Балът на глупците

4

Шейн се качи направо в стаята си и не слезе за вечерята, която Ева бе сготвила — спагети със сос с месо и с по-малко чесън заради вампира на масата. Сигурно бяха вкусни, но Клеър нищо не хапна. Не можеше да спре да мисли за пребледнялото, сковано лице на Шейн, за паниката и отвращението в очите му. Не разбираше какво се бе случило, но знаеше, че той не желаеше да го разпитват. Или поне не точно сега.

— Е? — Ева нави спагети около вилицата си, вперила поглед в Клеър. — Как са?

— О… фантастични — отвърна Клеър с пресилен ентусиазъм, макар да знаеше, че никого не може да излъже. Въздъхна. — Съжалявам. Просто…

Ева посочи над главите им.

— Заради краля на драмата?

Майкъл вдигна поглед към нея и Клеър видя как за секунда сините му очи проблеснаха.

— Той си има причини — рече Майкъл. — Не задълбавай, Ева.

— Извинявай, но това момче понякога прави от мухата слон…

— Казах да не задълбаваш. — Този път гласът на Майкъл прозвуча рязко и в тона му ясно се долавяше заповедническа нотка. Ева спря да навива спагетите. Заряза всичко и само го гледаше с присвити очи, очертани с плътна очна линия.

— Я да обобщим — заговори тя и остави внимателно вилицата върху салфетката. — Ти се направи на примадона и реши, че си прекалено зает, за да отидеш до магазина. После Шейн внезапно го прихванаха лудите и се затвори в стаята си, за да се цупи насаме в пристъп на самосъжаление. А ето че сега ми нареждаш, сякаш съм ти някаква робиня. Да не би да ни връхлита тестостеронна буря?

— Ева…

— Не съм свършила. Може да си въобразяваш, че порастването на двата ти кучешки зъба ти дават правото да се правиш тук на голям шеф, но по-добре си провери плейлиста. Яко си сбъркал мелодията.

— Ева! — Майкъл се наведе напред, а Клеър затаи дъх. Очите му бяха особени, движенията — твърде бързи и тя зърна за миг блясъка на зъби, които бяха прекалено бели, прекалено остри.

Ева избута назад стола си от масата, взе чашата си и отмарширува в кухнята, без да погледне назад.

Майкъл стисна глава между дланите си.

— Боже мой, какво става?

Клеър преглътна. Усети вкуса на нещо метално, сякаш бе дъвкала вилицата вместо храната. Тялото й се вледени, изпълни я болезненото желание да направи… нещо.

Взе чинията на Майкъл и я сложи върху своята.

— Ще раздигна — рече.

Ръката на Майкъл се сключи около китката й. Клеър не смееше да го погледне. Не й се искаше отблизо да вижда промените в очите му, същите промени, които Ева бе видяла толкова ясно.

— Не бих наранил никого от вас. Вярваш ми, нали?

Тя долови внезапната нотка на съмнение в гласа му.

— Разбира се — съгласи се Клеър. — Просто… Майкъл, не мисля, че осъзнаваш наистина какъв си сега. Какви промени са настъпили в теб. Ева смята, че не е добре да ти показваме слабостта си. И не мисля, че греши.

Майкъл продължи да я гледа така, сякаш никога досега не я бе виждал. Все едно че тя, буквално пред очите му, се бе променила от дете в равна на него.

Клеър преглътна с усилие. Погледът му беше много въздействащ и това не се дължеше на вампирското в него. Дължеше се единствено на истинския Майкъл. На това в него, от което тя се възхищаваше, което тя обичаше.

— Не — отрони той тихо. — И аз не мисля, че греши. Докосна нежно бузата на Клеър. — Какво се случи с Шейн?

— Нали не мислиш като Ева, че се цупи насаме в пристъп на самосъжаление?

Майкъл никога не е изглеждал толкова сериозен, помисли си тя.

— Не — отсече той. — Мисля, че може би се нуждае от помощ. Само че не ми се вярва сега да я потърси точно от мен.

— Не съм сигурна дали ще иска и аз да му помогна — додаде Клеър.

Майкъл пое чиниите от ръцете й.

— Не се подценявай.

В стаята на Шейн бе тъмно, с изключение на слабата светлина от уличните лампи. Клеър открехна тихо вратата и на ивицата от меката светлина откъм коридора видя само част от краката му. Лежеше, проснат на леглото. Тя притвори вратата, пое си леко дъх за успокояване и пристъпи към него.

Шейн не помръдна. След като зрението й се адаптира, Клеър забеляза, че очите му са отворени. Бяха вперени в тавана на стаята.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита момичето. Но не последва отговор. Той само примигна, това бе всичко. — Тя достигна до теб, нали? Някак си е успяла да ти въздейства.

През следващите секунди, сторили й се много дълги, той само продължаваше да си лежи там, без да й обръща внимание, но накрая каза:

— Истински силните проникват в главата ти. Могат да те накарат… да чувстваш разни неща. Да те принудят да желаеш неща, които всъщност не искаш. Да вършиш неща, които иначе никога не би направил. Повечето от тях не си дават този труд, но онези, които го правят… те са най-лошите.

Клеър се пресегна в мрака и някъде по средата ръката му срещна нейната — отначало студена, но постепенно се затопляше от допира им.

— Не я искам, Клеър — призна той. — Но тя ме кара да я желая. Разбираш ли?

— Няма значение.

— Има. Защото след като го направи веднъж, ще й бъде много лесно да го повтори. — Пръстите му се стегнаха около нейните, толкова силно, че изтръпнаха. — Не се опитвай да я спреш. Нито пък мен, ако се стигне до това. Трябва да мога сам да се справя.

— Как ще се справиш?

— Както мога. — Шейн се размърда върху леглото. — Но ти трепериш.

Наистина ли трепереше? Честно казано, тя въобще не бе усетила, но в стаята лъхаше на студ, само на студ и на безпределно отчаяние. Шейн беше единственото светло нещо тук.

Клеър се протегна към него, за да види лицето му. Прекалено сме близо един до друг, помисли си, за да е спокоен баща й, ако можеше сега да ги види отнякъде, макар че те само се държаха за ръцете.

Шейн се пресегна към другата страна на леглото, напипа някакво одеяло и заметна двамата с него. Миришеше като… ами като Шейн, като кожата и косата му и Клеър усети как в нея нахлува топлина, докато си поемаше дълбоко дъх. Тя се придърпа по-близо към него под завивката, отчасти за да се сгрее. И отчасти, защото искаше да го докосне.

Той я пресрещна насред движението й и телата им се притиснаха едно в друго с всяка своя извивка. Пръстите им се преплетоха. Макар че бяха достатъчно близо, за да се целунат, не го направиха — това бе интимност, с която Клеър не бе свикнала, да бъде тъй плътно близо до някого и… просто да си лежи така. Шейн измъкна ръката си от нейната и отметна кичурите коса от очите й. Сетне плъзна леко пръсти по разтворените й устни.

— Красива си — промълви той. — Когато те видях за пръв път, си помислих… помислих си, че си твърде млада, за да живееш сама тук, в този град.

— А сега?

— Ти се справи по-добре от повечето от нас. Но ако можех да те измъкна от това място, щях да го направя. — Усмивката на Шейн бе малко крива и помръкнала в сенките. — Искам да живееш, Клеър. Имам нужда да си жива.

Пръстите й докоснаха краищата на косата му.

— Не се тревожа за себе си — каза тя.

— Ти никога не го правиш. Точно това имах предвид. Аз се тревожа за теб. Не само заради вампирите… но и заради Джейсън. Той още броди там някъде. И… — За секунда Шейн замлъкна, сякаш не можеше да доизрече онова, което искаше да й сподели. — А и заради мен. Родителите ти може би имат право. Аз може да не съм най-добрият…

Клеър плъзна пръсти върху устата му, върху тези меки, силни устни.

— Никога няма да престана да ти вярвам, Шейн. Дори ти не можеш да ме накараш да не ти вярвам.

В мрака се разнесе колеблив смях.

— Точно това имах предвид.

— Затова ще остана тук — заяви Клеър. — С теб. Тази нощ.

Шейн пое дълбоко дъх.

— Но с дрехите.

— С повечето — съгласи се тя.

— Знаеш ли, твоите родители действително са прави за мен.

— Не, не са — въздъхна Клеър. — Мисля, че никой не те познава изцяло. Нито баща ти, нито дори Майкъл. Ти си една дълбока, тъмна загадка, Шейн.

Той я целуна за пръв път, откакто бе влязла в стаята — топло притискане на устните му до челото й.

— Аз съм отворена книга.

— Обичам книгите — усмихна се тя.

— Хей, значи имаме нещо общо.

— Ще си събуя обувките.

— Супер. Махай обувките.

— И панталоните.

— Не прекалявай, Клеър.

Клеър изплува бавно от съня, отпусната и омиротворена. Отне й секунда, за да осъзнае, че божествената топлина, която сгряваше гърба й, се излъчваше от някой друг, изтегнат до нея в леглото.

И то от Шейн.

Дишането й секна. Дали бе буден? Не, не й се вярваше. Усещаше забавеното му, равномерно дишане. Беше вълшебно, забранено удоволствие; миг, който щеше да пази в сърцето си дори когато отмине. Клеър затвори очи и се опита да си припомни всичко — как голата гръд на Шейн се докосваше до гърба й, топла и гладка там, където телата им се допираха. Успя да го убеди да свалят блузите си — изтъкна, че отдолу е с потник и Шейн най-накрая отстъпи и се съгласи. Обаче настоя да останат с панталоните.

Тя не спомена, че е свалила сутиена си, макар да бе сигурна, че той тутакси го е усетил.

Опасно, предупреди я вътрешният й глас. Може да стигнеш твърде далеч. Не си готова. А защо не? Защо да не е готова? Защото още няма седемнайсет? Впрочем, какво толкова магическо има в това число? Кой, освен самата нея, има правото да решава кога ще е готова?

В съня си Шейн издаде някакъв звук — дълбока, доволна въздишка, от която тялото й потръпна. Обзалагам се, че ако се обърна и го целуна, ще успея да го убедя…

Топлата ръка на Шейн почиваше точно върху извивката над бедрото й — именно така тя разбра точно кога се събуди — по ръката му. Допирът му от напълно отпуснат се промени до предпазлив, напрегнат и отново отпуснат, но дланта му не се отмести.

Усещаше върху кожата си всеки отделен негов пръст.

Клеър напълно замря, само дишаше бавно, отмерено. По едно време ръката на Шейн бавно и нежно се придвижи нагоре, едва плъзгайки се, ала сетне той се отдръпна от нея и седна в леглото, обърнат с лице към прозореца. Клеър се претърколи към него, притиснала одеялото до брадичката си.

— Добро утро — промърмори. Гласът й прозвуча сънливо, лениво, а после видя част от лицето му, когато той се завъртя леко към нея. Слънчевата светлина хвърляше отблясъци по голата му кожа, сякаш бе посипан със златен прах.

— Добро утро — отвърна той и поклати глава. — Човече, това беше глупаво.

Съвсем друго си мислеше тя. Шейн стана и Клеър преглътна, когато сините му джинси се смъкнаха по бедрата му, разкривайки извивките на мускулите му, молещи да бъдат докоснати…

— Отивам до банята — изломоти той и изчезна бързо, почти като вампир.

Клеър се надигна и изчака, но след като Шейн не се върна при нея, започна бавно да се облича. Първо сутиенът зае полагащото му се място. Отгоре бе потникът, макар и доста измачкан. Беше с джинсите си.

Но косата й бе ужасна — като че ли бе минала през бетонобъркачка… и тя още я сресваше, когато чу отвън трополенето на тежки обувки — запазената марка на Ева — отминаващи вратата на Шейн, за да продължат нататък до края на коридора.

До стаята на Клеър. До нейната врата.

О, по дяволите!

Ева почука на вратата.

— Клеър.

Клеър се изниза безшумно от стаята на Шейн, като се опитваше да не изглежда издайнически. Направи няколко предпазливи стъпки, отдалечавайки се от вратата, преди да се обади:

— Какво има?

Ева, която междувременно бе открехнала вратата на Клеър и надничаше вътре, се извъртя тъй бързо, че едва не загуби равновесие. Днес бе издокарана ултраготически — в тъмнолилава рокля, с черепи по нея, с черно–бял чорапогащник и колие с мъртвешка глава. Косата й бе вдигната нагоре в стряскаща щръкнала конска опашка, гримът й, както обикновено, беше мъртвешки бял с катраненочерна очна линия, в допълнение с тъмновишнево червило.

— Откъде изникна? — попита я тя.

Клеър махна неопределено с ръка към стълбите.

— Но аз току-що дойдох оттам — учуди се Ева.

— От банята — уточни Клеър.

Ева се намръщи, ала не каза нищо.

— Става дума за Майкъл. Излезе.

— На работа ли отиде?

— Не, излезе. Измъкна се посред нощ, без да ми каже къде отива. И от тогава не се е върнал. Проверих в музикалния магазин. Не се е появявал там. Много съм разтревожена, особено заради… — Потокът от мисли в главата на Ева внезапно смени пистата и очите й се разшириха. — О, мили Боже, облечена си със същите дрехи като вчера! Не си вкусила забранения плод, нали? Защото ако е така, наистина няма да мога да погледна родителите ти в лицето.

— Не, не, нищо такова не се е случило… — Клеър усети как гореща червенина плъзва нагоре по врата към лицето й. — Аз само… ние си говорихме и сме заспали. Кълна се, че не сме, хм…

— По-добре да не ми хъмкаш, защото ако си го направила, това е… — Ева едва се сдържа да не се усмихне. — Това е много лошо. Защото не си…

— Зная, зная. Но не сме направили нищо. И няма да го направим, докато… — Докато не го убедя, че е окей. — Както и да е. Кажи сега за Майкъл — какво искаш да направим?

— Да поразпитаме. Колкото и да ми е неприятно, трябва да започнем от „Комън Граундс“. Вероятно Сам е там или можем да му оставим съобщение. Чух, че отново се е появил в града. — Сам беше дядо на Майкъл… и вампир. Едва не умря, след като го прободоха смъртоносно. Единствено намесата на Амели го спаси. Но още беше много слаб. Клеър се зарадва да научи, че вече е по-добре — инстинктивно усещаше, че Сам е един от най-добрите вампири. Такъв, на когото можеше да има доверие. — Е? Тръгваме ли или не?

Шейн още не бе излязъл от банята.

— Дай ми само пет минути — каза Клеър покорно. Никакъв шанс за горещ душ или за чисти дрехи — най-доброто, с което разполагаше, беше вече носено, но поне не бе спала с него. Може би ще успее да изрови онзи последен чифт бельо, скрит някъде в чекмеджето…

Някой почука на входната врата. Властно, настойчиво. Още бе много рано, а неканените посетители в Морганвил се брояха на пръсти.

Клеър нахлузи през главата си по-малко измачканата от двете тениски, сложи си чисто бельо и обу същите джинси. Забърза по коридора, докато още закопчаваше ципа. Но Ева я изпревари — вече се спускаше надолу по стълбите. Клеър тъкмо минаваше покрай банята, когато Шейн отвори вратата и подаде отвътре мократа си глава.

— Какво става?

— Не зная! — извика му тя и се втурна след Ева.

Оказа се, че беше доставка на препоръчано писмо.

Ева се подписа за получаването му. Като го завъртя в ръцете си, Клеър успя да прочете името, изписано с красив старомоден почерк: За господин Шейн Колинс. Под името бе изрисувано малко декоративно цвете. Пликът бе от плътна кремава хартия. На гърба му имаше златен печат с нещо като герб.

Ева го поднесе до носа си, подуши го и повдигна вежди.

— Брей. Скъпарски парфюм.

Махна с ръка към Клеър, която долови плътен аромат на мускус — пълен с обещания и опасности.

Шейн изтрополи на долния етаж, бос, само по джинси, с кърпа, увита около врата. Забави крачка, когато и двете момичета се обърнаха към него.

— Какво?

Ева му подаде плика.

— За господин Шейн Колинс.

Той го пое от пръстите й, изгледа го намръщено и го разкъса от задната страна. Вътре имаше прегъната картичка от същата скъпа кремава хартия, изписана с релефни букви. Шейн я изгледа за една дълга секунда, после я пъхна отново в плика и го върна на Ева.

— Изгори го — каза й той.

И се качи на горния етаж.

Ева тутакси измъкна картичката, а след като тя го направи, Клеър без особено угризение зачете над рамото й.

— Коя е Исандре? — попита Ева.

Клеър не отговори, твърде разтревожена заради последните думи: „… на която ще бъдете на разположение, докато тя не ви освободи.“

Откриха Сам Глас в „Комън Граундс“ — разговаряше с двама души, които Клеър не бе виждала, но Ева ги познаваше, ако се съдеше по това, че си кимнаха. Бяха хора, защото носеха гривни. Те се сбогуваха и освободиха двата стола за Ева и Клеър.

Сам изглеждаше също като Майкъл, но беше — естествено — доста по-стар, с малко по-широка брадичка. Вместо златисто руса коса като на Майкъл, неговата беше червена, но двамата бяха с подобно телосложение и ръст.

Тъкмо това едва не стана причина за смъртта му, когато беше прободен вместо Майкъл. Още изглеждаше изпит, помисли си Клеър, както и доста уморен. Но като ги поздрави, усмивката му бе напълно искрена.

— Дами. Радвам се да ви видя. Ева, не очаквах отново, че ще дойдеш тук или поне не по своя воля.

— Повярвай ми, нямаше да дойда, ако не трябваше да те видя — обясни му тя и потропа нервно по издрасканата маса с тъмнолилавите си нокти. — Знаеш ли къде е Майкъл?

Сам повдигна червеникавите си вежди.

— Не е ли на работа?

— Снощи излезе, без да каже къде отива. От тогава не сме го виждали. И на работа не се е появил. И така, хрумва ли ти нещо?

— Нищо добро — призна Сам и се облегна на стола си. — Взел ли е колата си?

— Да, поне доколкото ми е известно. Защо?

— Заради джипиеса. Всички наши коли могат да се проследят.

— Брей, не е зле да го зная, ако реша да се набъркам в тукашния бизнес с крадени коли — пошегува се Ева. — Кой тогава има суперсекретното устройство за проследяване и как мога да го докопам?

— Не можеш — отряза я Сам. — Аз ще се погрижа за това.

— Скоро ли?

— Колкото мога по-скоро.

— Но аз трябва да го открия! Ами ако е… — Ева се наведе още по-близо до Сам и започна да шепне: — Ами ако някой го е отвлякъл?

— Кой?

— Бишъп!

Очите на Сам се разшириха, а в кафенето много други глави се надигнаха рязко. Повечето са вампири, каза си Клеър, които познаваха Бишъп по име или поне бяха чували за него. Пък и кой друг, освен вампир, би чул нечий шепот в претъпкано помещение.

— По-тихо — предупреди я Сам. — Не се замесвай в това, Ева. Не е лъжица за твоята уста. Това е наша работа.

— Това е и наша работа. Този тип беше в нашата къща, заплашваше ни, всички нас — заяви Ева. — Не можеш ли веднага да разбереш какво става? Защото в противен случай аз ще се обадя в Министерството на вътрешната сигурност на САЩ, за да ги информирам, че цяла банда от терористи дебне в мрака.

— Няма да го направиш.

— О, ще го направя. При това с радост. И ще им кажа да си вземат солариумите и да разпитат заподозрените по пладне на открито, на паркинга например.

Сам поклати глава.

— Ева…

Ева тресна с ръка по масата. Отекна като изстрел и всички глави се завъртяха към нея.

— Не се майтапя, Сам!

— Напротив, майтапиш се — заговори той преднамерено тихо. — Защото ако си сериозна, заплашваш личности, които могат да контролират следващия удар на сърцето ти, а това би било много, много глупаво. Сега ми обещай, че ще ме оставиш сам да се справя с това.

Тъмните очи на Ева не трепнаха.

— Всичко е заради Бишъп, нали? Защо е дошъл тук? И с какво се занимава? Защо си толкова изплашен от него?

Сам се изправи. Сега от него се излъчваше отчужденост и студ. Нещо, което напомни на Клеър, и то много силно, че той преди всичко е вампир.

— Прибери се у дома — каза той. — Аз ще намеря Майкъл. Не вярвам да е изпаднал в беда и се съмнявам, че има нещо общо с Бишъп.

Ева също стана и Клеър за пръв път я видя като зряла личност, като жена, която е равна на Сам.

— Дано да си прав — изрече тя, този път с по-смекчен тон. — Защото ако нещо се случи на Майкъл, заклевам се, че историята няма да приключи с това.

Сам ги проследи с поглед, докато излизаха от кафенето. Така направиха и всички останали. Някои от тях бяха разтревожени. Други изглеждаха развеселени, а трети едва сдържаха гнева си.

Но нито един от присъстващите не пропусна да ги изпрати с поглед, когато двете момичета си тръгнаха. Никой. А това беше… обезпокояващо.

Настаниха се в колата и Ева подкара, без дума да отрони. Накрая Клеър не издържа и се осмели да я попита:

— Къде отиваме?

— У дома — отвърна приятелката й. — Ще дам на Сам шанс да удържи на думата си.

Това, помисли си Клеър, щеше да накара Ева да гризе ъглите на стените и да пробива дупки в пода, докато кръстосва из къщата. А Клеър нямаше абсолютно никаква представа с какво може да й помогне.

Но нали за това бяха приятелите… да са до теб и да те пазят да не откачиш.

Телефонът звънна точно един час, след като се прибраха в къщата. Шейн седеше най-близо до него — беше окупирал това място, защото се притесняваше, че Ева ще продължи да вдига слушалката на всяка секунда, за да проверява дали има сигнал — и вдигна при първото позвъняване.

— Стъклената къща — каза той и се заслуша. Клеър видя как всеки мускул по тялото му се напрегна, сетне застина. — Върви на майната си!

И прекъсна връзката.

Клеър и Ева се вторачиха слисани в него.

— Какво, по дяволите… — извика Ева, хвърли се към телефона и го грабна, за да набере номера, проследяващ последното обаждане.

— Звездичка шестдесет и девет — подсказа Клеър. — Шейн, кой беше?

Но той не й отговори, а само скръсти ръце пред гърдите си. Ева трескаво натисна бутоните.

— Звъни — обяви тя, а след това, също като Шейн, застина. Отпусна се върху един стол.

— Не биваше да го правиш — каза й Шейн.

Ева затвори очи и отпусна рамене.

— Да, аз съм — напрегнато заговори тя. — Какво има, Джейсън?

Клеър и Шейн се спогледаха. Тя трябва да е изглеждала гузно, защото той й се намръщи.

— Виждала ли си се с него? — попита я Шейн сърдито.

Да каже ли истината? Или да излъже?

— Да — призна Клеър, макар че никак не й бе лесно да го направи. — Вчера го видях на път за колежа. Той ми каза, че иска да говори с Ева.

О, този поглед. Можеше да разтопи стомана.

— И просто си забравила, че си си побъбрила с местния сериен убиец? Сладката Клеър. Много умно.

— Не съм забравила. Аз… няма значение. — Нямаше как да обясни излъчването, което бе почувствала от Джейсън, особено на Шейн, чиито най-живи спомени от малкия ненормалник бяха как Джейсън го пронизва с нож в корема. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

Ева им изшътка да млъкнат и се наведе над телефона, заслушана напрегнато.

— Той е казал какво? Не говориш сериозно. Не може да си сериозен.

Но очевидно беше. Ева послуша още няколко секунди, след което каза:

— Добре тогава. Не, не зная. Може би. Дочуване.

Затвори телефона и се втренчи в него. Лицето й изглеждаше напълно застинало.

— Ева? — попита Клеър. — Какво има?

— Баща ми — заговори Ева. — Той… той е зле. В болница е. Не мислят… не мислят, че ще оздравее. Черният му дроб.

— О — прошепна Клеър, наведе се през масата и улови дясната й ръка. — Съжалявам.

Пръстите на Ева бяха студени и отпуснати.

— Да, ами… той, знаеш ли, сам си го просеше. Баща ми беше заклет пияница и той… двамата с Джейсън нямахме щастливо детство. — Тя и Шейн се спогледаха. — Ти знаеш.

Той кимна. Стисна лявата й ръка и сведе поглед към масата.

— Нашите бащи понякога доста си попийваха заедно — рече Шейн. — Но бащата на Ева беше по-зле. Много по-зле.

Клеър не можа да си представи това, защото бе виждала бащата на Шейн.

— И колко още…?

— Джейсън каза, че може би два дни. Не много. — Очите на Ева се наляха със сълзи, които обаче не потекоха по лицето й. — Кучи син. И какво очаква от мен? Да изприпкам до леглото му, за да го гледам как умира?

Шейн не й отговори. Нито вдигна глава. Той просто… стоеше там. Клеър нямаше представа какво да направи, как да реагира, затова последва примера му. Ръцете на Ева внезапно се вкопчиха силно в техните.

— Той ме изхвърли — прошепна тя. — Каза ми, че ако не позволя на Брандън да ме ухапе, повече няма да съм му дъщеря. Е, а сега умира. Направо да се разревеш. Не, не ми пука.

Да, пука ти, искаше да й каже Клеър, но не го направи. Ева се опитваше да убеди самата себе си, че всичко е ясно и в продължение на половин минута само клатеше глава, докато накрая сълзите й рукнаха и образуваха тъмни вадички по бледото й лице.

— Ще те заведа при него — тихо каза Шейн. — Така няма да си принудена да останеш, ако не искаш.

Ева кимна. Изглеждаше така сломена, сякаш дъх не можеше да си поеме.

— Бих искала… Майкъл…

Клеър се сепна — нали още чакаха обаждането на Сам.

— Аз ще остана тук — реши тя. — Ще ти се обадя, ако се чуя със Сам. Ще кажа на Майкъл да дойде при теб, става ли?

— Да — промълви Ева унило. — Аз… мисля, че трябва да си взема чантата.

Избърса очите си и отиде в съседната стая. Шейн погледна Клеър, а тя се замисли за всичко, което се бе струпало на главата му — спомените за баща му, за мъртвите му майка и сестра, за това, че никога вече нямаше да си върне семейството.

„Ти си една дълбока, тъмна загадка, Шейн“, беше му казала тя, а това бе самата истина, повече от всеки друг път.

— Грижи се за нея — поръча му Клеър. — Позвъни ми, ако се нуждаеш от нещо.

Той я целуна по устните и след няколко минути се чу как външната врата се затръшна след Ева и Шейн. Ключалката изщрака. Клеър седна до телефона и зачака.

Рядко се бе чувствала така самотна.

Телефонът звънна след десетина минути.

— Прибира се у дома — съобщи й Сам и затвори. Без никакви други обяснения.

Клеър стисна зъби и отново зачака.

Трябваше да чака още двайсетина минути, преди колата на Майкъл да завие по алеята за автомобили. Той прекоси чевръсто късото разстояние от гаража до задната врата, като пазеше главата си с черния чадър, който бе оставил до стъпалата. При все това, когато влезе в кухнята, Клеър усети леката миризма на изгоряла плът, която се разнасяше от него, а той трепереше.

Очите му изглеждаха празни и уморени.

— Майкъл? Добре ли си?

— Добре съм — отвърна й. — Само се нуждая от малко почивка, това е всичко.

— Аз… къде беше? Какво стана?

— Бях при Амели. — Потърка лице с двете си ръце. — Слушай, случиха се много неща. Трябваше да ви оставя бележка. Съжалявам. Следващият път ще се опитам да ви държа в течение…

— Ева е в болницата — каза задъхано Клеър. — Баща й умира.

Майкъл бавно изправи рамене.

— Какво?

— Нещо с черния му дроб, предполагам заради пиенето. Както и да е, важното е, че сега умира. Ева и Шейн отидоха да го видят. — Клеър се вгледа в него за няколко секунди. — Обещах да й се обадя, когато се прибереш у дома. Ако не искаш да ходиш…

— Не, ще отида. Тя се нуждае… — Той вдигна рамене. — Тя се нуждае от тези, които я обичат. Ще й бъде много тежко да се изправи пред родителите си.

— Да — съгласи се Клеър. — Изглеждаше разстроена. — Разбира се, че беше разстроена. Как можа да изтърси такава глупост. — Мисля, че ще се зарадва, ако си там с нея.

— Ще бъда. — Майкъл повдигна вежди. — Ами ти? Нямаш нищо против да останеш сама тук?

Клеър погледна стенния часовник.

— Можеш ли да ме оставиш някъде по пътя?

— Къде?

— Трябва да се видя с Миърнин. Съжалявам, но съм обещала.

Не че посещението при нейния луд вампирски ментор щеше да е по-приятно, отколкото визитата в болницата.