Ако с Фауст не успееш…

ГЛАВА I

След като Мефистофел си тръгна от Варен, в спомените на Мак настъпи кратко прекъсване. Той изпадна в странен сън, но подробностите му се изплъзваха. После вече спря да сънува и накрая се събуди.

Видя, че лежи на зелена кушетка в някакво доста странно място. Опита се да различи подробностите, ала те се изплъзваха пред очите му. Но той знаеше, че съществува едно единствено място на света с подобна кушетка. Това сигурно беше кабинетът на Мефистофел в Лимбо!

Той стана и се огледа. През един нисък свод се виждаше друга стая, а в нея беше сандъчето със заключената в него картина на Ботичели.

Чу се звук от отваряне на врата и Мак се обърна, готов за нови неприятности. Влезе Илит. Беше облечена в бежова права рокля до средата на изваяния й прасец. Дългата й черна коса беше вдигната на висока прическа и закрепена с гребени, имитация на черупка от костенурки. Лицето й беше бледно както обикновено, но две кръгли петна руж на двете й страни му придаваха малко цвят.

— Всичко свърши — каза тя. — Това беше последното събитие, при което трябваше да правиш някакъв избор.

— И на мен ми се стори, че Мефистофел каза същото! И какво сега?

— Сега ще започне съдът. Натам съм се запътила. Само наминах да видя как си.

— Много мило от твоя страна. Очевидно аз не съм поканен на процеса?

— Не съм чувала да си! — отговори Илит.

— Типично за тях — в гласа на Мак се долавяше горчивина. — Мефистофел беше целият усмивки и внимание, когато трябваше да свърша нещо, а сега, понеже дойде краят, дори не ме канят на празненството.

— Смъртни рядко биват канени да присъстват на подобни събития — обясни Илит. — Но, разбира се, ми е ясно какво искаш да кажеш.

— И кога ще си получа наградата?

— Не зная нищо по този въпрос — отвърна Илит. — Ще трябва да чакаш. Това е Лимбо, а в Лимбо хората чакат.

Илит изчезна с грациозно движение на елегантните си ръце. Мак закрачи насам натам из стаята, после на една малка масичка видя купчина книги, взе си стол и седна до тях. Вдигна от купа „Пътят към ада и как да го открием“, издание на Сатаник Прес. Зачете се в следния текст: „Искате ли наистина да стигнете до ада. Не се изненадвайте. Много хора искат да сторят същото! Не сте сам. Адът се характеризира от значимостта на апетитите. И за разлика от това, което сте чували, тези апетити се усещат прекрасно в ада. Проблемът е, че никога не биват задоволявани. Но така е било и по време на живота ви. Да поразмислим…“

Внезапно се появи светкавица и кълбо дим. Когато той се разнесе, насреща се показа Фауст. Изглеждаше добре в хубавата си мантия на учен и с хермелинова яка.

Фауст каза:

— Виж, бързам. Да си видял оттук да минава един висок, хилав мъж с жълтеникави очи, дълга черна коса и с озадачено изражение на лицето?

Мак поклати глава:

— Не е минавал никой, откакто съм тук, с изключение на един женски дух на име Илит.

— Не, не търся нея. Графът на Сен Жермен ми насрочи среща тук. Надявам се, че няма да закъснее.

— Кой е той?

Фауст го погледна отвисоко.

— Просто един от най-великите магьосници на света — ето кой. Но се е появил дълго след твоето време.

— Но моето време е и твое. Ти откъде знаеш за него тогава?

— О, виж — каза Фауст. — Аз самият съм велик магьосник, най-великият, който е живял някога и е съвсем естествено да познавам важните личности от моята професия, които ще се появят след мен. Живи, мъртви или още неродени, ние магьосниците държим връзка един с друг.

— И защо си, повикал този Сен Жермен?

— Мисля, че няма да избързам, ако ти кажа — подсмихна се Фауст. — Подготвили сме малка изненада.

— Изненада ли? Но състезанието свърши.

— Състезанието наистина свърши, макар че би било интересно да се види какво ще отсъди Ананке за твоите нескопосни, неуки опити да повлияеш на историята. Но въпреки, че това е краят, последната дума още не е казана. Или казано съвсем точно, скъпи ми Мак, Фауст още не си е казал тежката дума.

— Фауст ли? Имаш предвид себе си?

— Разбира се, че себе си! Та нали аз съм Фауст?

— Да, в известен смисъл. Но аз също съм Фауст. Фауст хвърли към Мак дълъг, твърд поглед, после отметна глава назад и се изсмя.

— Ти, Фауст? Скъпи ми приятелю, ти си такава противоположност на фаустовския идеал, едно отвратително същество, долно, подло и вярно на господарите си, измамно към приятелите си, вулгарно, неуко по отношение на историята, философията, политиката, химията, оптиката, алхимията, етиката, и преди всичко на царицата на всички науки — магията. — Фауст се усмихна жестоко. — Виж, Мак, ти може и да си стъпил в кожата на Фауст за известно време, както дете обува обувките на възрастен човек, и дори да си направил една-две крачки. Но сега, за щастие, комедийното ти явяване на сцената на човешката история свърши. Приятелю, в теб няма нищо от Фауст, нито пък някакво лично интересно качество. Ти си един от най-малките общи знаменатели на човечеството и ние повече нямаме нужда от теб.

— О, така ли било? — мозъкът на Мак закипя от несвързани ядни забележки, но когато проговори, въздухът пред него бе празен, защото само с едно единствено сложно движение Фауст изчезна от погледа му.

— Да можех и аз да направя така — каза си Мак на глас, останал отново сам в чакалнята на Лимбо, а гневът изтичаше от него на талази и на мястото му се настаняваше самосъжалението. Той пак каза:

— Не е честно да ме изправят срещу такива известни личности, да не говорим за духовете, които могат да изчезват и да се появяват, когато си поискат, само с едно намигване, а аз, обикновеният земен човек, трябва да трамбовам пеша, да правя усилия да се добирам навсякъде сам.

— Що за самосъжалителни излияния дочуват ушите ми? — попита един плътен саркастичен глас зад гърба му.

Мак се обърна като ужилен, защото си мислеше, че е съвсем сам. Насреща му стоеше Одисей, висок и великолепен, прекрасен в прясно изгладената си туника. През раменете му бе наметнато наметало с многобройни гънки, така обичани от скулпторите. Одисей имаше толкова благородно лице, че спокойно можеше да накара един по-обикновен човек, като Мак например, с простоватите си черти и чипия си луничав нос, да се почувства грозен като маймуна. Одисей се извисяваше доста над Мак, кожата му беше загоряла, а под кожата на добре оформените му ръце като риби се стрелкаха мускули.

— Здравей, Одисей — каза Мак. — Какво правиш тук?

— Тръгнал съм за голямото събиране да чуя присъдата на Ананке, а може и да кажа някоя и друга думичка. А ти?

— Чакам Мефистофел да дойде да ми даде наградата, която ми обеща.

Одисей сви рамене.

— Мислиш ли, че е разумно да я вземеш? Лично аз не бих взел нито обол от тия днешни дяволи. Мъчат се да те поробят, като те направят зависим от тях. Но всекиму своето. Сбогом, Мак.

И с тези думи Одисей освободи една магия за пътуване от торбата си и изчезна от погледа му.

— Тия стари гърци все си мислят, че са голяма работа — изтърси раздразнено Мак, когато Одисей си отиде. — Всички ония стари богове работят за тях и те затова успяват да свършат толкова много. А тия стари богове и класически герои здраво се държат едни за други. Докато някой такъв като мене, съвременен човек, може да се надява единствено на собствения си ум, който да го преведе през трудностите на живота и само двата си слаби крака да го заведат там, където иска да отиде. Но някои пътувания са прекалено трудни за слабите човешки крака.

— Така ли мислиш? — изрече един глас зад гърба му.

Мак се зачуди дали във вселената не съществува някакъв специален механизъм, благодарение на който всички успяваха да се материализират зад гърба му. Той се обърна и видя Ронир, джуджето, току-що изпълзяло от една дупка в пода, която бе пробило с лопатата си.

— Разбира се, че мисля така — заяви Мак. — Всички около мен се оправят с помощта на магии. Само произнасят една дума и се оказват там, накъдето са се запътили. А аз трябва да вървя, а дори не зная накъде отивам.

— Лоша работа наистина — в гласа на Ронир се долавяше явен сарказъм. — А ти какво си мислиш, че правя аз, нещастнико?

— Ти ли? Не съм се замислил. А ти как се оправяш?

— Джуджетата пътуват както едно време. Пеш. Те обаче не вървят просто ей така. Първо прокопават тунели до мястото, където искат да отидат и после вървят. Мислиш, че е лесно да се копаят тунели ли?

— Сигурно не е — каза Мак. Той се замисли за момент. — Сигурно понякога попадате на скали?

— Почвите, през които копаем, са съставени повече от скали, отколкото от пръст — обясни Ронир. — Ние, джуджетата, сме особено весели, когато трябва да копаем само през пръст. Скалите и големите камъни наистина са много неприятни, но най-лошо е когато трябва да копаем под някое блато. Трябва да подпираме тунелите с греди, а това означава, че трябва да режем греди и да ги влачим до мястото, където ще ни потрябват. А гредите не идват в готов вид, трябва да се секат, а горите обикновено са разположени далеч от местата, които трябва да се подпират. Понякога използваме дръгливи дребни понита да ни помагат, но повечето време използваме само мускулите си и опъваме яко.

— Сигурно не ви е много добре.

— Пак сбърка — мъдро каза Ронир. — Ние, джуджетата, се чувстваме наистина много добре. Не забравяй, че не сме хора. Ние сме вид свръхестествени същества, въпреки че не си придаваме важност. Бихме могли да си поискаме някакви по-специални способности от великите сили. Но не сме такива. Ние сме едничката, ама напълно единствена раса в целия космос, която не моли никого за нищо.

— А не ви ли интересува кой ще спечели състезанието между Светлината и Мрака?

— Ни най-малко. Изходът няма да ни повлия по никакъв начин. Стига Добро и Злото да ни оставят на мира. Джуджетата не знаят нищо по-добро от копаенето, нито пък нещо по-лошо. Съдбата ни е очертана от рождението ни, та чак до смъртта: копаем, докато паднем, а когато не копаем, обикаляме из тунелите да търсим скъпоценни камъни, а в останалото време ходим по джамборета. Не чакаме да дойдат добрите духове и да свършат работата вместо нас.

— Е, май че трябва да се засрамя от самия себе си — каза Мак, който се чувстваше доста смутен. — Но какво очакваш да направя?

— Кажи ми, ако бъркам — започна Ронир, — но не е ли вярно, че тези духове и полубогове, а и самият Фауст, се борят за господство над света за следващите хиляда години?

— Аз поне така разбрах — отвърна Мак.

— Добре. И ти какво смяташ да направиш по този въпрос?

— Аз ли? Мене лично ли имаш предвид?

— Нали за теб говорим — потвърди Ронир.

— Ами… Май че, нищо. Нищо не мога да направя. А дори и да можех, не виждам защо.

— Защото те говорят за твоята съдба, глупако — каза Ронир. — Ти не искаш ли да имаш право на глас?

— Разбира се, че имам! Но кой съм аз, че да кажа на хората как искам да ме управляват?

— А кой тогава има право да говори от името на човечеството? Фауст ли?

Мак поклати глава.

— Фауст си мисли, че е Господин Вездесъщ, но всъщност той е само един магьосник фукльо, който знае някой и друг хитър номер. Тези хора не са като нас. Познавам някои от номерата им, но когато ми заговорят за висшите аспекти на алхимията, направо подлудявам.

— И съвсем основателно — каза Ронир. — Това е само въздух. На този свят съществува единствено копаенето. Но това, разбира се, се отнася за нас, джуджетата. А що се отнася до вас, защо оставяте такъв досадник като Фауст да определя как ще бъдете управлявани?

Мак го гледаше изумено:

— Но какво бих могъл да направя?

— Ами например — каза Ронир — би могъл да се ядосаш.

— Но аз не съм ядосан на никого — сви рамене Мак. Но в мига, в който го изрече, усети, че вътре в него се надига един дълго подтискан гняв. Отначало си помисли, че само се преструва, така както се бе преструвал за много други нещо в живота си и си каза, че, ако се успокои, гневът ще отмине. Но гневът му не отминаваше, а нарастваше и се разпростираше из цялата му глава, докато усети, че черен гняв изпълва очните му ябълки, изпълва вените на врата му и заплашва да избликне през върха на главата му.

— Е, по дяволите, не е честно! — избухна той най-сетне. — Никой няма право да решава съдбата обикновените хора, освен самите обикновени хора. От доста дълго оставяме духовете и така наречените „велики“ хора, като Фауст, да определят съдбините ни вместо нас. Сега е моментът да се направи нещо.

— Сега вече говориш разумно — каза Ронир, Но Мак отпусна рамене:

— Обаче какво бих могъл да направя?

— Интересен въпрос — Ронир се обърна към току-що изкопания от него тунел и влезе вътре.

Мак остана прав насред стаята, неподвижно загледан в дупката, през която изчезна Ронир. Изпитваше огромно желание той самият да влезе в тунела. Но, естествено, хората не се навират по разни тунели като джуджетата. Той прекоси стаята и отвори вратата. Навън пред очите му се простираше огромният пейзаж на Лимбо. Далеч напред се издигаха хълмове, но те бяха обвити в мъгла и сякаш изчезваха сред облаците, освен, ако онова зад тях не бяха забулени в мъгла планини.

Като се загледа по-внимателно, Мак видя, че пред него има нещо като пътечка. И той тръгна по нея през виещите се жълти и бели мъгли. Скоро стигна до един кръстопът. Там имаше табела с надпис: „Пътя към земята“ и тя сочеше в някаква посока, друга с надпис „Пътя към ада“, сочеща в друга посока и трета — „Пътя, от който идваш“, сочеща обратно към посоката, от която бе дошъл, табелата с „Пътя към рая“ указваше последната посока. Мак взе решение и тръгна.

ГЛАВА II

В онази част на Лимбо, запазена за деня на присъдата над съдбата на човечеството, беше ясен ден. Небето беше бяло като корем на риба, нещо обичайно за това време на годината. Малко по-рано бяха паднали снежинки, но не се очакваше да натрупа. На хоризонта в далечината се открояваше ниската синя линия на хълмовете на Нищото. И беше буквална истина, че в хубав ден се вижда чак до безкрая.

Мефистофел и Архангел Михаил седяха един до друг на висока колона, освободена наскоро от Симон Стълпник, който бе изнамерил друг начин да умъртви душата си, избирайки си наказание от далечното бъдеще, като се самонаказа да гледа все нови и нови телевизионни версии на „Пиратите от Тампа Бей“.

Михаил не беше идвал в Лимбо от доста време — всъщност, откакто се срещна с Мефистофел да уговорят подробностите по състезанието. И се зарадва, като видя, че нищо не се е променило. Там, където свършваше небето и започваше земята, се забелязваше все същата позната смътност на нещата, старата приятна двойственост в цветовете и познатата несигурност на формите. Смътност! И тази, нетърпяща възражения, морална несигурност! След дългия живот сред абсолютните в това имаше нещо освежително.

— Лимбо си е съвсем същото както винаги! — каза Михаил.

— Скъпи ми архангеле — обади се Мефистофел — ако обуздаеш за миг страстта си към парадоксите, ще забележиш, че тук са станали доста промени. Не забелязваш ли строителството, което се извършва?

— А, това ли? Разбира се — отвърна Михаил. — Но то е толкова тленно. Под него е все същото старо Лимбо. — Той погледна на запад. — А какво строят там?

Мефистофел погледна в същата посока.

— Не знаеш ли? Това е новата Палата на правосъдието, където ще бъде произнесена Присъдата.

Михаил погледна любопитно натам.

— Изглежда извънредно благородна постройка.

— Да, наистина е голяма — каза Мефистофел. — Разбрах, че и от двете страни са поканени доста гости. Даже и хора, въпреки че е доста необичайно.

— Е, стори ми се справедливо — обясни Михаил. — В крайна сметка — решава се тяхната съдба.

— Е и какво от това? — изсумтя Мефистофел. — В добрите стари дни силите на Доброто и Злото никога не са се съветвали със смъртните. Просто им казвахме как точно ще бъде и те трябваше или да го приемат или да го преглътнат.

— Науката и рационализмът промениха всичко — каза Михаил. — Това се нарича прогрес. В крайна сметка ми се струва, че не е лошо.

— Разбира се, че ти се струва така — каза Мефистофел. — Пък и какво ли друго би могъл да кажеш, като се има предвид предразположението ти към утвърждаване?

— А ти какво ли друго би могъл да кажеш, освен да противоречиш? — апострофира го Михаил.

— Тук си прав — призна Мефистофел. — И двамата сме ограничени от гледните си точки.

— Точно така. Ето защо Ананке ще решава.

— А къде, между впрочем, е тази Ананке?

— Никой не е виждал последното й превъплъщение. Необходимостта често си избира странни модели на поведение. И няма никакъв смисъл да се оплакваме. Тя просто казва, че е Необходимо и не коментира повече.

— Кой идва насам? — запита Мефистофел.

Михаил погледна напред към другия край на Лимбо. Дори и при тази великолепна гледка му трябваха няколко мига, за да фокусира погледа си върху нещо толкова дребно, каквото е един човек; тръгнал през огромния пейзаж на нищото.

— Та това е Мак Тоягата! — възкликна Михаил. Мефистофел го погледна:

— Сигурен ли си? Та това е човекът, с който работих по време на състезанието.

— О, това определено е Мак — повтори Михаил. — Възможно ли е да си направил грешка там, в Краков, скъпи ми демоне? Да не би в твоето състезание да е участвал тоя Лъжефауст?

Мефистофел погледна нататък и устните му се свиха-на тънка чертичка. Тъмните му очи като че задимиха от ужасен гняв. Втренчил очи в Михаил той каза:

— Май във всичко това усещам намесата на една ловка ръка на дух!

— Надценяваш ме — каза Михаил.

Мефистофел пак погледна натам.

— Да, това определено е онзи, които участваше в състезанието. Сигурен ли си, че това не е Фауст?

— Боя се, че не е. Казва се Мак и е най-обикновен крадец. Боя се, че си избрал не когото трябва, за да реши съдбините на човечеството, скъпи ми Мефистофел.

— А ти си избрал не онзи дявол, който трябва, ако си мислиш, че ще се отървеш просто така!

Михаил се усмихна, но не отговори.

Мефистофел продължи:

— Ще уредим този въпрос по-късно. А сега трябва да сляза в банкетната зала. Този път почерпката е от Тъмните сили. — Той пак надзърна към Лимбо. — А накъде е тръгнал този образ?

— Прочети табелата. Запътил се е към Рая — отговори Михаил.

— Наистина ли? Не знаех, че тази е посоката за там.

— От време на време се променя — каза Михаил.

— Но защо?

— Ние, от Силите на Доброто — достолепно обясни Михаил — се опитваме да не да не си губим времето като питаме защо.

Мефистофел сри рамене. И двата велики духа тръгнаха заедно към Палатата на правосъдието.

ГЛАВА III

Аззи се разхождаше из двора на Палатата на правосъдието, когато попадна на самия Микеланджело. Позна художника по картините с неговия лик, които бе виждал у демона У. Микеланджело тъкмо поставяше финалните мазки на една монументална фреска.

— Хубаво — обади се Аззи иззад рамото на художника.

— Ще имате ли нещо против да се дръпнете малко. Тъмните ми — каза Микеланджело. — Работните условия тук и без вас са достатъчно лоши.

Аззи се дръпна.

— Сигурно е прекрасно да се създава изкуство.

Микеланджело се подсмихна подигравателно и обърса потното си чело с един парцал за бои.

— Това не е изкуство. Само поправям някои неща на своя стара картина.

— Но можете да нарисувате и нещо ново, нали?

— Разбира се. Но за да рисува, човек трябва да се стреми към нещо, а към какво може да се стреми, щом веднъж вече е стигнал в рая?

Аззи не можа да отговори на това, защото никога не бе размишлявал по въпроса. Микеланджело се зае отново с работата си и като го погледа известно време, Аззи си помисли, че той изглежда напълно удовлетворен.

Пред голямата зала, в кръглите коридори, които обикаляха кръглата сграда, стояха безброй духове с чаши в ръка, ядяха сандвичи и мезета и си говореха. Тук имаше повече духове, отколкото сградата бе в състояние да побере, защото всяко ефирно същество, всъщност, повечето от усещащите същества, бяха пожелали да дойдат. Организационният комитет излезе с нови поръчки за разположение, в опит да настани всички. Но дори и така, трябваше да се прибегне до концепцията за реалното пространство, което не се понрави на пуристите, защото те мислеха, че човек или е там или го няма.

Това беше големият ден, Денят на присъдата, най-великото събитие на хилядолетието, супер Марди Гра на вселената. Беше време всички да се съберат. Непрекъснато пристигаха нови и нови групи духове, които разглеждаха новата Палата със страхопочитание и казваха:

— Ей, ето го значи това място! — и после отиваха другаде, обикновено в кафенето, където през повечето време си поръчваха леки салати, защото не искаха да си губят апетита за голямата оргия, обещана, в случай че Злото спечели.

Всичкият този шум и вълнение беше нещо необичайно за Лимбо — едно тихо място, в което нямаше никакви забавления. Жителите на Лимбо не очакваха много и си живееха необезпокоявани, без да пречат на другите да живеят. И не бяха склонни да правят морални оценки, понеже това бе единственото нещо, запазено за съседните царства на Мрака и Светлината. Лимбоанците се мотаеха из своята странна, смътна среда, като от време на време хапваха по някой разсеян обяд, правеха любов по своя си неадекватен начин, четяха посредствена поезия и си правеха фестивали без никаква стойност. Времето тук течеше толкова еднообразно, че никой не си правеше труда да го отчита. Липсата на сезони също допринасяше за тази монотонност. И как така изведнъж се оказа, че ще бъдат домакини на Състезанието на хилядолетието? Явно само за да се докаже правилото, че никога не можеш да бъдеш сигурен.

ГЛАВА IV

В голямата актова зала в центъра на Палатата на правосъдието, всичко бе готово за великото събитие. Публиката седеше на дълги извити редици столове и си говореше, но през по-голямата част от времето седеше тихо, освен в частите, отделени за истинската действителност, където милиарди зяпачи се втурваха ту навън, ту навътре, със скорост близка до тази на светлината, така че всеки, който иска, да може да види представлението без значително закъснение.

Но имаше нещо, което не беше наред. Ананке още не се бе появила.

Никой не се съмняваше, че великата богиня Необходимост ще се появи, когато е готова и че за тази цел ще избере най-подходящия гостоприемник. Но коя ли щеше да е тази личност? Очакванията на публиката растяха с, всеки изминат миг и всички се оглеждаха внимателно наоколо, за да доловят и най-малкия знак за трансформацията. Но дори и най-опитните се изненадаха, когато седналата сама на една задна пейка Маргарита, стана най-внезапно при появата на двама монаси — единият сляп, другият ням, които се приближаваха право насреща й по пътеката, трополейки с тояжките си.

Немият само я гледаше. Но слепият вдигна нагоре лицето си, на което бе изписано изражение на екстаз и каза:

— Тя най-после дойде при нас! Маргарита с големи и блестящи като опали очи, стана от мястото си и тръгна надолу по пътеката. Хората отстъпваха и й правеха място да мине, я тя, придружена от двамата монаси, които вървяха в крак с нея две стъпала зад гърба й, се отправи към сцената. Лицето й беше бяло като слонова кост, устните й бяха бледи, а пламтящите й очи блещукаха като малки пламъчета в тъмно огледало. В този момент тя изглеждаше като нещо много по-велико от обикновена смъртна жена.

От публиката не се долавяше никакъв звук, докато тя се приближаваше към приготвения за нея трон. Тя седна леко на него и се обърна към публиката.

— Дойде времето на Присъдата. Но първо, струва ми се, има един, който трябва да говори.

Одисей се изправи, поклони се дълбоко, мина напред, спря и се обърна, за да отправи първите си думи към Ананке.

— Приветствам те, Велика Богиньо. Зная, както и всички ние, че ти управляваш всичко и всеки. Но тъй като това е състезание, което урежда въпроса за правото на самоопределение, което ти милостиво си дала на човечеството, бих сметнал за своя чест, ако ми разрешиш да предявя една претенция, която досега не е била изричана.

— Ела на сцената и говори, Одисей — каза Ананке. — С огромни букви е записана твоята слава в аналите на човечеството. И мнение като твоето трябва да бъде чуто.

Одисей се качи на сцената, оправи наметалото си и поде с нисък, гърлен глас.

— Бих искал да предложа на всички тук събрани да обмислят едно предложение, което ще представя сега. Идеята ми е проста и въпреки че може да изглежда революционна, ви моля да я обмислите. Ето я и нея: Предлагам ви да върнете старите елинистични богове на земята и да оставите съдбините на човечеството в техните ръце.

Из публиката се надигна шум и гълчава, но Ананке вдигна длан за да въдвори тишина. Одисей продължи:

— Помислете: Вие вече използвате една гръцка концепция — Ананке, Необходимостта, като последен арбитър на това, което ще бъде. Вашите концепции за добро и зло, които в ранните дни на Църквата бяха представени като абсолютни твърдения, са снижили стойността си до положение, че вече нямат никаква стойност. Постиженията ви в областта на истината са придружени със загуби по отношение на достоверността. На мястото на старата свободна диалектика на Сократ и софистите, поставихте дидактиката на различните водачи на църкви, религии и групировки. Позволете ми да ви кажа, че всичко това е доста грубо, интелектуално немислимо и недостойно за човешки същества, способни да разсъждават. Защо допускате да ви разколебават емоционални изявления? Защо проповядвате спасение, когато самите вие не вярвате в него? Умолявам ви, върнете старото управление на старите гръцки богове, ирационалните стари богове с човешки качества. Оставете Арес да беснее на бойното поле, както е правил винаги. Нека Атина да защитава чистите и светли цели и върнете Зевс като върховен арбитър, всевластен, но не всемъдър. Нашият принос, приносът на гърците, бе, че ви дадохме богове, които са много силни, но не много умни. Отрязахме така платното на свръхестественото, че да покрие недъзите на собствената ни вътрешна същност. А сега, нека сложим край на лицемерието, да си признаем, че тези нови богове и духове не свършиха работа и да се върнем към стария си начин на живот. Ако не друго, то това ще бъде поне едно естетично постижение.

И когато Одисей свърши и се върна на мястото си, сред хилядите насядали духове се надигна глъч и брожение. Но Ананке въдвори ред и каза:

— Прекрасни бяха думите на Одисей и те ще се вземат предвид. Но имаме и друг участник, който иска да изрази своя претенция и той е също тъй велик, както и самият Одисей. Не говоря за друг, а за самия доктор Йохан Фауст, който премина през неизброими трудности, за да дойде днес тук. Представям ви доктор Фауст.

Фауст се качи на сцената и прошепна:

— Благодаря ти, Маргарита, ще ти се отплатя някак — и се обърна към насъбраното множество.

— Моят истински доблестен приятел Одисей е добре известен от историята със способността си да омагьосва със слова. Аз не съм такъв магьосник. Но ще ви кажа няколко банални истини, а вие ги приемете както намерите за добре. Първо — по въпроса, повдигнат от Одисей. Едно класическо устройство, без съмнение, е извънредно привлекателно, но съвършено неоправдано в този момент. Тези елински приятели и боговете им са си минали по реда. Светът е забравил без съжаление религиозните им възгледи. И нямаме нужда от тях отново. Нито пък от други богове. Предлагам да изоставим всички богове — и древни и нови. Ние, хората, нямаме нужда от богове. Защото сме като работници, които гласуват за някакви по-висши същества, с които да предизвикат собственото си подтисничество. За какво са ни тия въздушни измишльотини? Защо съдбата ни трябва да се управлява от разни богове, дяволи или каквото и да било там? Аз съм Фауст и представлявам човека победоносец, човека, който заедно с всичките си слабости, управлява собствената си съдба, без да има нужда от свръхестественото. И само с едно простичко решение бихме могли да унищожим всичко това — целия въздушен парламент от ангели и дяволи, които ни заразяват с ядните си думи и безкрайни спорове. Човекът ще се справи най-добре и не са му нужни разни „свръхестествености“, да го подбуждат към още по-големи усилия. Но ако е необходим посредник, ако трябва да съществува съвет от мъдреци, аз съм ви довел група хора, имащи по-голямо право да управляват човечеството, отколкото тия божества с лицемерните си качества. Предлагам: оставете да ни управляват магьосниците! Те и без друго винаги са го правили; ние просто не сме си го признавали досега.

Фауст плесна с ръце. И на сцената бавно заизлиза редица мъже.

Фауст каза:

— Ето ги Калиосто, Парацелзий, Сен Жермен и много други. Това е съветът, който трябва да управлява света.

Михаил се изправи и изрече:

— Не можеш да направиш това, Фауст.

— Гледай си работата. Тук съм и го правя. Забравил за умението на човека да прави магии. А тук с мен са най-великите астролози и магьосници, живели някога на света. Те са овладели тайните на Природата. И дарбите им принадлежат по право като на победители, а не като на някакви духове-шарлатани. Ние можем сами да се грижим за себе си, водени от тези гении, предшественици на бъдещите учени.

— Въобще не става дума за това — каза Михаил. — Събрал си тук всички тези магьосници незаконно и неправомерно, в противоречие с правилата. Времето и пространството не могат да се манипулират по този начин. Прав ли съм, Мефистофел?

— Точно това щях да кажа и аз!

— Аз ви отхвърлям! — извика Фауст. — Ние, магьосниците, отричаме дявола и Бога! Я ни се разкарайте от главите с тия ваши неразбираеми правила! Сами ще се управляваме.

И Михаил и Мефистофел ревнаха в един глас:

— Я изчезвай!

Но Фауст и магьосниците му стояха непоколебимо по местата си.

Михаил каза:

— Нека Ананке да отсъди, понеже нас всички всъщност ни управлява Необходимостта.

Фауст каза:

— Ананке, ти виждаш, че съм прав. Маргарита се поколеба:

— Да, Фауст, ти си прав.

— Тогава трябва да отсъдиш в наша полза.

— Не, Фауст, не мога.

— Но защо? Защо?

— Защото според каноните на Необходимостта, правотата е само едно от многото качества. Но има и други и те са също тъй важни за цялостната картина.

— И какви са те?

— Съществува топлота, Фауст, а ти не я притежаваш. Съществува и способност да обичаме, Фауст, но ти я нямаш. Съществува и умението да се самоуправляваме, Фауст, но ти не го умееш. Има и състрадание на този свят, но ти Фауст, не притежаваш това чувство. Предложеното от Одисей беше носталгично, но твоите идея са същинска анатема. И следователно, Фауст, въпреки страхотното ти усилие, ти загуби и светът ще продължи да живее без ти да го учиш какво да прави.

Откъм публиката се разнесоха викове и въпроси:

— Но кой печели — Мракът или Светлината? Ананке усмири всички само с един поглед.

— А сега, резултатите. Да започнем отначало и да вървим точка по точка към края. Но първо, що се отнася до старите богове, това си е жива сантименталност, защото старото никога не се завръща и от него никога няма полза. Старите богове са си отишли и няма да се върнат. А Фауст, е, той сам ви се предложи за водач. Но има някои неща, които трябва да се кажат и за Фауст, а именно — той е студен, безчувствен и на практика не го е грижа дали ще ви води. Имаше няколко претенции, но ще ги оставим без последствие. А сега идва времето на присъдата за това, което е и което ще бъде. Всяко от извършените от Мак дела, може, разбира се, да бъде оценено по различен начин, в зависимост от резултата, от намеренията, от урбанистичните и рустикални влияния — накратко, те образуват една диалектична бърканица, върху която Доброто и Злото ще спорят през следващото Хилядолетие. А ето и резултатите:

Първо, Константинопол. Иконата, спасена от Мак, по-късно бива унищожена. Градът бива опустошен от онези, дошли да го запазят. Тук злото печели точка.

Второ, хан Кублай загубва своя скиптър. Загубата на скиптъра лишава монголската орда от част от късмета и побеждаващата им сила. Заплахата спрямо западната цивилизация намалява. Тук Доброто печели.

Трето, във Флоренция бива спасено безценно произведение на изкуството. Ди Медичи и Савонарола, и двамата потенциални проводници на зло, умират ненавременно, като по този начин спестяват на света много мъка. Точка за Доброто.

Четвърто, огледалото на доктор Дий всъщност въобще не е важно. Но Марлоу беше важен. Ако бе останал жив щеше да напише още много възвишени и, следователно, етически значими творби. Втора точка за Злото.

Пето, дали френското кралско семейство щеше да бъде спасено, или не, би имало много малко значение в далечен исторически аспект за отклоняването на демократичните реформи през деветнайсети век. Но спрямо краля и кралицата бе извършено зло. Равен резултат.

И последно, и двете страни извършиха измами. Така последният резултат се анулира.

При това положение обявявам: това състезание завършва без резултат!

ГЛАВА V

Мефистофел този път не разбра веднага, но научи новината по-късно от един ангел, пътувал от Рая към Лимбо, за да присъства на обявяването на победителя в състезанието. Този ангел бе избрал да пътува със собствените си криле, защото усещаше, че има нужда от упражнения, а и защото отдавна не бе виждала прекрасните гледки по пътя. И докато минаваше покрай небесните къщи, оставяйки един от най-хубавите райски квартали зад гърба си, що да види насреща си — Мак се тътри нагоре по каменистия път, водещ към по-горните небесни селения. Вървял бавно, каза ангелът, на собствените си два крака и се движел. Само това знаел ангелът.

— Но къде е отивал? — зачуди се Мефистофел.

— Изглеждаше, че отива да се срещне със Знаеш Кой — каза ангелът.

— Само не и със Знаеш Кой! — извика Михаил.

— Така ми се строи. Но, разбира се, може и само да се е разхождал.

— Но как изобщо може да му дойде наум да търси Бог? Как смее? Без пропуск? Без препоръки? Без ескорт от известни духовни личности с доказана набожност? Това е нечувано.

— Но точно това става — каза ангелът.

— Да можех да видя какво става всъщност — въздъхна Михаил, а Мефистофел кимна в знак на съгласие.

ГЛАВА VI

Когато Мак стигна до най-високата облачна планина, той съзря право пред себе си големи бисерни врати, които бавно се завъртяха на златните си панти, когато приближи. Той влезе и се намери в пищна градина, в която всички дървета и храсти даваха добър плод и никъде не се виждаше ни гол охлюв, ни друга зловредна гадина. После към Мак с бързи крачки се приближи един висок мъж с брада и бяла роба, комуто Мак се поклони ниско и каза:

— Здравей, Господи.

Мъжът се втурна и му помогна да се изправи с думите:

— Не, не, не ми се покланяй, аз не съм Господ. Боя се, че не може да дойде да говори с теб точно в този момент, както би искал, но изпрати мен, Своя слуга, да ти кажа, че Е решил да отмени присъдата на Ананке и да обяви теб за истинския победител в състезанието.

— Мен ли? — извика Мак. — Но с какво съм заслужил тази чест?

— Не съм информиран за подробностите — каза мъжът с брадата. — Но така или иначе, не е нищо лично. Просто е взето решение да прехвърлим отговорността за делата на света в ръцете на обикновените мошеници и на хората, които си заслужават това, което са. Старите богове се опитаха да управляват света и се провалиха, Господ и дяволът също опитаха и не успяха, Законът пробва и също не успя, Здравият разум беше недостатъчен, дори и Хаосът се оказа недостатъчен. Това е ерата на обикновения човек. Твоите простички, егоистични действия, Мак, извършени за твоя собствена угода, но със слабата надежда, че ще послужат за изпълнението на някоя по-благородна цел, трябва да бъдат обявени за истинския победил в това състезание, защото дори този лек идеализъм в подбудите ти е много по-убедителен, отколкото всички онези велики и далеч по-сложни идеи.

Мак мълчеше поразен.

— Аз, да управлявам нещата по света? Не, невъзможно е, не искам въобще да го слушам. Честно казано, звучи ми като светотатство.

— Бог съществува в светотатството, както дяволът — в набожността.

— Гледай сега — каза Мак — мисля, че е най-добре да обсъдя този въпрос лично с Господ.

— Ех, ако можеше да стане това! — каза тъжно мъжът. — Но Единият Бог не бива нито да бъде виждан, нито да се говори с него тук, в Рая. Ние сме Го търсили, но Той просто не е Тук. Изглежда Се е Самоотстранил. Дори има такива, които твърдят, че никога не Е съществувал, а ние, разбира се, нямаме снимки, с които да докажем обратното. Но в легендите ни се казва, че някога Е съществувал и че ангелите често Го посещавали и се къпели в Неговото благоволение. Той им говорел, че Раят и Адът били в подробностите. Никой обаче не разбирал думите Му. Казвал им, че както е долу, така е и горе. И никой не го разбирал, докато и в самия рай не започнали да се появяват бордеи и престъпност.

— Престъпност в Рая ли? — викна Мак. — не мога да повярвам.

— Направо ще се изумиш, ако научиш какво става тук. И точно някъде по това време Той най-внезапно заявил на всеослушание, че въобще не Бил никакъв Бог, не онзи големия, вездесъщия и неприсъстващия, не, само Го замествал, защото самият Господ Бог имал друга работа. Но всички се чудели каква ли ще е тази работа. Някои подозирали, че е започнал всичко отново, но в друго пространство и време, и този път опростявал нещата така, че да свършат работа. И се постигнало всеобщо съгласие, че Бог е останал недоволен от това как вървят работите във Вселената, макар че бидейки възпитан човек, никога думица не Е обелил по въпроса. Може би „вменил“ би била по-подходяща дума за това.

Мак гледаше втренчено мъжа с брадата и бялата роба и изведнъж изтърси:

— Всъщност ти си Господ Бог, нали?

— Е, да, в известен смисъл. Какво има?

— А, нищо — отвърна Мак.

— Разочарован си, нали? — попита Господ. — Очаквал си Някой Друг.

— Не, ни най-малко.

— Знам какво си мислиш. Но запомни, аз съм всеведущ. Това е едно от качествата ми.

— Знам. Както и всемогъщ.

— Ами, да, и това. Но най-добре да оставим тази сила в покой. Истинската задача на Бога е да устоява на собственото си всемогъщество и да отказва да бъде зависим от него.

— Зависим от всемогъществото ли? Как е възможно такова нещо?

— Всемогъществото е огромна пречка, когато се комбинира с всеведение и състрадание. Винаги съществува изкушението да се намесиш на сраната на доброто, да поправиш някое зло.

— Е, и защо да не го правиш?

— Ако поставя всемогъществото си в полза на всеведението си, ще се получи една вселена, която действа като часовников механизъм. Няма да съществува свободна воля. И никой няма да изпита последствията от деянията си. Все ще трябва да се грижа да не би някое врабче да падне от небето, никой да не загива при катастрофи, нито една кошута да не загине от лапите на леопард, нито един човек да не остане гладен, гол и бос, да не умира преждевременно или защо наистина да не отида докрай и да не ги направя безсмъртни?

— Добре ми звучи — каза Мак.

— Защото не си се замислял за това досега. Представи си, че всичко, което е било, продължава да съществува. Всички те, с техните претенции, необходимости, желания. И те всички трябва да бъдат задоволявани. А, разбира се, трябва да се свършат и някои други неща. Ако леопардът не може да изяде кошутата, значи трябва да му осигурим друга храна. Да го направим вегетарианец ли? Но какво те кара да си мислиш, че растенията не осъзнават, че ги изяждат и не страдат също тъй, както би страдал и ти самият, ако някой те изяждаше? Нали виждаш разклоненията? Ще трябва аз да върша всичко и непрекъснато да се намесвам. И животът на хората щеше да стане невъобразимо скучен, ако аз вършех всички важни неща вместо тях.

— Виждам, че има доста неща, за които трябва да мислиш — каза Мак. — Но нали си и Всеведущ. Това трябва да ти помага.

— Собственото ми всезнание ми казва да огранича всемогъществото си.

— Ами Доброто и Злото?

— Е, аз, разбира се, осъзнах, че те са извънредно важни, но така и не можах да разбера кое какво е. Всичко беше толкова сложно. Умишлено бях наложил този свой образ на по-низш-от-Бога. И макар че съм все още Бог, при това Единственият и Единосъщ, съм си запазил правото да бъда смирен. И имах правото да си дам нещо, заради което да мога да бъда смирен. Въпреки че притежавам всемогъщество и всеведение, аз се отрекох от тях. Чувствах като ненужно ограничение необходимостта да върша Добро през цялото време. Пък и понеже в онези дни бях всесведущ, знаех, че в крайна сметка Доброто и Злото са допълващи се и равнозначни. Не че това решаваше нещо. Но аз отказах да бъда възпиран от това. И си казах, че проблемът с всезнанието е, че никога не можеш да научиш нещо ново. А аз предпочитах да продължавам да научавам. Може би наистина съм знаел тайната причина, стояща зад всичко това. Но никога не допуснах да я науча. Повтарях си, че дори Господ има право на Свои тайни и има правото и задължението да не знае всичко.

— И аз какво трябваше да науча от всичко това? — попита Мак.

— Че си свободен също тъй, както съм и аз. Може да не е много, но все е нещо, нали?

ГЛАВА VII

Винаги настъпваше известен отлив след такова голямо събитие, каквото беше Състезанието на хилядолетието. Скоро след като то свърши, Аззи пак започна да се чуди какво да прави. И реши да види какво се е случило с Фауст и другите.

Откри Фауст в една кръчма извън Краков. За негово огромно изумление, там беше и ангелът Бабриел, седнал в сепарето до Фауст с бира пред себе си. Те поздравиха Аззи с добре дошъл, когато влезе, и му предложиха едно питие.

Фауст продължи разговора си, откъдето го беше прекъснал:

— Чу ли я онази дама, Ананке? Това беше Маргарита, която преди това правеше всичко възможно, за да ме спечели!

— Не го приемай като нещо лично, стари приятелю — заобяснява Бабриел. — Тя говореше от името на Необходимостта.

— Да, но защо ли Ананке е избрала именно нея? — Той се замисли за миг и продължи:

— Предполагам, че е притежавала онези качества, нужни на Необходимостта, за да може сляпо да управлява човешката съдба.

Бабриел премигна, отпи от своята отрова и остави чашата.

— Значи си го разбрал, така ли? Е, видя ли, че и ти научи нещо, Фауст?

— Но не ми е достатъчно — отвърна Фауст. — Аз можех да се справя, Бабриел! Имам предвид нас, хората. Можехме да отхвърлим и последната тирания. Само ако…

— Не и сам — каза Бабриел. — Не искам да звуча като моралист, но всъщност ние осъждахме недостатъците на цялото човечество, а не само твоите.

— В това има нещо нездраво — възрази Фауст. — Всичко, още от самото начало, е било против нас. Те разбират какви са качествата, които ни липсват, после казват, че се нуждаят именно от тях и ние губим, защото не ги притежаваме. Но откъде биха могли да получат престава как бихме се държали, ако не от самите нас?

— Вярно — кимна Бабриел. — Хайде стига вече, дай да не говорим повече за политика. Играта свърши. Дай да пийнем, да поговорим за доброто старо време и да си ходим.

В този миг влезе Мак, затананикал някаква студентска песничка. От състезанието насам той забележително се бе поправил. Сега беше търговец, на път да спечели собствено богатство. И имаше красива приятелка, която силно напомняше за Маргарита. От посещението си в Рая насам, се бе върнал към живота си на Земята с огромна радост.

Другите се събраха около него. Аззи попита:

— И какво ти каза Той?

— Кой?

— Бог, разбира се. Гледахме те от Палатата на правосъдието как се изкачваш към Рая. Какво научи?

Мак премигна от неудобство.

— Не бих могъл да кажа, че съм научил нещо. Пък и така или иначе не се срещнах лично с Бог. А само с един Негов приятел.

— Но той ти е казал, че всъщност ти печелиш състезанието, нали?

— Е, не точно. От всичко казано разбрах, че трябва да правя с живота си онова, което искам. И аз това и правя.

— Само това ли можеш да ни кажеш? — попита Аззи.

Мак се смръщи и не отговори. После пак се усмихна.

— Хайде, приятели — каза той, — запазил съм маса за всички ни в „Ранената патица“. Там ни чака готова печена гъска. Ще ядем и ще вдигаме наздравици за делата си и ще се смеем над своите недостатъци си.

Тази идея се хареса на всички. Но Фауст каза, че ще отиде при тях по-късно. Той излезе от кръчмата и тръгна по улица „Малкия Казимир“, докато стигна до малка чайна, където си бе уговорил среща с Елена, и влезе вътре.

Елена седеше на малка маса и си пийваше оранжада със сламка. Тя му се усмихна студено, когато той влезе и седна до нея.

— И така, скъпа моя — каза Фауст — ти ги преметна тия стари дами. И сега се връщаш при мен!

— Само за да ти кажа сбогом, Йохан — каза Елена.

— О? Така ли си решила?

— Реших да се върна при Ахил — кимна Елена. — Това е необходима част от архетипа на Елена. В крайна сметка се върнах окончателно при Менелай, когато бях женена за него.

— Е, предполагам, че е за добро — Фауст не съжаляваше особено, че си отива от него, защото тя беше прекалено хубаво нещо, за да може да му се случи завинаги. — Нашите архетипове не си подхождат много. Ние и двамата сме доминиращи, уникални. Но само си представи колко хубаво бихме могли да си живеем!

— Повече ти, отколкото аз — отвърна му Елена. — И освен това ти предпочиташ малките гъсарки. Защо не се хванеш пак с твоята Маргарита?

— А ти откъде знаеш за нея? — настоятелно попита Фауст. — Няма значение, знам, че няма да ми кажеш. Пък и Маргарита е вън от играта. А ако трябва да сме точни, аз всъщност не я ценя много, ако и за кратко да е била Ананке.

На вратата на чайната се затропа. После се чу шум от дъвчене, сякаш три стари вещици гризат дървенията. Изпод вратата протече зелена слуз.

— Не трябва да караме Налудничавите сестри да чакат — Елена стана и тръгна към вратата.

Останал сам в чайната, Фауст се загледа с празен поглед в нищото пред себе си, в което виждаше единствено собствените си разбити мечти.

Никой не го удовлетворяваше. Мъже, жени, духове, всички му се струваха прекалено лекомислени. Та дори и Ананке се оказа една интелектуална празноглавка. Спомни си, колко добре се чувстваше, застанал начело на най-великия легион от магьосници, който е бил събиран някога. Те биха могли да положат началото на нова ера. И под тяхното водачество човечеството действително би могло да се издигне… Или да умре по пътя натам! Макар че все още не! Ала един ден… Един ден човечеството ще заслужи своя Фауст. Тогава нека да внимават!

Той стана и тръгна да излиза. В този миг въздухът изсветля и пред него застана Илит. Тя изглеждаше извънредно привлекателна. Фауст я гледаше без да промени изражението си. Предполагаше, че е дошла да му предаде някое ново съобщения я от Доброто, я от Злото, а той не искаше да ги знае.

— Да — попита той — какво има?

— Напоследък си мисля — започна Илит. После се разколеба. Беше облечена в дълга изумруденозелена роба, събрана отпред по римската мода. На нежния й врат висеше перлен наниз. Косата й бе отметната назад и подчертаваше дългия овал на лицето й.

Тя продължи:

— Преди бях вещица, която служеше на силите на Мрака. После преминах към светлината. Но сега разбирам, че и двете си приличат в много отношения.

— Без съмнение — каза Фауст. — Но защо ми говориш всички тия неща?

— Защото искам да започна отначало — каза Илит. — Искам нов живот, отвъд Добро и Зло. И си помислих за теб, Фауст. Прав или не, ти вървиш по своя път. И затова си мислех да те питам — случайно да имаш нужда от помощничка?

Фауст я погледна. Тя беше привлекателна, интелигентна и усмихната. Той изправи гръб и опъна рамене. Чувстваше как фаустовския дух го изпълва отново.

— Да — каза той. — Мисля, че том; е въпрос, който трябва да преследваме до пълното ми удовлетворение. Седни, скъпа моя. Остани. Това може би е началото на един прекрасен момент.