Балът на глупците

10

Съботното утро бе по-студено и ветровито, а мразовитият въздух режеше като метал.

Шейн и Клеър се прибраха малко преди зазоряване, изморени, но омиротворени. Танцуваха, докато затвориха ресторанта, после се разхождаха с колата, а накрая спряха. Милувките им бяха сладки и пълни със задъхана страст и Клеър почти, почти пожела да стигнат по-далеч… поне до задната седалка.

Но Шейн удържа на думата си, без значение колко мъчително беше и за двамата, и тя реши, че навярно така е по-добре.

Всъщност най-много й се искаше да смъкне дрехите му, да се мушне в леглото с него и никога, никога да не стават. Но той я целуна пред вратата на стаята й и по изражението на очите му тя разбра, че няма вяра на себе си какво ще се случи, ако прекрачи прага.

Не и сега. Не и въпреки че целият свят можеше да се промени.

Клеър заспа малко преди зазоряване и проспа изгрева и обяда. Щеше да спи още, ако не я бе събудил оглушителният рев на мотора на косачката на съседа, решил да подравни за последен път моравата си през този сезон. Приличаше на грохота на реактивен двигател и колкото и възглавници да трупаше върху главата си, нищо не помагаше.

Къщата бе необичайно притихнала. Клеър облече халата си и се затътри надолу по коридора към банята. Пътьом почука на вратата на стаята на Ева, но никой не отговори. Никой не откликна и от стаите на Шейн или Майкъл. Тя постави рекорд по най-бързо вземане на душ и слезе долу само за да завари… нищо. Нито Майкъл, нито Шейн, нито Ева. Нито бележка. В кафеварката имаше кафе, но отдавна превърнало се в студена мътилка.

Клеър седна до кухненската маса и прерови списъка с телефонните номера в телефона си. Никакъв отговор от мобилния на Ева, а на този на Майкъл се включи гласовата поща, както и на Шейн.

— Здравей — рече тя, когато записания му глас й предложи да остави съобщение. — Аз… само се надявах да те видя. Нали се сещаш, тази сутрин. Но… виж, може ли да ми се обадиш, ако обичаш? Искам да поговоря с теб. Моля те.

Почувства се толкова самотна, че по страните й се затъркаляха сълзи. Празненството. Беше днес.

Всичко се променяше.

Почукването на задната врата я накара да подскочи и тя се взира дълго през прозореца, преди да открехне леко вратата. Не махна веригата.

— Какво искаш, Ричард?

Полицейската кола на Ричард Морел беше паркирана на алеята. Не бе пуснал светлините, нито сирената, затова предположи, че не става дума за нещо спешно.

Но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не прави светски визити, поне не в Стъклената къща.

Не и в униформа.

— Добър въпрос — заключи полицаят. — Предполагам, че искам добро и хубаво момиче, което може да готви, харесва екшъни и изглежда страхотно в къси панталонки. Но ще се задоволя и с това да свалиш веригата от вратата и да ме пуснеш вътре.

— Откъде да съм сигурна, че това наистина си ти?

— Какво?

— Исандре. Тя… няма значение, да кажем, че искам да се уверя, че наистина си ти.

— Тази седмица се наложи да те освобождавам от белезниците, с които бе закопчана за една от кабинките в дамската тоалетна в университета. Това достатъчно уверение ли е?

Тя свали веригата и отстъпи назад, докато той влизаше. Изглеждаше уморен — не толкова уморен, колкото тя се чувстваше, но сетне реши, че едва ли бе възможно друго човешко същество да изпитва същото.

— Какво искаш?

— Ще ходя на онзи бал довечера — рече той. — Предположих, че и ти ще ходиш. Реших, че сигурно ще се нуждаеш от някой, който да те закара.

— Аз… няма да ходя.

— Няма ли? — Ричард изглеждаше озадачен. — Странно, бих се заклел, че ти си първата, с която Амели би пожелала да се похвали на подобно място. Знаеш ли, тя е много горда с теб.

Горда? Защо, за Бога, ще е горда?

— Като с породисто куче? — попита Клеър горчиво. — Най-добрият участник в шоуто?

Ричард вдигна ръка в знак, че се предава.

— Каквото и да е, не е моя работа. Между другото, къде е тайфата ти?

— Защо питаш?

— Това вече е моя работа — да зная къде са размирниците.

— Ние не сме размирници! — Ричард й хвърли многозначителен поглед. Трябваше да признае, че си го заслужаваше. — И сестра ти ще ходи, знаеш, нали?

— Да, зная. От дни се кипри из къщата. Похарчила е цяло състояние за костюма си. Татко ще я убие, ако го изцапа и съсипе. Мисля, че възнамерява да го върне.

Клеър посочи с въпросителен жест към кафеника с току-що свареното кафе, Ричард кимна и се настани до кухненската маса. Тя наля една чаша и я плъзна към него, като го наблюдаваше, докато отпива. Полицаят изглеждаше… различен днес. Всичко се променя. Ричард също изглеждаше по-уязвим. Той винаги е бил стабилният, разумният Морел. Днес обаче сякаш не беше много по-голям от Моника.

— Мисля, че ще се случи нещо — каза Клеър. — А ти?

Ричард кимна бавно. Около очите му имаше бръчки на напрежение, а торбичките под тях бяха големи колкото пазарски чанти.

— Този Бишъп, той не е като другите — заговори полицаят. — Срещнах го. Аз… видях нещо нередно в него. Той не е човек, Клеър. Нито частица човешко не е останала в него. Каквато и човечност да е притежавал, я е изгубил много отдавна.

— Какво ще правиш?

Мъжът сви рамене.

— Какво, по дяволите, мога да направя? Ще пазя семейството си. Ще се грижа за хората в този град. Всъщност ми се иска да съм на хиляди километри далеч оттук. — За няколко секунди остана мълчалив и само отпиваше от кафето си. — Работата е там, че ми се струва, че ще бъдем призовани да му обещаем някаква вярност, а не смятам, че мога да го направя. Не мисля, че искам да го направя.

Клеър преглътна.

— Имаш ли избор?

— Вероятно не. Но ще сторя всичко, което е по силите ми, за да защитя хората. Това е всичко, което умея да върша. — Погледът му се плъзна покрай нея, сякаш не се осмеляваше да я погледне в очите. — Останалите от приятелите ти ще отидат, нали?

Тя кимна.

— Знаеш ли, че и родителите ти ще ходят?

Клеър ахна слисано, закри устата си с ръка и поклати глава.

— Не — промълви. — Не, те няма да ходят. Не е възможно да отидат.

— Видях списъка с гостите — осведоми я Ричард. — Съжалявам. Предположих, че ти си на следващата страница и не мога да повярвам, че не си поканена.

Макар че е по-добре, ако си останеш у дома. Това… мисля, че ще бъде опасно.

Пресуши останалото кафе в чашата си и я побутна към нея.

— Ще пазя приятелите и родителите ти — обеща той. — Доколкото мога. Знаеш го, нали?

— Ти си добър — промълви Клеър. Изненада се, че го каза на глас, но наистина го мислеше. — Наистина си добър.

Ричард й се усмихна и макар че благодарение на Майкъл и Шейн донякъде бе придобила имунитет към готините момчета, които й се усмихваха, една част от нея вътрешно потръпна от чара му.

— Назначавам те за свой пиар — обяви Ричард. — Заключи се и остани вътре, става ли?

Тя го изпрати до вратата и послушно пусна всички резета и ключалки, тъй като той стоеше отвън и чакаше да чуе как се затварят и прищракват. Полицаят й махна, качи се в колата и потегли бавно по алеята, а сетне и надолу по улицата.

Която, осъзна Клеър, бе странно пуста. Обикновено следобедите в Морганвил бяха доста оживени, но ето че времето си беше тъкмо като за разходка, а тя не видя никой отвън. Нямаше нито пешеходци, нито минаваха коли, никой не работеше в градината си. Дори съседът бе спрял косачката и се бе заключил в дома си.

Като че ли всички… знаеха.

Клеър включи лаптопа и провери пощата си, което в повечето случаи означаваше да проверява спама си. Днес сексуалните призиви на тъжни руски момичета и нигерийските бизнесмени, предлагащи милиони долари, освободени от данъци, не я забавляваха толкова много. Нито сърфирането напосоки или бутончето „чувствам се късметлия“. Имаше за убиване цели часове, а цялото й тяло бе изтръпнало от напрежение.

Можеш да посетиш Миърнин. Той също няма да ходи никъде.

О, това бе доста изкушаващо. Миърнин означаваше работа. А нищо не разсейваше по-добре от работата.

Ричард ми каза да се заключа вътре. Да, но не бе уточнил къде, нали? Лабораторията на Миърнин бе съвсем безопасно място. Както и затворът, където държаха Миърнин. И поне щеше да има компания.

— Не — каза си Клеър. — Не мога да го направя. Твърде опасно е.

Само че отвън все още беше ден. Така че не беше кой знае колко опасно.

Разумната част от нея вдигна ядосано ръце. Все едно. Върви, остави се да те убият. Изобщо не ми пука.

Клеър грабна няколко неща и ги набута в раницата — учебници, разбира се, но и два романа, които смяташе да занесе на Миърнин, тъй като той винаги се интересуваше от нови неща за четене.

И нож за рязане на хляб. Някак си й се стори наложително да го вземе. Пъхна го в учебника по история, все едно беше най-опасният разделител за книги в света.

Огледа за последен път къщата и тръгна.

Надявам се да се върна, помисли си девойката, докато заключваше портата на оградата. Надявам се всички да се върнем.

Имаше чувството, че и къщата се надява на същото.

Пътят до лабораторията на Миърнин беше дълъг, но не я застрашаваше никаква опасност, освен да умре от въображаеми страхове. Видя една или две коли, но те бяха пълни с изплашени, разтревожени хора, бързащи да се приберат на някое безопасно място. Навън нямаше никой друг. Никой друг не се разхождаше.

Клеър следваше криволичещите улички на Морганвил, докато се озова сред по-стар, запуснат квартал. В края на улицата се издигаше точно копие на Стъклената къща — къщата на Дей, където все още живееше една мила старица — Катрин Дей. Днес старият люлеещ се стол на верандата беше празен и се полюшваше леко на вятъра. Клеър се бе надявала, че възрастната госпожа Дей или малко троснатата й внучка ще се мотаят навън; те я бяха поканили да пийне с тях лимонада на верандата и се бяха опитали да я убедят да се откаже от работата си. Но ако изобщо си бяха вкъщи, явно се бяха заключили вътре, със спуснати пердета.

Както всички останали обитатели на града.

Клеър зави надолу по тъмната алея. От двете й страни се издигаха високи огради, а към края си алеята ставаше все по-тясна. Първият път бе попаднала случайно тук, но оттогава идваше съвсем съзнателно. Ала мястото продължаваше да й се струва ужасяващо и да я побиват тръпки дори на дневна светлина.

Старата госпожа Дей знаеше за Миърнин. Тя го бе нарекла „смъртоносен паяк“.

Клеър се бе убедила от личен опит, че тя е права за много неща и това бе едно от тях. Независимо колко чувствителен, мил и нежен бе Миърнин, когато се променяше ставаше напълно различен.

Клеър стигна до края на алеята, където имаше паянтова барака, голяма колкото стая. На вратата висеше съвсем нов, блестящ катинар. Тя пъхна ръка в джоба си и измъкна ключовете.

Вътре в бараката нямаше нищо, освен квадратен под и стълби, които се спускаха надолу. През мръсните прозорци се процеждаше слаба светлина. Клеър грабна едно фенерче от ъгъла — винаги държеше достатъчно запаси там — включи го и заслиза по стълбите към лабораторията на Миърнин.

Почти очакваше да завари Амели или Оливър, или някой друг, но всичко си беше така, както го бе оставила. Пусто и тихо, мъждукаха само две електрически лампи. Клеър бутна настрани шкафа с книги, който стоеше до стената отдясно — беше изработен така, че да се движи лесно — и зад него се разкри врата. Тя също беше заключена и Клеър извади ключовете от чекмеджето под рафтовете с тефтери, учебници и листове.

Докато отключваше вратата, можеше да се закълне, че чува шумолене откъм сенките. Клеър се извърна и почувства глупавия импулс да попита кой е там; възпря я единствено чистият срам и решителността да не бъде толкова глупава, колкото момичетата във филмите на ужасите. Тук нямаше никого. Нито дори Оливър.

Вместо това измъкна ключа от ключалката на вратата, пое дълбоко дъх и се концентрира.

Физическите свойства на специалните портали на Миърнин все още й убягваха, макар че започваше да разбира, че той бе направил огромно откритие в областта на квантовата механика… Разбира се, той не го възприемаше като научно постижение; за него това бе магия или най-малкото алхимия. Не е нужно да знаеш как работи нещо, за да го използваш, напомни си Клеър. Това я дразнеше, но започваше да свиква с факта, че ще е по-трудно да проумее някои неща, а всичко, свързано с Миърнин, определено попадаше в тази категория.

Тя отвори вратата, която водеше към затвора в другия край на града. Погледна картата и прецени разстоянието между тайната лаборатория на Миърнин и изоставения комплекс. Беше невъзможно помежду им да съществува врата, освен ако изцяло не се променят законите на физиката, но ето че имаше.

Клеър прекрачи прага и затвори вратата. От тази страна също имаше резе и тя го спусна, просто в случай че въображението й не я бе подвело и в лабораторията имаше някой, който я наблюдаваше. Щеше да му е доста трудно да мине през вратата, а имайки предвид естеството на порталите на Миърнин, едва ли щеше да се озове тук, ако въобще се озовеше някъде.

— Здравейте — казваше Клеър към килиите, докато минаваше покрай тях; не мислеше, че някой от вампирите наистина я разбира, но тя винаги се стараеше да бъде любезна. Те не бяха виновни за състоянието, в което се намираха — каквото и да е то. Определено бе лудост. Някои бяха по-малко луди от останалите и точно те я караха да се чувства тъжна — тези, които изглежда разбираха къде са и защо.

Като Миърнин.

Клеър спря пред хладилника и взе пластмасовите шишета с кръв, които хвърляше от безопасно разстояние във всяка от килиите. Запази две за Миърнин, чиято килия се намираше в края на коридора.

Той седеше на леглото, с очила, кацнали на върха на носа му. Четеше овехтяло томче на Волтер.

— Клеър — поздрави я и отбеляза със синя копринена лента мястото, до което бе стигнал. Вдигна глава. Изглеждаше млад и хубав и (поне днес) не съвсем луд. — Случи ми се най-странното нещо.

Тя придърпа стола си и седна.

— И какво е то?

— Мисля, че се подобрявам.

— Аз пък не мисля — поклати глава момичето. — Иска ми се да е така, но…

Той промуши през решетките на клетката пластмасово контейнерче.

— Ето.

Клеър застина, докато оглеждаше подозрително контейнерчето.

— Хм… какво е това?

— Мозъчна тъкан.

— Какво?

Миърнин нагласи очилата си и я погледна над рамката.

— Вече ти казах, мозъчна тъкан.

— И на кого е тази мозъчна тъкан?

Вампирът огледа килията с вдигнати вежди.

— Както знаеш, нямам пряк достъп до други доброволци.

Осени я ужасяваща мисъл. Дори не можеше да се насили да я изрече на глас.

Миърнин й се усмихна злорадо.

— Ние тестваме серума, нали? А доколкото зная, аз съм единственият обект за експеримента.

— Това е мозъчна тъкан. Как можеш… — Клеър затвори рязко уста. — Няма значение. Не мисля, че искам да зная.

— Честно, смятам, че това е най-доброто. Моля те, вземи пробата. — Оголи за миг зъбите си в доста смущаваща усмивка. — Давам ти късче от съзнанието си.

— Толкова ми се искаше да не го бе казвал. — Тя потръпна, но се приближи до решетките и взе контейнерчето. Да, съдържанието му изглеждаше… сиво. И от биологичен произход. Провери капачката, за да се увери, че е здраво завинтена и пъхна контейнерчето в раницата си. — Какво те кара да смяташ, че се подобряваш?

Миърнин взе половин дузина дебели тома и ги задържа върху дланта на ръката си.

— Прочетох тези за ден и половина — каза. — Всяка дума. Мога да отговоря на всеки въпрос, който пожелаеш относно съдържанието им.

— Тестът не е добър. Ти вече си чел тези книги.

Той изглеждаше изненадан.

— Да, вярно е. Много добре. Как предлагаш да ме тестваш?

— Прочети нещо от тук — отвърна тя и му подаде романа, който бе извадила от раницата си. Той погледна името на автора и заглавието, отвори го на първа страница и се зачете. Тя наблюдаваше как погледът му бяга по редовете — много по-бързо, отколкото повечето хора биха прочели една страница. Беше съсредоточен и изглеждаше искрено заинтригуван.

— Стоп — изрече тя след пет минути. Миърнин послушно затвори книгата и й я подаде. — Разкажи ми прочетеното.

— Много умно от твоя страна да избереш книга за вампири — поде Миърнин. — Макар да смятам, че навикът им да избягват огледала е малко абсурден. Главните герои изглеждат интересни. Мисля, че бих искал да я довърша. — След това започна да цитира, най-подробно, описанието и историята на героите, представени на първите петдесет страници… и завързването на интригата, която бе в основата на сюжета. Клеър примигна и провери.

Всичко беше съвсем точно.

— Видя ли? — Миърнин свали очилата си и ги пъхна в джоба на тъмнолилавата сатенена жилетка, която носеше върху бяла риза. — По-добре съм, Клеър. Истина е.

— Е, ще трябва да почакаме и да видим…

— Не, не мисля така. — Той се изправи, гъвкав и силен, и пристъпи към решетките.

Хвана ги и ги стисна, а катинарът — катинарът, който се предполагаше, че трябва да издържи на натиска и на най-силните, най-лудите вампири — се счупи със силен звук. Той плъзна настрани решетката по жлеба й, застана в отвора и й се усмихна.

— Тези за мен ли са? — Кимна към шишетата с кръв, оставени отгоре на раницата й. Тя осъзна, че стиска книгата толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Едва смееше да диша. Надявам се, че не е изрязал точно онази част от мозъка си, която го възпира да ме нападне…

— Да — успя да промълви. Имаше намерение да му хвърли шишетата с кръв, но някак си не й се струваше правилно. Взе първото и му го подаде.

Миърнин се приближи бавно към нея — преднамерено бавно, за да й даде време да свикне с това, че е извън килията — и взе пластмасовото шише, почти без да я докосне. Дори се извърна, когато заби зъби в него. Въпреки че смучещите звуци я притесняваха и й призля, когато той се обърна, върху него нямаше и капка кръв, както и в шишето.

Клеър му подаде второто. Той поклати глава.

— Няма нужда да се тъпча. Засега едно ми е напълно достатъчно. — Което също беше странно, защото обикновено Миърнин имаше — как да се изрази, без да й се доповръща? — доста добър апетит.

— Ще го прибера в хладилника — каза тя, но преди да успее да помръдне Миърнин грабна шишето от ръката й. Този път дори не го видя кога се бе раздвижил.

— Аз ще го направя. — Клеър потрепери, с наострени уши и зорък поглед, но той вече бе потънал в сенките. Тя чу звука от отварянето и затварянето на масивната врата на хладилника и изведнъж той се върна, изплувайки бавно от мрака. Бе скръстил ръце на гърдите си. Облегна се на стената срещу нея.

— Е? — попита той. — Приличам ли ти на луд?

Девойката поклати глава.

— Нямаше да ми кажеш дори и да приличах, нали, Клеър?

— Навярно не. Може да се ядосаш.

— Бих могъл да се ядосам, ако излъжеш — възрази Миърнин. — Но няма да го направя. В момента не изпитвам ни най-малък гняв. Нито глад, нито безпокойство, а през последните няколко години тези усещания бяха постоянните ми спътници. Клеър, мисля, че лекарствата, които ми даде, ми действат положително.

Знаеш ли какво означава това? — Той се стрелна през празното пространство и когато тя отново успя да фокусира поглед върху него, Миърнин бе коленичил до стола й, а бледата му ръка почиваше нежно върху коляното й. — Това означава, че всички вампири могат да бъдат спасени. Всички до един.

— Ами хората? — попита Клеър. — Ако вампирите оздравеят, какво ще стане с хората?

Лицето на Миърнин доби застинало и безизразно изражение.

— Съдбата на човешките същества не е в обсега на моята отговорност — рече той. — Амели работи толкова усърдно, за да направи Морганвил място на равновесието, място, където нашите две раси могат да живеят в сравнителна хармония. Съмнявам се, че тя би променила това заради резултатите от настоящия експеримент.

Той можеше да се съмнява колкото си ще, но Клеър познаваше по-добре Амели. Тя щеше да направи първо това, което е най-добре за своите, хората бяха на втори план. Всъщност Клеър не беше съвсем сигурна, но подозираше, че Морганвил е бил експеримент — експеримент, който ще бъде прекратен след постигането на желаните резултати.

Ако това бяха желаните резултати, какво щеше да стане с лабораторните мишки?

Тъмните очи на Миърнин запламтяха с искрена убеденост.

— Аз не съм чудовище, Клеър. Не бих позволил да бъдеш наранена. Ти свърши страхотна работа и за теб ще се погрижат, както подобава.

— А какво ще стане с останалите хора? — попита тя.

— Кои хора? А, приятелите ти, семейството ти. Да, разбира се, тях също ще ги пазят добре, каквото и да се случи.

— Не, Миърнин, аз имах предвид всички останали! Момчето, което прави сандвичи в „Бъргър Дог“! Госпожата, която държи магазина за дрехи втора употреба. Всички!

Той примигна сепнато. Избухването й го бе сварило неподготвен.

— Не можем да се погрижим за всички, Клеър. Това не е в нашата природа. Можем да се погрижим единствено за тези, които познаваме или с които сме свързани. Оценявам алтруизма ти, но…

— Не ми говори за нашата природа! Ние не сме еднакви!

— Не сме ли? — Вампирът я потупа нежно по коляното. — Аз съм учен. Ти също. Аз имам приятели, хора, за които ме е грижа и които обичам. Както и ти. С какво сме различни?

— Аз не изсмуквам обяда си от пластмасово шише!

Миърнин се засмя. Острите кучешки зъби не се видяха.

— О, Клеър, нима смяташ, че да ядеш убити и осакатени животни е по-малко отвратително? И двете ни раси се хранят. И вие, и ние, се наслаждаваме на компанията на други. И вие, и ние…

— Аз не издълбавам мозъчна тъкан от черепа си! О, и аз не убивам! — прекъсна го тя. — Ти го правиш. И всъщност нямаш нищо против.

Той се отдръпна малко, приковал поглед в лицето й. Пламъкът на искреността помръкна, заменен с по-сурово изражение.

— Мисля, че ще откриеш, че имам против — промълви той. — В противен случай не бих допуснал да слушам подобни неща от…

— От една слугиня? Защото това съм аз, нали? Или още по-лошо — робиня? Собственост?

— Разстроена си.

— Да! Разбира се, че съм… разбира се, че съм разстроена. — Мислеше, че ще успее да се овладее, ала не можеше; нещастието изригна от нея като пара под налягане. — Седя си аз тук и обсъждам бъдещето на човешката раса, а моите приятели отиват на онова празненство и аз не мога да ги защитя…

— Тихо, дете — възпря я той. — Празненството. То е тази вечер, нали?

— Аз дори не зная какво представлява.

— Официалното признаване на Бишъп от Амели. Всички вампири в Морганвил, които са физически и умствено здрави, ще присъстват, за да се закълнат във вярност и подчинение и всеки един от тях ще донесе подарък.

Тя подсмръкна, изправи се на стола и избърса лицето си.

— Какъв подарък?

Тъмните му очи останаха приковани в нейните.

— Символичен кръвен подарък — отвърна той. — По-конкретно — човек. Ти си права да се тревожиш за приятелите и семейството си. Той има правото да избере всеки човек, който му бъде предложен. Предполага се, че жестът е церемониален — това е наша много древна традиция — но не е задължително.

И Клеър разбра. Разбра защо Амели й бе забранила да отива; разбра защо Майкъл нарочно бе поканил Моника Морел вместо Ева.

Това беше партия шах и хората бяха пионките. Вампирите играеха с тези, които можеха да си позволят да загубят.

— Ти… — Гласът й затрепери. Прокашля се и опита отново. — Ти каза, че той може да избере всеки един от човешките същества.

Погледът на Миърнин не трепна.

— Или всички тях — уточни той. — Ако пожелае.

— Ти знаеш, че той ще го направи. Ще убие някого.

— Най-вероятно да.

— Трябва да спрем това! — избухна Клеър. — Миърнин… защо тя би направила това?

— Амели не е смела жена. Ако обстоятелствата са срещу нея, тя ще се предаде; ако шансовете за успех са почти наравно, тя ще гледа да спечели време и превъзходство. Знае отлично, че сама не може да победи Бишъп; дори и да обедини силите си с Оливър, пак няма шанс. Тя е принудена да играе една дълга игра, Клеър. Играе я през целия си живот. — Очите на Миърнин отново запламтяха, а устните му се разтеглиха в усмивка. — Разбира се, Амели пресмята вероятностите си за успех, без да брои мен. Ако аз съм до нея, тя може да спечели.

— Ти искаш да отидеш на празненството?

Миърнин изпъна жилетката си и изтръска невидими прашинки от ръкавите си.

— Разбира се. Аз ще отида със или без теб. А сега, би ли искала да ме придружиш при тези обстоятелства?

— Аз… Амели каза…

— Да или не, Клеър.

— В такъв случай — да.

— Ще ни трябват костюми — заяви той. — Не се тревожи. Зная точно откъде да се сдобием с тях.

— Изглеждам абсурдно — рече Клеър. Освен това биеше твърде много на очи. — Не можем ли да изберем нещо не толкова крещящо? Да речем черно? Не се ли предполага, че трябва да се промъкнем незабелязано?

— Престани да приказваш — скастри я Миърнин, докато гримираше лицето й. Явно се забавляваше много повече, отколкото предполагаше ситуацията и Клеър за пореден път се усъмни дали лекарството му наистина е лекарство. Както бе казала Амели, имаше много основателна причина той да не присъства на празненството; имаше и основателна причина тя да го изключи от сметките си за война или мир.

Но Клеър познаваше Амели твърде добре. Ако цената на мира бяха няколко човешки живота, дори на хора, скъпи за Клеър, тя щеше да я сметне за приемлива.

Но не и Клеър.

— Ето — промърмори Миърнин. — Сега затвори очи.

Клеър го послуша и усети как меката четка нанася пудра върху лицето й. Когато отвори очи, Миърнин се бе отдръпнал и от огледалото я погледна едно непознато същество.

Наистина изглеждаше абсурдно, но трябваше да признае, че не приличаше на Клеър Денвърс. Никак. Бяло лице, с което Ева щеше да се гордее. Пълни яркочервени устни. Огромни, очертани с черна линия очи с малки смешни бръчици за привличане на вниманието.

Плътно прилепващ към тялото костюм от горнище и клин, обшит с червени и черни диаманти. Матадорска шапка с пискюл.

— Какво се предполага, че съм? — попита смаяно Клеър.

Миърнин я изгледа разочаровано.

— Арлекин — оповести и се завъртя като малко щуро момиче. — А аз съм Пиеро. — Вампирът беше облечен в бяло и колкото нейният костюм бе прилепнал, толкова неговият бе широк и се издуваше около тялото му като робите на певците в църковния хор, с бели панталони отдолу. Около врата си имаше яка с огромни къдри, а на главата му бе кацнала бяла шапка, която приличаше на конусите, които оставят по шосетата при ремонт. Същият екстравагантен грим като нейния, който правеше тъмните му очи да изглеждат по-големи и налудничави. — На нищо ли не ви учат в това училище?

— Не и на това.

— Жалко. Предполагам, че е резултат от факта, че получавате голяма част от образованието си от Гугъл. — Нахлузи нещо през главата й. — Маската ви, госпожице. — Беше обикновено домино, но в същите червени и черни цветове като костюма й. — Можеш ли да правиш странично колело? Задно премятане?

Тя го изгледа безпомощно.

— Аз съм зубър смотаняк, а не акробат или мажоретка.

— Жалко и за това. — Той си сложи своята маска от парче чисто черен сатен. Беше изрисувал лицето си, за да е в тон с нейното — мъртвешки бяло, големи червени устни. — Е, вече имаме костюми. Сега е нужно да се подсигурим с нещо в наша защита, в случай че нещата се оплескат. А доколкото познавам Бишъп, съм сигурен, че ще стане точно така.

Намираха се на тавана в Стъклената къща, заобиколени от нещо, което приличаше на многовековна колекция от… предмети. Клеър никога досега не бе идвала тук, всъщност никога не бе знаела, че има вход към тавана. Миърнин я бе завел във викторианската тайна стая, после натисна няколко бутона върху стената, които приличаха на глави на гвоздеи и се отвори друга тайна врата, от която се излизаше в прашен, затрупан с мебели коридор, водещ към просторно, тъмно помещение, приличащо на склад. Той откри костюмите в един сандък, който изглеждаше достатъчно стар, за да е служил на някого по време на Гражданската война. Тоалетната масичка, пред която седеше Клеър, беше навярно още по-стара. Прахта върху нея изглеждаше направо древна.

Миърнин се промушваше между купчините кутии, куфари и разхвърляни съкровища и мърмореше нещо на някакъв чужд език. Започна да рови наоколо. Клеър отново се взря в отражението си в огледалото. Гримът и костюмът я караха да изглежда студена и непозната, но очите си оставаха очите на Клеър, а те бяха изплашени.

Не мога да повярвам, че се каним да направим това, помисли си девойката.

Миърнин изскочи до нея като ужасяваща кукла клоун, изскачаща на пружина от кутия. Мъкнеше куфар с големината на Роуд Айланд. Пусна го на дървения под, където той тупна тежко.

— Та–та–тааа! — Вампирът отвори с театрален жест капака и зае героична поза.

Вътре имаше оръжия. Много оръжия. Арбалети. Ножове. Мечове. Кръстове с остри, зловещо стърчащи върхове.

Миърнин затършува в купчината и измъкна прашлясало шише, което някъде в Средните векове навярно е съдържало парфюм.

— Светена вода — обяви той. — Истинска светена вода, благословена от самия папа. Голяма рядкост.

— Какво е това? Откъде се взеха всички тези неща?

— От хора, които са се провалили в начинанията си — осведоми я вампирът. — Не бих препоръчал онези зелените шишета със запалителна течност. Те ще изпълнят предназначението си, но има голяма вероятност с тяхна помощ да избиеш не само враговете си, но и съюзниците си. От светената вода боли, но тя не унищожава. Предпочитам да се придържаш към методи, които не са смъртоносни.

— Защо?

— Дори и да победим, Амели ще е принудена да съди всеки човек, който убие вампир. А ти знаеш как свършва подобен процес. — Клеър го знаеше и потрепери. Шейн едва не беше убит за убийство, което не бе извършил. — Така че ако трябва да се извършва убийство, остави тази работа на мен или на друг вампир. И без това ние сме по-подходящи. — Сгъна на две кърпа върху дланта си, взе един украсен, среден по големина кръст с остър връх и й го подаде внимателно. — Само за самоотбрана. А сега, за мен…

Миърнин избра страховит остър нож и огледа критично острието, сетне го пъхна обратно в кожената му кания. След миг тя изчезна отстрани под туниката му.

Затвори капака на сандъка.

— Това ли е всичко? — изненада се Клеър. Вътре на негово разположение имаше цял арсенал.

— Това е всичко, от което се нуждая. Време е да вървим — подкани я спътникът й. — Ако си сигурна, че искаш да го направим.

— Сигурна съм. — Клеър наведе глава и огледа прилепналия си костюм. — Хм… къде са ми джобовете?