Ако с Фауст не успееш…

ГЛАВА I

А междувременно извършеното от Аззи отвличане на Елена Троянска от Хадес, където тя и съпругът й Ахил управляваха светската страна на живота в пъкъла, даваше своите отражения. Аззи бе отвлякъл Елена съвсем нехайно, без въобще да се замисли защо не се правят обикновено такива неща и до какви последствия би довело едно подобно действие. Ако се бе замислил поне за миг, щеше да разбере, че и мъртвите имат известна власт и че не е хубаво да ги правиш на глупаци.

На Ахил хич не му стана приятно, когато се върна една вечер! от лов на сърни-призраци из покритите с мъгли поля отвъд Блатото на отчаянието и откри, че Елена я няма. Това бе съвсем необичайно за нея. Отначало си помисли, че е на гости у съседи. Поразпита наоколо, но никой не я бе виждал. И все пак, хора не изчезват току така от Хадес. Някой трябва да ги изкара от там. И Ахил веднага отиде при своя стар съсед и приятел Одисей, за да потърси помощ.

Одисей се бе котирал доста добре в битките от значение за архетипа. Той, разбира се, имаше свои проблеми. Обаче беше доста лукав човек и не бе лесно да измислиш някой номер, който да заслужи определението Одисеевска хитрина. Душите, които нямаха архетип, могат да достигнат свой апогей и да изтлеят, но другите трябваше да се опитват да надхвърлят самите себе си. Нали знаете какво казват хората, че не можеш да научиш старо куче на нов номер. И последните трикове на Одисей вече започваха да се повтарят. И ставаха все по-гадни. В Одисей имаше нещо неприятно. Той обичаше да печели и би направил всичко на света, за да го постигне.

И никак не му харесваше това, че е мъртъв. Мразеше безтелесността си. Ненавиждаше това как всички в Хадес се излежаваха без работа и как непрекъснато се оплакваха от условията и си припомняха добрите стари дни на Земята. Той самият не би се унизил дотам, че да се оплаква. Покажете малко сила на духа, казваше им той. Дръжте се на положение. И макар че мъртвите не могат да развият мускули, Одисей, верен на идеята, непрекъснато нравеше физически упражнения.

— Трябва да запазим способността си да вършим разни неща — обясняваше той на мъртвите, които го питаха защо го прави, — дори и когато това няма никакъв смисъл.

Одисей седеше на предната веранда на къщата си, когато, пристигна Ахил, да го моли за помощ. Одисей живееше сам в мраморна къща близо до един приток на Стикс. В мъха на ливада пред къщата му растеше асфодел. Неизбежните черни тополи, от които на човек му писва рано или късно, както в Хадес, така и навсякъде по света, хвърляха сянката си наоколо. Денят бе мрачен, като всички останали дни в Хадес. Беше хладно колкото да не можеш да седиш навън, но не чак толкова студено, че да закалява. В дневната на Одисей гореше огън, но той топлеше много малко. Не че имаше някакво значение: мъртвите така или иначе никога не могат да се стоплят както трябва. Одисей покани Ахил в кухнята и му предложи закуска от фурми и овесени ядки. Това, разбира се, не беше истинска храна. Но мъртвите са привързани към навиците си приживе и продължават това свое занимание — яденето, като дори си устройват големи, снобски банкети. Вечността продължава прекалено дълго и яденето е един от начините да си убиваш времето.

Сексът също е начин да убиваш времето, макар че за мъртвите не може да се каже, че правят точно секс, понеже в усещанията им нямаше ектоплазма. И тя, като всичко останало, беше невеществена тук. Но тъй като приживе те бяха правили секс, продължаваха да го правят и след смъртта си, или поне спазваха рутината.

Одисей обаче бе постоянно неженен. С Пенелопа се бяха разделили много отдавна. Одисей винаги е имал определени подозрения за това какво е правила тя всъщност с многобройните си ухажори по време на двайсетгодишното му отсъствие, поради войната с Троя. Той живя с нея известно време заради сина им, Телемах. Но после Телемах намери своя архетип, нищо особено, но доста стабилен, и сега живееше в друга част на Хадес и приятели му бяха синовете на други славни мъже.

Така че Одисей живееше сам и нямаше много занимания. Но задължително правеше упражненията си всеки) ден. Понякога ходеше на гости на приятеля си Сизиф, който още буташе големия камък нагоре по склона. Не бе необходимо да го прави. Отдавна бе освободен от това задължение. Но, както казваше сам, така се намирал на работа, пък и най-вече поддържал архетипа си жив.

Понякога Одисей ходеше и при Прометей, един от най-старите му приятели, който още беше прикован към скалата и лешоядът кълвеше дроба му. Боговете не знаеха какво да правят с Прометей. Ако го освободяха — това би означавало всички да бъдат в опасност, понеже светът още не бе готов да получи лична свобода. А той не искаше да обещае, че ще мълчи и няма да разправя за идеалите си наляво и надясно. И все пак, можеше да се изработи един, така да го наречем, modus vivendi25 — рано или късно всички мъртви правят компромис с ценностната си система — но Прометей искаше да си пази името. Обаче в последно време бе станал замислен и мълчалив и понякога отказваше да разговаря дори с Одисей. Хората казваха, че лешоядът бил единственият му приятел.

И така, Одисей беше отегчен. Отначало ходеше на лов за сърни-призраци с Ахил и Орион, но скоро му омръзна. Главният недостатък на една такава сърна е, че не можеш да я убиеш. А дори и да успееш не можеш да я изядеш.

Одисей беше в благоприятно настроение, когато дойде Ахил да му се оплаче. Одисей предложи веднага да отидат при Хадес, краля на Тартар, в черния му дворец, където живееше с Персефона.

Хадес също си имаше проблеми. Беше започнал диспути по юрисдикция с подземния римски бог Плутон, който наскоро бе станал главен бог на римския подземен свят и сега дърпаше конците към себе си и искаше да бъде обявен за отделен бог, със свои собствени права, а не подчинен на концепцията на Хадес. Но поради този вид управление, Хадес автоматично загуби контрола си над по-голямата част от класическия подземен свят и вече нямаше юрисдикция над Латините, които преди бяха негови поданици. От една страна се радваше, че се е отървал от тях. Мъртвите латини никак не се погаждаха с мъртвите гърци. От друга страна тази загуба намаляваше царството и съответно властта му и така смаляваше неговия архетип.

Беше ангажиран и с други битки от областта на юрисдикцията, защото непрекъснато се появяваха претенции от други подземни структури, които предлагаха Елинистичния Хадес да премине към тях. Боговете на санскритските народи бяха събрали много материали, с които доказваха, че всички гръцки богове са били първоначално под тяхна егида и отново трябва да минат под нея. Досега Хадес бе успявал да избегне произнасянето на окончателно мнение. Но все пак това бе един доста щекотлив въпрос.

Грижи, грижи. И ето ги сега Ахил и Одисей, идват най-внезапно и искат справедливост.

— Какво очаквате да направя по този въпрос? — попита Хадес. — Нямам никаква власт там. Всички казват: „По дяволите, Хадес“. Имат си нови владетели.

— Все трябва да можеш да направиш нещо — настоя Ахил. — Щом си толкова безпомощен, значи трябва да слезеш от престола и да оставиш някой друг да управлява. Възнамерявам да поставя въпроса най-сериозно пред Общото елинистично събрание при следващата изборна сесия на Хадес.

— По дяволите, не, не прави това — подскочи Хадес. — Нека да помисля. Знаеш ли кой я е отвлякъл?

— В цялата история има замесен демон — отговори Ахил. — Каза ми го Алекто. Той е от душите от цикъла след нашия.

— На коя страна е този демон? — попита Одисей.

— Алекто каза, че бил представител на Мрака или Злото — обясни Ахил — но не мога да си спомня точно кое от двете.

— Мрака значи — замисли се Одисей. — Предполагам, че това е равнозначно със Злото. В такъв случай знаем към кого да се обърнем. Така и не можах да разбера разликите между Добро и Зло. Хората са почнали да ги правят чак няколко века след нашето време.

— И мен ме озадачава — каза Хадес. — Обаче изглежда хората харесват тая игра на Добро и Зло.

Одисей каза:

— А междувременно, тук се сблъскваме с една злина, която трябва да се поправи. Ако ни издадеш един пропуск за реално присъствие, за да можем да се измъкнем оттук, и своето разрешение да действаме от името на класическата пъклена власт в това дело, ние с Ахил ще изложим този въпрос пред съответните власти.

— Готово, имате го — каза Хадес. Беше доволен от себе си. Едно от най-важните неща на властта е да можеш да натовариш някого с отговорност. А сега вече бе работа на Одисей да поправи стореното.

ГЛАВА II

Щом Одисей получи разрешение от Хадес да придружи Ахил до света на живите, той реши да потърси Тирезий, най-известния магьосник на древния свят. Тирезий сигурно знаеше какво трябва да направят и как да стигнат там, накъдето са тръгнали.

Но първо героите трябваше да подготвят кърваво приношение, защото Тирезий не правеше нищо без кръв. Беше направо безнадеждно пристрастен към нея. Кръвта вечно не достигаше в Тартар, но Хадес се почувства отговорен и достави пълен мях от собствените си запаси. (Не е вярно, че в Хадес не можеш да се напиеш добре, само трябва да познаваш този-онзи.)

Двамата се отправиха към горичката на Персефона, с черните й тополи и стари върби, там, където две от реките на Хадес — Флегетон и Косинус — се вливаха в Ахерон. Там те изкопаха малък трап и изляха кръвта вътре, като героически се въздържаха да не я изпият лично. И всеки път, когато някой мъртъв се приближеше към тях да си поиска малко, те го разкарваха. Не дадоха нито глътка дори на Агамемнон, бившия си командир, който мина наблизо, привлечен от миризмата. Тази кръв беше само за Тирезий. Кръвта лежеше в дупката, тъмна и мазна. После внезапно забълбука и намаля, изпита от нечие невидимо присъствие. Веднага след това се появи Тирезий, слаба фигура в дълго сиво вълнено наметало, с изрисувано в кафяво и синьо лице, а влажната му бяла коса висеше над очите му.

— Желая ви добър ден, господа. Благодаря ви много за прекрасното приношение. От личните запаси на Хадес, нали? Прекрасно е! Да ви се намира още мъничко? Лошо! Ами добре, какво мога да направя за вас?

— Търсим Елена от Троя — каза Одисей. — Била е отвлечена незаконно от съпруга си, Ахил, когото виждаш тук.

— Май все някой отвлича Хубавата Елена — каза Тирезий. — Знаете ли кой го е направил?

— Казаха ни, че бил някакъв демон от новата ера — обясни Одисей. — Но не знаем нито името му, нито къде да го намерим. Нуждаем се от твоите съвети и подкрепа.

— Добре — каза Тирезий. — Демонът се казва Аззи и е част от новия възглед за Мрак-Светлина, който е завладял ума на цялото човечество.

— Да вървим да го намерим! — викна Ахил.

— Но там горе ще намерите един друг свят — кротко каза Тирезий. — Ще трябва да отидете до главното място, откъдето се командва Злото и се нарича Ад и да поразпитате там. Ще ви дам една Магия за пътуване, стига да имате разрешение от Хадес да я използвате. Всъщност, най-случайно зная и с кого е Елена в момента.

— Кажи ни! — извика Ахил.

Тирезий се прокашля и погледна към пресушената дупка.

— Нямаме повече — каза Одисей извинително. — Но ще ти доставим още при първа възможност.

— Думата на Одисей е достатъчна за мен — каза Тирезий. — Но ви предупреждавам, че няма да е лесно да намерите Елена. Тя доста обикаля насам-натам, откакто е спътница на един известен магьосник на име Фауст.

— Фауст ли? — понита Ахил. — Това име май не е гръцко.

— Не е. На света са се появили нови раси, които днес са физическите му и интелектуални господари. Този Фауст играе със самите богове. Имам предвид новите богове.

— А къде, между впрочем са старите богове? — осведоми се Одисей.

— Повечето са преименувани — отвърна Тирезий. — Приели са нова самоличност. Повечето от тях дори не помнят нито Гърция, нито Олимп. Освен, разбира се, Хермес, който все още действа под името Тризмегистус.

— И къде тогава ще намерим Фауст и Елена?

— Те пътуват — отговори Тирезий. — Но не само на земята. Пътуват и във времето.

— Можем ли да стигнем при тях с лодка? — попита Ахил.

— Само ако е омагьосана. Единственият начин е да се пътува чрез магия.

— Сигурен ли си, че не можем да стигнем дотам по суша?

— И така не става. За да отидете при Елена, ви трябва малко магьосничество. За ваш късмет, съм си донесъл чантата със заклинанията. — И той извади една кожена торбичка изпод мантията си. Тя се издуваше и мърдаше подозрително и от нея се дочуваха леки въздишки и хленч.

— Днес магиите са неспокойни — обясни Тирезий. — Използвайте ги разумно и внимавайте с пръстите, когато ги измъквате от торбата. Не действайте необмислено. И не забравяйте, работата трябва да се свърши стъпка по стъпка. Първо трябва да отидете в Ада и да получите разрешение от Силите на Мрака да си върнете Елена. В такива случаи винаги се следва някаква точно определена процедура.

— А ти ще ни придружиш ли там? — попита Ахил.

— Не, няма. Но ще се ослушвам за информация. И не забравяйте, че ми дължите едно приношение! А сега трябва да вървя.

На Одисей му се искаше да научи нещо малко по-определено. Но Тирезий бе изрекъл последната си дума. И Одисей трябваше да се съгласи. Тирезий изчезна. Одисей пъхна ръка в торбата с магиите и отдели една, която се бе сгушила до другите. Извади я навън и бързо завърза торбата. Магията се извиваше и гърчеше, но Одисей я държеше здраво, докато изричаме необходимите думи. Магията се сви и после силно подскочи напред. Одисей се държеше здраво за нея, а Ахил — за него. И с една наистина класическа простота и без разни барокови дивотии за огън и сяра, Одисей и Ахил се намериха в преддверието на Царството на Мрака.

ГЛАВА III

Вратата към кабинета на Белиал се отвори с трясък. Белиал се стресна и подскочи. Дебелият демон с тяло на жаба, сиво-синкава кожа и изпъкнали оранжеви очи се бе взрял в огледалото на илюзиите, потънал в размисъл за собствената си интелигентност и красота, понеже в ада самолюбието заместваше самоуважението, пък и не очакваше някой да почука на вратата.

— Кои сте вие, хора?

— Аз съм Одисей — представи се Одисей — а това е Ахил.

— А, така ли?

Белиал ги огледа внимателно и видя, че имат класически гръцки вид — големи мъже с прави носове и къдрави кестеняви коси. Дори мъртви и без остатък от реалност по себе си, те пак изглеждаха внушителни. Някой изпълнен със страхопочитание низш чиновник, пазител на някоя от по-долните врати към царството на Мрака, трябва да ги бе снабдил с пропуски за временна реалност. Инак не биха могли дори да припарят дотук. Обитателите на класическото подземно царство биваха считани за нереални. Пък и в крайна сметка, това се оказа единствено възможният начин да се отърват от тях, а дори и това не вършеше работа през цялото време.

— Ахил и Одисей — промърмори Белиал. — Разбира се, че съм чувал за вас, но не съм очаквал да ви видя лично.

— Не ни пускат да излезем от Тартар — каза Одисей. — Някога бяхме прекалено силни за тях. А сега не ни позволяват никакви прояви, освен допустимите по архетипа, което помага единствено на известността ни.

— О, така ли? Лошо, лошо! Жалко, че не сте реални. Някои от нашите по-млади дяволи с радост биха изслушали някоя лекция или биха провели някоя дискусия с вас по време на сутрешната си закуска. Сигурен съм, че можете да ни научите на много полезни неща.

— Можем да поговорим за това някой друг път — каза Одисей. — Една лекционна обиколка не би била съвсем невъзможна. Но сега съм дошъл тук да говоря от името на приятеля си Ахил. Спрямо него бе извършена голяма несправедливост от един от вашите хора.

— Та значи ти представляваш Ахил, а? Той не може ли да говори сам?

— Разбира се, че мога — намеси се рязко Ахил. — Но проблемът е, че речта, както и натурата ми, са подвластни на пориви. Обикновено говоря припряно и изпадам в много неприятни положения. И най-често разговорът завършва с бой, който аз, разбира се, спечелвам. Но хората не ме обичат много. Обаче всички харесват Одисей.

— Достатъчно, Ахиле — обади се Одисей. — Нали се разбрахме, че само аз ще говоря.

— Извинявай, Одисей — каза Ахил.

— Няма нищо. Ако ме харесват хората, това е, защото съм нещо като полубог и се интересувам от обичаите и начините на действие, за разлика от тебе, Ахиле, който мислиш само за войни и за убиване.

— Как ми се иска да убия някой в този момент — каза Ахил. — Нервен съм.

— Успокой се — каза Одисей и се обърна към Белиал. — Знаем от сигурен източник, че един от вашите демони, на име Аззи, е отвлякъл един от нашите хора, а именно — Елена от Троя, измъкнал я е от Хадес и от мъжа й, без даже да успее да му каже довиждане. Дал я е на някакъв си магьосник на име Фауст, който я кара да участва в негръцки приключения.

— Това не може да бъде — каза Белиал. — Ние, служителите на Мрака, не отвличаме хора току така, без тяхно разрешение.

— Може би няма да е лошо да проверите този случай — предложи Одисей.

— Така и ще направя.

Белиал натисна един бутон на номератора пред себе си. — Госпожице Сигс?

— Да, Ваше Сиятелство.

— Чу ли този разговор?

— Да, подочух нещо, но беше съвършено случайно.

— Няма значение. Провери случая и ми докладвай веднага.

— Не е необходимо да проверявам, Ваше сиятелство. Това, което твърдят тези тъпаци, е самата истина. Хората вече започват да разправят небивалици за това как Аззи отвлякъл Хубавата Елена. Сигурно ще стане хубав мит.

— Проклятие, той не е имал никакво право да я отвлича! Има си правила!

— Да, Ваше Сиятелство. Но като че ли никой не знае точно какви са.

— В този случай е съвършено ясно — каза Белиал. Той никога не би пропуснал възможността да си върне на Аззи, който неколкократно се бе държал грубо с него на събрания за самокритика.

Белиал прекъсна връзката и се обърна към Одисей и Ахил.

— Очевидно жалбата ви не е неоснователна. Но аз нямам нищо общо с този въпрос и, за съжаление, не мога да направя нищо. По-добре да говорите с Мефистофел или направо с Аззи.

— А къде да ги открием? — попита Ахил.

— Всъщност, точно в момента и двамата са заети със състезанието.

— Какво състезание?

— Това е голямото Състезание на хилядолетието между Светлината и Мрака, с което ще се реши кой ще властва над човечеството през следващите хиляда години.

— А Елена какво общо има е това? — попита Одисей.

— Предполагам, че Аззи я е отвлякъл да я даде за награда на Фауст.

Ахил внезапно каза:

— Няма какво да говорим повече. Искаме си Елена!

— Да, точно така — обади се и Одисей. — Това е основното.

— Скъпи човече — отговори Белиал — разбирам положението ти. Но какво бих могъл да направя?

— Да ни разрешите да направим нещо сами — каза Одисей. — Нямаме нужда от вашата помощ, за да спасим Елена.

— Вие сте добри и смели мъже — провлачи Белиал. — Но нямате власт в този регион.

— Може би не. Но имаме важни приятели.

— И кои са те, моля?

Одисей прокара пръст по носа си, за да покаже, че е нужно да се прояви предпазливост. — Не изказвайте имената им, освен, ако не искате да дойдат тук при вас!

Тогава Белиал разбра. Одисей говореше за Евменйдите26! Също известни като Еринии и като Фурии! Някои от тези древни сили все още имаха власт. Като самата Ананке. Белиал реши, че не е здравословно да продължава разговора в тази насока.

— Ако мислите, че ще можете да се справите — каза той — продължавайте. Имате моето разрешение. — Той се намръщи. — Не че искам да ви критикувам, но вие двамата не сте особено телесни.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Ние сме мъртви, знаете — каза Одисей.

— Вижте какво — реши Белиал. — Ето два свободни пропуска за Кухнята на вещиците. Кажете им да ви дадат по едно тяло. Не всички тук в Ада сме толкова лоши като някои, чиито имена бих могъл да цитирам.

ГЛАВА IV

Прегърбеният арабски демон, който стоеше на стража пред вратата, бе виждал немалко странни гледки по време на дългата си служба в Кухнята на вещиците. Но за пръв път в цялото си съществувание този отпуснат бивш жител на Геена виждаше с наклонените си очи как двама гръцки герои, излезли направо от времето на Омир, влизат в козметичния салон. Демонът веднага ги позна, защото преди да стане портиер на тази посмъртна разкрасителна служба, той беше класически учен.

— Тук преди не сме имали класически герои — промълви той. — Вие, души, имате ли разрешителни за реалност?

Одисей му показа разрешителните за временна реалност, които му бе издал Хадес. Главната вещица остави жигосващото си желязо и дойде да погледне разрешителните и пропуските, които им бе издал Белиал.

Тя каза:

— Всичко е наред, Тони, пусни ги да влязат.

И в телесосъздаващото действие, което последва, големият въпрос беше колко мускулатура да им поставят. Вещиците решиха да не прекаляват с обема, понеже в повечето полубожествени преследвания бяха необходими повече бързина и подвижност.

Няколко часа по-късно Ахил и Одисей бяха приключили с разкрасяването, което отново ги бе направило хора. Бяха използвали нова магия от чантата на Одисей да ги изведе обратно на Земята. И сега си почиваха под едно дърво, без да знаят със сигурност къде се намират. Но това не ги тревожеше. Бяха си взели провизии за няколко дни от Кухнята на вещиците. Или поне трябваше да им стигнат за няколко дни. Но завладени отново от необичайността на телесната храна, те погълнаха всичко за обяд. След като през всички тези векове те си бяха мечтали за храна, сега не знаеха кога да спрат.

— Преядох — каза Ахил.

— И аз — изпухтя Одисей. — Това е един ден, в който мъдрият Одисей не се нахрани особено мъдро. Обаче маринованата херинга беше чудесна, нали?

— Повече ми хареса онзи пастет — каза Ахил.

— Струва ми се, че кълцаният черен дроб е най-великото откритие от наше време насам. Помниш ли как беше всичко в старите класически дни? Все ядяхме черния дроб печен, с набучени на шиша глави лук. Тогава нямахме дори соев сос. Одисей, как сме го понасяли?

— Не сме знаели, че има и по-хубаво — отговори Одисей. — Сега май не бихме се върнали с охота към троянската война и армейските провизии, а? Не че е възможно.

— Надявам се, че не е — каза Ахил. — Но пък беше хубава война, а, Одисей?

— Най-добрата — отговори приятелят му. — Никога няма да има втора като нея. Помниш ли как победих Аякс?

— Така и не можах да го видя — каза Ахил. — Тогава вече бях мъртъв, не помниш ли? Ти се биеше с него с моето оръжие.

— Да, и спечелих.

— Наистина беше страхотен оръжеен комплект — каза замечтано Ахил. — С такова оръжие не беше лесно да загубиш. С него убих Сикний и Троил. Но най-добрият ми удар, онзи, с които влязох в книгата на рекордите, беше ударът, с който убих Хектор.

— Знам за него — обади се Одисей.

— Просто си спомнях. Чак по-късно вече Парис ме улучи с оная хитра стрела… И то в петата! Е, добре. — Той въздъхна и поглади корема си. — Този пастет… Одисей, а що се отнася до телата, които имаме сега…

— Е, да?

— Май хич не са лоши, а?

— Да и доколкото разбирам, са най-добрите възможни.

— Е, добре. Защо тогава ме боли тук? И той посочи корема си.

— Нищо работа — обясни Одисей. — Само малко се опъват мускулите. Иначе казано — преял си.

— Сигурен ли си, че това не означава, че нещо не е наред?

— Казаха, че тези тела са здрави. И преди си имал такива мускулни болки.

— Не си спомням някога да съм изпитвал такова нещо. И краката ме болят.

— Нали бягахме. Краката се уморяват, когато бягаш с тях. Даже и когато вървиш.

Ахил каза:

— Така ли сме се чувствали тогава, когато имахме нашите тела?

— Да, струва ми се — потвърди Одисей. — Но тогава усещахме много по-малко. Пък и бяхме във форма. Бяхме свикнали с радостите и скърбите на телата си.

— Не искам да се оплаквам — каза Ахил. — Претъпкан съм, но пак съм гладен. А наоколо няма нищо за пиене.

— Хубаво е, че наоколо не се навърта някой историк и да те слуша — каза Одисей. — Представи си само, великият Ахил се оплаква от глад и жажда!

— Сигурно и едно време съм казвал такива думи и съм изпитвал подобни усещания.

— Не си спомням някога да си казвал, че си гладен, Ахиле. Обикновената храна стоеше много под теб. Цялото ти същество бе отдадено на славата.

— И все още е — Ахил стана и се смръщи. — Боя се, че чувствам и някаква болка ниско долу под кръста. Но няма значение. Хайде, ставай да вървим.

— Готов съм напълно — каза Одисей. — Но работата е там, че не зная накъде да вървим.

Ахил се огледа. Видя, че се намират на слънчева поляна. По-нататък имаше гора, тъмна и злачна. Прелитаха малки песнопойни птици. Духаше лек вятър и във въздуха се носеше чисто ухание на свежест. Беше малко след пладне. Слънцето, сега вече високо в небето, беше златно и красиво, топло, без да е горещо. Беше един от най-прекрасните дни, за които и двамата можеха да си спомнят от много време и съвсем различен от обичайните дни в Хадес, където времето е винаги на ръба на дъжда, а небето — посиняло като оток.

Ливадата беше топла и приятна, но в нея все пак имаше нещо подозрително и затова Одисей въобще не се изненада, когато вдигна поглед и видя три жени, седнали на тревата, да си правят пикник. И трите бяха на възраст и облечени в класически рокли. Одисей знаеше, че ги е виждал някъде преди и като се замисли за миг, си спомни. Не бяха други, а Евменидите, Невменяемите сестри, които пътуваха из древността и побъркваха отцеубийците. Срещата с тях вещаеше зло, но най-важното беше да говориш с тях приятелски и да не им даваш никакъв повод да ти се разгневят.

— О, та това са моите стари приятелки, Евменидите — с тези думи Одисей тръгна към тях, а Ахил го следваше по петите. — Здравейте, Тисифона, Алекто, здрасти, Мегера. Вие, момичета, сте дошли доста надалеч от стара Елада.

— Здравей, Одисей — каза Алекто. Тя беше висока с грижливо сресана сива коса. Имаше внушителен орлов нос, който с гордост би могъл да служи дори за боен кораб.

— Очаквахме да дойдеш насам.

— И как предвидихте това събитие? — полюбопитства Одисей. — Само вещиците знаеха, че ще идваме тук.

— Ние сме сестри на вещиците — обясни Алекто. — Когато ги посетихме в тяхната Кухня, те ни казаха, че ще минете оттук, понеже това е Междинната поляна. В нея могат да проникнат само добри сили. Ето защо аз и сестрите ми не сме в обичайния си ужасяващ вид. Това ще стане по-късно. А засега можем да си позволим няколко минутки отдих и да бъдем мили.

— Винаги съм ви считал за мили дами — каза Одисей. — Както и приятелят ми, Ахил. Ела тук, Ахиле. Познаваш ли тези любезни госпожи?

Ахил се приближи някак свенливо.

— Мисля, че сме се срещали веднъж, при посещението ми у Орест. Кажете, мили дами, защо търсите Одисей?

— Защото така сто на сто щяхме да намерим теб! — изграчи Тисифона. Ахил побледня.

— А защо искате да ме откриете? Алекто обясни:

— Защото това е най-сигурният начин да намерим Фауст и откраднатата от него жена, която ни трябва. Говоря, разбира се, за Елена, твоята жена.

— А за какво ви е Елена?

— Нямаме нищо лично против нея. Тя е плячка и трябва веднага да се върне в Хадес. Ние сме служители от Класическия Отдел за налагане на ред и законност. Аззи Елбуб, демонът, отвлякъл Елена, не е имал никакво право да го извърши. Ние не одобряваме подобни действия. И ще ти я върнем. Не се ли радваш?

— Страшно се радвам — каза Ахил, който вече започваше да става подозрителен. — Нали за това съм тук!

— Хубаво — обади се Алекто. — Не бяхме съвсем сигурни вие какво сте намислили. Твърде много герои успяват най-после да се измъкнат от Хадес и после си прекарват времето на Земята в забавления, като забравят задълженията си и се наслаждават на това, че отново имат тяло.

Те си поговориха още малко. И после настана време героите да продължат търсенето на Елена.