за всичко в семейството, че разчита на нея. Дори учениците бяха отишли при други учители. Сама трябваше да се справи с това, както и с всичко останало.

Бебето в другата стая проплака, събудено от следобедния си сън, повито в дървената люлка край огъня.

Керакек. Кабад. Сянката на Черния Азал. Пръстът на Богинята, който ги бе докоснал. Шаски с неговото… чувство за тези неща. Закъснялото осъзнаване, че той още отначало си беше… различен от другите деца. Всъщност тя го беше разбрала отдавна, и се беше съпротивлявала.

Навярно по същия начин, както Рустем се бе съпротивлявал, съзнавайки какво всъщност изпитва Джарита: искаше му се да вярва, че е щастлива, колкото и да можеше да нарани това гордостта му. Горката Джарита, така деликатна и толкова красива. Понякога в пустинята разцъфваха цветя, но не на много места и не задълго.

Сарантион. Много по-голям и от Кабад, казваха. Катюн прехапа устна.

Прегърна Шаски, а след това го прати в кухнята да поиска нещо за ядене от готвача. Не беше закусвал още, избягал беше по тъмно, докато те още спяха. Джарита, пребледняла като жрица в нощ на Свещения пламък, отиде да нагледа бебето.

Катюн остана да седи сама, умислена. После повика един от слугите и го прати до крепостта с молба гарнизонният командир да бъде така добър да ги почете с гостуване в удобно за него време.

Досада. И усещане за несправедливост. Мир, купен със злато. Всичко това терзаеше Винаш, син на Винаш, посред тягостната зима.

Изобщо не можеше да свикне със скуката тук, в Керакек. Обичаше пустинята, юга; тя бе познатото за него, светът на детството му. Радваха го гостуванията на яздещите камили номади, ходенията в шатрите им на чаша палмово вино, пестеливите жестове, мълчанията, думите, отронвани още по-пестеливо, все едно отпиваш последни глътки вода. Народът на пясъците бе важен: буфер срещу сарантийците, търговски партньори, носещи подправки и злато от далечния приказен юг по древните пътища на камилите. И предните бойни отряди във всяка война.

Разбира се, някои от тези пустинни скитници се бяха съюзили със Сарантион и търгуваха там… и тъкмо затова бе толкова важно племената, които държаха страната на Басания, да са доволни. Войниците невинаги го разбираха, но Винаш беше отраснал в Кандир, още по на юг, и нюансите на Аммуз и Сория не бяха загадка за него. Или по-скоро бяха по-малко загадка, отколкото за повечето хора: никой не можеше искрено да твърди, че разбира хората на пясъците.

Никога не беше хранил илюзии за себе си, в смисъл че ще се окаже в по-издигнато положение и роля. Беше гарнизонен командир в свят, достатъчно понятен за него. И доскоро това бе живот, който го удовлетворяваше напълно.

Но тази зима царският двор бе дошъл в Керакек и голяма част от него — самият цар също — се бе задържала, докато не се изцери раната от една стрела и не затихнат вълните, последвали смъртта (заслужена или не) на принцове и царски жени.

Винаш, който бе играл немалка роля в събитията от онзи ужасен ден, се усети променен, след като Ширван и дворът си заминаха. Крепостта му изглеждаше пуста. Гола и екнеща. Селото долу си беше както винаги — прашна еднообразна и монотонна купчина малки къщи. А вятърът все духаше откъм пустинята. В такива неспокойни нощи го спохождаха сънища.

Тревога бе обзела душата на командира Винаш. Зимата се протягаше като непреодолима пропаст: ден след ден, ден след ден, болезнено бавно, а след това — нощният мрак. Вече забелязваше пясъка, който никога досега не го беше притеснявал, навсякъде, във всичко; просмукваше се през цепнатините на прозорците и под вратите, в дрехите, в храната, в гънките на кожата, в косата и брадата му, в… мислите му.

Започнал бе да пие твърде много и все по-рано през деня. А беше достатъчно образован, за да знае, че е вредно.

И като следствие от всички тези неща, когато слугата на лекаря се качи по криволичещата пътека от селото и нагоре по стълбите, за да донесе молбата на двете жени да им гостува в удобно за него време, удобното време се появи почти веднага.

Винаш нямаше и най-малка представа какво искат.

Беше промяна обаче, нещо ново в еднообразното и досадно ежедневие. Това стигаше. Докторът беше заминал преди доста време. Беше се канил да остане няколко дни в Сарника, доколкото помнеше. Според това колко се бе задържал там, вече можеше дори да е в Сарантион. Жените на лекаря бяха хубави, припомни си той. И двете.

Отпрати слугата с една монета и с уверението, че ще слезе в селото по-късно същия ден. Между другото не беше трудно да е отстъпчив, след като поканата идваше от дома на мъж, когото щяха да издигнат в каста и който бе призован в двора от самия Цар на царете. Невероятна чест, наистина.

Не че Винаш, син на Винаш, го бяха канили някъде или повишавали, или удостоявали, или… каквото и да било всъщност. Не че някой от придворните беше обърнал и най-малко внимание, докато бяха тук, кой точно се намеси във височайшата им компания и настоя в онзи ужасен зимен ден да повикат местния лекар, при огромен личен риск при това. И който на всичко отгоре помогна после на лекаря и лично уби вероломния принц.

Дори се беше чудил понякога дали не го бяха наказали заради хвърления нож, спрял пъкленото дело на изменника син — колкото и нечестно да беше.

Възможно. Никой не го беше казал, никой не беше говорил с него изобщо, но някой като дебелия прозорлив везир можеше да каже, че трябва едва ли не да е благодарен, че са го оставили жив след такова деяние. Беше убил царска особа. Кръв от кръвта на Великия цар. С кама, извадена и хвърлена в присъствието на царя, святия Брат на Слънцето и Луните. И да, да, беше го направил, но му бяха заповядали да е нащрек срещу възможна опасност, когато Мураш се върна в стаята. Негов неотменен дълг беше да го извърши.

Нима трябваше да бъде изоставен, забравен тук сред пустинята, защото е спасил живота на своя цар?

Случваше се. Никой не можеше да твърди, че светът на Перун и Богинята е място, където властва неотменно справедливостта. Съществуването на Азал Врага означаваше, че винаги ще е така, до самия край на Времето.

Винаш беше войник. Знаеше, че това е самата истина. Във войската гъмжеше от несправедливост и подкупничество. А цивилните — напарфюмираните изнежени дворцови съветници, лукави и мазни — можеха да решат по свои си причини да осуетят пътя нагоре на честните, сурови и безхитростни войници. Така ставаха работите. Не че с разбирането на човек му ставаше по-лесно да приеме и да се примири, щом го сполетеше точно това.

Баща му изобщо не беше искал да влезе във войската. Ако си беше останал търговец в Кандир, всичко това нямаше да нахлуе в живота му.

Щеше да си търпи пясъка в чашите вино и в постелята и щеше да му е все едно.

Хората се променят, реши най-сетне Винаш. Нищо по-просто — и по-сложно — от това. Като че ли и той самият вече се бе променил. Случват се неща, по-дребни или по-значими събития, или може би просто времето минава и… една сутрин човек се събужда и разбира, че вече е друг. Сигурно бе имало време, когато Мураш е бил доволен да си е принц на Басания, в сянката на великия си баща.

Тежки мисли за един войник. По-добре щеше да му е на бойното поле, с врага срещу него. Но нямаше с кого да се бие, нямаше какво да прави, а вятърът духаше все така неспирно.

Трябваше да получи признание за стореното. Наистина трябваше.

Някъде след пладне Винаш яхна коня и пое надолу по хълма към къщата на лекаря. Двете жени го приеха в предната соба с огнището. По-младата наистина беше доста хубава, с много тъмни очи. По-възрастната беше по-строга и сдържана, говореше тя, с тих свенлив глас. Това, което каза обаче, накара Винаш мигновено да забрави личните си терзания.

Съдба, шанс, случайност? Намеса на Перун? Знае ли човек? Но простата истина беше, че войникът, син на търговец от Кандир, командир по стечение на обстоятелствата на гарнизона в Керакек, беше човек в не малка степен склонен да приема нещата, за които му говореше жената в този зимен следобед. Естеството на света беше недостижимо за смъртните и това го знаеше всеки. А тук, на юг, близо до пустинния народ с непонятните им племенни ритуали, съобщенията за подобни неща не бяха рядкост.

В един момент по молба на Винаш повикаха момчето и той му зададе няколко въпроса, след което го пуснаха. Малкият отговори с преголяма охота, сериозно дете. Най обичал да е в лечебницата на баща си напоследък, каза една от жените, почти извинително. Оставяли го да си играе там. Почти на осем години бил, казаха му, когато Винаш ги попита.

Отказа предложеното му вино, но прие чаша билков чай, докато премисляше чутото. Номадите си имаха истории и названия на племенните си езици за хора като това, което можеше да се окаже детето. Дойката му обичаше да му ги разказва. Самият той беше виждал веднъж един Сънуващ, при едно пътуване из пустинята с баща си — само го зърна за миг, докато платнището на входа падаше бавно. Едър мъж, мек сред стройните и слаби пустинници. Без коса по главата. Дълбоки успоредни бръчки по двете му страни, така го помнеше.

Тъй че не беше склонен да отхвърли с лека ръка разказа на жената, но освен това, че му се стори интересно, не му беше много ясно какво точно очакват от него и защо му го разказват това. И ги попита. А те му казаха.

Изсмя се на глас изумен, а след това се смълча и зашари с очи от тъжното лице на едната майка към това на другата. И осъзна, че го мислят сериозно. Наистина сериозно. Чу стъпки откъм вратата и се обърна: момчето беше застанало до прага. Не беше отишло в стаите за лекуване все пак. Любопитно дете. И Винаш беше такъв някога. Шаски се показа, щом го повикаха, застана до мънистената завеска и зачака. Винаш се вторачи в него.

После погледна отново по-възрастната от двете майки, която бе разказала всичко, и колкото можа по-вежливо й отвърна, че за това, за което моли, не може и дума да става.

— Защо? — попита неочаквано по-младата, хубавичката. — Нали водите понякога търговци на запад.

Вярно беше, между другото. Винаш, като честен мъж, и то пред искрените съсредоточени погледи на две привлекателни жени, беше принуден да се съгласи.

Погледна отново момчето. То продължаваше да стои до входа в очакване. Тишината беше тягостна. И в нея Винаш си зададе неочаквания въпрос: защо, наистина? Защо да не може и дума да става да им осигури придружители? Никакъв закон не се нарушаваше, ако две жени решат да тръгнат да подирят съпруга си. Ако той се ядосаше, след като пристигнат, това, разбира се, щеше да си е техен проблем, не негов. Нито на придружаващите ги. Длъжен бе да допусне, че докторът е оставил жените си с достатъчно средства, за да могат да си платят едно пътуване. А и стигнеха ли в двора в Кабад, паричният проблем щеше да е дреболия за това семейство. Може би щеше да е изгодно хора като тях да са му в дълг. Никой друг май не се чувстваше задължен на Винаш в края на краищата. Командирът на гарнизона едва се сдържа да не се намръщи. Отпи от чая и направи грешката отново да погледне момчето. Сериозно, съсредоточено лице. Стоеше и чакаше. Деца. Момчето трябваше да си играе сега, някъде навън.

При всякакви други обичайни обстоятелства нямаше да пожелае да има нищо общо с всичко това, прецени Винаш. Само че тази зима не беше обичайна.

А и твърде явното доверие в очите на момчето завладя мислите му. Доверие, което контрастираше със собственото му състояние на духа напоследък. Имаше опасност да развали доброто име, което си беше създал с годините. Горчилката може да унищожи един мъж. А дете? Сигурно още по-лесно. Отпи от чая. Жените го гледаха. Момчето го гледаше.

Като командир на гарнизона, във властта му беше да назначава войници за придружители на частни групи пътници. Търговци обикновено, тръгнали да прекосят границата със стока в мирно време. Мирното време не означаваше, че пътищата са безопасни, разбира се. Обикновено пътуващите търговци си плащаха за военен ескорт, но не задължително. Понякога един командир си имаше свои причини да прати войници отвъд границата. Ангажираше времето на по-изнервените, подлагаше на изпитания младите войници, даваше възможност да се поразделят хора, между които са възникнали напрежения от дългото пребиваване заедно. Та нали той самият беше пратил и Нишик с доктора?

Гарнизонният командир на Керакек не знаеше — нямаше как да знае — за уреденото за по-младата жена и дъщеря й. Ако го знаеше, може би нямаше да направи, каквото направи.

Но ето, че взе решение. Или по-точно — преразгледа решението си. Бързо и този път — точно, както се полагаше на ранга му. Направи избор, който сигурно щеше да изглежда глупав в по-общ план и в очите на някой страничен наблюдател. Щом го изрече, двете жени се разплакаха. Момчето — не. Момчето излезе навън. Малко след това го чуха да тропа в една от работните стаи на баща му.

— Перун да ни пази. Той стяга багаж — изхлипа по-младата майка.

Глупостта на Винаш, син на Винаш, доведе до това, че в края на седмицата две жени, две деца, един гарнизонен командир (това беше идеята в крайна сметка, а помощникът му можеше да използва времето да поупражнява еднолична власт) и трима избрани войници се отправиха по прашния ветровит път към границата на Амория, към Сарантион.

Междувременно лекарят Рустем, в пълно неведение за случващото се у дома, както е обичайно за хора на път, все още трябваше да е в Сарника в деня, в който семейството му тръгна след него. Изкупуваше ръкописи, изнасяше лекции, едва ли щеше да напусне този град до седмица. Всъщност не бяха чак толкова далече зад него.

Планът беше четиримата войници да придружат жените и децата и да направят мимоходом някои свои наблюдения по пътя на северозапад през Амория. Лекарят щеше да се оправя със семейството си, щом стигнеха при него. Негова работа беше да ги отведе всички в Кабад, като му дойдеше времето. А обяснението за внезапната им поява си беше проблем на жените. Сигурно щеше да е забавно да се види тази среща, мислеше си Винаш, докато яздеше на запад. Любопитно беше колко по-добре се почувства, след като взе решението си да напусне Керакек. Жените на доктора, детето, тази покана… бяха нещо като божи дар, реши той.

Самият той и тримата мъже с него щяха просто да идат на север с малката група и после обратно, но пътуването, макар и зимно пътуване, щеше да е много по-добро от мотаенето в пясъка, вятъра и пустотата. Човек трябва да прави нещо, когато дните помръкват рано, както и мислите. Щеше да прати писмен доклад до Кабад, щом се върнеха, с всички наблюдения, които успееха да направят. Пътуването можеше да се формулира, опише, представи като нещо рутинно. Почти. По-късно щеше да реши дали да спомене за момчето. Нямаше нужда да се бърза с това. Първо, фактът, че такива хора съществуват, не означаваше непременно, че Шагир, синът на Рустем, е един от тях. Винаш все още не беше убеден в това. Разбира се, ако момчето не се окажеше това, което майка му мислеше, че е, значи бяха предприели това нелепо зимно пътуване само защото на едно момченце му е мъчно за татко му и заради това има лоши сънища. По-добре беше да не мисли сега за това, реши Винаш.

Което се оказа съвсем лесно. Трудното пътуване, преживелиците по пътя будеха у командира задрямали усещания. Някои хора се боят от откритите пространства, от неудобствата и трудностите. Той не беше от тях. Тръгването на път в толкова кротък и хубав ден бе като благослов на Перун и Богинята и Винаш се чувстваше щастлив.

Шаски беше много щастлив.

Чак когато започнеха да наближават Сарантион, много по-късно, настроението му щеше да се промени. Поначало мълчаливо дете, Шаски все си тананикаше нещо по пътя, а нощем успокояваше малката си сестричка. Тананикането секна на седмица северно от Сарника. А скоро след това момчето млъкна съвсем, беше пребледняло и изглеждаше болно, макар да не се оплакваше от нищо. Няколко дни след това най-сетне щяха да стигнат Деаполис, на южния бряг на прословутия пролив, и да видят над водата черен дим и пламъци.

В Кабад, в своя великолепен дворец над градините, висящи като по чудо по стръмния склон чак до широкото речно русло, с изкуствените водопади, струящи между и зад безчетните цветя и дървета, Ширван Велики, Царят на царете, Брат на Слънцето и на Луните, тази зима лягаше с една или друга от жените си, или с някоя от любимите си наложници, а сънят му бе смутен и неспокоен въпреки всички отвари и прахове, предписвани от лекарите му, и въпреки жреческите заклинания, преди да се оттегли в спалните си покои.

Това продължаваше вече от доста време.

Всъщност всяка нощ след завръщането му от Юга, където за малко щеше да загине. Говореше се тихичко, никога в присъствието на Великия цар естествено, че мрачните сънища преди разсъмване нерядко са последица от преживяна смъртна опасност, задържащ се спомен за едва разминалата се среща с Азал, за допира на черните му криле.

Една сутрин обаче Ширван се събуди стреснат и седна в леглото си гологръд, белегът от скорошната рана все още червенееше под ключицата му. С очи, вторачени в нещо невидимо, той изрече високо две фрази. Младата жена до него скочи от леглото и коленичи разтреперана върху дебелия килим, гола, както бе влязла в света на вечната вражда между Перун и Азал.

Двамата мъже, удостоени с високата чест да будуват нощем в царската спалня дори когато Ширван лягаше с жена, също коленичиха, като извърнаха очи от примамливата голота на момичето. Бяха се научили да не забелязват такива гледки и да мълчат за всичко, което виждат или чуват. Или поне повечето видяно и чуто.

Очите на Царя на царете били като хладно желязо в онова утро, щеше да каже по-късно с благоговение единият: твърд и убийствен поглед, като меч, въздаващ сетно правосъдие. Гласът му бил като на съдията, претеглящ живота на мъже и жени в часа на тяхната смърт. Подобни неща бе позволено да се съобщават.

Словата, които Ширван изрече и щеше да повтори, щом призованите набързо съветници се срещнаха с него в съседната стая, гласяха:

— Това не ще се допусне. Ще тръгнем на война.

Често пъти става тъй, че едно отбягвано, потискано решение, с усилия, водещи до тревожна напрегнатост и неспокойни нощи, изглежда неопровержимо, щом бъде взето. Човек гледа с изумление и ужас на доскорошното дълго колебание и се чуди как изобщо е могъл да отлага решение така прозрачно и очевидно.

Така стана и с Царя на царете в онази сутрин, макар съветниците му, останали в неведение за зимните му сънища, да помолиха да го изрази с разбираеми за тях слова. Възможно беше, разбира се, просто да им каже какво да правят без обяснения, но Ширван вече царуваше от дълго време и знаеше, че повечето хора се справят по-добре, когато и самите те схващат донякъде същината на нещата.

Всъщност налице бяха два факта, говорещи за неизбежна война, и трети елемент, който означаваше, че трябваше да я започнат самите те.

Първо. Сарантийците строяха кораби. Много кораби. Търговци на запад и шпиони (често едни и същи хора) го съобщаваха още от началото на есента. Корабостроителниците на Сарантион и Деаполис кънтяха и ехтяха от ударите на чукове и стърженето на триони. Ширван беше чул този ек в нощните си сънища.

Второ. Кралицата на антите бе в Сарантион. Жив инструмент в ръката на Валерий. Чук, сама по себе си. Никой не можеше да каже как императорът е постигнал това. (а Перун знаеше, Ширван уважаваше Валерий толкова, колкото и го мразеше). Но тя беше там.

Тези неща, взети заедно, говореха недвусмислено за предстоящо нашествие на запад за всеки, който знаеше как да тълкува подобни знаци. Кой нямаше да прозре, че огромните суми, които Валерий бе заплатил — вече две вноски — в съкровищницата на Басания, са с цел да опази източната си граница спокойна, докато праща войската си на запад?

Ширван беше приел парите, разбира се. Подписал бе и подпечатал „Вечния мир“, както го нарекоха. Имаше си свои гранични проблеми на север и на изток и свои трудности с плащанията на размирната войска.

Но точно сега Царят на царете не се нуждаеше от съногадател, за да му изтълкува нощите. Шарлатаните можеше да се опитат да го убедят, че екът на чукове, огнените видения и неспокойството произтичат от раната от стрелата и отровата му. Не и него.

Същинската отрова не беше на стрелата на сина му, а отдавна тлееше и чакаше своя миг: отровата в това колко по-могъщ ще стане Сарантион, ако Батиара падне в ръцете му. А това можеше да стане. Можеше, и още как. От толкова дълго време той почти беше искал сарантийците да тръгнат на запад, убеден, че изобщо не могат да успеят. Вече не мислеше така.

Изгубената родина на империята беше плодородна и богата — иначе защо антските племена щяха да слязат в нея? Ако златният стратег, омразният Леонт, успееше да добави това богатство към съкровищницата на Валерий, да му осигури богати приходи и мир на запад, без обвързани в Саврадия войски, тогава…

Нямаше ли тогава да е много по-застрашен седящият на трона в Кабад?

Не можеше да се допусне събитията да се развият по този начин. Имаше все пак отрова в това, смъртоносни и неизцерима.

Някои от хората, които повика, навярно се надяваха отчаяно, че част от парите на Сарантион, ако се отклонят към Москав, ще могат да разбунят Севера през лятото, да принудят Валерий да задържи част от войската си и да осуетят нашествието му.

Безплодна мисъл, нищо повече. Облечените в кожи варвари на Москав спокойно можеха да приемат парите и след това да се изсипят върху дървените стени на Мирбор, в самата Басания. Те нападаха от отегчение, където им хрумне и щом надушат слабост. Никакво чувство за чест и за доблестно поведение нямаше у тези примитивни северняци в дивата им просторна земя. Подкуп, споразумение — нищо нямаше да значи това за тях.

Не, ако Валерий трябваше да бъде спрян, трябваше да го направят сами. Ширван не изпитваше никакви угризения. От никой владетел, който наистина обича и брани страната си, не може да се очаква, че ще го разколебае нещо толкова дребно като договор за „Вечен мир“.

След като решението бе взето, Ширван Басанидски нямаше да си губи времето в размишления за подобни дреболии.

Повод щяха да създадат — някое скалъпено „нахлуване“ по северната граница. Сарантийски пограничен набег от Асен. Можеха да избият неколцина души от жреческата каста, да подпалят някой малък храм, да кажат, че са го направили западняците, че са нарушили мирните клетви. Обичайното.

Асен, който беше опожаряван, плячкосван и разменян от едната страна на другата поне пет пъти, щеше да е очевидната цел. Но този път в мислите на Ширван имаше нещо ново, нещо по-голямо.

— Продължете още на запад — каза Царят на царете на пълководците си със своя дълбок хладен глас, като погледна първо Робазес и след това останалите. — Асен е нищо. Разменна монета. Трябва да принудите Валерий да изпрати армия. Тъй че този път ще стигнете чак до Евбулус. Подложете го на глад, съсипете го. И ми донесете богатството, скрито зад стените му.

Настъпи мълчание. Винаги настъпваше мълчание, щом заговореше Царят на царете, но този път бе различно. През всичките си войни с Валерий и чичо му преди него, и Апий преди него, Евбулус никога не беше превземан, нито дори обсаждан. Нито пък техният най-голям град на север, Мирбор. Битките между Сарантион и Басания бяха изцяло заради злато. Гранични набези на север и юг за плячка, откупи, пари от съкровищниците на едната или другата страна, плащане за войниците. Завоеванието, разгромяването на големи градове никога не беше цел.

Ширван огледа пълководците си поред. Съзнаваше, че ги принуждава да променят начина си на мислене — винаги рисковано начинание с военни. Забеляза, че Робазес, както се очакваше, пръв схвана намека за възможните последици. Продължи:

— Запомнете: ако наистина тръгнат към Батиара, Леонт ще е на запад. Няма да е при Евбулус, за да ви се противопостави. И ако привлечем достатъчно войници от армията му, защото ще се наложи да заминат на север, за да ви спрат, той ще се провали на запад. Може да… умре. — Каза го много бавно, оставяше им време да го осмислят. Трябваше да го разберат.

Леонт щеше да е на запад. Техният бич. Прекалено яркият образ на ужаса в сънищата им, златен като слънцето, на което се кланяха сарантийците. Пълководците на Басания се спогледаха, обзети и от страх, и от възбуда, осенени за появилата се възможност.

Скоро след това дойде и осъзнаването на някои други неща. Как това нарушаване на мира ще изложи на смъртен риск басанидите на запад — предимно търговци и шепа други. Но това ставаше винаги, щом започнеше война, а те и бездруго не бяха толкова много. Не можеше да се позволи такива съображения да променят нещо. Търговците винаги знаеха, че има рискове с ходенето на запад (или на изток, впрочем, в Испахан). Тъкмо затова взимаха толкова скъпо за донесените стоки и трупаха богатства.

Ширван махна с ръка да освободи събралите се и те започнаха да излизат с почтителни поклони, но един се осмели да заговори пред своя цар: везирът Мазендар, единственият удостоен с това право. Нисък и закръглен, с тънък сух глас, колкото царският бе богат и дълбок, той изказа две малки съображения.

Първото бе за подходящия момент.

— Царю велики, преди да отплават на запад ли повелихте да ги нападнем?

Ширван присви очи и отвърна предпазливо:

— Да, това е едната възможност.

— Прав сте, велики господарю — каза Мазендар. — Съзирам лъчезарието на могъщата ви мисъл. Можем да направим това или да изчакаме да поемат на запад и тогава да прехвърлим границата срещу Евбулус. Бързи кораби ще подгонят Леонт с вдъхващата паника вест. Може да му се заповяда да върне част от флотата си. Останалите ще са уязвими и обезсърчени. Или да продължи, но с неизбежния страх от онова, което правим в тила му. А Сарантион ще се почувства съвсем беззащитен. Това ли предпочита Великият цар, или другия подход? Съветниците ви чакат светлината на мъдростта ви.

Мазендар беше единственият, когото си заслужаваше да изслуша. Робазес можеше да се сражава и да предвожда армии, но Мазендар беше умен. Ширван отвърна навъсено:

— Ще ни отнеме известно време, докато съберем армията си на север. Ще следим събитията на запад и ще взимаме решенията си съобразно с тях.

— Колко голяма армия, велики? — зададе Робазес елементарния войнишки въпрос. И примига смаяно, щом Ширван му каза. Никога не бяха събирали толкова войници.

Лицето на Ширван остана сурово и мрачно. Трябваше да запомнят властната увереност на Царя на царете и да кажат на другите за нея. Валерий Сарантийски не беше единственият владетел на света, способен да изпраща големи армии. Царят отново погледна Мазендар. Беше споменал за две съображения.

Второто засягаше кралицата на антите в Сарантион.

Царят го изслуша и бавно кимна. Съгласи се, че това предложение е ценно. Даде одобрението си.

Мъжете заизлизаха. Събитията се задвижиха бързо. Първият сигнален огън бе запален привечер същия ден, та пламъкът да се предаде от крепост на крепост и от хълм на хълм в нужните посоки.

По-голямата част от деня Царят на царете прекара с Мазендар, Робазес и по-низшите пълководци, а и с надзорниците на царската хазна, а следобеда — в молитва пред дворцовата жар на Святия огън. По време на вечерята се почувства зле, като в треска. Не го сподели с никого, разбира се, но изтегнат на дивана, внезапно — и малко късно — си спомни за невероятно способния лекар, който през лятото трябваше да дойде в Кабад. Повелил му беше да замине в Сарантион до времето на издигането му в каста. Беше наблюдателен човек и царят се бе постарал това му качество да принесе полза. Царете трябва да го правят това. Полезните хора — да носят полза.

Ширван отпи от зеления чай в купата и поклати глава.

Това го замая и той свъси вежди. Лекарят трябваше вече да е тръгнал на запад. За Сарантион. Най-лошото място точно сега.

Не можеше да го върне. Здравето и удобствата на един владетел понякога трябва да се оставят настрана заради нуждите на поданиците. Властта носи и тежести, а Царят на царете ги знаеше до една. Личните ти грижи трябва да отстъпят понякога. А и все пак в Басания трябваше да има повече от един вещ лекар. Реши да накара Мазендар да потърси добре — не го беше правил досега.

Но човек остарява, здравето става все по-несигурно. Азал витаеше все по-близо с черните си криле. Перун и Богинята чакаха всички смъртни за сетния съд. Човек обаче не е длъжен да бърза към тях, преди да му е свършил отреденият срок.

След вечерята Ширван се оттегли в покоите си. Главата все още го болеше, но въпреки това повика Мазендар, защото се сети за нещо. Везирът се появи почти мигновено. На Ширван понякога му се струваше, че целият живот на този човек минава зад някоя врата, готов да го повикат — толкова бързо се появяваше.

Царят припомни на везира мисълта, изказана от него тази сутрин — за кралицата на антите. След това му напомни за лекаря от юга, който беше в Сарантион или щеше да е там много скоро. Беше забравил името му. Все едно, Мазендар щеше да го знае. Везирът, във всяко отношение най-проницателният от всички в обкръжението му, се усмихна замислено, поглади рядката си брада и каза:

— Царят наистина е брат на боговете на сътворението. Очите на царя са като очи на орел, а мислите му са дълбоки като морето. Ще се погрижа за това, о, велики, и то най-бързо.

Ширван кимна, потърка си челото и най-сетне нареди да повикат лекарите му. Не се доверяваше много на никого от тях, след като бе заповядал най-добрите да бъдат убити в Керакек заради провала им, но все пак тези в двора щяха да са достатъчно кадърни да приготвят някаква отвара, която да облекчи болката му и да му помогне да спи.

Оказа се вярно. Тази нощ Царят на царете не сънува за първи път от дълго време.