Ангелски свят

10

В крайна сметка с нас връщаме само парчета от няколкото мъртви скорпиона, които намерихме смазани под останките, и оцелялата им жертва — Клара.

Паркираме пред училището, Санджей тръгва до нея и тихичко й задава въпроси. Аз нямам нужда да я разпитвам, за да разбера, че просто иска да намери съпруга и децата си. Щом я видят, хората бързат да се дръпнат встрани, все едно я смятат за заразна.

Прибирам се в кабинета по история и смрадта на развалени яйца ме блъсва в носа още с отварянето на вратата. Первазите на прозорците са украсени със стари яйца. Майка ми е успяла да намери някъде цяло съкровище.

Мама я няма. Не знам какво прави или къде е отишла, но това е съвсем нормално за нас.

Пейдж седи на леглото със сведена глава, косата й скрива шевовете и с малко усилие мога да си представя, че не ги виждам. Косата й е лъскава и здрава като на всяко друго седемгодишно дете. Носи рокличка на цветя, клинче и високи розови маратонки, провесени от ръба на леглото.

— Къде е майка?

Пейдж поклаща глава. Откакто я намерихме, почти не говори.

На стол до леглото й има паница пилешка супа с оставена в нея лъжица. Изглежда майка не е имала голям успех с храненето й. Кога Пейдж е яла за последно? Вдигам паницата и сядам на стола.

Загребвам лъжица супа и я поднасям към сестра ми. Но Пейдж не иска да отвори уста.

— Ииии влакът влиза в тунела… — дарявам я с малка клоунска усмивчица, докато поднасям супата към устата й. — Ту-тууу!

Навремето тази тактика действаше — когато сестра ми беше съвсем малка.

Пейдж ме поглежда и се опитва да се усмихне. Спира, щом шевовете започват да се опъват.

— Хайде де, много е вкусна!

В супата има месо. Веднага щом започнахме да изпитваме трудности с намирането на храна, положих основите на новия закон и обявих, че Пейдж няма да бъде вегетарианка. Може би това я спира да опита супата?

А може би не.

Сестра ми поклаща глава. Вече не повръща, но и не се опитва да яде нищо.

Оставям лъжицата обратно в купата.

— Какво ти се случи, докато беше при ангелите? — питам възможно по-нежно. — Можеш ли да говориш за това?

Пейдж се е втренчила в пода. На миглите й проблясва сълза.

Знам, че може да говори, понеже ме нарече „Рин-Рин“, както правеше, когато беше бебе, казвала е и „майка“ и „маменце“. И „гладна“. Повтори го няколко пъти.

— Сами сме. Никой друг не ни чува. Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Тя поклаща бавно глава, забила поглед в краката си. Сълзата капва върху роклята й.

— Добре, няма нужда да говорим за това точно сега. Никога няма да го споменаваме, ако ти не искаш… — оставям паницата на пода. — Но знаеш ли поне какво можеш да ядеш?

Сестра ми отново поклаща глава.

— Гладна…

Едва чувам тихия шепот. Пейдж почти не мърда устни, за да проговори, но въпреки това мярвам за миг зъбите бръсначи.

Стомахът ми се обръща.

— А можеш ли да ми кажеш за какво си гладна?

Част от мен отчаяно иска да научи отговора. Ала останалата част се бои какво ли ще каже сестра ми.

Тя се колебае, преди отново да поклати глава за „не“.

Протягам ръка, без дори да се замисля. Каня се да я помилвам по главата, както съм правила винаги. Пейдж се размърдва и шевовете се показват изпод косата й.

Груби, неравни шевове нашарват цялата й физиономия. Маршируващите от устните до ушите причиняват насилствена усмивка, която разцепва лицето й на две. Червени, черни и насинени, те привличат погледа като магнит. Минават надолу по шията на сестра ми и се скриват под роклята. Ще ми се да нямаше поне шев през врата, все едно са й пришили главата върху тялото.

Поколебавам се с длан над главата на Пейдж — почти съм докоснала косата й, но не съвсем.

Отпускам ръка край хълбока си.

Обръщам гръб на сестра ми.

На леглото на майка има купчина дрехи. Ровя из тях за дънки и пуловер. Мама не си е дала труда да откъсне етикетите, но вече е успяла да пришие жълта звезда към долния ръб на крачола, за защита от торбалан. Не ми пука, щом панталоните са сухи и не миришат твърде силно на развалени яйца.

Събличам мокрите си дрехи.

— Ще се опитам да ти намеря нещо друго за ядене. Скоро се връщам, става ли?

Пейдж кима, отново загледана в пода.

Излизам от стаята. Ще ми се да имах сухо яке, под което да скрия меча си. Обмислям за миг дали да не навлека мокрото, но се отказвам от идеята.

Училището се намира на първокласно кръстовище, срещу горичка, собственост на Станфордския университет, от едната страна, а от другата — многоетажен търговски център. Отивам да наобиколя магазините.

Баща ми винаги казваше, че в този район са вложени много пари и дори по търговския център си личи. Едно време, в Предишния свят, тук човек можеше да срещне дошлия на закуска Стив Джобс, основателя на „Епъл“ — когато още беше жив и имаше къща в Силициевата долина. Или да види как обядва с приятели Марк Зукърбърг, създателят на „Фейсбук“.

На мен до един ми приличаха на мениджъри от средната класа, но татко беше много запален по тази работа. Наричаше ги технократи. Почти съм сигурна, че преди няколко дни в лагера мярнах Зукърбърг да копае отходната яма редом с Рафи. Милиардите долари, предполагам, не купуват много уважение в Ангелския свят.

Притичвам от кола на кола, все едно съм просто случайна бежанка от улицата. Паркингът и тротоарите са като цяло пусти, но в магазините има доста народ. Някои си подбират дрехи. Мястото е напълно подходящо да си потърся яке, ала храната е с предимство.

Потичат ми лигите от табелите на заведенията за бургери, бурито и фрешове. Едно време спокойно си влизах във всяко едно и си поръчвах храна. Направо не е за вярване.

Насочвам се към супермаркета. Вътре има опашка — там, където хората не се виждат отгоре. От първите дни след нападението не съм влизала в по-големи „Хранителни стоки“.

Паникьосаните жители изпразниха лавиците на някои магазини, а други спуснаха отвсякъде решетките и никой не може да влезе вътре. Стабилните банди от Предишния свят превзеха трети още в деня след Голямото нападение, когато стана ясно колко тежки времена ни очакват.

Окаченото на вратата кърваво перо ми подсказва, че този супермаркет принадлежи на някоя банда. Но ако се съди по вида на хората вътре, или новите му стопани са достатъчно щедри да споделят благата с всички ни, или са изгубили един вид схватка със Съпротивата.

Кървав отпечатък от длан, размазан по стъклото на входната врата, ме навежда на мисълта, че бандата не е била особено щастлива да изостави съкровищата си.

Вътре Съпротивата раздава малки количества храна. Шепа крекери, черпак ядки, пакетче сухи спагети. В магазина има почти толкова войници, колкото и по време на нападението над гнездото. Стоят на стража до щандовете с провизии, демонстративно изложили на показ пушките си.

— Само това ви се полага, хора — сочи един от раздаващите продукти. — Ако се задържите наоколо, скоро ще си имаме полева кухня. Това е колкото да ви държи на крака, докато започнем да готвим истинско ядене.

Войник се провиква:

— По един пакет на семейство! Без изключения!

Едва ли някой им е казал за хранителните доставки в щаба на Ави. Оглеждам се и оценявам положението.

Има деца на моя възраст, но не разпознавам никое от тях. Повечето са високи колкото възрастните, обаче не се отлепят от родителите си. Някои момичета се гушат под мишницата на майките и бащите си като малки деца. Изглеждат на сигурно място и под охрана, защитени и обичани, и имат вид, сякаш тук им е мястото.

Чудя се какво ли е усещането. Дали е така хубаво, както ми се струва отстрани?

Забелязвам, че съм се хванала за лактите, все едно се прегръщам сама. Отпускам ръце и се изправям гордо. Езикът на тялото говори много за мястото ти в света, а последно ми трябва да изглеждам уязвима.

Забелязвам и друго. Мнозина ме зяпат — самотната тийнейджърка на опашката. Казвали са ми, че изглеждам по-малка от седемнайсет, навярно защото съм дребна.

Някои едри типове, въоръжени с чукове и сопи, сигурно биха предпочели да носят меч като този на гърба ми. Пистолет би бил още по-добре, но огнестрелните оръжия сигурно са трудни за крадене, а на този етап на играта явно само най-яките разполагат с такива.

Гледам как едрите типове ме зяпат и осъзнавам, че в Ангелския свят няма такова нещо като безопасно място.

Без причина в мислите ми изплува красивото лице на Рафи. Той има изнервящия навик да прави точно така.

Стигам предния край на опашката, когато вече съм доста гладна. Не ми се иска дори да помисля как ли се чувства Пейдж. Заставам до разпределителния щанд и протягам ръка, но типът отсреща само ме поглежда и поклаща глава.

— Един пакет на семейство, съжалявам. Майка ти вече мина оттук.

— Така ли?

Ах, радостите и нещастията на славата. Сигурно сме единственото семейство, което половината хора в лагера разпознават.

Момчето ме измерва с поглед, все едно е чувало всичко възможно — вече са изпробвали върху него какви ли не оправдания за измъкване на допълнително количество.

— Имаме развалени яйца отзад, ако искаш още някоя кора.

Страхотно.

— Тя само развалени яйца ли взе или получи и истинска храна?

— Погрижих се да й дам и от истинската.

— Благодаря ти. Оценявам усилието!

Обръщам гръб на опашката. Усещам тежестта на погледите, които ме следят, докато вървя сама към притъмняващия паркинг. Не осъзнавах колко късно е станало.

С крайчеца на окото си забелязвам един негодник да кима на друг, а той от своя страна дава сигнал на трети.

Всичките са едри и носят хладно оръжие. Единият е преметнал бейзболна бухалка през рамо. От джобовете на якето на втория стърчат дръжки на чукове. В колана си третият носи затъкнат голям кухненски нож.

Тримцата преспокойно се намърдват зад мен.