Балът на глупците

1

Клеър трудно можеше да си представи, че денят й — дори за стандартите на Морганвил — може да стане по-кофти… когато вампирите, които я държаха за заложница, поискаха закуска.

— Закуска? — машинално повтори Клеър. Надникна през прозореца на дневната, само за да се увери, че навън все още е тъмно. През цялото време мракът навън се сгъстяваше все повече.

Тримата вампири не откъсваха погледи от нея. И без това се притесняваше предостатъчно от вниманието на онези двамата, които всъщност бе зърнала съвсем бегло — мъж и жена, зловещо красиви, — но когато студените очи на стария господин Бишъп се вторачиха в нея, й се прииска да се свре в някой ъгъл, свита на кълбо. Цели пет секунди издържа на втренчения му поглед, след което сведе очи надолу. Почти усети, че той се усмихва.

— Закуската — заговори той меко, — е това, което се яде сутрин. Но вампирските утрини не започват с изгрева на слънцето. Обичам яйца на закуска.

— Бъркани или на очи? — попита Клеър, като се опитваше да не звучи така нервно, както се чувстваше. Дано не ги иска на очи. Нямам представа как се приготвят яйца на очи. Не проумявам дори защо въобще ги споменах. Дано не ги иска на очи…

— Бъркани — реши той и Клеър въздъхна облекчено.

Господин Бишъп се бе настанил в удобното кресло в дневната, в което обикновено сядаше Майкъл, докато свиреше на китарата си. Но за разлика от Майкъл, господин Бишъп създаваше впечатлението, че е седнал на някакъв трон. Отчасти се дължеше на това, че всички останали бяха прави — Клеър, заедно с гаджето й Шейн, загрижено надвесен над нея; Ева и Майкъл, хванати за ръце, отдръпнали се леко встрани. Клеър си позволи да погледне крадешком Майкъл. Той изглеждаше… сдържан. Разбира се, че бе ядосан, но поне се владееше добре.

Клеър повече се страхуваше за Шейн. За него отдавна се знаеше, че действа, без да се замисля, особено когато са заплашени най-близките му приятели. Стисна го за ръката, а той я стрелна набързо, с мрачен, неразгадаем поглед.

Не, за него изобщо не бе спокойна.

Сепна я резкият тон на господин Бишъп.

— Съобщи ли на Амели, че съм пристигнал, момиче?

Това бе първата заповед на Бишъп — да уведомят дъщеря му, че е дошъл в града. Дъщеря му?

Трудно бе да си представи, че Амели, водач на вампирите в Морганвил, у която нямаше нищо човешко, има семейство, дори и толкова страховито като този господин Бишъп. Лед и кристал, това беше Амели.

Той все още чакаше отговор. Клеър припряно заговори:

— Обадих й се, но се включи гласовата й поща. — Опита се тонът й да не прозвучи сякаш се оправдава.

Бишъп сърдито свъси вежди.

— Предполагам това означава, че си оставила съобщение. — Клеър кимна безмълвно. Той забарабани нервно и нетърпеливо с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Много добре. Докато я чакаме, ще закусим. Яйца, бъркани, както казах. Също и бекон и кафе…

— … и бисквити — изрече провлачено жената, облегнала се на страничната облегалка на креслото му. — Обичам бисквити. И мед.

Господин Бишъп я изгледа снизходително, както човек би погледнал домашния си любимец. Очите й блестяха като ледени късове и тя се движеше толкова плавно и безшумно, че не бе възможно да е обикновено човешко същество. Но не криеше вампирската си същност, както се опитваха да правят някои от вампирите в Морганвил.

Жената продължаваше да се усмихва, без да откъсва тъмните си очи от Шейн. На Клеър никак не й харесваше как го гледаше. Изражението й бе… алчно. Вампирката притежаваше глас, чийто тембър се провлачваше бавно като гъст и лепкав сироп, нещо като южняшки акцент, но не съвсем.

— Бисквити — съгласи се господин Бишъп, като леко се подсмихна. — И ще те помоля за още нещо, дете, да приготвиш и сос „грейви“1. — Усмивката му се стопи, когато се извърна към четиримата, застанали пред него. — А сега се залавяйте за работа. Веднага.

Шейн сграбчи ръката на Клеър и я повлече към кухнята. Но колкото и да бързаше, Майкъл беше там пръв, бутайки Ева през вратата.

— Хей! — извика Ева сърдито. — Нали вървя!

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — подкани я Майкъл. Лицето му, обикновено напомнящо на ангелско, сега изглеждаше изострено и напрегнато. Захлопна вратата, когато всички се озоваха вътре в безопасност. — Добре. Нямаме голям избор. Да направим точно това, което той ни поръча и да се надяваме, че Амели ще оправи всичко, когато дойде тук.

— Аз пък си мислех, че напоследък се изживяваш в ролята на Големия Лош Кръвопиец — промърмори Шейн. — Та това е твоята къща. Не можеш ли просто да ги изхвърлиш навън? — Въпросът бе съвсем уместен, а и Шейн се постара да не прозвучи предизвикателно. Или поне донякъде. Когато влезе в кухнята, Клеър потръпна от студ. Стори й се, че цялата къща все повече изстиваше.

— Сложно е — зае се да обяснява Майкъл. Затърси кафе в кухненските шкафове. — Да, това е нашата къща. — На Клеър й направи впечатление, че натърти на думата нашата. — Но ако откажа гостоприемство на Бишъп, мога да ти гарантирам, че ще ни срита задниците.

Шейн се облегна на печката и скръсти ръце.

— Просто си помислих, че щом сме на твой терен, би трябвало да си по-силен от тях…

— Би трябвало, но не съм. — Майкъл изсипа една лъжица кафе в кафеварката. — Но точно сега не се дръж като задник… точно сега нямаме време за това.

— Не се опитвам да се правя на задник, пич. — Клеър бе готова да се закълне, че в момента той наистина го мислеше. Майкъл също го разбираше и хвърли извинителен поглед към Шейн. — Само се опитвам да си обясня доколко надълбоко сме се накиснали в бозата. Не че те обвинявам, човече. — Поколеба се за миг, преди да продължи: — Как мислиш, имаш ли шанс?

— С всеки друг вампир щях да знам срещу какво съм изправен. Кой е по-силен, кой е по-слаб, дали ще мога да победя в пряк сблъсък, ако се стигне до това. — Майкъл наля вода в кафеварката и я включи, за да се свари кафето. — Но с тези тук знам, че нямам никакъв шибан шанс. Дори само срещу един от тях, да не говорим за тримата, дори и цялата къща да ме подкрепя. Те са опасни, човече. Истински злодеи. Само Амели или Оливър могат да се справят с тях.

— Значи яко сме загазили — заключи Шейн. — Добре е да го знаем.

Ева го избута от пътя си и започна да вади с трясък тигани и тенджери от кухненските шкафове.

— След като няма да се бием, по-добре да приготвим закуската — каза тя. — Клеър, заеми се с яйцата, след като набързо ни произведе в готвачи.

— По-добре това, отколкото ние да сме закуската — изтъкна Шейн, а Ева изсумтя.

— Ти — каза му тя и забучи пръст в средата на износената му тениска. — Ти, господинчо, ще приготвиш соса „грейви“.

— Май си просиш да ни убият, така ли?

— Млъкни. Аз ще се заема с бисквитите и бекона. Майкъл. — Тя се извърна и го изгледа с големите си тъмни очи, силно подчертани с черен молив. — Кафето. И мисля, че ти трябва да си нашето доверено лице тук. Съжалявам, но се налага.

— Като приключа, ще проверя какво правят оттатък — кимна той.

Поверяването на Майкъл на грижите за кафето и шпионирането не бе лишено от смисъл, но за останалите трима оставаше доста работа, а никой от тях нямаше опит като готвач. Клеър се мъчеше с бърканите яйца. Ева с трескав шепот прокле мазния бекон. Това, което сътворяваше Шейн, не приличаше особено на грейви сос.

— Мога ли да помогна?

Всички подскочиха, като чуха този глас, а Клеър се извъртя към кухненската врата.

— Мамо! — Знаеше, че прозвуча паникьосано. Защото наистина беше паникьосана. Въобще бе забравила за родителите си — те бяха дошли с господин Бишъп, а приятелите на Бишъп ги бяха настанили в салона в предната част на къщата, който рядко се използваше. В цялата тази зловеща поредица от събития господин Бишъп неизменно засенчваше всички останали.

Но сега на прага на кухнята се бе изправила нейната майка, плахо усмихната, и изглеждаше… уязвима. И изтощена.

— Госпожо Денвърс! — Ева скочи и се втурна към нея, за да я покани да седне край кухненската маса. — Не, не. Ние само… — приготвяме храната. Нали и вие още не сте яли? А господин Денвърс?

Майка й изглеждаше уморена. Личаха си всичките й четирийсет и две години, макар и да не ги признаваше. Около очите и устата имаше бръчици, които Клеър не помнеше. И това я разтревожи.

— Той е… — Майката на Клеър се намръщи, сетне притисна длан към челото си. — Ох, как ме боли главата. Съжалявам. Какво каза?

— Попитах за съпруга ви — повтори Ева. — Къде е той?

— Аз ще го потърся — заяви Майкъл тихо. Измъкна се от кухнята, грациозен и бърз като всеки вампир — но поне беше техният вампир. Ева настани майката на Клеър край масата, двете с Клеър си размениха безпомощни погледи и Ева забъбри нервно за дългото шофиране до Морганвил, за приятната изненада от преместването им в града и колко ще се радва Клеър, като бъде по-близо до тях и така нататък, и така нататък.

Клеър продължаваше да бърка сковано яйцата в тигана. Това не може да се случва. Родителите ми не може да са тук. Не точно сега. Не и с господин Бишъп. Това бе кошмар в пълния смисъл на думата.

— Мога да ви помогна в готвенето — обади се майка й и направи леко усилие да се надигне. Ева стрелна с поглед Клеър и беззвучно я подкани: „Кажи нещо!“ Клеър преглътна студения пристъп на паника и се постара гласът й да прозвучи уверено.

— Не е необходимо, мамо — заговори тя. — Всичко е наред. Ще се справим. Виж, ще приготвим повече, в случай че двамата с татко сте гладни. Ти си стой тук и се отпусни.

Майка й, която обикновено беше примадона в кухнята и „големите“ й кулинарни постижения се свеждаха най-много до кипването на вода, сега изглеждаше облекчена.

— Добре, скъпа. Ще ми кажеш, ако мога да помогна с нещо.

Майкъл отвори вратата на кухнята и влезе забързано, заедно с бащата на Клеър. Ако майка й изглеждаше уморена, то баща й изглеждаше… отнесен. Озадачен. Намръщи се на Майкъл, сякаш се опитваше да си обясни какво точно се случва, но така и не може да го проумее.

— Какво става тук? — излая към Майкъл. — Какви са онези хора отвън?

— Роднини — обясни Майкъл. — Дошли са от Европа. Вижте, съжалявам. Зная, че искахте да прекарате известно време с Клеър, но може би сега е по-добре да се приберете у дома си, а ние ще…

Той замлъкна, сетне се обърна, защото някой се бе появил на прага на кухнята зад него.

— Никой никъде няма да ходи — заяви младежът, другият от придружителите на Бишъп. Усмихваше се. — Вие сте едно голямо и щастливо семейство, така ли е, Майкъл? Нали ти си Майкъл?

— Какво, вече на „ти“ ли ще си говорим? — Майкъл избута бащата на Клеър навътре в кухнята и затръшна вратата пред лицето на другия вампир.

— Добре. Трябва да ви изведа оттук — каза той на родителите на Клеър и отвори другата врата, водеща към задния двор. — Къде е колата ви? Отпред, на улицата ли?

Навън нощта изглеждаше черна и безлюдна. Дори луната не се виждаше. Бащата на Клеър отново погледна Майкъл смръщено, след което седна край кухненската маса, заедно с жена си.

— Затвори вратата, синко — подкани го той. — Никъде няма да ходим.

— Сър…

— Татко… — опита се и Клеър да го убеди.

— Не, скъпа, тук става нещо странно и аз няма да си тръгна. Не и докато не се уверя, че си добре. — Баща й отново изгледа Майкъл сърдито. — Какви точно са тези… твои роднини?

— Такива, от които всички странят — отвърна Майкъл. — Има ги във всяко семейство. Но те са тук само за малко. Скоро ще си тръгнат.

— Тогава ще останем, докато не си тръгнат — заяви бащата.

Клеър се опита да мисли само за бърканите яйца, които приготвяше. Но ръцете й трепереха.

— Хей — прошепна й Шейн, като се наведе към нея. — Всичко е наред. Всички ще бъдем добре. — Солидното му, вдъхващо спокойствие присъствие я стопляше, докато той бъркаше усилено това, което не бе възможно да е наистина грейви сос. Знаеше го, защото кулинарните умения на Шейн се свеждаха само до приготвянето на един вид чили. Но поне се стараеше, което беше ново и нетипично за него, и навярно доказваше колко насериозно възприема цялата ситуация.

— Зная — промълви Клеър и преглътна. Ръката на Шейн се притисна нежно към нейната. Тя не се съмняваше, че ако сега ръцете му не бяха заети, щяха да я обгърнат. — Майкъл няма да им позволи да ни наранят.

— Ама ти не го ли чу? — Ева се присъедини към тях край печката, като шепнеше тревожно. Намръщи се на цвърчащия бекон. — Той не може да ги спре. Най-много да пострада яко, ако се опита. Така че май трябва отново да се обадиш на Амели и да й кажеш да си домъкне тук всемогъщия задник.

— Да, страхотна идея, няма що! Да раздразним единствения вампир, който може да ни помогне. Виж какво, ако смятаха да ни убиват, не мисля, че първо щяха да поискат бъркани яйца — тросна се Шейн. — Да не говорим за бисквитите. Ако искаш бисквити, ясно е, че си дошъл като гост.

В думите му имаше смисъл. Обаче това не спря треперенето на ръцете на Клеър.

— Клеър, скъпа? — отново прозвуча гласът на майка й. Клеър подскочи и едва не изтърси върху печката шпатулата, пълна с яйца. — Онези хора какво правят тук всъщност?

— Господин Бишъп… хм, той чака дъщеря му да дойде да го вземе. — Не беше лъжа, въобще не беше.

Бащата на Клеър стана от масата и се приближи до кафеварката, която се бе напълнила и свистеше. Сипа кафе в две чаши и ги отнесе на масата.

— Пийни си малко кафе, Кейти. Изглеждаш уморена — добави той. В гласа му се прокрадна нежна нотка, което накара Клеър да го изгледа остро. Баща й не беше от най-емоционалните, но сега изглеждаше обезпокоен, разтревожен почти колкото майка й.

Баща й пресуши кафето си набързо, както се изпива чаша ледена вода в горещ летен следобед. Майка й унило си сипа сметана и захар, преди да отпие. Никой от тях повече не проговори.

Майкъл се изниза през кухненската врата, за да занесе кафе и на вампирите. Като се върна, затвори вратата и за миг се облегна на нея. Изглеждаше мъртвешки блед, напрегнат, по-зле от последните месеци, откакто се превърна във вампир. Клеър се опита да си представи какво може да са му казали онези, за да изглежда така, но нищо не й хрумна. Трябва да е било нещо лошо. Не, нещо ужасно.

— Майкъл — заговори Ева напрегнато, като кимна към родителите на Клеър. — Още кафе?

Майкъл й кимна и се отдръпна от вратата, за да вземе кафеварката, но така и не стигна до кухненската маса. Вратата отново се отвори и вътре нахълта господин Бишъп заедно с антуража си. Високи и надменни като кралски особи от деветнайсети век, тримата вампири огледаха набързо кухнята. Другите двама бяха красиви, млади и плашещи, но командваше господин Бишъп — никой не се съмняваше в това. Когато погледът му падна върху нея, Клеър трепна и се извърна към цвърчащите яйца.

Вампирката пристъпи към печката и топна пръст в грейви соса, който Шейн разбъркваше, сетне поднесе бавно пръста към устните си и го облиза грижливо. През цялото това време не откъсваше поглед от Шейн. И Шейн не преставаше да я зяпа, внезапно осъзна Клеър, разтърсена от тази неприятна изненада. После безпомощно отвърна очи от тях.

— Време е да похапнем — каза Бишъп на Майкъл. — Майкъл, ще имаш удоволствието лично да ни сервираш. Ако обаче твоите приятелчета са решили да ме отровят, ще ти изкормя червата. И повярвай ми, ако реша, мога да накарам един вампир да страда дълго, много дълго.

Майкъл преглътна и кимна веднъж. Клеър хвърли неволен поглед към родителите си, които нямаше как да пропуснат тази заплаха.

И не я бяха пропуснали.

— Извинете? — обади се бащата на Клеър и понечи да се надигне от стола си. — Да не би да заплашвате тези деца?

Бишъп обърна пронизващо студените си очи към тях и Клеър с отчаяние се запита дали горещият тиган, още пълен догоре с бъркани яйца, може да послужи като надеждно оръжие срещу един вампир. Баща й замръзна, както се беше надигнал наполовина от стола.

Тя усети как през кухнята премина някаква вълна. Очите на родителите й добиха празен и отнесен израз. Баща й отново се отпусна уморено на стола си.

— Никакви въпроси повече — заповяда им Бишъп. — Уморих се от вашето бърборене.

Клеър усети как я връхлита безгранична черна ярост. Искаше да скочи върху този дъртак и да му издере очите. Единственото, което я възпираше през следващите две секунди, сторили й се тъй дълги, бе фактът, че ако се опита, всички щяха да загинат.

Дори и Майкъл.

— Още кафе? — Ева наруши неловката тишина с отчаяна, престорена бодрост в тона си. Грабна кафеварката от Майкъл и се наведе над чашите на майката и бащата на Клеър като тъмен, отмъстителен ангел на кофеина. Клеър се зачуди какво си мислят родителите й за Ева, с мъртвешки белия й грим, черното червило, наситената очна линия и щръкналата на всички посоки черна коса.

Но пък тя бе получила своята доза кафе и сега се усмихваше.

— Разбира се — каза майката на Клеър, като също се усмихна колебливо. — Благодаря ти, скъпа. И така… този мъж твой роднина ли е? — Тя изгледа набързо Бишъп, който тъкмо излизаше от кухнята и се насочваше към масата за хранене в дневната. Красивият млад вампир улови погледа на Клеър и й смигна, затова тя побърза да отклони очи отново към Ева и родителите си.

— Не — отрече Ева, с пресилено оживление, породено от страха. — Далечен роднина е на Майкъл. От Европа, нали се сещате. Сметана?

— Яйцата са готови — обяви Клеър и изключи газовия котлон. — Ева…

— Надявам се да имаме достатъчно чинии — прекъсна я Ева, този път с по-тревожен тон. — Господи, никога не съм очаквала, че ще го кажа, но имаме ли хубав порцеланов сервиз?

— Имаш предвид чинии, които да не са нащърбени? Да. Ето, там са. — Шейн посочи към шкафа, извисяващ се повече от метър над главата на Ева. Тя го изгледа ядосано. — Не ме гледай така, няма да се протягам дотам. Знаеш, че още съм ранен.

Наистина беше. Но при цялата тази бъркотия Клеър и за това бе забравила. Шейн вече беше много по-добре, но го бяха изписали от болницата съвсем скоро. Не беше минало достатъчно време, за да се излекува напълно от прободната рана в корема, която едва не го уби.

Това бе още една основателна причина да не усложняват ситуацията, освен ако не беше абсолютно наложително — без помощта на Шейн съпротивителните им възможности щяха да са още по-ограничени.

Ева се покатери на стола, стигна до високия шкаф, намери чиниите и ги подаде надолу на Клеър. След като ги пое от нея, Клеър зае мястото на Шейн край печката, за да разбърква сгъстената на бучки смес, която трябваше да представлява грейви соса. По-скоро приличаше на повърнато от извънземно.

— Онова момиче — каза Клеър на Шейн.

— Какво момиче?

— Онова, знаеш кое. Онова отвън.

— Имаш предвид кръвопийцата? Да, и какво за нея?

— Тя те зяпа.

— Какво мога да кажа? Аз съм неустоимо чаровен.

— Шейн, това не е смешно. Просто… бъди по-внимателен.

— Винаги съм внимателен. — Което си беше абсолютна лъжа. Очите на Шейн се приковаха в нея и тя усети как тялото й така се сгорещи, че чак бузите й пламнаха. Той леко се усмихна. — Да не би да ревнуваш?

— Може би.

— Няма защо. Аз харесвам моите дами да имат пулс. — Улови ръката й и нежно притисна пръсти към китката й. — Да, ти имаш. И при това бие много бързо.

— Не се шегувам, Шейн.

— Нито пък аз. — Пристъпи по-близо към нея и двамата застанаха плътно един до друг. — Никакъв вампир не може да ни раздели. Вярваш ли ми?

Тя само кимна безмълвно. За нищо на света не можеше точно сега да се насили и да отрони дори дума. Очите му бяха тъмни, с наситено кафяв оттенък. И с тънък златист пръстен. Напоследък често бе надниквала в тях, но досега не бе обръщала внимание колко са красиви.

Вратата отново се отвори и Шейн се отдръпна от нея. Майкъл първо се извърна към тях, за да им поднесе мълчаливото си извинение, след което се обърна към родителите на Клеър.

— Господин Денвърс, госпожо Денвърс, господин Бишъп би искал да се присъедините към него за вечерята — каза той. — Но ако желаете да си отидете у дома…

Ако Майкъл се надяваше те да са променили намерението си, Клеър можеше да му обясни, че това нямаше да се случи. Докато смяташе, че става нещо странно, баща й нямаше да си тръгне. Както можеше да се очаква, той се изправи, с чашата с кафе в ръка.

— Бих хапнал нещо за закуска. Никога не съм опитвал бърканите яйца на Клеър. Идваш ли, Кейти?

Очевидно той още нищо не бе разбрал, отчаяно си помисли Клеър, но и тя беше същата, когато за пръв път дойде в Морганвил. Не беше забелязала знаците, които направо щяха да й избодат очите, нито бе взимала на сериозно директните инструкции. Може би бе наследила това качество от родителите си, заедно с бялата кожа и леко къдравата коса. Бишъп можеше да им отнеме живота.

А пък те се страхуваха за нея.

Наблюдаваше как родителите й последваха Майкъл в другата стая, след което се зае да помага на Ева да разпредели яйцата, бекона и бисквитите по чиниите от хубавия сервиз. Но нищо не можеше да спаси грейви соса, станал на бучки. Пресипаха го в една купа, надявайки се да стане чудо, след което мълчаливо го отнесоха в къта за хранене, заемащ един от ъглите на дневната.

Клеър отново се удиви, както в най-шантавите времена, как се променяше мигновено настроението в къщата. Не само настроението на хората в нея, а и на самата къща. Точно сега излъчваше студ, мрак, някакво зловещо предчувствие. Почти враждебно. И като че ли цялата тази мрачна емоция бе свързана с новопристигналите вампири.

Къщата бе разтревожена, нащрек. Солидните викториански мебели й се струваха сякаш изгърбени и деформирани, и от тях не се излъчваше никаква приветливост, никаква топлина. Дори светлините изглеждаха мъждукащи и Клеър усещаше нещо, едва ли не нечие присъствие — така както понякога усещаше Майкъл, когато бе затворен в къщата като призрак. Кожата й настръхна.

Клеър остави яйцата и бекона на дървената маса и побърза да се оттегли. Никой не предложи на нея, на Ева и на Шейн да седнат на масата, въпреки че имаше празни столове. Двете с Ева се спогледаха и се върнаха обратно в кухнята, зарадвани да се измъкнат. Майкъл остана да се суети около масата и да разпределя храната по чиниите.

Сервираше им. Лицето му остана напрегнато и пребледняло, със студен страх в очите си. Господи, щом и Майкъл бе паникьосан, значи определено имаше основание за пълно шубелисване.

Веднага щом кухненската врата отново се затвори, Шейн улови Клеър и Ева за ръцете и ги повлече към най-тъмния ъгъл.

— Така — прошепна той. — Официално е, това става все по-откачено. Не го ли усещате?

— Да — въздъхна Ева. — Леле, мисля си, че ако къщата имаше зъби, вече щеше да хапе и дъвче. Трябва да признаете, че е готско.

— Това „готско“ няма да ни доведе доникъде. Какво ще кажеш, Клеър?

— Какво? — Тя го изгледа безизразно за няколко дълги секунди, преди да продължи: — О, съгласна съм. Да. Пак ще се обадя на Амели.

Извади мобилния телефон от джоба си. Беше нов и още с доставката му в паметта му бяха записани няколко от най-важните телефонни номера. На първо място в списъка за бързо избиране фигурираше номера на мобилния на Амели, Основателя на Морганвил.

Водачката на вампирите. Както и шеф на Клеър. В Морганвил техническият термин беше покровител, но Клеър още от самото начало бе разбрала, че това е само по-благоприличен заместител на думата „собственик“.

Набра номера й и отново попадна на гласовата й поща. Клеър остави още едно забързано, почти отчаяно съобщение: „Елате в къщата, моля ви, нуждаем се от помощта ви“, след което прекъсна връзката. Погледна безмълвно Ева, която въздъхна и пое телефона, за да набере друг номер.

— Да, здравей — заговори тя, когато й вдигнаха. — Свържи ме с шефа. — Последва дълга пауза и лицето на Ева доби вид, сякаш се подготвяше за нещо много неприятно. — Оливър, обажда се Ева. Не си прави труда да ми съобщиш колко ти е приятно да ме чуеш, защото не е така. Говорим делово, затова си спести празните приказки. Изчакай малко.

Ева подаде телефона на Клеър. Намръщена, Клеър беззвучно я запита: „Сигурна ли си, че трябва аз да говоря?“ Вместо отговор Ева само изпъна палеца и кутрето си, за да имитира разговор по телефона.

Клеър взе неохотно телефона.

— Оливър? — попита. От другия край на линията се чу нисък, ленив смях.

— Добре — каза той. Собственикът на кафенето „Комън Граундс“ притежаваше топъл тембър на гласа. Благодарение на него, още при първата им среща, тя се подведе, че той е много добър. — С малката Клеър ли разговарям? Ева не поиска да го чуе, но на теб ще го кажа — хубаво е, че се обръщаш към мен в момент на нужда. Защото е момент на нужда, нали? А не желание за светско общуване?

— Тук се появи някой — заговори тя, колкото можеше по-тихо. — В къщата.

Топлината се изпари от тона на Оливър и тутакси се замени с остра раздразненост.

— Ако се е вмъкнал крадец или престъпник, обади се на полицията. Аз не съм ти охранител. Говорим за къщата на Майкъл. Той може да…

— Майкъл не може да направи нищо. Не мисля, че можем да повикаме полицаите. Този новодошъл ни се представи с името Бишъп. Иска да говори с Амели, но не успях да се свържа с нея…

— Стой по-далеч от него — прекъсна я Оливър остро. — Не прави нищо. Не казвай нищо. Кажи същото и на приятелите си, особено на Майкъл, разбра ли? Това е нещо, което е отвъд вас. Ще намеря Амели. Правете всичко, което той ви нареди, каквото и да е то, докато пристигнем.

С тези думи Оливър прекъсна разговора. Клеър примигна, докато гледаше замлъкналия телефон. После се спогледа с приятелите си.

— Той ни посъветва да продължаваме все така — обясни им тя. — Да изпълняваме заповедите и да чакаме за помощ.

— Фантастичен съвет, няма що — нацупи се Шейн. — Напомни ми да си приготвя в шкафа под мивката, за да ми е винаги под ръка комплект за избиване на вампири за случаи като този.

— Ще се справим — окуражи ги Ева. — Клеър има гривна. — Сграбчи китката на Клеър и я вдигна, за да се види нежният блясък на специалната й гривна, върху която вместо името й бе гравиран символът на Амели. С тази гривна Клеър завинаги бе белязана като собственост, обрекла живота, тялото и душата си на вампир в замяна на закрила и грижи. Не искаше да го прави, но тогава това й се струваше единствения начин да осигури безопасността на приятелите си. Особено на Шейн, когото вампирите и без това вече гледаха с лошо око.

Тя знаеше, че гривната сама по себе си можеше да й донесе опасности, но поне задължаваше Амели (а може би и Оливър) да я пазят от останалите вампири.

На теория.

Клеър плъзна мобилния си телефон в джоба си. Шейн пое ръцете й в своите и леко ги погали по кокалчетата — нежен, утешаващ жест, който поне за миг я накара да се почувства малко по-сигурна.

— И с това ще се справим — увери я той. Но потрепна, като се опита да я целуне. Тя притисна леко ръката си към корема му.

— Още те боли — отбеляза.

— Само когато се навеждам. А ти откога си толкова ниска?

— Отпреди пет минути. — Тя завъртя очи в тон с шегата, но беше притеснена. Според правилата на Морганвил, той беше недосегаем за вампирите, докато се възстановяваше от раната си. Около китката му още бе обвита гривната от болницата — бяла, пластмасова, с гравиран върху нея голям червен кръст, като предупреждение за всеки новопоявил се кръвопиец, че Шейн не е за консумация.

Ако техните посетители спазваха правилата. Нищо не им гарантираше, че господин Бишъп ще ги спазва. Той не принадлежеше към вампирите от Морганвил. Той беше нещо друго.

Нещо много по-лошо.

— Говоря сериозно, Шейн. Много ли си зле? — прошепна му тя, съвсем тихо, колкото само той да я чуе. Шейн разроши косата й и я целуна.

— Добре съм — успокои я. — Необходимо е нещо повече от джобно ножче, за да бъде победен един Колинс. Можеш да си сигурна в това.

Излишно бе да се споменава, че сега бяха изправени срещу нещо дяволски по-голямо и той го знаеше.

— Не върши глупости — предупреди го момичето. — Иначе ще те убия. Собственоръчно.

— Ей, каква си. Какво стана с безусловната и безгранична любов?

— Умори се да те посещава в болницата. — Тя издържа на втренчения му поглед. — Каквото и да си намислил да правиш, откажи се. Трябва да изчакаме. Длъжни сме.

— Да, всички вампири все това повтарят. Сигурно е истина. — Мразеше да го чува да изрича думата по този начин, с такава ненавист. Когато я казваше, тя винаги си мислеше за Майкъл, за това колко страда той заради омразата на Шейн. Майкъл не бе искал да става вампир и с все сили се опитваше да приеме съдбата си.

А Шейн с нищо не го облекчаваше.

— Виж. — Шейн обхвана лицето й с шепи и се вгледа напрегнато в очите й. — Какво ще кажеш двете с Ева да се махнете оттук? Те не ви следят. А аз ще ви прикривам.

— Не. Няма да изоставя родителите си. Няма да изоставя теб.

Не им остана време да продължат разговора, защото откъм дневната се разнесе силен трясък. Вратата на кухнята се отвори със замах и Майкъл се запрепъва през прага, стиснат за гърлото от красивия млад вампир, който беше пристигнал с Бишъп. Вампирът блъсна Майкъл в стената. Майкъл продължаваше да се съпротивлява, но май нямаше много шансове.

Другият вампир отвори уста и се озъби. Блеснаха големите му вампирски зъби, остри като кинжали.

Майкъл също се озъби и Клеър неволно се притисна уплашено до Шейн.

— Хей! Пусни го! — извика Шейн.

— Недей! — изкрещя Майкъл, но Шейн, разбира се, не го послуша, нито пък Клеър щеше да успее да го спре, макар да бе вкопчила ръка в неговата.

Това, което го спря, беше Ева, стиснала голям, страховит нож. Изгледа Шейн с бесен предупреждаващ поглед, а после се завъртя и насочи ножа срещу вампира, притиснал Майкъл до стената.

— Ей, ти! Пусни го!

— Не и докато не се извини — отвърна вампирът и потвърди намерението си, като пак блъсна Майкъл в стената, толкова силно, че всичко стъклено в кухнята се разтресе. Не… не ги разтресе само ударът, а някаква приглушена вибрация, идваща от самото помещение. От стените, от тавана… от цялата къща. Отекна като предупредително ръмжене.

— По-добре го пусни — обади се Клеър. — Не усещаш ли какво става?

Вампирът я изгледа намръщено. Красивите му зелени очи се присвиха, а зениците му се разшириха.

— Какво правите?

— Нищо — отвърна Ева и го посочи с ножа. — Ти го правиш. На къщата не й харесва да се държиш грубо с Майкъл. А сега се дръпни от него, преди да се случи нещо лошо.

Той мислеше, че блъфират — Клеър го виждаше в очите му — но в същото време не желаеше да насилва късмета си. Пусна Майкъл, а устните му се извиха презрително.

— Махни това, глупачке — каза той на Ева и преди някой от тях да успее дори да мигне, вампирът изби ножа от ръката й, — изби го толкова силно, че прелетя през кухнята и се заби в стената. Ева сви ръката си и я притисна към гърдите си, докато пристъпваше по-далеч от него.

— Извини се. Поискай ми прошка, задето ме заплаши — нареди й той.

— Ухапи ме! — озъби му се тя.

Очите на вампира блестяха като нагорещен кристал. Скочи към Ева. Майкъл реагира светкавично. Клеър никога не го бе виждала да се движи с такава скорост, във въздуха само се мярна нещо и в следващия миг непознатият вампир се стовари с трясък върху печката. Разпери ръце, за да се подпре и тя чу как дланите му изсъскаха зловещо върху газовите котлони, след което изкрещя, обезумял от болка.

Наистина положението ставаше много напечено, а те нищо, нищичко не можеха да направят.

Шейн сграбчи Ева за рамото, а Клеър — за ръката, за да ги издърпа в ъгъла зад кухненската маса, където поне имаха някакво прикритие. Но така Майкъл остана съвсем сам да се бие с вампира, с противник, който не беше в неговата категория и приличаше повече на дива котка, отколкото на човек.

Не отне много дълго, може би само броени секунди, и силите на Майкъл започнаха да отслабват. Непознатият вампир го повали на пода и го възседна. Надвеси се върху него, озъбен, с блеснали очи. Температурата в кухнята спадна до леденостудена и Клеър можеше да види собствения си дъх, докато излизаше на пресекулки като бяла пара от гърдите й, сковани от страх. Отново се разнесе онзи глух тътен, като разклати чиниите, чашите и тиганите.

Ева изкрещя и се опита да се освободи от хватката на Шейн, не че можеше да направи нещо, каквото и да е…

Задната врата се разтресе и се отвори след един мощен удар. В кухнята се разлетяха трески. Клеър чу как ключалките се строшиха като ледени кубчета.

На прага на задната врата, с вперен вътре поглед, се изправи Оливър, вторият (а понякога и първият) най-опасен вампир в града. Висок, атлетичен, целият в жилави мускули и яки кости. Тази вечер не се придържаше към обичайното си държание на готин приятел. Беше облечен изцяло в черно. Косата му бе прибрана в опашка. На лунната светлина лицето му изглеждаше като изсечено.

Замахна с ръка и я блъсна в невидима, но солидна преграда.

— Глупаци! — кресна той. — Пуснете ме да вляза!

Непознатият вампир се засмя и издърпа Майкъл, за да седне, но кучешките му зъби останаха надвиснали над врата на жертвата му.

— Ако влезеш ще го пресуша — заплаши той. — Знаеш какво ще последва. Той е прекалено млад.

Клеър не знаеше какво ще последва, но предусети, че не е нещо добро. Може дори да застрашаваше живота на Майкъл.

— Покани ме вътре — повтори Оливър със зловещо тих тон. — Клеър, направи го. Веднага!

Тя отвори уста, но я прекъсна студен женски глас:

— Не е необходимо. — Тежката кавалерия най-после пристигна.

Амели отмести Оливър от пътя си и премина през невидимата бариера, сякаш не съществуваше, което за нея бе точно така, защото Амели бе създала и притежаваше къщата. Този път беше без обичайния си ескорт от помощници и охранители, но ако се съдеше по начина, по който прекрачи прага, ставаше ясно, че командва тя, а не Оливър.

Както винаги, Клеър си помисли, че прилича на кралица. Амели носеше безупречно скроен костюм от жълта коприна. Светлата й коса бе вдигната като бляскава корона на главата й, закрепена със златни и диамантени фиби. Не беше много висока, но аурата, която излъчваше, беше с мощно въздействие като неизбухнала бомба. Очите й бяха студени и силно разширени, фокусирани изцяло върху вампира, който заплашваше Майкъл.

— Пусни момчето — разпореди се тя. Клеър никога не я бе чувала да използва този тон и потрепери, макар да не бе отправен към нея. — Рядко убивам от своите, но ако ме предизвикаш, Франсоа, ще те унищожа. Предупреждавам само веднъж.

Другият вампир се поколеба само за миг, преди да пусне Майкъл, който се свлече по гръб на пода. Без да откъсва очи от Амели, Франсоа се изправи на крака с едно ловко и грациозно движение.

И тогава той й се поклони. Клеър много рядко бе виждала мъже да се покланят, но не й се стори, че този жест бе израз на почит.

— Господарке Амели — заговори той и вампирските зъби се прибраха в устата му, за да останат дискретно скрити. — Очаквахме ви.

— И през това време ти се забавляваше за моя сметка — вметна тя. Според Клеър, докато го изричаше, вампирката не мигна нито веднъж. — Хайде, искам да си поговоря с господин Бишъп.

— Сигурен съм, че и той иска да си поговори с вас — ухили се Франсоа. — Оттук, моля.

Тя мина плавно пред него.

— Познавам дома си, Франсоа, и не се нуждая от водач. — Хвърли бърз поглед през рамо, към Оливър, който мълчаливо чакаше до вратата. — Хайде, влез, Оливър. По-късно отново ще издигна Защитите срещу теб, заради спокойствието на младите ни приятели.

Той повдигна вежди и пристъпи през прага. Майкъл продължаваше да седи на пода. Оливър му протегна ръка, но по-младият вампир не я пое. Само си размениха погледи, от които Клеър изтръпна.

Оливър сви рамене, прекрачи го и последва Амели и Франсоа в другата стая.

Когато вратата на кухнята се затвори, Клеър въздъхна дълбоко и облекчено и чу как Ева и Шейн направиха същото. Майкъл се изправи с мъка и се облегна на стената, клатейки глава.

Шейн отпусна ръка върху рамото му.

— Добре ли си, човече? — Майкъл вдигна палец, като безмълвен отговор, прекалено разтърсен, за да направи нещо повече, а Шейн го тупна по гърба. Сграбчи яката на блузата на Клеър, когато тя притича покрай него към кухненската врата. — Брей, брей, светкавице, закъде си се разбързала толкова?

— Родителите ми са там!

— Амели няма да позволи да пострадат — увери я Шейн. — Успокой се. Тази битка не е наша и ти го знаеш.

Виж ти, откога Шейн бе започнал да говори толкова разумно? Да не би всичко днес да е наопаки?

— Но…

— Родителите ти са добре, но не искам да вършиш нищо прибързано. Става ли?

Тя кимна колебливо.

— Само че…

— Майкъл, помогни ми. Кажи й.

Майкъл бе зает с това, което при вампирите се равняваше на жадно вдишване на въздух, но все пак кимна, с разконцентриран и мътен поглед.

— Да — едва чуто промърмори. — Те са добре. Заради това Франсоа ме нападна, защото застанах между него и майка ти.

— Той е нападнал майка ми! — Клеър се хвърли към вратата на кухнята и този път Шейн едва я удържа.

— А бе, човече, така ли ми помагаш? — ядоса се Шейн на Майкъл и обви Клеър с две ръце, за да я задържи до себе си. — По-кротко. По-кротко. Амели е там, а ти знаеш, че тя умее да държи всичко под контрол…

Клеър го знаеше. След като се замисли за секунда, тя още по-силно напрегна мускули, защото Амели беше напълно способна да реши, че родителите й са заменими същества, които с лекота могат да бъдат пожертвани, ако това й се стори изгодно. За нея и Клеър бе заменима в зависимост от ситуацията. Но Шейн не я пусна, докато тя не го сръга с лакът и тогава усети как той се олюля. Не осъзнаваше какво бе сторила… докато не видя тънка червена ивица да се процежда отвътре по тениската, а Шейн се строполи безпомощно върху най-близкия стол.

Тя го бе ударила по раната.

— По дяволите! — изсъска Ева и дръпна тениската на Шейн, за да оголи гърдите и корема му, все още с белези и бели превръзки, напоени с прясно бликнала кръв.

Клеър долови дори мириса й…

… и объркана, като в някакъв сън, в някакъв кошмар, безпомощно се озърна към Майкъл.

Очите му вече не бяха мътни и разфокусирани. Не, сега бяха разширени, напрегнати и много, много плашещи. Лицето му оставаше сковано и пребледняло и той изобщо не дишаше.

— Спрете кървенето — прошепна Майкъл. — Бързо.

Имаше право. Шейн беше като примамка в басейн, пълен с акули, а Майкъл бе една от акулите.

Шейн впери поглед в Майкъл, докато Ева проверяваше превръзките, за да се увери, че са добре стегнати.

— Мисля, че всичко е наред, но трябва да внимаваш — каза му тя. — Тези превръзки трябва да се сменят. Може да се е скъсал някой шев или нещо подобно.

Тя подхвана Шейн и му помогна да се изправи на крака. Той продължаваше да следи зорко Майкъл, който май не можеше да откъсне поглед от кървавите резки по превръзките около корема му.

— Искаш ли да опиташ? — попита Шейн. — Хайде, ела да ме вкусиш, жалък нещастнико. — Беше пребледнял почти колкото Майкъл, но изражението му бе напрегнато и гневно.

Майкъл се усмихна вяло.

— Не си от моята кръвна група, братле.

— Отново ми отказваш. — Но свирепият поглед на Шейн леко се смекчи. — Съжалявам.

— Няма нищо. — Майкъл се обърна за миг към затворената врата на кухнята. — Те разговарят. Слушай, Клеър, ще отида да доведа родителите ти. Искам да се съберат всички, които…

— Дишат? — довърши Шейн.

— … са в опасност — поправи го Майкъл. — След секунда ще се върна. — Поколеба се само за миг, преди да добави: — Опитайте се да го оправите, докато ме няма.

И с тези думи изскочи през вратата, движейки се неестествено бързо, като че ли търсеше трескаво облекчение от миризмата на кръвта на Шейн. Клеър преглътна и се спогледа с Ева, която още беше потресена, но бързо се зае с най-важното.

— Добре. Къде е аптечката?

— На горния етаж — обясни й Клеър. — В банята.

— Не, тук е — обади се Шейн. — Аз я преместих.

— Ти ли? Кога?

— Преди два дни — каза той. — Помислих си, че ще е по-добре да ми е подръка, тъй като аз съм този, който най-често се нуждае от превръзки. Виж под мивката.

Ева провери там и измъкна голяма метална кутия, боядисана в бяло, с червен кръст отгоре. Отвори капака и извади чисти превръзки.

— Сваляй ризата.

— Май си падаш по плочките ми.

— Млъквай, загубеняко. Сваляй ризата.

Шейн стрелна с поглед Клеър, преди да изхлузи тениската си през глава. Захвърли я върху кухненската маса до него. Клеър взе тениската, отнесе я до мивката и я изплакна със студена вода, докато гледаше как кръвта на Шейн обагряше водата в розово. Не й бе приятно да наблюдава това, което вършеше Ева, нито да вижда белезите от това, което бе причинено на Шейн. От раните му й прилошаваше, плашеха я, особено защото той — както винаги — бе пострадал заради други. Заради нея и Ева.

— Готово — обяви Ева след няколко минути. — Но по-добре ще е изобщо да не кървиш през чистите ми, добре стегнати превръзки, иначе ще ти залепя етикет с цена за продажба, за да те купи следващият любител на хапането по врата.

— Голяма си кучка — промърмори Шейн.

— Благодаря.

Тя му прати въздушна целувка и му намигна.

— Няма защо да ми благодариш. Сякаш повечето момичета няма да се наредят на опашка, за да ти бъдат медицински сестри.

Клеър се изненада, защото я прободе остър, нежелан пристъп на ревност. Ева? Не, Ева се шегуваше, както винаги. Нищо повече нямаше между тях, нали? Тя не беше… не би могла. Просто не би могла.

Клеър изстисква тениската, докато я заболяха ръцете. После я притисна между две кърпи, за да я подсуши колкото се може по-добре. Подаде я на Шейн, а Ева прибра неизползваните превръзки в аптечката. После Клеър му помогна да навлече още влажната тениска през главата си и да я изпъне надолу по гърдите си. Не можа да се стърпи и плъзна пръсти по кожата му. Честно казано, въобще не се замисли, а дори забави движенията на пръстите си малко повече, отколкото бе нужно.

— Е, сега вече се почувствах по-добре — прошепна Шейн съвсем тихо в ухото й. — А ти добре ли си?

Клеър му кимна. Той я докосна леко под брадичката, за да я повдигне и да се вгледа отблизо в лицето й.

— Да — потвърди той. — Добре си. — Погали устните й със своите и погледна зад нея, към кухненската врата, която в този миг се отвори.

Появи се Майкъл, а след него и родителите на Клеър. Възелът в гърдите на Клеър, здраво стегнат около сърцето й, се отпусна леко.

Родителите й изглеждаха… объркани. И намръщени, сякаш бяха забравили нещо важно. Майка й впери очи в нея и тя се насили да се усмихне.

— Няма ли да вечеряме? — попита майка й. — Не стана ли много късно? Ще приготвите ли нещо или…

— Не — отвърна Майкъл вместо нея. — Ще излезем навън. — Грабна ключовете за колата си от кукичката до вратата. — Всички ще излезем заедно.