Балът на глупците

9

Ева не каза нито дума, но позволи на Майкъл да я отведе обратно вътре, след като полицаите си заминаха; тя погледна само веднъж към брат си, когото откараха с белезници, но това бе достатъчно. След шока от смъртта на баща й и неприятностите с Майкъл, Клеър смяташе, че Ева е емоционално изцедена.

По мълчаливо съгласие никой не се отправи към леглото. Не вечеряха. Четиримата се сбутаха на дивана, благодарни за топлината и компанията и си пуснаха филм. Филм на ужасите, както се оказа, но Клеър беше доволна, за разнообразие, да се вживее в нечии чужди проблеми. Да си преследван в град, пълен със зомбита, в някои отношения може и да имаше предимства — поне знаеш от кого да бягаш и при кого да търсиш спасение. Тя бе отпуснала глава на гърдите на Шейн, заслушана повече в равномерните удари на сърцето му, отколкото в бръщолевенето на героите. Пръстите му галеха бавно косата й, прогонваха страха и напрежението.

Ева и Майкъл не се бяха сгушили един в друг, но след известно време той я обгърна с ръка и я притегли по-близо, а тя не се възпротиви.

Когато по-късно след имената на участниците върху екрана се появи менюто на диска, всички бяха дълбоко заспали, а тревогите бяха много, много далеч.

Петъците обикновено бяха готини дни в колежа, занятията бяха за напреднали; дори повечето от преподавателите бяха в добро настроение.

Но не и този петък. Във въздуха, заедно с хапещия студен вятър, се усещаше странно напрежение. Първият й преподавател за деня избухна заради иззвъняването на мобилен телефон и докара до рев една второкурсничка, като я изхвърли най-безцеремонно от курса, изпращайки я при по-слабите студенти. Вторият й час не беше по-добър; преподавателят имаше главоболие, може би махмурлук, и беше яко сърдит на целия свят — явно твърде много, за да си дава труд да говори по-бавно или да отговаря на въпроси.

Единственото хубаво нещо в третия й час беше убедеността й, че ще приключи за по-малко от час. Професор Андерсън толкова шумно бе оповестил днешния уж „изненадващ тест“, че само някой глух непукист би дошъл неподготвен. Андерсън беше един от онези професори, които ти дават много възможности, но тестът си оставаше тест и точка. Даваше само по два на година. Ако не издържиш и двата, се издънваш тотално. Носеше му се славата на усмихнат симпатяга, но никога не позволяваше на някой да се яви повторно на теста, за да си повиши оценката, или поне така бе чувала Клеър.

Специализантите по история обичаха да наричат часовете му Андерсънвил, което не беше особено забавно сравнение с военнопленническия лагер на Конфедерацията по време на Гражданската война. Клеър беше учила като луда, за да е абсолютно сигурна, че ще изкара с отличен теста и дори ще й остане време от часа.

Тъй като малко бе подранила, тя се отби в тоалетната и подпря внимателно раницата на стената на кабинката, докато вършеше естествените си нужди. Тъкмо преговаряше наум дати и събития, когато чу тих, приглушен смях откъм близките мивки. Нещо в този смях я накара да замръзне — не беше невинен смях. Имаше нещо зловещо в него.

— Чух, че днес в Андерсънвил ще има тест — каза гласът. Познат глас. Беше Моника Морел. — Хей, този цвят добре ли е?

— Супер — откликна Джина, влизайки съвсем съвестно в ролята си на приятелка Подмазвач номер едно. — Това ли е модното червено за сезона?

— Да, предполага се, че блести. Блести ли?

— О, да.

Клеър свърши работата си, стисна раницата си и събра сили за предстоящия сблъсък. Опита се да си придаде невъзмутим вид, все едно изобщо не й пукаше за Моника, Джина и Дженифър, окупирали три от четирите умивалници в тоалетната. Нито че вътре нямаше никой друг.

Моника докосваше яркочервените си като на проститутка устни и изпращаше целувки към отражението си в огледалото. Клеър гледаше право напред. Вземи сапуна. Пусни водата. Измий…

— Хей, откачалке, имаш час в Андерсънвил, нали?

Клеър кимна. Насапуниса ръцете си, изплакна ги и се протегна към рулото с хартиени кърпи.

Дженифър взе раницата й и я отмести така, че Клеър да не може да я стигне.

— Хей! — Тя посегна към раницата, но Дженифър я отдръпна още по-нататък, после Моника улови китката й и щракна нещо метално около нея. За една безумна секунда Клеър си помисли: „Тя е сменила гривната си с моята. Сега аз съм собственост на Оливър…“

Но нещото се оказа метални белезници и Моника се наведе, за да закопчее другия им край за металната колона на близката кабина.

— Е, Клеър — изрече самодоволно, отстъпи и сложи ръце на кръста, — мисля, че ти предстои да разбереш точно колко строг може да бъде малкият генерал. Но да не ти пука. Сигурна съм, че си такъв гений, че ще можеш да попълниш всички онези отговори само със силата на мисълта си или нещо такова.

Клеър задърпа белезниците, макар да знаеше, че е глупаво и напразно; никъде нямаше да може да отиде. Изрита стената на кабината. Беше достатъчно здрава, за да издържи поколения студенти; силата на отчаянието й нямаше да я накара да се огъне.

— Дай ми ключа! — извика тя.

Моника го разлюля пред очите й — малък, сребрист, недостижим.

— Този ключ ли? — Проклетницата го хвърли в тоалетната чиния в първата кабина и пусна водата. — Леле, колко съм непохватна, изтървах го. Ти чакай тук. Аз ще отида да повикам помощ!

Всички се засмяха. Дженифър плъзна презрително раницата й по пода към нея.

— Ето — рече тя. — Може да поискаш да позубриш за теста или нещо друго.

Клеър отвори раницата с мрачна физиономия и затърси нещо, каквото и да е, което би могла да използва като шперц, за да отключи белезниците. Не че изобщо някога бе виждала шперц, но би могла да се научи. Трябваше да се научи. Не си даде труд дори да вдигне глава, когато трите момичета излязоха смеейки се от тоалетната.

Изборът й се свеждаше до два кламера, фиба за коса и силата на яростта си, която, за съжаление, не би могла да разтопи метал. Само мозъка й.

Клеър извади от джоба мобилния си телефон и премисли възможностите си. Нямаше да се изненада, ако се окаже, че Ева или Шейн имат опит с белезници — и как да се освобождават от тях — ала не беше сигурна, че би могла да понесе въпросите им.

Обади се в полицейското управление на Морганвил и помоли да говори с Ричард Морел. След кратко забавяне я свързаха с телефона в патрулната му кола.

— Обажда се Клеър Денвърс — представи се тя. — Аз… имам нужда от помощ.

— Каква помощ?

— Сестра ти… ме закопча с белезници в тоалетната.

А имам тест. Нямам ключ. Надявах се, че ти…

— Виж, съжалявам, но съм на път по сигнал за домашно насилие. Ще ми отнеме час, за да стигна при теб. Не зная какво си казала на Моника, но ако само…

— Какво, да се извиня? — озъби се Клеър. — Не съм казала нищо. Тя ме нападна от засада, изхвърли ключа в тоалетната, а аз трябва да отида в час!

От въздишката на Ричард телефонът сякаш завибрира.

— Добре, ще дойда възможно най-бързо.

Той затвори. Клеър заръчка ключалката на белезниците с фибата, докато минутите отминаваха. Тик–так… така отлиташе оценката й в Андерсънвил…

Когато най-после Ричард Морел се появи с ключ за белезниците й и я освободи, залата вече беше тъмна. Клеър тича по целия път до кабинета на професор Андерсън и едва не припадна от облекчение, когато видя, че вратата му е отворена. Той трябваше да й даде втори шанс.

Професорът говореше с друга студентка, която беше с гръб към Клеър; тя се спря на прага, трепереща и задъхана и преподавателят я изгледа намръщено.

— Да? — Беше млад, но русата му коса вече олисяваше на темето. Обичаше да носи спортни сака, които би харесал мъж, два пъти по-възрастен от него; може би смяташе, че туидът и кожените кръпки на лактите ще накара хората да го възприемат по-сериозно.

На Клеър не й пукаше как изглежда. Интересуваше я единствено това, че поставяше оценки.

— Сър, здравейте, аз съм Клеър Денвърс, в…

— Зная коя си, Клеър. Ти пропусна теста.

— Да, аз…

— Не приемам извинения, с изключение на смърт или сериозно заболяване. — Огледа я. — Не забелязвам у теб нито едно от двете.

— Но…

Сега другата студентка я наблюдаваше със злобно светнали очи. Клеър не я познаваше, но тя имаше сребърна гривна и Клеър бе готова да се обзаложи, че е някоя от скъпите дружки на Моника. Лъскава тъмна коса, подстригана в готическа прическа, съвършен грим. Дрехи, които говореха за опустошени кредитни карти.

— Професоре — заговори момичето и му прошепна нещо. Очите му се разшириха. Непознатата събра учебниците си и си тръгна, като заобиколи Клеър от разстояние.

— Сър, аз наистина… вината не беше моя…

— От това, което току-що чух, вината е съвсем твоя — прекъсна я професорът. — Тя каза, че си заспала в тоалетната. Заяви, че е минала покрай теб на път за часа.

— Не бях заспала! Бях…

— Не ме интересува къде си била, Клеър. Интересува ме къде не си била, а по-точно зад чина си в посоченото време да правиш теста по моя предмет. А сега те моля да си вървиш.

— Бях закопчана с белезници!

Думите й го сепнаха за миг, но после поклати глава.

— Не се интересувам от момичешки лудории. Ако работиш упорито през останалата част от семестъра, все още имаш възможност да изкараш изпита. Освен ако не пожелаеш да се откажеш. Мисля, че разполагаш с още ден или два, за да решиш.

Той просто не я слушаше. И, осъзна Клеър, нямаше и намерение да я изслуша. Всъщност изобщо не го бе грижа за проблемите й. Всъщност не го беше грижа за нея.

Тя се втренчи в него за няколко секунди, опитвайки се да открие някакво съчувствие, но видя само раздразнение на човек, погълнат единствено от себе си.

— Приятен ден, госпожице Денвърс — промърмори преподавателят и се настани зад бюрото си. Тя повече не съществуваше за него.

Клеър преглътна думите, които навярно само щяха да доведат до изключването й и реши да пропусне останалите занятия за деня и да се прибере у дома.

В едно затънтено кътче на съзнанието й един часовник тиктакаше. Отброяваше времето, оставащо до бала с маски на Бишъп.

Имаше едно–единствено успокоително нещо в теорията за пълния апокалипсис на града: това поне означаваше, че няма да се провали по никоя дисциплина.

Късно следобед, тъкмо когато си мислеше, че петъкът й няма как да стане по-ужасен, в къщата наминаха посетители.

Клеър се взря в шпионката и видя тъмна, къдрава коса. Злобна усмивка.

— По-добре ме покани вътре — каза Исандре. — Защото в противен случай ще измъчвам съседите ти, докато не го направиш.

— Майкъл! — извика Клеър. Той беше в дневната и работеше над някакви нови песни, но тя чу, че музиката спря. Озова се до нея преди ехото от думите й да заглъхне. — Това е тя. Исандре. Какво да правя?

Майкъл отвори вратата и се изправи пред нежеланата гостенка. Тя му се усмихна. С нея беше Франсоа. И двамата бяха толкова лъскави, самодоволни и арогантни, че нервите й се опънаха.

— Искам да говоря с Шейн — каза Исандре.

— В такъв случай те очаква разочарование.

Франсоа повдигна вежди, наведе се, протегна ръка и измъкна някаква човешка фигура от храстите отстрани до къщата. Клеър ахна.

Беше Миранда, с лице, изкривено от ужас. Ръцете и краката й бяха вързани, а устата запушена с парцал.

— Да го кажем по друг начин — поде Исандре. — Можете да ни пуснете да поговорим или ще си устроим вечеря тук, на чист въздух на верандата ви.

В тази ситуация нямаше правилен отговор, помисли си Клеър и видя как Майкъл се опитва да измисли решение. Той остави мълчанието да се проточи достатъчно дълго и Клеър истински се изплаши, че Миранда ще бъде убита — Франсоа изглеждаше доволен от евентуалната възможност — но тогава Майкъл кимна.

— Е, благодаря ти, скъпи — измърка Исандре и мина покрай него. Франсоа пусна Миранда върху дървения под в коридора и я последва. Клеър коленичи до момичето и развърза ръцете й.

— Добре ли си? — прошепна тя. Миранда кимна, а очите й бяха огромни като паници. — Махай се оттук. Бягай у вас. Върви.

Миранда изхлузи въжетата от глезените си, изправи се на крака и побягна.

Клеър затвори вратата и забърза към всекидневната.

Франсоа бе захвърлил китарата на Майкъл и се бе настанил на стола му. Исандре се бе разположила удобно на дивана със самочувствието на собственица на света и всичко в него.

— Колко мило от твоя страна да ни поканиш, Майкъл. Не мисля, че нещата помежду ни потръгнаха добре от самото начало. Искам да започнем отново.

Франсоа се засмя.

— Да — присъедини се той. — Би трябвало да бъдем приятели, Майкъл. И не е редно да живееш с това стадо.

— Това ли е всичко, което имате да кажете? Защото, ако е така, мисля, че срещата приключи.

— О, не съвсем — рече провлачено Исандре.

— Те приготвят вечеря — отбеляза Франсоа. — Каква ирония, не мислиш ли? А в същото време позволиха на нашата да ни се изплъзне.

— Тези човешки създания май не правят нищо друго, освен да се тъпчат — въздъхна Исандре. — Нищо чудно, че са толкова дебели и мързеливи.

Шейн излезе от кухнята. Клеър забеляза, че не изглеждаше изненадан; явно ги бе чул.

— Не си поканена — обяви Шейн. Исандре му изпрати въздушна целувка.

— О, Шейн, не ме е грижа дали съм поканена, или не, а ти не притежаваш достатъчно сила, за да ме накараш да си тръгна — изрече тя невъзмутимо. — Петък е, любов моя. Получи ли костюма, който искам да носиш утре?

Шейн кимна неохотно, сякаш вратът му се бе сковал. В очите му блесна безумен пламък.

— Трябва да си вървиш — заяви Клеър на Исандре със смелост, която не чувстваше.

— Какво мислиш, Майкъл? Да си вървя ли? — Исандре преплете поглед с неговия. В очите й бе стаено нещо страховито. — Трябва ли да си вървя?

— Не — отвърна той. — Остани.

Клеър се слиса.

Те го карат да чувства неща. Да прави неща, независимо дали ги иска, или не. Шейн й го бе казал, но тя не вярваше, че са способни да въздействат така на други вампири. Дори на толкова млади и неопитни като Майкъл.

— Майкъл!

Той не я погледна. Изглеждаше напълно уловен в паяжината на неустоимата Исандре.

Клеър извади мобилния телефон от джоба си. Поколеба се за миг, гледайки списъка с имената.

— Опитваш се да решиш на кого да се обадиш за помощ? — Франсоа изтръгна телефона от ръката й и го запрати през стаята. — Амели няма да се зарадва да я откъснеш от приготовленията й. Тя е заета, заета, заета, за да подготви всичко както подобава за достойното посрещане на баща й.

— Може би не е зле да попиташ Мишел какво да правиш — подметна Исандре и се засмя, показвайки вампирските си зъби. — Сигурна съм, че той ще ти помогне да ни отпратиш. Толкова е неудържим, нали?

Очите на Майкъл бавно добиха червен цвят.

Те могат да те накарат да чувстваш неща. Да ги правиш.

— Шейн — заговори Клеър, — трябва да се махнем оттук. Веднага.

— Няма да оставя Майкъл.

— Проблемът е тъкмо Майкъл.

Исандре се засмя.

— Ти наистина си умна, ma cherie3.

Франсоа щракна с пръсти пред лицето на Майкъл.

— Вечерята е готова.

Майкъл отвори уста и изръмжа. Оголи кучешките си зъби, обърна се и прикова поглед в Клеър.

— О, мамка му! — изруга Шейн и сграбчи ръката на Клеър. — В кухнята!

Двамата хукнаха натам. Шейн избута масата пред люлеещата се врата, макар че едва ли щеше да им осигури голяма защита и двамата отстъпиха към задната врата.

Клеър отвори хладилника и извади от най-долния рафт последните две запечатани бутилки на Майкъл. Трябва да кажа на Майкъл да се зареди с повече, отбеляза наум момичето. И това ако не беше странно. Да ти свършат запасите от кръв да е нещо нормално, сякаш са кока–кола или масло.

Бръщолевеше безсмислици наум. При все това се чувстваше странно спокойна.

Майкъл нахлу в кухнята и се насочи право към тях.

Клеър пристъпи насреща му и му протегна едната бутилка с думите:

— Ти не си един от тях. Ти си един от нас. Един от нас и ние те обичаме.

— Клеър… — промълви Шейн измъчено, но не помръдна. Може би разбираше, че това ще прецака всичко.

Майкъл спря. Очите му все още изпускаха червени пламъци, но изглежда я виждаше.

И червеното малко помръкна.

Тя му даде бутилката.

— Изпий това. Ще се почувстваш по-добре — настоя. — Повярвай ми, Майкъл. Моля те.

Той се взираше в очите й.

И този път тя беше тази, която го предизвика. Виж ме. Осъзнай какво правиш.

Изтласкай я от съзнанието си.

Очите му лумнаха в бяло. Той сграбчи бутилката от ръката й, отвори с пукот капачката, наклони бутилката и изгълта съдържанието й на един дъх.

Не отклони поглед.

Нито тя.

Очите му станаха сини и той отпусна бутилката. От гърдите му се изтръгна ужасено стенание. Малка червена струйка кръв потече от устата му и той я избърса с трепереща ръка.

— Всичко е наред — успокои го Клеър. — Тя е превзела съзнанието ти. Може да го направи. Тя…

Шейн го нямаше. Докато цялото й внимание бе съсредоточено върху Майкъл, той просто… бе изчезнал.

Кухненската врата продължаваше да се люлее.

Следващият път за нея ще е по-лесно, беше й казал Шейн.

Клеър се запъти към дневната. Майкъл се опита да я спре, но изглеждаше слаб. Болен. Тя си припомни колко разтърсен се бе чувствал Шейн.

Защо не мен? Защо тя не контролира мен?

Може би не можеше.

Шейн седеше на дивана до Исандре и ризата му бе разкопчана. Исандре плъзгаше ръка нагоре и надолу по гърдите му, рисувайки невидими линии и докато Клеър гледаше, вампирката започна да хапе леко шията на гаджето й. Като на шега, сякаш не искаше да смуче кръв, а само да го подразни. Малки ухапвания. Облизвания.

Лицето на Шейн бе безизразно и застинало, ала очите му бяха като две езера на страха. Той не иска това, осъзна Клеър. Тя го манипулира.

Клеър метна втората бутилка с кръв към Исандре. Ръката на вампирката се стрелна с невероятна скорост и я улови във въздуха, преди да се удари в главата й.

— Ако си гладна, яж — процеди Клеър. — И си махни лапите от гаджето ми.

Очите на Исандре се присвиха. Клеър усети как нещо облъхва съзнанието й, но усещането беше като да проникваш през паяжина, която се къса без усилие.

Исандре отвори с палец капачката на бутилката, помириса я и се намръщи отвратено.

— Не бъди такава егоистка. Шейн е на мое разположение. Така пише в поканата.

— Той ще е на твое разположение утре. Не днес.

— Колко очарователно. Твърде си млада за адвокат. — Исандре отпи от бутилката, задави се и поклати глава. — Не мога да проумея защо вашите вампири се подлагат на подобно унижение. Това е гранясало. Отврат, която не става за пиене. Разкарай това оттук! — Запрати бутилката обратно към Клеър, която нямаше друг избор, освен да се опита да я улови; стори го, но студената, лепкава течност се разля по лицето и врата й. — Очите на Исандре помътняха, гневни и жестоки. — И се почисти. Ти си също толкова безполезна, както почерпката, която предлагаш.

— Махай се — изрече Клеър. Усети как силата на къщата се надига като буря около нея. Нахлува в студеното мълчание, пукаща от енергия. — Махай се от къщата. Веднага!

Силата избухна през краката й, болезнено и разтърсващо. Стовари се върху Исандре и Франсоа като невидима мълния. Събори ги ничком, сграбчи ги за глезените и ги повлече към входната врата, която се разтвори с трясък, преди да я достигнат.

Исандре пищеше и дращеше с нокти по пода, но напразно. В този момент къщата не взимаше никакви затворници. Тя ги изхвърляше навън, на слънцето. Франсоа и Исандре се олюляха на краката си, покриха главите си и хукнаха към колата си.

Клеър застана на прага, цялата оплискана със студена кръв и изкрещя:

— И не се връщайте повече!

Силата секна и внезапната празнота остави Клеър разтреперана. Тя се вкопчи за няколко секунди в рамката на вратата, но достатъчно дълго, за да види как двамата вампири отпрашват с колата, после залитайки се върна в дневната. Шейн седеше на дивана с разкопчана до кръста риза, обхванал главата си с ръце.

Трепереше.

— Добре ли си? — попита тя.

Той кимна конвулсивно, без да я поглежда. Майкъл отвори вратата на кухнята и дойде право при нея. Държеше кърпа и започна да бърше кръвта от лицето и ръцете й с груби, отсечени, неловки движения.

— Как го направи? — попита той. — Дори аз не мога… не и по заповед. Не и по този начин.

— Не зная — отвърна девойката. Чувстваше се отмаляла и замаяна и приседна на дивана до Шейн. Той закопчаваше ризата си. Пръстите му се движеха бавно и неуверено.

— Шейн? — Майкъл застана до него, а гласът му прозвуча загрижено.

— Да, човече, добре съм — промълви Шейн отпаднало. — Тя може и да ме притежава, но не може да влезе във владение на собствеността си до утре вечер. Не мисля, че ще рискува да се върне. Не и само заради мен. — Чак сега погледна към Майкъл, който кимна рязко. — Не искам да те моля, но…

— Не е нужно да ме молиш — прекъсна го Майкъл. — Ще съм нащрек, ще внимавам и ще те пазя. Доколкото мога.

Двамата удариха юмруците си.

— Трябва да си взема душ — рече Шейн и се запъти към стълбите. Не се движеше като Шейн, съвсем не — беше твърде бавен, с натежали крака, твърде… победен.

Майкъл бе дал обещание, но Клеър се страхуваше — при това много — че няма да може да го спази. След като се озоват далеч от тази къща, разделени и изолирани, никой нямаше да е в състояние да спре Исандре да направи каквото си пожелае с Шейн. С Майкъл. С всеки друг.

Ако Джейсън казваше истината, когато дойде в къщата, за да говори, то тогава Оливър е имал какво да им каже. И може би все още имаше.

Може би, някак си, това щеше да помогне на Шейн.

Всъщност това бе единственото, за което Клеър се сещаше, че би могло да помогне.

Когато пристъпи прага на кафенето на Оливър, Клеър се натъкна на по-големи неприятности, макар че те не бяха толкова очевидни, колкото бе нахлуването на Франсоа и Исандре в дневната на къщата. Всъщност, на Клеър й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво не е наред, защото на пръв поглед всичко изглеждаше нормално.

Но не беше.

Ева седеше кротко на една маса срещу Оливър, за когото се бе заклела, че по-скоро ще прониже с кол, отколкото да го погледне отново. И каквото и да му казваше тя, Оливър слушаше замислено, с наклонена глава и съсредоточено изражение. А върху устните му играеше едва забележима усмивка и той бе приковал поглед в лицето на Ева толкова настойчиво, че кожата на Клеър настръхна.

Щеше да привлече вниманието им, застанала като пълен идиот в средата на заведението, независимо че мястото бе доста оживено. Затова се обърна и се насочи към бара, където, за да оправдае присъствието си, си поръча кафе мока, което всъщност не й се пиеше. Ева бе толкова погълната от това, което казваше, че не бе разбрала, че Клеър е влязла, но Оливър я бе забелязал; Клеър го усещаше, въпреки че той нито веднъж не бе погледнал към нея.

Тя плати четири долара и взе прекалено скъпата, но вкусна напитка, за да я изпие на свободната маса близо до предния прозорец, където имаше достатъчно студенти, за да остане незабележима. Обаче нямаше защо да се притеснява; Ева се изправи и се насочи право към изхода, без да погледне наляво или надясно, мина с маршова стъпка през вратата и се озова на улицата. Беше облечена в черна сатенена пола до глезените, която напомни на Клеър за вътрешната облицовка на ковчег, и пурпурно кадифено горнище. Изглеждаше слаба и крехка.

И уязвима.

— Ужасно, на какво само са способни момичетата, за да привличат внимание — отбеляза Оливър и се настани на стола срещу Клеър. — Не мислиш ли, че малко прекалява с манията си по мрачното и зловещото?

Клеър не се хвана на въдицата му, само го изгледа. Слънчевият лъч бе твърде близо до него и се промъкваше все по-близо. Още няколко минути и щеше да го докосне по рамото. Знаеше, че той, като повечето по-стари вампири, донякъде е имунизиран срещу светлината, но пак щеше да го заболи.

Оливър знаеше за какво си мисли. Погледна към топлата струя светлина и отмести стола си настрани, достатъчно, за да спечели още няколко минути в сенките.

— Защо миналата вечер изпрати Джейсън? — попита тя.

— Защо мислиш, че аз съм го изпратил?

— Той така каза.

— И откога Джейсън е достоверен източник на информация? Аз пък смятах, че той е откачен убиец, който преследва собствената си сестра.

— За какво говори с Ева преди малко?

Оливър повдигна вежди.

— Според мен това е работа на Ева, а не твоя. Ако няма нищо друго…

— Исандре и Франсоа току-що демонстрираха силата си. В нашата къща, Оливър. Защо изпрати Джейсън?

Оливър остана мълчалив за миг. Не гледаше към нея; наблюдаваше хората по улицата, минаващите коли. Сетне погледът му се плъзна по студентите в кафенето, които се смееха и разговаряха. Имаше нещо странно в изражението му, сякаш — също като Ева — той внезапно бе осъзнал собствената си уязвимост.

И тази на останалите.

— Не признавам, че аз съм го изпратил — заговори Оливър. — Но ако съм го сторил, очевидно съм имал много основателна причина, нали?

Тя не отговори. Погледът му се стрелна към нея, искрящ и много, много съсредоточен.

— Никога не съм крил стремежа си към власт и могъщество, Клеър. Не харесвам Амели и нея не я е грижа за мен, но ние играем честно. Познаваме правилата и ги спазваме. Но Бишъп… Бишъп е над правилата. Той ще превземе играта и ще я преобърне тотално, а това аз не мога да позволя. Дори и междувременно да спечеля.

Най-сетне й просветна.

— Бишъп се опитва да те привлече на своя страна. Срещу Амели. — Кръвта на Клеър изстина с няколко градуса. — Не можеш да й го кажеш директно. Затова си искал да използваш Джейсън, който да каже на мен, а аз на свой ред на нея.

— Вече е твърде късно. Нещата се придвижват прекалено бързо към ръба. Не е по силите ми да ги спра, нито тя може. Най-малко пък ти можеш, Клеър.

Клеър осъзна, че се е вкопчила с все сили в масата и я пусна. Пръстите я боляха от натиска.

— За какво говори с Ева?

Оливър прикова очи в нейните.

— Тя ще ме придружи на празненството.

Ева щеше да отиде на маскения бал. С Оливър.

Клеър се облегна назад, неспособна да изрече нито дума, когато изведнъж осъзна какво точно означава това.

— Майкъл знае ли?

— Честно казано, ни най-малко не ми пука. Ева може да му обясни, ако и когато реши; това не е моя грижа. Предполагам, че достатъчно ти помогнах в интригите ти, Клеър. Но ако ми позволиш да ти дам един малък съвет. — Оливър се наведе напред и това го изложи напълно на слънчевата светлина. Вампирът не трепна, макар че зениците му се свиха и като че ли съвсем изчезнаха, а кожата му определено се обагри в розово. — Утре си остани у дома. Заключи вратите и залости прозорците, а ако си вярваща, една малка молитва няма да е излишна.

Това бе толкова смайващо изказване от негова страна, че Клеър едва не прихна.

— Трябва да се моля? За кого, за теб ли?

Оливър не трепна.

— Ако можеш — рече замислено, — би било много успокояващо. Не мисля, че напоследък някой го е правил.

Изправи се и се отдалечи. Клеър остана да седи, загледана в следобедното слънце, отпивайки от отдавна изстиналото си и безвкусно кафе. Когато една тайфа от нафукани и яки спортисти от горните курсове я попита, не особено любезно, дали е свършила с консумацията, тя стана и си тръгна без никакво възражение. Закрачи, следвайки извивката на улицата, без да има представа къде се намира, нито къде отива.

Всички тези хора. Сега бе далеч от колежанската тълпа и местните жители на Морганвил се възползваха от слънчевия следобед по най-различни начини — правеха слънчеви бани, работеха в градините си, боядисваха къщите си.

А утре, ако Оливър беше прав, всичко това можеше да свърши. Ако Бишъп успее да надделее над Амели.

Клеър изведнъж осъзна, че слънцето се спускаше към хоризонта и на следващата пресечка зави, за да се насочи към къщи. Успя да стигне до къщата още преди слънцето напълно да залезе, макар че сумракът вече се беше спуснал. Но когато отвори портата на оградата и измина алеята до къщата, осъзна, че някой седи на предните стъпала и я чака.

Шейн.

— Здравей — посрещна я той.

— Здравей — отвърна тя и седна до него. Шейн гледаше към улицата и случайно минаващите коли. Лекият бриз рошеше тъмната му коса, а последните отблясъци на слънчевите лъчи придаваха златист оттенък на кожата му.

Господи, той беше толкова… съвършен. И погледът в очите му късаше сърцето й.

— И така — поде Шейн. — Мислех си, че тази вечер би трябвало да излезем.

— Да излезем? — попита тя безучастно. — Къде да излезем?

Той сви рамене.

— Няма значение. На кино. На вечеря. Бих могъл да те заведа в местния бар и да се развихрим, но баща ти ще ме убие. — Шейн я гледа втренчено няколко секунди, после отново зарея поглед в нищото. — Просто искам тази вечер да правим нещо заедно. Без значение какво.

Защото утре всичко може да се промени. Това бе същото странно усещане, което я бе обзело, докато вървеше из града; усещането, че светът свършва и само малцина знаят за приближаващия край.

— Има ли някое място, където винаги си искал да отидеш? — попита Клеър.

— Разбира се. Има много места, на които искам да отида, но не са тук. Но ти имаш предвид в Морганвил, нали? — Той се замисли за миг, а когато заговори, въпросът му я изненада. — Може би. Искаш ли да се повозиш с кола?

— С чия кола?

— На Ева. — Той вдигна връзката с ключовете и ги подрънка. — Сключих сделка с нея. Ако вземам колата две вечери в седмицата, в замяна ще върша нейния дял от домакинската работа допълнително два дни. Тази вечер ще се възползвам от споразумението.

— Слънцето залязва — почувства се длъжна да изтъкне Клеър.

— Така е. — Той отново подрънка с ключовете. — Е?

Всъщност той вече знаеше какъв ще е отговорът.

Подкараха колата към ресторанта в центъра на вампирския район, който се намираше достатъчно далеч, за да има много човешка клиентела, но беше отворен до по-късно. Вътре имаше салон с дансинг, а от джубокса се носеха стари парчета. Шейн си поръча бира, макар възрастта да не му позволяваше, а Клеър се задоволи с кока–кола. Двамата похарчиха една ролка с монети от двайсет и пет цента, за да избират песните, които да се въртят една след друга.

— Това е най-големият айпод, който съм виждала — заяви Клеър, което го накара да се задави с бирата си. — Шегувам се. И преди съм виждала джубокс.

— Започвам да се съмнявам, като те гледам с какво настървение го зареждаш с монети. Не мислиш ли, че вече избра достатъчно песни?

— Не зная — сви рамене тя. — Колко ще са нужни, за да свири през цялата вечер?

Той остави бирата на масата, прегърна я и двамата се залюляха в ритъма, докато мелодиите се сменяха, сменяха и сменяха.

А около тях Морганвил бавно притихна в прегръдките на нощта.