Ангелски свят

29

Скорпионите предприемат изненадващ ход. Излиташ в нощното небе и оставят Белиал сам да спусне металната решетка пред затворниците и да я заключи.

Той се бави със задачата си, сякаш за да дразни пленниците. Най-после приключва и окачва ключа на прожектор до контейнера.

Решетката на преградата е достатъчно рядка, за да промушиш ръка или крак през нея, но дори дете не би могло да се измъкне.

По-старите затворници са тихи, ала новите вдигат доста шум с плача и паническите си въпроси.

— Какво става?

— Къде сме, какво ще ни правят?

Белиал куцука наоколо и изключва качените на триножници прожектори по пристана. Коляното явно го притеснява повече отпреди. Той оставя да светят само лампите около товарния контейнер. Кръгът от светлина там е ярък и се радвам, че ние трите все още сме скрити в мрака.

Сякаш страхът и истерията на затворниците не му стигат, Белиал разтърсва вратата на контейнера и удря с отворена длан металната му стена. Звучният трясък отеква по кея.

Пленниците се присвиват и плачът се усилва. Ужасът и безнадеждността бликат на такива силни вълни, че направо ме заливат.

Белиал притиска лице към решетката на преградата. Пленниците отстъпват още по-назад. Той съска и ръмжи срещу хората. После сграбчва контейнера за ръба и го разтърсва.

Сега Вече и по-старите затворници пищят.

Какви ги върши той?

Виждала съм го побеснял, когато напълно изтърве юздите. Сега е различно. Демонът не влага страст в действията си. Просто изпълнява задача.

Нащрек е обаче и постоянно надзърта към небето.

Дали го следят? Дали не е допълнителен учебен курс за скорпиони? Дали се навъртат наоколо и наблюдават отнякъде? С каква цел?

Вдигам поглед към мрака и оцелелите покриви. Внезапно се чувствам разголена.

Виждам само сноповете светлина близо до затворническия контейнер. Прожекторите са като маяци насред безжизнената нощ на мрачния, пълен с полуразрушени сгради квартал.

Все още не разбирам нищо.

На фона на небето се очертава по-тъмен силует.

Заплашителни демонски крила.

Широки рамене.

Силуетът на гръцки бог, който лети в небесата.

Рафи.

Всеки нерв в тялото ми се съживява и започва да трепти.

Мислите ми се надпреварват да крещят: „Капан, капан, капан“.

Това е причината Белиал да остане сам и да предизвиква такава гълчава. Така хем ще привлече внимание, хем ще скрие всички шумове, които вдигат скорпионите. Те са някъде там. Крият се. Дебнат.

Без да се замислям, инстинктивно скачам и отварям уста да изпищя предупреждение към Рафи. Само че здрава като менгеме хватка ме улавя за ръката и ме събаря на земята. Майка лепва длани върху устата ми и виждам пред себе си само огромните й, ужасени очи. Гледа ме, все едно съм полудяла.

Умът ми най-сетне успява да догони инстинктите.

Права е.

Права е, разбира се. Колко зле са нещата, когато клинично лудата ти майка има повече здрав разум от теб самата?

Рафи.

Кимам, за да покажа, че отново съм на себе си и се обръщам, за да гледам какво става. Майка ме пуска.

Рафи каца безмълвно. Крилата му не се сгъват изцяло. Куките по ръба им се изплъзват от каниите и той ги разтваря. Подвижни са! Досега не бях забелязала.

Трескаво преценявам възможностите си. Какво мога да сторя? Ако се развикам, ще навлека неприятности и на трите ни. Освен това Рафи ме смята за мъртва. Ако му викна, ще го стресна и рискувам да го изложа на още по-голяма опасност.

Затворниците се разпищяват при вида на новодошлия с демонски крила. Мъчително е да видиш, че хората предпочитат злия тип, който прилича на ангел, пред добрия, с вид на демон.

Белиал като същински клоун имитира театрална изненада.

— Бре, че това е Рафаил! О, как ли ще се защитя от великия Отмъстител, днес паднало ехо на някогашното си аз? — Той изоставя преструвките. — Сериозно, Рафаиле, няма нищо по-тъжно от пречупена останка, вманиачена в опитите си да възвърне старата си слава. Запази малко достойнство, а? Само се излагаш.

— Да ти откъсна ли първо ръцете и краката, а после крилата? Или обратното? — В гласа на Рафи трепти сурово насилие с тон, какъвто никога досега не съм чувала. Звучи, сякаш изпитва желание да приложи и двата подхода.

— Защо толкова много ти се ще да се завърнеш, Рафаиле? Какво и бездруго му е тъй страхотното да си част от ангелската армия? Толкова. Много. Правила. Бях забравил колко са много. Вероятно и ти си забравил.

Белиал печели време. Задържа Рафи на място, докато скорпионите успеят да му се нахвърлят. Страшно ми се иска да викна и да го предупредя. Едва се сдържам да пазя тишина.

— Цялата тази теория, че раса на майстори-бойци ще оцелее само ако всяко малко отклонение от правилата се наказва, е наистина крайна! — Белиал махва с ръка, жестът му казва: „карай да върви“. — Дори и да е имала смисъл едно време при наличието само на няколко правила, но сега, когато положението е излязло от контрол… как мислиш? От друга страна, ние, Падналите, сме доказали, че раса на майстори-воини оцелява прекрасно и с противоположната система. Без правила. Правиш каквото си пожелаеш. На когото си пожелаеш.

Рафи пристъпва към демона и ярката светлина подчертава сенките по лицето му. Изглежда като Ангела на смъртта. Или като Ангела на отмъщението. Не бих искала да ме дебне по същия начин.

— Щеше да си спестиш толкова много усилия, ако се беше вслушал в гласа на разума и се беше присъединил към нас — продължава Белиал. — Малката човешка дъщеря, която умря в ръцете ти? Можеше да бъде твоя. Никой нямаше да ти забрани. Никой не би посмял да ти я отнеме.

Рафи го напада със свирепо ръмжене.