Ако с Фауст не успееш… (Роджър Зелазни) читать бесплатно онлайн полную версию книги

ЧАСТ СЕДМАПАРИЖ

ГЛАВА I

— Къде се намираме? — попита Мак.

— Това е кръчма в Латинския квартал на Париж обясни Мефистофел. — Чувствам се добре сред студенти. Те вечно имат едно такова весело-почтително отношение към дявола. А и самият Париж, разбира се, е дяволски град. И си помислих, че ще е подходящо място откъдето да започнем последното действие на нашето състезание.

Мак се огледа. С Мефистофел седяха до дълга грубо скована дървена маса. Край масата седяха и други хора, само младежи, и по вида им личеше, че бяха студенти. Те бяха потънали в собствените си разговори на висок глас с изобилие от жестикулации и многобройно свиване на рамене. Кръчмата беше тъмна, дълга и ниска. Напред-назад бързаха сервитьори с табли, отрупани с чаши вино, чинии с миди в червен сос и с наредени в края филии хляб. Често избухваше силен смях, дюдюкания и песни. Студентите бяха млади и целият свят беше техен, учеха в Париж — най-известния град в Европа и следователно — в света.

— Какво ще става този път? — попита Мак.

— Годината е 1789 — отвърна Мефистофел — Париж, а и цяла Франция, се бунтува. Вдъхновени от революцията в Америка, обикновените хора са готови да се вдигнат и да отхвърлят негодната да се справи с управлението кралска фамилия и корумпираните благородници. Това е зората на един нов век за масите и залезът на привилегированото малцинство. В двореца Тюйлери, отчаяният Луи XI и неговата съпруга — Мария-Антоанета, уплашени до смърт от купищата заплахи и ругатни, изсипани върху тях от все по-неуправляемото население, се подготвят точно тази нощ да избягат с карета в Белгия, където ще се срещнат с роялистки настроените армии, за да отмъстят за обидата, нанесена на техни величества.

— Звучи вълнуващо — каза Мак. — Успяват ли?

— Уви, не. Историята ни казва, че в най-важния момент нещата се объркват. В крайна сметка кралското семейство бива върнато обратно в Париж от Републиканската гвардия. И скоро след това те ще изгубят главите си на гилотината.

— А те лоши ли са, този крал и кралицата? — запита Мак наивно.

Мефистофел тъжно се усмихна.

— Ни най-малко. Просто продукти на своето време и обкръжение. И смъртта им няма да разреши нищо, а тяхната екзекуция ще отврати света. Ще започнат битки и кланета и Франция ще застане сама срещу обединените армии на Европа.

— Предполагам, че искаш от мен да спася краля и кралицата.

— Това, което ще направиш, разбира се си е само твоя работа — каза Мефистофел. — Но това наистина би било едно наистина забележително дело.

— И какво точно трябва да направя?

— Бягството е подготвено за тази вечер. Членовете на семейството ще излязат един по един от двореца и ще се качат на карети, поверени на лоялни роялисти. Но още в самото начало ще се получи едно фатално забавяне. Мария-Антоанета ще се приготвя толкова дълго за пътуването, че това ще го забави с няколко часа. И именно поради това забавяне, дук де Шоазол, който чака в гората вън от Париж с група верни на краля хусари, ще си помисли, че бягството е било осуетено и ще напусне поста си. Това е ключовият момент.

— Има ли и други такива моменти?

— Още няколко — кимна Мефистофел. — По време на бягството някой си Друе разпознава краля, когато каретата преминава през Сен Менеулд. Друе вдига тревога, която води до залавянето на Негово Величество. Това, че въобще успява да зърне краля е чиста случайност. Ако в този момент някой можеше да отвлече вниманието на Друе…

— Започва да ми става ясно — каза Мак.

— Или пък, дори и така, кралят и кралицата все още имат шанс да бъдат спасени, ако мостът над Варен е отворен, а не блокиран. Затвореният мост попречва на кралското семейство да премине отвъд границата в Белгия и да се спаси. Промени което и да било от тези събития, и ще промениш историята. Готов ли си, Фауст?

— Мисля, че да — каза Мак. — Както и всеки друг път.

— Отлично. И, моля те, Йохан, опитай се да се справиш добре. Това е последният път, нали разбираш. От време на време ще те навестявам да видя как се справяш. Може и да ти помогна с нещо. — И той намигна. — До скоро!

С тези думи Мефистофел изчезна.

Като попита една минувачка, Мак разбра, че Мария-Антоанета е във Версай, на няколко левги разстояние от Париж. На площад Сен Мишел той намери дилижанс и плати един сантим за място в него. Колата, както наричаха дилижанса, теглена от четири коня, трополеше през Париж и спираше ту тук, ту там да свали или да вземе нови пътници, докато излезе извън чертите на града и потегли по един междуселски път, които се виеше през зелени поля и приятни горички.

Мак слезе пред двореца Версай и се приближи към главния вход. Въоръженият страж на вратата, направо великолепен в ливреята си в бяло и червено, вдигна пиката си и го спря.

— Ей, ти там! Какво искаш?

— Моля за аудиенция при кралицата — отговори Мак.

— Тя не иска да вижда никого днес — каза гвардеецът.

— Да, зная. Но е много спешно.

— Нали ти казах, че няма да приема никого днес.

— Предайте й, че е дошъл доктор Фауст — каза Мак. — Тя ще ви възнагради. Пък и аз имам нещичко за теб. — И той даде на гвардееца една златна монета.

— Благодаря ти, гражданино — каза гвардеецът и прибра монетата в джоба си. — А сега се разкарай оттук или ще те арестувам за даване на подкуп.

ГЛАВА II

Къщата на Архангел Михаил беше разположена на едно възвишение с площ около половин акър в един от елитните квартали на Рая. Михаил беше в предната градина и се занимаваше с розите си. В един момент, когато вдигна глава, видя Илит, чиракът-ангел и бивша вещица да се приближава към мраморните стъпала.

— А, Илит, радвам се, че те виждам. — Той остави лопатката и обърса ръцете си. — Мога ли да ти предложа лимонада? Денят е доста топъл, макар и сух, просто един обикновен приятен райски ден.

— Не, благодаря — каза Илит. — Дойдох, защото има нещо, което много ме тревожи.

— Добре, тогава ми го кажи. За какво става дума?

Илит обясни:

— Намерих доказателства, че Мефистофел върши измама.

— Аха! — каза Михаил, но доста меко. — Но това може да се очаква, като се има предвид кой е той.

— Но това, което ме тревожи още повече — продължи Илит — е, че намерих доказателства, че ти също мамиш.

— Аз ли? — кротко се изненада Михаил.

— Да, ти.

Михаил се замисли за миг и замълча. После каза:

— Ти си нова в нашите среди, нали така?

— Да, така е — потвърди Илит. — Но какво значение…

Михаил вдигна ръка.

— И следователно си неопитна и ти липсва познание за великата хармония, която обединява Доброто и Злото в единно цяло и диктува правилата за поведението ми.

— Никога не съм чувала за такава хармония — каза Илит. — И има ли наистина някакво значение? Аз говоря за съвсем явна и безочлива измама.

— Има извънредно голямо значение, мила моя. Защото помисли само: Ако Светлината и Мрака се състезават изобщо, то те го правят от позицията на равностойни сили и с ясното съзнание, че да се бориш не означава да спечелиш веднъж завинаги. И Доброто и Злото са взаимозависими. За да съществува едното, непременно трябва да съществува и другото. Разбираш ли?

— Мисля, че да — каза колебливо Илит. — Но какво значение…

— Така че има един определен смисъл — продължи Михаил — по силата, на който Доброто и Злото дават равен резултат. И на плоскостта на взаимодействията ние приемаме или едната, или другата пораждаща причина. Играем, за да победим и се опитваме да надвием над противника си навеки; макар че, вече на едно по-високо ниво, знаем, че истинската победа не е нито възможна, нито желателна, Следиш ли мисълта ми?

— Не съм съвсем сигурна — каза Илит. — Но, продължавай, моля те.

— Оттук следва, че като равни в играта на Добро и Зло, всеки от нас трябва да има достъп до еднакви способи и техники. Доброто не бива да се спъва, като му се забранява използването на „лоши“ възможности, инак позволени на Злото. А и понеже Злото от време на време използва „добри“ средства за собствените си Зли цели. Крайната цел, скъпа ми Илит, е не какво е добро или зло, а какво е тук — и. Михаил докосна гърдите си в областта на сърцето.

— Това означава ли, че е съвсем нормално да мамиш? — попита Илит.

Михаил се усмихна и отвърна поглед.

— Означава, че имаме точно толкова право да мамим, колкото и Злото.

— И мислиш, че е редно да мамиш, за да спечелиш?

— По-скоро бих казал, че не е нередно — отвърна Михаил.

— Е, това ми стига. Трябва да вървя и да го обмисля.

ГЛАВА III

В Тюйлери беше вечер. Прозорците блестяха ярко от светлината на хиляди свещи. През високите извити врати забързано влизаха и излизаха хора. Всички бяха облечени повече в републиканско синьо и сиво, отколкото в кралско бяло и червено. На една малка пейка, малко в страни от непресекващата върволица, седеше Мак и обмисляше ситуацията.

Малките, внимателно окастрени дръвчета, които опасваха двореца, люлееха клони от лекия вятър. И в този миг Мак почувства нещо далеч по-осезаемо от полъха на вятъра. Беше тъничък, безплътен глас, който отекваше нагоре и надолу по опасаната с дървета алея и казваше:

— Фауст! Къде си, Фауст?

Мак се огледа.

— Вика ли ме някой?

До него се материализира Илит. Беше облечена във великолепен костюм за езда от черно кадифе и велур. Ботушите й за езда блестяха, а дългата й коса бе прихваната с бял копринен шал.

— Помниш ли ме?

— Разбира се, че те помня — възкликна Мак. — Нали ти ме затвори в онази огледална стая в Пекин, когато си мислеше, че те лъжа.

— От тогава се понаучих на някои неща — каза Илит. — А ти какво си намислил сега?

Мак си мислеше да се нацупи, да се обърне настрани и да не каже нито дума на този хубав, но доста буен и мнителен ангел от женски пол. Щом е толкова умна, нека сама да се сети! Но като усети, че от това ще бъде по-скоро в неизгодна позиция, той овладя раздразнението си и каза:

— Опитвам се да спася краля и кралицата на Франция.

— Защо искаш да ги спасиш? — попита го Илит.

— И аз не знам точно. Нали разбираш, никога не съм ги виждал. Но изглежда, че все пак трябва да направя нещо по време на състезанието и това ми се струва доста подходящо. Абе, всъщност имам предвид, че онези, чието главно престъпление е, че са родени благородници, са доста глупави. Мефистофел мислеше, че това ще е едно доста подходящо дело за мен.

— Разбирам — поклати глава Илит. — И така, разбира се, щом Мефистофел го иска, Михаил му се противопоставя.

— Мисля, че това се подразбира от само себе си. А и понеже ти си на страната на Михаил…

— Вече сама не знам на коя страна съм — въздъхна Илит. — Но преди постъпих зле с теб и сега ще поправя грешката си. С какво бих могла да ти помогна?

— Трябва да накарам кралицата да побърза. Часът е вече осем — време е за тръгване, но тя все още не е излязла.

— Ще видя какво мога да направя — обеща Илит. И с едно красиво движение на грациозните си ръце тя изчезна.

ГЛАВА IV

Илит се появи в коридора, водещ към кралските покои на втория етаж на Тюйлери. И веднага разбра, че най-добре да си беше останала невидима. На-горе-надолу по облепените с великолепни тапети коридори бягаха пияни войници от Народната гвардия, опипваха уплашените придворни дами и смучеха обикновено червено вино от бутилки с високи гърла, ядяха кроасани като свини, пръскайки трохи навсякъде по килимите. Илит мина незабелязано покрай стражата, намери покоите на кралицата и се стрелна вътре. Там видя Мария-Антоанета, заспала дълбок сън в едно кресло, напълно облечена. Дори и в съня пръстите на кралицата се свиваха и отпускаха, като че ли се опитваха да хванат нещо, което все им се изплъзваше — например живота.

В този момент Мария-Антоанета усети, че не е сама в стаята. Сините й очи се отвориха широко.

— Коя си ти?

— Само един добър дух, Ваше Величество — каза Илит. — Дойдох да ви помогна да се измъкнете от тази бъркотия.

— О! Моля те, кажи ми! — извика Мария-Антоанета.

— Ще ви кажа направо, Мари, ако позволите, че вашето бягство е насрочено за осем часа тази вечер. В този час вие трябва да слезете долу, преоблечена като гувернантка, и да претичате покрай стражите, за да се качите в точно определена карета. Кочияшът ще ви отведе до една по-голяма каляска вън от Париж, където ще се присъедините към краля и ще продължите заедно бягството си към Белгия.

— Да, това е планът — каза Мари с широко отворени очи. — Откъде знаете? И да не би нещо да не е наред?

— Планът е добър — каза Илит — но от историята научаваме, че вие се забавяте с няколко часа да слезете в каретата и това забавяне във внимателно пресметнатия разчет на времето ще направи бягството ви невъзможно.

— Аз, да закъснея няколко часа? — каза възмутено Мария. — Невъзможно! Е, вярно наистина, че ако това беше любовна среща, която съм си уредила, от онези, с които историята несъмнено най-настоятелно е свързвала името ми, като че ли съм някаква безсрамна курва и най-обикновена уличница като онази дьо Бари. Ако случаят беше такъв, можеше и да се помотая, само за да увелича тръпката и нетърпението на високия мургав непознат, който ме очаква. Ще се престоря, че съм си забравила маншона, кутийката с бижутата или кученцето, а той ще си дърпа и суче мустаците, застанал прав до каляската си и вълнението му ще расте поради моето лекомислие в една толкова сериозна ситуация. Но това не е някакъв си флирт, скъпи дух, и аз не съм толкова лекомислена, че да закъснея за срещата, която ще спаси живота ми.

— Радвам се, че Ваше величество не сте толкова фриволна, каквато ви изкарва историята — каза Илит. — Само трябва да излезем оттук точно в осем и всичко останало ще е като играчка.

— Да, съгласна съм. Но ти грешиш. Определеното за тръгване време е единайсет часа.

Илит помисли малко и поклати глава.

— Ваше Величество, вие сте сгрешили. Моят източник е самата история.

— Не искам да се правя важна в лицето на самата история — каза Мария, — но говорих с кочияша преди час. Той съвсем ясно ми каза, че става дума за единайсет часа.

— А аз знам за осем. — настоя Илит.

— Сигурно не са те осведомили правилно — отговори Мария.

— Ще отида да проверя.

Илит изчезна оттам и се отправи към многоцветното пространство, което съществува между дискретните слоеве на битието, и забърза Библиотеката за важни Земни дати и времена, разположена в Духовен запад, 12/11, където се пази историята на всяко отделно събитие, с точните дати и часове.

Илит отиде до новия, наскоро инсталиран компютър, който можеше да намери всякакъв факт за Земята, за всеки от Невидимото царство. Компютърът беше нововъведение, срещу което се бореха много духове — и добри и зли, понеже на компютрите се гледаше като на модна измишльотина, която времето още не е направило приемлива. Но много считаха този възглед за неразумен. Постигнатият между силите на Светлината и Мрака консенсус беше, че подходящото за този случай правило е: „Както долу, така и горе“ и че дори и небесните духове трябва да вървят в крак с промените във времето долу на Земята.

Илит отиде до един включен терминал на компютъра и се представи.

Компютърът каза:

— Предполагам, че имате проблем. Кажете ми това, което трябва да знам.

Илит веднага отвърна:

— Необходимо е да разбера точния час за заминаване в една важна историческа ситуация. Мария-Антоанета мисли, че времето, в което трябва да отиде при каретата, която ще я отведе извън Париж и от гилотината, е единайсет часа вечерта. А аз зная, че е осем. Кое е вярно?

— Съжалявам — отвърна компютърът след само една наносекунда колебание. — Тази информация е секретна!

— Това е обикновен факт и трябва да е достъпен за всички! Не може да е тайна!

— Е, не точно — отговори компютърът. — Но ми казаха да отговарям така, ако някой ми поиска някакъв факт или клас от факти.

— Какъв е този клас?

— Класът на лесните и очевидно лесно установими факти, които всъщност се проследяват най-трудно.

— Е, какво толкова има в това да го провериш или там, каквото е необходимо да се направи?

— Самият факт не е проблем — отговори компютърът. — Просто процедурата за проверяването на фактите точно сега е блокирана.

— Защо?

— Защото техниците въвеждат нов ред за картотекиране на фактите, които вече са във файловете. А за да може да се използва този нов ред, те трябва да измислят нов начин за намиране, който да направи новото картотекиране достъпно.

— А междувременно никой не може да намери нищо, така ли? Но това е смешно! Защо не направиш нещо по този въпрос?

— Аз ли?

— Да, ти!

— Не ми е това работата — отвърна компютърът. — Казаха ми, че ще ми съобщят, когато въведат новия начин.

— Та значи казваш, че не знаеш какъв е факта, за който те питам?

— Изобщо не съм казал такова нещо! — отвърна компютърът обидено. — Зная всички факти. Само системата ми за търсене на фактите е блокирана. И така за мен става технически невъзможно да ти отговоря.

— Технически! Но не и в действителност?

— Не, разбира се, че не в действителност.

— Тогава ми дай един действителен отговор. Или не можеш и това да направиш?

— Можех, ако исках. Но не искам.

Илит долови в гласа на компютъра нотки на обидена гордост. И тя реши да пробва по друг начин.

— Не би ли го направил заради мен?

— Дадено, маце. Чакай малко. — Проблеснаха светлини. После компютърът каза:

— Изкарах го три часа сутринта.

— Невъзможно — каза Илит.

— Не е ли това, което очакваше? Нали ти казах, системата е блокирана.

— Зная, но нали ми каза, че можеш да я заобиколиш.

— Така и направих. И излезе три сутринта!

— Само толкова ли можеш да направиш? Добре, ще трябва да се задоволя с това. Благодаря.

ГЛАВА V

Илит забърза обратно при Мария-Антоанета.

— Колко е сега часът?

Мария погледна пясъчния си часовник:

— Струва ми се, че е почти единайсет. Илит погледна своя воден часовник.

— А моя показва почти осем. Е, какво пък, по дяволите. Добре, хайде да тръгваме.

— Готова съм — каза Мария. — Само да си взема чантата.

А отвън един висок кочияш тропаше с крака, за да не замръзне, и често поглеждаше вътре в каретата към големия пясъчен часовник в рамка от палисандрово дърво.

— Проклятие, проклятие, проклятие — шепнеше си той на шведски.

Най-после вратата на Тюйлери се отвори и оттам излязоха забързани две жени, едната руса, другата тъмнокоса.

— Ваше Величество! — каза кочияшът. — Къде, по дяволите, бяхте?

— Какво искаш да кажеш с това къде съм била? — попита Мария. — Тук съм в уречения час.

— Не бих искал да ви противореча, но закъсняхте четири часа. И сега нещата може да станат по-трудни.

— Аз? Закъсняла? Невъзможно! — Тя се обърна към Илит. — Колко е сега часът?

Илит погледна малкия си пътнически часовник.

— Осем!

Мари погледна своя:

— А по моя е единайсет.

— А моят показва — три сутринта!

И тримата се спогледаха смръщено, едновременно изпитали раздразнение и яд от липсата на единна времеуказваща система в страната. Сега за Илит стана болезнено ясно, че Мария-Антоанета спазва Френското кралско време, кочияшът — Шведското реформирано време, а тя самата — Духовното стандартно време и че и по трите времена, както и по много други, Мария-Антоанета е закъсняла за жизненоважната си среща.

Кочияшът каза:

— Нищо не можем да направим, да тръгваме. Но закъсняхме страшно много.

ГЛАВА VI

Мак тъкмо подремваше в хотел „Дьо Вил“, когато някой грубо разтърси рамото му.

— Какво има? — стресна се той от съня си и видя пред себе си дребно лице с брада.

— Аз съм Ронир, джуджето.

— А, да — Мак седна и разтърка очи. — Да, изглежда наистина си ти. С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Но ти нося новини. Илит ме помоли да дойда и да ти кажа, че не е успяла да накара кралицата да побърза. Някаква неразбория, свързана с времето, но не можах да запомня точно.

— Проклятие! — каза Мак. — Значи кралската каляска е тръгнала късно за онова свое злополучно бягство към Варен!

— Щом така казваш — сви рамене Ронир. — Понеже никой не си направи труд да осветли и мен по този въпрос.

Мак каза:

— Опитвам се да спася кралското семейство от залавяне. Но сега не знам какво бих могъл да направя, освен, ако не намеря кон.

— Кон ли? Че за какво ти е кон?

— За да стигна до Сен Менеулд, където е следващата ми възможност да променя съдбата на Луи XI и Мария-Антоанета.

— А защо не стигнеш дотам с магия? — попита Ронир и наля чаша вино на Мак.

— Не знам думите! — призна си Мак.

— Онзи, другият, сигурно ще ги знае.

— Кой е този другият?

— Дето му помогнах при Стикс.

— Да не говориш за Фауст?

— Ти го каза.

— Но той се опитва да се отърве от мен!

— Трудна работа тогава — каза Ронир. — Не го приемай лично. Помислих си, че като му помогна, ще навредя на един мой познат демон, който ме нае сега наскоро да му свърша нещо, а не ми плати. Джуджетата имат силна памет.

— И къси, твърди бради — добави Мак. — Проклятие! Сега как ще стигна до Сен Менеулд преди кралската карета?

— Трябва да излезеш оттук и да си намериш кон — отговори Ронир.

Мак го загледа втренчено:

— Мислиш, че е чак толкова просто, ли?

— Най-добре опитай — иначе наистина ще загазиш яко.

Мак кимна:

— Добре, добре. Тръгвам.

Малко по-късно Мак вече препускаше през една тъмна гора, на гърба на буен черен жребец. Той го бе отмъкнал от една конюшня, открита от Ронир пред Тюйлери, в името на Комитета за обществено спасение. И никой не бе пожелал да спори с него.

И така, той препускаше през тъмните горски пътеки, поздравявайки се за добрия си избор на кон. Но после чу зад себе си шум, обърна се и погледна, после пак се обърна напред и се прилепи към врата на коня. Да, животното наистина беше бързо, но не чак толкова, че да попречи на преследващия го конник да го настига неотстъпно.

Нищо не можеше да направи. Преследвачът му се изравни с него и той видя, че това е Фауст — черните краища на палтото му се вееха и плющяха, а цилиндърът на главата му се бе сплескал върху челото от насрещния вятър и той се усмихваше зловещо.

— И така, самозванецо, ето че се срещаме отново! — извика Фауст.

Те се носиха известно време един до друг. Мак трудно успяваше да се задържи на гърба на коня си, понеже препускането с такава скорост посред нощ, през гората, в близко съседство с друг конник, който ти крещи ругатни и обиди, не беше обичайно за него. Нито пък за самия Фауст. Но витенбергския магьосник се справяше добре, яздеше като маджарин, както казват, и освен това успяваше да задържи Елена на седлото зад себе си, а прекрасните й ръце го бяха обгърнали през кръста. Мак, разбира се, носеше Маргарита, която засега мълчеше, омагьосана от играта на лунната светлина и сенките. Ездачите бяха изравнени по тегло. Но Фауст му водеше по отношение на апломба.

— Откажи се от претенциите си в името на моето величие! — викаше гръмовито Фауст. — Защото спуснем ли се в този подвиг, скоро ще стане ясно, че само Фауст е способен да напише правилата на съдбата, която ще носи неговия духовен отпечатък и ще е най-добре разни такива дребни нещастници като тебе, да се разкарат от пътя ми, преди да съм се развъртял по магьоснически, както аз си знам, разбираш ли ме, момченце?

Думите на Фауст звучаха превзето и изборът му на жаргон от бъдещето също не бе особено сполучлив, но намеренията му бяха повече от ясни: „Разкарай се от пътя ми!“

— Сега вече не мога да се оттегля! — извика Мак. — Това е моята история!

— Как пък не! Аз съм единственият и изключителен Фауст! — извика Фауст и блясъкът в пламтящите му очи на върколак плашеше. Той приближи коня си съвсем близо до Мак и измъкна от вътрешния си джоб един дълъг около метър предмет, обсипан със скъпоценности и с блясък, който показваше, че това не е обикновен скиптър, както може би изглеждаше отстрани, а магически, откраднат, в този конкретен случай, от хан Кублай от самия Мак. Но сега магическият скиптър беше в ръцете на Фауст и тези^ръце не познаваха пощада. От начина, по който Фауст държеше скиптъра, Мак разбра, че магьосникът някак е успял да увеличи силата му; а именно — когато го насочиш към някого и кажеш: „Бум!“, отсрещният бива унищожен напълно, така както това щяха да правят смъртоносните лъчи от една по-късна епоха.

Сблъсквайки се с такава огромна окултна унищожителна сила, Мак почти се отчая. В този миг той съзря наблизо една отчаяна възможност да отклони силата на магическия скиптър от себе си. И тази възможност му се яви под формата на огромен дъб. Мак внимателно изчисли движенията си и насочи коня си пред жребеца на Фауст. Фауст отклони коня си на другата страна с инстинктивно движение. Мак отскочи надясно, зад дървото, а Фауст се блъсна в дънера право с главата напред с такава сила, че дори Мак видя изгрелите пред очите на Фауст звезди, въпреки че бяха въображаеми. Мак чу как Маргарита възкликна съчувствено иззад гърба му. Докторът падна замаян на земята, подлуделият му кон се втурна нанякъде, а Мак препусна по пътя, който водеше към Сен Менеулд. Елена, спътница на храбри войни, скочи от коня в мига преди сблъсъка, претърколи се няколко пъти, стана и си оправи прическата. Изстрел от един магьосник или от хиляда кораба — за нея беше без значение. Човек трябва да е в най-добрата си форма при всякакви обстоятелства.

ГЛАВА VII

След като препуска известно време сам, Мак излезе на една полянка сред гората. Тук той видя селска кръчма, от чийто комин се виеше дим. Стори му се удобно място за така необходимата почивка. И тъй, той спря, помогна на Маргарита да слезе от коня, завърза животното за коневръза и му извади вода от близкия варел. После влязоха вътре с Маргарита.

Видяха обичайния кръчмар, който полираше месинговите топки зад бара, а в дъното на стаята гореше весело напален огън. До него, с гръб към Мак, седеше друг пътник и топлеше ръцете си на пламъка.

— Добре дошли, пътници — каза кръчмарят. — Ще пийнете ли по чашка бренди, за да ви дойде апетитът?

— Рано е още за пиене — отговори Мак. — Само по една чаша чай от борови кори, за да се разсъним.

— Седнете край огъня и се стоплете — каза съдържателят. — Имам добре накиснати и веднага ще ви донеса по чаша.

Мак отиде и седна до огъня, кимвайки любезно на мъжа, който вече седеше там, завит в голям плащ, със скрито в качулката лице и лък, облегнат на стената до него.

— Добър вечер — обади се мъжът и смъкна качулката си.

Мак го загледа втренчено:

— Знаете ли, мисля, че съм ви виждал някъде преди.

— Сигурно си виждал бюста ми в някой музей — отговори непознатият. — Аз съм Одисей, а как съм дошъл дотук от къщата си в покрайнините на Тартар е дълга история за разказване, ако имахме време за разкази. Но нямаме. А ти дали случайно не си Фауст?

Одисей говореше на омиров гръцки език с лек итакски акцент и Мак го разбра, защото Мефистофел така и не си бе взел Езиковата магия.

— Ами, да — отговори Мак. — Всъщност, познавам го в известен смисъл. Така да се каже, върша неговата работа вместо него, но вече започвам да се съмнявам в цялото това начинание.

— Ти ли си оня Фауст, който пътува с Елена? — запита Одисей.

— Не аз, а другият — обясни Мак. — Аз пътувам с Маргарита — И той се обърна, за да представи Маргарита на Одисей, но видя, че момичето вече е заспало в единия ъгъл на сепарето.

— Но и ти се представяш за Фауст, Нали? — попита Одисей.

— Точно в този момент играя ролята на Фауст в състезанието между Мрака и Светилната. Но истинският Фауст се опитва да ме измести.

— И какво смяташ да правиш?

— Не съм съвсем сигурен — каза Мак. — Започва да ми тежи на съвестта това, че му заех мястото неоснователно. Може би трябва просто да отпадна и да оставя Фауст да влезе в собствената си роля.

Одисей изрече бавно:

— Ти май се справяш доста добре с тази работа. Защо ще се отказваш? С какво толкова те превъзхожда тоя Фауст?

— Ами, виж сега, другият Фауст, той е… велик магьосник и има право да представлява цялото човечество…

— Ни най-малко! — Одисей придърпа наметалото си и се уви още по-плътно. — Защо трябва човечеството да бъде представлявано от някакъв си магьосник? Те са същите като политиците, дори още по-лоши. Още ли не си разбрал истината? Магиите винаги работят против човечеството.

— Никога не съм мислил по този начин по въпроса — призна Мак.

— Магиите означават власт, а малко са хората, които управляват добре с нея. Мислиш ли, че е правилно шепа магьосници да водят хората? Би ли искал наистина да те управлява някой Фауст?

— Просто предполагах, че магьосниците знаят повече от обикновените хора.

— Това, което знаят, не е непременно полезно и за останалите хора. Аз самият съм имал няколко случки с магьосници. По мое време имахме Тирезий. Той беше наистина ненадминат. Но мислиш ли, че сме го оставяли да ни води в политиката или пък във война? Никога! Нашият водач, Агамемнон, имаше много слабости, но беше мъж и не твърдеше, че получава някаква специална милост от боговете и духовете. Внимавай с онези хора, които твърдят, че говорят от името на боговете!

— Но той е истинският Фауст!

— Може и да е. Но това не означава, че е истинският приносител на фаустовския дух. Това си ти, скъпи ми Мак, и се представяш такъв, какъвто си, без някакви особени познания и способности, без магически сили и въпреки това се опитваш да управляваш самия себе си.

Мак се окуражи от тези смели думи. Той допи чашата чай, която му бе донесъл съдържателят и стана, изчака сънената Маргарита да допие своя чай и да се изправи до него.

— Време е да вървим.

— Ами Фауст?

— Идва след мен.

— А, добре — каза Одисей — Чуваш ли, Ахиле? Ахил, който спеше дълбоко в един тъмен ъгъл, се стресна и седна.

— Повика ли ме, Одисей?

— Приготвяй се, приятелю! Фауст идва! Одисей и Ахил! Мак се надяваше те да успеят да задържат Фауст за известно време.

— Хайде, Маргарита — каза той.

— Идвам — изрече послушно тя, скривайки една прозявка.

Те излязоха от кръчмата, качиха се отново на коня и потеглиха към Сен Менеулд.

ГЛАВА VIII

Фауст пристигна в страноприемницата в гората след двадесет минути. На слепоочието му се виждаше жълтосинкав оток, резултат от стремителната му среща с дъба, но инак изглеждаше съвсем добре. Елена беше разрошена от вятъра, но инак изглеждаше по-прекрасна от всякога.

Фауст влезе в страноприемницата и попадна лице в лице с Одисей, който каза:

— Зная кой си. Ти се казваш Фауст.

— Че това не е тайна — отвърна му Фауст.

— И държиш Елена от Троя във властта си.

— Разбира се, че да! — възкликна Фауст. — Тя е най-красивата жена на света и следователно — единствената достойна спътница в живота ми. А ти кой си и какво искаш?

Одисей представи себе си и Ахил. Дори и да бе впечатлен, Фауст с нищо не го показа.

— Всъщност — обясни Одисей — ние си искаме Елена. Твоят демон е нямал никакво право да я отвлича от дома на съпруга й в Тартар.

— Не ми ги обяснявайте тия — каза Фауст. — Тя е дадена на мен и аз ще я задържа.

— Струва ми се, че това съм го чувал и преди — каза Одисей, имайки предвид събитията, от които започнала „Илиадата“, когато Ахил отказал да даде момата Бризеида на Агамемнон и когато после Агамемнон отказал да я върне, той се разсърдил, прибрал се в шатъра си и се цупил, докато гърците едва не загубили троянската война.

— Може и да си — каза Ахил. — Няма никакво значение. Върни ни я.

— В никакъв случай. Ще се опитате да ми я вземете ли?

И той измъкна една пушка кремъклийка изпод наметалото си.

— Ако искахме, вярвай ми — щяхме да го направим — каза Одисей. — И твоето оръжие няма да ни спре. Но, прибери меча си, Ахиле. Има и по-добър начин.

Одисей сложи два пръста в устата си и изсвири дълго, ниско и протяжно и почти в същия миг му отвърнаха писъци и фучене, което отначало напомняше за вятър, но после се оформи в женски гласове.

Вратата на кръчмата внезапно се отвори от силен полъх на вонящ въздух. Вътре влетяха Фурните. Те влетяха като три огромни свраки с кални черни пера и, като пищяха и грачеха, бомбардираха всички присъстващи с вонящи екскременти. После приеха човешки вид — три старици с дълги носове и червени очи, облечени в мръсни, окъсани, прашни черни одеяния. Алекто беше дебела, Тисифона — дръглеста, а Мегера — едновременно и хилава и дебела, но не където трябва. Очите и на трите сестри бяха като пържени яйца с изтекъл жълтък. Те затанцуваха около Фауст, кикотеха се и грачеха, смееха се и дюдюкаха, подскачаха и се кълчеха, а Фауст се опитваше да запази гордо мълчание, но не беше лесно докато тези стари, дошли от древността, вещици се държаха така.

Най-после Фауст каза:

— Това поведение няма да ви помогне, скъпи дами, защото не съм от вашето време и място и няма опасност присъствието ви да ме изпълни с религиозен ужас.

— Ужас, ужас — изпищя Тисифона. — Може и да нямаме физическа власт над теб. Но ще ти е трудно да водиш разговори с хората, като ти пищим така на главата.

— Това е смешно — каза Фауст.

— Обаче така стоят нещата — добави Тисифона. — А може би искаш да ти изпеем една особено дразнеща народна песничка от няколкостотин куплета? Хайде, момичета.

Фауст се олюля от уплаха, когато Фурните запяха една ранна елинистична версия на „Изкарай бурето навън“. Малко напомняше вой на хиени насред горещо пладне, но той установи, че не може да мисли, не може да диша и накрай вдигна отчаян ръка.

— Моля за миг тишина, дами, докато обмисля ситуацията, в която се намирам.

Когато в главата му се възцари отново блажена тишина, Фауст се оттегли в другия ъгъл на стаята, да си поговори малко със съдържателя. Но Фурните очевидно не му вярваха, защото незабавно започнаха да си говорят с гласове, които като че извираха от собственото му съзнание. Гласовете се преструваха, че са неговото собствено вътрешно аз, което казва: „По дяволите, не знам как изобщо се забърках в тая каша. От това звънене в главата си не мога да чуя собствените си мисли. А ако имах мисли, какво щях да си помисля? За Елена ли? Но как бих могъл да мисля за Елена, когато тия стари вещици ми пълнят мозъка с ужас и отврата?“

И макар че самите стари вещици му пъхаха всички тия мисли в главата, на Фауст му се струваше, че са си лично негови и той си рече: „И каква полза от това, че имам Елена, когато в главата ми звучи единствено рецепта за кървав пудинг и инструкции как да мамим на маджонг? Е, виждам, че тези стари дами са по-силни от мен.“

И изрече на висок глас:

— Добре, щом я искате толкова много, вземете си я!

Старите жени изчезнаха също тъй внезапно, както бяха дошли. Одисей и Ахил също си бяха отишли и Фауст изяде няколко филии хляб и ги поля с доста вино. Ядосваше се, че е загубил Елена, но пък всъщност въобще не я беше искал чак толкова много. И сега, когато се освободи от нея, можеше да насочи всичките си сили към главната си цел — да стане онзи Фауст, който ще запише със златни букви името си в най-голямото състезание между Мрака и Светлината.

Нямаше време за губене. Той излезе навън, качи се отново на коня си и скоро вече препускаше бясно по следите на Мак.

ГЛАВА IX

Мак най-после излезе на една поляна, зад която се намираше село Сомвел, където Мак се надяваше да намери дук де Шоазол, голямата бяла надежда на роялистите. Той го намери седнал пред един хан на края на града, да чете обявите за продажба на коне в парижкия вестник.

— Вие ли сте дук дьо Шоазол? — попита той.

Човекът вдигна поглед от вестника и надникна към Мак над телените рамки на очилата си.

— Аз съм!

— Имам новини за краля!

— Е, крайно време беше — каза дук дьо Шоазол. Той сгъна вестника си на заглавната страница и посочи едно съобщение от „Парижки революционен журнал“.

— Видяхте ли това? Дантон и Сен Жуст искат кръвта на царя, а също и на Мария-Антоанета. Едно време наричахме това клевета и го наказвахме жестоко. Но в наши дни хората могат да публикуват каквото си поискат. И ми наричат това прогрес! И къде е кралят, господине?

— Идва насам — отвърна Мак.

— Кога?

— Не зная точно.

— О, страхотно — каза дук дьо Шоазол саркастично и сложи монокъл на лявото си око, за да може да погледне неодобрително към Мак.

— Вече е закъснял няколко часа и селяните са готови да ни претрепят, защото си мислят, че сме дошли да събираме данъци, а вие ми разправяте, че идвал. И кога точно ще пристигне?

— Трудно е да се предскаже с точност часа на пристигане на един крал — каза Мак. — Но се движи възможно най-бързо. Кралицата трябваше да си подготви някои неща. Така че не си отивайте все още. Кралската двойка е на път.

— Но и кралските селяни са на път — махна с ръка дук дьо Шоазол. Мак погледна и видя въоръжени с вили селяни да се събират в плътна тълпа в края на улицата.

— Е и какво? — запита Мак. — Та те са само селяни. Ако предизвикат размирици, застреляйте ги.

— Лесно ти е да говориш така, млади човече. Явно не си тукашен. Не живееш по тия места. А аз имам имения, тъпкани с такива като тия. И трябва да се разбирам с тях догодина, когато тръгна да упражнявам властта си на господар. Това е Франция, където сексът е важно нещо! Пък и тези селяни са само малкото, които се виждат. А зад тях има още хиляди и всеки час се събират още и още. Могат да ни обелят като праскова. А ти ме съветваш да стрелям по тях!

— Това беше само предложение — сви рамене Мак.

— Здрасти — каза дук дьо Шоазол и обърна глава. — Кой е този?

Облечен в черно конник препускаше към тях, а зад гърба му се вееха краищата на палтото му. Беше Фауст. Той изтрополи по калдаръма в двора, скочи от коня си и се приближи към дука.

— Дадената ви заповед се отменя — каза той. — Господине, отведете незабавно войските си оттук.

— Джиджи-биджи — каза дук дьо Шоазол, който обичаше насмешливите английски забележки.

— А вие кой сте, всъщност?

— Доктор Йохан Фауст на вашите услуги.

— Не — обади се Мак. — Всъщност доктор Йохан Фауст съм аз.

— Двама Фаустовци, които носят противоречащи си съобщения — изрази на глас мислите си дук дьо Шоазол. — Ами, вижте сега какво ще ви кажа. Вие двамата най-добре да останете тук, докато не разбера какво става. Войници!

Войниците сграбчиха Фауст и коня му. Напразно се бореше магьосникът да се отскубне от железните им ръце. Мак, като видя накъде отиват работите, драсна, преди някой да успее да го хване, пребяга през обсипания с листа площад и скочи на коня си. Заби шпори в хълбоците му и препусна доста силно, а Фауст, заловен от войниците, бълваше ругатни и закани зад него.

ГЛАВА X

Емил Друе, началник на пощенската станция на Сен Менеулд, седеше на стола до прозореца в спалнята си късно през нощта, все още очаквайки новини от Париж. Нощта бе хладна и тиха, желана промяна след вълнуващия ден. Пристигнаха такива новини от парижките комитети! И през целия ден преминаваха екипажи с благородници, запътили се към границата! Но Друе разсъждаваше практично. Мислеше си за това как ли ще повлияе идващата революция на пощенските услуги. По-рано същия ден той бе казал на жена си:

— Правителствата идват и си отиват, но който и да ги ръководи, те винаги ще имат нужда от надеждни пощенски услуги.

Но така ли беше наистина? Друе и колегите му се бяха потрудили здраво, за да може това да бъде вярно. Бяха усложнили съществуващата пощенска система по толкова много хитроумни начини, че новите служители въобще не можеха да я разберат. „Ще им трябваме, за да им я обясним.“ Но все още не беше напълно сигурен. Революциите са особено нещо…

Площадът под прозорците му беше потънал в лунна светлина. Дори и в този късен час насам-натам преминаваха хора. После той чу чаткане на конски копита, което отекваше в тъмните хълмове зад мократа, окъпана гора. И от мрака на гората се появи конник и навлезе в здрача на цивилизацията.

Гражданинът Мак, защото това беше той, скочи от коня си и здраво нахлупи революционерската си шапка. Огледа се внимателно на всички страни, очевидно без очакването да види кой знае какво, но все пак се изненада. Зад него в града влезе друг кон, но по-бавно. На него седеше Маргарита.

Мак спря коня под прозореца на господин Друе. И каза:

— Господин Друе, имам да ви покажа нещо, което може би ще ви заинтересува.

— А кой сте вие, господине? — попита Друе.

— Аз — отговори Мак — съм специален пратеник на Съвета в Париж. Трябва веднага да дойдете с мен.

Друе нахлузи дървеното си сабо, загърна се в дългото си тъмно пардесю и слезе долу.

— Къде ще ходим?

— Ще ви покажа. Маргарита, остани тук с конете.

Мак го поведе през селото, към другия му край, покрай изоставените конюшни, градското отходно място и хармана, докато най-накрая не излязоха при затънтения междуселски път през гората.

— Какво е това? — попита Друе.

— Това е задният път през Сен Менеулд — отговори Мак.

— Но скъпи ми господине, по този път не минава никой.

Мак беше съвсем наясно по този въпрос. Но той знаеше още, че точно в този момент голямата жълта каляска с краля и кралицата би трябвало да минава по главния път през Сен Менеулд. И като отведете Друе до този малко използван път, той се надяваше да отклони и най-малката възможност Друе да се приближи близо да краля, камо ли да го разпознае.

— Господине, но това е лудост — каза Друе. — Оттук не минава никой!

— Обикновено не — каза Мак. — Но тихо! Чувате ли тропот на копита, като че ли някой препуска отдалеч насам?

Друе се ослуша и Мак — заедно с него. Странно — как работи въображението на човека. Застанал в тишината, сред която не се долавяше друг звук освен шумоленето на вятъра преминаващ през нежните клонки на кестените и дъбовете над главите им, той бе готов да се закълне, че дочува далечен тропот на копита. Но, разбира се, това беше само въображение.

— Да, чувам — каза развълнувано Друе.

— Естествено, че чуваш — Мак се поздрави за хитрия план.

Но прекалено рано, както се оказа, защото звукът се усили, придружен от издайническо скърцане, което можеше да бъде единствено от ресорите на кралската каляска, които протестираха при всяко тръсване в дълбоко набраздения, изоран от колела на каруци, страничен път.

Дребните листенца блестяха на смътната лунна светлина. Друе гледаше като омагьосан, а звукът се усилваше непрекъснато. После се показа и самите карета, проблясваща на светлината. Тя се приближи към тях, но сега се движеше много бавно, заради завоите по пътя. Друе хвърли един поглед вътре, когато преминаваше край тях и се стресна от ужасно изумление при гледката вътре.

— Ваше Величество! — възкликна той.

— Какви ги дрънкаш? — измърмори Мак под сурдинка.

Каретата вече бе отминала.

— Видя ли го? — попита Друе. — Беше Крал Луи, ясно като бял ден. Помня, че го видях веднъж на кралската церемония в чест на пощенците от цяла Франция миналата година. И кралицата беше там!

— Сигурно е бил някой друг — каза Мак. — Днес много хора във Франция приличат на тях двамата.

— Казвам ти, че бяха те! — извика Друе. — Благодаря ти, гражданино, че ме доведе на този малко използван път. Трябва да се върна в селото и да дам тревога!

Той се обърна и тръгна. Мак не знаеше, какво точно се е случило, но знаеше, че този обрат на събитията се нуждае от незабавни действия. В джоба си той носеше торбичка с пясък — нещо, без което не тръгваше нито един опитен побойник. Друе се беше обърнал с гръб и Мак измъкна торбичката за връвта и я завъртя, като удари Друе по тила. Селянинът се свлече безшумно на покритата с мъх земя.

Само няколко мига по-късно се появи самотен конник с развяна зад гърба му алена мантия. Беше Мефистофел, който приличаше на Дявол от Ада, откъдето и да го погледнеш, качен на високия си черен кон с огнени очи.

— Видя ли как мина кралската карета? — извика той.

— Видях — отвърна Мак. — Те какво правеха тук?

— Отклоних ги — обясни гордо Мефистофел. — Отклоних ги от главния път напълно, така че да не ги види Друе. Нали обещах да ти помогна.

— Само обърка всичко още повече — възрази Мак. — Казах ти, че ще се оправя сам.

— Само се опитвах да помогна — разсърди се Мефистофел и изчезна с коня.

Мак се обърна към изпадналия в несвяст Друе. Изглежда щеше да остане така още известно време. Мак довлече тялото в шубраците и го покри с папратови клони. После се върна бързо при Маргарита и конете. Все още имаше една последна възможност да спаси кралското семейство. Мостът при Варен! И ако Друе останеше известно време така в безсъзнание в гората, той щеше да успее да остави моста отворен и да им помогне да избягат в Белгия!

ГЛАВА XI

Бледата светлина на лъжовната зора разкри пред очите му високите каменни къщи и тесни улици на Варен. Тук-там по ъглите на улиците стояха облегнати на своите мускети сънливи войници от Народната гвардия, застанали на стража над заспалата нация. И в този миг ранната утринна тишина бе разбита на парчета от чаткането на конски копита, което отекваше в стените на каменните къщи.

Мак премина в галоп през града и излезе при моста над река Ер. Мостът беше малък, с каменна основа, подпрян с огромни дървени трупи, отсечени в намиращите се наблизо Ардени. А долу река Ер течеше бавно и хрисимо по дългия си път към морето.

Мостът беше претъпкан, понеже дори в този ранен час на него имаше няколко каруци, пълни със селскостопански продукти и карани от раздразнителни селяни с ядни камшици. От пръв поглед ставаше ясно, че оттам не можеше да се промуши нищо; особено пък с големината и обема на жълтата кралска карета. И със и без Друе, мостът си беше блокиран и това е. Освен ако… Мак реши да заложи на силно.

— Разчистете пътя! — извика той. — Ще преминават важни клечки!

Чу се хор от протестиращи гласове. Мак влезе в ролята на регулировчик и започна да маха ту на този да се оттегли назад, ту на онзи да мине малко встрани, като крещеше непрестанно:

— В името на Комитета за Гражданско спасение.

Каруцарите ругаеха, подвикваха, дюдюкаха, пиеха, подсвиркваха, но бяха силно впечатлени и се опитаха да се подчинят на заповедите му. Но колкото и каруци да успееше да отстрани от моста, още толкова се качваха на него. Като че ли прииждаха от всички страни, каруци от всякакъв вид и размер, пълни с тор, ябълки, царевица, пшеница и други подобни продукти на френските селяни и на изобретателните ми белгийски съседи. Разгорещен и ругаещ, Мак стоеше насред тях, крещеше и насочваше движението им в двете посоки. Но откъде по дяволите извираха всички тия каруци? Той срита коня си и успя да прекоси от другата страна, а Маргарита го следваше на своя по петите.

От другата страна той заобиколи едно малко завойче на реката и попадна на облечена в бяло фигура, около която трептеше ореол от неземна светлина, видна дори и през деня. Тази фигура насочваше огромен брой каруци към моста.

— Кой сте вие? — попита Мак. — И какво си мислите, че правите?

В този момент, с все коня си, край Мак се Материализира Мефистофел. Той погледна облечената в бяло фигура и възкликна:

— Михаиле? Какво правиш тук?

— Само пращам някоя и друга каруца към Варен — обясни Михаил с доста кисело изражение на лицето.

— Но така предизвикваш задръстване — възкликна Мефистофел и така пречиш на състезанието. Намесваш се в състезанието, Михаиле, а това не е разрешено дори и на архангел.

— Нито пък на дявол — каза Михаил. — Не правя нищо по-различно от теб.

Мефистофел го загледа втренчено.

— Мисля, че е най-добре да обсъдим този въпрос насаме.

Михаил погледна към Мак и сви устни.

— Да. Има неща, които не бива да стават достояние на смъртните.

И двата духа изчезнаха.

ГЛАВА XII

Мак се втурна обратно към моста. Той беше задръстен, претъпкан, натоварен, претоварен и запълнен изцяло надлъж и нашир с каруци, коне и кочияши. Имаше каруци вляво и каруци вдясно, а между тях ниски, тесни талиги. А между тях се щураше Мак и се опитваше да въведе някакъв ред. Но към моста прииждаха нови и нови каруци, привлечени от обещанието на Михаил за ранно утринно намаление на цените на стоките на големия пазар във Варен.

Подпорите скърцаха и не предвещаваха нищо добре. И в този момент една каруца, натоварена с висок куп пушена херинга от Балтийско море, се на-тика на моста. Чу се скърцане на измъчени дъски и после цялата дървена конструкция поддаде и се пръсна на парчета.

Мак се смъкна от моста навреме, за да се спаси от затрупване. Мостът се срина като в забавен кадър и в мътните води на река Ер бавно западаха каруци. Чуваха се силни крясъци на болка и ужас и ужасено мучене на волове. После настъпи тишина. И тогава отдалеч се дочу дрънченето на сбруите на кралската карета, която се приближи откъм пътя и закова пред сринатия мост.

Без да губи нито миг, Мак се приближи към каляската.

— Ваше Величество! — извика той. — Все още има време!

— Какви ги говори този? — попита Мария-Антоанета. — Мостът е задръстен. Ние сме загубени.

— Все още има една възможност — каза Мак.

— И каква е тя, ако смея да попитам?

— Слизайте веднага от каретата, Ваши Величества. Ще купим коне от селяните тук наоколо и ще се върнем обратно към Париж, което ще заблуди преследвачите ви, а после ще тръгнете по друго разклонение към границата и ще пресечете от съвсем различно място. Все още има време да се спасите.

Луи се обърна към жена си:

— Какво мислиш?

— Звучи ми прекалено рисковано — отвърна Мария-Антоанета.

Кралят протестираше, Мария изобщо отказваше да мисли, но накрая се съгласиха. Мак ги прикотка да излязат от каретата. Те стояха под ранното утринно слънце с доста глуповат вид, сякаш не бяха свикнали да стоят на собствените си крака. Мак избърза напред и нае коне. Беше изчислил, че все още имат шанс да се измъкнат. В крайна сметка никой не знаеше, че кралят е тук. Никой, освен Друе, а той го бе оставил на сигурно завит под шубрака в Сен Менеулд.

Кралят се приближи към доведените от Мак коне и се покачи върху единия доста колебливо. После Мария-Антоанета се качи на другия кон. Най-после всичко беше готово.

Но тогава, тъкмо преди да потеглят, по пътя се Появи облак прах, който ставаше все по-голям и после се раздели на отделни ездачи. Беше Друе, който яздеше на чело на хиляда въоръжени войници.

Като забеляза голямата жълта карета, той извика:

— Кралят и кралицата! Арестувайте ги! Трябва незабавно да ги върнем в Париж!

Гвардейците направиха както им беше заповядано. Друе препусна към Мак.

— Ето че пак се срещнахме. Ти ми направи лоша услуга, гражданино. И мисля да ти го върна по същия начин.

Той махна на двама гвардейци и каза:

— Тоя човек е контрареволюционер. Дръжте го!

Мак попита:

— Кажи ми само едно нещо. Как успя да стигнеш дотук толкова бързо?

— Е, не с твоя помощ — отвърна Друе. — За мое щастие дойде този джентълмен и ми се притече на помощ.

Приближи се още един ездач и Мак разпозна в него Фауст.

— Пак ли ти! — хлъцна той.

Фауст се усмихна самодоволно.