Балът на глупците

12

Изкачването по стъпалата бе като последен марш към бесилката. От едната страна стоеше Амели, блестяща като кристален полилей, а очите й изпускаха гневни искри, докато се взираше с огромно неудоволствие в Миърнин.

Той пое бледата й, съвършена ръка и я целуна.

— О, не се разстройвай толкова, стара приятелко. Аз съм много добре.

— Не — отвърна Амели. — Не си. И не след дълго ще станеш още по-зле. — Извърна се към Бишъп. — Съжалявам, че лорд Миърнин не е добре. Той трябва да си тръгне, за да не навреди още повече на здравето си.

— Изглежда ми достатъчно добре — отвърна Бишъп. — Остави го да се приближи.

— Ах, ти, глупако — прошепна Амели, докато Миърнин изпълняваше класическото завъртане на Пиеро и като отличен танцьор се плъзна по пода в дълбок поклон. — О, мой прекрасни глупако. — Клеър не можеше да определи дали бе ужасена, ядосана или тъжна. Може би по малко и от трите.

Бишъп изглеждаше развеселен.

— Минаха доста години — поде той. — Как я караш, Миърнин?

— Толкова добре, колкото би могъл да очакваш — рече Миърнин.

— Пиеро. Колко… непривично за теб. Бих казал, че повече ти подхожда Арлекин.

— Винаги съм смятал, че всъщност тайно Пиеро е много по-опасният — каза Миърнин. — Цялата тази невинност може да крие нещо.

Бишъп се засмя.

— Липсваше ми, глупако.

— Наистина ли? Странно. А вие никак не ми липсвахте, милорд.

Смехът на Бишъп тутакси секна и Клеър усети как страхът се надига в гърдите й, като задушаваща ледена вълна.

— А, да, сега си спомням защо престана да си забавен, Миърнин. Ти използваш честността като тояга.

— Мислех, че по-скоро като рапира, милорд.

На Бишъп явно му писна от размяната на остроумия.

— Ще се закълнеш ли?

— Ще се закълна — прозвуча шокиращият отговор на Миърнин. И се впусна в тирада от цветисти ругатни4, която накара Клеър да премигне. Завърши с: „… гаден и тъп по рождение задник! Мошеник сред вандалите и осквернител на мъртви кучета!“, след което направи още едно завъртане и поклон. Вдигна глава с червената си усмивка, която приличаше по-скоро на похотлива гримаса. — Това ли имахте предвид, милорд?

Клеър ахна, когато две студени ръце се сключиха около гърлото й отзад и я дръпнаха силно. Държеше я Исандре, която прошепна:

— Да, моля те, бори се. Отнеха ми гаджето ти, преди да го опитам. Вместо това ще се задоволя с теб.

Клеър не се поколеба. Бръкна под туниката си, измъкна старото шише от парфюм, което й бе дал Миърнин, и отвинти капачката.

Изля светената вода право върху главата на Исандре.

Исандре изпищя толкова пронизително и високо, че кристалните чаши по масите издрънчаха. Тя се извъртя, впила нокти в косата си и няколко пръски от светената вода попаднаха върху Франсоа, който се бе спуснал към нея. Той също нададе силен вой. Там, където попаднеха, капките светена вода разяждаха кожата като киселина. Клеър се взираше ужасено. Добре, тя ги бе наранила. При това много лошо.

Миърнин се засмя с дълбок гърлен смях, и извади тънкия остър нож, който висеше в ножницата отстрани под туниката му. Когато Бишъп пристъпи към него, той замахна с ножа, без да спира да се смее.

Острието срещна плътта.

Върху ръката на Бишъп се появи малка рана, по-скоро убождане, но Клеър видя разреза върху робата му и тънката кървава диря върху ножа.

Бишъп трепна изненадано и се спря, за да огледа повредата, нанесена върху костюма му.

Смехът на Миърнин се извиси още по-високо и по-високо и той отново се завъртя, по-бързо и по-бързо, превръщайки се в мъглява вихрушка.

— Миърнин! — извика Клеър. Отстъпваше от Исандре, която застрашително пристъпяше към нея, бясна и изгорена. Клеър се препъна и падна по гръб. — Миърнин, направи нещо!

Той спря да се върти и погледна кървавия нож в ръката си.

— Казах го на Сам преди: трябва да знаеш кога да се откажеш — промърмори. — Време е, Клеър. — Прати й въздушна целувка и прескочи през масата на подиума.

И побягна, пищейки през смях, стиснал ножа в ръка. Изхвърча от залата, без да се обръща.

За няколко секунди никой не помръдна. Клеър бе приковала поглед в Исандре, която бе не по-малко изненадана и погледна към Бишъп.

Бишъп прокара пръсти по разреза върху робата си и се засмя.

— Моят глупак — изрече почти нежно. — Лудите са смехът господен, не си ли съгласна?

Отпусна се на трона си, все още усмихнат.

— Исандре, остави детето. Тази вечер съм склонен да позволя на нашите приятели да се порадват на незначителните си прояви на неподчинение.

— Тя ме изгори! — изръмжа Исандре.

— Раната ти ще зарасне. Престани да скимтиш като сритано куче. Заслужи си го.

Клеър осъзна, че Амели не бе помръднала. Не и когато животът на Клеър бе в опасност. Сега го стори, наведе се, за да помогне на Клеър да се изправи.

— Достатъчно за днес — заяви тя. — Позабавлява се, татко. Сложи край на това.

— Много добре — съгласи се той. — Време е за изпитанието, дете мое. Закълни ми се във вярност и всичко ще приключи.

— Ако се закълна във вярност, никога няма да приключи — възрази Амели. — Никога не съм полагала клетва пред теб. Наистина ли мислиш, че тази вечер това ще се случи?

Леденостудените му очи се присвиха.

— Кръвна предателка — процеди Бишъп. — Вещица убийца. Приветства ли ме с добре дошъл в малкия си град? Позволи ли ми да се разхождам свободно из улиците и да си избирам от селяндурите ти? Не смятам, че би се осмелила. Познаваш ме твърде добре.

— Не съм ти позволила нищо — процеди тя. — Няма да ти се закълна във вярност. Няма да те посрещна за добре дошъл. Няма да ти дам нищо, татко. — Беше невъзможно, но докато Клеър я наблюдаваше, Амели приличаше… на човек. Уязвима. Крехка и ранима, очакваща да бъде прекършена.

— Ще ми дадеш едно нещо, ако искаш да запазиш това, което си изградила тук — заяви той. — Искам си книгата. Тази, която открадна, когато ме изтърколи в набързо изровения ми гроб, дъще.

Тя застина, а очите й се разшириха. Амели, която не можеше да бъде изненадана, сега бе сварена абсолютно неподготвена.

— Книгата?

— Да не мислиш, че ми е притрябвал жалкият ти град? Смешните ти селяндури? — Презрителният поглед на Бишъп се плъзна над Клеър към залата зад нея. — Искам си моята собственост. Дай ми я и ще си замина. Това е. Сега всички карти са на масата, дете. Какво ще кажеш?

— Книгата не е твоя — отсече Амели.

— Изтръгнах я от мъртвите ръце на съперник — отвърна Бишъп. — Това я прави моя. Правото на завоевателя. — Изгледа я бавно и студено. — Ако добре си спомняш, ти я взе от мен по същия начин, само дето аз не бях съвсем мъртъв. Колко жалко, че не се увери в това, нали?

Всичко вървеше на зле. Миърнин бе избягал, а трябваше да остане, да се бие. Амели не можеше да се справи с това сама; той сам го бе казал.

Останалите вампири само стояха и не предприемаха нищо.

— Амели — поде Бишъп. — Ако откажеш, ще те унищожа. Не го ли знаеш? Не го ли знаеше от мига, в който дойдох в града?

Клеър се приближи до нея.

— Амели иска ти да си тръгнеш — изрече девойката. — Трябва да си вървиш. Веднага.

Бишъп се засмя.

— Заплаха от малко джафкащо кутре. Ти ли ще ме накараш, мелезче?

— Не — прозвуча гласът на Сам Глас. С грациозно и непринудено движение той скочи от пода върху масата, а от там светкавично се озова до Амели. — Във всеки случай, не и сама. — Беше свалил сламената шапка на Хък Фин, но дори и да не го бе сторил, изражението му бе достатъчно, за да бъде взет на сериозно.

Майкъл се присъедини към него, прекосявайки разстоянието с един скок, докато Ева и Шейн се качваха по стъпалата.

Настъпи една секунда бездиханна пауза, след което и други се раздвижиха. Оливър. Моника. Чарлс и Миранда.

Бащата на Клеър се качи на сцената, хвана ръцете на майка й и я поведе далеч от сцената, далеч от опасността.

Все повече продължаваха да прииждат.

Вампирите и хората от Морганвил застанаха заедно, струпаха се на сцената пред Бишъп, Исандре и Франсоа. Не всички, но повече от половината от присъстващите в залата.

— Ти не си добре дошъл тук — обяви Оливър. — Господарю Бишъп. Това е нашият град. Нашите хора. Време е да си вървиш.

— Бунт — каза Бишъп. — Колко освежаващо и модерно.

Кимна към Исандре и Франсоа. Франсоа дръпна рязко Дженифър от мястото й на подиума.

Исандре направи лъжливо движение към Шейн, после сграбчи Джейсън Росър и заби кучешките си зъби дълбоко в шията му.

Настана хаос. Сам и Майкъл удариха едновременно Франсоа и го изтеглиха назад, докато той се опитваше да докопа със зъбите си пищящата Дженифър. Клеър почти веднага ги изгуби от поглед. Бишъп бе на крака, в схватка с Оливър.

Амели, с очи с цвета и твърдостта на диамант, сграбчи тила на Исандре и я отскубна от Джейсън.

— Той е моя собственост — озъби се Амели, докато държеше на една ръка разстояние съскащата и извиващата се Исандре. — Момче. Момче! — Наведе се над Джейсън, бледите й пръсти докоснаха страните му.

Джейсън отвори очи. Той плаче, помисли си Клеър, но после видя лицето му и разбра, че изобщо не плачеше.

Това беше смях.

— Тъпачка! — изстреля Джейсън.

— Не! — извика Клеър, но беше твърде късно.

Джейсън измъкна остър кол от гънките на монашеското си расо и го заби право в сърцето на Амели.

Всичко спря.

Амели се олюля назад. Дървеният кол в гърдите й изглеждаше нереален, сквернящ, нереден.

Амели беше неуязвима. Не би могла да бъде наранена.

Тънка струйка кръв обагри белия плат около кола, разраствайки се пред очите на Клеър.

Сам изкрещя. Той заряза Франсоа и докато Амели се свличаше, я подхвана и нежно я положи върху дървения под. Изразът на лицето му… Клеър никога не бе виждала толкова много болка, никога.

Оливър заби толкова силно кроше на Бишъп, че той политна назад и се стовари върху трона. Оливър се извърна и се приближи до Амели.

— Не! — прозвуча остро гласът му, когато Сам хвана кола, за да го извади. — Тя е стара. Ще оцелее, докато я заведем на безопасно място. Вземи я!

И в следващия миг се извърна, тъкмо когато Джейсън скочи към него с обезумели очи, стиснал друг кол в ръка. Оливър го сграбчи във въздуха, счупи ръката му само с едно леко извиване и го метна през сцената. Той се стовари върху Франсоа, който бе съборил Майкъл на пода.

— Мамо! Татко! Махайте се оттук! — изкрещя Клеър. Баща й, й махна да тръгне с тях, ала тя поклати глава. Нямаше да остави приятелите си. Не и както Миърнин изостави нея.

Родителите й хукнаха към вратата и излязоха от залата. Останалите също тичаха, най-вече онези, които бяха предпочели още от самото начало да не се опълчват срещу Бишъп. Клеър видя Мария Тереза Испанска да се измъква през страничната врата, влачейки за ръка своя придружител, който изглеждаше ужасен и се опитваше да се изскубне.

Откъм мрака се чу писък.

Амели примигна, пое дъх и прошепна нещо на Сам. Той вдигна глава към Клеър. Лицето му беше твърдо и бяло като полиран мрамор.

— Край на играта — пророни той. — Бишъп контраатакува.

Клеър се огледа и видя, че някои от онези, които досега бяха стояли безучастни, сега се нахвърляха срещу човешките си придружители или срещу другите вампири. Бишъп бе довел със себе си „скрити агенти“ и беше само въпрос на време, преди да си проправят път до сцената. Щеше да бъде бой без правила.

Майкъл се присъедини към тях. Дрехите му висяха на парцали, а върху бузата му се виждаше дълбока рана, но нямаше кръв.

— Изведи ги оттук! — изкрещя му Оливър. — Сега!

Оливър се хвърли към Бишъп, притисна по-стария вампир към облегалката на трона и бръкна под костюма си на плашило. Извади дълъг кинжал с тънко острие и прониза с него гърдите на Бишъп, приковавайки го към дървото.

Това много повече ядоса Бишъп, отколкото да го нарани. Той се освободи, изтръгна кинжала, сетне удари с опакото на ръката си Оливър толкова силно, че другият вампир излетя от сцената и се стовари някъде в мрака на балната зала.

— Сам! — извика Майкъл. Сам вдигна Амели на ръце и скочи от сцената. Повечето от останалите го последваха. Майкъл сграбчи Ева и Шейн, а Клеър се обърна да тръгне след тях.

Исандре я спря.

— Не бързай толкова. — Гласът й вече не беше мъркащ; беше ръмжене, ниско и злобно. — Теб искам.

Клеър се озърна за оръжие. Спря се на една вилица, паднала от масата и я заби в ръката на Исандре. Вампирката изскимтя, изскубна вилицата, сключи ръка около гърлото на Клеър и я наведе назад над масата. Клеър не можеше да диша. Мяташе се и се извиваше под желязната хватка на Исандре, опитвайки се да се измъкне, но напразно.

Тя умираше.

Оливър се стовари върху Исандре с летящ скок. Хвърли я върху Бишъп и двамата полетяха към пода. Преди да се строполят, Оливър сграбчи Клеър за китката и я повлече към стъпалата, но тя не се движеше достатъчно бързо за него. Той я грабна в прегръдките си и светът около тях се размаза.

Вампирска скорост.

Писъците се превърнаха в далечен шум, Клеър чу трясък и вой на сирени, а сетне — нищо.

Странно бе да се чувства в безопасност в обятията на Оливър.

Когато Клеър се събуди, главата й беше в скута на Шейн, а той галеше косата й. Чу приглушено мърморене на гласове.

— Какво… — Гърлото я болеше. Болеше я много. И гласът й звучеше странно.

— Хей — усмихна й се Шейн. Не изглеждаше наред, тази усмивка. — Не говори. Ние сме у дома, залостили сме се отвсякъде. Всичко е наред.

Тя се съмняваше в това. Продължаваше да чува отвън воя на сирените на колите, профучаващи по улицата. Гласове в къщата, доста гласове. Опита се да седне, но Шейн я натисна обратно.

— Сам е горе с Амели, в стаята за отдих. — Така Шейн наричаше тайното леговище на Амели. — Градът е блокиран. За Бишъп изглежда работят доста хора. Има много изненади. Явно е бил доста зает да набира съмишленици.

"Кой е тук?", попита беззвучно момичето.

— Ами, за тази вечер имаме гости — отвърна той. — Не можаха да се приберат по домовете си, затова намериха убежище тук. Баща ти и майка ти също са в къщата…

И те наистина се появиха, като избутаха Шейн от нея. Майка й плачеше, докато милваше лицето на Клеър. Баща й се държеше по-стоически, но лицето му бе зачервено, а челюстите здраво стиснати.

— Как си, хлапе? — попита той.

— Добре — прошепна тя и посочи към тях.

— Ние сме добре, скъпа — увери я майка й и я целуна по челото. Все още бе облечена в дългата бяла рокля, но ангелските криле изглеждаха измачкани и изкривени. — Когато Оливър те доведе, си помислих… помислих си, че е твърде късно. Помислих…

Помислили са, че е мъртва. Клеър се почувства виновна, макар че всъщност припадъкът не беше по нейно желание.

— Добре съм — успя да отрони. Опита се да преглътне и откри, че това не е просто лоша идея; беше ужасна идея. Закашля се. От това я заболя още повече.

Пълна трагедия.

— Оливър? — прошепна девойката. Баща й кимна към някакво място зад дивана, където я бяха сложили да легне.

— На телефона е — обясни той. — Той е от тези, които поемат нещата в свои ръце, нали?

Светлините в къщата угаснаха и хората се разпищяха. Почти веднага светнаха фенерчета; Ева, Шейн и Майкъл винаги ги държаха подръка.

— Успокойте се — заговори Майкъл. — Всички да се успокоят. Къщата е сигурна.

Нищо не е сигурно, когато Бишъп е наоколо, искаше да му каже Клеър. Исандре и Франсоа вече бяха идвали тук и ако поискат, пак можеха да влязат. Унинието я налегна, плътно и тежко. Ако в къщата имаше призраци — различни от този, който беше някога Майкъл — тази вечер щяха да нахлуят с пълна сила, привлечени от страха и яростта.

— Хей — обади се Ева. Тя бе застанала до прозорците, гледащи към предната част на къщата и се взираше навън. — Там нещо гори.

По улицата мина с грохот пожарна кола, с включени сирени, следвана от ято полицейски коли. Натоварена нощ за градските служители, помисли си замаяно Клеър. Стана, въпреки опитите на майка й да я задържи легнала. Стаята се завъртя малко, после се успокои. Тя се присъедини към Ева до прозореца. Ева обви ръка около нея и я прегърна, без да откъсва поглед от пожара. Беше голям, може би през три пресечки. Пламъците се издигаха високо във въздуха.

— Как се чувстваш? — попита я Ева.

Клеър вдигна безмълвно палец и приятелката й се усмихна.

— Да, ти беше истинска героиня. Бях много горда с теб. Е, докато не те приклещиха яко.

Въпреки разраненото си гърло, Клеър се опита да изрази възмущението си.

— Хей!

— Окей, може вината да не е твоя. — Ева отново я прегърна. — Светена вода. Супер хрумване. Направо си бях впечатлена.

— Чия къща? — успя да прошепне двете думи Клеър. — Гори?

— Мисля, че е къщата на Мелвил. — Ева се наведе, за да погледне от по-различен ъгъл. — Мамка му. Виждам и още. Това не е добре.

Майкъл дойде при тях.

— Това е част от плана на Бишъп — въздъхна. — Или поне така си мисля. Да създаде хаос. Да държи Амели в напрежение.

Клеър можеше да се обзаложи, че спирането на електрическия ток също е част от плана.

— Колко души са тук?

— В къщата ни? Около трийсетина. — Ева завъртя очи. — Половината от тях са вампири. Върхът, нали? След всичко това.

Клеър я зяпна слисано.

— Трийсет?

Ева кимна.

— Какво?

— Това ни прави добри мишени.

— Тя е права — подкрепи я Майкъл. — Трябва да сме нащрек.

Шейн се промъкна до Клеър. Той все още беше облечен в кожените панталони, но бе нахлузил мърлява стара тениска с лика на Мерилин Менсън, която май бе измъкнал от дъното на коша с дрехите за пране.

Не й пукаше. Тя се отпусна върху гърдите му, а той я обгърна с ръце и само за секунда всичко беше наред.

— Заек убиец — промълви Шейн нежно и я целуна. — Какъв е този костюм?

— На Арлекин — изграчи тя. — Миърнин… — Споменът за това, което бе сторил Миърнин, изплува в съзнанието й. Той бе предизвикал Бишъп. Беше оставил Амели да се оправя с последиците и бе избягал. Освен това бе изоставил там и нея, да умре.

— Онова ли беше Миърнин? Онзи шантавеняк? Клеър, как изобщо можеш да му вярваш? — Шейн обхвана лицето й с шепи. — Той те въвлече във всичко това, нали?

Не съвсем. Тя искаше да вярва на Миърнин. Тя искаше да вярва в онази мила, невинна душа, която от време на време бе зървала в него — ала сега съвсем не бе сигурна, че тази душа някога наистина е съществувала.

А дори и да я е имало, може би нейното лекарство я бе унищожило.

— Не можах… — опита се да произнесе думите Клеър, но й беше прекалено трудно, а очите на Шейн я гледаха толкова опрощаващо. Той я целуна и дори при тези обстоятелства, когато родителите й бяха в същата стая в къща, пълна с вампири, а половината Морганвил беше в опасност, тя си помисли, че би могла да остане тук, в обятията му, през цялата нощ, че и през целия ден.

— Зная — продума той, долепил влажните си сладки устни до нейните. — Зная.

Не й бе трудно да повярва, че знае.

— Съжалявам, че се налага да ви прекъсна — обади се сухо Майкъл зад Клеър, — но мисля, че трябва да организираме малък патрул.

— Идеята не е лоша — кимна Шейн и отстъпи назад. — Особено, ако подпалват къщите, за да изкарат хората на улицата. Обзалагам се, че така е по-лесно да ги нападат един по един.

— Именно. — Майкъл му подаде железен лост. Шейн го завъртя и го пъхна под мишницата си. — Както каза Клеър, ние сме добра мишена, както и всички други къщи на Основателя. Аз ще отида отзад, а ти върви отпред.

— И аз мога да дежуря — предложи Клеър. Шейн и Майкъл я хванаха за ръцете от двете страни, отнесоха я обратно на дивана и най-безцеремонно я стовариха отгоре. — Хей! — възмути се момичето.

Шейн се обърна към родителите й.

— Погрижете се тя да остане тук.

— Ще се погрижим — кимна майка й и приседна до дъщеря си. — Честно, Клеър, какво си въобразяваш?

Там е много опасно!

Точно това си мислеше Клеър във връзка с Шейн.

Но съзнаваше, че в настоящото си състояние няма да им бъде много от полза. Поне не и за тази работа.

— Тоалетна — въздъхна тя и по този въпрос не можеше да има спор. Родителите й се спогледаха. Баща й сви рамене.

— Аз ще дойда с теб — предложи майка й.

— Мамо, достатъчно съм голяма, за да отида сама в тоалетната. — Гласът й укрепваше с всяка изминала минута; само се наложи няколко пъти доста да се измъчи, докато го накара да излезе от гърлото й. Макар че все още звучеше като заклета пушачка. Но пък дрезгавият тембър е секси, нали?

Майка й определено се съмняваше в твърдението й, че е „достатъчно голяма“, но остана на мястото си върху дивана. Двамата с баща й този път само свиха рамене. Клеър заобиколи група непознати — всички до един вампири със студени, подозрителни очи — и пое нагоре през стълбите.

Миранда седеше на площадката, обхванала с две ръце главата си на Медуза със стърчащите змии.

— Здравей — поздрави я Клеър и приклекна до нея. — Добре ли си?

Момичето кимна.

— Казах ти — рече. — Кръв. Огън. Всичко си отива.

— Можеш ли да видиш нещо за нас? За къщата? Миранда поклати глава.

— Твърде съм уморена. — Наистина звучеше така — почти вцепенена, заваляше думите. — Главата ме боли.

— Ела с мен — подкани я Клеър и изправи момичето на крака. — Разполагам с легло. Няма причина някой да не го използва.

Тя изчака Миранда да се пъхне под завивките и видя, че момичето заспа почти мигновено. После — както бе казала на баща си и майка си — посети банята. Там имаше опашка. След като свърши, се почувства свободна да обмисли други възможности.

Не им бе обещала да се върне.

Пътят, откъдето искаше да мине, бе блокиран от един от охранителите на Амели — всъщност онзи, който й бе кимнал при предишната й визита. Той нямаше чак такова каменно изражение, колкото останалите от служителите й, но определено беше страховит. Клеър вдигна глава към него, добре съзнаваща, че натъртеното място на шията й бе добило пурпурен оттенък.

— Може ли да се кача горе? — попита тя. Охранителят изглежда се замисли над молбата й за една дълга секунда, преди да й кимне и да се отмести настрани. После почука. Тайната врата се отвори, Клеър пристъпи вътре и я затвори зад гърба си.

В подножието на стълбата на пост стоеше друг охранител, който не беше толкова приятелски настроен, но след като проведе шепнешком разговор с някой, който пазеше горе, й позволи да се качи.

Горе бяха само Амели, легнала върху дивана сред замръзнал водопад от бяла коприна, Сам и Оливър.

Колът все още стърчеше от гърдите й, а очите й бяха отворени и празни.

Оливър се нахвърли върху Клеър в секундата, в която изкачи и последното стъпало.

— Върви си! — изсъска.

Тя едва не го направи, но Сам скочи припряно от мястото си.

— Не — рече той. — Тя си е заслужила правото. Тя бе първата, която застана до Амели, не ти. Не бях дори и аз.

Оливър явно се подразни, но отново съсредоточи вниманието си върху застиналото бледо лице на Амели. Дългите му пръсти притискаха слепоочията й с необичайна нежност. Той бе свалил костюма си на плашило, поне по-голямата част, но в косата му все още стърчаха няколко сламки, а върху кожата му се виждаха петна от грима.

Наведе се по-близо, взря се в отворените й очи и застина така. Секундите се нижеха, а Сам чакаше.

— Сега — прошепна Оливър.

Сам сграбчи кола и го дръпна с един силен замах. Тялото на Амели се издигна нагоре, тръпнещо в спазми, а устата й се отвори широко. Вампирските й зъби блеснаха, остри и смъртоносни на светлината.

Тя не пророни нито звук.

Сам имаше измъчен вид. Оливър шепнеше нещо, твърде тихо, за да го чуе Клеър, и бе навел главата си толкова близо до Амели, че почти докосваше нейната. Когато Сам се протегна към нея, Оливър вдигна глава и я поклати рязко. Сам застина.

— Поеми я — нареди Оливър и отдръпна ръцете си от главата й. Сам бързо зае мястото му. Оливър нави сивия си ръкав, пое дълбоко дъх и притисна горната част на ръката си до устата на Амели.

Клеър потръпна, когато Амели заби дълбоко зъбите си в оголената плът. Оливър остана неподвижен. Погледът на Сам се местеше между Амели и Оливър, търсейки нещо, което Клеър не разбираше съвсем, после той пусна Амели и сграбчи ръката на Оливър, за да го отдръпне от нея.

Оливър се олюля и се свлече на пода, закрил очи с двете си ръце. От отворените рани върху ръката му се стичаха капки кръв и капеха на пода. После струйката намаля и спря, когато раните се затвориха.

Амели примигна и извърна глава към Клеър. Приличаше на мъртва, само че се движеше; очите й все още бяха изцъклени, зениците се бяха разширили, а кожата й бе със зловещ синкавобял оттенък.

— Момичето — прошепна тя. — Трябва да си върви. Гладна съм.

Сам кимна и погледна над рамото си към Клеър.

— Върви и донеси малко кръв — нареди й. — Трябва да има в хладилника.

В този миг Клеър осъзна шокирано, че нямаше. Всички запаси на кръв бяха изчерпани.

— Мамка му! — изруга Шейн, докато двамата се взираха в отворения хладилник. Върху рафтовете имаше остатъци от чили, малко спагети, хамбургер с телешко кюфте. Достатъчно за тях за два дни. Но далеч недостатъчно за къща, пълна с народ, дори и само за хората.

— И ти ли си мислиш същото, каквото и аз?

— Мисля си, че в къщата има около петнайсет вампири и нито капка кръв — отвърна Клеър. — Това ли е?

— Не, мислех си, че е свършил чипсът. Разбира се, че и аз мисля за това. — Шейн размести отново няколкото шишета с различни сосове — трето поредно безрезултатно търсене за някоя изплъзнала се от погледа му бутилка с кръв. — Казах ли мамка му?

— Повече от веднъж. Не трябва ли да се върнеш отвън?

— Размених си дежурството с един вампир. По-добре да се разхождат навън в мрака, отколкото около нас, нали? Освен това, колкото по-малко от тях са тук в момента…

— Толкова по-добре — довърши тя. — Съгласна съм. Но Сам каза, че Амели трябва да се храни, а това означава кръв. А и не е единствената. Какво ще кажеш за Центъра за даряване?

— Те не извършват доставки — поклати глава Шейн, сетне щракна с пръсти. — Чакай. Чакай малко. Да, правят.

— Какво?

Той се извъртя и взе телефона от поставката на стената, после го остави обратно. — Няма сигнал.

Клеър извади мобилния си телефон.

— Аз имам сигнал. — Подаде му го и наблюдаваше, докато набира номера. — На кого се обаждаш?

— На пица „Хът“.

— Тъпчо.

Той вдигна пръст, за да я накара да замълчи.

— Здрасти, Ричард. — Не Дик, отбеляза Клеър. Ситуацията изискваше по-официално обръщение. — Слушай, човече, тук, в Стъклената къща, имаме проблем.

Клеър можеше да възпроизведе отговора от другата страна почти дословно. А ти какво си мислиш, че имам аз, след като целият град е откачил?

— Свършили са ни запасите от кръв. Амели е ранена. Можеш да събереш две и две, човече. Малко доставка по домовете от най-добрата реколта на Морганвил ще ни се отрази добре.

Отговорът на Ричард явно не беше окуражаващ.

— Майтапиш се — рече Шейн със съвсем различен тон. Разтревожен. — Не се майтапиш. О, Боже! — Кратка пауза. — Да, човече, загрях. Окей. Погрижи се.

Това, помисли си Клеър, бе най-цивилизованият разговор, който Ричард и Шейн бяха водили. Беше почти приятелски.

Шейн щракна капачето на телефона и й го подаде, а изражението му бе образец на самообладание.

— Какво?

— Центърът за даряване е в пламъци. Какво ще кажеш за кръв на колела?

Точно петнайсет минути по-късно Кръвомобила спря пред къщата — блестящ, черен и зловещ. Ескортираха го полицейски коли, а полицаите, които заеха позиция от двете страни на улицата, носеха противокуршумни жилетки.

Клеър погледна часовника. Наближаваше четири сутринта — оставаха още няколко часа до изгрев-слънце, макар че заради светлината от огньовете трудно можеше да се каже дали е ден, или нощ. Пожарникарите в Морганвил не достигаха. Серийните подпалвачи, наети от Бишъп, явно си вършеха добре работата.

Клеър се чудеше какво прави Бишъп. Всъщност не бе нужно да върши каквото и да е. Морганвил се разпадаше заради саботажа на комуникациите, опожаряването на Центъра за даряване и — както бе дочула от някого — болницата. При все това университетът изглежда не бе пострадал. В студентското градче имаше запаси от кръв, но щеше да бъде трудно да се стигне до там в целия този хаос.

Майкъл излезе, за да посрещне вампира, който шофираше Кръвомобила. Върна се, клатейки глава.

— Нищо не е останало — оповести мрачно. — Той вече бил оставил събраната дажба от деня в Центъра за даряване. Не разполага с никакви запаси. Чул, че и доставките в болницата са били саботирани.

— Освен ако не тръгнем от врата на врата да събираме бутилки и найлонови торбички, не разполагаме с нищо — обади се смръщената вампирка, която баща й придружаваше на празненството. — Казах на Съвета на старейшините, че трябва да разполагаме с повече резервни количества.

— А запасите в университета?

— Ще стигнат за два дни — отвърна шофьорът на Кръвомобила. — Не се сещам за нищо друго.

— А аз, да — заяви Клеър и преглътна болезнено, когато всички насочиха погледи към нея. — Но трябва да получа разрешение от Амели, за да ви заведа там.

— Амели не е в състояние да разрешава каквото и да било. Какво ще кажеш за Оливър?

Клеър поклати глава.

— Трябва да е Амели. Съжалявам.

Шофьорът на Кръвомобила изглеждаше уморен и много притеснен. Потърка носа си.

— Добре — предаде се той. — Но преди Амели да даде съгласието си, трябва да се нахрани. А аз се нуждая от донори.

Ева, която до този момент бе необичайно тиха, пристъпи напред.

— Аз ще го направя — рече.

— Аз също. — Това беше Моника Морел. Тя смъкна тежката си перука на Мария Антоанета и я пусна на земята. Клеър си спомни какво й бе казал Ричард, че кметът се надява да върне костюма, и едва не се засмя. Дотук с плановете му. — Джина! Дженифър! Елате тук!

И доведете колкото се може повече хора!

Моника, властна като истинската френска кралица, този път както никога досега, използваше вродената си способност да заплашва и заповядва за една наистина добра кауза. След десет минути вече се бе подредила опашка от донори и четирите кушетки в Кръвомобила, оборудвани за вземане на кръв, работеха.

Клеър се върна незабелязано в къщата. Всички вампири се бяха скупчили край прозорците и наблюдаваха какво става, а повечето от хората бяха навън и даряваха кръв.

Тя застана с лице пред празната стена до масата в дневната. Трябва да го направя бързо.

Стената се разтопи в мъгла и тя прекрачи. Изчезна почти преди порталът да се отвори.

Пристъпи в затвора, пъхна ръка под туниката на Арлекин и извади кръста с острия връх, който й бе дал Миърнин. Използвай го само при самозащита.

И тя бе готова да го направи.

Килията на Миърнин беше празна, а телевизорът беше включен и предаваха някаква игра. Клеър провери хладилника на затвора. Вътре имаше достатъчно запаси от кръв и можеше да ги занесе там, където се нуждаеха от тях.

Миърнин можеше да е навсякъде.

Не, поправи се момичето. Миърнин можеше да бъде само на около двайсет места в Морганвил, поне ако използваше порталите.

Тя се върна при стената с портала и се концентрира, образувайки подвижна червейна дупка към лабораторията и влезе през нея.

И той беше там.

Работеше трескаво и всички свещи и лампи в помещението горяха с пълна сила. Дори не се бе спрял да се преоблече, въпреки че бе изгубил някъде конусообразната шапка. Докато Клеър го наблюдаваше, той доближи прекалено много един от дългите бели ръкави на туниката си до една свещ и платът пламна.

— По дяволите! — изруга, откъсна ръкава, запрати го на земята и стъпка пламъците. Раздразнен, свали цялата издута туника и също я захвърли.

Вдигна глава, полугол, с див поглед и съзря Клеър да го наблюдава.

За секунда и двамата останаха неподвижни, после Миърнин рече:

— Не е това, което си мислиш.

Клеър се отдръпна от вратата. Затвори я и заключи катинара.

— Ако не си искал някой да влезе след теб, е трябвало да заключиш.

— Нямам време за това, нито пък ти. Сега, искаш ли да ми помогнеш или…

— Помощта ми за теб приключи! — избухна Клеър. Гласът й се пречупи като разбито стъкло и яростта й рукна като поток. — Ти избяга! Остави всички ни да умрем!

Миърнин трепна. Погледна надолу към това, което правеше върху лабораторната маса и тя видя, че е приготвил няколко стъкълца.

— Имах причини — отвърна той. — Това е дълга игра, Клеър. Амели разбира.

— Амели беше прободена с кол в сърцето.

Главата му се надигна бавно.

— Какво?

— Бишъп поиска нейния дар, Джейсън. Джейсън я прободе.

— Не. — Беше едва доловим звук. Миърнин затвори очи. — Не, това не може да бъде. Тя знаеше — аз й казах…

— Ти я остави да умре!

Краката му омекнаха. Той се свлече на колене и зарови лице в шепи, безмълвен в мъката си.

Клеър стисна кръста, който държеше и се приближи към него. Той не помръдна.

— Тя жива ли е? — попита.

— Не зная. Може би.

Вампирът кимна.

— Тогава вината е моя. Това не е трябвало да се случва.

— А останалото е трябвало?

— Дълга игра — прошепна Миърнин. — Ти не разбираш.

Имаше позната дъска за шах, поставена в ъгъла, където обикновено Миърнин четеше. Играта бе спряна по средата на атака. Клеър се втренчи в нея и за секунда сякаш мярна призрака на Амели да седи срещу Миърнин и да мести онези фигури с белите си студени пръсти.

— Тя е знаела — промълви момичето. — Тя ти е помогнала. Нали?

Миърнин се изправи и Клеър вдигна кръста помежду им. Вампирът дори не го погледна. Тя го приближи. Може би не беше достатъчно близо?

Миърнин сключи ръце върху нейните и взе кръста. Задържа го върху отворената си длан.

Никакво цвъртене на изгоряла кожа. Изобщо никаква реакция.

— Кръстовете не действат — каза той. — Всички се преструваме, че действат, но не е така.

Ченето й увисна.

— Защо? — Страхотно. Както винаги, последните й думи щяха да бъдат въпроси.

— Очевидно, за да се попречи на хората да се насочат към неща, които наистина ще ни наранят. — Миърнин повдигна вежди, но тъмните очи под тях бяха предпазливи и тъжни. — Клеър, аз не трябваше да оставам. Трябваше да отвлека вниманието, да взема пробата и да си тръгна.

— Проба?

Той посочи към лабораторната маса и това, което правеше. Клеър зърна блясъка на сребърния нож, който той бе взел със себе си на празненството — сега вече чист, без следа от кръв.

Но кръв имаше върху редицата стъкълца, подредени прилежно и обработени.

— Кръвта на Бишъп?

Миърнин кимна.

— Ние никога не сме имали възможност да вземем кръвна проба от някой вампир извън Морганвил. Доколкото знаехме, нямаше вампири извън Морганвил. Погледни.

Клеър не му вярваше. Той отстъпи назад, доста назад, и посочи микроскопа с извинително кимване.

— Имаш ли нещо против, ако държа това? — попита тя и взе ножа.

— Стига да не го насочваш към мен — отвърна той.

Тежестта на оръжието малко успокои паниката и уталожи страха й, но все пак й бяха нужни няколко опита, докато успее да погледне за достатъчно дълго време през окуляра на микроскопа и да се фокусира, вместо да следи всяко негово движение.

Когато го стори, тутакси видя разликата.

Кръвните клетки на Бишъп бяха — за вампир — здрави.

Девойката отстъпи назад и прикова поглед в Миърнин.

— Той не е заразен.

— Става дори по-хубаво — рече Миърнин и кимна към редиците стъкълца. — Провери номер осем.

Тя смени стъкълцето с това в микроскопа и пак погледна.

— Не виждам разлика.

— Точно така — кимна доволно той. — Това е моята кръв, смесена с тази на Бишъп. Сега провери номер седем — само моята кръв.

Беше кошмар. Клеър никога преди не бе виждала нещо по-лошо. Каквото и въздействие да имаше серумът върху Миърнин, едно бе ясно — той го унищожаваше.

Тя отново провери стъкло номер осем.

После номер седем.

— Той е лекарството — промълви момичето.

— Сега разбираш защо бях готов да рискувам всичко и всички, за да се уверя.

След един час състоянието на Миърнин отново се влоши — след повече време, отколкото би му дала Клеър, имайки предвид видяната му кръвна проба. Когато започна да се уморява и да заваля думите, тя отключи вратата на затвора и го заведе обратно в килията му.

— По дяволите — въздъхна, припомняйки си строшения катинар. — Трябва да те преместим.

Това отне известно време, въпреки че тя взе само това, което Миърнин посочваше като крайно необходимо — дрехи, одеяла, килима, книгите му. Когато всичко бе струпано в съседната килия, а старият мръсен нар заменен с чисто легло, Миърнин се бе свил на топка в единия ъгъл на помещението и се люлееше бавно напред–назад.

Тя се приближи колкото се може по-внимателно към него.

— Всичко е готово. Ела. Ще ти донеса нещо за ядене.

Миърнин вдигна глава, но тя не бе сигурна дали я бе разбрал, докато не се изправи с мъка на крака и не й махна с трепереща ръка да се отстрани от пътя му.

Той затвори вратата на килията, провери ключалката и чак тогава се отпусна върху леглото.

— Амели — пророни. — Погрижи се за Амели.

— Ще го направя — обеща Клеър. Подаде му найлоново пликче с кръв, този път не го хвърли. — Съжалявам. Аз не разбирах.

Кимането му бе по-скоро конвулсивно потрепване. Погледът му бе привлечен от кръвта, но той се насили да го насочи към лицето й.

— Дълга игра — рече. — Използвай това, което Бишъп иска. Остави го да си мисли, че побеждава. Печели време. Доведи лекар.

— Доктор Милс?

— Нуждая се от помощ.

— Ще се опитам някак си да го доведа тук. — Клеър не искаше да оставя Миърнин, но той беше прав. Трябваше да се свършат много неща. — Нали ще си добре?

Усмивката му отново беше крива, но красива.

— Да — каза тихо. — Благодаря ти за доверието. Благодаря, че ми повярва.

Всъщност отначало не вярваше. Но вече да.

Когато се обърна, го чу да шепне:

— Толкова съжалявам, дете. Толкова съжалявам, че те оставих.

Тя се престори, че не е чула.