Ангелски свят

20

Когато се връщам при касапницата до оградата, вече почти се е стъмнило напълно. Около жертвите замаяно обикалят други хора. Някои са приклекнали до повалените членове на семействата си, други вървят, плачат и се озъртат ужасени. Неколцина копаят плитки гробове.

Майка ми е завършила проекта си, макар че не се вижда никъде наоколо. Мъжът, когото влачеше, сега седи върху купчина тела с ръце, разперени на оградата като ужасено и страховито плашило. Тя го е привързала на място с парчета въже, сигурно намерени у някой от типовете, които бяха вързали Пейдж.

Изкривените пищящи устни на „жертвоприношението“ са подчертани от рубиненочервено червило. Разкопчаната му риза е разкъсана и разголва почти лишения му от косми гръден кош. На него с червило е изписано съобщение:

Втрисащият фактор на проекта на майка ми е доста висок. Всички направо излизат от кожата си, за да го заобикалят отдалеч.

Когато минавам покрай жертвите, един мъж се навежда да провери за пулс жена, просната току до мен.

— Слушай — казвам, — тези хора едва ли са мъртви.

— Тази определено е — той пристъпва към следващата жертва.

— Дори да ти приличат на мъртви, вероятно просто са парализирани. Такъв е резултатът от ужилването. Скорпионите те парализират и те превръщат в мъртвец за околните.

— Виж сега, липсата на сърцебиене прави същото, да знаеш — непознатият поклаща глава, отпуска китката на мъжа, когото проверява, и пристъпва към следващата жертва.

Следвам го, а войниците шарят с пушките си към небето в търсене на признаци за друго нападение.

— Да, но понякога пулсът им не се усеща. Отровата забавя всичко в голяма степен. Мисля…

— Случайно да си лекар? — пита непознатият, без да прекъсва заниманието си.

— Не, но…

— Е, аз съм. Познавам кога няма сърцебиене и шанс човекът да е жив, освен в много необичайна ситуация — например дете, паднало в замръзнало езеро. Не виждам наоколо никакви паднали в замръзнали езера деца, а ти?

— Знам, звучи налудничаво, но…

Двама души вдигат уморено една жена и я издърпват до плитък гроб.

— Не! — виквам с все сили.

Това можех да съм аз. Доста време всички ме смятаха за мъртва и ако обстоятелствата бяха по-различни, като нищо щяха да ме натикат в дупка и да ме погребат жива, а аз да ги гледам, парализирана, но напълно в съзнание.

Притичвам и заставам между мъжете и гроба.

— Не го правете!

— Остави ни на мира! — По-възрастният дори не ме поглежда, докато мрачно мъкне жертвата.

— Тя може да е жива!

— Съпругата ми е мъртва — гласът му пресеква.

— Чуйте ме! Има шанс да е жива.

— Защо не ни оставиш на мира? — Той ме стрелва с поглед изпод вежди. — Съпругата ми е мъртва. — Сълзи се стичат от зачервените му очи. — И ще си остане мъртва.

— Най-вероятно е в състояние да те чуе.

Лицето на мъжа почервенява, направо е болезнено за гледане.

— Тя никога няма да се върне. И дори да го стори, няма да бъде нашата Мери. Ще е някакво дяволско изчадие… — посочва жена, застанала самотна до дърво. — Като нея.

Жената изглежда крехка, изгубена и самотна. Дори с увит около главата кафяв шал и ръкавици на ръцете, пак разпознавам спаруженото лице на Клара — тъкмо тя изпълзя от руините в гнездото. Носи безлично на цвят палто, израз на желанието й да не я забелязват. Едва ли е била посрещната особено радушно.

Свила се е, сякаш се притиска до съпруга и децата си, които копнее да открие. А искаше само да намери семейството си.

Междувременно близките на Мери мъкнат парализираното й тяло към плиткия гроб.

— Не бива да го правите! — умолявам ги аз. — Тя е в пълно съзнание. Знае, че я погребвате жива.

По-младият се обажда:

— Татко, мислиш ли, че…

— Майка ти е мъртва, сине. Тя беше достоен човек и ще получи достойно погребение! — Той вдига лопатата си.

Хващам го за ръката.

— Разкарай се от мен! — Възрастният ме отърсва, разтреперан от гняв. — Само защото ти липсва приличие да сториш каквото е редно за твоето семейство, не означава, че ти е позволено да спираш другите да сторят каквото е редно за техните!

— Това пък какво трябва да значи?

— Значи, че трябваше да умъртвиш сестра си хуманно и с любов, преди да се наложи да се намесят външни хора, за да го свършат вместо теб.

По-възрастният взема пълната с пръст лопата и я обръща върху съпругата си в ямата.

Пръстта се посипва по лицето й и го покрива.