ГЛАВА I

Изглежда Мефистофел ги бе завел до малко гористо заливче. Мак се огледа и видя, че наоколо растат огромни дървета, каквито той не беше виждал в Европа. Не му беше познат дори вида на тревата под краката им, но тя изглеждаше по-груба и по-буйна от онази, която се зеленееше по пътеките на родното му място. Не можеше да различи нищо повече, тъй като огромни плачещи върби закриваха гледката, въпреки че леко резливия и солен въздух издаваше близостта до морето.

Въпреки силния насрещен вятър, който ги брулеше по време на полета след Вещичия Великден, Мак все още беше леко пиян. На тия вакхански16 сборища дават доста силна пиячка! Наистина се чувстваше превъзходно, макар едно предупредително пулсиране в главата да му подсказваше, че по-късно далеч няма да се чувства така. А сега му се искаше да си поговори за своите награди, да научи нещо по-вече за нещата, които Мефистофел се готвеше да му даде.

Той каза на Мефистофел:

— Трябва да седна и да напиша списъка с желанията си. Нали каза, че ще изпълниш всичките ми желания?

— Да, разбира се — отвърна Мефистофел. — Но това е последното действие.

— Последното ли? За тебе — може би, но не и за мен. Не бих ли могъл да получа нещичко в аванс? Точно в момента ми се иска да имам една хермелинова наметка, като кралските, и сребърен бокал, откъдето да си пия виното. Тия алуминиеви канчета въобще не подхождат на височайшето положение, в което съм попаднал.

— Я се вземи в ръце — каза Мефистофел строго. — Забрави сега наградите. Ще ги получиш, когато им дойде времето. Сега засега, трябва да започнеш състезанието.

— О, боже — каза Мак. — Не се чувствам в съвсем добра форма. Да вземем да починем един ден и след това да започнем сериозно, а?

— Вече сме започнали сериозно — отвърна Мефистофел. — Ти си известен сред хората с огромния си интелект и способност за самоконтрол. Направих си труда да прочета досието ти, докато ти припкаше сред вещиците.

— Досието ми ли?

— В Архивите на Мрака има досиета за всички живи хора.

— Не знаех това.

— Бил си дете-чудо в училище, овладявайки различните дисциплини от по-обикновените науки с усърдие, в което учителите ти виждали божия пръст.

Мак го зяпаше с отворена уста, понеже през времето на краткото си образование бе доста посредствен ученик. След това осъзна, че Мефистофел има предвид не него, а Фауст.

— Покажи ми сега част от същия този дух — каза Мефистофел — защото е настъпило време за проверка.

— Да, да — отвърна Мак. — Сега ще се оправя.

Но въпреки думите, в душата му се промъкна несигурност, като пускаща мастило сепия, хвърлена в кристално чисти води. Боже Господи, какво прави той тук? Отначало му се струваше прекрасно забавление да заблуди този тъмен дух, че той е учения доктор Фауст. Но сега започваше да носи последствията от това свое действие. Вече не можеше да бъде Мак, умния, но далеч не блестящ ученик от манастирското училище, непокорния, обичащ забавленията момък, който бе прекарал една година сред начетените монаси, изучавайки основите на краснописа, четенето и реториката, като учеше малко и напредваше благодарение на чара и красноречивия си език, докато, благодарение на една дива авантюра, в която участваха и няколко монахини от съседния метох и буренце прясно немско пиво, той не се оказа изключен от училището и оставен да се оправя сам в суровия свят. Ето кой бе той, но вече не можеше да бъде дори това. Беше му даден шанс да стане един от великите, да заеме своето място сред тези известни личности, сред културтрегерите и мислителите на света. Освен това сега имаше възможност да докаже, че го бива поне колкото Фауст и това, което не му достигаше откъм начетеност, можеше да се навакса с правилно зададени въпроси и бързина на ума.

Той усети един скромен прилив на самоувереност. Сега наистина не беше време да се мисли за награди. Мак насили туптящия си мозък да се концентрира върху по-належащи въпроси.

— Къде се намираме? — попита той.

— На брега на Константинопол — каза Мефистофел — близо до лагера на франките. Ще те оставя тук. Готов ли си да получиш инструкции?

— Готов съм — отвърна Мак, като се опитваше да накара лицето си да изрази увереност, но всъщност си мечтаеше за чаша вино, която да го подкрепи. — Какво искаш да направя?

— Имаш три възможности — отвърна Мефистофел. — Препоръчваме ти да си избереш една от тях.

— И какви са те?

— Едната е да убиеш Хенри Дандоло. Втората е да отвлечеш Алексий Претендента и третата — да откраднеш чудотворната икона на Свети Базил.

Мак си помисли, че не е честно да му се дава такъв голям избор преди закуска. Но знаеше, че няма да получи никакво състрадание от строгия Мефистофел, така че само каза:

— И кое от тези искаш да направя?

— Моите предпочитания нямат нищо общо с тази работа — отвърна Мефистофел. — Трябва сам да прецениш.

— Но на какво основание трябва да вземам решения?

— Трябва да излезеш със собствено становище по този въпрос и да проявиш свободна воля и способност за правилни преценки.

— Дандоло? Алексий? Но аз не познавам тези хора!

— Очевидно ще ти се наложи да се запознаеш с тях.

— И да убия човек — нали това беше едната от възможностите?

— Така беше наистина.

— Е, очевидно Силите на Доброто ще трябва да направят изключение в този случай.

— Говоря и от името на приятеля си Архангел Михаил — каза Мефистофел. — Смея да ти заявя, че явно не познаваш добре Доброто, като си мислиш, че то не признава никакви основания за извършването на убийство. Доброто знае, че съществуват и много по-лоши неща от това. Не че одобряват убийството като цяло; нито пък ние, ако трябва да говорим откровено, тъй като интелигентността и подборът са в основата и на Доброто и на Злото. Но никой от нас не се занимава прекалено много с него, тъй като сме безсмъртни и имаме дългосрочен поглед върху нещата. Знаем, че убийството е нещо изключително важно в света на хората и затова включваме и тази възможност в нашето състезание. И още ще ти кажа следното — при убийството, мотивът е всичко и резултатът се преценява наравно със средствата.

— Но как да преценя резултата? Как бих могъл да преценя какви последствия ще има убийството на този Дандоло за бъдещето?

— Ти се сблъскваш с един общочовешки проблем. Основанията никога не са достатъчни, за да оправдаят или опровергаят необходимостта от убийство. И все пак понякога това трябва да се направи, както от гледна точка на Доброто, така и на Злото.

— Но аз ще бъда осъден жестоко, ако направя грешка.

— Теб ще те съди само Ананке, Необходимостта, нашият общ съдник. Избери онова, което трябва. Това е ролята на Фауст.

— Добре, щом така казваш. И така, повтори пак, кого трябваше да убия?

— Хенри Дандоло, дож17 на Венеция. И то само ако решиш, че това е най-доброто при дадените обстоятелства.

— А другия? Алекс не знам кой си?

— Алексий, Претендента за трона в Константинопол.

— Повтори ми пак и третата възможност.

— Да спасиш светата реликва — иконата на Свети Базил, защитника на Константинопол. Фауст, наистина трябва да се вземеш в ръце. Известен си добре със силната си памет.

— По ме бива, когато не съм махмурлия — кача Мак. — Не би ли бил така добър да ми кажеш какво прави франкската армия в Константинопол?

Мефистофел повдигна озадачено вежда.

— Мислех си, че образован човек като теб ще знае всичко за това значимо събитие, случило се само преди няколкостотин години. Изненадан съм от невежеството ти — но си мисля, че и тази сигурно е някоя от твоите шегички. Разбира се, това е Четвъртият кръстоносен поход. Но трябва сам да разбереш каква е ситуацията и да постъпиш както намериш за добре.

— Ами, ще опитам.

— Трябва да направиш повече от това — каза Мефистофел. — Ние с теб сключихме договор да изпълниш определени задължения. Ако не успееш да го направиш в определеното за това време, ще провалиш състезанието ни и ще си спечелиш нещо наистина неприятно.

— А какво ще бъде то? — осведоми се Мак.

— Неописуема болка в една безкрайна пропаст в бездънните царства на ужаса, където ще бъдеш убиван по неописуем начин и отново съживяван, само за да бъдеш отново и отново и отново убиван, докато не измислим за теб нещо още по-ужасно. Имаш двайсет и четири часа да извършиш делото си. Адиос.

И с тези думи Мефистофел се вдигна във въздуха и скоро изчезна в слънчевия безкрай на синевата.

ГЛАВА II

Мак се помая още малко, преобръщайки отново всичко в съзнанието си, докато най-после реши, че е най-добре да се хваща на работа и тръгна. Скоро се намери на една огромна поляна в жълто и зелено, ширнала се до хоризонта. На половин миля пред него се намираха стръмните стени на Константинопол. Те бяха по-високи и по-масивни от всички, които бе виждал в Европа. По бойниците крачеха стражи в бронзови ризници и с конски опашки на ярките си шлемове. Долу, из полето, на около половин миля от стените, имаше опънати стотици палатки и множество огньове и въоръжени мъже. Встрани от тях стояха наредени каруци, а около тях — жени и деца. Колкото повече се приближаваше, Мак виждаше навсякъде издигнати укрепления и навсякъде ковачи ковяха върхове за стрели и остриета за пики. От други каруци се разтоварваха провизии, а от многобройните шатри се вееха разноцветни знамена, окачени върху забити пред тях пики. Очевидно това бяха жилищата на водачите на тази велика експедиция. Мак видя, че това е един истински пътуващ град, който може да се стегне и да отпътува във всеки един миг. И осъзна, че той трябва да се е движил почти ежедневно от мига, когато всички са излезли от Франкската империя.

Нямаше какво друго да прави, освен да се залавя за работа, и той тръгна към лагера. Докато приближаваше, край него в елегантен тръс преминаха няколко конници и техният водач вдигна облечената си в желязна ръкавица десница към Мак, който му махна в отговор. Сигурно го бяха сбъркали с някой от франките, понеже беше облечен в обичайните за стара Европа цветове — зелено, кафяво и черно, а не в ужасните коприни и сатени на приказния Изток. Той продължи и скоро мина край предните позиции, където войници, оставили настрани щитовете и пиките си, се бяха изтегнали на топлото слънце.

— Какви новини носиш от съвета? — подвикна му един от тях.

— Новините, които нося, не са за твоите уши — отвърна Мак, отхвърляйки подадената му възможност от страх да не го разкрият още в самото начало.

— Но Бонифасх Монфераски още ли е на срещата? Дори това вече би било знак за прогрес?

— Мога да ви кажа само следното — отвърна Мак. — Положението не се е променило особено в последните няколко часа.

— В такъв случай все още има възможност да се измъкнем достойно от това гнездо на мошеници — промърмори друг от войниците.

Мак продължи нататък. Най-после стигна до едно място, което му изглеждаше познато. Беше каруца с голямо покривало от едната страна, под което стояха наредени маси и столове, натрупани едно върху друго бурета, а на масите ядяха и пиеха мъже. Това беше кръчма на колела.

Благодарен на съдбата, че най-после може да се чувства като у дома си, Мак се приближи и седна на една свободна маса.

Появи се кръчмарят, и като осъзна в миг цялата пищност на одеждите, с които бяха натъкмили Мак в Кухнята на вещиците, той се поклони ниско и каза:

— Какво да ви донеса, господарю?

— От най-доброто вино — отвърна Мак, разбрал мигновено, че този негов вид може да му послужи добре на едно подобно място.

Кръчмарят наточи кана вино и се върна с нея.

— Не съм ви виждал преди, господине. Навярно наскоро сте се присъединили към великата ни група?

— Може и така да е — отвърна Мак. — Да не би ноздрите ми да надушват печено еленско?

— Така е. Господинът има чувствителен нос. Веднага ще ви донеса едно парченце. А между впрочем, господине, носите ли ни някакви новини от славния си господар?

— Какъв господар? — попита Мак, понеже заобикалките на кръчмаря го караха да се чуди за смисъла на думите му, ако изобщо имаше такъв.

— Просто предположих, господине, че такъв важен господар като вас несъмнено ще служи на някой още по-велик от него; защото е речено, че всички неща служат на по-висши от тях на този свят, като виланът18 на господаря си или пък волът на орача, свещеникът на Господа и така нататък, та дори сред божите среди правилото е все същото.

— Единствено прозорливостта ти надвишава твоето красноречие — изкоментира Мак, силно подкрепен от виното.

— Милорд, мога ли да попитам за името ви?

— Аз съм Йохан Фауст.

— И сте изминали целия този път, за да дойдете при нас?

— Да, попътувах доста — съгласи се Мак.

— И кажете ми, господарю, на кого служите?

Останалите в кръчмата се бяха навели настрани, надавайки ухо да доловят отговора. Но Мак само се усмихна и отвърна:

— Моментът не достоен за подобен отговор.

— Не можете ли поне да ни намекнете? — Въпросът беше зададен основателно, тъй като около кръчмаря и Мак, които си приказваха тъй сладко, вече се бе насъбрала малка тълпа.

Кръчмарят поприсви око и каза:

— Обзалагам се, че сте агент на венецианския съвет, който иска да намери и поучи тщеславния Хенри Дандоло, дож на Венеция.

Мак сви рамене.

— Не — извика друг — той не е човек на венецианците. Не виждаш ли това изражение на горда набожност на лицето му и как ръцете му непрестанно търсят ръкавите на дрехата, сякаш носи монашеско расо? Обзалагам се, че е преоблечен монах, изпратен от Инокентий Трети, нашия свят Папа, който организира този свещен кръстоносен поход, а сега е разпънат на кръст от машинациите на проклетия Хенри Дандоло.

Всички се загледаха в Мак, който само каза:

— Не бих нито потвърдил, нито отрекъл. Един войник от групата заяви:

— Твърдото му държане и лаконични отговори показват, че е войник. Без съмнение той идва от страна на Филип Швабски, немногословен войн, въпреки многобройните деяния, които призовават небесата за отплата. Хващам се на бас, че носи предложение кой да стане владетел на Константинопол, когато досегашният владетел, упоритият и неудобен Алексий Трети, бъде ослепен и пратен да проси милостиня покрай кофите на някога великия си град.

Мак не издаде нито с дума политическите си пристрастия. Разговорите по въпроса, кого представлява той, не стихваха дълго, понеже нямаше никакво съмнение, че е тук от нечие име. Кръчмарят не искаше да приеме нито стотинка за храната и виното. В замяна на това помоли Мак да си спомни за него при следващото събиране на съвета, когато се решава въпросът за употребата на алкохол в кръстоносната армия. И когато Мак се приготви да си тръгва, край него се изправи един нисък, закръглен, добре облечен млад мъж в чиновническосиви одежди, представи му се като Базил от Гент и поиска позволение да помогне на Мак с мястото за нощуване, понеже той очевидно досега не беше успял да си намери.

И така, те тръгнаха заедно към яркожълтата двойна палатка, с развените пред нея знамена с гербове, понеже това беше местонахождението на Началник щаба на армията. Покрай входа се мотаеха безделници, но Базил ги разгони с думите:

— Сторете път на Йохан Фауст, наш гост от Франкската държава, който още не е обявил нито произхода си, нито пък принадлежността.

Началник щабът беше впечатлен и без да задава повече въпроси, отпусна на Мак една опъната на високо палатка, малко встрани от останалите, понеже той не бе обявил обвързаността си с нито една от фракциите. Базил, който очевидно се бе самообявил за слуга и момче за всичко на все още неизяснилата важността си особа на Мак, избърза напред, за да се увери, че всичко е готово за посрещането му. Когато Мак пристигна в новото си жилище, видя, че го чака сложена маса със студено пиле, бутилка вино и половин самун хубав пшеничен хляб. Мак нямаше нищо против един втори обяд, въпреки че кръчмарят беше щедър с виното и еленското месо и той започна да нагъва, слушайки коментара на Базил по злободневни въпроси.

— Всички са съгласни — каза Базил — че Хенри Дандоло, дожът на Венеция, превърна един религиозен поход в чиста търговия, което може да се тълкува и като преимущество и като недостатък, в зависимост от това кое считаме за по-важно — религията или търговията. — И той настойчиво загледа Мак, за да прецени накъде клонят собствените му пристрастия. Но Мак само махна с кълката в ръката си и отхапа нова хапка от хляба.

— Папа Инокентий Трети — продължи Базил — е свят човек, обладан от едничкото желание да освободи Ерусалим от сарацините. Но дали и неговите мотиви не са подозрителни поради силното му желание да подчини гръцките християни на Рим?

— Интересна мисъл — каза Мак, който тъкмо свърши с хляба и начена чиния сиропирани сладкиши, които видя на масата.

— Остава и въпросът с Алексий Четвърти, както го наричат понякога, макар че засега той няма още царство, син на детронирания Исак Втори Ангелус. Казват, че е обещал да остави Константинопол под римско владичество, ако стане крал. Така че, той е на страната на набожността, макар и главната му подкрепа да идва от страна на Филип Швабски, противник на Папската власт, буен мъж с амбиции толкова големи, колкото е малко кралството му.

— Разбирам какво имаш предвид — обади се Мак, макар че всъщност разбираше твърде малко от цялата тирада.

— И накрая не трябва да се забравя позицията на Вилардоин, водача на военната експедиция, мъж едновременно страховит и уважаван, почитащ религията, без да е ревностен вярващ. Добър човек, може да се каже. И все пак Вилардоин е известен с изключително плитките си политически интереси и пълното си безразличие към търговията. Интересува се единствено от звъна на препречени оръжия. Той ли е човекът, който ни трябва за водач?

Мак обърса устата си и се огледа къде може да подремне. Незаменимият му слуга вече му бе осигурил хубаво легло с грейка и набухната възглавница. Мак стана и тръгна натам.

— Милорд, аз съм вашият човек — каза Базил. — Няма ли да ми се доверите и да ми кажете чии интереси защитавате и кому носите съобщение? Ще се боря за вас и ще защитавам вашите интереси, господарю. Но само ми кажете какви са те.

Ех, само Мак да имаше какво да каже, защото усещаше, че се нуждае от хора на своя страна в това разтърсвано от раздори място. Но засега още не знаеше кои са по-силните, нито на коя страна е правдата, нито пък какво да направи за бъдещия прогрес на човечеството и за запазването на Константинопол.

— Добър слуга си ти — само каза Мак — и ще получиш отплата за това, когато му дойде времето. Вярвай ми, ти ще си първият, който ще разбере какви са моите пристрастия. А засега върви из лагера да видиш какви слухове се носят и се върни при мене след час-два.

— Тръгвам! — каза Базил и излезе. Мак се изпъна и заспа почти мигновено.

ГЛАВА III

Мак се събуди с чувството, че в палатката при него има някой. Беше се стъмнило. Трябва да беше спал няколко часа. Някой бе внесъл глинена купичка със запалена свещ. Базил без съмнение. Трептящият й пламък хвърляше диви сенки по платнените стени на палатката. Приличаха почти на човек; на фантастичен човек с черни и сиви одежди, пронизителни очи и буйна коса; с какъвто надали би искал да се срещнеш посред нощ. Мак протегна ръка да го пипне. Сенките поддадоха под натиска на пръстите му и той на-пипа най-обикновена плът и кости.

— Пипаш ме — промълви призракът — а не ме поздравяваш. Що за маниери са това?

— Мислех, че не сте истински — отвърна Мак.

— Наистина не съм, изцяло. Но пък и ти не си. Защото не си този, за когото се представяш.

— А вие?

— Не казвам кой съм, но ти знаеш по-добре. Привидението пристъпи напред към светлината и разкри лицето си, което Мак имаше всички основания да си спомня, понеже няколко дни бе следил всяко негово движение, преди съучастникът му, латвиецът, да нанесе удар по главата му на онази уличка в Краков.

— Вие сте доктор Фауст! — хлъцна Мак.

— А ти си един проклет самозванец! — каза Фауст със заплашителен глас.

Само за миг от секундата Мак се поддаде на гневната сила на това обвинение. Но веднага се опомни. И онези, които се занимават с нечисти дела, имат свой морален кодекс, съвсем като другите, които вършат добрини, и като тях се борят да запазят собственото си достойнство в добри и в трудни времена.

А сега бе един извънредно труден момент: твърде смущаващо е да те хванат на местопрестъплението и да попаднеш лице в лице с човека, за когото се представяш. Една такава ситуация би накарала някой по-чувствителен направо да рухне и да каже: „Съжалявам, господине, но не знаех какво върша. Веднага се отказвам, само, за бога, не ме издавайте.“ Но Мак не се бе захванал с тази роля, за да допусне да му се изплъзне лесно от ръцете. Така че събра всичкия си наличен кураж и си каза, че човекът, играещ Фауст на сцената, трябва да владее поне мъничко от фаустовския дух, за да се справи поне донякъде.

— Май тук няма да се разберем — отвърна Мак. — Не се съмнявам, че вие сте Фауст. Но аз също съм Фауст и то по силата на твърдението не на друг, а на самия Мефистофел.

— Мефистофел е сгрешил!

— Когато великите грешат, грешките с превръщат в закон.

Фауст се изправи в пълен ръст, който беше далеч по-нисък от този на Мак и каза:

— Трябва ли да слушам подобни казуистични дрънканици от човек, който говори от мое име? Чрез силите, които владея, ще ти отмъстя жестоко, ако не изчезнеш веднага и не оставиш тази игра на законния играч, а именно — на мен.

— Много си въобразяваш, това поне е очевидно — отвърна му Мак. — А що се отнася до това, кой е избраният, струва ми се, че това съм аз. Можеш да спориш до Куковден и пак няма да промениш положението на нещата.

— Да споря ли? Ще направя много повече! Ще те съсипя с вещо изработена магия и наказанието ти ще бъде зловещо, ала адекватно.

— Това пък какво значи? — попита Мак.

— Адекватно. Значи подходящо. Възнамерявам да те накажа с достойно за простъпката ти наказание.

— Знаеш много думи, които един честен човек не би употребил — каза Мак разгорещено. — А сега слушай, Фауст, въобще нямам намерение да се съобразявам с теб. Още повече, че Силите на мрака са изцяло на моя страна. Истината е, че съм далеч по-добър Фауст от тебе!

Фауст усети как гневът нажежава до червено очите му и се опита с всички сили да се овладее. Не беше дошъл да се надвиква с тоя. Искаше да заеме полагащото му се място в Състезанието на хилядолетието. И виждаше, че като заплашва Мак — срещу когото бездруго не можеше да направи нищо — само си губи времето.

— Съжалявам, че избухнах — каза Фауст. — Да поговорим разумно.

— Може би друг път — отговори Мак, защото точно в този миг платнището на входа на палатката се отметна и вътре влезе Базил. Той огледа Фауст подозрително.

— Кой е този? — попита той.

— Стар познат — отвърна Мак. — Името му е без значение. Тъкмо си тръгваше.

Базил се обърна към Фауст, който забеляза, че възпълният, раболепен младеж има в ръката си кама, а на лицето си — едно доста неприятно изражение.

— Да — каза Фауст. — Тъкмо си тръгвах. До следващия път… — и той се насили да добави — Фауст.

— Да, до следващия път — повтори и Мак. Базил попита:

— А коя е оная жена пред палатката?

— А, това е Маргарита — отговори Фауст. — Тя е с мен.

— Погрижи се да я отведеш със себе си — каза Базил. — Не искаме разни скитащи стерви да ни разпалят името.

Фауст прехапа език, понеже не смееше да се разкрива, преди да е разговарял с Мефистофел. Великият демон нямаше да понесе лесно някой да му разпали състезанието.

Фауст излезе навън и тръгна. Маргарита, която го чакаше пред входа на палатката, го настигна и по-пита:

— И така, какво се случи?

— Още нищо — отговори Фауст.

— Как така нищо? Не му ли каза кой си?

— Разбира се, че му казах.

— Защо тогава просто не се смениш с него? Фауст спря и я погледна.

— Не е толкова просто. Първо трябва да говоря с Мефистофел, а още не съм го намерил.

Той се обърна да тръгне и видя трима войници със стоманени шлемове и пики в ръка да стоят и да го наблюдават.

— Хей, ти! — извика единият от войниците.

— Аз ли? — попита Фауст.

— Тук няма друг освен нея, а аз не говоря на нея.

— Да? — каза Фауст. — Какво искаш?

— Какво правиш тук? — попита войникът.

— Не е твоя работа — отвърна Фауст. — Какво ти влиза в работата?

— Заповядано ни е да си отваряме очите на четири за такива като теб, дето се навъртат около палатките без работа. Хайде тръгвай с нас.

Фауст разбра, че е говорил, без да мисли. Прибързаното високомерие беше един недостатък на фаустовския тип характер, който Мак явно не притежаваше. Трябваше да внимава за в бъдеще. А засега ще говори любезно.

— Господа, мога да ви обясня всичко.

— Ще обясниш на капитана — отговори войникът. — А сега тръгвай тихо или ще опиташ върха на пиката ми.

И с тези думи те отведоха Фауст и Маргарита.

ГЛАВА IV

— И така, какво ново? — попита Мак, веднага щом Фауст и Маргарита си тръгнаха.

— Големи новини, господарю — отвърна Базил. — Самият дож иска да ви види незабавно.

— А, така ли? — изненада се Мак. — Знаеш ли какво иска?

— Не ми каза — отвърна Базил — но се досещам.

— Сподели мислите си с мен, добри ми служителю, докато си среша косата и се измия.

Той се зае с това действие и се ядоса, че Мефистофел и вещиците не му бяха дали поне един кат чисто бельо.

— Та какъв е тоя Хенри Дандоло?

— Той е всяващ ужас старец — обясни Базил. — Като дож на Венеция, той е командир на една от най-мощните и дисциплинирани армии в целия християнски свят. Ние, кръстоносците, зависим от венецианците за транспорта и основните си стоки и те не пропускат да ни го напомнят. Самият Дандоло е сляп и доста крехък, понеже вече е над деветдесет. Той е в една преклонна възраст, когато повечето благородници с удоволствие биха си лежали на спокойствие в селските си къщи, докато слугите им носят подсладена овесена каша. Но не и Хенри Дандоло! Той е яздил по целия път от Европа и е бил видян на бойните линии при Сабо, където искал кръстоносците да изравнят със земята този горделив унгарски град, ако искат да си осигурят съдействието на Венеция за кръстоносния поход. Те така и направили, но със силно нежелание, защото започналото като свето дело начинание вече започвало да се изопачава и да се превръща в още един въпрос на покупко-продажба. Или поне така казват хората. Аз самият нямам мнение по този въпрос, докато не чуя вашето.

— Мъдро от твоя страна — Мак прокара пръсти през косата си.

— Вашите възможности при тази среща — додаде Базил — са многобройни.

— Без съмнение.

— Едно съюзяване на вашите интереси с тези на Венеция би могло да ви донесе несънувани богатства. Но, разбира се, съществува и другата страна на въпроса.

— И каква е тя? — попита Мак, понеже Базил извади камата си, изпробва острието й с върха на палеца си и леко я положи върху масата.

— А това, господарю, е един инструмент от превъзходна толедска стомана, който може да ви се види полезен, ако случайно интересите ви не са свързани с тези на Венеция.

Мак също изпробва острието на камата с върха на палеца си, защото така се правеше с всички оръжия по онова време. После плъзна камата в ръкава си с думите:

— Може да ми свърши работа, ако се наложи да изразявам мислите си по-точно.

Базил се усмихна раболепно и извика двама войници с факли, които тръгнаха напред и осветяваха пътя. Базил предложи да го придружи, но Мак отклони предложението, осъзнавайки, че е дошло време да се заеме, с работа. На този етап бе по-благоразумно да работи сам, защото не беше сигурен кога Базил ще си даде сметка, че интересите му въобще не съвпадат с неговите.

И така, той потегли. Докато вървеше през лагера, забеляза, че в него е настъпило голямо раздвижване. Насам-натам бягаха групи войници, а конници вестоносци препускаха нанякъде в галон. Бяха запалени много огньове и навсякъде цареше атмосфера на раздвижване като при голямо начинание.

Палатката на дожа представляваше голям павилион от бяла коприна, през която се процеждаше светлина. Самият дож седеше на малък стол до една маса. Пред него имаше поднос с необработени скъпоценни камъни. Хенри Дандоло ги галеше с пръсти. Беше огромен мъж, все още внушителен, въпреки напредналата си възраст. Но сега направо се губеше в брокатовите си одеяния. На главата си носеше малка кадифена шапка с ястребово венецианско перо, накривено под лекомислен ъгъл. Тясното му лице беше небръснато, а наболата му сива брада улавяше отблясъците от светлината на огъня. Имаше тънка, хлътнала уста със здраво стиснати устни, а очните му ябълки бяха млечносини и замъглени от глаукома19. Той не вдигна очи, когато слугата обяви пристигането на Лорд Фауст, току-що дошъл от запад.

— Влез и седни, скъпи ми Фауст — каза Хенри Дандоло с боботещия си вибриращ глас на правилен немски, но със силен акцент. — Слугите са донесли вино, нали? Вземи си чаша, добри ми господине, и се чувствай като у дома си в скромните ми покои. Харесват ли ти такива дрънкулки? — махна с ръка той към подноса със скъпоценните камъни.

— Виждал съм от време на време — отвърна Мак, надвесен над подноса. — Но никога подобни. Тези са изключително лъскави и са очевидно първокласни образци.

— Рубинът е особено красив, нали? — Дандоло вдигна един скъпоценен камък с размера на гълъбово яйце и започна да по върти насам-натам. — Изпратен ми е в дар от Набаба20 на Таиробан. А този изумруд — пръстите му безпогрешно го напипаха — има необичаен за размера си блясък, не мислиш ли?

— Така е наистина — отвърна Мак. — Но се удивлявам, сър, че въпреки слепотата си, виждате качеството и отличителните белези на всеки камък. Или сте развили зрение и на пръстите си?

Дандоло се разсмя, груб басов грак, който накрая премина в суха кашлица.

— Очи на пръстите ли? Каква идея! И все пак понякога ми се струва вярно, защото пръстите ми тъй обичат да докосват красиви скъпоценни камъни, че са развили собствена способност да ги оценяват. Също така обичам и хубави материи, както е с всеки истински венецианец, и мога да ти кажа повече за стегнатостта на сплитките и тъканта, отколкото един фламандски тъкач. Но това са само старчески капризи. Имам нещо далеч по-ценно.

— И какво е то, сър?

— Погледни тук. — Старецът се пресегна назад и пръстите му напипаха и отвориха капака на голям дървен сандък. Той посегна и извади отвътре една невероятно изрисувана икона, положена върху богато надиплено кадифе.

— Знаеш ли какво е това? — попита Дандоло.

— Наистина не зная — каза Мак.

— Това е иконата на Свети Базил. Твърди се, че нейното притежаване безотказно осигурява постоянна сигурност и благоденствие на Константинопол. Знаеш ли защо ти я показвам?

— Не мога дори да си представя, господарю.

— Защото искам да занесеш съобщение на господаря си. Слушаш ли ме внимателно?

— Да — отвърна Мак, а мислите му се изпълниха с догадки.

— Кажи на Светия Отец в Рим, че плюя на него и на подлия му акт, с който ме отлъчи от църквата. Докато притежавам тази икона, нямам нужда от благословията му.

— Искате да му предам тези думи? — попита Мак.

— Дума по дума.

— Така и ще сторя, ако съдбата ме сблъска някога със Светия Отец.

— Не си играй с мен — каза Дандоло. — Макар и да го криеш, аз зная, че си негов пратеник.

— С най-дълбоко смирение моля да бъда разбран правилно — отвърна Мак. — Аз представлявам съвършено различни интереси.

— И значи не идваш от страна на Папата? Погледът на стареца беше толкова свиреп, че дори и Мак наистина да беше пратеник на Папата, мигновено щеше да го отрече.

— Категорично не! Точно обратното!

Старецът замълча, докато осмисли чутото.

— Точно обратното значи, а?

— Да, точно така!

— Но, кого представляваш ти? — настойчиво попита Дандоло.

— Сигурен съм, че ще можете да се досетите — отвърна Мак, решавайки да опита някоя от фаустовските заобикалки.

Дандоло се замисли.

— Разбрах! Трябва да си пратен от Зелената Брада Безбожника! Той е единственият, който няма свой представител тук!

Мак изобщо нямаше представа кой е Зелената брада, но реши да играе но тази свирка.

— Няма да кажа нито да, нито не — обади се той. — Но ако наистина представлявах въпросния Зелена Брада, какво щяхте да ми кажете да му предам?

— Кажи на Зелената брада, че приветстваме участието му в това велико дело и осъзнаваме уникалната роля, която може да изиграе единствено той.

— Той ще се зарадва като чуе това. Но какво по-точно?

— Трябва да започне атаката си срещу Варварския бряг след не повече от седмица. Ще можеш ли да му занесеш това съобщение навреме?

— Има много неща, които мога да направя — отвърна Мак. — Но първо трябва да зная защо.

— Причината трябва да е очевидна. Ако Зелената брада, който командва пиратите в Пелопонес, не възпре корсарите от Варварския бряг, те ще пъхнат прът в колелата на нашите планове.

— Да наистина — каза Мак. — А какви са тези планове между другото?

— Плановете ни да завладеем Константинопол, разбира се. Ние, венецианците, използвахме морската си сила до краен предел, за да подпомогнем придвижването на франките до Азия. И ако нашите далматински воини бъдат подложени на пиратски нападения, боя се, че ще се окажем в особено затруднено положение.

Мак кимна и се усмихна, но вътрешно кипеше от вълнение. Значи Дандоло се готви да завладее Константинопол! И най-развихреното въображение не би представило този план като защита на града! Изглеждаше очевидно, че Дандоло трябва да изчезне и едва ли би имало по-подходящ момент за това от този, докато е насаме със стареца в неговата палатка и то по време, когато в лагера на франките е настъпило раздвижване. Мак изтегли ножа от ръкава си.

— Ти разбираш — каза Дандоло, галейки рубина, — че някога великият и вдъхващ страх Константинопол, сега е своя бледа сянка поради неумелото управление на глупавите си царе. Но ще спра дотук. Не, аз самият няма да царувам. Властта във Венеция ми стига! Но ще сложа свой човек на трона във Византия и ще дам заповеди да се върне старият блясък и величие на града. А когато се съюзят Константинопол и Венеция, целият свят ще замлъкне от изумление пред великия век на търговията, който ще последва, и възможностите, които ще се разкрият.

Мак се поколеба. Вече се бе приготвил да нанесе удара. Но думите на Дандоло предизвикаха в съзнанието му представата за един велик град, възвърнал прежното си величие, един град, застанал в предните редици на търговията и науките, място, което може да се окаже крайъгълен камък в историята на света.

— И каква религия ще изповядват гърците тогава? — попита Мак.

— Въпреки различията между мен и папата — отвърна Дандоло — аз съм добър християнин. Младият Алексий ми обеща най-тържествено, че ако по-лучи властта, той ще върне своите поданици в святото лоно на Рим. Тогава Папата ще отмени отлъчването ми, какво говоря, може дори да ме канонизира, защото в наши времена още никой не е чувал за такъв невероятен подвиг на връщане на цял народ в лоното на църквата.

— Господарю!. — извика Мак. — Намеренията ви наистина са свети и прекрасни! Разчитайте на мен да ви помогна с каквото мога!

Старецът протегна ръце и прегърна силно Мак. Той почувства острата му набола брада и топли солени сълзи, а Хенри Дандоло издигна глас във възхвала на Бога. Мак също се готвеше да каже някоя и друга дума в този смисъл, защото това нямаше да навреди, но в този миг в палатката се втурнаха войници.

— Господарю! — извикаха те. — Атаката започна! Вилардоин вече поведе войниците си срещу стените на града!

— Заведете ме на рамото място! — извика Дандоло. — Аз лично искам да се бия на страната на святото дело! Оръжието ми, бързо! Фауст, предай предложението ми на Зелената брада и пак ще си поговорим!

И с тези думи старецът излетя от палатката, носен на ръце от слугите си, като взе със себе си светата икона, но остави торбичката със скъпоценните камъни.

Мак остана в палатката, по чиито копринени стени играеха палави сенки и реши, че всичко се нарежда прекрасно. Той щеше да спаси Константинопол и да спечели от това, както и самият Хенри Дандоло. Но за всеки случай, ако нещата тръгнеха на зле… Мак намери малка платнена торбичка и си подбра няколко прекрасни скъпоценни камъка, после забърза навън в мрака.

ГЛАВА V

Войниците отведоха Фауст и Маргарита до малка дървена постройка от дебели бичени дъски. Това беше затворът и Фауст веднага разбра, че е от онези, преносимите, подходящи за армии по време на по-ход. Този затвор специално, беше изключително здрав и добре скован, внос от Испания, а маврите от Андалусия добре знаеха как се правят тия работи. При влизането войниците показаха на Фауст и Маргарита стаята за мъчения, едно малко чудо на миниатюризацията и хитрите приспособления.

— Не можем да разчекнем цял човек, както в Европа — обясни им един от войниците — но спокойно можем да му откъснем ръцете и краката, а ефектът е същият, като при цяло тяло. Тези щипци за пръсти вършат същата работа като по-големите модели, а са големи точно колкото лешникотрошачка. Ето я и желязната ни девица, по-малка от моделите в Нюрнберг, но с повече шипове. Маврите знаят по-добре от всеки друг, как да разположат повече шипове на квадратен сантиметър. Щипките ни са по-малки наистина, но могат да късат месо съвсем задоволително.

— Няма да ни подложите на мъчения, нали? — извика Фауст.

— Разбира се, че не — отвърна водачът на войниците. — Ние сме обикновени войници. Стига ни и да убиваме направо. А дали ще ви измъчват, или не зависи от Директора на затворите.

Когато войниците си тръгнаха, заключвайки вратата след себе си, Фауст клекна и започна да чертае пентаграм21 на прашния под, с една вейка, която откри в ъгъла. Маргарита седна на кръглото столче — единствения мебел в килията — и го загледа.

Фауст започна напевно да мълви заклинание, но нищо не се случи. Проблемът беше, че не бе взел достатъчно от магическите си съставки, толкова бързаше да намери самозванеца. Но все пак трябваше да опита. Той изтри чертите и ги нарисува отново в праха по пода на затвора. Маргарита стана и закрачи нагоре-надолу като затворена в клетка пантера.

— Не стъпвай върху пентаграма — каза й Фауст.

— Въобще не стъпвам — каза тя раздразнено. — Ще направиш ли изобщо нещо?

— Опитвам се — промърмори Фауст. Той намери китка буника на дъното на кесията си и добави клонче от имел, останало от една зимна церемония. После отупа ръкавите си добре и те пуснаха малко антимон. А на обувките си намери две люспи олово. Какво още му трябваше? Налагаше се да замени гробищната пръст с обикновена кал. А що се отнася до праха от мумия — е, ще използва малко сопол.

— Ама че отвратително — обади се Маргарита.

— Млъкни, защото той може и да ти спаси живота.

Всичко беше готово. Фауст размаха ръце и замънка напевно. В средата на пентаграма се появи мъждукаща розова светлинка, колкото огнена точка, която бързо порастваше.

— О, успя, успя! — извика Маргарита. — Ти си прекрасен!

— Тихо! — изсъска Фауст. И като се обърна към растящата светлина, изрече:

— О, дух от най-дълбока тъма, призовавам те в името на Асмодей, на Велзевул, на Белиал…

Откъм светлинката се дочу глас на млада жена, който изрече безстрастно:

— Моля, престанете с призоваването. Не съм призован дух.

— Не си ли? — попита Фауст изумен. — Какво си тогава?

— Представител на Пъклената комуникационна служба. Не можем да приемем призоваването ви в сегашния му вид. Моля, проверете заклинанието си и ако мислите, че сте сгрешили, моля, призовете отново. Благодаря. Приятен ден. — Гласът замлъкна и розовата светлинка се смали и изчезна.

— Чакай! — извика Фауст. — Зная, че ми липсват всички необходими съставки. Но имам повечето! Сигурно ще можете да направите едно изключение…

Но отговор не последва. Розовата светлина беше изчезнала, а в тъмницата не се чуваше друг звук освен тупкането от крачето на Маргарита.

После отвън се разнесе шум. От бягащи крака. Тракане и звън на метални ризници. Скърцане на големи дървени колела, които се завъртат по несмазани оси. Гласове на войници, които крещят заповеди. Чуваше се и друг звук. Един монотонен глас четеше нещо, което Фауст оприличи на заклинание. Той заповяда на Маргарита да престане да шуми и притисна ухо до стената. Да, гласът се долавяше от съседната тъмница. Но не беше заклинание, а молитва.

— Чуй ме, Господи — казваше приглушеният глас. — Не съм извършил нищо лошо, а все пак съм потънал в прокълнат двоен мрак, мракът на собствената ми слепота и този — на тъмничната килия. Аз, Исак, който някога бях цар в Константинопол, и известен като Алексий Трети, отдаден на множество богоугодни религиозни дела, който дарих на църквите в Константинопол следните неща… — И последва цял списък с дарения на отделни църкви и свещенослужители, който беше толкова дълъг, че Фауст успя да се обърне към Маргарита и да каже:

— Знаеш ли кой е в съседната килия?

— Хич не ме е грижа — отвърна Маргарита. — Искам само да се измъкна от тази.

— Мълчи, момиче! В тази тъмница чезне Исак, предишният цар на Константинопол, свален от престола от жестокия си брат, който се самокоронясал за император и го ослепил.

— Без съмнение непрекъснато попадаме на височайши спътници — каза Маргарита саркастично.

— Тихо! Някой отваря вратата на тъмницата!

Фауст се ослуша и чу как ключът се обърна в ключалката, вратата се отвори и се затвори отново. Чу се тътрене на крака (дървената стена беше много тънка) и последва миг тишина. После се обади гласът на стария Исак, който попита умолително-жаловно:

— Кой е дошъл при мен? Говори, защото не мога да те видя.

— Нито пък аз — отвърна един плътен глас. — Но идвам на помощ, която ще ти донесе облекчение, дори и в слепотата ти.

— Донесъл си какво?

— Подкрепа. Помощ. Облекчение. Не разпознаваш ли гласа ми Исак? Аз съм Хенри Дандоло!

— Това е дожът! — прошепна Фауст на Маргарита. — Хенри Дандоло, всемогъщият дож на Венеция! — и като надигна глас Фауст извика силно:

— Доже Дандоло! Елате тук! Имаме нужда от вашата намеса!

Чу се глуха гълчава, тропот на крака. И тогава вратата на тъмницата на Фауст се отвори. И зад нея стоеше високата изправена фигура на Хенри Дандоло, величествен в брокатовата си одежда в аленочервено и зелено, хванал в ръката си свещената икона на Свети Базил.

— Кой си ти, че така ме наричаш по име? — извика настоятелно Дандоло.

— Аз съм Йохан Фауст — извика Фауст. — Дойдох на това място да изправя една огромна несправедливост, извършена спрямо мен. Тук има един мъж, който се представя от мое име и който заблуди един наивен тъмен дух с разказа си. Твърди, че е велик магьосник, но не е! Аз съм великият магьосник!

— Разбирам — каза Дандоло.

— Умолявам те, Хенри Дандоло, освободи ме от това място и аз ще ти бъда достоен съюзник!

— Щом си такъв велик магьосник — попита Дандоло — защо не се освободиш сам?

— Дори магьосникът има нужда от някой инструменти — обясни Фауст. — Тук нямам никакви магьоснически инструменти. Но ако имах само една от липсващите ми съставки, за да завърша заклинанието — иконата, която държиш в ръката си, например…

Хенри Дандоло го погледна гневно.

— Ти би извършил заклинание с иконата на Свети Базил?

— Да, защо не, нали затова са светите икони!

— Единственото предназначение на иконата на Свети Базил — прогърмя гневно гласът на Дандоло — е да запази град Константинопол от гибел.

— Е, като гледам не е свършила кой знае каква работа!

— Ти не бери грижа за това. То няма нищо общо с теб.

— Може и да няма — каза Фауст. — Поне ни освободи, тъй като не сме направили нищо лошо и не сме ти врагове.

— Трябва да се позанимая с твърдението ти, че си магьосник — каза Дандоло. — Ще се върна.

И като каза тези думи, той се завъртя на пети и, воден от войниците си, излезе от тъмницата. Вратата са затръшна зад него и ключът се превъртя.

— Невъзможно е да се говори разумно с тия тъпи венецианци! — ядоса се Фауст.

— О, боже, какво ще правим сега? — завайка се Маргарита.

Тя беше отчаяна. Фауст също не се чувстваше по-добре, макар че в този случай го терзаеше повече уязвената гордост, отколкото страхът от смъртта. Той закрачи нагоре-надолу, опитвайки са да мисли практично и разумно. Беше истинско късогледство от негова страна да тръгне да преследва Мефистофел без да е сто процента сигурен, че магията му е наред. Спомни си, когато пропътува Европа с цяла чанта номера. Винаги беше подготвен. Да не би славата да бе притъпила разума му? И ако е така, как щеше да го разбере?

Той отново се зае с пентаграма, повече, за да се намира на работа, отколкото с някаква реална надежда за успех. И се изуми, когато видя в бледите очертания отново да се появява светлина. Отначало беше мъничка червена светлинка, точно както предния път, но ставаше все по-голяма и този път беше червеникаво-оранжева, оттенък, който подсказваше появата на дяволско изчадие.

Когато светлината започна да придобива човешки вид, Фауст извика:

— О, дух! Аз те призовах от най-дълбоката тъма…

— Не, не си — отвърна съществото в светлината, като прие формата на дребен демон с лисиче лице и къси кози рога, облечен в прилепнала по тялото чортова кожа, която очертаваше стройната му фигура.

— Не съм те призовал ли?

— Ни най-малко. Дойдох по собствено желание. Аз съм Аззи. И съм демон.

— Радвам се да се запозная с вас — каза Фауст. — Аз съм Йохан Фауст, а това е приятелката ми, Маргарита.

— Зная кой си — отговори Аззи. — Наблюдавам действията ти, както и тези на Мефистофел и на онзи другия, който нарича себе си Фауст.

— Значи знаеш, че той е самозванец! Аз съм Фауст!

— Наистина си — каза Аззи.

— Е и в такъв случай?

— Ами, обмислих ситуацията. И искам да ти направя едно предложение.

— Най-после! — извика Фауст. — Признание! Мъст! Вечни удоволствия!

— Не бързай толкова — сряза го Аззи. — Франкските затвори не са местата, където обикновено водя преговори.

— А къде тогава?

— Имам предвид точно определен планински връх — обясни Аззи. — Това е една висока планина в Кавказ, недалеч от мястото, където Ной е видял земя за първи път след Потопа. Там ще можем да по-говорим и да ти изложа плана си с цялото му надлежно величие.

— Води ме, тогава — каза Фауст.

— Хей, ами аз? — попита Маргарита.

— Ами тя? — попита Фауст.

— Тя не може да дойде. Сделката е само между мен и тебе, Фауст, и не засяга разни придружители.

— Колко си нагъл! — извика Маргарита. — Аз съм с него! Даже му помагах за заклинанията. Той ме повика да тръгна с него. Йохан, не ме оставяй тук!

Фауст се обърна към Аззи:

— Не е хубаво това нещо!

— Давам ти честната си дума — каза Аззи — че тя ще се оправи.

— Сигурен ли си?

— Никога не греша за такива неща.

— Да вървим тогава — каза Фауст. — Маргарита, ще се върна при теб скоро. Не ми е приятно да постъпвам така, но бизнесът си е бизнес.

Но всъщност Фауст не съжаляваше, че я оставя, защото Маргарита не се бе оказала чак толкова възхитителна и послушна, колкото очакваше.

— Не, не! Вземете ме с вас!

Нещастното момиче се втурна към Фауст и се опита да го прегърне. Но Аззи махна с ръка. Надигнаха се дим и пламъци и Маргарита се дръпна назад. Когато димът се разнесе, Фауст и Аззи бяха изчезнали, тя бе сама в тъмницата, а към вратата се приближаваше тежък тропот на войнишки обувки.

ГЛАВА VI

Аззи, повлякъл Фауст след себе си, летеше високо и бързо над бойниците на Константинопол, после се насочи на югозапад над голямата равнина Ана-дола. От време на време прелитаха над някое кирпичено село, където живееха турци, мигрирали по тези места от не знам си къде, и вече настъпващи към северните стени на града. Не след дълго стигнаха над една местност с ниски, голи хълмове и под тях се видяха първите върхове на Кавказките планини. Аззи чувстваше екзалтация от бръснещия полет над тях, но Фауст трепереше от студения, режещ въздух. Планините се надигаха нагоре, острите им върхове пробиваха като игли пухкавите бели облаци, огрени от яркото слънце.

— Виждаш ли онзи високия връх там отпред? — попита Аззи Фауст, извисявайки глас, за да заглуши свистенето на въздуха. — Там отиваме.

Приземиха се върху самия връх, на едно плоско като дъска място, окъпано в ярка обедна топлина. Фауст искаше да запита Аззи как е направил всичко това, понеже когато напуснаха лагера на кръстоносците беше полунощ. Но не желаеше да се покаже невежа и затова само попита:

— Къде се намираме?

— Това е Връх Крешендо, най-високият в Кавказ — обясни Аззи. — Не е далеч от Арарат, където Ной видял за първи път земя след Потопа.

Фауст се приближи до ръба. Кристално чистият въздух разкриваше пред него ясна гледка по протежение на много мили, чак до мирните селища, разположени долу в равнините. А зад всичко това едва се мержелееше палат от розов мрамор, украсен с бели стени и кулички, съвсем като торта.

— А това какво е? — попита Фауст пак.

— Това е Замъкът на безгрижието — отвърна му Аззи. — Ще бъде твой, ако постъпиш както ти кажа.

— И какви са конкретните качества на Замъка на безгрижието? — осведоми се Фауст.

— Виждаш ли розовия камък, от който е построен палатът? Това е камъкът на щастието и е взет от Златния век на човечеството, когато е имало страшно изобилие и всички били щастливи. Камъкът е така пропит с късмет и щастие, че през по-голямата част от времето човек е в състояние на лека еуфория. Това е място, където ще потънеш в блажено щастие, Фауст. Там има и обичайния асортимент от девойки с най-съвършени форми и с такива сърцераздирателно красиви лица, че дори и небесен ангел би се разплакал, макар че по-добре началниците му да не го хващат в такова, недостойно за един ангел, поведение.

— Замъкът изглежда много малък оттук — каза Фауст.

— Свойствата на въздуха и светлината в тази планина са такива — обясни му Аззи — че с едно леко примижаване можеш да увеличиш обектите пред себе си и да видиш, каквото си поискаш.

Фауст присви очи, но отпърво прекалено силно, и изведнъж се намери лице в лице с огромна розова стена, погледната от не повече от пет сантиметра разстояние. Като леко отпусна клепачи, той успя да се отдели от стената и да получи панорамна картина от замъка. Замъкът наистина беше прекрасно място. Фауст видя множество бликащи фонтани, спретнати, покрити с чакъл бели алеи, които се виеха през огромна, добре поддържана градина, видя много питомни сърни из сенчестите му кътчета и огромен брой яркоперести папагали сред клоните на дърветата, които превръщаха злачното място в пъстроцветен подвижен панаир. Видя облечените в бяло слуги, които вървяха насам-натам с медни подноси, отрупани с бонбони, плодове, ядки и панички с пикантни сосове. Те предлагаха тези лакомства на гостите, облечени в богати пъстроцветни роби. Фауст видя, че някои от гостите са високи, с дълги благородни бради и с такива съвършени обли глави, каквито не бе виждал, откакто бе учил древноримска скулптура в университета.

— Кои са тези мъже? — попита той.

— Това са философи — каза Аззи — и работата им е да си говорят с теб за онези важни „как“ и „защо“ в живота и да добавят своята интелигентност към бързата ти като светкавица мисъл. А сега префокусирай малко погледа си наляво — точно така — и виж онази постройка с кръгло кубе, построена малко встрани от останалите.

— Да, виждам я и какво е това? — попита Фауст.

— Това е трезорът на замъка — обясни Аззи. — Там има несметни съкровища: най-чисти скъпоценни камъни, перли с несравнима красота, янтар с невероятно съвършенство и други такива хубави неща.

Фауст пак присви очи и леко наведе глава.

— А какво е това, което виждам далеч на хоризонта? — попита той. — Прилича на движещ се облак от прах.

Аззи погледна.

— Това няма значение.

— Но какво е все пак?

— Това, щом искаш да знаеш, е орда диви турски еничари — отвърна Аззи.

— И те ли са част от замъка?

— Боя се, че не. От време на време нанасят тук-там страшни опустошения. Но не закачат замъка.

— Но какво ще правя, ако ме нападнат? — попита Фауст. — Тогава всичките ми богатства и безгрижен живот няма да чинят и две пари, нали?

— Промяната все ни преследва по петите — мъдро каза Аззи. — Пред всеки замък съществува по една банда диви воини, които правят всичко, за да влязат вътре. И понякога успяват. Но не се бой, никога няма да те оставя в беда. Мога да ти осигуря дворци в различни райони на света. Има много прекрасни градове, където би могъл да живееш. Нито пък ще си ограничен само в твоето време. И ако ти се разхожда из Атина в компанията на Платон, например, или в древния Рим, да си говориш с Виргилий или с Цезар, мога да ти уредя и това.

— Звучи ми страшно примамливо — каза Фауст. — Но какво ще кажеш за моето законно място в състезанието между Мрака и Светлината?

— Мисля, че ще мога да направя нещо и по този въпрос — отговори Аззи. — Но нали разбираш, че тази грешка не е била направена по моя вина, а заради глупавия Мефистофел. И аз възнамерявам да му дам един добър урок. Но първо трябва да направя някои проучвания, защото състезанието е вече в ход и силите на Мрака и на Светлината няма да бъдат особено зарадвани от възможността да се прекъсне. С малко късмет и с някоя и друга дума, подхвърлена където трябва, мисля, че ще мога да те включа в играта на мястото на Мак.

— И ще направиш всичко това за мен?

— Да — отвърна Аззи — но има едно условие.

— И какво е то?

— Трябва да се обвържеш с най-тържествен обет, че ще ми се подчиняваш във всички случаи, и особено по въпросите, които засягат състезанието, ще се обвържеш с мен и ще правиш всичко, което ти кажа.

Фауст се изправи гордо.

— Аз да ти се подчинявам? Аз съм Фауст, а ти кой си? Само някакъв безименен нечист дух!

— Не бих казал нечист — засегна се Аззи. — Това е клевета по адрес на нас — демоните. Пък и няма нищо безчестно в това да се подчиняваш на дявол. Хората го правят през цялото време.

— Не и аз — каза Фауст. — Защо считаш, че е необходимо?

— Защото имам план, чрез който да те възстановя на законното ти място в тази игра, а и себе си също. Но трябва да правиш, каквото ти казвам. Няма да ти се сторя труден господар. Е, хайде, ще го направиш ли?

Фауст се замисли страшно объркан. Изкушаваше се да се поддаде. Да бъдеш господар на замъка беше едно стъпало по-високо от това да си алхимик в Краков. Но не можеше да се насили да се подчинява на Аззи. Някаква дълбоко стаена неохота го караше да се въздържа. Не толкова защото човекът Фауст трябваше да постъпва само както той си иска. А по-вече, защото, бидейки въплъщението на първообраза на фаустовския дух, той не можеше да се подчини на един дух, който по силата на нещата трябваше да служи на самия него, а не обратното.

— Не мога да го направя — каза той.

— Но размисли — добави Аззи. — Какво ще кажеш, ако ти дам и онази квинтесенция на красотата, която търсят всички мъже. Разбира се, говоря не за друга, а за несравнимата Елена от Троя.

— Не ме интересува като обект. Всъщност аз си имам приятелка.

— Но не е Елена от Троя!

— Нищо интересно — повтори Фауст.

Аззи се усмихна:

— Само погледни.

И като изрече тези думи, демонът махна с ръка. И там, на планинския връх, пред очите на Фауст, започна да приема форма една жена, която после застана пред него в цялото си великолепие. Тя го гледаше с прекрасните си очи с наситен цвят, макар че не можеше точно да се определи кой е той, защото се променяше заедно с облаците, които прелитаха и закриваха слънцето. В един миг бяха сиви, в следващия — сини, а само миг след това — зелени. Беше облечена в класическа гръцка женска дреха — бяла туника с много плисета, която обвиваше едното рамо, а оставяше другото открито. Тя беше тъй прекрасна и съвършена в пропорциите си, че би било абсурдно да се избере само една нейна отличителна черта пред другите, като например да се каже, че носът й е прекрасен, или веждите са великолепно извити, или има прелестна гръд, или краката й са направо изваяни. Всички тези твърдения биха били верни, но Елена стоеше над всякакви описания и не подлежеше на сравнения. Тя притежаваше онова съвършенство, което понякога смътно се мярва в сънищата на мъжете. Тя бе самото съвършенство, много повече идеал, отколкото жена и все пак беше човек. И ако в нея имаше някакви недостатъци, то те само биха подсилили съвършенството й със своята човечност.

Фауст я погледна и изпита диво желание да се подчини на изкушението. Тя бе награда, която си заслужаваше да бъде спечелена — и то напълно отделно от вроденото привличане, което излъчваше — съществуваше и удовлетворението да я отнемеш от всички други мъже и всички мъже на света, с изключение на педерастите, да ти завиждат. Да притежаваш Елена — това би направило всеки мъж по-богат дори и от царя на царете.

Но пак оставаше въпросът за цената. Защото мъж, който притежава Елена, също ще бъде притежаван от нея и не би могъл да назове нито душата, нито съдбата си единствено свои. Славата му ще бъде засенчена от нейната. А в неговия случай — той вече нямаше да бъде Фауст — прототипа. Вероятно щяха да го наричат „любовника на Елена“. А неговите собствени превъзходни качества не можеха да допуснат да бледнеят в сравнение с нейните. Парис сигурно е бил свестен мъж, там в древна Троя, когато я е спечелил от Менелай. Но кой днес говореше за Парис?

Освен всички тези основания съществуваше и още едно допълнително: Фауст знаеше, че копнежът по Елена е едно, но да я притежава наистина — това би било нечувано по отношение на прототипа. Той беше Фауст — един соло изпълнител, който отстояваше самия себе си. Нямаше да стане играчка в ръцете на нито един човек, нито пък на жена.

Той заговори бързо, преди гледката на фаталната хубост да го е завладяла напълно.

— Не, не — каза той — не я искам и няма да бъда твое оръдие.

Аззи сви рамене и се усмихна. Не изглеждаше чак толкова изненадан от подобно решение. Трябва да е знаел добре от каква твърда жилка е изтъкан Фауст и като осъзна това, сърцето на Фауст се изпълни със законна гордост. Вече е нещо, когато дори един демон се възхищава на праволинейността ти!

— Добре — каза Аззи. — Ще се отърва от нея. Но си струваше да се опита.

Той махна няколко пъти с ръка с такава сръчност, на която Фауст от своя страна не можеше да не се възхити: магьосниците разпознават способностите един на друг по извивките на ръката и движението на пръстите. Аззи беше направо несравним.

Светлината около Елена, която бе изчакала доста пасивно да свърши всичко това, потрепна за миг. Но после трептенето изчезна. Аззи пак махна с ръка. Този път нямаше дори потрепване.

— Ама че странно — учуди се Аззи. — Обикновено това Заклинание за изчезване върши работа. Ще трябва да го проверя, когато ми остане малко време. Виж какво, Елена е приятна жена, пък и има нужда от малка отпуска от Хадес, където живее в момента. Какво ще кажеш да поостане малко с теб, а аз ще дойда да си я взема по-късно?

Фауст я погледна и сърцето му затупа лудо в гърдите, тъй като, въпреки железните причини, които го подтикнаха да се откаже от нея, той страшно я харесваше. Но се овладя и каза:

— Ами, добре, ще се грижа за нея известно време, щом ме молиш. Но, разбира се, не бива да забравяме за Маргарита.

— Не се тревожи за нея — каза Аззи. — Няма да й се случи нищо лошо. Пък и беше очевидно, че не е за тебе.

— Така ли мислиш? — попита Фауст.

— Повярвай ми. Един демон винаги познава, по топлината в гърдите си, кога една любов е обречена на разруха. Ще дойда при теб по-късно и пак ще по-говорим. Сигурен ли си, че не съществува нищо, с което бих могъл да те изкуша?

— Не, но ти благодаря, че се опита.

— Добре тогава. Трябва да вървя.

— Чакай! — извика Фауст. — Не би ли могъл да ме снабдиш с някои магически съставки за Заклинанието за прехвърляне? Иначе с Елена има да си стоим тук на тоя връх.

— Добре, че ми каза — отвърна Аззи. И като отвори кесията, каквато носят всички дяволи, но която, благодарение на магиите, не им издува дрехите, Аззи извади богато разнообразие от билки, мускали, лекове, пречистени метали, тайни отрови и тем подобни и ги даде на Фауст.

— Благодаря ти — каза той. — При наличието на всичко това спокойно ще мога да изкова съдбата си. Предложението ти беше много мило, Аззи, но мога сам да се справя с въпроса за самозванеца.

— Сбогом, тогава! — извика Аззи.

— Сбогом — отговори Фауст.

И двамата застанаха в една и съща поза — с вдигната във въздуха дясна ръка, с изпъната длан и сгънат навътре палец — обичаен магьоснически жест за поздрав — и Аззи изчезна във въздуха, обвит в ярка светкавица, а Фауст, само миг по-късно, направи същото в компанията на Елена.

ГЛАВА VII

Маргарита направо не можеше да повярва. Беше чувала, разбира се, че магьосниците са гадно племе, но това, както казваха немците, наистина преля чашата. От кръчмата в Краков тя бе попаднала в тъмница в Константинопол, без дори да знае за какво я арестуваха. И ето че сега бе изоставена от Фауст и вероятно я очакваха сериозни беди. Тя закрачи напред-назад из килията, но отстъпи към стената, когато чу стъпки по коридора. Те спряха пред съседната врата и тя се отвори с хлопване.

Маргарита се ослуша и зачака да чуе нещо. Настъпи кратка тишина. После стъпките се чуха отново. Те спряха пред нейната килия. Разнесе се шумът от ключ, който трака в ръждясалата ключалка. После се превъртя. Вратата на тъмницата се отвори и тя се сгуши до стената.

И видя как в килията влиза висок русокос млад мъж, облечен в хубави дрехи. Той сиря на вратата и й хвърли изпитателен поглед. За миг двамата образуваха жива картина на сивата светлина, която се процеждаше в килията от окачените в редица по стените в коридора фенери от рога. Новодошлият, още почти момче, с блеснала на горната му устна тънка ивица пот, застана с втренчен поглед, а тя, с приятно разрошена кестенява коса и леко повдигната пола, разкриваща заоблени глезени, се бе сгушила в поза на ужас, но и на предизвикателство.

Накрая Мак, понеже това беше той, каза:

— Коя си ти?

— Аз съм Маргарита — отвърна момичето. — А ти?

— Доктор Йохан Фауст на вашите услуги.

Маргарита премигна в недоумение и едва не се изтърва да каже, че не може да е Фауст, защото истинският Фауст току-що я беше изоставил и бе хукнал да се забавлява с един демон. Но след като размисли за миг, реши, че подобно изявление едва ли би я поставило в особено изгодна позиция, понеже този човек очевидно бе дошъл с намерението да я освободи и не би се зарадвал от подобно противоречащо поведение още в самото начало на взаимоотношенията им. Нека да е Фауст, Мауст, Бауст — който си ще, стига само да я измъкне оттук.

— Какво правиш тук? — попита Мак.

— Дълга история — отвърна Маргарита. — Бях с онзи, другия и… ами, той всъщност си замина и ме остави тук, а ти?

Мак бе дошъл дотук, преследвайки Хенри Дандоло, за да вземе от него иконата на Свети Базил, защото му се струваше, че се нуждае точно от това в тази ситуация, за да доведе започнатото до успешен завършек. Когато стигна до първата килия, видя, че Хенри Дандоло е заминал със стария сляп Исак. Той също се готвеше да тръгва, когато някакво предчувствие го накара да погледне в съседната килия. Беше извънредно странно: не му беше в натурата да гледа по килиите. Но този път му се видя много наложително. И го направи. Но как би могъл да каже всичко това на Маргарита?

— И моето е дълга история — подсмихна се той.

— Искаш ли да се измъкнеш оттук?

— Прасетата обичат ли помия? — попита Маргарита, използвайки един израз, употребяван често в онази част на Германия, където тя беше гъсарка.

— Ела, тогава — каза Мак. — Дръж се за мен. Трябва да намеря някого.

Те излязоха от тъмницата и отидоха в лагера. Там цареше объркване и смут. Горяха хиляди факли, които осветяваха бягащи насам-натам хора. Ревяха тръби и повечето хора се придвижваха по посока на градските стени. Изглежда се провеждаше масирана атака.

Мак и Маргарита си проправяха път през тълпата, като също се движеха в тази посока, заедно с повечето хора. Всички бързаха към стените на Константинопол, където изглежда се водеше битка. От битката назад се връщаха окървавени мъже, които имаха нужда от помощ. Много бяха с набучени по тях византийски стрели, които се различаваха от другите по червено-зелените шестоъгълни емблеми, изрисувани по тях и по перата, които бяха по-скоро патешко, отколкото канарено жълти.

Край тях пребягваха други войници, забързани да се включат в битката. По високите бойници не личеше да се води битка. Но долу големите врати, които пазеха Константинопол, се отдръпнаха назад с внезапно дрънчене, отворени от франкски симпатизанти вътре в самия град. Кръстоносците, които бяха на коне, бързо се групираха и препуснаха към отворените врати в брониран строй. Входът беше препречен от гръцки войници и нормани, наети да се бият в армията на града. Те напразно се опитваха да спрат прилива от хора. Но подлуделите кръстоносци ги пометоха, във въздуха проблясваха кратко бойни брадви и боздугани и се чуваха жестоки тъпи удари, когато те постигаха ужасяващия си краен ефект да се ударят в човешко тяло. Група жени бяха докарали до горния край на стената огромен казан с врящо масло. Те надигнаха казана от едната страна и маслото се изля като цвърчащ златен водопад. Франкските воини, попаднали отдолу, запищяха, когато врящото масло се изля върху доспехите им, мина през цепнатините за вратовете и ръцете и ги свари отвътре като истински раци. После жените бяха пометени от цял рояк стрели и ордата на франките отново настъпи неудържимо с бойни викове навътре към града. Сега единствените останали защитници на вътрешните стени бяха малка група турски наемници. Тъмните им и бързи стрели затъмниха небето и зловещото свистене на полета им заглуши всякакви думи. Кръстоносците падаха покосени редица след редица, търкулваха се от конете, заприличали на таралежи от попадналите на място турски стрели. Но после вълната от подлудели франки стигна до редиците на турците. Дребни и леко въоръжени, каквито си бяха, те не можеха да устоят на едрите, космати, небръснати европейци с тяхното тежко въоръжение. Чуваше се чупене на кокали и трошене на черепи и накрая, подлуделите от кръвта франки пробиха редиците на турците и се втурнаха по градските улици.

Мак също тичаше натам, веднага след войниците, повлякъл Маргарита след себе си. Най-накрая забеляза Хенри Дандоло. Старецът стоеше сам, хванал в ръце огромен меч. Той го размахваше тъй диво, че всички наоколо му трябваше да отстъпят назад.

— Заведете ме при тях! — крещеше Дандоло. — Заведете ме при тези гърци!

Мак се втурна напред и като се гмурна под свистящия меч, хвана Дандоло за ръката и каза:

— Хенри! Аз съм, Фауст! Нека аз те заведа!

— А, пратеникът на Зелената брада! — каза Дандоло. — Добре, само ме обърни по посока на врага и ме бутни леко да тръгна.

— Добре — каза Мак и обърна Дандоло с лице към градските стени. И през това време сръчно смъкна от рамото му копринената торбичка, от която бе видял да се подава края на иконата на Свети Базил.

— Пожелавам ви успех, господарю! — извика той след него, а Хенри Дандоло размаха меча си в отговор и се втурна напред в битката, един предшественик на Дон Кихот, ако той изобщо е съществувал някога.

Мак се обърна към Маргарита.

— Е, хайде да се омитаме оттук!

Мак, все така влачейки Маргарита след себе си, се отдалечи от стените на града и се върна обратно в лагера. Търсеше място, където да се скрие. Но със сигурност знаеше, че вече е изпълнил първата си и най-важна задача. Беше направил своя избор, спасявайки иконата на Свети Базил.

Вече беше станало късно. Внезапно падна мрак. Нощта бе захладняла доста. Задуха студен вятър. Разтреперани и измръзнали Мак и Маргарита шляпаха назад през калното бойно поле.

— Къде отиваме? — понита Маргарита.

— Трябва да се срещна с един човек — отвърна Мак, чудейки се къде ли се намира Мефистофел в този момент.

— А знаеш ли къде е?

— Той каза, че ще ме намери сам.

— Защо тогава препускаме така?

— Трябва да се махнем от мястото на битката. Там може да ни убият.

След малко попаднаха на група войници. Не онези, който бяха арестували Фауст предната нощ. Но много приличаха на тях — бяха също така едри, небръснати, космати, с мръсен език и накамарени с оръжие. Те явно бяха участвали в битката и това им личеше, откъдето и да ги погледнеш. Целите бяха омърляни и насинени, а оръжията им — назъбени. Клечаха скупчени около камара дърва и няколко стола, плячкосани от минаваща каруца, и се опитваха да запалят огън. Те удряха ли, удряха парче кремък о парче стомана, но дъждът, заръмял веднага след залез слънце, ставаше все по-силен и усилията им не се увенчаваха с успех.

— Ей, вие! Я спрете за малко! — извика един глас, когато Мак и Маргарита се появиха до тях. — Дали нямате малко сухи дърва в себе си, а?

— Не, не — каза Мак припряно. — Съжалявам, но нямаме нищо такова. Извинете ни приятели, но трябва да вървим.

Войниците се скупчиха около тях. Маргарита усети как нещо се притиска към нея от едната и страна. Тъкмо щеше да зашлеви нахалника и в този миг осъзна, че Мак се опитва да бутне в ръцете й малката торбичка, която бе взел от Хенри Дандоло. Тя я пое и скри в полата си, а войниците сграбчиха Мак. Претърсиха го набързо и се обърнаха към нея. Маргарита, която се боеше, че ще я опипват, бързо им подаде торбичката.

— Аха! — извика един от тях триумфално, изваждайки иконата на Свети Базил отвътре. — Вижте какво има тук!

— Внимавайте с това — извика Мак. — Това е специална света икона.

— И какво може да прави? — попита войникът.

— Чудеса — отвърна му Мак.

— Значи правела чудеса, а? Да видим дали ще може да разпали огъня. Това наистина ще е цяло чудо! — Той чукна кремъка о стоманата. Излитнаха искри и една от тях падна върху лака на нарисуваното лице на иконата. Тя мигновено избухна в пламък.

Войниците се наведоха над нея и се опитаха да я напъхат под останалите дърва. Мак използва възможността да изчезне, а Маргарита го следваше по петите.

Стигнаха до края на гората, опасваща бойното поле. Откъм града, след замлъкването на зловещото свистене на стрелите, долитаха силни вопли. Кръстоносците направо бяха подлудели. В ясния, осветен от луната въздух, започваха да се вият първите кълбета дим. Сякаш историята на Троя се повтаряше из цяло.

Мак отвърна поглед. На около десет метра от него се появи светкавица, която освети висока, зло веща фигура, завита в алено наметало, застанала в живописна поза на края на гората.

— Мефистофел! — извика Мак. — Толкова се радвам, че те виждам! — Той забърза насреща му. — Видя ли какво направих? Избрах решението с иконата.

— Да, видях — каза Мефистофел. — И честно казано, изобщо не съм впечатлен.

— Не си ли? Но това ми се стори най-добрият избор. Когато чух от самия Хенри Дандоло какви са плановете му за бъдещето на Константинопол, раз брах, че не бива да го убивам. А що се отнася до Алексий, така и не стигнах до него, за да го отвлека, дори и да съм искал.

— Глупак! — каза Мефистофел. — Хенри Дандоло те измами. Омразата му към Константинопол е неописуема.

— Но как, по дяволите, бих могъл да го зная? — извика Мак.

— Като разбереш скрития смисъл на думите му — отвърна Мефистофел. — Ако го беше убил, може би щеше да дойде нов, по-добър император, който може би щеше да го спаси от ужасното плячкосване и опожаряване, на които го подлагат в момента кръстоносците.

— Направих, каквото можах — каза унило Мак.

— Всъщност нямам намерение да те укорявам — обясни Мефистофел. — Както казах, не съдим теб лично, а човечеството в твое лице. Направи точно такъв глупав избор, какъвто би направил всеки друг на твое място. Да се опита да спаси една илюзия, отколкото да извърши нещо практично!

— Е, ще се справя по-добре следващия път — каза Мак. — Няма повече да се опитвам да спасявам илюзии, гарантирам ти. Какво следва?

— Второто ти приключение те очаква — каза Мефистофел. — Готов ли си?

— Всъщност бих се изкъпал и бих поспал малко, ако може.

— Ще можеш, когато стигнеш на следващото местоназначение. Отиваш в двора на Хан Кублай.

— И за какво ще ходя там?

— Ще ти обясня като стигнем. Приготви се.

— Почакай! — извика Мак, защото Маргарита го дърпаше за ръкава. — Мога ли да я взема с нас?

Мефистофел погледна Маргарита, като чели беше готов да откаже, но само сви рамене.

— Ами, да, струва ми се. Хванете се за ръце, затворете очи и чудото ще стане.

Мак и Маргарита направиха както им беше казано. Маргарита също затаи и дъх, защото мразеше прехвърлянето през пространството и времето — от него й се завиваше свят.

Мефистофел махна с ръка и пак се появи познатата струя огън и кълба дим. И те изчезнаха.