Ако с Фауст не успееш…

ГЛАВА I

— Е, Фауст, ето че пак те изпращаме в следващия етап на състезанието. Този път отиваш във Флоренция през 1497 година. Колко ти завиждам, скъпи ми приятелю! Ще видиш съвсем отблизо града, който твърди, че е люлка на изкуствата на новия свят. Много учени твърдят, че ренесансът всъщност е започнал във Флоренция. Как ти звучи?

Мак и Мефистофел седяха в малък кабинет, поставен насред Лимбо. В тази си част Лимбо беше широко и просторно място и се виждаше единствено кабинетът. Кабинетът бе нещо, което Мефистофел използваше често за късна книжна работа. Беше съвсем проста дървена рамка, около десет метра широка (в Лимбо можеш да строиш, колкото си искаш, големи неща за същите пари, но Мефистофел искаше да поддържа имиджа си на скромен демон). По стените висяха картини с маслени бои, изобразяващи пасторални пейзажи. Както и малък, тапициран със зелен сатен, диван, на който седеше Мефистофел, и дървен стол с изправена облегалка, на който беше кацнал Мак. Мефистофел бе дал на Мак чаша ечемично пиво, за да го подкрепи след трудните преживелици. Но всъщност бързаше да продължат със състезанието.

— Е добре — каза Мефистофел най-накрая. И така, без изобщо да успее да си поеме дъх, Мак разбра, че ще трябва да потегли отново. Към някакво място със странно име.

— Какво е това ренесанс? — попита Мак.

— А, забравих — подсмихна се Мефистофел. — Терминът е бил въведен в употреба много време след самия Ренесанс. Отнася се за един исторически период, скъпи ми Фауст.

— И какво ще нравя в този ренесанс? — попита Мак.

— Ами, нищо конкретно, Ренесансът не е нещо, с което можеш да направиш каквото и да било. Виж, само исках да подхвана разговор и да ти покажа колко важно е било това място за историята и как изборът ти тук би могъл да промени съществено хода й.

— И какво трябва да направя? Пак ли има избор?

— Да, разбира се, има избор — обясни Мефистофел. — Ще те оставим във Флоренция по време на голямата Клада на суетата.

— Това пък какво е?

— Голямо опожаряване на предмети на суетата — като например огледала, забавни картинки, забавни романи, ценни ръкописи, бонбони и други такива. Те били натрупани на огромна купчина в средата на двора на Пиаца дела Синьория и били запалени.

— Звучи ми малко прекалено — каза Мак. — Сигурно искаш да спра този огън?

— Ни най-малко — отвърна Мефистофел.

— Какво ще трябва да извърша в такъв случай?

— Някакво дело — каза Мефистофел. — Ето защо ние поставяме нашия Фауст в това състезание. За да извърши своето дело, което ще допринесе или за Доброто или за Злото и ще бъде оценено от Ананке.

— От кого?

— Ананке е гръцкото име на древната първична сила на Необходимостта, това, което трябва да бъде. Всички неща, в крайна сметка, трябва да бъдат съдени от Ананке.

— И къде е тази Ананке?

— Тя е вездесъща — обясни Мефистофел. — Но безтелесна и неуловима, тъй като Необходимостта е крайната сила, която свързва нещата едно с друго, но е невеществена по самата си същност. Когато му дойде времето, Ананке приема телесна форма и ни казва своята присъда.

Това идваше малко нанагорно за Мак.

— И какво по-точно ще трябва да направя?

— Не мога да ти кажа — поклати глава Мефистофел. — Специално този епизод е разработен малко по-различно от останалите. И сега ти сам ще трябва да решиш какво да правиш.

— Но как бих могъл да преценя какво трябва да направя?

Мефистофел сви рамене.

— Има много начини. Може да видиш някой в смъртна опасност и да решиш да спасиш живота му. И тогава присъдата ще зависи от това чий живот си спасил и какво е направил той със своя живот през годините, които е живял след това.

— А аз откъде бих могъл да знам? — попита Мак.

— Просто ще трябва да поразсъждаваш малко — отвърна-Мефистофел. — В този момент Николо Макиавели е във Флоренция. Може да го посъветваш да не пише шедьовъра си „Принцът“, който предизвика такова брожение сред небесните среди. — Мефистофел позамълча, разгледа задълбочено ноктите си и продължи:

— А би могъл ида ми потърсиш една картина от Ботичели, ако не успееш да измислиш нищо друго.

— Това ще бъде ли добро дело?

Мефистофел се поколеба. Щеше да си изпати здраво, ако някой научеше за това. Но той знаеше едно място на западната стена на главната зала в двореца си, където можеше да я окачи. Другите архидяволи щяха да умрат от завист, като я видят.

— О, да — каза той. — Дами намериш картина от Ботичели не би било никак зле.

— Проблемът е — каза Мак — че не съм в състояние да разпозная картина от Ботичели от друга на Дюрер. Те са ми тъмна Гърция. Всъщност разбирам много повече от Гърция, отколкото от картини.

— Е, това не е честно — каза Мефистофел. — Сигурен съм, че никой няма да възрази, ако пооправя малко знанията ти в областта на изкуството. Може да ти трябва, за да успееш да изпълниш задачата си.

Той махна с ръка. И коленете на Мак внезапно се подгънаха от засипалия го само за миг огромен товар от знания по сравнително изкуство от елнистичния период чак до съвременните представители на различните течения.

— Да ти донеса картина от Ботичели? Това ли искаш да направя?

— Не е моя работа да ти казвам какво да правиш — каза Мефистофел. — Просто ти давам малко начална информация, за да придобиеш известна представа за условията. — Той се поколеба за миг, но добави:

— Но разбира се, ако по време на изпълнението на задачата си, попаднеш случайно на някоя картина от Ботичели, ще бъда щастлив да я купя от теб на добра цена.

— А ако случайно не попадна на такава картина — попита Мак — какво ще трябва да направя?

— Не мога да ти кажа. Скъпи ми Фауст, в тази игра не съществува лесен избор. Не става въпрос само да откриеш „най-добрия“ мотив за действие, според някакъв предварително определен критерий. В това не става дума за морал или поуки. Това са само празни приказки. Просто ти се дава възможност на теб, един обикновен смъртен, да вземеш решение, което обикновено е отредено за небесните същества. И ние искаме да видим как би се справил един човек с подобна задача.

— Добре — каза Мак колебливо. — Но все пак не съм сигурен, че го разбирам.

— Скъпи приятелю, това е нещо като викторина.

— Моля?

— О, забравих. То пък те още не са били измислени по твое време. Значи, представи си един човек, който стои пред публика и трябва да отговаря на разни въпроси за пари и да му плащат за всеки верен отговор. А сега, за десет хиляди луидора… Ти се намираш на Кладата на суетата във Флоренция през 1497 година. Пред теб има огромна клада. И върху нея се хвърлят разни предмети на човешката суета. И сред тях се намира безценна картина от Ботичели. В твоя власт е да я спасиш. Какво ще направиш?

— Имам една идея — каза Мак. — И значи, ако ти я харесаш, аз получавам парите?

— Долу-горе за това става дума — отвърна Мефистофел. — И така, да продължим. После ти даваме, е добре, подобна ситуация. Намираш се в палата на Лоренцо ди Медичи. Той е велик и ужасен тиран, но също така и велик, вдъхновен почитател на изкуствата. Той е на смъртния си одър. Ето. Вземи това. — И той подаде на Мак едно малко стъклено флаконче със зелена течност. — И ти държиш в ръката си лек, който ще му дари още десет години живот. Ще му го дадеш ли или не?

— Охо — каза Мак. — Ще трябва да си помисля по този въпрос. Можеш ли да ми кажеш още нещо?

— Съжалявам, но само това мога да ти подскажа. Същността на всичко това се състои в бързината. Ние проверяваме бързината на мисълта и на реакциите ти, които, ако се замислиш по-сериозно, ще разбереш, че дори не си подозирал, че имаш. Отивай там, доктор Фауст, и направи нещо за човешката раса! Готов ли си?

— Май, че да — каза Мак. — Ами къде е Маргарита?

— Изпратих я по-рано да те посрещне във Флоренция. Каза, че искала да отиде по магазините, докато има още време.

ГЛАВА II

Междувременно, в друга част на вселената, над западната част на Долен пъкъл, се спускаше влажна, мрачна нощ. Отчаяно грачеха големи черни птици, отлитайки неизвестно къде. Мръсните улици бяха мокри, боклукджийските казани — препълнени, а от сградите със заковани прозорци от двете страни се дочуваха угнетяващи викове. Там в постоянно робство живееха наскоро освободените от Кръговете на ада души. Единственото приятно място беше клуб „Айкър“ на Калпавите в средата на карето. Вътре в клуба беше оживено, приятно и шик — добрата страна на ада.

В едно от страничните сепарета в клуб „Айкър“ седеше Аззи Елбуб. Тази вечер той имаше среща с Ета Глбер, млада дама, избрана за Мис Подлизурка на 1122 година в нейната вещича група и за награда бе получила среща с прогрес-трегер, придвижващ се нагоре към върхушката млад привлекателен дявол. Тя малко се бе изненадала, когато видя Аззи, защото не бе подготвена за риж дявол с лисиче лице, но бързо свикна, благодарение на приспособимостта, с която си бе спечелила и титлата. Аззи бе подготвил този план още преди няколко години, безпогрешен начин за уреждане на срещи с момичета от Земята.

Този миг щеше да бъде съхранен в паметните досиета, където пазеше гадните си постижения. Светлините бяха приглушени. Един дискретен прожектор осветяваше белоснежната пазва на Мис Подлизурка. От джукбокса се носеше мелодията на „Земен ангел“, защото рано или късно и в пъкъла получават всички хитове, макар и никога не навреме. Всичко беше идеално. Но някак си Аззи не можеше да се развесели.

В Ада забавлението е религия, но Аззи беше бунтовно настроен. Имаше сериозна работа. Трябваше да реши как да си осигури възможно най-благоприятна позиция в състезанието между Светлината и Мрака, а това означаваше — да направи нещо с Фауст.

Оказа се, че е много трудно да го изкушиш. Досега Аззи не бе постигнал успех. Чудеше се дали пък не бърка с нещата, които предлага? Но веднъж след като ти поднесат на тепсия слава, богатства и Елена от Троя — какво друго би могло да се желае?

Фауст беше труден клиент, в това нямаше ни най-малко съмнение. А в духовно отношение беше направо див. Никога не можеш да предскажеш какво ще направи в следващия момент. И като се позамислеше май че Силите на Мрака само печелеха от това, че не участва в състезанието. Фауст може и да не беше кой знае колко добър, но също така беше много далеч от лошотията. Докато Мак със своите възгледи беше много по-обикновен и можеше да се очаква, че ще постигне далеч по-очаквани и следователно — удовлетворителни — резултати.

Аззи поразмисли още малко по този въпрос. Но колкото повече разсъждаваше, толкова по-сложен му се струваше Фауст. Най-после той взе решение.

— Слушай — каза той на Мис Подлизурка — беше истинско удоволствие и голяма радост за мен, че се запознахме. Но сега трябва да вървя. Не се тревожи, сметката е уредена.

И той тръгна веднага след тези думи, влизайки в удобно разположената заклинателска кабина, която клубът бе поставил за удобството на онези, които не искаха да правят магии на обществени места. Той се насочи към миналото на Земята, защото малко бе поизпреварил самия себе си. Магията хвана и годините започнаха да отхвръкват назад, като страници от календар от някой бъдещ век, в който ще съществуват такива неща. Движейки се по-бързо дори и от скоростта на спомена, Аззи видя една панорамна картина на самото време, което стоеше свито на кълбо, нагълтало опашката си. Старците се подмладяваха, вулканите намаляха и се превърнаха в ледени шапки, на север и юг заплаваха айсберги, а човешката раса се сви в черупката си и намаля съвсем.

Най-после той отмина напълно териториите на хората и стигна до страната на легендите, чието съществуване бе предизвикано от Омир и другите като него. Там отпред беше Лета, а зад нея се виждаше огромната пещера на река Авернус и той се стрелна вътре, следвайки извивките и завоите, които бележеха спускането им към Ада, където се вливаше в Стикс. Беше нещо като пътуване през червата на змия. Всичко бе потънало в бледи призрачни цветове от надвисналите фосфоресциращи чукари и понякога Аззи виждаше по тях изправени мъже, голи и героични, загърнати в бели чаршафи, като бегълци от гравюра на Доре. Но той сега се намираше в територия, към която се бе запътил сам, а именно — към самото начало на Ада.

Аззи се обърна и политна към самия Стикс, докато най-после попадна на лодката на Харон, пристанала близо до калния бряг. В задната й част седяха Фауст и Елена, гледаха набраздената от леки вълни вода и си говореха нещо.

Аззи се сниши и кацна елегантно до тях. Лодката едва се залюля, толкова леко стъпваше той, макар че Харон все пак вдигна поглед да види кой се е качил на лодката му. Аззи въобще не му обърна внимание.

— Ало, здрасти! — извика Аззи — Доктор Фауст! Добър ви ден!

— Добре си дошъл тук, ти, зли дух! — отвърна Фауст. — — Какво те води по тия места?

— Просто реших да ви навестя. — Аззи седна на сгъваемия стол, облегнат на перилата. — Как върви?

— Не мога да се оплача — каза Фауст. — Не е лесно да се оправиш с Харон, но мисля, че го убедих, да си сътрудничим.

— Убедил си Харон? Как успя да го направиш?

— Изтъкнах му факта, че всъщност благодарение на мен има възможност да присъства в началото на създаването на един мит.

— За какъв мит става дума? — осведоми се Аззи.

— Ами, това е историята за великата среща между Фауст и Харон; за това как, с помощта на Харон, Фауст пропътувал до нечувани и невиждани места, заедно с красивата Елена.

— Ха! — обади се Елена, която седеше наблизо, цапаше с крака из водата и слушаше разговора.

Аззи не й обърна внимание и каза на Фауст:

— Имам ново предложение за теб!

— Нали ти казах, че няма да ти се подчинявам?

— Не става дума за това — обясни Аззи. — Виж сега. Състезанието за контрола на това хилядолетие е вече в пълен ход. Този Мак върши работата, като играе твоята роля. Аз не бих го направил по този начин, но сега няма какво да коментираме. Вече е минал през два епизода. Дали се е справил добре или зле е без никакво значение. Станалото — станало и нито ти, нито аз можем да направим нещо по този въпрос. Така че защо не зарежем Цялата история? Престани да се опитваш да-заемеш мястото на Мак. Излез от действието. И аз ще ти се отплатя за решението, докторе.

— И как точно ще го направиш?

— Ще избера някой период от историята, който ще бъде направо скроен по мярката на таланта ти. Ще бъдеш богат и признат от всички.

— Сам ли ще участвам — осведоми се Фауст — или ще имам подходяща спътница?

Ето, че Фауст пак се пазареше! Аззи отговори:

— До теб през цялото време ще стои Елена, защото и тя е част от сделката. Йохан, цялото човечество ще ти завижда. И ще бъдеш богат, докторе, повече, отколкото изобщо би могъл да си представиш.

— С твоя талант за мръсотии — каза Фауст — сигурно ще ми дадеш всичко това, но ще ме направиш полуидиот или ще ме парализираш, така че да не мога да се наслаждавам на благата. Познавам те добре, дяволе!

— Мислиш, че мога да направя нещо подобно ли? — обиди се Аззи. — Може да съм зъл, но не съм лош. Но я виж, за да стане всичко още по-примамливо, ще ти подпиша заповед за пълно подмладяване. Ще направя така, че да изглеждаш, да се чувстваш и да бъдеш един напълно нов човек, телом и духом. Пред себе си ще имаш много години пълноценен живот. Ще бъде прекрасно, докторе, о, колко прекрасно!

И Аззи така се увлече по въпроса за тази продажба, че чак целуна опакото на ръката си, в цветист жест, който не му беше присъщ. Но Фауст остана непоколебим.

— Не — отвърна той. — Разбирам как се чувстваш, но… съжалявам. Просто не мога да го направя.

— И защо не? — попита Аззи.

— Защото не е типично за Фауст, нали разбираш. Зная, че трябва да мислиш за своето състезание. Но аз трябва да мисля за величието на Фауст и, ако имам малко време, чак тогава да мисля за величието на човечеството като цяло. Съжалявам, черни дяволе, но не мога да ти услужа.

— Е, поне си струваше да се опита — каза Аззи. — А сега какво ще правиш?

— Предлагам да заема полагащото ми се място в състезанието. Не знам дали имам време сам да се добера до Флоренция. Но следващото действие ще бъде в Лондон. И аз вече предложих на Харон да ме откара там. За него ще бъде приятна промяна да кара един ден по водите на Темза.

Харон пак бе подслушвал. Сега се размърда и, смеейки се с лукавия си смях, каза:

— Да, Фауст, съгласих се да го направя, но само, при условие че ми дадеш Магия за пътуване и тя ще ни осигури мотивиращата сила, която да ни отведе там. Корабът на мъртвите не пътува през времето и пространството само със силата на веслата си.

Фауст се обърна към Аззи.

— Какво ще кажеш за тази магия? Моята е доста изхабена вече. Дали не би могъл да я презаредиш? Или направо да ми дадеш нова, за да можем да тръгнем двамата с Харон.

— Разбира се — отвърна Аззи и извади една малка магия от кесията си, откъсна внимателно етикета „ДЕФЕКТНА — ДА НЕ СЕ ИЗПОЛЗВА“, залепен от Комитета по стандартизация на магиите и я подаде на Фауст.

— Пожелавам ти успех — каза той и пак литна.

Беше страшно доволен от себе си. Нямаше защо да се притеснява за Фауст. Този приятел щеше да се неутрализира сам с малко помощ от един лукав, раздаващ магии, смучещ яйца демон с лисиче лице.

ГЛАВА III

— Преди малко — обърна се Фауст към Елена, докато Харон подготвяше лодката — какво имаше предвид с онова, „ха“?

Елена, красива и недостъпна, стоеше край рейлинга и гледаше как рибите на времето поглъщат излишните мигове. Тъмната вода се вълнуваше и въртеше и по повърхността й смътно се отразяваха делата на хората и боговете. Тя отвърна, без да се обръща:

— Това е израз на презрение към теб и сексисткия ти подход.

— Сексист? Аз ли? Ами че аз съм Фауст!

— Браво на теб! Ами аз? В някои отношения може и да си ненадминато интелигентен, но все пак се отнасяш към жените като към предмет, за които си струва да се биеш и да спечелиш като трофей в смешните войни, които вие, мъжете, водите, за да докажете такива неща.

— Тези думи не звучат като думите, които можем да очакваме от Елена — каза Фауст. — Говориш повече като интелектуалка, а не като голямата паста със сметанов крем, за която са свикнали да те вземат мъжете. Пък и историята не е запазила възгледите ти по въпроса за мъжете.

— Това е, защото самата История е сексистка — отвърна Елена. — Победителите разказват своята версия на събитията. Пък и как би могло да бъде другояче? Правото е на силните и ние ставаме такива, каквито ни искате вие. А после върви говори за нечестно представяне!

— Ти пък от какво се оплакваш? — подхвърли Фауст. — Та ти си красива и известна!

— Но съм в капана на една роля на вечна наивница. Приятелите ми се смеят. И защо? Защото разни глупаци като теб непрекъснато ронят сълзи по мен и си мислят, че са голяма работа само защото могат да ме поробят.

Фауст се изуми:

— Аз — да те поробя? О, не го казвай, прекрасна Елена? Защото по-скоро аз съм твой роб и стоя готов да задоволя и най-дребната ти прищявка.

— Така ли? Тогава — какво ще кажеш да ме върнеш обратно в Хадес, откъдето ме отвлече този демон?

— О, виж сега, за такова нещо не може да става и дума — провлачи Фауст. — Хайде сега, просто се опитвам да бъда галантен.

— Как пък да не, се опитваш! — сряза го Елена. — Може да притежаваш тялото ми, но не притежаваш мен самата.

— Хм — огледа я Фауст с похотлив поглед. — Един умен мъж може да приеме тялото ти за достатъчна награда.

— Няма да получиш и тялото ми — каза Елена. — Първо ще трябва да ме убиеш.

Фауст се хвана да мисли, че може и да се стигне дотам. Но той стисна зъби. Смешното беше, че дори не желаеше тази жена кой знае колко. Да я притежава, да я обладава, да властва над нея, това — да. Но да я люби? Фауст я намираше за ужасяваща, дори когато мълчеше, и за кавгаджийка, когато й дойдеше глас. Чудеше се защо Древността никога не бе коментирала разговорните навици на Елена.

— Виж сега — опита се да я вразуми Фауст — нека бъдем разумни, В този свят има само няколко роли. Аз играя ролята на собственика, но те уверявам, че всъщност ти не си ми съвсем по вкуса. Не съм в най-добрата си форма с властни жени. Обичам жени гъсарки, ако трябва да говорим искрено. Но да те притежавам — това вече носи голямо вдъхновение, макар и лично да не си падам много по теб. Така че си играя ролята. А пък Съдбата, или Необходимостта, или случайността, или който и да било там, са те поставили в ролята на идеалната желана жена. От теб се очаква да бъдеш самото въплъщение на съблазнителността. И няма да спечелиш нищо, ако искаш да си нещо друго. Ти си имаш роля и тя не е лоша. Много жени биха дали мило и драго да си сменят местата с теб. А това никак не е зле, поне що се отнася до ролите. Даже и да не ти харесва, поне се опитай да не предаваш отбора.

Елена се позамисли. После каза:

— Е, добре, Фауст. Ти говори добре и прямо. А сега ми позволи и аз да бъда също тъй пряма. Ти равен ли си с мен? Прототипът на Елена е известен нашир и длъж. Но никога не съм чувала за архетип22 на Фауст.

— Той се е появил след твоето време — каза Фауст — но е не по-малко значим от твоя. Може би в древността мъжете са искали да бъдат Одисей или Ахил. А в наши дни младите хора се стремят към фаустовския идеал.

— Може ли да ми изясниш този идеал накратко? — попита Елена.

— Трудно е да събера в няколко думи истинската стойност на собствената си божественост. Нека просто да кажем, че Фауст иска все повече. На практика не е само това, но можеш да получиш най-обща представа.

— Нещо като Прометей на новото време, а? — подхвърли Елена.

— Може би да, Елена — подсмихна се Фауст. — Но с една разлика. Прометей е свършил на скалата и лешояди са му яли дроба. Докато Фауст се рее свободен отвъд пределите на пространството и времето. С малко помощ от приятели, разбира се. И точно в това се състои разликата между стария и новия свят.

— Виждам, че поне винаги водиш разговора към необходимия край — каза Елена — Ако не друго.

Тя се подсмихна и Фауст беше така поласкан, че тези нервни рецептори, които отговаряха за гъделичкането на самолюбието, се накокошиниха като бесни, но той ги усмири със силата на непреклонната си воля.

— Да продължаваме тогава, Фауст — добави Елена. — Харон, готова ли е лодката?

— Взехте ли онази магия? — викна той.

— Ето я — подаде му я Фауст. Харон прокара ръка по стрингера от вътрешната страна на борда и напипа Процепа за мотивациите. Внимателно пъхна магията вътре. Фауст изрече думите, които я задействаха. Една душа стоеше насред кораба и издърпа въжетата в мига, когато първите вълнички на движението залюляха гемията. Движението се повтори. Надигна се голям облак дим, зелен и сив на цвят, с тъмножълти проблясъци и малки тънички мьглявинки, които висяха по разклоненията му. И после Магията за пътуване задейства. И в този миг, просто ей така, лодката изчезна.

И ако някой от брега бе наблюдавал как лодката на мъртвите изчезва, той сигурно щеше да отбележи факта, че зелени и сиви облаци дим не са обичайният вторичен продукт на действието на магия, а по-скоро говорят за дефектна Мотивираща магия. Пък и задвижваните чрез магия лодки не изчезват по този начин. Един такъв наблюдател навярно би заключил, че нещо не е наред. И едно подобно заключение не би било много далеч от истината.

ГЛАВА IV

Изведнъж Мак се намери насред път, който вървеше между две редици тополи. Той се изкачи на едно малко възвишение и видя недалеч пред себе си кулите на прекрасен град. Времето беше топло и слънчево. По пътя се разхождаха и други хора. Бяха облечени в стегнати клинове и меки ботуши, съвсем като краковяни, но с италиански вкус към гизденето. Мак видя, че Мефистофел го е облякъл по същия начин. И той влезе през градските врати в шумното чудо на живота във Флоренция.

Навсякъде по тесните улици имаше гьлчава и движение. Като че ли всички хора бяха излезли навън, повечето — в празнични дрехи. В този пролетен ден Флоренция беше в празнично настроение. На вятъра се вееха многоцветни знамена и плющяха при всеки по-силен порив, спуснати направо от балконите и покривите на сградите. Те представляваха различните градски общини. Уличните продавачи на храна бяха претрупани с работа и продаваха най-новата модна вкусотия — малки ренесансови пици. През улиците кръстосваха въоръжени ездачи със стоманени шлемове, разбутвайки хората пред себе си, както правят полицаите от всички времена и векове. Мак мина покрай сергии, претъпкани с платове, посуда, подправки, мечове и ножове. На една сергия се продаваха големи порцеланови чинии, на друга — пъпеши, на трета — пържейки.

Въпреки че му беше страшно интересно, Мак реши, че ще бъде най-добре първо да намери къде да отседне. Провери портфейла си и откри, че има много пари за харчене. В това отношение Мефистофел въобще не беше стиснат. Малко по-нагоре по улицата имаше страноприемница, която привлече погледа му с добре боядисаните си в пастелни тонове стени и месинговия надпис във форма на листо, който я представяше като страноприемница „Парадизо“. Съдържателят, набит червендалест мъжага със синя пъпка на носа си, отначало го прие подозрително, понеже Мак не бе изпратил вестител пред себе си да съобщи за пристигането му. Но се превърна в самата любезност, когато Мак му подаде един златен флорин.

— Най-хубавата ни стая за вас, скъпи ми доктор Фауст! Пристигате в благоприятно време. Днес е всенароден празник — денят, в който ние, флорентинците, изгаряме своите предмети на суетата.

— Да, зная — каза Мак. — Далече ли е оттук?

— Само през няколко улици, на Пиаза Синьора — отвърна съдържателят. — Ще имате възможност да видите едно от най-забележителните събития на нашето време. Савонарола ни е обещал, че тази година кладата ще бъде нещо наистина внушително.

— Що за човек е този Савонарола? — запита Мак.

— Той е един изключително свят монах францисканец. Живее просто, а не като водачите на Църквата, които богатеят на наш гръб. Той говори против симонията, индулгенциите и разни други такива лоши църковни правила. Освен това е на страната на съюза с Франция.

— Това пък какво е?

— Става дума за нашия договор с френския крал, който ни пази от желанието на папата да ни натресе отново Медичите.

— Вие май не ги обичате тия Медичи? — подхвърли Мак.

— А, не, добре се оправят — каза съдържателят. — Лоренцо е наречен Великолепни и то не без основание. Досега никога не сме имали такъв поддръжник на изкуствата. По време на неговото управление Флоренция се превърна в най-красивия град на света.

— И въпреки това не го обичате? — настоя Мак. Съдържателят сви рамене.

— Нали ние обикновените хора плащаме за това негово великолепие. Пък и не искаме нито една фамилия да живее на гърба ни. Ние, флорентинците, сме свободни хора и възнамеряваме да си останем такива.

Мак разгледа внимателно стаята си и видя, че отговаря на стандарта, с който бе свикнал доста бързо. Беше време да потърси Маргарита. Съдържателят му обясни, че пазарът на коприните се намира на малко площадче отвъд улица „Фиезоле“. На Мак то се стори по-скоро като ориенталски базар с наблъсканите си една до друга сергии, оскъдните на брой обществени тоалетни й вързаната на опашници свита наблюдатели от Китай. Тук стояха натрупани на купчини копринените моарета23, които бяха задължителни за Фландрия и Холандия; двойно боядисаните тъкани, които бяха такъв хит тази година в Амстердам, и estofados от сурова коприна, както и фланелките по врата тип „санбенито“ от испанските търговски кервани. Тук-там сред сергиите се забелязваха малки кафенета, където се сервираше еспресо, а до тях имаше закусвални за спагети, в които вече се продаваше оная нова измишльотина, донесена от Марко Поло от Китай, където съвсем безпричинно я наричаха „нудълс“. Мак намери Маргарита при прародителя на магазините бутици, които щяха да внесат такава промяна в навиците на прекупвачите на луксозно облекло. Тя се оглеждаше в голямо огледало, което собственикът на магазина, дребен мъж със заешка устна, но може би за компенсация — превъзходни зъби, накланяше ту насам, ту натам, за да може тя да се види от всички страни.

— А, синьоре — каза той — идвате тъкмо навреме, за да видите вашата дама в блясъка на пълната й хубост.

Мак се усмихна снизходително. Парите не бяха негови. Можеше да си позволи да е щедър.

— Готово, бебче — каза дрезгаво той.

— Виж — показа тя — избрах си тези прекрасни бални рокли. Трябва да поразгледаш в отдела за мъжка мода на синьор Стрико, Йохан. Той продава последния вик на модата в жилетките и камшиците.

— Камшиците ли? — удиви се Мак.

Топлите кафяви очи на Синьор Стрико се изпълниха с усмивка от безбройни искрици.

— Това е най-новата мода от Унгария — обясни той. — Небрежно елегантен стил. За вечерно облекло предлагаме най-елегантни клинове с предно парче, което само загатва мъжествеността, вместо да я разтръбява до бога.

— Харесва ми как говори — въздъхна Маргарита.

Мак се почувства доста глупаво, опитвайки се да се включи в този разговор. Но се утеши като си спомни, че купуването на скъпи дрехи за красива жена е една от радостите на побеждаващата мъжественост. Веднага щом Маргарита свършеше със своите покупки и той щеше да потърси това-онова за себе си и може би щеше да поиска малко аванс от Мефистофел срещу наградата си, ако се стигнеше дотам. Разбира се, Мефистофел не бе споменал точно каква ще бъде наградата му. Мак знаеше, че е трябвало да настоява за определянето й по-рано. Но веднага, щом се появеше подобна възможност, той щеше да се поинтересува. А междувременно щеше да е съвсем естествено да предвкуси от пълната прелест на тази награда, защото ако случайно не му хареса, щеше да означава, че си е загубил времето напразно.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя — каза й той. — Но, моля те, свършвай по-бързо, за да остане време и аз да си свърша работата.

— И каква е тази работа, любими?

— Трябва да намеря една картина от Ботичели. Мога да направя прекрасна сделка, ако успея да намеря.

Енрико се обади:

— От Ботичели ли? Може би ще мога да ви помогна. Познавам всички художници. Би ми доставило извънредно удоволствие да ви предложа помощта и, естествено, професионалното си мнение. Не — добави бързо той — не мисля, че ще се наложи. Защото синьорът очевидно е познавач.

— Добра идея — каза Мак. — Да вървим да проверим.

И той се обърна да тръгва. Точно в този миг в магазина се втурна един едър мъж в неопределени по вид дрехи.

— Търся Фауст! Немския доктор! В „Парадизо“ ми казаха, че тръгнал насам!

— Аз съм този, когото търсите — каза Мак. — Какво ви тревожи, приятелю?

— Господарят ми! Умира! Когато чу, че в града е пристигнал нов доктор от Германия, той ме изпрати веднага да го открия. О, господине, ако успеете да го излекувате, сам ще определите наградата си.

— Малко съм зает в момента — каза Мак, който не искаше да излага въображаемите си лечителски способности на проверка, особено в едно такова лесно палещо се място като Флоренция. — Та, кой каза, че бил господарят ти?

— Господарят ми е Лоренцо ди Медичи, Великолепни!

— Нещата май започват да се нареждат прекалено бързо — вметна Мак към Маргарита. — Ела, скъпа, вземи си нещата и ме чакай в хотела. Трябва да извърша едно милосърдно дело.

ГЛАВА V

Мак последва слугата до палата на Медичите, който се намираше в малък, скъп квартал от дворци, близо до река Арно. Беше много хубав, с бели мраморни колони и атическа веранда. Вратите бяха от лакиран махагон, богато украсени с дърворезби, по начина, въведен от Дамияно Прокълнатия. Пред вратата стояха слуги в двуредни костюми и двойни бели ризи с жабо, по най-новата неаполитанска мода. Те погледнаха Мак с ъгълчето на очите си, понеже облеклото му (ежедневно и непретенциозно) не изглеждаше и наполовина така добре, както му стоеше в самата сърцевина на илюзиите — пазара. Но го пуснаха да влезе след горещата молба на стария слуга.

Като плачеше и кършеше ръце, слугата го поведе по тихи коридори с маслени картини по стените чак до една голяма врата от палисандрово дърво в другия край. Слугата почука, за да извести за пристигането си, отвори вратата и Мак влезе в една стая, която би направила чест дори на крал.

По стените висяха прекрасни картини, а по ъгловите масички тук-там бяха пръснати малки скулптури. На пода имаше богат персийски килим, а над главите им висеше кристален полилей, от който се лееше жълта светлина. — Прозорците бяха скрити зад тежки завеси и през тях не се процеждаше нито лъч дневна светлина. Във въздуха се носеше мирис на сяра и болест, на вино и хленч, на фиести върху масата и на мръсотии на пода под нея, където лежаха кучета и гризяха кокали.

В средата на стаята се извисяваше легло — голямо, високо, покрито с великолепна дърворезба и щедър балдахин. Около леглото и по масите бяха наредени високи восъчни свещи. В камината потрепваше и мъждукаше тъмночервен огън.

— Кой е там? — попита Лоренцо ди Медичи.

Лоренцо лежеше добре завит в леглото и всичките седемдесет години му личаха до една, че и някоя и друга отгоре. Воднянката бе изпила живителните му сили. Към Мак бе обърнато едно дебело, подпухнало сиво лице. Оттам надничаха умни малки очи, които се мъчеха да сключат сделка със смъртта и да останат живи още малко, но, разбира се, с класа, защото той беше Лоренцо ди Медичи. Беше облечен в дълга памучна нощница, бродирана с еднорози, а под брадичката му с дантелени връзки бе завързана малка черна нощна шапчица. Кожата на лицето му, там, където бе останала още малко неподпухнала от загниване плът, висеше отпусната назад към костите, които изпъкваха ясно отдолу. Устните му, червени някога, в дните, когато един Пана от Медичите сериозно бе намислил да обяви уникалното съществуване на Бог на Медичите, сега бяха съсухрени от вкуса на житейската горчилка в продължение на толкова много години. Една артерия пулсираше на врата му, сякаш се чудеше защо още не се е пръснала както другите. Поразените от парализа пръсти на лявата му ръка, потрепваха едва едва.

— Аз съм доктор Фауст — каза Мак. — И какъв е проблемът?

— Аз — каза Медичи с глас, който, макар и да бе само сянка на предишната си сила, беше достатъчен да наелектризира прашинките по полилея — съм най-богатият човек на света.

Ама че встъпително изречение беше това, но Мак въобще не се поддаде.

— А аз — каза той — съм най-скъпият доктор на света. Какво прекрасно съвпадение, че се срещаме.

— Как предлагаш да ме лекуваш? — изръмжа Медичи с такава сила, че и личинките вътре в него спряха да го гризат от уважение.

Мак знаеше, че лечението е пределно просто. Само трябваше да извади флакончето, което му бе дал Мефистофел и да изсипе съдържанието му в гърлото на Медичи. Но нямаше намерение да даде на Лоренцо възможност да разбере това. Кой би платил цяло състояние за нещо толкова просто, като една глътка еликсир? Не, съдържанието на флакончето може и наистина да бъде последната стъпка, но както е казал Гален, а и други освен него, процедурата стои в самата непоклатима същност на нещата. И тя трябваше да бъде внушителна.

— Първо ще ни трябва златна ваничка — каза Мак. — Само от двайсет и четирикаратово злато.

Беше му дошло наум, че няма да е зле да си има една златна ваничка за всеки случай, ако нещата не тръгнеха добре. Смешно за какви неща си мисли човек по време на криза.

— Погрижи се за това — каза Медичи на слугата.

Слугите се разтичаха насам-натам. Трябваше да почака малко, докато открият ключа за килера със златната посуда.

Слугите донесоха златната ваничка, както и алхимическия комплект с инструменти, който Мак поиска. Това не бе никак трудно да се намери, понеже Лоренцо, който събираше какви ли не неща, имаше цяла стая такива инструменти и то — последна мода. Само алембикът — от искрящо стъкло и полиран бронз — беше вече внушителна гледка. А пещта му можеше да прави такива чудеса на калибрирането, че беше цяло чудо как Медичи не се е самоизлекувал още с помощта на всички тия натрупани боклуци и с взето на заем познание.

Мак нареди епруветките и спиртниците си и тъкмо щеше да започва, когато на врата се чу силно почукване. Вратата се отвори със замах и вътре, крачейки бързо, влезе най-известният калугер на света, Фра Джироламо Савонарола.

Висок и призрачен беше този монах, за когото говореше цяла Италия. Той спря пламтящия си поглед на Медичи и каза:

— Казаха, че сте ме викали за нещо.

— Да, братко — каза Медичи. — Зная, че между нас съществуват известни различия, но аз мисля, че двамата с теб ще можем да застанем на една страна в името на идеята за Свободна Италия, сигурна валута и некорумпирана Църква. Искам да се изповядам и да получа прошка.

— Ще го изпълня с радост — Савонарола извади изпод расото си един пергамент — ако подпишете този документ тук, с който оставяте всичките си ценности и пари на организацията с идеална цел, която съм основал и която ще се погрижи те да бъдат раздадени на бедните.

И той тикна пергамента пред влажните очи на Медичи с пъргавина, която човек не можеше да очаква от слабото му, трескаво тяло; понеже монахът страдаше от зъбобол и досега не бе успял да се излекува с молитви.

Мокрите стари очи на Медичи се плъзнаха по ръкописа и се свиха подозрително.

— Искаш прекалено много, братко. Готов съм да дам едно добро дарение на Църквата, но имам роднини, за които трябва да се погрижа.

— Господ ще се погрижи — каза Савонарола.

— Не се обиждай, но не мисля така — възрази Медичи.

— Мисля, че сме почти готови с лекарството — обади се Мак, който видя, че започва да губи позиции от новодошлия.

— Подпиши пергамента! — извика Савонарола.

— Признай, че си грешник!

— Ще говоря с Бога в сърцето си, Джироламо! Но няма да ти кажа нищо!

— Аз съм монах — каза Савонарола.

— Ти си суетен и горделив — възрази Медичи.

— Върви по дяволите. Фауст! Лекарството!

Мак припряно извади флакона и се замъчи да го отпуши. Около гърлото му беше завита една от онези тънки телчици, които се отпушват толкова трудно, ако нямаш клещи. А в ония времена, когато дори колелото не е било стандартизирано, хората въобще нямали клещи. Медичи и Савонарола си крещяха един на друг. Слугите отстъпваха страхливо. Навън звъняха църковни камбани. Мак най-после успя да свали капачето на флакона и се обърна към Медичи.

Великолепният беше паднал възнак. Той лежеше неподвижен с увиснала челюст. Все още влажните, но вече слепи очи, над които започваше да се спуска млечна мъгла, бяха втренчени в нищото.

Медичи мъртъв? „О, не ми прави това“, изстена тихо Мак и като натисна отвора на флакона в устата на Медичи, той изля съдържанието. Но течността изтече навън невкусена. Великият мъж беше окончателно и безвъзвратно мъртъв.

Слугите мърмореха ядни ругатни, когато Мак се отдалечи заднишком от трупа на Медичи, а Савонарола стоеше от другата му страна и още крещеше с пискливия си глас. Мак се промуши през вратата и тръгна надолу по коридора към изхода.

Застана за миг на улицата, изпълнен с чувството, че е забравил нещо. По дяволите, златната ваничка! Обърна се, за да се върне за нея. Но вече беше късно. Тълпата го помете и го понесе надолу със смехове, викове, песни и молитви. Беше време да се горят предметите на суетата и всичко бе лудост.

ГЛАВА VI

Стъпките на бягащите хора отекваха по равния калдаръм. Навсякъде цареше празнична радостна атмосфера. Много пияници я бяха подкарали отрано и сега си отспиваха по праговете на къщите. Навсякъде в истински екстаз от удоволствие се стрелкаха деца. Магазините бяха затворени със забити на кръст дъски напряко през вратите. Покрай тях преминаваха улани24 в бляскави алено-черни униформи, копитата на конете им чаткаха по камъните и Мак се прилепи до една врата, за да не го стъпчат. В този миг усети зад себе си здраво мъжко тяло.

— Внимавай къде стъпваш!

— Извинете! — смотолеви Мак. — Заради войниците.

— Какво общо имат войниците с това, че ми газиш по краката.

Мъжът, чийто крак Мак бе настъпил, беше добре сложен, с глава, която можеше да служи за модел на статуя на Аполон. Той бе облечен в модни дрехи и с пелерина от тъмна кожа, а от шапката му се спускаше щраусово перо, доказателство, че човекът или има връзки с чужбина, или познава някой от флорентинската зоологическа градина. Той се взираше внимателно в Мак с големите си блестящи очи.

— Извини ме, странниче — каза непознатият — но не сме ли се срещали преди?

— Надали — каза Мак. — Не съм тукашен.

— Интересно. Търся един човек, който не е тукашен. Казвам се Пико дела Мирандола. Може би си чувал за мен?

И наистина, Мак бе чувал за него от Мефистофел, който го бе определил като един от най-видните алхимици на Ренесанса. Но Мак, предчувствайки неприятности, не би си признал това за нищо на света.

— Не мисля — каза Мак. — Пък и е истинска случайност, че се срещнахме така. Крайно невероятно е аз да съм човека, когото търсите.

— Наистина може да изглежда така по простата логика на нещата — каза Пико. — Но когато прилагаме магии в работата си, съвпаденията стават все по-малко случайни. Трябваше да се срещна с един човек тук на това място. Дали не си ти?

— А какво е името на човека, с когото трябваше да се срещнете?

— С Иохан Фауст, великия магьосник от Витенберг.

— Не съм го чувал — каза Мак бързо, защото веднага му стана ясно, че истинският Фауст, или другият Фауст, както предпочиташе да го нарича, бе използвал магическите си способности, за да се свърже с този човек тук. Пико дела Мирандола беше, или е бил някога, магьосник с велика и зловеща репутация. Очевидно двамата с Фауст са били установили връзка един с друг през вековете. Твърдеше се, че магьосниците можели да го правят, понеже дори смъртта не била пречка за истинската магия.

— Сигурен ли си, че не си Фауст? — попита настойчиво Пико.

— О, да, съвсем сигурен. Мисля, че си знам името, ха, ха! Извинете ме, но трябва да вървя, не искам да пропусна Кладата на суетата. — И той отмина. Пико го загледа в гръб и тръгна подире му.

Мак бързаше напред, докато излезе на голям открит площад. В средата му имаше висока купчина от-дървени мебели, картини, козметика и най-различни украшения.

— Какво става? — обърна се Мак към един човек, застанал до него в тълпата.

— Савонарола и хората му горят предметите на суетата — отвърна онзи.

Мак мина по-напред. Видя, че на голямата клада са хвърлени небрежно много прекрасни предмети. Имаше бродирани бебешки дрешки, плетени на една кука покривки, прекрасни свещници от ковано желязо, маслени картини от безизвестни художници и много други неща.

Мак се приближи и видя в едно ъгълче в края на кладата голяма картина в рамка с орнаменти. И понеже Мефистофел го бе надарил с познания по изкуство, той мигновено разбра, че това е Ботичели — една картина от средния Период на големия майстор. Струваше много пари, а освен това беше и много хубава.

Без съмнение, помисли си Мак, сред този огромен куп картини няма да се види, ако взема една?

Той се огледа, видя, че никой не му обръща внимание и издърпа картината, преди пламъците да я обгърнат. Тя беше като току-що нарисувана. Той я остави на една страна и почна да се оглежда за други. Имаше и един Джото, но боята по повърхността вече бе започнала да се надига на мехурчета от горещината. Той диво затърси и други. Не беше лошо да спаси един Ботичели, но да спаси два би било направо прекрасно. И доходоносно! Пък и нямаше нищо лошо в това да се спасяват предмети на Изкуството! Особено, когато се валят така по земята и чакат реда си за изгаряне! А онези други възможности за избор, които Мефистофел му беше казал, бяха прекалено странни. Мак бе сигурен, че никой не би обвинил човек, който спасява образци на великото изкуство.

Някой сложи ръка на рамото му. Зад него стоеше слаб, великолепно облечен мъж, с къса брадичка и го гледаше свирено.

— Какво правите, господине?

— Аз ли? — каза Мак. — Просто се забавлявам като всички останали.

— Видях, че извадихте една картина от огъня.

— Картина ли? А, тази ли имате предвид? — Мак махна към картината от Ботичели и се ухили. — Слугата я е изхвърлил по погрешка. Бяхме я свалили долу да я пратим на почистване. Това е Ботичели. А един Ботичели не може просто ей така да бъде изгорен на клада, нали, пък била тя и Кладата на суетата.

— А вие кой сте, господине? — попита настоятелно мъжът.

— Просто един местен благородник — отвърна Мак.

— Странно, не съм ви виждал досега.

— Не бях в града. А вие кой сте?

— Аз — отвърна другият — съм Николо Макиавели. Работя за общината на Флоренция.

— Какво съвпадение — учуди се Мак. — Защото ми казаха да ви предам, да не пишете онази книга, която имате намерението да създадете, онази, която ще наречете „Принцът“.

— Не съм писал такава книга досега — възрази Макиавели — но това заглавие е интересно. Може и да опитам.

— Правете, каквото искате — каза Мак. — Но помнете, че съм ви предупредил.

— А от кого е това предупреждение? — запита Макиавели.

— Не мога да ви разкрия името му — каза Мак — но ви уверявам, че е голям дявол.

Макиавели го изгледа, после се обърна и си тръгна, клатейки глава. Мак вдигна картината и се приготви да се измъкне, докато още имаше време. Но точно в този момент на сцената се появи отново Пико дела Мирандола.

— Проверих нещата сред дадени пъклени среди — каза той. — Какво си сторил с истинския Фауст?

Пико се приближи заплашително. Мак заотстъпва заднишком. Пико вдигна пред себе си едно от ония новоизмислени оръжия, които изстрелваха оловно топче, достатъчно голямо да разкъса човека. Мак се огледа къде да се скрие. Но наоколо нямаше нищо подходящо. Пико започна да обира спусъка.

В този миг се появи Фауст:

— Не го прави, Пико! — извика той.

— Защо? Та този човек тук се представя за теб!

— Обаче не ни е разрешено да го убиваме. Той наистина ме персонифицира. Но трябва да остане жив, докато играе моята роля.

— И каква е тази роля, Йохан?

— Ще ти разкрия по-късно! А засега, стари приятелю, се въздържай!

— Ти си мъдър човек, Фауст!

— Може да ти се обадя по-нататък, Пико. Имам план!

— Разчитай на мен!

Фауст изчезна. Тогава се появи Мефистофел.

— Готов ли си? — каза той на Мак. — Да вървим. Тия пък тук какво са зяпнали?

Мак реши да не му казва за Фауст.

— Нали ги знаеш какви са хората. Все зяпат нещо.

Той хвана здраво картината, а Мефистофел ги отнесе към небитието.

ГЛАВА VII

Мак и Мефистофел пристигнаха в Лимбо, появявайки се изневиделица точно пред входа на малка сграда, кацнала на един хълм близо до мястото, където щеше да се състои процеса по оценяването на Състезанието на хилядолетието.

— Какво е това място? — попита Мак.

— Това е Чакалнята на Лимбо. Държа едно складово помещение тук, където можеш да оставиш на сигурно своя Ботичели. Освен ако не поискаш да ми го продадеш незабавно?

— Мисля, че бих го позадържал още малко — отвърна уклончиво Мак. — Е, как се справих?

— Моля?

— На състезанието, във Флоренция? Мефистофел не отговори чак докато не влязоха вътре. Той посочи на Мак една стая, в която можеше да остави картината.

— Доникъде не я докара с опита да примириш Медичи и Савонарола. Получаваш нула заради неефективността си.

— Но казах на Макиавели да не пише „Принцът“. Това не беше ли добре?

Мефистофел сви рамене.

— Не знаем още. Необходимостта ще реши. Доброто и злото трябва да се подчинят на Абсолютната необходимост. А между другото, кой беше онзи мъж? Той май те познаваше?

— Какъв мъж?

— Онзи, който спря Пико дела Мирандола да не те убие.

— Някакъв шантав — Мак реши да не споменава Фауст. — Нямам ни най-малка представа кой е бил. Картината е хубава, нали?

Мефистофел я вдигна пред себе на разстояние колкото позволяваше дължината на ръцете му и я загледа.

— Да, хубава е. С радост бих те отървал от нея.

— Още не — каза Мак. — Искам да видя как се котират тия неща на пазара, разни такива работи.

— Добра идея — призна Мефистофел. — Ето ти една магия, с която ще можеш да отидеш до Лондон. Обаче не се мотай. Трябваш ни за следващото действие.

— Не се тревожи — успокои го Мак. — Няма да закъснея.

Мефистофел кимна и изчезна. Мак се огледа из стаята и видя голяма метална кутия с ключ в ключалката. Отключи я и тъкмо да сложи картината вътре, чу под краката си стържене. Вдигна я бързо и отстъпи назад. Подът се пропука, през дупката се показа краят на малка кирка, а след нея и на лопата. Дупката бързо се разшири. Скоро навън се покатери една смешно умалена фигура. Беше Ронир.

— Здрасти — Мак позна джуджето от Вещича-та неделя.

— Хубава картина — каза Ронир. — Откъде я взе?

— Тази картина ли? Взех я от едно място на име Ренесанс. Някъде из Италия, близо до Флоренция.

— Охо! И какво си правил там?

— Участвам в едно състезание — обясни Мак.

— С него ще се реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години.

— Затова ли те изпратиха в тоя Ренесанс, да им донесеш картината?

— И аз не знам за какво точно ме изпратиха.

Свърших и някои други неща. Но взех картината, защото Мефистофел каза, че би искал да има една такава и че ще ми плати за нея добра цена. Но още не съм му я продал. Реших първо да видя как върви пазарът на произведения на изкуството.

— Значи е искал да му донесеш картина, а?

— Разбира се. Пък и без друго щях да ходя там. Съжалявам, но ме чака път. Заминавам за Лондон. По важна задача.

— На добър час — каза Ронир. — Може да се видим там.

— С най-голямо удоволствие — отвърна Мак. После погледна към дупката в пода и каза замислено. — Нали ще оправиш тази бъркотия, преди да заминеш, а?

Ронир му каза да не се тревожи, картината му била на сигурно място. И той тръгна, чудейки се как може този Мак да е толкова глупав. Та той дори не е разбрал, че го манипулират. Явно досега никога не му бе идвала наум идеята сам да вземе решение за нещо. Все още се опитваше да угоди на другите. И вероятно е правил това цял живот. И все пак в него имаше нещо, което предизвикваше симпатия.