Балът на глупците

8

Дните минаваха и за разнообразие нямаше нови спешни случаи. Животът следваше нормалния си ритъм — поне привидно. Клеър посещаваше часовете, Ева ходеше на работа, Майкъл даваше уроци по китара — още повече че след концерта в „Комън Граундс“ имаше много повече желаещи да се обучават при него — а Шейн… Шейн безделничеше, макар според Клеър да изглеждаше, сякаш мислите му са заети с нещо.

Накрая й просветна, че той мисли за събота и за поканата. И че изобщо не желае да говори с нея за това.

— И така, какво трябва да направя? — попита тя Ева. — Имам предвид, той не може ли просто да се обади и да каже, че е болен и не може да отиде на партито или да измисли някакво друго извинение?

— Майтапиш се — сряза я Ева. — Мислиш ли, че ще се задоволят с някакво извинение? Ако получиш покана за нещо подобно, отиваш. Край на дискусията.

— Но… — Клеър, която вадеше чаши от шкафа, докато Ева изваждаше чиниите, едва не изпусна всичко. — Но това означава, че онази гадна малка куч…

— Внимавай за речника си, госпожице.

— … вещица ще го принуди да отиде с нея! — Това я вбесяваше и то не само защото Шейн толкова много се бе разстроил. А и заради това, че Шейн беше съгласен да отиде. И заради представата как Исандре плъзга бледите си тънки пръсти по гърдите му, за да усеща ударите на сърцето му.

Шейн не й бе казал нито дума за бала. Нито една, единствена дума. И тя не знаеше как да помогне.

Ева се втренчи замислено в нея за няколко секунди.

— Е, разбира се, тя не е единствената, която ще отиде — рече накрая. — Шейн няма да е съвсем сам.

— Какво?

— Майкъл също ще присъства. Разпознах поканата, когато пристигна. Макар че не съм я отваряла.

Все пак Ева имаше пълното основание да очаква, че Майкъл поне ще я покани да го придружи. Клеър, от друга страна, беше напълно изключена от събитието.

Което я изпълваше с безразсъден гняв, този път насочен към самата нея. Ти ревнуваш, осъзна девойката. Защото не искаш той да отива никъде без теб.

Толкова не й се искаше да бъде от онези смешни ревнивки, а ето че беше. И нямаше никаква представа какво да прави.

Остави чашата с кола пред Шейн, като я тръсна малко по-силно. Той вдигна поглед към нея с въпросително изражение. Ева вече се бе настанила на стола си срещу тях. Майкъл не си беше у дома, но този път на Ева явно не й пукаше. Може би й бе казал къде отива.

Хубаво е да знаеш, че поне някой споделя, помисли си Клеър.

— Какво? — попита я Шейн и отпи от питието си. — Да не би да съм забравил да благодаря? Защото ако е така — благодаря. Най-страхотната кола, която някога съм вкусвал. Сама ли я приготви? Някаква специална рецепта?

— Имаш ли планове за събота вечер? — попита тя. — Мислех, че бихме могли да отидем на кино или…

Твърде прозрачно. Шейн тутакси се усети, а Ева, която тъкмо бе лапнала пълна вилица с претоплената в микровълновата лазаня, се задави. Мълчанието се проточи. Клеър ровичкаше в чинията си, само за да се намира на работа.

— Не мога — рече Шейн накрая. — Предполагам, че знаеш защо.

— Ще ходиш на онзи бал — промърмори Клеър. — С онази… приятелка на Бишъп.

— Всъщност нямам избор.

— Сигурен ли си за това?

— Разбира се, че съм сигурен. Защо изобщо го обсъждаме?

— Защото… — Толкова силно забоде вилицата си в лазанята, че тя изскърца върху чинията. — Защото и Майкъл ще ходи. Предполагам и Ева. И какво точно се очаква аз да правя?

— Сигурно се шегуваш. Да не си се надрусала? Защото ми се стори, че току-що намекна, че искаш да присъстваш на едно страшно вампирско сборище. Което, между другото, аз не желая.

Клеър сдържа кръвнишкия си поглед.

— Мислех, че мразиш Исандре. Но въпреки това ще отидеш с нея.

— Мразя я. И ще отида. — Шейн набута храната в устата си — явно извинение, за да сложи край на разговора или поне да избегне продължаването му.

Ева се прокашля.

— Може би трябва, не зная, да ви оставя насаме? Защото всичко това започва да ми прилича на онези реалити шоута, в които не желая да участвам. Предлагам ви да посетите изповедалнята. Поотделно.

Шейн и Клеър не й обърнаха внимание.

— Не ти казах, защото ти не можеш да направиш нищо — каза Шейн. — Никой нищо не може да направи.

— Престани да говориш с пълна уста.

— Ти ме попита!

— Аз… — Клеър внезапно усети, че сълзите напират в очите й. — Просто исках да поговориш с мен, това е всичко. Но предполагам, че дори това не можеш да направиш.

Тя взе чинията с недоизядената си лазаня и чашата със сока и ги отнесе горе в стаята си. Сега беше неин ред да беснее, да тръшка врати и да се цупи. И смяташе да го направи както трябва.

Избухна в сълзи в секундата, в която вратата се хлопна зад нея. Сложи всичко върху скрина и се свлече в нещастна купчинка в ъгъла. Отдавна не беше плакала така, не и заради нещо толкова глупаво, но просто не можеше… не искаше…

На вратата се почука.

— Клеър?

— Върви си, Шейн. — Изрече го без никакъв ентусиазъм и той сигурно го бе доловил. Отвори вратата. Донякъде очакваше той да се втурне към нея, да я грабне в обятията си, ала вместо това Шейн само… стоеше там. И върху лицето му бе изписана смесица от раздразнение и смут.

— И защо се цупиш, какво те засяга всичко това? — попита я той. Беше напълно разумен въпрос, толкова абсолютно логичен, че я накара да ахне и да заплаче още по-силно. — Аз трябва да се обличам в тъп костюм. Аз трябва да се преструвам, че не искам да пронижа с кол сърцето на тази кучка, не ти.

— Но ти ще отидеш! Защо е нужно да го правиш? Ти… аз си мислех, че я мразиш…

— Защото тя каза, че ще те убие, ако не отида. И защото зная, че думите и не са празна заплаха. Тя ще го направи. Сега доволна ли си?

Той затвори тихо вратата. Клеър не можеше да поеме дъх. Болката в гърдите й я задушаваше, имаше чувството, че това е последното й издихание. Чу се да издава звук, ала не можеше да определи дали е и на сълзи, гняв или болка.

Накрая сълзите пресъхнаха и Клеър изтри мокрите вадички по страните си. Чувстваше се обидена, наранена, сама и виновна за всичко. Вечерята не я блазнеше, искаше единствено да се сгуши под завивките с най-голямата и най-пухкава плюшена играчка, която може да намери.

Но не можеше да го направи.

Когато отвори вратата на стаята си, завари Шейн да седи отвън на пода, подпрян на стената. Вдигна глава към нея.

— Свърши ли? — попита. Очите му също бяха зачервени. Не точно насълзени, но… имаше нещо. — Защото този под никак не е удобен.

Клеър се отпусна до него. Той я прегърна през раменете, а главата й се оброни на рамото му. Имаше нещо толкова успокояващо в начина, по който пръстите му галеха косата й, в мекия ритъм на дишането му. В сладката утеха на солидното му тяло до нейното.

— Не й позволявай да те нарани — прошепна момичето. — Господи, Шейн…

— Не се тревожи. Майкъл ще бъде там и съм напълно сигурен, че ще се намеси, ако тя се опита. Но аз искам ти да си в безопасност. Обещай ми, че докато ни няма ще останеш при родителите си или нещо подобно. Не… — каза, когато тя отвори уста, за да възрази. — Не, само ми обещай. Трябва да зная, че с теб всичко ще е наред.

Тя кимна нещастно.

— Обещавам — пророни и пое дълбоко дъх, за да пропъди мъчителните мисли. — И какъв тъпанарски костюм ще носиш?

— Не питай.

— Включва ли кожа?

— Да, всъщност мисля, че навярно включва. — Прозвуча, сякаш се ужасяваше от перспективата. Въпреки всичко тя се насили да се усмихне.

— Нямам търпение да те видя. Шейн удари главата си в стената.

— Жени.

Следващото й посещение в лабораторията на Миърнин започна с изненада. Когато Клеър слезе по стълбите, видя светлина от запалена лампа и първата й мисъл беше: „О, Боже, той е излязъл от килията си.“ Втората беше, че е по-добре да подготви пистолета със стрелите и тъкмо отваряше ципа на раницата си, за да го извади, когато видя, че всъщност това съвсем не беше Миърнин.

В претъпканата слабо осветена лаборатория — която повече приличаше на склад с остаряло оборудване — имаше стол и настолна лампа. На стола седеше не друг, а Оливър и прелистваше страниците на някакво старо списание, което сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

Клеър сложи пръст на спусъка на пистолета, за всеки случай, макар че не бе сигурна каква е подходящата доза в подобна ситуация.

— О, отпусни се, няма да те нападна, Клеър — рече Оливър с отегчен глас. Дори не вдигна глава. — Освен това напоследък сме в един и същ отбор. Или не си чула?

Тя слезе бавно по оставащите стълби.

— Предполагам, че не съм. Имаше ли обява? — Не можеше да отрече, че той се притече на помощ, когато Ева му се обади заради Бишъп, но това, според критериите на Клеър, не го правеше задължително техен съюзник.

— Когато натрапници заплашват обществото, обществото се обединява срещу натрапниците. Това е правило старо като първобитно общинния строй. Двамата с теб сме членове на едно и също общество и имаме общ враг.

— Господин Бишъп.

Оливър вдигна глава и отбеляза с пръст мястото, до което бе стигнал.

— Предполагам, че имаш въпроси. Аз щях да имам, ако бях на твое място.

— Добре. Колко отдавна го познаваш?

— Не го познавам. Съмнявам се, че някой жив днес го познава.

Клеър се настани на паянтовия стол срещу него.

— Но си го срещал.

— Да.

— Тогава, кога си го срещал?

Оливър наклони глава и тя си спомни как навремето го бе мислила за мил, съвсем нормален човек. Но вече не беше толкова мил.

Нито беше нормален човек.

— Срещал съм го в Гърция — рече той. — Преди време. Не мисля, че узнаването на конкретните обстоятелства ще ти е особено полезно. Нито пък успокояващо, като се замисля.

— Опитвал ли си се да го убиеш?

— Аз? — Оливър се усмихна бавно. — Не.

— А Амели?

Той не отговори, но продължи да се усмихва. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да й се прииска да закрещи, но тя знаеше, че целта му е да я накара да започне да плещи глупости.

Но тя не го направи.

— Работите на Амели не те засягат — каза накрая Оливър. — Предполагам, че си слушала дрънканиците на Миърнин. Признавам, че го намирам за удивително, че той все още е сред нас. Мислех, че отдавна е мъртъв и погребан.

— Като Бишъп?

— Миърнин е доста луд, нали знаеш. И е така още откакто го помня, макар че напоследък състоянието му със сигурност доста се е влошило. — Очите на Оливър добиха отнесено изражение. — Той толкова много обичаше лова, но след това винаги се превръщаше в жалък хленчещ идиот. Не съм изненадан, че обвинява за собствената си слабост някаква… митична болест. Някои просто не са създадени за подобен живот.

Клеър най-малко бе очаквала подобно изявление и то я свари абсолютно неподготвена.

— Ти не вярваш, че болестта съществува?

— Не вярвам, че само защото Миърнин и още неколцина са… дефектни, това означава, че всички ние умираме. Не.

— Но… вие не можете… хм…

— Да се възпроизвеждаме? — Оливър го изрече съвсем безстрастно. — Може би просто не желаем.

— Ти си се опитал да превърнеш Майкъл.

О, не биваше да казва това, наистина не биваше; лицето на Оливър се напрегна, в очите му проблесна червен пламък.

— Така казва Майкъл.

— Както и Амели. Искал си… — искал си да установиш тук свое влияние. Да имаш собствени последователи. Ала не си могъл да го направиш. Това те е изненадало, нали? Защото изведнъж ти… не си бил способен да го постигнеш.

— Слушай, хлапе — заговори Оливър, — по-добре обмисли много внимателно следващото нещо, което ще ми кажеш. Много, много внимателно.

Последва нова порция мълчание, докато се взираше в нея, и този път Клеър извърна поглед. Изтръска невидима прашинка от раницата си.

— Трябва да се заемам с работа — заяви тя. — А ти не бива да си тук, без знанието на Амели.

— А откъде си сигурна, че тя не знае?

— Ако знаеше, тук щеше да има някой, който да те наблюдава — изтъкна девойката и в отговор бе удостоена със студена усмивка.

— Умно момиче. Да, много добре. Ще ми наредиш да си тръгна ли?

— Не мисля, че мога да ти нареждам каквото и да било, Оливър, но ако искаш да се обадя на Амели… — Извади мобилния си телефон, отвори го и затърси в списъка с имената.

Оливър се замисли дали да я убие. Тя видя желанието да проблясва върху лицето му, ясно като слънчев изгрев, и едва не набра номера.

После всичко отмина и той отново само се усмихваше. Стана и й кимна.

— Няма нужда да безпокоиш Основателя за такава глупост — рече. — Тръгвам си. Във всеки случай може да прочетеш един куп абсурдни и откачени бълнувания, докато си седиш някъде.

Захвърли списанието върху купчината, разпръсната до стола, и си тръгна, заобикаляйки с безгрижна грация купчините книги и струпаните мебели. Не изглеждаше да бърза, но преди тя да успее да мигне, вече бе изчезнал като сянка по стълбите.

Клеър изпусна трепереща въздишка, извади пистолета от раницата и се запъти към Миърнин.

— Великолепно — промърмори Миърнин, вперил поглед в ръцете си. Стисна ги в юмруци, обърна ги, изпъна пръсти. — Не съм се чувствал толкова добре от… ами, години. Усещах скованост в ръцете, знаеше ли?

Това бе симптом, който Миърнин беше пропуснал да спомене. Клеър го записа прилежно в тетрадката си. Върху стената бе закачен часовник за обратно броене — ново допълнение към лабораторията, който бе поръчала от интернет — и червените проблясващи цифри напомняха и на двамата, че Миърнин разполагаше с максимум пет часа преди лудостта да замъгли мозъка му, когато ефектът щеше да премине.

Миърнин проследи погледа й към часовника и радостното вълнение върху лицето му помръкна. Все още приличаше на млад мъж, с изключение на очите; побиваха я тръпки като си помислеше, че той е изглеждал точно по същия начин много поколения преди тя да се роди и ще продължи да изглежда дълго след като тя бъде мъртва и погребана. Той толкова обичаше лова, бе казал Оливър. За вампирите имаше само един лов. На хора.

Миърнин й се усмихна и това бе усмивката, която я бе спечелила от самото начало — мила, нежна, подканваща я да сподели някаква прекрасна тайна.

— Благодаря за часовника, Клеър. Това е огромна помощ. Има ли аларма?

— Започва да звъни петнайсет минути преди времето да изтече — отвърна тя. — Освен това бие на всеки кръгъл час.

— Много полезно. Добре. Сега, след като мога да използвам пръстите си, какво ще правим? — Миърнин размърда подканващо гъстите си черни вежди, многозначителен жест, който от негова страна беше направо смешен. Не че не беше готин — беше — но Клеър не можеше да си представи да го намира за секси.

Зачуди се дали това би наранило чувствата му.

— Какво ще кажеш да подредим по лавиците някои от тези книги? — попита тя. Те наистина създаваха неудобство; вече на няколко пъти се бе спънала в купчините, дори когато не бързаше. Но Миърнин се нацупи.

— Разполагам само с няколко часа нормален разсъдък, Клеър. Струва ми се глупаво да ги пропилявам в подреждане.

— Добре, какво искаш да правим?

— Мисля, че сме постигнали голям напредък с последната формула — рече той. — Защо да не се опитаме да пречистим още по-добре субстанцията? Да отстраним страничните ефекти?

— Мисля, че ще е по-добре да се заемем с някои химически анализи на кръвта ти, преди да го направим.

Преди тя да успее да го спре, той отиде до масата, взе един ръждясал нож и сряза ръката си. Клеър тъкмо отвори уста, за да извика, когато той грабна чиста мензура от стойката върху масата и я подложи под бликналата струя. Раната зарасна, преди да се съберат няколко чаени лъжички.

— Има… много по-безболезнени начини да се направи това — смотолеви момичето. Миърнин й подаде мензурата. Кръвта изглеждаше по-тъмна и по-гъста от нормалната човешка кръв, но това не я изненада — той не беше много топъл. Опита се да не мисли за всички онези хора, даряващи кръвта си, но без особен успех. Дали кръвта на Шейн течеше в момента във вените на Миърнин? И как изобщо се осъществяваше това? Дали вампирите преработваха кръвта или тя просто по някакъв начин проникваше в кръвообращението им? Дали имаха значение кръвните групи? А несъвместимите резус-фактори? Ами болестите, които се разпространяваха чрез кръвта като малария, Ебола и СПИН?

Много въпроси се нуждаеха от отговор. Помисли си, че доктор Милс сигурно ще е на седмото небе от радост заради откриващите се възможности.

— Болката няма голямо значение — каза Миърнин и смъкна ръкава си върху бледата си, вече напълно заздравяла ръка, като преди това изтри няколко останали капки кръв. — Накрая се научаваш да я пренебрегваш.

Клеър се съмняваше в това, но не възрази.

— Ще занеса част от кръвта в болницата. Доктор Милс иска кръвни проби. Там разполагат с много добро оборудване и той може да ни даде подробна информация, която тук не бихме могли да получим.

Миърнин сви рамене, очевидно не се интересуваше от доктор Милс или което и да е друго човешко същество, с изключение на Клеър.

— Постъпи както желаеш — промърмори той и додаде: — Какво е оборудването?

— О, най-различно. Масспектрометри, биохимични анализатори на кръвта, сещаш се.

— Би трябвало да разполагаме с тези уреди.

— Защо?

— Как бихме могли да работим пълноценно, ако нямаме най-модерното оборудване?

Клеър примигна срещу него.

— Миърнин, но тук долу няма място. Освен това не мисля, че сегашното ти временно и незначително подобрение на силите ще ти позволи да използваш електронен микроскоп. Както и да е, съвременните учени вече не работят по този начин. Оборудването е прекалено скъпо и фино. Големите болници и университетите могат да си позволят да го купят. Ние само можем да получим разрешение за временно ползване.

Миърнин изглеждаше изненадан, сетне замислен.

— Разрешение за временно ползване? Но как можеш да направиш график на подобни изследвания, когато дори не знаеш какво търсиш, нито колко дълго време ще отнеме?

— Трябва да се научиш да правиш график на хрумванията и просветленията си. И да си търпелив.

Думите й го накараха да избухне в смях.

— Клеър, аз съм вампир. А ние не се славим с особено търпение. Твоят доктор Милс… може би не е зле да го посетим. Бих искал да се запозная с него.

— Той… навярно също би искал да се запознае с теб — каза тя бавно. Не беше сигурна как ще се отнесе Амели към идеята, но имаше чувството, че Миърнин си е втълпил, че трябва да го направи, независимо дали тя е съгласна, или не. — Може би следващият път, става ли?

Двамата погледнаха към часовника на стената.

— Да — съгласи се Миърнин. — Следващият път. А! Исках да те питам нещо. Какво си чула за Бишъп и празненството в чест на пристигането му?

— Не много. Мисля, че Майкъл и Ева ще ходят. Шейн… Шейн казва, че също трябва да присъства.

— С Исандре?

Клеър кимна. Миърнин се извърна от нея, избута с нетърпелив ентусиазъм един куп книги, после друг. Издаде неподправен вик на радост, покатери се над високата купчина томове и измъкна един, който според Клеър по нищо не се отличаваше от останалите.

Хвърли го към нея. Момичето успя да го улови, преди да я цапардоса по гърдите.

— Ох! — издаде вик на протест тя. — Не толкова силно, моля.

— Съжалявам — промърмори Миърнин, макар всъщност да не съжаляваше. Днес в него се усещаше някаква подмолна, разрушителна тъмна сила.

— Между другото, какво е това?

Миърнин се приближи до нея, взе книгата, отвори я и прелисти страниците. Спря се някъде по средата и й я подаде.

— Исандре — каза той.

Книгата беше написана на английски, но датираше от осемнайсети век и не беше много лесно да се разчете, особено имайки предвид петната върху страниците.

Тя притежаваше толкова необикновена и великолепна красота, че и дядо й, заслепен от омагьосващата гледка, я сбърка с ангел, изпратен му от Господ, за да го утеши на смъртното ложе. Съвършени очертания на изящен профил, прекрасни черни лъчисти очи, благородно извити вежди, блестяща коса като гарваново крило и деликатна уста — всички онези, зърнали някога това изумително красиво лице, се изпълваха с дълбока меланхолия и сладостен копнеж, то се запечатваше завинаги в съзнанието им. Висока и стройна, но без прекалената слабост, присъща на някои млади момичета, движенията й притежаваха онази безгрижна гъвкавост и изискана грация, напомняща за горделивото полюшване на стъблото на цвете под милувката на летния бриз.

— О! — възкликна Клеър изненадано. Това беше Исандре; той беше прав. — Тя е била…

— … прочута убийца. Помогнала е на съпруга си и братовчедите му да убият краля много скоро след смъртта на дядо й. Накрая е била обесена, но това е станало, след като е била превърната във вампир. Щастливо стечение на обстоятелствата за нея.

Книгата съдържаше ужасяващо описание на убийството на краля, както и на мнозина други. Клеър потрепери и затвори книгата.

— Защо ми показа това?

— Не искам ти да направиш това, което е сторил дядо й — да я подцениш, защото притежава ангелски лик. Исандре е разрушила много повече човешки съдби, отколкото можеш да си представиш, започвайки със своята. — Очите на Миърнин бяха тъмни и много, много сериозни. — Ако тя желае Шейн, остави я да го има. Много скоро ще се отегчи от него. Амели няма да й позволи да го убие.

— Мисля, че тя иска други неща — отбеляза Клеър.

— Аха. Секс, значи. Или нещо подобно. Исандре винаги е била малко… странна.

— Как да я спра?

Миърнин поклати бавно глава.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна. Моето единствено предложение — което съм съвсем сигурен, че няма да ти хареса — е да го оставиш сам да се оправя с нея. Тя ще го остави жив и непокътнат, освен ако не й се противопостави.

— Прав си. Не ми харесва.

— Оплачи се на шефовете, скъпа моя. — Пристъпът му на сериозност бе преминал като облак, подгонен от слънцето. — Какво ще кажеш за партия шах?

— А какво ще кажеш да анализираме кръвта ти, защото разполагаме само с още няколко минути, преди да те прибера в твоята, ъъъ… стая?

— Килия — поправи я той. — Не се притеснявай да го кажеш. А и ти работиш прекалено много за такова младо момиче.

Работеше твърде много, помисли си отчаяно Клеър, докато той отиваше да подреди шахматната дъска, защото все някой трябваше да го прави. Миърнин определено нямаше намерение.

В четвъртък предстоящият маскен бал бе най-горещата и най-често обсъждана тема в Морганвил. Клеър нямаше как да не чуе приказките за събитието. В кафенето на университета това беше неизбежно; хората изричаха най-странните и интимни неща съвсем открито, на публично място, сякаш около тях имаше издигната някаква невидима стена. През изминалите няколко седмици Клеър се наслуша на безброй сексуални преживявания на състудентите си; очевидно беше сезонът на чифтосването, сега, когато всички навлизаха в семестъра. Момичетата оценяваха момчетата. Момчетата преценяваха момичетата. И едните и другите искаха това, което не можеха да имат или пък имаха това, което всъщност не искаха.

Но докато Клеър отпиваше от кафето си и пишеше реферата си по физика относно механиката, топлината и полетата — което нямаше нищо общо с магазините за автомобили, времето или земеделието — чу нещо, което накара химикалката й да спре рязко върху листа.

— … покана — казваше някой. Някой, който седеше зад нея. — Можеш ли да повярваш! Мили Боже, наистина получих покана! Разправят, че са били изпратени само триста покани. Наистина ще бъде нещо върховно. Мисля да се маскирам като Мария Антоанета, ти какво ще кажеш?

Явно обсъждаха маскения бал. Клеър се размърда на стола си. Но това не помогна, все още не можеше да види кой говореше.

— Ами, мисля си, че някой може наистина да я е познавал навремето — заяви дълбокомислено другото момиче. — Така че може би ще е по-добре да се маскираш като някой друг, например като Жената котка. Обзалагам се, че никой от тях не е познавал Жената котка.

— Жената котка е готино — съгласи се първото момиче. — Впитата черна кожа никога не е демоде. Ще изглеждам много яко като Жената котка.

Клеър разля кафето си, повече или по-малко нарочно, и скочи, за да вземе книжни салфетки от стойката с пластмасови чинии и чаши на бара. По обратния път погледна към двете момичета, които разговаряха.

Джина и Дженифър, вечните придружителки и приятелки на Моника. Само че този път Моника не се виждаше никъде. Интересно.

Дженифър я изгледа свирепо.

— Какво зяпаш, загубенячке?

— Абсолютно нищо — отвърна Клеър безстрастно. Не се страхуваше от тях, вече не. — Аз не бих се облякла като Жената котка. Не и с бедра като твоите.

— О, мяу.

Клеър събра книгите и кафето си и се настани на една маса близо до бара. Ева работеше. Днес изглеждаше весела и наперена, с блестящи очи, усмихната; беше се облякла в червено, което беше супер. Пак имаше готически вид, но някак си по-жизнерадостен. Все още тъгуваше за баща си — Клеър го долавяше в странните й движения, когато мислеше, че никой не я гледа — но Ева се бе съвзела и окопитила въпреки всички проблеми.

Никой не чакаше за кафе, затова тя вдигна пет пръста към колегата си — пет минути почивка, досети се Клеър, докато приятелката й сваляше престилката си, а после се провря под барплота и се плъзна на стола срещу нея.

— И така — поде тя, — чух от Били Харисън, че баща му е получил покана за този бал от Тамара. — Това е вампирката, която притежава всички онези складове в северната част и издава вестника. И той ми каза, че всички вампири в града ще отидат и ще вземат със себе си по един човек като техен… — не зная, придружител? Странно е, че ще водят хора, нали?

— Досега никога ли не се е случвало?

— Не и доколкото аз знам — поклати глава Ева. — Поразпитах наоколо, но изглежда никой не е виждал подобно нещо. Събитието ще бъде най-якият купон на годината. — Усмивката й леко помръкна. — Предполагам, че Майкъл е забравил да ми изпрати моята покана. Май ще се наложи да му напомня.

Клеър усети как стомахът й леко се присви.

— Той не те е поканил?

— Ще го направи.

— Но… балът е вдругиден, нали?

— Ще го направи — повтори Ева. — Освен това не е нужно да подготвям специален костюм или нещо подобно. Виждала ли си гардероба ми? Половината от дрехите ми са като за маскен бал. — Ева я погледна, сетне сведе глава. — А ти?

— Никой не ме е канил. — Да, горчивината в гласа й прозвуча съвсем ясно. Клеър не можа да я прикрие. — Ти знаеш с кого ще ходи Шейн.

— Вината не е негова, а на Исандре. — Ева се намръщи. — Що за име всъщност е това?

— Френско. Миърнин ми даде книга за нея — каза Клеър. — Знаех, че е опасна, но честно, тя е много по-лоша, отколкото си мислех. Може да е започнала само за да оцелее, но е била истински играч в миналото, когато политиката е означавала война.

— Ами другият тип? Франсоа? — Ева завъртя очи, докато изричаше името му, влагайки цялото си умение, за да докара френско произношение. — Той си мисли, че е по-горещ от слънцето. Той кого ще води?

— Нямам представа — сви рамене Клеър. — Но… трябва да знаеш, че това не е истински купон, където всеки води гаджето си. Това е… — Всъщност нямаше идея какво точно е. — Това е нещо друго.

— Прилича на купон, облеклото е като за купон, гаджетата са си гаджета — възрази Ева. — И аз възнамерявам да съм супер готина и да пазя Майкъл от всички нахални сметкаджийки, които само дебнат да грабнат най-новия вампир в града.

— Макар че той не е най-новият — отбеляза Клеър. — Вече не. Бишъп и свитата му са по-нови от него, поне в смисъл на най-скоро дошлите в града.

Ева се намуси.

— Да, предполагам, че си права.

Една сянка падна над масата им, но преди да вдигнат глави, нещо тупна върху масата помежду им и Клеър и Ева неволно впериха погледи в него.

Беше една от кремавите покани.

Двете погледнаха нагоре. Моника. Тя отметна съвършената си руса коса зад раменете, повдигна вежди и удостои Ева с бавна, злобна усмивка.

— Много лошо — измърка тя. — Предполагам, че в крайна сметка секси гаджето ти знае от коя страна е намазана филията на социалния му успех.

Очите на Ева се разшириха. Обърна поканата, за да я прочете, и макар да беше на обратно, Клеър видя уличаващото доказателство.

Името я връхлетя като изненадваща вампирска атака. Майкъл Глас. Майкъл беше поканил Моника.

Ева не промълви нито дума. Бутна поканата обратно към Моника, стана, пъхна се под барплота и отново си завърза престилката. Клеър се взираше слисано след нея. Можеше да отгатне страданието на приятелката си по нервните й движения, но не и по лицето й. Ева го държеше внимателно извърнато настрани дори когато отиваше при машината за еспресо, за да напълни чашите. Погледът й бе забит в пода, за да прикрие болката.

Шокът на Клеър отмина, изместен от лумналия в гърдите й гняв.

— Ти си истинска кучка, знаеш ли? — процеди тя. Моника повдигна идеално оскубаните си вежди. — Не беше нужно да го правиш.

— Не е моя вината, че вие, откачалки, не можете да си задържите гаджетата. Чух, че Шейн се усуква около Исандре. Много лошо. Обзалагам се, че никога не си го вкарвала в леглото си, нали? Или почакай… може би си го направила. Защото се обзалагам, че това тутакси го е накарало да отиде право в нечие друго легло.

Няколко секунди Клеър се наслаждаваше на фантазията да цапардоса нацупените, лъскави от гланца устни на Моника с дебелия учебник по физика. Вместо това се взираше свирепо в нея, припомняйки си колко по-въздействащо беше леденото мълчание на Оливър. Накрая Моника сви рамене, взе поканата и я пъхна в джоба на коженото си яке.

— Щях да кажа „ще се видим там“, но най-вероятно няма — подхвърли тя. — Предполагам, че в събота можеш да си устроиш частно парти на Загубеняците със специални шотове от цианкалий или нещо подобно. Забавлявай се.

Присъедини се към Джина и Дженифър и трите момичета се отдалечиха, извръщайки глави. Златните, безгрижни момичета, стройни, стегнати и съвършени.

Смеещи се.

Клеър осъзна, че стиска юмруци и се насили да се отпусне и да диша дълбоко. Взе отново химикалката. Но същността на реферата й постоянно й се изплъзваше, защото пред очите й непрекъснато изплуваше картината как Моника, накипрена и блестяща, стои до Майкъл, адски доволна, че е унизила Ева. А когато успееше да я прогони, на нейно място се появяваха Исандре и Шейн, а от тази гледка я болеше още повече.

— Защо? — прошепна тя. — Майкъл, защо й причиняваш това? — Да не би да са се скарали за нещо? Изглежда Ева не мислеше така. По държанието й можеше да се съди, че новината бе дошла за нея като гръм от ясно небе.

С чувството, че прави ужасна грешка, тя натисна първия номер за бързо избиране в телефона си.

— Да, Клеър — каза Амели.

— Трябва да говоря с вас. За маскения бал. Какво става?

За няколко секунди Клеър беше сигурна, че Амели ще й затвори, но тогава вампирката отвърна:

— Да, предполагам, че трябва да поговорим за това. Ще се срещнем на горния етаж у вас. Знаеш къде.

Тя имаше предвид тайната стая.

— Кога?

— Аз, разбира се, съм на твое разположение — рече Амели. Думите бяха изречени с тон, леден като зимен ден, и абсолютно неискрен. — След час удобно ли ти е?

— Ще бъда там — отвърна Клеър. Ръцете й се тресяха — малки трептения, знак за вътрешно земетресение. — Благодаря ви.

— О, не ми благодари, дете — долетя отговорът на Амели. — Не мисля, че каквото и да кажа, би ти донесло успокоение.

Когато Клеър се прибра, къщата беше празна. За да бъде абсолютно сигурна, провери всяка стая, включително и пералното помещение в мазето. Ева все още беше на работа. Майкъл беше в музикалния магазин. Шейн… нямаше представа къде е Шейн, знаеше единствено, че не е в къщата.

Клеър натисна скрития лост в ламперията в коридора на втория етаж и панелът се отвори, разкривайки прашни стълби, отвеждащи към тайната стая. Тя затвори панела зад гърба си и пое с неохота нагоре, като с всяко изкачено стъпало се чувстваше все по-зле и все по-откъсната от света.

Най-горе стените бяха украсени с викториански лампи, обсипани със скъпоценни камъни, които пръскаха мека, приглушена светлина. Тук нямаше нито прозорци, нито врати. Само няколко прашни мебели и Амели.

И, разбира се, охранителите. Амели рядко ходеше някъде, без да я придружава поне един охранител. Този път бяха двама, притаени в ъглите. Единият кимна на Клеър. Тя беше почти на дружески начала със зловещите охранители. Страхотно. Наистина се придвижваше нагоре по социалната стълба на Морганвил.

— Госпожо — отрони девойката и остана права. Амели беше седнала, но не изглеждаше в настроение да поощри фантазия от рода на тази, че Клеър й е равна.

Беше трудно да се преценят емоциите на Амели, но Клеър беше почти сигурна, че в случая става дума за нетърпение, което може да премине в раздразнение.

— Не разполагам с много време, за да те утешавам и галя по настръхналата перушина — заговори Амели. Размърда се малко, което беше изненадващо; Амели обикновено беше много неподвижна, много овладяна.

Днес се забелязваше и друго необичайно у нея — цветът на костюма й. Пак беше класически, с красива и елегантна кройка, но беше тъмносив, много по-тъмен от цветовете, които Амели обикновено предпочиташе.

На неговия фон очите й добиваха цвета на буреносни облаци. — Свършила си много повече работа с Миърнин, отколкото очаквах. Склонна съм да ти простя нахалството, ако проумееш, че това е проява на добра воля от моя страна. Не е твое право.

— Разбирам — отвърна Клеър. — Аз само… за този маскен бал. Миърнин го нарече празненство за добре дошъл. Държа се така, сякаш балът е много важен за нещо, свързано с господин Бишъп.

Очите на Амели, които я наблюдаваха безучастно, внезапно се изостриха.

— Говорила си с Миърнин за пристигането на Бишъп?

— Ами… той ме попита какво става в града и… — Клеър млъкна, защото Амели неочаквано се изправи.

А охранителите й се придвижиха от постовете си в двата ъгъла на стаята и застанаха много близо, готови да нараняват. — Вие не ми казахте, че не бива да го правя!

— Казах ти да стоиш настрана от делата ми! — Нещо хищническо проблесна в очите й, по свой начин не по-малко плашещо от господин Бишъп. Амели явно си заповяда да се успокои. — Много добре. Бедата вече е сторена. Какво ти каза Миърнин?

— Той каза… — Клеър навлажни устните си и стрелна с поглед охранителите, извисяващи се ужасяващо близо. Амели вдигна вежда и кимна, и момичето по-скоро усети, отколкото ги видя да се отдръпват. — Той каза, че и двамата сте смятали Бишъп за мъртъв, така че се изненада да научи, че е дошъл в града. Каза, че Бишъп иска да си отмъсти. На вас.

— Какво ти каза за празненството?

— Само, че е част от някаква церемония за посрещането на Бишъп в града — отвърна Клеър. — И че няма да се биете с него, ако ви предизвика на празненството.

По устните на Амели пробягна студена усмивка.

— Миърнин познава света и политическите игри. Не, няма да се бия с него. Не и ако не съм принудена. Каза ли ти още нещо?

— Не. — Клеър призова цялата си смелост. — Исандре ще заведе Шейн. А Майкъл… току-що разбрах, че и той ще ходи на празненството и ще заведе Моника. Не Ева.

— Да не би да си въобразяваш, че ме интересува как приятелите ти уреждат любовния си живот?

— Не, просто… искам вие да ме поканите. Моля ви. Всички вампири ще заведат по някой човек. Защо вие да не заведете мен?

Очите на Амели се разшириха. Не много, но достатъчно, за да стане ясно на Клеър, че наистина успя да я изненада.

— А ти защо искаш да присъстваш?

— Моника каза, че това ще е светското събитие на сезона — рече Клеър. Не беше сигурна, че шегата й ще се приеме. Амели притежаваше чувство за хумор, но доста странно и невинаги разбираемо.

Днес обаче то напълно отсъстваше.

— Добре, истината е, че се тревожа за Майкъл и Шейн. Просто искам да съм сигурна… да съм сигурна, че са добре.

— И как ще се увериш в това, след като дори аз не мога? — Амели не дочака отговор, защото очевидно нямаше такъв. — Ти искаш да наблюдаваш момчето, за да си сигурна, че няма да падне в мрежите на Исандре. Така ли е?

Клеър преглътна и кимна. Не беше само заради това, но до голяма степен бе точно така.

— Това е загуба на време. Не — отсече Амели, — ти няма да присъстваш, Клеър. Ще ти го кажа изрично, ще съм абсолютно откровена, за да ме разбереш, не мога да те рискувам. Ти няма да присъстваш на това събитие. Нито ти, нито Миърнин. Ясно ли е?

— Но…

Гласът на Амели се извиси до вик.

— Ясно ли е? — Гневът и пронизваше като кама и Клеър ахна, сетне преглътна. Искаше да отстъпи, да се скрие от ужасния пламък в очите на Амели, но знаеше, че няма да е разумно. Достатъчно дълго бе общувала с Миърнин, за да знае, че отстъплението е признак на слабост, а слабостта предизвиква нападение.

Амели продължаваше да се взира в нея, неподвижна и безмълвна, а от нея се излъчваше някаква първична ярост, която Клеър не можеше да разбере.

— Господарке — обади се един от охранителите. — Трябва да тръгваме. — Прозвуча така, сякаш ги очакваха някъде другаде, ала Клеър имаше странното чувство, че той съзнателно се бе намесил. Предоставяше на Амели извинение да се оттегли.

— Да — рече тя. В гласа й прозвуча дрезгава нотка, която Клеър не бе долавяла никога досега. — На всяка цена трябва да стоиш настрана и да ни оставиш да се справим с това. Чу какво ти казах, Клеър. Предупреждавам те да не подлагаш на изпитание търпението ми. Ти си ценна за мен, но не си незаменима, а в този град имаш приятели и семейство, които далеч не са толкова полезни.

Последното не бе нищо друго, освен открита заплаха. Клеър кимна бавно.

— Кажи го на глас — заповяда Амели.

— Да. Разбирам.

— Добре. Не ме безпокой отново. Можеш да си вървиш.

Клеър отстъпи назад към стълбите. Дори слезе заднешком две стъпала, преди да се обърне и да забърза надолу. Когато измина половината път, се сети, че бутонът за отварянето на вратата от вътрешната страна се намира на горния етаж, скрит в страничната облегалка на дивана, върху който седеше Амели.

Ако Амели не искаше да я пусне да излезе, тя нямаше да може да си тръгне.

Клеър стигна до площадката в подножието на стъпалата. Вратата все още беше затворена. Погледна нагоре към стълбите и видя да се движат сенки, но не чу нищо.

Светлините угаснаха.

— Не — прошепна Клеър и страхът я връхлетя от главата до петите, все едно отгоре й бяха лиснали кофа с ледена вода. Ръката й се протегна слепешком към затворената врата. — Не, не прави това…

Нещо се бе променило в Амели. Вече не беше студената, сдържана кралица. Беше… по-животинска. По-яростна.

И Клеър най-после разбра: Амели беше по-гладна.

— Моля ви — промълви девойката в мрака. Знаеше, че нечии уши я чуваха. — Моля ви, пуснете ме.

Разнесе се остро изщракване и чак тогава вратата под пръстите й помръдна и се завъртя навън. Клеър сграбчи с две ръце страничния ръб и я отвори. Внезапно се озова в коридора и когато погледна назад, видя, че вратата се затваряше.

Облегна се трепереща върху стената.

Няма що, мина много добре, помисли си язвително.

Искаше да изкрещи, но беше сигурна, че това щеше да е лоша, много лоша идея.

На долния етаж входната врата се отвори и затвори и Клеър чу трополенето на тежки обувки по дървения под.

— Ева? — извика тя.

— Да — прозвуча умореният отговор на приятелката й. — Идвам.

Изглеждаше още по-зле, отколкото звучеше. Червеният тоалет, който преди толкова много й отиваше, сега сякаш крещеше, задушаваше я; Ева все едно всеки миг щеше да рухне, а от състоянието на грима й си личеше, че вече е проляла доста сълзи.

— О — прошепна Клеър. — Ева…

Приятелката й се опита да се усмихне, но май не й бяха останали много усмивки.

— Много е тъпо да се разстройвам заради Моника, нали? Но си мисля, че тъкмо заради това боли толкова много. Не е като той да покани някое мило или готино момиче. Трябваше да избере онази ходеща обществена болест. — Ева избърса очите си с опакото на ръката. Очната линия и спиралата за мигли образуваха истинска готическа цапаница, а по страните й се стичаха мръсни черни вадички. — Не ми казвай, че му е било заповядано да го направи. Не ми пука дали е така, можеше поне да ми каже. И защо не спориш с мен?

— Защото си права.

— Дяволски си прав… да, права съм. — Ева ритна с крак вратата на стаята си, за да я отвори, влезе и се пльосна по лице върху черната покривка на леглото. Клеър включи осветлението, което се състоеше от гирлянди с матови бели коледни лампички и една настолна лампа, чийто абажур бе увит с червен шал, за да се приглуши светлината. Ева изкрещя във възглавницата и заби юмрук в нея. Клеър се настани в ъгъла на леглото.

— Ще го убия — закани се Ева или поне така прозвуча през възглавницата. — Ще го пробода право в сърцето, ще му натикам чесън в задника и… и…

— И какво?

Майкъл стоеше на прага. Клеър скочи стреснато от леглото, а Ева се изправи, стиснала възглавницата с две ръце.

— Кога се прибра? — пожела да узнае Клеър.

— Очевидно тъкмо навреме, за да чуя плановете за погребението ми. Особено ми допадна чесъна в задника. Това е… различно.

— Хубаво, защото още не съм свършила! — вирна брадичка Ева. Плъзна се от покривката, захвърли възглавницата и се изправи пред Майкъл със скръстени ръце. — Освен това ще те пробода отвън на слънцето върху мравуняк. И ще се смея.

— Какво съм направил?

— Какво си направил? — Погледът на Ева притежаваше достатъчно сила, за да изтръгне дори сърцето на вампир право от гърдите му. — Не може да ме питаш сериозно.

Майкъл застина и Клеър си каза, че изражението в очите му олицетворява напълно значението на думата сгащен.

— Моника. Тя ти е казала.

— Ъхъ. Защо да пропусне шанса да ми натрие носа, нещастнико? И като заговорихме за това, защо точно Моника? Да не би да си загубил бас или нещо подобно? Защото това е единствената причина, която мога да измисля, поради която би ме унижил по този начин.

— Не — рече Майкъл. Погледът му се стрелна към Клеър с ясната молба да излезе. Ала тя не го направи. — Не мога да ти обясня, Ева. Просто не мога. Но не е това, което…

— Да не си посмял да ми казваш, че не е това, което изглежда! — Ева се хвърли напред, блъсна силно Майкъл право в гърдите и го изтласка от стаята си. — В момента не мога да говоря с теб. Махай се! И повече не ми се мяркай пред очите!

Затръшна вратата и я заключи. Не че ключалката щеше да свърши много работа, имайки предвид колко силен е Майкъл, помисли си Клеър. Но той едва ли щеше да започне да троши вратите в собствената си къща.

— Ева, трябва да ме изслушаш. Моля те.

Ева се тръшна отново на леглото, грабна айпода от чекмеджето, пъхна слушалките в ушите си и натисна бутона „Старт“. Клеър съвсем ясно чуваше грохота на хеви метъла.

— Ева?

Клеър отвори вратата и погледна към Майкъл.

— Не мисля, че те чува — каза му. — Ти наистина оплеска всичко, наясно си, нали? Поне на Шейн му бе заповядано да присъства. А ти си я избрал сам, нали?

— Да — съгласи се Майкъл тихо. — Аз я избрах. Но всъщност ти нямаш представа какви бяха възможностите ми за избор, така ли е?

Клеър го проследи с поглед как се отдалечава, влиза в стаята си в дъното на коридора и затваря вратата зад себе си.

Може би беше прав. Може би наистина не беше това, което изглеждаше. Не че Ева щеше да чуе. Клеър постоя още малко в коридора, заслушана в студената и смразяваща тишина, сетне поклати глава и слезе долу. Хотдогът с чили няма същия вкус, когато го ядеш сам.

Шейн се прибра чак след като се бе стъмнило и още в мига, в който го зърна, Клеър разбра, че нещо не е наред. Той изглеждаше… разсеян. Различен. И едва я забеляза, докато прекосяваше дневната на път за кухнята. Тя се бе свила на дивана, подчертаваше пасаж в учебника по английски и за хиляден път се питаше защо някой си мислеше, че е много важно да знаеш кои са сестрите Бронте, като в същото време поставяше личен рекорд по правене на много работи наведнъж, тъй като следеше с едно око и готварското шоу по кабелната телевизия.

— Хей — викна тя след него. — Оставих ти от чилито!

Той не отговори. Клеър сложи капачката на маркера и се приближи до кухненската врата. Не я отвори, но се спря и се заслуша. Шейн не вдигаше обичайните шумове с вадене на чинии и дрънкане на прибори, характерни за яко изгладнял тип; всъщност, не вдигаше никакъв шум.

Клеър се зачуди дали да се върне към урока, когато го чу да отваря задната врата на къщата. Долетяха гласове, тихи и приглушени. Тя открехна леко кухненската врата и се заслуша по-напрегнато.

— Трябва да си доволен, че не се обаждам в полицията — казваше Шейн. — Върви си, човече.

— Не мога. Трябва да поговоря с нея.

— Няма да се приближаваш до нито едно от момичетата, ясен ли съм?

— Няма да нараня никого!

Тя познаваше този глас или мислеше, че го познава. Но това не можеше да е истина, просто не можеше. Шейн не би могъл да говори с Джейсън, брата на Ева, особено при задната врата. Сигурно си въобразяваше разни неща. Може би беше някой друг, някой, който звучеше като Джейсън Росър…

Клеър отвори вратата още малко, за да може да погледне.

Наистина беше Джейсън. Нямаше съмнение в това. Дори носеше същите евтини и мръсни дънки и кожено яке. Косата му беше провиснала и още по-мазна от последния път, когато го бе видяла. Изглеждаше блед и болен.

— Хайде, човече — рече, — само ми позволи да говоря с Клеър. Ако продължиш да ме държиш тук, навън в тъмното, някой ще ме хапне за вечеря.

— Радвам се.

Джейсън протегна ръка, за да попречи на Шейн да затвори вратата.

— Моля те, човече, наистина те моля.

Шейн се поколеба. Клеър не можеше да си представи защо. Джейсън преследваше Ева; той бе убил — или поне заяви, че е убил — невинни момичета, защото погрешно бе решил, че така ще накара вампирите да го вземат на служба при тях. Беше намушкал Шейн в корема.

Шейн пръв замахна с онази бейзболна бухалка, обади се строгият глас на съвестта й. Клеър му заповяда да млъкне. Джейсън бе предизвикал онова сбиване, той бе провокирал Шейн и само бързото пристигане на линейката бе спасило живота на Шейн.

Обаче в момента Джейсън не приличаше на откачен убиец. Приличаше на полуумряло от глад, изплашено хлапе наркоманче, почти изперкало от ужас. И отчаяно.

Клеър влезе в кухнята. Лицето на Джейсън светна.

— Клеър! Клеър, кажи му… кажи му, че всичко е наред. Обещавам, че няма да нараня никого. Кажи му, че може да ме пусне, за да поговоря с теб.

— Всичко е наред — рече Клеър. — Но той вече го знае.

Шейн кимна. Бутна Джейсън назад и го изтласка от задната веранда. Джейсън се препъна в една тухла и падна по задник на земята. Метна кръвнишки поглед на Шейн и се претърколи бавно, за да се изправи на крака.

— Клеър, трябва да ти предам нещо. От Оливър.

— Оливър няма какво да каже, което ние бихме желали да чуем, човече. Особено от теб.

— Сигурен ли си?

Шейн се ухили.

— Съвсем сигурен. Късмет с оцеляването там в тъмното.

Шейн започна да затваря вратата. Почти я бе хлопнал, когато Джейсън изтърси:

— Бишъп е поставил капан. Ние можем да ви кажем къде и кога.

Клеър сложи ръка на рамото на Шейн и той задържа вратата отворена — само една малка пролука.

— За какво говориш?

— Пусни ме да вляза и ще ти кажа. — Джейсън изглеждаше достатъчно отчаян, готов да се вкопчи във вратата. — Моля те, Клеър. Кълна се, честна дума.

— Не — отсече тя. — Ако Оливър има да каже нещо, ще говоря с него, не с теб.

В тъмните очи на Джейсън проблесна възмущение, все едно някой бе налял масло в огън и той се изпъна и пъхна ръце в джобовете си.

— Да? Така ли ще го играеш?

— Няма да играя нищо — каза Клеър.

— Мисля, че го правиш. Значи все пак ще трябва да го направим по трудния начин. — Джейсън се хвърли към вратата с такава сила, че събори Шейн назад, а Клеър изгуби равновесие и се стовари по гръб върху кухненския под. Докато се обръщаше настрани, за да стане, усети как ръката на Джейсън я сграбчи здраво и болезнено за косата. Той я дръпна и я повлече навън в нощта. Тя крещеше и се съпротивляваше, но той имаше богат опит в принуждаването на момичета да правят това, което желаеше.

А и тя спря да се бори, когато Джейсън опря дулото на пистолет в главата й.

— Добре — изсъска в ухото й и въпреки бушуващия в гърдите й гняв, тя си помисли, че дъхът му е толкова отвратителен, че зловонието му можеше да отрови всичко наоколо. — По-кротко, няма да те нараня. Говорех сериозно. Трябва да ме изслушаш.

Шейн ги беше последвал отвън, движеше се бавно, без да откъсва поглед от Джейсън. И от пистолета.

— Пусни я.

Джейсън се изсмя и я повлече към алеята, където бе спряла голяма черна кола със запален двигател. Шейн ги последва от безопасно разстояние. Недей, изпрати му безмълвно послание Клеър. Беше свидетел как по-рано Джейсън едва не уби Шейн. Нямаше да понесе да види как се случва отново. Аз ще съм добре.

Джейсън отвори шофьорската врата, бутна я вътре и влезе след нея. Тя тутакси се хвърли към другата врата.

Заключена.

Джейсън затръшна вратата и завъртя стартера. Стисна по-силно косата на Клеър.

— Стой мирна!

Нещо тежко падна върху покрива на колата, който хлътна почти до главите им. Клеър и Джейсън се наведоха, а тя изписка при мисълта, че паниката може да го накара да натисне спусъка.

Слава Богу, страхът й се оказа напразен.

Един юмрук проби покрива, сграбчи назъбения му край и го издърпа назад като капак на консервна кутия. Лицето, което се надвеси през отвора, беше на Майкъл.

Не… не беше Майкъл. Беше вампирът Майкъл. С оголени кучешки зъби, с кървавочервени очи.

Майкъл беше бесен. И ужасяващ.

Нахлу през отвора като лунен лъч, сграбчи ръката на Джейсън, която държеше пистолета и отклони дулото от Клеър, все едно че беше играчка. Лесно чуплива. Джейсън изкрещя. Пистолетът гръмна, а Клеър трепна, закри главата си и се опита да се свие на топка в ъгъла. Колата се разтресе, когато Майкъл изхвърли Джейсън навън направо през отвора на покрива. Братът на Ева крещя по целия път нагоре и по целия път надолу. Тупна на земята с глух удар и се претърколи.

Майкъл изскочи през отвора на покрива и на светлината на фаровете се приземи леко върху краката си. Отправи се към мястото, където Джейсън пълзеше, опитвайки се да избяга. Джейсън се претърколи. Все още стискаше пистолета.

Простреля Майкъл шест пъти почти от упор. Клеър потреперваше при всеки изстрел.

Не и Майкъл.

Стигна до Джейсън, изтръгна пистолета, строши го на две и го хвърли в боклукчийската кофа отстрани на къщата. Джейсън изглеждаше шокиран, после примирен, когато Майкъл се пресегна надолу и го сграбчи за яката на коженото му яке.

Шейн промуши ръка през разкъсания покрив, отвори вратата на колата и сграбчи Клеър. Измъкна я навън и й помогна да се изправи на крака.

— Добре ли си? — Гласът му трепереше и той явно бе обезумял от страх, защото ръцете му шареха по цялото й тяло. Търси рани от куршум, досети се тя. — Клеър, кажи нещо!

— Спри го — прошепна момичето и погледът й се плъзна покрай него към Майкъл. — Не му позволявай да го направи.

Защото Майкъл се канеше да ухапе Джейсън, а щом веднъж го направеше, повече нямаше връщане назад. Шейн й хвърли поглед, който навярно означаваше, че напълно е откачила, но тя се насили да остане неподвижна и спокойна, въпреки че вътрешностите й се преобръщаха от страх.

— Шейн — заговори тя, като с все сили се опита да наподоби студения авторитет на Амели. — Спри го.

Клеър видя, че реалността на ставащото най-сетне достигна съзнанието на Шейн, той кимна и се обърна към Майкъл, който не изглеждаше в настроение да се остави да бъде убеден да се откаже от плячката си.

Но на Шейн не му се наложи да опитва, защото Майкъл вдигна глава и видя Ева да стои на вратата, притиснала ръце към устата си, с разширени от ужас тъмни очи, докато гаджето й се канеше да изсмуче кръвта на малкия й брат.

Майкъл го пусна. Джейсън, скимтейки, се свлече на земята и се опита да изпълзи настрани.

Майкъл сложи крак върху гърба на нещастника и го прикова на място.

— Не — процеди той с нисък и много, много заплашителен глас. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Опит за отвличане, нападение със смъртоносно оръжие и опит за убийство на вампир? Свършен си, човече. Всичко е под контрол, освен писъците ти.

— Задник скапан! — изкрещя Джейсън. — Аз работя за Оливър! И с пръст не можеш да ме пипнеш!

Издърпа нагоре ръкава на якето си и върху китката му блесна сребърна гривна.

В отговор Майкъл натисна още по-силно крака си върху гърба на Джейсън.

— Тогава двамата с Оливър ще трябва да си поговорим за това защо изпраща някакъв малък червей в дома ми, за да ме застреля — рече той. — Мисля, че това няма много да ти хареса. Защото съм напълно сигурен, че Оливър не ти е поръчал да направиш подобно нещо.

— Майкъл — обади се Шейн. Беше предупреждение и когато Клеър се обърна, разбра защо — приближаваше се друга кола, полицейска с включени светлини. Спря на алеята, блокирайки колата на Джейсън със зейналия покрив, и Ричард Морел слезе откъм страната на шофьора с пушка в ръка. С него бяха инспекторите Джо Хес и Травис Лоу и всеки от тях стискаше пистолет.

Клеър никога не бе виждала тримата да изглеждат толкова мрачни, но се зарадва на появата им. Поне това означаваше, че някой най-после ще сложи край на лудостта на Джейсън. Майкъл беше прав; краят нямаше да е добър за хлапака, но…

Ричард Морел опря пушката на рамото си. Беше я насочил към Майкъл. Другите двама мъже също заеха стрелкови позиции.

Клеър ахна.

— Отстрани се — нареди инспектор Хес на Шейн и кимна рязко. Шейн не се възпротиви. Вдигна ръце и отстъпи. Майкъл се извърна, видя двамата полицаи, насочили оръжията си към него и се намръщи.

— Пусни го, Майкъл — рече Травис Лоу. — Да не усложняваме нещата.

— Какво става?

— Всяко нещо с времето си. Пусни хлапето.

Майкъл свали крака си. Джейсън се изправи и хукна да бяга; Ричард Морел въздъхна, подаде пушката на Джо Хес и се спусна след него. Колкото и да беше бърз Джейсън, Ричард беше по-бърз. Сграбчи го, преди да е пробягал половината път до оградата. Събори го по гръб, с груба сръчност закопча белезниците на ръцете му, изправи го и повлече към мястото, където другите двама полицаи продължаваха да държат Майкъл на мушка.

— Какво става? — повтори Майкъл. — Той се опита да отвлече Клеър, а вие нападате мен. Защо?

— Да кажем, че те спасяваме от самия теб — отвърна инспектор Хес. — Добре ли си? Успокои ли се?

Майкъл кимна. Хес свали пистолета, а Травис Лоу го последва. Ричард Морел напъха Джейсън на задната седалка на полицейската кола.

— Получихме сигнал — продължи Хес, — че си побеснял и се опитваш да убиеш приятелите си. Но след като с очите си виждам, че всички са тук и са добре, предполагам, че проблемът е малкият Джейсън.

Ричард се върна, като бършеше ръцете си с носна кърпа. Беше ясно, че и на него никак не му беше приятно да докосва Джейсън.

— Той насила ли проникна в къщата?

— Не — поклати глава Шейн. — Насочи пистолет срещу нас и извлече Клеър през задната врата. Опитваше се да потегли с нея в колата. Майкъл го спря.

Майкъл, осъзна Клеър, след като сърцето й възстанови нормалния си ритъм, също така беше прострелян шест пъти в гърдите почти от упор. Върху широката му бяла риза се чернееха дупки, достатъчно доказателство за това, а около всяка от тях имаше тънка червена ивица. Тя си припомни как Миърнин сряза нехайно ръката си с нож, разкъсвайки вените и артериите си, само за да се сдобие с кръвна проба.

Не можеше да е сигурна, но й се струваше, че под ризата върху гърдите на Майкъл нямаше белези, а и той не се държеше като някой, прострелян с шест куршума. Нито пък като някой, изпаднал в шок.

Леле.

— Какво искаше той? — попита инспектор Хес. — Каза ли ви?

— Каза, че искал да говори с мен — осведоми го Клеър, което в голямата си част беше истина, а тя нямаше намерение да въвлича и Оливър. И без това бъркотията беше достатъчна. — Мисля, че наистина го искаше. Не смятам… не смятам, че искаше да ме нарани.

Този път.

Шейн се взираше в нея, сякаш й бе поникнала втора глава, при това със сериозно увреден мозък.

— Това е Джейсън. Разбира се, че искаше да те нарани! Нима опряното дуло на пистолета в главата ти не е достатъчно доказателство?

Разбира се, той беше прав, но… тя бе видяла погледа в очите на Джейсън и в него липсваше хищническия блясък, който бе зърнала преди, докато хлапакът играеше малките си садистични игри. Този път в погледа му се четеше неподправено отчаяние. Не можеше да го обясни, но Клеър вярваше на Джейсън.

Този път.

Шейн все още я гледаше намръщено. Както и Майкъл.

— Добре ли си? — попита Шейн и ръцете му я обгърнаха. Топлото му тяло се притисна към нейното и тя чак сега осъзна колко й е студено. Трепереше, а коленете й се огъваха. Бих могла да припадна, помисли си девойката. И той ще ме хване.

Но тя остана на крака, отдръпна се леко назад и надникна в очите му.

— Добре съм — промълви и го целуна. — Всичко е наред.