Ако с Фауст не успееш…

ГЛАВА I

Този облачен, но топъл 30 септември 1588 година, беше велик ден, защото Театър „Роуз“, в Саутарк отвори отново врати за театралната си публика с постановката „Доктор Фауст“ с Едуард Алейн в главната роля. Това бе не само една важна пиеса, като се имат предвид афишите, но и първата след затихването на вълната от чумна епидемия. Това й придаваше особена стойност и й осигуряваше пълен салон. Хората заприиждаха отрано, още преди съмване, дошли от всички страни на града, даже и извън него — от Греивслайнс, Суис Котидж и Хамутът Корт, от Шепърдс Мил и Рейндиърс Хед, от Баксби и Уелтъншьр, придвижвайки се достолепно през непресекващия дъжд. Те прекосяваха Темза с лодки и пеша по моста Лондон Бридж, за да изчакат изсвирването на тръбата, която ще възвести началото на представлението.

Рано предния ден в кръчма „Удавникът“ в Лондон се срещнаха Мак и Мефистофел.

— Господа! — каза кръчмарят. — Не забелязах кога сте пристигнали!

— Защото тъкмо в това време се занасяше с прислужницата — му отговори Мефистофел.

— Не е вярно, господине! През цялото време съм бил зад бара, полирах месинговите лайсни и разговарях с госпожа Хенли, от която зависи насъщният ни.

— Е, и какво като не си ни видял да идваме? — запита Мефистофел ядосано. — Да не мислиш, че сме дошли от небето тук в тая долна кръчма?

— Ни най-малко, господарю! — заяви кръчмарят. — Не е необходимо магьосничество, за да дойдете дотук! Вратата е винаги отворена и аз съм вечно на вашите услуги! Какво да донеса на господата?

— Бутилка от най-доброто ти мозелско ще свърши работа — каза Мефистофел. — Какво мислите, докторе?

Мак беше зает със задачата да се окопити, защото преходът от Флоренция към Лондон бе доста бърз и дрехите, които Мефистофел му беше сменил насред полета, още не стояха удобно на гърба му. Но тъй като Мефистофел го насочваше с лакът да върви към едно сепаре, а кръчмарят го гледаше с отворена уста, той бе принуден бързо да възвърне красноречието си.

— Чудесен избор — одобри Мак. — А онова на тезгяха орлотански пай ли е?

— Съвсем вярно, господине — отговори кръчмарят.

— Тогава донеси ни няколко парчета и от него — каза Мак и хвърли един несигурен поглед към Мефистофел, защото не беше сигурен дали тази храна можеше да се включи в пътните разходи.

— Да, и половин самун от най-хубавия си бял хляб — усмихна се подкупващо Мефистофел. — Случайно доктор Джон Дий да е минавал насам тази сутрин?

— Още не, господине — отвърна кръчмарят. — Но без съмнение ще пристигне всеки момент, защото днес предлагаме любимото му ястие — пай с пушена змиорка и картофено пюре и той не би отминал подобен деликатес, пък и нали скоро ще заминава за кралския двор в Бохемия, или поне така твърди Госпожа Мълвата.

— А може би Госпожа Мълвата също ви е намекнала, че двамата с приятеля ми бързо кипваме, ако не получим дажбата си навреме.

— Ще се погрижа тази дажба да ви се донесе незабавно! — заяви кръчмарят. — Поли, я излез оттам и бързо донеси поръчката на тези господа!

И той забърза обратно към мястото си зад бара, а пачаврата, с която чистеше плота, висеше от задния му джоб и пляскаше по широката задница на панталоните му.

— Какво е това място? — попита Мак щом останаха сами. — И какво си направил с Маргарита?

— Оставих я в чакалнята си в Лимбо — отговори Мефистофел. — За задачата, която те очаква днес, не ти е необходимо женско присъствие. А що се отнася до това кое е това място, казвам ти, скъпи ми Фауст, че това е Лондон през 1588 — една изпълнена със събития година за Англия и за теб.

— За мене ли? — изуми се Мак. — Какви ги говориш?

— Това са годината и денят на премиерата на онази известна пиеса, базирана на историята на твоя живот. Говоря, разбира се, за „Трагическата история на доктор Фауст“, изпълнявана от актьорската трупа на Графа на Нотингам и с несравнимия Едуард Алейн в главната роля. Но ти сигурно си разбрал за това там, в Краков, по време на некромантските сеанси.

— О, да, разбира се — Мак винаги бе готов да наметне на раменете си мантията на познанието. — Известната пиеса за мен! И ти си ме довел тук, за да я видя! Колко мило от твоя страна, скъпи ми Мефистофел.

Мефистофел се намръщи.

— Не съм те довел толкова далеч, за да седиш сред публиката, да дъвчеш портокал и да ръкопляскаш на лъжите, дето ти ги разправя някакъв си поет. Има работа да вършим.

— Да, естествено — побърза да вметне Мак. — е съм си и мислил другояче. И какво ще трябва да направя?

— Тихо — изсъска Мефистофел и замълча, защото Поли, прислужницата, бе пристигнала с парчетата орлотански пай, който всъщност бе правен с врабчета, пшеничения хляб, който се оказа овесен и мозелското, което си беше най-обикновено вино от Бордо. И все пак беше доста добро за една крайбрежна кръчма в паметната година на Испанската армада, по време на бушуващата в града чума и трийсетте хиляди испански ветерани на Дука на Гиза, разквартирувани в Швенинген, които се зъбеха и заплашваха, че ще пресекат Ла Манша. Мефистофел и Мак се заеха с яденето с прекрасен апетит. След известно време Мефистофел бутна чинията си настрани и каза:

— А сега ме слушай и внимавай в думите ми, Фауст, защото днес ще имаш важна работа.

— Целият съм слух — отвърна Мак — и горя от нетърпение да направя, каквото заповядаш.

— Автор на тази пиеса е Кристофър Марлоу — започна Мефистофел — и тази вечер той ще бъде сред публиката. След представлението — което ще има значителен успех — той ще се срещне с един човек и ще разговаря с него.

— Аха! — каза Мак, макар че не беше сигурен накъде ще изведе разговорът.

— Този човек — продължи Мефистофел — е Томас Уозлингъм, стар приятел на Марлоу. Бащата на Томас, Сър Франсис, е държавен секретар при Елизабет, Кралица на Англия, и освен това е началник на тайната й служба, която е натоварена със задачата да събира сведения за намеренията на отделните фракции и групировки в разтърсваната от войни Европа.

— Уозлингъм. Добре. Разбрах — Мак се хващаше като удавник за всяка информация, подадена от Мефистофел в тази негова многословна реч. — И какво искаш да направя с този човек? Побоят винаги ми е бил странично занимание и ти обещавам, че…

— Не, не — възропта Мефистофел — няма дори да докосваш Уолзинтъм. Слушай сега.

— Добре, слушам — въздъхна Мак.

— Уозлингьм ще помоли Марлоу да служи повторно в Тайната служба на баща му, както е правил през минали години. Марлоу ще се съгласи. И точно затова става дума. Това води до преждевременната смърт на Марлоу. Но в този случай, веднага след разговора между Марлоу и Уозлингьм, ти ще настигнеш Марлоу и ще го убедиш да се откаже.

— Добре, ще го убедя — каза Мак. — Този Марлоу бива ли го с оръжието? Защото си мисля, че ще по-добре да съм въоръжен за този случай! Да знаеш откъде бих могъл да си намеря една хубава тояга?

— Забрави тоягата — каза Мефистофел. — Досега никой не е успявал да убеди Кристофър Марлоу чрез сила, нито пък чрез силата на убеждението. Не, ти ще му демонстрираш какви ще бъдат последствията от неговата шпионска дейност за Уозлингьм.

— И какви ще са тези последствия?

— Точно след пет години, на 30 май 1593 година, Марлоу ще отиде в една страноприемница с Инграм Фрайзър, Робърт Поули и Никьльс Скерее. Той ще им представи доказателства за предателската им дейност в полза на Хенри Трети, крал на Франция, и ще ги призове да му дадат сведения против Краля и да се оставят на милостта на Тайния съвет. Ужасени от мисълта за подобно действие, тримата ще го хванат и ще го промушат смъртоносно и после ще обърнат работата така, сякаш Марлоу е нападнал единия от тях в пристъп на умопомрачение и онзи, притиснат от обстоятелствата, го убил случайно при самозащита. И така Англия, а и целият свят, ще загубят един от най-видните си поети и то само на двадесет и деветгодишна възраст, докато иначе, ако бе живял по-дълго, той можеше да създаде още много прекрасни пиеси и да изобличи преструвките на обикновената набожност.

— Разбирам — каза Мак. — Искаш тоя Марлоу да живее, така ли?

— О, не бих отишъл чак дотам, че да твърдя, че АЗ го искам — заобяснява Мефистофел. — Това е само едно предложение, само още една възможност за избор.

— Но ти подробно ми изложи плана, който трябва да следвам.

— Разбира се. Но само, ако искаш. Освен това би могъл да откраднеш вълшебното огледало от доктор Дий. Ти несъмнено си чувал за известния доктор Дий?

— Разбира се — потвърди Мак. — Но точно в този миг не мога точно да си спомня с какво се занимаваше.

— Доктор Дий е водещият некромант и магьосник в Англия, име, което се споменава само шепнешком, заедно с тези на Алберт Магнус и Корнелий Агрипа. Бил е помолен не от друг, а от самата кралица Елизабет, да направи хороскопа й, а тя е известна със строгостта си. Сега Дий заминава да живее в двора на Рудолф Втори от Бохемия. И ще вземе със себе си своето вълшебно огледало. Трябва някак си да му го вземеш.

— А за какво ми е то?

— О, може да го използваш, за да убедиш Марлоу да не работи като шпионин за Уозлингъм. Когато погледне в него, огледалото ще му покаже неговия кървав край, ако продължи по тази житейска пътека. И той ще промени намерението си, когато види собствената си смърт. Разбра ли всичко, което ти казах?

— Да, струва ми се — отговори Мак. — Но как ще взема това огледало от доктор Дий?

— Скъпи ми приятелю, не очаквай да свърша цялата работа вместо теб. Помоли го. А ако откаже, му дай това. — И Мефистофел извади от вътрешния джоб на наметалото си малък предмет, зави го в алена копринена кърпичка и го подаде на Мак. После стана и прибра плътно до тялото си черната си наметка.

— Е, сбогом, Фауст. Очаквам резултата от делата ти.

И той понечи да изчезне. Но Мак го хвана за ръкава.

— Какво има?

— Би ли бил така добър да уредиш сметката, ако така е угодно на Ваше демонско величество?

— Ти нямаш ли свои пари?

— Може да ми трябват. Човек не може да е сигурен какво точно ще му се случи при изпълнението на подобна задача.

Мефистофел презрително хвърли шепа монети на масата и пак понечи да изчезне. Но си спомни за правилата на благоприличието, излезе от кръчмата и намери една близка задънена улица, където изчезването му нямаше да бъде забелязано.

Мак сложи завития в коприната предмет в джоба си, без да го погледне, после отброи точната сума от парите, оставени от Мефистофел, прибра останалите, попита къде се намира къщата на доктор Дий и тръгна.

От съседното сепаре се надигна прегърбена фигура, седнала зад високата преграда, скрита от погледите на Мак и Мефистофел. Това беше млад мъж с лисиче лице, облечен със скъпи одежди в яркочервено и зелено и наметнат с голям избелен рюш. Аззи, понеже това беше той, замислено забарабани с пръсти по дъбовата маса и дългата му горна устна се надигна в безрадостна усмивка.

Той бе проследил Мефистофел тайно, горящ от желание да се добере до причината за мистериозното поведение на демона. Значи това бил намислил той! Да мами! Трябваше да има някакъв начин, по който Аззи да извлече изгода от тази информация. Той се замисли за миг и реши, че е намерил изход от ситуацията.

И той моментално изчезна от кръчмата, преди изненаданият кръчмар да успее да му поднесе сметката. Нека суеверният глупак да хвърли вината на марлоувския Фауст. Аззи имаше дяволска работа. Той бързо се издигна към звездната вие, на път към духовните селения, където щеше да предаде една много интересна информация на своя позната — издигната вещица.

ГЛАВА II

— Не трябва да се срещаме по този начин — каза Илит и се огледа притеснено.

Но май нямаше за какво да се тревожи. Коктейл барът „Смесеният дух от бутилката“, разположен зад синьо-черните стени на Вавилон и точно зад ъгъла на улицата, водеща от храма към Баал, беше известен като неутрална територия, където от време на време се събираха оперативните работници на Доброто и Злото, разменяха си информация и се опитваха да се подкупят един друг. И понеже всяка от страните си мисли, че има преимущество в подкупването, никой не бе успял да постигне забраняване на тези срещи. В онези дни, преди хетите да нахлуят и да направят толкова поразии и преди Александър да погуби напълно това място, както направи с Тиба, Вавилон беше едно приятно място с много забавления, където можеше да се прекара приятно известно време. Градът бе известен с музикалните си вечери, голямата си зоологическа градина, където животни от всякакъв вид скитаха сред наподобяващ рая декор и с висящите си градини, които приличаха на замръзнал Ниагарски водопад от зеленина, висяща от височините на горния град. И макар че тази информация по-късно бе скрита от завистливите атиняни, в онези дни Вавилон бе интелектуалната столица на света, едно място, където финикийци и евреи, бедуини и египтяни, персийци и индийци можеха да се срещнат на весела разговорка в някое от градските кафенета — защото Вавилон бе открил великата тайна на кафето тип еспресо, на парата, която преминава през уханната запарка, издухвана през огромни мехове, задвижвани от нубийци и етиопци, които държаха монопола в тази търговия. Освен това Вавилон беше и световната столица на храните и като техния шишкебап нямаше втори на света, а славата на симидите се носеше чак до Измир, та дори и отвъд. И преди всичко Вавилон бе прекрасен с цялото си разнообразие от цветове и празничност — едно място, отдадено на фестивали и на царски гуляи.

— Отпусни се, няма нищо лошо — каза Аззи. — Само защото сме на различни страни, не означава, че не можем от време на време да се срещаме и да си поклюкарстваме за последните събития.

Илит го погледна с любов, но лицето й издаваше съмнение. Без съмнение Аззи беше красив демон, нямаше две мнения по този въпрос. Червеникавата му козина беше ниско подстригана и бляскава, дългият му, силно изострен нос беше извънредно елегантен, а устните му, извити и усмихнати, бяха докосвали нейните прекалено често, за да може тя да ги наблюдава с пълно безразличие. Да, тя все още мислеше за него. Но не по тази причина бе приела поканата му. Знаеше, че за душата й е чудесно да устоява на чара му; и освен това я побиваха тръпки при мисълта за тази невъзможна любов, която тя наскоро бе прехвърлила към ангела Бабриел. Да, Бабриел наистина беше много добър и това беше чудесно, поне що се отнася до добротата. Но наскоро Илит бе развила някакви копнежи за безсмъртие, за които се надяваше да не се окажат неморални.

Избий си го от главата, момиче, предупреди се тя. И после се обърна към Аззи:

— И така, какво ново?

— Нищо особено — Аззи сви рамене по много сложен начин. — Само старите мошеничества и двойна игра. Нали знаеш какъв е животът на демона.

— И спрямо кого си играл напоследък двойна игра?

— Аз ли? Спрямо никого. Напоследък животът ми е доста кротък, особено след като Абсолютната необходимост реши да не ме включва в последното Състезание на хилядолетието.

— Чувам, че Мефистофел бил доста компетентен демон — каза Илит. — Без съмнение ще свърши добра работа за Твоята страна.

— Без съмнение. Особено след като повдига шансовете си с коварство.

— Е, това може да се очаква от него. В крайна сметка той е демон.

— Зная. Коварството не ме тревожи. Но не и пряката измама, както е според съглашението.

— Измама ли? — повтори тя. — Сигурна съм, че Мефистофел не би мамил. По думите на другите, той е свестен дявол.

— В такъв случай сигурно не е ставало дума за измама. Аз не съм разбрал нещо както трябва.

Тя се изпъна и замръзна.

— Какво е това, което не си разбрал?

— Абсолютно нищо — Аззи духна на ноктите си и ги лъсна на яркочервеното си кадифено сако.

— Аззи, спри да ме дразниш! Какво си видял?

— Абсолютно нищо. Но дочух…

— Какво?

— Чух как страхотният Мефистофел дава инструкции на Фауст, нашият състезател от надпреварата между Светлината и Мрака.

— Разбира се, че ще му даде инструкции! Как иначе ще знае Фауст какво да прави?

— Е, сега знае, и то прекалено добре — изкоментира Аззи.

— Спри с това пророческо бръщолевене! Обясни ми за какво намекваш.

— Мефистофел трябва да предостави на Фауст възможност за избор, нали така?

— Това е всеизвестно.

— Чух го да казва на Фауст точно какъв избор да направи и как да го постигне.

— Искаш да кажеш, че е въздействал на състезателя?

— Точно това искам да кажа. Забрави за свободната воля в това състезание, скъпа моя. Всъщност в момента всичко става по воля Мефистофелова.

Тя го гледаше зяпнала. И Аззи й разказа за разговора между Мефистофел и Мак, който бе подслушал в страноприемницата в Лондон, и как Мефистофел е давал указания и напътствия на известния учен да спаси Марлоу и дори му е предложил как да го направи.

— Аззи, ако само се Опитваш да предизвикаш неприятности…

— Винаги съм готов на такова нещо — отвърна Аззи. — Но това, което ти казах, е абсолютната и неподправена истина, без усложнения и разкрасяване.

Илит остана смълчана известно време. Тя отпи две глътки от фрапето си, един еликсир, изчезнал от лицето на света, когато Александър Велики изравнил стените на Вавилон и разрушил пивоварните за фрапе в акт на погрешно насочена македонска набожност. После каза:

— Ако това е вярно, то е извънредно сериозно.

— Не съм и мислил, че не е — отбеляза Аззи. — Но нали разбираш, в това отношение съм в неизгодна позиция. Мефистофел е от моята страна и някак няма да е много лоялно от моя страна да се явя пред Висшия съвет и да докладвам за неправомерните му действия. И все пак, тук вътре в мен, Илит, бие едно сърце, отдадено на справедливостта и истината, както и твоето.

— Какви ги говориш? — възмути се Илит. — Ти и себеподобните ти служите съзнателно на лъжите и Лошотията!

— Да, но го правим в името на истината — възрази Аззи и използва един парадокс, както при всички случаи, когато обикновената истина не би му свършила работа. — Ние, от Тъмната страна, просто си имаме свой собствен подход към тия неща.

Тя поклати глава насреща му, но в усмивката й имаше топлота.

— Ти винаги си имал златен език!

— Демон, който не би излъгал в името на красотата, не заслужава името на Злото. Но това, което ти казах за Мефистофел, е самата непреувеличена истина.

Илит не разбираше подбудите на Мефистофел.

— Ако спаси Марлоу — попита тя — това няма ли да е Добро дело, защото така светът ще получи още много пиеси?

— Това е едната страна на нещата — каза Аззи. — Но понеже Марлоу бълва ужасни светотатства срещу всичко добро, най-вероятно е ненаписаните му пиеси по-скоро да осмиват набожността на хората, отколкото да я възхваляват.

— Аззи — поклати глава Илит — сега имам толкова много за мислене. Ще трябва да реша какво да правя с тази информация.

— Използвай я както намериш за добре — отвърна Аззи. — Поне съвестта ми е чиста. А сега да си допиваме ли чашите и да тръгнем накъдето ни водят желанията ни?

Илит кимна и довърши фрапето си. И двамата си тръгнаха.

В съседното сепаре се размърда малка фигура, облечена във високи до бедрата ботуши, стегнато кожено яке и с дълга жълта брада.

— Ха-ха, добричкият ми лиселик дявол — каза Ронир, защото това беше той. — Ето значи накъде духа вятърът? Твоят план е направо прозрачен за мен, прозира и проклетият ти личен интерес, който те кара да предадеш собствените си хора, за да се сдобиеш с временно преимущество.

Откакто бяха почиствали поляната след Вещи-чата Неделя, под вещото ръководство на Аззи, нещата за Ронир бяха тръгнали от зле по-зле. Той после забърза към Монпелие, но пристигна прекалено късно за джамборето. Клановете се бяха събрали и се бяха разотишли. Наоколо се търкаляха огромен брой празни бирени буренца и това беше всичко. Ронир се бе прибрал у дома с яко копане по целия път и бе открил, че някой е намерил заровеното му съкровище и е откраднал всичко. Това, разбира се, не беше единственото му имане. Нито едно самоуважаващо се джудже не държи всичките си съкровища на едно и също място. Но все пак загубата не беше незначително и лошият късмет явно го съпътстваше.

Ронир беше още вбесен от начина, по който се бе отнесъл към него Аззи на Вещичата неделя. Оттогава имаше зъб на демона и се надяваше да открие нещо, което да може да използва срещу него; защото джуджетата са злопаметни и могат да имат зъб на някого по-дълго, отколкото живота на планините. Сега той потри пухкавите си ръчици една в друга, замислен за това как да използва току-що чутото. После му дойде наум цял план и той излезе от кръчмата и отиде в покрайнините на Вавилон, където откри един от подземните тунели на джуджетата, водещи навсякъде и по всяко време. Трябваше му само една готова лилипутска дупка. И изведнъж той страшно се разбърза.

ГЛАВА III

Харон имаше страшно интересен товар от мъртъвци този ден. Първо бе взел трима рибари, удавили се край бреговете на Спарта и донесени в подземното царство от внезапно задухал от север вятър. Рибарите нямаха пари, но обещаха да си платят чрез свой братовчед, някой си Аделфий от Коринт, който имал осигурителна вноска в Обществено осигуряване на мъртвите души. И те обясниха, че за всеки от тях е бил внесен по един обол в банкова сметка в Голямата елинистическа банка „Сейвингс & Лоун“, която имала филиали в горен Коринт. Харон само трябвало да намине някога или да изпрати свой представител, снабден със съответната документация и щял веднага да си вземе парите за прехвърлянето им от другата страна.

Това хич не се хареса на Харон, понеже бе доста старомоден. Парите върху тезгяха — това искаше той или пък, тъй като това беше лодка, парите на палубата. Той подозираше, че рибарите се опитват да го баламосат и да преминат оттатък безплатно. Отначало отказа да ги вземе. Но един златоуст банкер от екипажа на гемията, на име Озимандиас, макар че и той не беше цвете за мирисане, убит в Корфу по време на бунт, инспириран от тайните гръцки агенти и така бе попаднал в прерогатива на Харон, а не под егидата на традициите в собствената си страна, го убеди, че чутото му звучи напълно разумно. Харон не можа да намери някакъв аргумент против това, но историята продължаваше да не му харесва. Естествено, дори той трябваше да върви в крак с времето. В разни непознати пристанища, където понякога спираше гемията за ремонт, хората не приемаха оболи. Викаха им „смешни пари“.

Но така или иначе всичко вече ставаше все по-научно. Ето, сега например, беше заседнал на един риф в река Стикс, където се предполагаше, че няма дори камъче.

Беше гадно място, тъмно и блатисто, с надвиснало ниско небе и постоянен слаб вятър, който вонеше на развалена риба. По бордовете на гемията се плискаха малки, покрити с пяна от гнилоч вълнички. Наоколо растяха ниски уродливи дървета, а на няколко от тях висяха мъртви души. Мъртъвците кършеха отчаяно ръце и молеха да ги свалят долу. Но Пътища морски, той вече имаше достатъчно мъртъвци. На борда на малката му гемия се бяха натъпкали двайсет или трийсет мъртви души. Те седяха на носа и играеха карти с едно омазано тесте. Мотаха се по палубата с мръсни ризи, разтворени чак до неприлично разголените им кореми, цапаха с крака във водата под гърбавата луна. Те слизаха от неподвижната лодка, газеха из околните блата и играеха на водна топка с плесенясала стара глава, която бе преплувала край тях.

Харон отиде при Фауст и каза:

— Грешката е изцяло твоя. И сега какво смяташ да правиш?

— Нищо не мога да направя — отвърна Фауст. — Грешката всъщност е на онзи проклет дявол Аззи. Нали той ми направи тази магия за късмет.

— Защо тогава не я хвърлиш във водата? — запита Харон.

Фауст поклати глава.

— Това е най-глупавото нещо, което можем да сторим. Просто трябва да я накараме да ни измъкне оттук и да ни откара по-нататък.

— Все това ни разправяш — възропта Харон. — Но времето си минава, а ние още стоим тук. Най-добре гледай да направиш нещо по въпроса и то колкото се може по-скоро, инак — свършено е с теб.

Фауст погледна гадната вода. Щеше да е почти облекчение. Долу той виждаше огромни неопределени форми, които се движеха лениво. Той знаеше, че под Стикс има огромно царство, за което хората не бяха чували никога. И това почти го привличаше. Защо да не остави тези безкрайни мъки, що полза не донасят? Като искат — да го хвърлят — какво толкова? Какво ли удоволствие би било да се удави веднъж завинаги и да се присъедини към лепкавите плувци из тези мътни води!

Но се окопити! Та той е Фауст! А Фауст никога не би се поддал на отчаянието! Това е за по-низшите духом, а не за него. Ще намери изход от положението.

И в този миг усети леко разведряване на въздуха. Възможно ли е да има светлина дори над Стикс? Фауст се загледа в далечината. Да, там по водите се носеше нещо. И когато то излезе от мъглата, видяха че е малка гребна лодка. И в нея гребеше един дребен мъж, който всеки път се навеждаше над греблата с едно почти похотливо движение. Харон вдигна поглед и рече:

— Кой, по дяволите, е този?

— Мислех, че целият Стикс е твой, а Харон?

Лодката приближи към борда на хароновата гемия. В нея седеше Ронир, облечен в жълт дъждобран и с гумена качулка против дъжд на голямата си рошава глава.

— Хей-хоу! — извика той. — На борда да имате някой си Фауст?

— Всъщност да, имам — отговори Харон. — А ти кой си?

— Ронир — отговори джуджето. — Идвам от съвършено различно царство на тази земя. Но зная кой си! Привет, Харон! Защо си спрял тук в тия пущинаци? По пътя си минах покрай пристанища и мостчета, претъпкани с мъртви души. Те викаха името ти, Хароне, и държаха в ръцете си монети.

— Проклятие — извика Харон. — Знаех си, че губя пари от тая работа. Тук съм, Ронир, защото някакъв ужасен човек е хвърлил проклятие върху лодката ми, мисля, че му викат основно проклятие, и прекрасният ми малък кораб сега върви само в кръг и така налетяхме на тази плитчина, единствената на стотици мили разстояние и ето, че гемията затъна и не иска да помръдне. А ти какво правиш тук?

Ронир обясни, че е дошъл да говори с Фауст, защото имал за него важни новини.

— Подслушах какво си приказват дяволите — продължи Ронир. — Сигурно познавате един от тях — Аззи Елбуб, демон, и то от най-лошите, дори по стандартите на пъкъла.

— Срещали сме се — каза Фауст. — Той се мъчеше да ме отклони от моята цел, която е да заема полагащото ми се място в състезанието между Мрака и Светлината и така да спечеля изкупление за човечеството и безмерна слава за самия мен. Не стига това, ами ми даде и дефектна Мотивираща магия, заразена с Джинкс, която виждаш докъде докара лодката на Харон.

— Мисля, че мога да направя нещо по този въпрос — каза Ронир. — Ето. Опитай с това — и той му подаде едно оплетено въженце.

— Какво е то? — запита Фауст.

— Магия за отвързване. Отвържи възела и ще си свободен.

ГЛАВА IV

Мак се приближаваше към лондонската къща на доктор Дий. Той каза:

— Сигурна ли си, че сега не бъркаш?

— Така мисля — отвърна Маргарита. — Но не ми харесва.

— Забрави това сега. Само прави, каквото ти казах. Ще стане, повярвай ми.

Маргарита изглеждаше нещастна, но доста хубава. Кестенявата й коса блестеше. Тя бе успяла да се поосвежи, след като Мефистофел я доведе тук при Мак. Дори и роклята й, от зелено димитено27 платно на капки, беше нова и блестяща. Мак се бе погрижил да изглежда възможно най-добре.

Той се приближи към вратата на странна изгърбена стара къща, с капаци на прозорците, благодарение на които приличаше на спяща котка. Беше една крайно неприятна част на Лондон. От двете страни на улицата се намираха тъмните централи на предприятия със съмнителен бизнес, защото това бе известният с черната си слава квартал Тортингам, който малко по-късно щеше да бъде предаден в ръцете на цяло стълпотворение от джебчии, изнудвачи, мошеници и разнообразни измамници. Това бе мястото, където известният доктор Дий си бе свил гнезденце. Доктор Дий, висок и ъгловат, седеше в дневната си, загърнат в робата си на учен и разглеждаше древна книга с любопитни, забравени знания. Той спря и вдигна очи.

— Кели! — извика той.

От другата страна на стаята един нисък широкоплещест мъж вдигна поглед от едно объркано кълбо прежда, което се мъчеше да разплете. Едуард Кели — средно необикновен ирландец от графство Лимърик — с очи на ясновидец и с нахлупена плътно на главата му кожена шапка — вдигна вежда.

— Да? — попита той.

— Имам предчувствие, че по стълбите се качва някой.

— Да отида ли да видя кой е?

— Първо се опитай да прогнозираш, защото и аз си имам едно-две неприятни усещания.

Кели се пресегна през масата и сложи пред себе си чаша вода. Той набръчка повърхността на водата с наплюнчен палец и се загледа внимателно в нея. В завихрените дълбини на чашата видя да се разгъват странни фигури, зърна формите и образите на удавени неща и многоцветните, извиващи се на всички страни, линии на много души, не по-разбираеми от многобройни сплетени струйки дим. Той чу и звуци, защото дарбата му започваше действието си така. И той погледна във водата и видя в нея един мъж и едно момиче. А около тях, видим единствено за неговите очи, потрепваше ореол от тайнствени събития.

— Към вратата се приближават двама — каза той на Дий. — Те са странна двойка, макар че не е лесно да се каже откъде идва тази особеност. Мъжът е висок и русокос, а жената — кестенява и красива. Изглеждат доста прилично.

— Щом ти изглеждат прилични — ще ги приемем — каза Дий. — Просто ме обзеха определени чувства.

— Защо ме питаш тогава? — каза Кели. — Защо не погледна във вълшебното си огледало, за да разбереш всичко за тях?

— Огледалото е в другата стая — отвърна Дий. — И въобще не разбирам защо се ядоса толкова?

— Аз ли съм се ядосал? — намръщи се Кели. — Защо мислиш, че съм се ядосал.

— Ами, изглеждаш ядосан.

— Защо ще изглеждам ядосан — попита Кели — когато нямам от какво да се оплача? Не дойдох ли с теб и с шантавия ти цирк из цяла Европа? Не съм ли гвоздеят в забавната ти програма? И не върша ли цялата ти работа, за да ти остава цялата необходима енергия, та да можеш по-пълно да се наслаждаваш на резултатите?

— Хайде сега, Едуард — каза умиротворително Дий. — И преди сме говорили за това. Иди и посрещни гостите.

И така, мърморейки недоволно под сурдинка, Кели отиде да отвори. Слугата все го нямаше, когато трябваше да се свърши нещо такова. Не му беше нужно никакво ясновидство, за да знае, че слугата седи в стаята си под лозницата и превързва старата си бойна рана, получена, когато се е бил под знамето на Черния принц или поне такива ги разправяше. Докато отиваше към вратата, Кели си мислеше за Ирландия. Ирландия — зелена и блатиста, с млади момичета, които минаваха край него на път към овчите си стада, пасящи покрай студеното, искрящо море. Той ядосано поклати глава. Спри словата си, Памет.

И отвори вратата.

— Здрасти — каза Мак. — Бихме искали да говорим с доктор Дий, ако нямате нищо против.

— За какво ви трябва докторът?

— Само той трябва да го чуе.

Кели сви рамене и ги поведе към хола.

— Казва, че било нещо важно и тайно — предаде той на доктор Дий.

Мак кимна на доктора и се усмихна:

— Искаме да купим вълшебното ви огледало — каза му той.

Докторът вдигна изненадано вежди:

— Да ви продам вълшебното си огледало? Господине, сигурно сте си загубили ума! Огледало, притежаващо свойствата и способността за предсказания, каквото е моето, не може да се продаде като чувал зоб. Това огледало е мое, скъпи ми господине, и е било обект на тайни копнежи сред кралските среди в цяла Европа. Кралят на Полша ми предложи срещу него цяло владение във Владивил, заедно със слугите и дивите глигани, а с него и титла на дук и за да подслади цялата сделка, добави и благоволението на красивата млада контеса на Радзивил, чиито заоблени съвършености са предизвиквали неспокойствие и брожения чак на запад до реката Везер. Отказах му със смях, един презрителен смях, скъпи ми господине, защото да ми се предлагат светски облаги срещу огледалото, с което виждам в невидимото и мога да предсказвам бъдещето, е все едно да се разменят трици срещу злато.

— Разбирам това — каза Мак. — Но идвам при вас с предложение, което не можете да отхвърлите.

— Не мога ли? Да чуем това ваше предложение.

Мак извади алената копринена кърпичка, дадена му от Мефистофел с все още завития в нея малък предмет. Историята не ни е оставила сведения за това какво е имало вътре, нито за точното му въздействие върху суетния и суеверен доктор Дий. Но едно е сигурно. Че само след някакви си десетина минути Мак и Маргарита излязоха от къщата на Дий и се запътиха към Саутарк с вълшебното огледало, мушнато под мишницата на Мак, пъхнато в кожено куфарче с подобна форма.

ГЛАВА V

Тълпата бавно пълнеше театъра. И въпреки че салонът беше за триста души, хиляди се тълпяха да влязат вътре, привлечени насам от всички страни на кралството. Тези почитатели на театралното изкуство бяха облечени в най-хубавите си дрехи. И мъжете и жените носеха дълги наметала, понеже въздухът беше мразовит дори и в този хубав майски следобед. Публиката беше най-разнообразна. Имаше много благородници от двора, сред тях Лорд Салсбъри, Лорд Дънкирк, Лорд Корнуолис, Негово Височество Великият Екзекутор, и Лорд Фейвършам. Някои бяха дошли с жените си, други — с любовниците си, накипрени с диамантените си бижута, и най-младите от публиката, като например лорд Доувър, който бе само осемгодишен — с родителите си, гувернантките или какъвто бе случаят с виконт Делвил, — седемгодишен и болнав, със своите телохранители-доктори. Това бяха благородниците; но по-голямата част от публиката се състоеше от обикновени хора: най-крупните търговци на платове от Мийчинг Роу, високи, слаби аптекари от Пел Мели и Чийпсайд, ъгловати търговци на хранителни продукти от Пикадили, и още по-обикновени, от простолюдието — яки побойници, които бяха пребили някого, за да се снабдят с билет и не признаваха никого за господар, войници в отпуск от холандските войни с техните фантастични шапки с дълги пера и дълбоко изрязани ръкави. Не бяха малко и свещениците сред тълпата, които бяха дошли тук не да се забавляват, а с учена цел, защото се очакваше „Фауст“ да е сквернословна пиеса и те искаха да съберат от нея добър материал за неделните си проповеди. Те всички се тълпяха, бутаха се и се дърпаха един друг, плюеха, купуваха си портокали-и малки торбички с бонбонки от прислужниците в театъра, които раздаваха такива дреболии и те всички зяпаха наоколо из салона, който беше кръгъл с по една редица ложи от всяка страна и издигната сцена, която се простираше чак до най-предните редици на публиката. Във веселия звън от гласове, които се преплитаха из залата, се чувстваше радостно оживление. „Здрасти, Хари!“, „А, ето го и Сафрън!“, „Виж, идват Мелизанда и Кадълс!“ и други подобни.

Входната такса за тези без покани беше три и половина пенса, понеже хората на Графа на Нотингам не правеха всичко това безплатно. Но всички си плащаха без колебание и нямаше протести от тази щедра, лекомислена тълпа, понеже този ден беше празник, а бъдещето бе несигурно, защото, ако Испанската армада дойдеше насам, както предричаха някои, и надделееше над морските сили на червенокосата кралица, парите им нямаше да струват и шепа трици. Ниско долу, близо до напалените осветителни факли, се бяха събрали правостоящите в най-хубавите си цветни клинове и многоцветни къси палтенца, за да си говорят, да гуляят и да подхвърлят закачки на актьорите.

Едуард Алейн излезе на сцената под бодрия звук на тръбите. Младият Уилиям Шекспир, вече пооплешивял, си отбеляза, с цел да го използва някога за в бъдеще, как бърборещите млади контета и техните заливащи се в силен смях дами утихнаха за миг. Напалените с магнезий и нафта лампи, бяха разположени в малки купички на края на триножниците със знамената. Наскоро бяха разположили адмантажа, старото сценично осветление, в меден съд, който вършеше добра работа в дните преди представлението. Над тях бяха пръснати искри и те се възпламениха и приковаха вниманието на публиката. Обоите в малкия оркестър подхванаха темата на „Фауст“.

Декорът на сцената представляваше град Витенберг от миналия век. Беше доста реалистичен, с изключение на това, че часовниковата кула Дракен, където по-късно Фауст щеше да се срещне с Духа на Земята, се бе навел доста опасно наляво, понеже сценичният декор се намираше все още в ранното си детство, а добрите подпори за декорите щяха да бъдат въведени едва в началото на осемнадесети век. Завесата се вдигна и последва едно дълго покашляне и прочистване на гърла, понеже сега бе сезонът на хремата и търкане на крака, покрити с многообразни тъкани, повечето от които очевидно доста грапави, единствените възможни в този век на прединдустриални занаяти. Грубата им повърхност бе изцяло отговорна за дразнещия шум, който издаваха, докато се търкаха напред-назад върху яйчените черупки, обелките от портокали и фъстъци, нахвърляни по пода в тези времена на чума, когато населението беше лудо за забавления и готово да плати за тях всякаква цена.

Мак се втурна закъснял в салона, точно когато представлението вече започваше и се плъзна по редицата, сипейки „извинете“ и „съжалявам“ и „ох, пардон“ наляво и надясно и седна на мястото си леко задъхан, с вълшебното огледало, сгушено на сигурно в кожения си калъф, мушнат под мишницата му. Маргарита вървеше след него и също седна с кикот на весело очакване.

— Досега не съм гледала пиеса — призна си тя. — Това като да си разказваме разни неща ли е?

— Почти същото — отвърна Мак. — Само дето хората изиграват тази история, вместо да я разказват.

— А понякога и двете — отбеляза седналият до тях мъж.

Мак се обърна. До него седеше мъж на средна възраст, със здраво набито тяло и червендалесто лице, пронизващи черни очи и с изражение на ястреб на интелигентното си лице.

— Фауст! — каза той.

— Да — отвърна другият. — А ти си един жалък самозванец.

— Шт — каза един кисел гласа от предната редица. — Не виждате ли, че представлението вече започна?

На сцената Едуард Алейн пристъпи напред, свали шапката си с широко вълнообразно движение и зае драматична поза.

— Ще обсъдим този въпрос по-късно — каза Мак.

— Шът! — повтори човекът пред тях.

Хорът на сцената бе свършил своята встъпителна реч. Едуард Алейн, великолепен в пурпурната си мантия и с позлатен кръст на врата, започна:

— Щом мрачната сянка на Земята, закопняла да види дъждовния лик на Орион…

— Няма какво да обсъждаме — обади се Фауст. — Просто веднага се изпарявай. Аз поемам нещата оттук нататък.

— Никакъв шанс — отвърна Мак. Разговорът им бе прекъснат в този миг от публиката, на която не й се слушаха ругатните, разменяни от двама нахалници.

— Млъквайте!

— Я им запушете устите!

— Натъпчи им го! И други подобни.

Фауст и Мак бяха принудени да замълчат, понеже никой от тях не искаше да се разгласява истината за нещата. И така те се гледаха ядно с ъгълчетата на)очите си, докато Маргарита и Елена, седнали от двете страни на мъжете, ги тупаха леко по ръцете и им шепнеха да не се ядосват. А на сцената актьорите бяха стигнали до разговора на Фауст със седемте смъртни гряха, които останаха на сцената с цветните си костюми и печални лица и изчакаха излизането на сцената на няколко дявола.

Мак мислеше с невероятна скорост, като от една страна пресмяташе как беше минала играта дотук, а от друга — премисляше следващата си стъпка. Беше му пределно ясно, че тук имаше много повече за спечелване, а следователно и за изгубване, отколкото си бе мислил отначало, там някога в Краков, когато бе влязъл с взлом в жилището на Фауст и бе приел предложението на Мефистофел. Вярно, че сега истинският Фауст беше тук и претендираше за мястото си, но какво значение имаше това за Мак? Собствената му действителност беше по-важна за него, отколкото тази на Фауст и именно тази негова действителност го бе довела до положението да стане Фауст. Следователно този друг Фауст, на когото той бе отнел самоличността, не можеше да има никакви претенции към личността на Фауст.

И все пак щеше да е доста трудно. Трябваше да измисли начин как да се справи с тази ситуация, да се отърве от Фауст и да завърши започнатото. А ако оставеше истинския Фауст да го отстрани сега от играта, какво щеше да му остане тогава?

— Преимущество! Той имаше нужда от преимущество! Без съмнение това стоеше в основата на всяка военна стратегия — да разбереш кога си на задънено и да търсиш — Балансиращата сила.

И точно в този миг той се сети за вълшебното огледало на доктор Дий, чийто кожен калъф му убиваше под мишницата.

Той си спомни, че само като погледне във вълшебното огледало на доктора, щеше да надникне в бъдещето и така можеше да разбере изхода от тази среща между него и Фауст.

Той измъкна огледалото от калъфа, като прикри шума от действията си, стъпквайки една черупка от фъстък на пода и казвайки на Маргарита:

— Ужасно, в какъв вид са само тези места. Сега огледалото лежеше в скута му.

И тъкмо щеше да погледне в него, когато откъм сцената се чу експлозия и ярък блясък от адски искри. Мак беше виждал тази светлина и преди. Това беше Мефистофел, който се появяваше от нищото.

Високият, красив демон излезе от дима, пооправи вечерното си облекло, отиде до средата на сцената, надникна към публиката и, забелязвайки сред нея Мак, извика:

— Огледалото!

— В мене е! — отвърна му Мак. — Не се тревожи, тук е!

— Трябва да го унищожиш! — извика Мефистофел.

— Моля?

— Веднага го разкарай! Прокарали са ново правило! Ако погледнеш в него ще анулират цялото състезание, понеже състезателите не трябва да знаят предварително изхода от събитията! И целият резултат отива на кино, пардон, на театър.

В този момент хората от публиката вече бяха започнали да си шепнат несигурно и да поднасят напръсканите с парфюм кърпички до носовете си с мръсните си, напъхани в дантелени ръкавици ръце. По фъстъчените черупки на пода започнаха неспокойно да се търкат обувки от разнообразен материал и в този шум имаше нещо злокобно, някакъв допълнителен или недостатъчен шум, или пък и двете, някаква невероятна басова нотка на лудост, която щеше да изригне всеки миг и която ухото долавяше като възможност за страхотно и най-вероятно кърваво събитие, сгушено да чака на въображаемите криле, които са всъщност Сърцето на всеки човек и от което то скоро щеше да се роди.

Време е да се измъкваме от тълпата. Мак стана и започна да си пробива път към пътеката, най-добре е да се измъкне оттук колкото се може по-бързо, преди да се е случило нещо — понеже представата, че театрите са места, където се случват зловещи неща е идея, възникнала едновременно с появата на първия театър и може би именно това първо представление на „Доктор Фауст“ отново съживи легендата, че в театрите се случват странни и плашещи неща. Маргарита се бе хванала за пеша му и вървеше плътно след него, за да не се изгуби в тълпата, която бе започнала да гъмжи и да бушува зад гърба им. За паниката им имаше причина. Един от зрителите, не чак толкова простоват, колкото изглеждаше, бе преброил актьорите на сцената и бе видял, че броят им се различава от обявения в програмата актьорски състав. И като сподели тази информация с други зрители — „На сцената трябва да има седем дяволи, а аз преброих осем“ — през хората премина вълна на несигурност. На всички носове мигновено кацнаха дървените рамки на очилата им, които в този ден изобилстваха, понеже всички зрители непрекъснато поглеждаха в програмите си. Ами ако на сцената имаше повече дяволи, то поне един от тях трябваше да е истински. Не беше необходим чак Тома Аквински, за да се сетят за това. И всеки що-годе здравомислещ човек, който гледа на ситуацията непредубедено, можеше без ни най-малко съмнение да разбере, че високият слаб мъж, който се бе появил внезапно на сцената, повече приличаше на дявола от детските му сънища, отколкото актьорът в тази роля, с опърпаното си червено наметало и тесни обувки. И като видяха това, сред хората от публиката се надигна онова ужасно чувство, което нашепва тихо „давай да се омитаме оттук“ и всички наставаха и застъргаха по фъстъчените черупки с обувките си, докато препускаха към изходите.

Осем дявола. После се появи и девети. Защото именно тогава се появи един симпатичен на вид демон с лисиче лице, в официален костюм цвят слонова кост, с бели половинки от чорт и с наметнат на раменете тюркоазенозелен шал с нарисувана тибетски мандала. Като видя това, тълпата леко подлудя.

— Не хвърляй това огледало! Такова нещо все някога ще ти потрябва. Пък и ти е необходимо за състезанието!

— Не, не е така! — извика Мефистофел. — То е само една от многото възможности за избор, които има.

— Кой си ти, че да му казваш да не прави даден избор?

— Нищо такова не съм казал — възрази Мефистофел. — Само го съветвам да не гледа лично в него, понеже всяко предварително знание води до анулиране на състезанието и това ще бъде еднакво неприятно и за Мрака и за Светлината.

Публиката, потънала в суеверна мания от лавинообразното струпване на странни събития със зловещ привкус, започна да изпада в паника. Възрастни мъже захвърляха настрани кошниците на жените си, пълни с най-отбрани шунки, печено говеждо, свински флейки и разни други вкусотии, за да не им се пречкат по време на бягството им към най-близкия изход. Оркестърът напразно засвири весела мелодия. Останалото беше в три четвърти такт.

ГЛАВА VI

Докато ставаше всичко това, Ронир, джуджето, си седеше в една отделена за джуджета градинка и замисляше нова пакост. Опитваше се да измисли какво възможно най-голямо зло би могъл да стори на Аззи. Това отчасти беше, защото мразеше лиселикия дявол. Но също и защото Ронир изпитваше страхотно интелектуално удоволствие от това да смъкне някой възгордял се дявол едно две стъпала по-ниско. Ронир не обичаше демоните, и по-специално — демоните с лисичи лица, а конкретно този мразеше повече от всички останали.

Да победи демон! Ронир нравеше само онова, което би направило всяко джудже, носещо кръвта на боговете в себе си, при първа възможност. Всичко, което можеше да постави демоните в неизгодна позиция, бе добре дошло. А ако можеше и да се спечели нещо от цялата работа — толкова по-добре.

Лошото обаче беше, че не бе съвсем сигурен в значението на дочутата информация. Съвсем ясно му стана, че Аззи върши нещо зад гърба на друг демон, Мефистофел. Но как? Какво точно? И какво бяха намислили те двамата? Пък и какво беше това Състезание на хилядолетието всъщност? (Понеже джуджетата рядко биваха осведомявани за големите събития на деня.) Ронир, след като бе предал на Мефистофел какво става, сега измисли нов план. Когато го осени тази мисъл, той седеше на една отровна гъба, една много голяма отровна гъба с яркожълти петна, от онези дето само джуджетата могат да ги ядат, без да погинат мигновено. Обаче Ронир не ядеше, въпреки че челюстите му непрестанно се движеха. Ако някой страничен наблюдател можеше да го погледне отблизо, би забелязал, че задните му зъби всъщност скърцат и се трият едни в други и че джуджето е във вихъра на вдъхновението.

— Като разказах всичко първо на Фауст, а после и на Мефистофел, аз всъщност постъпих страшно хитро. Но ми се струва, че мога да измисля и още нещо. И тъй, ще се отправя бързо към онези райони в или близо до Седмото небе, където се твърди, че обитават духовете на светлината…

Но още преди да е завършил речта си, лилипутската му магическа сила за пренасяне вече задейства и той изчезна.