ГЛАВА I

Двамата представители на Мрака и Светлината се съгласиха да се срещнат в гостилница „Средата на пътя“ в Лимбо и да започнат Състезанието, което бяха организирали помежду си.

Лимбо беше доста сиво място, обвито в приглушена светлина. То съществуваше между Селенията на Светлината и Селенията на Мрака — нещо като мрачна чакалня; здрачно в най-добрия случай, но не напълно лишено от качества.

Например там се намираше гостилница „Средата на пътя“, разположена точно насред Лимбо. Гостилницата беше странна, разнебитена стара дървена постройка с неестествено килнат покрив. Беше издигната точно на линията, разделяща онази част на Лимбо, разположена по-близо до Рая, от другата — разположена по-близо до Ада. Мястото не беше особено посетено, но се поддържаше с еднакви дотации както от Светлината, така и от Мрака, Поддържаше се заради онези духове, които случайно минаваха оттам на път за някъде другаде.

— Та значи това е славната гостилница „Средата на пътя“! — каза Архангел Михаил. — Не съм идвал тук преди. Прилично ли готвят?

— Казват, че кухнята е доста добра — отвърна Мефистофел. — Но само след половин час имаш чувството, че не си ял нищо. Изглежда убедителна, но не и питателна — както и цялото Лимбо.

— А какво е онова място там? — попита Михаил и посочи с пръст насреща си.

Мефистофел надникна.

— А, това е чакалнята. Някога тук изпращали непорочните езичници и некръстените бебета да чакат дали не може да се направи нещо за тях. И макар че това не важи вече в наши дни, много хора все пак успяват да стигнат дотук, по една или друга причина.

— Чудя се дали това е най-подходящото място за нашата среща — каза Михаил, понеже някои от нещата, които ставаха в чакалнята, никак не му харесаха.

— За избора на мястото е било постигнато предварително съгласие между вашите и моите хора — отвърна Мефистофел. — Лимбо е неутрална територия — нито риба, нито рак — нито пък телешко месо. Какво по-добро място може да се намери, за да се срещнем и сложим начало на нашето Състезание? Предлагам да влезем вътре.

Той кимна неохотно, но влезе в гостилницата.

Михаил беше доста висок дори и за архангел, пък и добре сложен, понеже небесните тела се стремяха към атлетизъм. Имаше черна коса, която висеше на разбъркани кичури, орлов нос и смугла кожа — дарове, оставени в наследство от семитски и персийски предци. Някога Михаил бил ангелът пазител на Израел, още по времето, когато съществували местни божества, които не били приобщени към единната система за Единобожието, спечелила такава популярност на Земята. Михаил би могъл да си направи божествена пластична операция — понеже в Небесните селения можеш да изглеждаш както си поискаш, стига да не използваш външността си за собствена изгода, но той бе запазил чертите си в памет на старото време, макар че би могъл да се превърне в синеок блондин като другите архангели. Мислеше, че рошавата коса и орловите черти му придават забележителен вид.

Тук е доста хладно — каза Мефистофел, триейки бързо дланите си една в друга. За висш служител в администрацията на Силите на Мрака той беше прекалено среден на ръст, елегантен, с издължено тясно лице, ръце с дълги пръсти и малки, добре оформени стъпала, обути в половинки от чорт.1 Косата му беше гарвановочерна, естествено разделена на път в средата. Имаше тесен мустак и заострена брада, като онези, каквито обикновено имаха кралете, защото му бяха казали, че с нея изглеждал неблагонадежден.

— Че тук може ли да е хладно? — попита Михаил. — Нали в Лимбо не е нито студено, нито топло?

— Така си разправят — отвърна Мефистофел — но не е вярно. Това, че Лимбо било напълно лишено от качества, са празни приказки. Светлината е достатъчно, за да се виждаме един друг, нали така? А щом може да е светло, защо да не може да бъде студено, а?

— В Лимбо — високопарно отвърна Михаил — човек вижда чрез вътрешното си зрение.

— Сигурно трепери и от вътрешен хлад, а? — добави Мефистофел. — Не, не си прав в това отношение, Михаиле. Вятърът, който духа през Лимбо, понякога е изключително остър, особено когато духа откъм страната на Отчаянието.

— Напротив, прав съм — отговори Михаил. — Но, струва ми се, че и това е такава част от плана, по която ти и аз не трябва да сме съгласни, понеже такива, каквито сме, ние представляваме две противоположни гледни точки. Но, разбира се, така и трябва да бъде.

— И аз точно така мисля — отвърна весело Мефистофел, седнал срещу Михаил, докато сваляше от ръцете си сивите копринени ръкавици. — Май че не сме съгласни по почти всички въпроси.

— Особено по въпросите на града, като противоположност на селото.

— Да. Пък и нали нашето последно състезание остави този въпрос неразрешен?

Мефистофел говореше за последното голямо състезание на Хилядолетието, при което силите на Мрака и Светлината се състезаваха за контрола върху съдбата на човечеството за следващото хилядолетие. Състезанието беше организирано около самодоволната идея на един млад демон на име Аззи, който беше пресъздал легендата за Принца и Спящата красавица, с надеждата, че този път ще я доведе до нещастен край само чрез силите на Духа на провала, който ще се изрази чрез внимателен подбор на частите на тялото на Принца. Доброто се беше хванало на баса, макар че везните клоняха в полза на Злото. Но Доброто винаги се впуска в подобни състезания, предполагайки, че стремежът към Добро е толкова голям сред хората, които не бяха нищо друго освен една сантиментална тълпа, че понякога му се налага да наклони везните в полза на Злото, за да може изобщо да съществува нещо като състезателен дух.

Силите на Мрака, от своя страна, се радваха, когато можеха да прокарат предварително заложени зли планове, тъй като Тъмната страна на нещата се чувства добре само в средата на безмерни усложнения. Светлината, бидейки простовата в същността си, макар и по един доста догматичен начин, с радост се сблъскваше със съмнителните изобретения на Мрака, като най-често губеше, защото едната страна на везните може да се уравновеси само за миг, преди да се срине надолу от другата страна, което обикновено се счита за предначертано.

Гостилничарят се приближи към тях. Той имаше един доста неопределен вид, какъвто придобиват всички, прекарали прекалено дълго време в Лимбо и единствените му отличителни белези бяха блясъкът в едното око и големите кьопави крака.

— Кажете, Господарю — каза той на Мефистофел, като му се поклони ниско. — Какво да ви донеса?

— Едно дайкири „Кръвта на боговете“ ще ми се отрази добре — каза Мефистофел.

— Да, господарю. А дали ще поискате парченце Дяволски кейк? Съвсем пресен.

— Добре. Какво друго ще ни предложиш?

— И дяволската шунка е много хубава днес. Имаме наш агент в Чистилището, който специално ни я доставя.

— А няма ли кървавица?

— Само в четвъртък.

— Е, донеси тогава от дяволската шунка — каза Мефистофел. И добави към Михаил — Не можем да си позволим да го разочароваме, нали?

— Разбира се, че не. Но не е ли време да се залавяме за работа?

— Готов съм — каза Мефистофел. — Донесе ли дневния ред?

— Няма нужда от дневен ред — отвърна Михаил. — Всичко ми е в главата. На нас се пада да решим какво ще бъде Състезанието за следващото Хилядолетие. Надявам се, че този път ще засегнем въпроса за Доброто и Злото в градовете.

— Колко бързо минава времето, когато си безсмъртен! — възкликна Мефистофел. — Пък и това да си господар в една единствена сфера, също оказва своето влияние. Ами добре тогава — нека градовете да никнат като гъби.

— Като цветя в градина — каза Михаил.

Ще видим кое от двете ще се окаже по-удачно — каза Мефистофел. — Хайде, давай някой от ония твои градски светци и моите весели демони ще го накарат да прокълне Доброто за нула време.

— Не, той трябва да остане светец — възропта Михаил, проявявайки отново неизменната склонност на Доброто да предоставя преимущества на противниковата страна. — Пък и ние имаме нещо далеч по-сложно предвид. Нещо с доста повече размах и величие, така че да може да устои на много места и събития през следващото хилядолетие. Но ще ти разкажа за това по-късно. А засега, запознат ли си с нашия слуга Фауст?

— Разбира се — отвърна Мефистофел, макар че в този миг той направи една типична за Силите на Мрака грешка, преструвайки се, че познава нещо, което всъщност му е непознато. — Предполагам, че имаш предвид Йохан Фауст, известния магьосник и шарлатанин, който живееше в — къде беше — Кьонигсберг ли?

— Дали Фауст е шарлатанин или не, ще видим тепърва — отвърна Михаил. — Но не живее в Кьонигсберг. Ще го намериш в Краков.

— Да, бе, така си и знаех — отвърна Мефистофел. — Нали живееше близо до Ягелонския университет?

— Нищо подобно — отвърна Михаил. — Живее в едно жилище на улица „Казимир“ близо до Флорианската Врата.

— Въртеше ми се на езика — каза Мефистофел — веднага ще му се явя и ще му изложа плана. Но какъв е планът, между впрочем?

— Ето, че пристига и дяволската ти шунка — каза Михаил. — Ще го изложа, докато си хапваш.

ГЛАВА II

Йохан Фауст беше сам у дома си в Краков, онзи град в далечната Полша, където го бе отвел изпълненият му с перипетии път на учен. Служителите в Ягелонския университет го приеха с отворени обятия, понеже Фауст беше значим учен, който знаеше на вода най-важните творби на света — тези на Парацелзий и на Корнелий Агрипа преди него и още преди него — тези на Виргилий — най-великия магьосник от Римско време. Жилището на Фауст беше обикновено — гол дъсчен под, който прислужницата премиташе всяка сутрин, като си мърмореше молитви под сурдинка всеки път, когато влизаше през сводестата врата в дома му, плюеше на дланите си за късмет, защото човек се нуждае от голям късмет, за да почисти добре след такъв нечестив човек като Фауст. Кръстеше се, когато виждаше на пода прясно подновения с тебешир пентаграм, изпълнен със сгърчени еврейски букви и символи, които даже и масоните не разбираха.

Мебелите в стаята си бяха все едни и същи. В един ъгъл стоеше алембикът на Фауст. Въглищата в огнището горяха слабо, но топлеха много; Фауст поддържаше огъня си денонощно и зиме и лете, понеже някога бе пострадал от измръзване, от което така и не се бе възстановил напълно. Имаше прозорец, но тежки кадифени завеси винаги затулваха дневната светлина. Фауст обичаше здрача и очите му бяха привикнали към потрепващата светлина на огъня и жълтия пламък на свещите, които горяха в свещниците, пръснати на десетки места из стаята. Бяха високи свещи от хубав пчелен восък, каквито обикновените хора не можеха да си позволят. Но някои от богатите граждани на Краков снабдяваха Фауст с тези свещи, които бяха по-хубави от всички други, с изключение на онези в катедралата. Бяха ароматизирани с балсам и мирта и с редки цветни аромати, извлечени от прекрасни пролетни цветя. Тяхното ухание отчасти преобладаваше над мириса на живак, злато и други метали, чиито изпарения правеха жилището необитаемо за всеки, освен за алхимик с дългогодишна практика.

Фауст крачеше нагоре-надолу из стаята си, десет крачки в едната посока до стената с портрета на Агрипа и други десет крачки до шкафа с мраморния бюст на Виргилий. Дългата му сива роба на учен се мяткаше около слабите му длъгнести крака, когато вървеше и пламъкът на свещите потрепваше от полъха на всяко негово преминаване. Той си говореше сам, докато вървеше, понеже продължителното общуване с онази вътрешна самота, позната само на учените хора, го бе привикнало към подобен род разговори.

— Учение! Мъдрост! Знание! Музиката на сферите! Знанието за това, което лежи на дъното ма най-далечните морета, увереността да можеш спокойно да кажеш какво яде Великият китайски император за закуска и какво казва императорът на франките на любовницата си, насред тъмата на нощта! Тези мисли са чудесни, без съмнение! Но какво общо имат с мен?

Празноокият бюст на Виргилий сякаш следеше всяка негова стъпка, а на бледите тънки римски устни като че потрепваше едва забележимо изражение на изненада, понеже това изказване на учения доктор не приличаше на никое от онези, изричани от устата му преди.

— Да, разбира се — продължи Фауст — зная всички тези неща и още много други освен тях. — Той се подсмихна иронично. — Разпознавам хармонията на божествените сфери, които е познавал Питагор. В изследванията си съм открил онази опорна точка, от която Архимед твърди, че би могъл да повдигне самата Земя. И също така зная, че лостът е същността на човека, простираща се в безкрайността, а опорната точка е онова езотерично2 познание, чието постигане отнема цял човешки живот. И все пак, какво означава то за мен, това интимно изследване на чудесата, на което посветих безбройни часове труд? Живея ли по-добре от който и да било невеж селски ерген, зажаднял за кърска любов? Вярно е, че съм почитан сред старите хора в градовете и съм известен в средите на тъй наречените мъдреци на тази страна, а и на много други. Кралят на Чехословакия сложи златен венец на главата ми и ме нарече ненадминат сред смъртните. Но от това стихва ли треската ми, когато се събудя в мразовитото утро? И да не би раболепните слуги на Краля на Франция, който сияе, загърнат в пелерината си, украсена с рюш3 от рис и ботуши от мека испанска кожа и с диадемата на Кловис на тясното си чело, да облекчават лошото ми храносмилане, сутрешното изпотяване или отчаянието вечер? Какво съм постигнал всъщност в опитите си да обхвана непрекъснато разширяващата се сфера на познанието? Какво е познанието за мен, какво е властта, когато тялото ми се съсухря с всеки изминал ден, кожата ми се опъва около костите, усещайки твърдта на черепа под петнистата плът, която трябва след време да изтлее?

Отвън се дочу шум, но Фауст отпърво не му обърна внимание, така бе потънал в тъжните си мисли.

— Това преследване на познанието е прекрасно дело. Някога, когато бях млад, преди цели столетия и десетилетия, си мислех, че всичките ми сърдечни копнежи ще бъдат удовлетворени, ако успея да уловя онази божествена същност и дестилация на познанието, известна само на божествените ангели. Но доколко се оказа удовлетворяващо познанието в крайна сметка? Какво ли не бих дал днес за едно добро храносмилане? Седя си тук, изяждам дневната си дажба, защото стомахът ми е в състояние да смели само нея, а целият истински прекрасен свят се суети отвън, запотен и празноглав! За какво ми е това натрупване на знание след знание, натрупване на купища мъдрост, в която се ровя като червей? И това ли е то? Дали не ще е по-добре да сложа край на всичко? С този тънък нож, например?

И като изрече тези думи, Фауст взе в ръце добре наточен бръснач с тънко острие, подарен му от един ученик на великия Николас Фламел, който днес лежеше погребан в Париж, в църквата Сен-Жак ла Бушри. Вдигна го пред мъждукащия пламък на свещите и се загледа в отраженията, които заиграха на-горе-надолу на острието. Докато го обръщаше на-сам-натам, добави:

— И напразно ли бе това, че изучих изкуствата на калцинирането, сублимирането, кондензирането и кристализирането? И каква полза имам днес от това, че разбирам от втечняване и втвърдяване на телата, когато вътрешното ми аз, Фауст хомункулусът, вечно младият ми дух, който обитава тази остаряла плът, е тъжен и объркан, реещ се без цел и посока? Дали не ще е по-добре да се сложи край на всичко с това чудесно острие, като например, да го мушна в коремната си кухина и дръпна, силно нагоре, както съм виждал във виденията си да го правят страшно натруфените азиатци от един далечен източен остров? Той обръщаше бръснача отново и отново, очарован от играта на светлината върху острието, а потрепващите пламъци на свещите като че ли хвърляха неодобрителни отблясъци върху белия лик на Виргилий. И пак се появи този шум, който само леко бе докоснал съзнанието му преди малко: беше звънът на църковни камбани и Фауст със закъснение си спомни, че е Великден.

И внезапно, почти тъй бързо както бе дошло, лошото му настроение започна да се изпарява. Той отиде до прозореца и дръпна завесите.

— Май дишах прекалено много живачни пари — си рече той. — Не бива да забравям, че Великото дело е опасно за действащия алхимик и от една страна носи със себе си риска от провал, а от друга успех и опасност от преждевременно отчаяние. По-добре да изляза навън в това прекрасно утро, да повървя по току-що поникналата трева и даже, да — защо не, да изпия чаша бира в гостилницата на ъгъла, а може би дори ще хапна една печена наденичка, понеже стомахът ми е малко по-добре тази сутрин. Изпаренията на алембика са двойници на изпаренията на душата. И аз тутакси ще ида да ги разсея.

И като каза това, Фауст си наметна плаща, поръбен с кожа от хермелин4, наметало, което не би презрял дори и един император и, като се увери, че си е взел кесията, макар че вече имаше записана голяма вересия, той излезе от жилището си и през входната врата се отправи към ярката слънчева светлина и несигурността на новия ден — несигурност, която дори и най-опитният алхимик може и да не предвиди.

ГЛАВА III

Камбаните на много църкви в Краков звъняха своето „Te Deum“, докато Фауст вървеше по улица „Малкия Казимир“, отдалечавайки се от Флорианската врата, в посока към Залата на шивачите и големия пазарен площад. Разпознаваше всяка църковна камбана по звъна й: високия божествен звън от манастира „Могила“, ясните стоманени плътни тонове на „Свети Вецеслас“ и силния преливащ глас на „Свети Станислав“, а над всички тях се извисяваше вълнуващият бас на голямата камбана на църквата „Нашата Мадона“ на ъгъла на пазарния площад. Беше прекрасна Великденска неделя и златистата слънчева светлина като че ли проникваше до всяко ъгълче на островърхите стари сгради. Небесната шир беше яркосиня, изпъстрена с малки, пухкави, заоблени облачета, от онези, с които художниците изобразяват местата за почивка на херувимите и митическите фигури. Един подобен прекрасен ден не можеше да не развесели душата на Фауст и така той мина за пазарния площад напряко през една малка, мръсна уличка на име „Дяволска пътека“. Сградите тук се издуваха като шкембести чичковци в парна баня и мястото не стигаше да се разминат двама души. Улицата, с надвисналите над нея стрехи на покривите, които затулваха светлината, беше мрачна дори и в най-светли дни. Фауст не бе изминал и десет крачки, а вече започваше да съжалява за решението си. По-добре да беше минал по главната улица, нищо че щеше да се забави десетина минути. Пък в крайна сметка какво значение имаше времето за един алхимик и философ?

Тъкмо тръгна да се връща назад, когато някакъв вътрешен порив го накара да продължи. Последният завой на улицата беше точно насреща му и след него щеше да се озове сред шумната суетня на пазарния площад.

Той стигна до ъгъла, вече доста забързан, наметалото му на учен шумеше, подритвано от тънките му пищяли, които крачеха с размах. Мина покрай един мрачен вход вдясно и покрай друг — вляво. Пред него се виждаше светлина.

И в този миг един глас зад рамото му изрече:

— Извинете ме, господине, дали не мога да ви отнема само един миг…

Фауст спря и се обърна, готов да наругае безочливия натрапник, който имаше наглостта да го спира. Погледна към входа, но не видя никого. Тъкмо щеше да продължи пътя си, когато дочу свистене във въздуха. Бързият му като бръснач мозък му подсказа, че има нещо гнило; но осъзнаването дойде едновременно с удара на тъп предмет със значителна твърдост, който го халоса по слепоочието. Пред очите му светнаха звезди и големи, прелитащи комети и след миг той вече не осъзнаваше нищо, защото черната Несвяст го обгърна с тъмната си мантия.

ГЛАВА IV

Докато се случваше всичко това, в друга част на града, в малката гостилница на име „Шарената крава“, един дълъг, сламенорус самодоволен мъж, хапваше сутрешния си борш на една от грубо скованите маси отвън. Беше висок и слаб, гладко избръснат по новата италианска мода, облечен с богаташки дрехи и с глава, увенчана с огромна маса непокорни къдрици. Той седеше с напрегнато изражение на лицето, с плътно стиснати рубиненочервени устни и оглеждаше внимателно улицата.

Гостилницата се намираше през улицата срещу жилището на Фауст. „Шарената крава“ беше скромна и непретенциозна кръчма, посещавана често от широкоплещести бродяги от четирите краища на Европа, стекли се в Краков през годините на неговия разцвет, през този кратък златен век между нашествието на хуните и ужасното нападение на унгарците, когато градът бе известен нашир и длъж не само като център на науките, което бе привлякло и доктор Фауст, а и с благоденствието на гражданите си и с богатите си търговци, които идваха дотук от Германия и Италия с ценни стоки.

Това конте, на име Мак, и с прякор Карото, прякор, показателен за средството, което носеше в пояса си и което използваше далеч по-често, отколкото се полага на честен човек, бе дошло в Краков, според някои от Троис във Франкската империя, а според други — от мъглите на Лондон в далечната Англия, да си търси късмета. Мак Карото не смяташе да чака късметът му да го потърси сам. Предприемчив мошеник, с остър ум и далеч нелишен от интелект, той беше прекарал цяла година в манастир, изучавайки занаята на краснописците, преди да се насочи към някакъв по-пряк път за сдобиване с богатство.

Беше чувал за Фауст, разучил бе доста за учения доктор и знаеше добре за славата му на човек, вещ в черната магия, спечелил несметни богатства във вид на драгоценни метали, които използвал за алхимичните си опити, както и дарове и сувенири от благодарни крале, счели церовете на доктора за достатъчно ефикасни за изцелението на безбройните им болежки.

Мак бе намислил план как да ограби известния доктор, преценявайки, че магьосник като Фауст, който вече е натрупал такъв актив в Небесата, едва ли ще се нуждае от трохите на тази земя. Мак съответно си бе взел и съдружник — един калпав латвиец, който не можеше да прави нищо друго, освен да просне някой минувач на пътя, като го удари с тоягата си по главата. Мак бе решил през този ден да освободи Фауст от неговите по-преносими земни блага.

Цяла седмица преди това Мак и латвиецът обикаляха наоколо и наблюдаваха всяко движение на доктора. Фауст беше непостоянен човек и му липсваха онези здрави навици, които превръщаха честните хора в лесна жертва на грабеж. Предимно си седеше у дома и работеше над магическите си опити. Но дори и на Фауст се налагаше да излиза от време на време навън и когато го правеше, краката му неизменно го отвеждаха в една предварително избрана посока, надолу по улица „Малкия Казимир“, после напряко по „Дяволската пътека“ към големия Ягелонски университет.

Когато Фауст най-после излезе навръх Великден, Мак вече имаше план и беше готов за действие. Латвиецът чакаше в един тъмен вход в уличката, а Мак зае позиция в гостилница „Шарената крава“ срещу жилището на Фауст. Трябваше да се действа, защото латвиецът му бе обещал, че веднага ще се втурне обратно към гостилницата, за да наблюдава и да предупреди Мак, ако нещата се объркат.

Мак довърши борша си, плати с една медна монета и се запъти към къщата на доктора с преднамерено бавна походка, прикриваща вътрешното му напрежение. Един бърз поглед нагоре и надолу по улицата го увери, че добрите хора от квартала са някъде на Великденска литургия. Мак носеше под мишница купчина книги, уж пълни с магически формули. Беше ги взел почти без пари от една манастирска библиотека в Кжвинеж. В случай, че станеше нещо непредвидено и някой го попиташе за целта на посещението му в къщата на доктора, Мак щеше да отвърна, че му носи тези книги или че се готви да му ги продаде; понеже бе известно, че Фауст ги събира, за да го подпомагат в търсенето на Философския камък.

Мак стигна до къщата на Фауст, без да бърза. Почука на вратата просто от куртоазия. Никой не му отвори. Беше видял хазяйката да излиза малко по-рано, за да отиде на литургия, с леко изкривена наметка — беше известна с навика да си попийва — и с кошница с билки и церове в ръка, понеже добрата жена се бе отдала на постоянни посещения при болната си леля, която цереше с простонародни средства.

Мак натисна дръжката. Бравата се заключваше с голям железен ключ от по-обикновените. Мак носеше неговия дубликат в джоба си и сега го извади и пъхна в ключалката. Отначало ключът не искаше да се превърти, Мак го раздвижи напред-назад, после го измъкна и смаза ключалката с язовска мас от малка кутийка — изпитано средство срещу заяждащи брави. Ключът се превъртя и той отвори вратата.

Високата стара къща беше мрачна отвътре. Мак влезе и затвори след себе си. Сви наляво и се изпра — ви точно пред вратата, отдавна убеден, че точно тя води към кабинета на доктора. Бутна я. Не беше заключена.

Стаята на доктора тънеше в полумрак, понеже ярката слънчева светлина просто нямаше откъде да проникне директно, а се процеждаше във въздуха, отразена от изпъстрената със сенки стена. Бледият бюст на Виргилий сякаш наблюдаваше как преминава през стаята, без от пода да изскърца нито една дъска — толкова леки бяха стъпките му. В стаята все още се носеха изпарения от живак, сяра, изгорели свещи и миши изпражнения. Стъклените шишенца и реторти на алхимическите уреди на учения стояха на една близка маса, а в стъклените им повърхности се отразяваха заблудени слънчеви отблясъци. В единия ъгъл беше леглото му — две дъски, сложени върху ниска рамка, но върху него беше метната хермелинова наметка, показателна за разточителните навици на доктора.

Мак не им обърна внимание. Те представляваха само декора на неговия замисъл, чиято цел бе да открие нещо, което е малко, ценно и освен това — понеже без друго той сам беше познавач — красиво. Като този изумруд, например, захвърлен небрежно на голямата дървена маса — работното място на доктора — в непосредствена близост до едно кристално, кълбо с полегнал край него череп. Смарагдът щеше да свърши работа като начало. Мак се запъти към него. Ръката му, с дълги пръсти и не особено чисти кокалчета, тъкмо щеше да се сключи около предмета, когато изведнъж вътре в стаята се чу силен шум. Мак застина с протегната ръка, звукът напомняше гръмотевица във високи планини, по времето, когато есента се спуска от север. Той сякаш предизвика промяна в естествения ред на нещата, защото как иначе би могло да се обясни това, че шумът се чу отвътре, а не отвън, където му беше мястото? И как би могло да се обясни внезапното припламване на огън, който се появи в същия миг насред тази малка тъмна стая и избликна от дъските на пода с големи, яростно виещи се езици оранжево-червен пламък? Без да Мръдне, със зяпнала от изумление уста, Мак видя насред него да се появява фигура, отначало смътна, но после все по-ясно очертана. Беше мъж с дълго лице и пригладена черна коса с естествен път в средата, тънки мустаци и от онези заострени брадички, известни като кралски. Беше облечен в тъмни дрехи, издаващи сериозна тържественост и носеше в ръцете си навит на руло пергамент, завързан с панделка.

— Приемете поздрава ми, доктор Фауст — изрече мъжът, като излезе от пламъците, които загаснаха след него. — Аз съм Мефистофел, повелител на силите на Мрака и трикратен носител на Годишната награда за Зли дела на „Стандарт Демоникс“, една от нашите големи мултитемпорални корпорации.

Мак се размърда достатъчно, колкото да промълви, с несигурно запъване, тъй различно от обичайната му велеречивост:

— О, здравейте. Радвам се да се запознаем.

— Изненадан сте, предполагам, от моето малко нетрадиционно появяване?

— О, не, ни най-малко — отвърна Мак, понеже каквото и да си мислеше, след като мозъкът му се размърда достатъчно, за да прояви някаква мисловна дейност, той все пак бе наясно, че ще бъде по-добре да не обижда това същество. — Искам да кажа, както ви се харесва.

Показах ви Малкото величествено появяване — понеже тука няма място за Голямо величествено появяване, тъй като при него последователно избухват ракети и бурета с барут — за да ви предложа, ако мога да се изразя така с една бърза и компактна метафора, своите bona fides5 Наистина съм Мефистофел, повелителят на демоните и наистина идвам от Отвъдното с предложение, което, струва ми се, надали ще отхвърлите.

Мак тъкмо се бе съвзел от позата си на истукан, понеже, както става в живота, вече бе посвикнал с внезапните промени на съдбата. Вярно, че до този момент не бе срещал жив дявол, но спокойно можеше да се очаква подобно нещо в такъв ден и то в един век, когато чудесата бяха ежедневно събитие от единия край на Европа до другия, а резултатите от действията на вещиците бяха злободневни разговори.

— Кажете ми, доктор Фауст — каза Мефистофел — ще бъдете ли тъй добър да изслушате предложението ми?

Мак естествено разбираше, че този велик демон Мефистофел прави грешка като си мисли, че той е учения доктор Фауст. Значи и самият дявол може да сгреши! Но нямаше намерение да го поправя. Преди всичко, защото това, най-вероятно, нямаше да се окаже съвсем безопасно, особено като се има предвид, че Мефистофел си бе направил труда да му устройва Малко величествено появяване; от друга страна му се струваше, че от подобна неочаквана среща май-ще, може да се извлече някаква изгода.

— С удоволствие ще изслушам предложението ви — каза Мак. — Моля, седнете — този стол ще ви свърши работа, ако не прогорите дупка в него — и ми кажете какво имате предвид.

— Благодаря за любезността — Мефистофел повдигна полите на палтото си, за да седне и от движението му лоената свещ, която гореше в обгорелия дъбов свещник, спонтанно избухна в пламък. Още няколко свещи последваха примера й. Най-накрая, след като нагласи светлината така както искаше — а именно да хвърля дълги зловещи сенки по лицето му — Мефистофел изрече:

— Какво ще кажете, като начало, за едно богатство с обем и величие несънувани от времето, когато Фабий Кунктатор I завладял Картаген? Това богатство ще дойде във вид на многобройни, добре обковани ковчежета, пълни със златни монети от такава чиста проба, каквато нито един земен монетен двор не би могъл дори да си представи. Те ще бъдат придружени от сандъци, пълни с най-прекрасни скъпоценни камъни — перли, големи колкото кокоши яйца, диаманти като райски ябълки и изумруд, достатъчно голям, за да се издяла от него маса за шестима. Освен това ще има един превъзходен комплект от десет отбрани огненочервени рубина, всеки с размера на конска фъшкия. И много други допълнителни неща, чието описание би съсипало дори свръхестествени гласни струни и може да се остави на въображението.

— Започвам да добивам представа — каза Мак.

— Наистина звучи добре. Би било дребнаво от моя страна да ви моля да уточните броя на сандъците със скъпоценни камъни и ковчежетата злато. Дори и да беше само по едно от всеки вид, пак щеше да е прекрасен подарък.

— Това не са подаръци — отвърна Мефистофел. — Можете да ги считате за заплащане срещу една услуга, която ще поискам от вас и за още едно нещо в добавка.

Точно от него ме е страх — каза Мак. — Разбира се, с това не искам да ви засегна.

— Не сте и успели. Истинско удоволствие е да се говори открито. Но тук няма никакви номера, Фауст. Мислите ли, че Силите на Злото ще си направят труда да ме натоварят с това задължение и да устроят Малкото величествено встъпление само за да ви направят на глупак? Наивността ви можеше да бъде проверена и с далеч по-малки усилия!

— Хей, не ме разбирайте погрешно. Историята с богатствата звучи заинтригуващо. Но нямаше ли и Друго условие? Като например, с кого ще трябва да споделя това богатство?

Що се отнася до това — каза Мефистофел и очите му заблестяха похотливо — ще ви доставим един харем, дори два, от девойки, с такава невиждана хубост, каквато хората са си представяли само в мигове на трескави мечтания и безнадежден копнеж. Тези млади жени, Фауст — всяка от тях, достойна за цар, са създадени в различни прекрасни форми и цветове, с прически за всеки вкус и настроение. Освен прелестта си, те притежават и завидна вещина в любовните изкуства, примамливо успокояващи, както и опияняващо възбуждащи умения. Някои от тях могат да ви бъдат интелектуални компаньонки, Фауст, докато други ще угаждат на всичките ви брутални или детински пориви, а трети ще се навъртат наоколо, за да ви поднесат сутрешния борш. Освен това имат преимуществото след вас да обичат единствено да лежат в някоя студена стая, потънали в каталептичен сън, докато отново не потърсите услугите им. Те са не само практически неизчерпаемо надарени с чувственост, но имат и приятелки, сестри и майки, които могат да придадат пикантен привкус на нещата, с готовността си всеки миг да бъдат прелъстени.

— Това наистина е прекрасно — каза Мак. — Изпълнен съм със страхопочитание пред начина, по който сте разрешили една от най-старите дилеми на човечеството. И му се искаше да добави: „Мефистофел, ти ме убеди! Върви да доведеш девойките и само ми кажи кого искаш да убия!“ Но у него отново се надигна естественото чувство на предпазливост и той добави:

— И къде ще се наслаждавам аз на този свой нов начин на живот с неограничени богатства и безкраен приток на жени?

— Ами че, където си поискате — отвърна му Мефистофел — Но ако измеренията на света тук не ви задоволяват, ние можем да ви отведем до всеки миг във времето и пространството, даже и в онези, които все още са недействителни, защото съществува закон, според който онова, което е заченато трябва да съществува от мига на зачеването си. И можем да ви настаним на едно такова място като велик учен, принц на собствена държава, свещенослужител или какъвто си поискате. С удоволствие мога да заявя, че се считаме също и за пространствени терапевти, така че на новото място можете да правите, каквото си поискате, а ако такава служба или работа не съществува, ние ще ви я създадем. Можем да ви създадем такава цел в живота, която ще ви удовлетвори от „а“ до „я“, независимо колко далече е това „я“. А с елексирите и мехлемите, които даваме безплатно заедно с останалите неща, ще ви осигурим дълъг и щастлив живот и толкова бавен процес на стареене, че даже няма да го забележите.

— Докато не умра, разбира се — обади се Мак.

— Разбира се. Едва ли бихте могли да пропуснете да забележите този факт.

Мак се позамисли за миг и попита:

— Да не би да ми предлагате безсмъртие?

— Май взехте много да се пазарите, Фауст! Не, не ви предлагаме безсмъртие. Пък и откъде накъде? Този наш нов пакет с предложения, макар и доста ограничен поради несъвършенствата на въображението, все пак е достатъчен да купи един трилион такива като вас, и то на много по-ниска цена.

— Колко добре ни познавате! — каза Мак. — Колко сте мъдри! — Но всъщност си мислеше, че Мефистофел е надут, високопарен и доста глуповат. Мак си помисли, че в крайна сметка ще може да се справи с този дух, като, без да знае, по този начин попадна в капана на една от най-фините заблуди на Ада.

Само си помислих, че ако случайно някъде ви е останало неизползвано малко безсмъртие — предполагам, че на вас самите, то не ви е нужно — колко ли е приятно това — е, може би бихте могли да ми подхвърлите нещичко от него.

— Но това би променило същината на цялото предложение, което ви отправих. Каква полза ще имам аз, ако в крайна сметка не взема душата ви?

— Естествено, прав сте да гледате на нещата по подобен начин. Дълголетието е достатъчно само по себе си.

— Това можем да ви го предложим, както и подмладяване.

— Но остава въпросът за душата ми.

— Моля да имате предвид, че изпълнението на клаузата за душата е въпрос на вероятност. Сделката ще се осъществи само ако не успея да задоволя всичките ви желания по време на общата ни работа. Тогава си запазвате душата, стискаме си ръцете и се разделяме като приятели. Едва ли би могло да бъде по-честно от това, нали?

— Чакайте, аз не съм тръгнал да споря с вас — припряно каза Мак. — А сега, какво искате да направя?

— Искаме да изиграете малка роля в едно състезание, което аз и приятелите организирахме.

— Що за състезание е това?

— От онези — темпорално-моралните. Ще ви поставим в серия от ситуации, в които ще вземете участие. Всеки епизод се случва в точно определено време и на точно определено място. Ще се движим назад в миналото или напред в бъдещето, както ни налагат правилата на играта. Вие ще участвате във всеки епизод. Ще имате право на избор във всеки един отделен случай. А ние ще наблюдаваме и оценяваме именно как правите този избор, по какви причини и с какъв резултат. Ние ще ви преценяваме, Фауст, но не като отделна личност, а по-скоро като избраник и представител на човечеството, посочен от нас двамата с Архангел Михаил, който да ни даде поглед върху човешкия морал, етика и други такива почти неразрешими въпроси. Казвам ви го направо, Фауст, защото се надявам да разберете това, преди да започнем. Но веднъж започнем ли, не ще имате възможност да мислите за страхотията, която лежи в основата на нашата сфера на действие, понеже ще бъдете прекалено зает да внимавате за собствената си кожа.

— Разбирам — отвърна Мак, като се опитваше да разбере.

— Това е сделката, Фауст. Актьорите са готови, декорът е издигнат зад завесите, участниците са застинали по местата си и играта ще започне всеки момент. Само чакаме да кажете „да“.

„Тоя дявол наистина си го бива“, помисли си Мак. Пък и Мефистофел му приличаше по-скоро на идеалист, въпреки собствените си изявления, че бил циник. Но не можеше да съществува съмнение в истинността на предложението, нито имаше някакъв смисъл да протака или да противостои на повика на душата си.

— Аз съм човекът, който ви трябва — каза той. — Да започваме.

— Подпишете тук — Мефистофел разви леко по-жълтелия пергамент, който носеше със себе си, извади едно перо и посочи с острия си нокът една вена над китката на Мак.

ГЛАВА V

Действащите лица в драмата, разиграваща се в жилището на Фауст, можеха, ако не бяха дотам погълнати от действията си, да забележат едно лице, което се появи за миг на един от незакритите със завеса прозорци и веднага се скри. Това беше самият Фауст.

Беше се съвзел насред „Дяволската пътека“, кървящ от прекия, но несръчен удар на латвиеца. Той се олюля и поседна на един бордюр, за да се съвземе напълно. Но в този момент от входа излезе латвиецът и вдигна отново дъбовата тояга, за да го тикне в една наистина дълбока несвяст или пък в лапите на смъртта — каквото дойде. Човек не може да става дребнав за такива неща, не и в този ден и век, не и по време на ужасяващата със сивите си смъртни плащеници чума, която бушуваше из южна Европа, нито с мюсюлманските войни, запасани с криви ятагани и надъхани с безграничен фанатизъм, които тръгваха от Андалусия и заплашваха да нахлуят отново през Пиренеите, както в дните на Шарлеман и да всеят хаос в слабите градове Лангведок и Аквитания. Тези неща обаче въобще не касаеха латвиеца. Но преди да успее да замахне отново, по уличката се чуха гърлени гласове, които спореха разгорещено и той разбра, че са студенти от университета, естествени врагове на кастата, която латвиецът несъзнателно представляваше. Те го забелязаха и нададоха викове и вой. Той си плю на петите и побягна, за да спаси живота си и да продължи да удря хора по главите и не спря, докато не излезе от Краков; когато стигна извън града, видя, че е попаднал на пътя за Бохемия, така че продължи на юг и изчезна завинаги от нашата история.

Фауст бе вдигнат на крака от студентите, те изтупаха дрехите му от мръсотията и изкормените кокоши черва, сред които беше паднал. В ония дни канавките не бяха само детски мечти на най-непрактичните сред онези архитекти, които създадоха нашите мрачни, малки, миризливи, но дружелюбни средновековни градове.

Веднага щом разбра, че вече може да върви, Фауст се отърва от студентите и с все още замаяна глава забърза към къщи. Видя, че входната врата на жилището му е открехната. Той се приближи предпазливо, обиколи откъм другата страна, където се намираше прозорецът с дръпнатите завеси, надникна вътре и се изуми като видя двете фигури вътре — едната несъмнено Мефистофел, когото Фауст беше виждал многократно на картинките в химическите книги от онова време, но не бе срещал лично. Той скри глава и се заслуша.

Звукът от гласовете се носеше през прозореца и се настаняваше в ушите на Фауст.

И когато Мак вече се готвеше да напише името си с кръв на пергамента, донесен от Мефистофел, Фауст изведнъж се осъзна. В дома му имаше самозванец! Дяволът изкушаваше не когото трябва!

Той се извърна от прозореца и се втурна около къщата към главния вход. Влезе вътре и с такъв замах натисна тежката дъбова врата, че тя се тресна в стената. После се втурна по коридора, блъсна вратата на стаята си и я отвори.

Точно навреме, за да види тържеството на Мак в мига, когато подписа пергамента. Дяволът го нави на руло и каза:

— А сега, скъпи докторе, ще отидем в кухнята на вещиците, където нашите вещи козметици ще ви доведат до необходимото за бъдещите ви приключения състояние.

После Мефистофел вдигна ръце, от тях нагоре се извиха пламъци, светлолилави и теменуженосини, изпъстрени тук-там със зловещо светловиолетово и обвиха двете фигури във величествено сияние. Когато пламъците утихнаха, фигурите бяха изчезнали.

— Проклятие! — извика Фауст, втурвайки се в стаята, но спря и удари дланта си с юмрук. — Закъснях само с една минута!

ГЛАВА VI

Фауст се вглеждаше в мрачните ъгли на стаята.

За миг му се стори, че забелязва някакво присъствие сред прилеповидните гипсови отливки на тавана. Но не, нямаше никой. Те бяха заминали, и двамата, самозванецът и Мефистофел. След тях не бе останало нищо освен слаб мирис на сяра.

Беше му съвсем ясно какво се е случило. По някакво глупаво стечение на обстоятелствата, в жилището му бе проникнал непознат. Явно беше онова високо русо конте, което бе зърнал през прозореца. А Мефистофел — този глупав демон с грандиозно име, по някакъв начин го бе объркал с него самия.

Фауст се намръщи и поклати глава. Бе подочул достатъчно, за да разбере, че Мефистофел му е предложил някакво хубаво приключение и вече отвеждаше самозванеца към него и към награди, които по право принадлежаха на Фауст. А той бе останал сам в тази мрачна стая, в този светски град на име Краков, където трябваше да продължи да живее така, сякаш нищо не се бе случило.

Е, по дяволите, не на него тия! Ще ги следва, ако е необходимо, дори и до най-далечните царства на пространството и времето, ще намери Мефистофел, ще разобличи непознатия като самозванец и ще заеме полагащото му се място във величественото развитие на нещата.

Фауст се тръшна на един стол. Мозъкът му щеше да се пръсне от идеи. Първо, трябваше да отиде там, където се намират Мефистофел и самозванецът. Бяха изчезнали сред огън и пламъци. Това свидетелстваше, че не се намират на Земята. И следователно щеше да се наложи да се промъкне покрай Земята и човешкия й облик в астралното пространство, където духовете бродеха на воля и мъртвите празнуваха скръбните си празници, където всъщност живееха елфите, самодивите, таласъмите, джуджетата и другите същества от езическото минало.

Но после поразмисли малко. Беше ли готов за такова нещо? Това би било върховно изпитание за всеки един магьосник. А Фауст, въпреки че се считаше за един от водещите в овладяването на магическите изкуства и придобиването на езотерично знание, не беше в първа младост. Може би нямаше да му е по силите. Можеше да предизвика собствената си смърт…

И после се сети, че само преди няколко часа замисляше самоубийството си? И защо? Защото вече нищо не му се струваше достатъчно интересно. Животът се простираше пред него с досадна еднообразност, беден на удоволствия, изпълнен с болежки и изпразнен откъм смислени постижения. Сега отново, меко казано, му беше интересно! Приключението си беше негово по силата на отнетото му право на слава и утвърждаване. Такова нещо той нямаше да търпи. И ако трябва, нека това приключение да сложи край на живота му. Никой не можеше да открадне неговото предизвикателство към дявола!

Фауст стана и разрина огъня, от който бяха останали само светещи въглени. Добави дърва и се по-лучи хубав пламък. Изми лицето си в легена с почти прясната вода, налята от прислужницата само преди два дни. Намери парче сушено пушено говеждо и го поля с халба ечемична бира. И през цялото време кроеше плановете на следващите си действия.

Наистина щеше да му трябва много силна магия, за да го отведе там, където искаше да отиде. Щеше да се наложи да комбинира възможностите на Изпращането с могъществото на Посещението. Магиите за Прехвърляне бяха известни като страшно трудни, понеже включваха, в самата си същност, изпращането на телесни форми, в случая самия него, на места, където съществата обикновено обитаваха по-неуловими тела. Самото количество духовна енергия, необходимо за това начинание, плашеше.

Фауст отиде до библиотеката и разрови научните си книги. Намери една формула в книгата на Хермес Тризмегистус „Сигурно пътуване към звездите“. Но тя беше много сложна и за изпълнението й бяха необходими трудни за доставяне съставки, като например ляв палец от крака на китаец, което бе почти невъзможно да се намери в Източна Европа по това време на годината, макар че във Венеция ги доставяха свободно. Той продължи да търси. В книгата си „Въведение в Черните Магии“ той намери по-проста формула, с по-малко съставки и се зае да я изпълни.

Прилепска тор… Някъде тук имаше цял мускал от нея. Рецептата изискваше жабешки изпражнения, четири — цели, но за щастие той имаше няколко добре изсушени и прибрани в бурканче. Чемериката въобще не беше проблем, намираше му се и бяла върба, живак имаше достатъчно в наличност, беше свършил горения пелин, но винаги можеше да си купи още от аптеката в махалата. Но какво беше това тук: „Няма да подейства без парченце от Истинския кръст“!

Проклятие! Беше използвал последното си парченце миналия месец!

Без да губи време, Фауст грабна портфейла си, пъхна вътре изумруда, за всеки случай, ако възникнат неочаквани разноски, и излезе на улицата.

Аптеката на ъгъла беше затворена заради Великден, но като почука тук-там по кепенците, той успя да намери и да доведе аптекаря, който, мърморейки недоволно, му каза, че нямал от Истинския кръст и не знаел кога ще пристигне следващата доставка от Рим. Но все пак имаше от горения пелин и Фауст си взе от него.

Веднага се втурна навън, тръшвайки вратата след себе си, и хукна колкото го държаха краката към епископския палат на улица Патерностер. Слугите пуснаха Фауст вътре, понеже двамата с епископа бяха стари приятели и често спореха заядливо по философски въпроси до късно през нощта на паница овесени ядки (тъй като стомахът на епископа, както и този на Фауст, не беше вече както едно време).

Епископът, който се бе облегнал в удобна поза в голямото си кресло, поклати недоверчиво глава.

— Съжалявам, скъпи ми Фауст. Но в най-новите Препоръки от Рим се казва, че не трябва да позволяваме парченца от Кръста да се използват за идолопоклоннически цели.

— Кой говори за идолопоклонничество? — запита Фауст. — Тук става дума за науката на алхимията.

— Но за какви цели искаш да го използваш, сине? Може би, за да се сдобиеш с по-големи богатства, например?

— Ни най-малко! Трябва ми, за да поправя една крещяща несправедливост!

— Е, това вече е друга работа — каза епископът. — Но те предупреждавам предварително, че цената на Кръста се вдигна значително, което е съвсем естествено, като се има предвид, че това е доста дефицитен материал.

— Трябва ми само едно парченце — колкото нокът. Пиши го на сметката ми.

Епископът извади една малка лакирана кутийка с парченца от Кръста.

— Смятах да говоря с теб за сметката ти. Фауст бръкна в джоба си и извади оттам изумруда.

— Ето, плащам всичко!

Той покри парченцето от Кръста с брезова кора, после го уви в старо парче плат от олтар, докато епископът се наслаждаваше на блясъка на изумруда.

Завил парченцето на сигурно място, Фауст забърза към къщи.

Напали въглища в алхимическата пещ и наду стенещия кожен мях, докато огънят засвети в червено и бяло и избухна в потоци малки ярки искри. После събра съставките на едно място. Сложи купата с аква арденс I на масата до себе си, като внимаваше да не се разлее, понеже тя можеше да разяде всичко, което преди това не е било обработено с течност против аква арденс, стри на прах пречистения антимон в малко бронзово хаванче, сипа цветна есенция на една страна, а на друга — жабешките изпражнения, калцираната прилепена тор, кристалите урина от мармот и подсилената пръст от гробище. Внимаваше да не се допират. Не биваше да ги смесва предварително! Ето тук бяха виненият му камък, стипцата и маята. Тук беше и нигредото, което си бе направил едва миналата седмица. Не му се искаше да го жертва, защото с него, ако положеше необходимите усилия, можеше да си направи феникс, а фениксът беше най-прекрасната от митическите птици. Но сега нямаше време за естетика! Беше готов да започне.

В този миг на вратата се почука. Фауст се опита да не обръща внимание, но чукането се повтори, после се потрети, а зад вратата се дочуваше бъбрене на много гласове. Той се довлече до вратата в ужасно настроение и отвори.

Отвън стояха четирима-петима младежи — не можеше да разбере точния им брой, защото непрекъснато мърдаха насам-натам.

— Доктор Фауст! Учителю! Не ни ли познахте? Ние сме студенти от вашата група 1Б от специалността „Произход на алхимията“ в университета. Искаме съвет по въпроса: защо образът за женската душа винаги се открива в променящото се хермафродитско тяло на Меркурий. Ще ни питат за това на държавните изпити, а не можем да намерим нищо по този въпрос в учебниците по алхимия.

— По дяволите — избухна Фауст — въпросите за хермафродизма и сексуалната образност в алхимията са разгледани в „Нови насоки в старите науки“ от Николъс Фламел, която ви казах да прочетете в надалото на учебната година.

— Но тя е написана на френски, учителю!

— Вие трябва да знаете френски!

— Но, учителю, това няма никакъв смисъл, защото, ако принципът на хермафродизма според Аристотел може да се включи към…

Фауст вдигна длан, за да ги накара да замълчат.

— Студенти — каза той — започвам труден и сложен експеримент, който вероятно ще се превърне в крайъгълен камък в аналите на алхимията. Не мога да допусна да бъда прекъсван или разсейвай. Идете при другите професори. Или вървете по дяволите! Само се омитайте оттук и то веднага!

Студентите си заминаха. Фауст наду пак мяха, за да разпали огъня, провери дали обезмирисителите, с тънките си като косъмчета нишки, са чисти и в добро състояние. Алембиците бяха загрети и готови за действие, сублиматът беше в задоволително състояние и ретортата — най-после нагласена над огъня така, както трябваше. И той започна.

Когато веществата се смесиха в тигела, те задоволително промениха цвета си. В блестящата течност проблесна зелено и червено, избликнаха слоеве пари и се кондензираха в мъгла, която се надигна към тавана и увисна там като прозрачна сива змия. Фауст пусна парченцето от Кръста. Сместа проблесна за миг и после почерня.

Много е лошо, когато една алхимична смес почернее. За щастие беше забелязал двойния сребрист проблясък, който се появи малко преди всичко да почернее. Фауст се консултира с „Наръчник по проблемите на алхимика“, написан от магьосниците от Каирския университет и преведен от Мойсей Маймунидес, и провери какво се казва там за такава реакция. Там пишеше: „Двоен сребрист проблясък преди сместа да почернее означава, че парченцето от Кръста, използвано в реакцията, не е било истинско. Измерете го с религиозния си чистомер, преди да продължите по-нататък.“

Проклятие! Нова пречка! А по това време вече май нямаше никакъв изход. Освен, ако не намери някакъв заместител на Кръста? Той пак се втурна към библиотеката, но по претъпканите до пръсване лавици не откри нищо, което да му е от полза. Искаше му се да завие, толкова беше отчаян. И в този миг очите му се спряха на пакета книги, донесени от човека, влязъл в жилището му тази вечер.

Той ги прегледа и устните му презрително се свиха. Най-обикновена нескопосна имитация на истински книги, залъгалки, предназначени за продажба на невежите. Но ето че сред тях попадна на заглавие, което му беше познато, макар че така и не бе успял да се сдобие с тази книга. Казваше се „Сърцевината на алхимията“ и всъщност представляваше немски превод на определени ключови текстове от Евреней. Но как се бе оказала тук? Той я прелисти и попадна на следния текст: „Истинският кръст е почти неразличим по вид от Почти истинския кръст. За нещастие, той не действа в алхимическите формули. Обаче, Почти истинският кръст може да се дозареди с енергия като се добавят равни количества калий и обикновени сажди.“

Мускалът с калия му беше под ръка. Нямаше сажди, на ако, както подозираше, прислужницата не бе почиствала лампите от няколко дни… Да, оказа се прав, имаше много сажди!

След като добави калая и саждите към сместа в алхимическата пещ се появиха различни цветове и светлини. Надигна се гъста сива пара и за миг закри Фауст и уредите му. Когато парата се разпръсна Фауст не беше вече в стаята, нито пък ако става дума, в Краков.

ГЛАВА VII

Първите впечатления, на Фауст бяха за перлена сивота, която поглъщаше всичко. Това обаче продължи само миг, докато Духовната сфера се приспособи към необичайното състояние да съдържа в себе си земен наблюдател, като се разшири на всички страни. След това Фауст видя, че стои сред покрайнините на малък град, досущ като тези, които бе виждал по време на странстванията си из Европа, макар и далеч не идентичен с тях.

Несъмнено бе стигнал дотук много бързо. Но това не беше логично, понеже Духовното Пространство, което не притежаваше вещественост, освен наложената му от временните закони на Втвърдяването, може да бъде свито до съвсем малки размери от Природата, която ненавижда вакуума, а и не би оставила големи неизползвани пространства просто ей така. Учените доктори от Ягелонския университет преподаваха, че когато Духовното Пространство не се използва, то се смалява до размера на главичка на топлийка — ето до каква миниатюрна маса може да се свие нематериалното! Единственото нещо, което може да го накара да се разшири, е присъствието на наблюдател. Тогава пространството се самосъздава в такъв вид и действащи лица, каквито могат да се очакват от него по това време.

Фауст влезе в града и видя цяла редица витрини на магазини. Над всеки имаше надписи. Фауст не можа да различи буквите по тях, по което разбра, че не са предназначени за него и не бива да влиза там. Най-после забеляза табела, на която пишеше „Кухня на вещиците“. И разбра, че това е мястото, където ще трябва да влезе. (В Магията за Прехвърлянето се съдържа закономерността да те отведе точно до прага на следващото ти приключение, макар че след това оставаш сам.)

Фауст се приближи към Кухнята на вещиците. Застана до вратата и я докосна с предпазливо движение. Боеше се, че ръката му ще премине през нея, тъй като на такова място могат да съществуват само духове, а те са добре известни със способността си да преминават през други духове. Но вратата изглеждаше плътна и след миг на размисъл той разбра, че дори и нечие тяло в това място да не е плътно, то ще трябва да се държи като такова, за да може да се случи всичко останало; защото, както посочваха древните философи, не би съществувал никакъв драматизъм, ако телата не се блъскат в едно друго. Но как, щом са безплътни, успяват да станат твърди? Фауст реши, че това сигурно е така, защото всички части на този свят са положили официална клетва да поддържат твърдото си състояние, въпреки удобствата на неосезаемостта и преди всичко — да не се преливат едно в друго.

Фауст влезе в Кухнята на вещиците и видя цяла тълпа низши дяволи с не особено стряскащ вид да се грижат за група свои клиенти, които седяха на столове, загърнати в чаршафи. Приличаше на нещо като козметичен салон. Тези дяволи очевидно бяха бръснари или хирурзи, защото не само режеха коси, но също така премахваха и тлъстините от отпуснати отвратителни шкембета и от натъпканите като салами бедра и добавяха по някой яркочервен бляскав мускул към отпуснати ръце и стомаси. Изчистваха мръсотията от телата и грозните петна от кожата. Под умелите им ръце биваха възстановявани цели лица, като за тази цел използваха парчета месо, които държаха във ванички до бръснарските столове.

Но след миг вече беше съвсем очевидно, че дяволите са само помощници. Сред тях се разхождаха десетина вещици, надзираваха работата и самите те изпълняваха някои по-деликатни реконструкции. Всички бяха облечени в едни и същи одърпани, омазани дрипи, а на тесните си глави носеха островърхи шапки, чиито периферии се накланяха неестествено над блестящите им очи. И всички носеха високи ботуши с връзки около хилавите глезени, а по костеливите рамене на повечето от тях, стоеше по една черна котка.

— Е, какво е това? — изрече една високопоставена вещица, чийто ранг личеше единствено по черната сатенена роза, прикрепена към шапката й. — Да не си основния материал, който поръчахме? Ела тук, миличък, и ще те направим на парчета за нула време.

— Не съм никакъв материал — отвърна Фауст гордо. — Аз съм Йохан Фауст, доктор от Земното Царство.

— Струва ми се, че току-що имахме един такъв клиент тук — каза вещицата.

— Да не би да беше придружен от един висок, хилав демон, на име Мефистофел?

— Ами да, беше, макар че, според мен, той изобщо не е хилав.

— Онзи мъж с него не е Фауст! Той е самозванец! Аз съм Фауст!

Вещицата го изгледа безизразно.

— Всъщност наистина ми се стори нещо много млад за учен доктор! Имате ли някакъв документ за самоличност?

Фауст пребърка портфейла си (който бе прехвърлен и спиритуализиран, но иначе — съвсем същия като на Земята) и намери една почетна карта от град Люблин регистрационна карта на гласоподавател от Париж и сребърен медал, който му бе връчен на Големия панаир на магьосническото изкуство, състоял се преди две години в Прага.

— Ами, в такъв случай значи вие сте Фауст каза вещицата. — А онзи — другият — ме е излъгал и Мефистофел също, освен ако не бъркам нещо. Лошо, много лошо. А така добре го подмладихме. Направо да ти се доплаче от умиление като видиш колко красив стана.

— Но това е било неправилно! — извика Фауст, като скърцаше със зъби. — Сега трябва да направите същото и с мен.

— Едва ли ще е възможно — каза вещицата. — Вече използвахме по-голямата част от отпуснатия за това подмладяване материал. Но, все пак, да видим какво ще можем да направим.

Тя поведе Фауст към един стол. После повика един от дяволите помощници и двамата тихо се по-съветваха нещо.

— Проблемът е — каза дяволът — че използвахме повечето от серума за дълголетие за другия.

— Изцедете утайките до край и ги използвайте — пак е по-добре от нищо.

— Ами лицето! — Дяволът наведе главата на Фауст на едната страна и после на другата. Очите му, твърди като ахати, изследваха лицето на Фауст и в тях не пролича никакъв интерес. — Без материал за разкрасяване какво мога да направя с това голямо лице с дълъг нос, хлътнали бузи и тънки устни, а?

— Ей! — извика Фауст — не съм дошъл тук да ме обиждат.

— Я млъквай — обади се дяволът. — Тук аз съм докторът, а не ти. — И като се обърна към вещицата добави: — Бихме могли да изградим тялото му, ако не до степен да притежава свръхчовешки сили, понеже още не работим по тази тема, то поне до едно прилично положение.

Направете, каквото можете — каза вещицата.

Дяволът работеше бързо и с въодушевление, което изплаши Фауст, докато не разбра, че действията на дявола не му причиняват болка. И той се отпусна на стола, докато дяволът, който си тананикаше тихичко, отстрани някои от по-увисналите части от анатомията на Фауст и на тяхно място постави свежа плът, като придържаше с ръка увисналите парчета кожа, докато не прилепнат към костите. Накрая прекара влакна от нерви, мускули и сухожилия на необходимите места, за да може Фауст да се усмихва, да гримасничи и да движи крайниците си и ги залепи по местата им с малко Универсално лепило.

Той свърши, подръпна нещо оттук, побутна друго оттам и се отдръпна назад да огледа резултата от работата си, после кимна самодоволно и каза:

— По-добре, отколкото очаквах, като се има предвид с какъв материал трябваше да работя.

После изчисти Фауст с четката, избръска полепналото по чаршафа и го подкани да се огледа в едно от високите стенни огледала.

В огледалото Фауст съзря един мъж с доста по-здраво телосложение, отколкото си спомняше да е имал някога. Кожата му беше изгубила восъчната белота на старостта и бе приела червендалестия оттенък на средната възраст. Зрението му също се беше подобрило, както и слухът. Лицето му силно напомняше неговото собствено, но дяволът беше пооправил малко стърчащия му нос, беше издал брадичката му по-напред и премахнал увисналата му гуша. Като цяло сега той изглеждаше далеч по-добре от преди, макар че едва ли би спечелил някой от онези конкурси за мъжка красота, които се провеждаха тайно в някой области на Италия.

— По-добре е — призна Фауст, като се оглеждаше в огледалото — но не достатъчно добре. По право ми се пада пълно подмладяване и разкрасяване!

Дяволът сви рамене и се обърна. Вещицата каза:

— Хайде сега да не си говорим за права. Направихме това само от добро сърце. Никога не казвай, че вещиците са лоши! За да направим всичко докрай, трябва да получиш разрешително за отпускане на материали, подписано лично от Мефистофел или от някой от другите властелини на силите на Светлината или Мрака. Само тогава ще можем да изискаме материала от Отдела по доставките.

— Ще го получа — каза Фауст — както и много други неща. А Мефистофел къде каза, че щели да ходят след това?

— Не ни е казвал.

— В коя посока тръгна?

— Право нагоре, в облак огън и дим, както прави обикновено.

Фауст знаеше, че не може да направи такова нещо. Силите на неговата Магия за прехвърляне бяха твърде ограничени. Тя го бе довела дотук, но нямаше силата да го отведе по-нататък. Трябваше да се върне на Земята и да реши какво точно ще прави.

ГЛАВА VIII

В нарисувания с тебешир на пода пентаграм в земното жилище се материализира един буквално безутешен Фауст. Пристигнал направо от работния шум и атмосфера на Кухнята на вещиците, неговата собствена стая му стори непоносимо бедна и гола. Онази проклетница, прислужницата, дори не беше обърсала праха от скелета! И пелерините му все още бяха покрити с кал от пролетните дъждове. Май че ще се наложат промени тук, закани се той. И скръцна със зъби.

Ето какво става, когато си добър с хората: разни самозванци, без ни най-малка представа от алхимия, си мислят, че мога да се настанят на мястото ти и да ти отмъкнат изпод носа очаквания от години договор с дявола! Друг път ще успеят! Ще ви покажа аз!

А междувременно трябваше да помисли и за това свое подмладяване. Забеляза, че има доста повече енергия отпреди. Сприхавият му нрав, който бе започнал да поомеква с възрастта, сега се втурна обратно у него с всички сили. По дяволите, та той е Фауст! Той е силен! И гладен!

Обърна се към килера; Там, на най-горната лавица, стоеше купата с каша от овесени ядки, една хубава порция, останала от предната вечер. Разбърка я с дълга лъжица. В нея имаше бучки и беше с цвета на тлъстина от мъртвец. Новоподмладената му храносмилателна система му подсказа, че няма повече да търпи подобни буламачи. Особено сега, когато вещицата от Кухнята му беше дала един хубав комплект зъби, съвсем като нови, с изключение на едно малко стърчащо парченце на левия резец. Не искаше повече каша! Искаше месо! И мъст, мъст!

Без да се бави повече той излезе от стаята, тръгна надолу по стъпалата и излезе на улицата. Беше вечер, синя и приятна, съвсем подходяща за приказния ден Великден. Но Фауст не й обърна никакво внимание. Имаше да прави по-важни неща от това да пее песни във възхвала на времето! Той прекоси улицата и нахълта в гостилницата, където ходеше винаги.

— Гостилничарю! — извика Фауст. — Ще хапна една пържола от прасенце сукалче и не се стискай с пръжките!

Гостилничарят се изненада много като видя тази промяна в поведението на обикновено въздържания и по-скоро тих Фауст. Но само попита:

— Да ви сложа ли ечемик и булгур за гарнитура, господине?

— Никакъв булгур, по дяволите. Искам пълна порция полски пържени картофи. И накарай момичето, дето прислужва, да ми донесе пълна кана прилично вино, а не от онова гадното полско червено!

— Токайско добре ли е?

— Да, може и рейнско, но само побързай да го донесеш!

Фауст седна на една маса встрани от обикновените посетители, понеже искаше да поразмисли. Над главата му горяха лоени свещи, залепени за окачено на тавана колело от каруца. То се люлееше едва забележимо на дългите си, забити в тавана вериги, поради течението, което ставаше от зле скованата врата. Прислужницата му донесе виното и Фауст изгълта на един дъх четвърт литър без изобщо да поглежда нагоре. Момичето скоро се появи с пържолата му, сложена на дървен поднос и с мазна купчина полски пържени картофи от едната страна, та дори и с малка чинийка цветно зеле с подправки. Стомахът на Фауст би се разбунтувал срещу подобно отношение само преди един ден, но сега му дойде чудесно. Както и прислужницата, която се бе навела ниско, за да сложи подноса на масата и така бе разкрила щедра пазва под бродирания край на бялата селска риза, която оставяше раменете открити. Тя се изправи, отметна назад лъскавите лешникови коси, които обграждаха лицето й на плавни вълни и се спускаха като водопад надолу по врата и закръглените й рамене. Фауст, който си мислеше, че подобни вълнения са останали далеч назад в миналото му, вдигна поглед, примигна, окопити се и намери сили да изрече:

— Сигурно си нова тук. Не си спомням да съм те виждал преди, а не е възможно да не те запомни човек.

— За първи ден съм на работа — отвърна момичето със срамежлива предизвикателна усмивка. — Казвам се Маргарита и съм от Мекленбург, където пасях патките, докато войските на Густав Адолф и дивите му шведи не нахлуха от север, сеейки огън и смърт, и трябваше да бягам на изток, за да не ме постигне неизбежната за там участ.

Фауст кимна, очарован от безсмисленото й бърборене, омагьосан от женските й прелести — едно подмладено чувство, заедно с всички останали подмладени неща.

— Аз съм доктор Йохан Фауст — каза той. — Може да си чувала за мен.

— Наистина съм чувала, господине — отвърна Маргарита. Понеже в ония години алхимиците бяха гвоздеят на програмата в светските забавления, а такива преуспели алхимици като Фауст бяха известни нашир и длъж.

— Наистина ли владеете ония магии, с които се правят скъпоценни камъни и модни дрехи?

Фауст тъкмо щеше да й отговори, когато един глас от съседната маса извика ядосано:

— Абе няма ли кой да обслужва тук? Каната ни е празна! И рейнско става и токайско пием, само ни донесете нещо по-бързо!

— Трябва да вървя — каза Маргарита — да занеса вино на ония свини.

— Защо не наминеш край мен тази вечер? — по-пита Фауст — Ще се позабавляваме като си спретнем една-две магийки.

— С радост — отвърна Маргарита — Свършвам в осем. А дотогава — аста ла виста6.

И като го шашна с изненадващия си талант към езици, тя тръгна да обслужва други клиенти.

ГЛАВА IX

Фауст довърши вечерята и се върна в къщи. Използва времето преди идването на Маргарита да поразчисти стаята. Изнесе до задната врата боклука, останал от експериментите предната седмица — мъртви котки, които се бе опитвал да накара да танцуват под негова команда, стари купички за борш и овесена каша — доскорошните полуготови храни, които си вземаше за в къщи — и голям куп сиви работни халати, които прислужницата трябваше да изпере и изчисти. Той дръпна завесите докрай, отвори кепенците и проветри добре. Обикновено жените, понеже не са учени, се грижат за тези неща. Когато почисти стаята, така че да му хареса, запали малко тамян в едно медно тасче и въздухът се изпълни с остър сладък мирис. После загря вода, съблече се и се изтърка до червено. Чувстваше се леко глуповато, че го прави, но, по дяволите, беше пролет и той имаше нужда от малко почистване след дългото зимно кротуване. Облече чист халат и среса косата си, която се бе заплела на възли при подмладяването в Кухнята на вещиците. Едно необичайно, но все пак познато чувство изпълни чистото му ново тяло. Не можеше да си спомни откога не бе имал среща с жена.

Маргарита дойде малко след осем, когато здрачът навън се превръщаше в мастиленосин мрак, и тя влезе в стаята на Фауст, съпроводена сякаш от розова светлина, която потрепваше около нея, докато пърхаше насам-натам из стаята и разглеждаше с изумление ту алхимическите му апарати, ту книгите и ръкописите и която, заедно с приятно ухаещото й присъствие, придаваше на стаята атмосфера на всеобщо благоденствие.

Доброто настроение на Фауст бе помрачено единствено от чувството на загуба и гняв към престъпната немарливост на силите на ада. Мефистофел очевидно дори не бе поискал от самозванеца документ за самоличност! Бе повярвал на едната му честна дума! Направо невероятно!

Малко по-късно Фауст се усети, че разказва на Маргарита тъжните си преживелици, докато си лежаха гушнати на тясното легло на учения с каничка ечемично пиво под ръка, предназначено да стимулира веселието и любвеобилността. Маргарита изслуша историята му със съчувствие, макар че всъщност мислите й се рееха в някаква своя посока.

— Колко хубаво ще бъде — каза тя — да можеш да си върнеш богатствата, които Мефистофел несъмнено щеше да ти предложи. И тогава, ако си имаше приятелка, можеше да я засипеш с прекрасни щедри подаръци и нейната радост да те направи щастлив.

— Наистина е така — отвърна Фауст — макар че досега не съм гледал на въпроса по този начин. Но като си говорим за подаръци, виждала ли си някога такова неща?

И той извади един меден пръстен и го подхвърли във въздуха, като си мърмореше някакви думи и пръстенът падна надолу блеснал с ярката светлина на диамант, макар че в конкретния случай това всъщност беше циркон, понеже и магията беше съвсем незначителна. Маргарита се зарадва и макар пръстенът да беше твърде голям за тънкия й пръст, тя заяви, че познавала бижутер, който щял да й го стесни само срещу една усмивка. А дали Фауст не знае други такива трикове? Фауст й отвърна като превърна китка изсушени ружи в прекрасен букет от рози, все още напръскани с капчици роса, а Маргарита каза, че и този номер бил прекрасен, но дали не знаел още някой от ония с бижутата, които така завладявали ума? Фауст знаеше няколко и я засипа с игли за коса и брошки, изработени направо майсторски, но без особена стойност, понеже дори алхимик като Фауст не може да направи кой знае какво както си лежи в леглото, — изпълнен до краен предел с любовно желание и положил глава върху мека женска гръд.

Но все пак се надигна и, като си припомни една магия, приписвана на Албертус Магнус, направена по времето на левантинската му обиколка, взе една от розите, които бе създал, направи над нея няколко кръгови движения с ръка и изрече една етруска магия, която бе научил в Неапол, и пред него се появи изключително красив тюркоаз, поставен в красива сребърна обковка.

— Поразително! — извика Маргарита. — Как го направи?

Фауст помаха с пръсти.

— Всичко е в ръцете. И, разбира се, в доброто ноу-хау.

— Щом може да правиш такива неща — каза Маргарита — можеш да станеш богат. Защо тогава живееш по този начин?

Жестът й красноречиво обгърна стаята, която, макар и достатъчна за нуждите на Фауст, с нищо не повдигаше репутацията на вътрешния й Декоратор.

— Никога не съм търсил богатства — отвърна й Фауст. — Моето богатство беше познанието и аз търсех философския камък, който е мъдрост, а не злато, както мислят непросветените.

— Това го разбирам — каза Маргарита. — Но каква ти е отплатата?

— Моля?

— Ами, хората винаги правят дадено нещо, за да получат нещо друго в замяна. Не си ли забелязал? Отглеждат зърно, защото искат да ядат хляб. Отиват на война, за да запазят мира. Убиват, за да запазят живота си. И винаги го правят заради точно обратното нещо, което е тяхната отплата.

— Благословено да си, дете мое — каза Фауст — че по своя неук начин и съвсем несъзнателно повдигна един въпрос, който навежда на доста интересни философски размисли. Значи питаш каква е крайната цел на моето търсене на мъдростта?

— Колко добре го каза — промълви Маргарита. Фауст се усмихна.

— Знание, мъдрост, това са цели сами по себе си и нямат нужда от „отплата“, както доста остро, но находчиво се изрази ти.

— Защо тогава си тъй ядосан на самозванеца, за когото ми разказа? Това, че е взел твоята награда, не ти пречи да преследваш познанието.

— Хм — каза Фауст.

— И какво ще направиш — попита наивно Маргарита — когато станеш толкова мъдър, колкото искаш да си?

— Ще ставам все по-мъдър.

— А когато придобиеш всичката възможна мъдрост?

Фауст се замисли за миг, после каза:

— Когато постигнеш цялата мъдрост, която търсиш, ще си готов да се наслаждаваш на удоволствията на възприятията, като например яденето, къпането, спането, отиването до тоалетната, любенето, залезите и така нататък. Но ние, философите, считаме тези неща за дреболии.

— Дреболии или не — отвърна Маргарита — но след като получиш мъдрост, каква друга отплата могат да ти дадат те? Тялото и душата, доктор Фауст. Когато свършиш с нахранването на едното е време да нахраниш другото.

— Естествено, не бива да се забравя религията — каза Фауст. — Тя е считана за завършена сама по себе си. Но не и за мен, разбира се; да приемеш това, което ти се дава наготово, догмата, това, което е традиционно и обикновено се приема, без да си задаваме въпроси, се противопоставя на духа на свободната инициатива, когото Фауст защитава и който му казва да се ръководи от собствените си преценки и от повика на здравия си разум, а не от това, което ще му наговори някакъв суеверен свещеник.

Фауст така се опияни от собствените си думи, че изскочи от леглото и, като се загъна добре в халата, закрачи нагоре-надолу из стаята, разсъждавайки на глас.

— Философът търси съвършенството на мига, ако трябва да говорим честно. Иска му се да намери толкова съвършен миг, че да му каже „О, миг, поспри. Ти тъй си съвършен.“ И ако някой може да ми го даде, бил той човек или дявол, ще може да вземе душата ми. Предполагам, че Мефистофел е дошъл да говорим именно за нещо такова. И явно е ставало дума за велики дела, защото по каква иначе причина ще иска Мефистофел да ме подмлади, по-точно не мен, а онзи самозванец, преди да започне всичко? По дяволите, той ще покаже на онзи чудесата на света — и видимите, и невидимите — и сигурно ще го засипе с лукс, защото точно това правят дяволите, без очевидно да разбират, че всъщност е необходимо нещо много по-малко от една съблазнителна жена, за да отклонят човека от правия път. Обикновено изкушенията са лесна работа; трябва само да отправиш и най-дребното предложение и грешникът сам хуква към греха си. Но аз съм изключение от правилото. И ето че той ми отне всичко! Фауст бе велик, защото знаеше, че един ден той ще бъде посочен и избран свише. Разбираш ли ме, Маргарита? Това беше единственият ми шанс да се включа в голямата игра, а сега той вече няма да се върне.

— Не можеш да ги оставиш така! — извика Маргарита.

— И няма да ги оставя! — извика Фауст в отговор и добави с по-тих глас. — Но какво бих могъл да направя? Мефистофел и самозванецът може да са навсякъде!

Точно в този миг всички църковни камбани в-големия град зазвъняха за вечерня. Силният бронзов звън с трептящите си вибриращи тонове и малките вълнисти затихващи обертонове отекнаха надълбоко в лабиринтите на Фаустовия слух и му донесоха една важна новина, достъпна единствено за неговия слух…

Великденската служба. Тя се чества и на Земята и на Небето. А сред силите на мрака това беше една величествена антивеликденска Неделя.

Разбира се, те ще бъдат точно там — Мефистофел и самозванецът!

— Зная къде може да са! — извика Фауст. — Ще тръгна след тях да преследвам съдбата си!

— Прекрасно! — извика Маргарита. — Ех, да можех да споделя поне една мъничка частичка от тази съдба с теб!

— Да бъде! — отвърна Фауст с вик. — Ти, Маргарита, ще ме придружиш, ще ми помогнеш в тази мисия и ще споделиш моята награда!

— Толкова ми се иска — каза Маргарита. — Но, уви, господине, аз съм само една обикновена гъсарка, която само преди два дни е станала кръчмарска слугиня. Не разбирам нищо от алхимия.

— Няма нужда да разбираш от алхимия, за да те пратя да ми купиш лекарство от аптеката — каза Фауст. Той облече работната си роба. — Хайде, обличай се и да започваме!

ГЛАВА X

И така Фауст се впусна в трескави приготовления. Първо трябваше да си направи списък. Той седна зад бюрото и като топеше непрекъснато перото в мастилницата, написа всички съставки, необходими да се направи една наистина първокласна Магия за Пътуване. После се отпусна назад и изпадна в тиха почуда. Щеше да му отнеме месеци, дори години, да ги събере всичките, за да го отведат на Вещичата неделя и на всички останали места, където би искал да отиде след това. Трябваше да помисли и за Маргарита, понеже възнамеряваше да я вземе със себе си. Проблемът бе, че не разполагаше с никакво време да се сдобие със съставките по законен път. Но трябваше да ги има, защото иначе историята на Фауст, великата история за човешките възможности и въображение, противопоставени на Машинациите на дявола, нямаше да бъде разказана.

Струваше му се, че ако иска да спечели тази точка, то значи беше време да се предприемат крайни мерки, та дори и да не са съвсем законни. И ако в дългата история на изкуството на аргументирането, целта винаги е оправдавала средствата, то този момент бе точно такъв.

И тогава, изведнъж, той осъзна какво трябва да направи. Стана, взе един комплект с алхимически инструменти, които се оказваха полезни понякога, когато Магиите за отключване не действаха. Освен това взе един мях испанско вино, защото може би щеше да има нужда от подсилване преди края на това начинание.

— Хайде ела — каза той на Маргарита — трябва да свършим една работа.

Огромната маса сиви камъни, която представляваше Ягелонския музей, се възправяше сама-саменичка, тъмна и пуста, в парка на хълма, вдясно от Вратата „Свети Рудолф“. Маргарита стоеше настрани, докато Фауст мърмореше заклинания за отключване пред вратата на предния вход. И точно както се боеше, тази нощ нещо не ставаше както трябва. По-някога само една грешна интонация ще развали на-пълно някое заклинание до такава степен, че настиналите магьосници въобще се въздържат от правене на заклинания, за да не би някое изсумтяване, изречено не на място, да доведе до собственото им унищожение. Но дори и нещо да не беше наред, нямаше никакво значение, защото Фауст бе дошъл подготвен. Той извади малкия пакет с инструменти и се позанима с ключалката, а после, като отпи глътка вино за кураж, бутна и отвори вратата, колкото да могат да се промъкнат вътре с Маргарита.

Намираха се в голямото централно фоайе на музея, но експонатите тънеха в тъма. Мракът се разсейваше едва-едва само от случайните лъчи лунна светлина, проникващи през големите наклонени прозорци в покрива на сградата. Но Фауст познаваше достатъчно добре мястото и дръпна Маргарита да го последва — тя тъкмо зяпаше таблото с родословията на древните полски крале — докато коридорът свърши с една каменна стена. — А сега какво? — попита тя.

— Гледай сега. Ще ти покажа нещо за Ягелонския музей, което повечето хора не знаят.

Фауст прокара ръката си по стената, докато на-пипа една позната издутина и я натисна по точно определен начин. Част от стената се плъзна с глух стържещ звук по добре направените релси и пред тях се откри тесен проход.

— Накъде води този коридор? — попита Маргарита.

— До Забранената зала, най-нечестивата от нечестивите в музея, отдавна забранена от Църквата, тайния музей от мистически предмети, останали от най-древни времена.

Той я поведе по коридора, който ги отведе до висока стая, претъпкана с маси с експонати. На това място дори Фауст изпитваше страхопочитание, защото се твърдеше, че тази стая е съществувала много преди Европа да достигне до сегашното си ниво на цивилизованост. Фауст и Маргарита минаха на пръсти по пътеките между масите и видяха загадъчни медни пръстени от град Ур в Калдеан, бронзови боготворящи пръстени от Тир, жертвени кремъчни ножове от Юдея, универсални, изпълняващи желанията скарабеи от Египет, криви жертвени ножове от почитащите дъгата келти, както и по-съвременни предмети, като например изсушената глава на Роджър Бейкън, универсалната машина на знанието на Реймънд Лал, за която се твърдеше, че била използвана за вкарване на езичниците в правата вяра и няколко от Печатите и покривалата на Джовани Батиста Вико, в лесна за употреба форма, както и други неща.

— Това вече е добре — каза Фауст; Ръцете му бяха пълни с магически предмети.

— Ще те обесят за това! — обади се Маргарита.

— Но първо ще трябва да ме хванат — отговори Фауст. — Това там е Истинската плащеница от Торино. Чудя се дали да не я вземем.

— Имам лошо предчувствие — добави Маргарита, докато я намяташе на раменете си.

Точно в този миг откъм вратата, от която бяха влезли, се чу дрънчене и трополене на подковани обувки, като онези, които носят стражниците, за да не могат вбесените престъпници да ги настъпват по краката.

— Хванаха ни! — извика Маргарита. — Няма измъкване!

— А сега гледай — каза Фауст и нареди предметите, които беше взел, в точно определен ред. Махна с ръце, от устните му се изплъзнаха едва доловими думи, думи, които никога повече не биваше да се повтарят, за да не се промени съществуващия порядък на нещата. Устата на Маргарита зяпна от изумление, когато видя как от предметите избликна ореол от светлина и погълна първо Фауст, а после и нея.

И така, когато стражите влязоха с гръм и трясък в Забранената зала, задъхани и с насочени пики, там просто нямаше кого да арестуват.

ГЛАВА XI

Фауст и Маргарита, доста одухани от пътуването си през етеричното пространство, пристигнаха на влажната поляна пред Рим, където обикновено се състоеше Вещичия великденски събор. Поляната се намираше между две планини с била като глави на фонтанни водоливници. Едно подуто залязващо слънце показваше, че неотдавна тук се бе състояло доста буйно празненство. Но то очевидно вече бе приключило. Навсякъде се търкаляха празни винени мехове и книжни шапки. Оркестрантите тъкмо прибираха инструментите си и се приготвяха да се върнат в Будапеща. Издигнатият огромен олтар в средата преливаше от жертвоприношения. Но поклонниците си бяха заминали и служители на ада тъкмо режеха месото, за да го раздадат на злите бедняци, понеже бедняците са винаги с нас — на Земята, под нея и над нея.

Фауст и Маргарита слязоха по откритото затревено поле, където се бе състояла службата. На Фауст му се искаше да изкрещи от яд. Отново твърде късно! Да стигнеш толкова далеч, на такава висока цена и пак — за нищо! Но бързо се взе в ръце и сериозно си препоръча да не се поддава на отчаяние. Може би все още можеше да се направи нещо.

Той се приближи до един от работниците — брадато джудже с крака като пънове, пристегнати с кожени върви, с метална каска с рога, като на норвежците от древността и с малка раница на гърба, към която бе привързана лопата.

— Как върви? — попита Фауст.

— Зле — отвърна джуджето. — Тоя дявол ме награби заедно с приятелите ми да почистим след службата, но дяволите въобще не плащат достатъчно, а и не оставят нищо за пиене.

— За пиене ли? — Фауст подаде мяха с испанско вино, което бе успял да задържи, при напускането на Забранената стая в Ягелонския музей. — Аз мога да ти предложа нещо за пиене.

— Много мило от ваша страна, господине! Казвам се Ронир и съм на вашите услуги. — Той протегна ръка към мяха, но Фауст бързо го издърпа назад.

— Не бързай толкоз! Искам да получа нещо в замяна!

— Знаех си, че е прекалено хубаво, за да е истина — отвърна Ронир. — Какво искаш?

— Информация — каза Фауст.

Ронир, чието сбръчкано лице вече клонеше към смръщване, сега вдигна вежди и се засмя. — Информация ли, господине? Да, ще ви дам всичката необходима информация. Мислех си, че искате скъпоценности. Кого искате да издам?

— Нищо чак толкова страшно — каза Фауст. — Просто искам да открия двама от присъстващите на празненството. Единият е висок, светлокос човек, а другият — чернокос дявол на име Мефистофел.

— Да, бяха тук, наистина — каза Ронир. — Смееха се и се забавляваха. Сякаш не са били преди на подобно сборище.

— И накъде отидоха? — попита Фауст.

— Никой не казва такива неща на джудже — отвърна Ронир. — Но вижте, господине, имам пергамент, написан от Мефистофел, който той предаде за онзи червенокос дявол ей там.

Червенокосият дявол, за когото ставаше дума, не беше друг, а самият Аззи Елбуб, енергичният дявол с лисиче лице, организирал предишното състезание на Хилядолетието за Силите на мрака, но чието създание — Принцът — бе стигнал до такъв съмнителен край, че Необходимостта, която бе съдия на Състезанието, бе издала решение в полза на Силите на Доброто. Естествено, това не се прие като заслуга в очите на Господарите на Мрака, които очакваха по-беда и правото да управляват съдбата на хората през следващите хиляда години. И така, този път никой не потърси съветите на Аззи и изборът бе предоставен единствено на Мефистофел и на Маргарита.

Фауст попита:

— Та значи този дявол ти връчи пергамента просто ей така?

— Не точно така — отвърна Ронир. — Той го смачка и го захвърли с яд, а Мефистофел и новоподмладеният му приятел изчезнаха в облак огън и дим.

— Дай ми го!

— Дай ми мяха!

Те се гледаха гневно, без да мигнат, после бавно си размениха нещата. Докато Ронир пиеше, Фауст прегледа пергамента и вида цял списък места и дати. Някои от тях му бяха познати, например Париж. Но не и Линдин, нито двора на Великия император в Пекин. А и времената бяха различни, някои от тях — в миналото, други — в бъдещето. Обаче се натрапваше един факт. Първото място в списъка беше Константинопол, а датата беше 1210 година. Фауст си спомни от своя учебник по история, че това е времето на неуспешния Четвърти кръстоносен поход. Това, очевидно, щеше да бъде първата ситуация, която бе дочул Мефистофел да споменава пред Мак.

Докато се пулеше над списъка, един глас зад гърба му изрече:

— Струва ми се, че говорите за мен.

Фауст вдигна поглед и видя до себе си Аззи, дяволът, за когото говореше Ронир.

— Как сте ме чули? — попита Фауст. — Та аз шепнех.

— Дяволите винаги знаят, когато някой говори за тях. Сигурно се чудите що за пергамент е това? Ще ви кажа. Мефистофел е натоварен със задачата за Състезанието на хилядолетието, което ще реши съдбата на човечеството за следващите хиляда години. Предпочетоха него пред мен. А аз съм бил два пъти победител! Те двамата с Михаил постигнаха съгласие той да подложи Фауст на пет ситуации и изборът, който ще направи Фауст, както и мотивите и резултатът, ще бъдат преценявани откъм Добро и Зло, от Необходимостта, известна под името Ананке.

— Но Фауст съм АЗ! — извика Фауст. — Мефистофел е сбъркал човека!

Аззи го изгледа от глава до пети. Блестящите му лисичи очи се свиха, а здравото му дяволско тяло се изпълни с напрежение, което би било изтълкувано като важен знак от някой внимателен наблюдател, стига наоколо да имаше такъв.

— Вие сте ученият доктор?

— Да! Аз съм! Аз съм! — а Маргарита го задърпа толкова силно за пеша, че той додаде:

— А това е Маргарита, моя приятелка.

Аззи я удостои с кратко кимване, а после се обърна към Фауст.

— Това е един изключителен обрат в развитието на нещата!

— Но не и за мен — каза Фауст. — Искам само да видя как правдата тържествува. Аз съм този, когото Мефистофел е търсел за Състезанието. Искам да заема полагащото ми се място! Ще ми помогнете ли?

Аззи крачеше нагоре-надолу по отъпканата трева на поляната, потънал в размисъл. Той събра цялото си налично търпение, защото тук трябваше да се съобразява с много различни ъгли на виждане и имаше нужда от повече информация, преди да предприеме каквото и да било действие. Но стига да не преценеше грешно, това щеше да се превърне в звездния му миг.

— Ще стигнем по-късно и до това — каза Аззи.

— Поне ме посъветвайте! Кажете ми къде да отида оттук, за да го намеря?

— Добре — отвърна Аззи. — В случай, че сте решили да преследвате Мефистофел и самозванеца, съветът ми е да отидете до Хирон и да си уговорите преминаване на отвъдния бряг с неговата лодка.

— Благодаря! — извика Фауст. И като подбра кестенявата си спътница и изрече втората част на заклинанието, което бе започнал в Забранената стая в Ягелонския музей, Фауст изчезна във въздуха.

ГЛАВА XII

Аззи видя изчезването на Фауст, като си отбеляза колко добре го прави земният човек. Беше едно такова бързо и рязко заминаване. — беше тук в един момент, а в следващия — вече го нямаше, без назъбени краища и кървавочервени оттенъци, каквито обикновено оставяха след себе си по неопитните заклинатели. Човекът се справяше с магиите доста добре за един смъртен. Но, разбира се, той беше Фауст и точно там беше цялата разлика. Дори Аззи бе чувал за Фауст.

Вече минаваше полунощ. Екипът по разчистването бе свършил с поляната, където се бе състояло празненството. Хигиенната бригада тъкмо разчистваше мястото, където бяха ровили нечисти бесове. Една група духовни еколози поправяха щетите, нанесени на дърветата от светкавиците и адския огън, като засяваха нова трева по отъпканите склонове и пречистваха почвата от зловещите вещества, пропити в нея по време на нощната веселба.

— Това е всичко — каза Ронир — джуджето-бригадир. — Имаше много повече мръсотия, в сравнение с миналата година.

— Да, доста добре мина — каза Аззи, но очите му издаваха вглъбеност в нещо негово лично и много далечно.

— Можем ли вече да си вървим? — попита Ронир. Той беше разтревожен. Всъщност въобще не искаше подобно назначение. Преди да наскочи на Аззи, той си вървеше безгрижно по една от лилипутските подземни пътеки, като си пееше тихо, на път да стигне до Джамборето на упсалските джуджета, което тази година се провеждаше в Монпелие. Това беше най-великото събитие в лилипутската година, една прекрасна възможност да се покажат дребни промени в древните танци и да се изпеят стари песни в нов аранжимент, понеже джуджетата обичат своите стари традиционни изкуства. Джуджетата не обичаха много новостите, понеже си мислеха, че те няма да изтраят дълго. Обичаха да преиначават старите неща, като добавяха ту по някоя думичка тук, ту по някоя стъпчица там. Ронир и останалите членове от неговата Трупа, вече от няколко месеца репетираха една нова версия на тарантелата. (Трупата от джуджета представлява група между пет и седемнайсет индивида. За джуджетата трупата замества семейството и се грижи за това никой да не прескача реда си при закупуване на пиенето.) Ронир тъкмо смяташе да се срещне с останалите от трупата в Монпелие. Тъкмо бързаше натам, закъснявайки както обикновено, когато внезапно през тунела се бе появил Аззи и го бе забелязал.

— Здрасти! — каза му Аззи. — Познавам те, нали?

— Срещали сме се веднъж — отвърна Ронир, който веднага позна дявола. — Щяхте да ревизирате съкровището ми. А къде е то, впрочем?

— На свобода, да печели пари вместо теб — отвърна му Аззи. — Не се тревожи за него, нали вече си получи печалбата, не помниш ли? — И той метна ръка през рамото на Ронир, в жест, който би могъл да се изтълкува и като приятелски. — Нали в момента не си зает?

— Имам среща — отвърна Ронир.

— Тя ще почака — му каза Аззи. — Трябваш ми, за да почистиш след Празненството на вещиците. Няма да ти отнеме кой знае колко време.

— Защо тогава не си го свършиш сам?

— Назначен съм за надзирател, а не за работник — каза Аззи. — Хайде де, не се опъвай.

Ронир искаше да откаже, но е много трудно да откажеш на дявол, особено, когато сте лице в лице. Дяволите са много по-опасни от джуджетата, които изобщо не са опасни, въпреки че могат да се мръщят ужасяващо.

Началото на омразата между дяволи и джуджета се губи някъде далеч в древността, понеже от незапомнени времена те населяват едни и същи подземни територии, но никога като равни с равни. Дяволите винаги са се обявявали за господари. Никога не им бе идвало наум, че може и да не са. А джуджетата разбираха, че винаги са били управлявани от дяволите. Не можеха да натрапят своите водачи на никого, понеже даже джуджетата не са съгласни да се водят по ума на други джуджета. Често си мислеха да въстанат, но в крайна сметка никога не го правеха, защото по правило бяха традиционалисти, дори и когато става дума за това, да бъдат управлявани от други. Те обичат ритуалите, а също и да правят нещата точно така, както са ги правели всички преди тях, някъде назад в тайнственото минало, когато хората знаели по-добре как стават тези работи. Дяволите от своя страна бяха новатори. На това отгоре бяха и влудяващо надменни. И големи политикани. Докато джуджетата не обичаха политиката. Опитваха се да избягват усложненията, които дяволите очевидно обожаваха. Те бяха слезли под земята най-вече, за да не се пречкат на околните, а също и заради драгоценните метали, които лежаха скрити там. Докато дяволите обичат да живеят на Земята и в Духовното пространство. На джуджетата и двете не им харесваха особено. Въпреки че познаваха Духовното пространство и от време на време, когато им се налагаше, ходеха там, те не обичаха тия духовни работи. Имаха собствена представа за нещата и тя беше изцяло материална. Освен това тя обхващаше само джуджетата, така че всъщност не можеше да бъде считана за универсална. От друга страна те живееха в една вселена, населена с хора и дяволи. Така че си бяха рекли по дяволите всичко и бяха слезли под земята, „последната голяма бариера“, както го беше казал един от техните светци. И там се опитваха да живеят на спокойствие, само те с драгоценните си метали, овчите стада и мърлявите си малки понита. Но дяволите можеха да се движат и под земята и никога не признаваха неприкосновеността на териториите на джуджетата. Според дяволите подземните пространства бяха една голяма мръсотия без собственик.

— Ами заплащането? — попита Ронир.

Аззи отвърна:

— Обичайната ти надница от торбички сребърни монети е депозирана в сметката ти в Хелгейт „Сейвингс & Лоун“.

— Но това е чак в ада! — възкликна Ронир. — Ние джуджетата не ходим там!

— Този път ще трябва да отидеш, ако искаш да ти се плати.

— Когато отидем дотам, те почват да ни размотават и да ни искат документи за самоличност. Изглежда не разбират, че ние джуджетата нямаме шофьорски книжки.

— Я стига си философствал — сряза го Аззи с онзи свой вроден подигравателно-смразяващ тон.

— Не ни дадоха нито да пийнем, нито да хапнем — захленчи Ронир с жален глас.

— Купи си сам! Парите са за това!

Ронир побърза да се отдалечи и, като събра другите джуджета, които тъкмо се оплакваха едно на друго от лошите условия на работа и липсата на вино, разкриха входа към тунела, по който бяха дошли дотук. Джуджетата винаги пътуваха под земята, пробивайки нови тунели там, където нямаше прокарани отпреди. Беше трудна работа и понякога дори им се струваше безсмислена, понеже на повърхността имаше магистрали и пътища, които свързваха всичко с всичко останало. Но джуджетата бяха традиционалисти, които считаха старите начини за най-добри, а и под земята поне знаеш къде се намираш. Те изчезнаха в дупката си и последното, джудже постави тревистия капак на мястото му. Сега вече поляната имаше обичайния си ежедневен и някак омърлян вид и Аззи също можеше да си ходи.

Но все пак дяволът с лисичето лице се колебаеше, все още замислен за двамата Фаустовци. Какво ставаше всъщност? Изглежда Мефистофел, от името на Комисията по хилядолетното планиране и с одобрението на Архангел Михаил, беше дал на Фауст маршрут с местата, на които той трябваше да повлияе съдбините на хората в жизненоважни за бъдещата история на света моменти. Фауст бе приел. Той предполагаше, че двамата с Мефистофел са тръгна ли към стартовата линия, ако може така да се каже, за да започнат състезанието. Но човекът, който щеше да прави всичко това, изобщо не беше Фауст. Той беше самозванец, а Мефистофел май не знаеше ни що. Любопитно.

Дали това беше едно от онези непредсказуеми събития, каквито могат да се случат както на най-злия от нас, така и на най-добродетелния? Или във всичко това имаше някакъв по-дълбок, скрит замисъл?

Аззи беше раздразнен. Макар че се славеше като добросърдечен дявол, събитията напоследък вгорчаваха неговата инак слънчева и весела природа. Това, че минаха през главата му при организирането на поредното състезание на Хилядолетието никак не бе спомогнало за подобряването на настроението му. Още се ядосваше като си спомнеше, че Господарите на Мрака бяха избрали Мефистофел, най-глупавия дявол, съществувал някога, да направи онова, което Аззи бе направил толкова добре преди. А Мефистофел вече се фръцкаше наоколо не с когото трябва!

Какво ли влияние щеше да окаже тази подмяна на самото състезание? Коя страна щеше да спечели от изваждането на истинския Фауст от играта? И, най-важното, кой стоеше зад всичко това? Понеже, колкото повече Аззи размишляваше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че това е било предварително планирано от някого! Теориите за конспирацията са едно от най-великите интелектуални постижения на Ада и в това отношение Аззи бе най-обикновен вярващ, макар че в други отношения неговото мнение се различаваше доста от общоприетото.

Да, някой беше замислил нещо много… дълбоко! И той щеше да научи кой е и да използва всичко за собствената си кауза!

Веднага щом осъзна цялата истина, лошото настроение на Аззи се изпари и той определено се раз весели. Защото, ако съществува нещо, което да накара един дявол да се чувства добре, то това е разкриването на чужд заговор — доказателство, че е по-умен от всички останали.

Аззи приветства тази щастлива възможност. Напоследък беше останал недооценен. Понеже очакваше да го натоварят с организирането на състезанието, не си беше уредил никаква друга интересна работа. Това сега му идваше добре. Имаше и доста хитра идея откъде да започне.

Като хвърли последен поглед на мястото на Вещичия събор и реши, че изглежда задоволително, той се издигна във въздуха, въртейки се като огнен фойерверк, после се стрелна като ракета, разпръсквайки ярки червени и бели искри. Нека някой смъртен да се опита да изчезне по този начин!

ГЛАВА XIII

Полетът му (който стана доста по-разумен, веднага щом излезе в етера) го отведе в познатите му райони на Южния ад, където се намираше Администрацията на Вътрешните пъклени работи. Там въобще не бе отворено за населението на ада, но Аззи знаеше един начин, с който успяваше да надзърне в архивите.

Като се държеше в страни от голямата Административна сграда, претъпкана с тълпи прокълнати души, които чукаха по клавишите на компютрите, и осъдени на цяла вечност затъпяваща скука, макар че им разрешаваха по една почивка за цигара от време на време, понеже Мракът беше благосклонен, ако решиш да се отдадеш на нещо злонамерено. Той отиде до една малка селска механа, разположена леко в дясно зад Администрацията. От там се обади по телефона на Уинифред Фейи, симпатично малко дяволче, негова позната, която беше заместник-началник в Отдела по протокола.

— Хей, маце, как си? — попита Аззи с вятърничавия стил, който Уинифред обичаше.

— Аззи! Цял век не съм те чувала!

— Нали знаеш как става, маце. Ако наистина искаш да направиш нещо лошо на този свят, то ти отнема цялото време.

Малко по-късно те седяха в удобно сепаре в ъгъла и механджията им сервираше напитките — ментов коктейл за Уини и един „Дяволска раздяла“ за Аззи. Побъбриха си малко за общи познати в тази отпускаща атмосфера: за стария Фоксуърти, който сега поправяше „железни девици“ в Отдела за Вечни мъчения; за госпожица Магьлс, която още работеше като лична секретарка при Асмодей, за младия Силвър Фокси — сега младши доставчик в отдела по злините, който доставяше Вечери за прокълнатите. В огнището подскачаше и се стрелкаше весел пламък, а един сляп веселяк в ъгъла припяваше историята на Троя под акомпанимента на лирата си и така добавяше един едновременно класически и романтичен привкус на мястото.

— О, Аззи — каза Уини след няколко питиета — беше такова удоволствие! Но вече трябва да се връщам на работа. Иска ми се да се събираме по-често.

— На мен също — каза Аззи. — Пък кой знае, може би не е съвсем невъзможно? Уини, можеш да ми направиш една малка услуга, ако нямаш нищо против. Пиша една статия за вестник „Сатанинско Дело“ по въпросите на Протоколите и Договорите между Светлината и Мрака. Има един, който още не е пуснат в циркулация. В него става дума за новото Състезание на хилядолетието.

— Зная за какво говориш — каза Уини. — Заведох го в протокола преди два дни.

— Бих оценил възможността да му хвърля едно око.

Уини стана да си ходи. Беше дребна дори и за дяволче, а косата й — подстригана на модна дяволска прическа, която подчертаваше сърцевидното й лице и големите й черни очи.

— Ще ти го донеса тук през следващата почивка.

— Уини, ти си съкровище. Бягай обратно.

Симпатичното дяволче замина, като връцна късата си пола, под която се мярнаха съблазнителни бедра. Аззи седна и зачака в механата, докато часовете бавно се изнизваха. От време на време идваше по някой служител от Министерството да изпие едно бързо на крак. Осветлението тук бе съвършено еднакво: едновременно и ден и нощ, то всъщност имаше цвета на дъждовен следобед. Понякога прекапваше по някоя друга капка дъжд и напръскваше оловносивите прозорци. Аззи намери един брой отпреди две седмици на вестник „Вътрешно Пъклено Дело“, печатен орган на Министерството на Вътрешните пъклени работи. Зачете се без, особен интерес в съобщенията за предметни лотарии, пикници и новото анексиране на Вътрешните пъклени работи. Той бе изпил вече цяла серия кафе-диаболико, подсладено с кокаин, който не само че е законен в Ада, но е и задължителен при провеждането на свещенодействието за разпускане, което работниците в Министерството трябва да провеждат ежедневно по закон. И ето, че не след дълго пристигна и Уини, забързана, с приятно повдигната върху силните малки бедра минипола.

— Взех го! Но трябва бързо да го връщам! — Тя му подаде дебел кафяв плик.

— Само ще надзърна — каза Аззи. Той извади купчината пергаменти и, докато Уини придържаше завитите им краища, набързо ги прегледа. Бързо на-мери договора между Фауст и Мефистофел.

Основните положения бяха изложени със суетна точност, която парадоксално предизвикваше към опит да бъдат нарушени. Започваше така: „Чрез този документ се постига съгласие Йохан Фауст, от различни градове на Земята, но напоследък считан за жител на Краков…“ И със заключителен текст: „Горепосоченият Фауст, лично той или отговарящият на това име, ще преследва неуморно…“

Отговарящият на това име ли? На Аззи това му се стори като отворена вратичка, начин да се замажат нещата, в случай че фалшивият Фауст бъде разкрит. Но щом всеки друг би могъл да участва в състезанието, защо изобщо е необходимо да се споменава името на Фауст?

Аззи премина бързо надолу, където бяха описани правилата на състезанието: „Този Фауст (кой Фауст? — пак двусмислица!) ще представлява себе си в пет различни случая, описани по-нататък в допълнението към договора. Във всеки от тях ще му бъде предоставена свобода на действие и, без по-нататъшни упътвания, той ще трябва лично да реши каква линия на поведение да приеме. Оценяването на тези дела ще бъде единствено в ръцете на Ананке, която ще ги съди откъм Добро и Зло, Светлина и Мрак или всякакъв друг вид контрастни двойки, които може да повлияят на крайния резултат на това състезание. Освен това се приема за даденост, че този Фауст действа по силата на собствената си свободна воля, в обичайния смисъл на този израз…“

Аззи остави пергамента и се обърна към Уини:

— Кой ти го даде да го заведеш йод номер? Едва ли е бил Архангел Михаил?

— Точно той! — отвърна Уини.

— Не допусках, че е способен на подобно двуличие. Тук има такива двусмислици, които биха зарадвали дори професорите от Института по висши форми на извъртане.

— Всъщност Михаил напоследък изучава сериозно казуистиката7 — каза Уини. — Поне така се говори най-официално. Той твърди, че неспособността да се лицемери убедително е недостатък, от който Доброто не смята да страда повече.

— Това само по себе си е добра двусмислица. Хм. — Аззи отново прегледа набързо целия документ. — Всички тия приказки тук за свободната воля… Мислиш ли, че е някаква уловка? И, ако е така, какво се мъчат да прикрият с нея?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Уини, като мигаше насреща му с дългите си клепки.

— Сигурно наистина нямаш, скъпа. — Той на-ви пергамента и й го върна. — Но аз познавам някой, който има.

ГЛАВА XIV

Човекът, когото Аззи имаше предвид, беше Лахезис, най-голямата от трите Фортуни и, както се говори, най-мъдрата. Това са жените, които изпридат, премерват и отрязват нишката на човешките съдби. Обаче всъщност Лахезис върши цялата работа. Клото, която изприда нишките от кълбото на неясното съществуване, е весела стара дама, чиито пръсти вършат работата си съвсем сами, докато тя в същото време живее сред мечтите си за отминалите дни. Атропос, която реже нишките, работи изцяло под ръководството на Лахезис, кръц, кръц, резни тук, скъпа, и ей онази там, още един живот, предречен да падне в канала. Работата не беше много трудна и Клото и Атропос имаха достатъчно свободно време за нескончаемите игри на карти и сервирането на чай с кейк, от който живееха Фортуните. Само Лахезис трябваше да използва способностите си за преценка и да определя колко дълъг да бъде животът на човека и, както казват някои, по какъв начин да умре. Тя беше висока старица с мрачно изражение, свързана с Необходимостта чрез Хаоса и Нощта, нейна далечна прабаба, която тя посещаваше по важни празници, и прекарваше всичкото си останало време работейки по дължините на нишките, преценявайки отделните им влакна с неуморим хъс, като на всеки човек определяше неговата мойра8, неговата отделна лична съдба.

Фортуните бяха наследство от древното езическо Време на митовете и човек би могъл дали помисли, че са съществували съвместно с един космос, съдържащ християнски ангели и средновековни демони. Тези и много други очевидни парадокси и несъответствия най-накрая намериха своето обяснение в Общата полева теория на духа, чието съществуване бе въпрос на вяра, макар че всъщност никой не я бе виждал до този момент.

Не беше малка работа да се посетят трите Налудничави сестри, както ги наричаха, макар и не право в лицата, понеже живееха в един малък район съвсем сами, отвъд времето и пространството, място, несвързано с нищо друго, освен чрез желязната нишка на Необяснимата Случайност. Но Аззи все пак чувстваше, че трябва да отиде, защото Лахезис, благодарение на връзката си с Необходимостта, се славеше като жена, запозната с методите за действие на Силите на Мрака и Светлината и умела в разчитане то на подбудите им.

Той първо отиде да купи някакъв малък подарък, защото Лахезис обичаше да получава подаръци, които държеше в голям склад, пристроен към скромния гръцки храм, където работеха трите Фортуни. Складът бе разширяван няколкократно, понеже неспирно прииждаха подаръци, които се изпращаха с цел да се повлияе на съдбите. Аззи намери цедка за чай от масивно сребро, изработена в древен Китай, и с този дар под мишница се запъти към малката чер вена звезда, точно на края на онзи регион от космоса, известен като „Чувала за въглища“ и, като си пое дълбоко дъх, се гмурна вътре.

Буйните завихряния, характерни за този регион, го подхванаха и го завъртяха на всички страни, но най-после той излезе точно на мястото, където искаше да отиде — една скалиста поляна, в чийто край се издигаше малката тухлена къща — домът на Фортуните, а зад нея, се извисяваше огромния гръцки храм, построен, за да побере всички онези подаръци, които човечеството бе изпращало поколение след поколение, с надеждата да промени съдбините си и да изкяри по още някой ден живот.

— Влизай направо, миличък — каза Лахезис и бутна вратата. — Атропос, Клото, я вижте кой ни е дошъл на гости!

— Ами че това е онзи приятен млад демон, Аззи — каза Атропос. А ножиците й продължиха със своето кръц, кръц, без да спират нито за миг. Малки власинки отрязана прежда полетяха във въздуха.

— Внимавай! — каза Лахезис на Атропос. — Отряза тези няколко последни живота цели три сантиметра под моя знак. Всеки сантиметър е десет години от живота на смъртния!

— Че какво значение има? — попита Атропос. — Те щяха да пропилеят и тях, точно както са пропилели останалите.

— Не е там работата — отвърна Лахезис. — Мойрата, паяжината на съдбата, им дава определено време, през което те могат да постъпват както си искат. И не бива никой бог, смъртен или първичен дух да променя това положение.

— Тогава ще дам на някой друг един-два сантиметра повече — каза Клото упорито. — И така всичко ще се изравни.

Лахезис сви рамене и се обърна към Аззи:

— Какво да я правя? Ето например, миналата седмица я хванах да завързва възли в нишките, преди да ги отреже. Когато я попитах защо го прави, тя отвърна, че много искала да види, какво си мислят смъртните като видят, че съдбата им е вързана на възли. А Клото не каза нищо против това! Нея също не я е грижа! Поисках от Личен състав да заменят Атропос, независимо от това, че ми е стара приятелка, но оттам ми казаха, че това било Общественополезен труд и само Атропос можела да свърши тази работа, и не би било нито в съответствие с традицията, нито с трудовия кодекс да постъпим по този начин! Като че ли традицията и трудовия кодекс са вся и все!

— Наистина, тук си имате доста грижи — изкоментира Аззи. — Направо ми е неудобно, дето идвам тук и ви занимавам с дребния си проблем.

— Хич не се тревожи — отвърна Лахезис. — Цедката е направо прекрасна и аз знам точно къде ще я поставя. И така, какво те измъчва?

Аззи й каза за Състезанието на хилядолетието и за двусмислените изрази в Протоколите, дадени за завеждане под номер от Архангел Михаил.

— Имаш основание да не вярваш на Михаил — каза Лахезис. — Напоследък е толкова усърден в опитите си да прави Добро, че въобще не мисли какво прави, за да постигне тази цел. Но междувременно е в състояние да се въвлече в тази двусмислица за несигурната природа на свободната воля и трудността за създаването на правилни оценки на нейна основа. Това го прикрива в ситуациите, в които се готви да постави Фауст или по-точно онзи Лъжефауст. Но се чудя как Ананке9 ще прецени намеренията на онзи, който прави избора, подложен, както ще бъде, на натиск от всички страни? Изглежда, че ще й се налага да преценява повече резултатите, отколкото подбудите. Като се има това предвид, Михаил се е нуждаел от състезател, чиито постъпки ще могат да бъдат предсказани.

— Но защо да не използва истинския Фауст?

— Истинският Фауст би предизвикал доста трудности — отвърна Лахезис. — Различните истории, които знаем за него, не ни дават единен поглед върху характера му. За него говорят различно, от една страна, че е шарлатанин и фукльо, а от друга — че е първокласен магьосник и мислител от висока класа. Михаил е знаел, че няма да срещне трудности да убеди Мефистофел да вземат Фауст за състезател; проблемът бил в това как да предскаже постъпките на Фауст. Докато Мак Карото предлага далеч по-лесно разрешение на въпроса — пропаднал студент по богословие, преживял трудни времена, зает с тъмни сделки, но обзет от непреодолим копнеж по буржоазния начин на живот; или поне такъв е бил изводът на Райските разузнавателни служби, които подробно са го разследвали.

— Да не би да искаш да ми кажеш — попита Аззи — че Михаил е подставил Мак в тази игра? Дал му е идеята да удари Фауст по главата и да отиде в дома му, знаейки, че Мефистофел ще отиде там и ще го вземе за истинския?

— Не споменавай пред никого, че аз съм ти го казала — каза Лахезис — но споделям само каквото съм чула. Много от жителите на Райските селения считат, че това е добра шега със самонадеяния Мефистофел. Всъщност ангелът Бабриел свършил мръсната работа вместо Михаил, като се появил при Мак в една кръчма и му подхвърлил тази идея, твърдейки, че това ще му допринесе полза като Добро Дело. Мак, трябва обаче да се признае, му отговорил, че е трудно да се оправдае убийство, дори и в името на най-святата идея на света. При което Бабриел вдигнал нагоре очи в благочестив ужас и казал: „Не става дума за убийство! Ни най-малко! Нито дори за побой! Искаме само да удариш Фауст по главата, да му вземеш портфейла и после да вземеш някои други неща от къщата му.“ Тогава Мак попитал: „Това няма ли да е кражба?“ „Да, в известен смисъл“, отговорил Бабриел, „но ако оставиш десет процента от придобитото в кутията за милостиня в църквата, грехът ти ще бъде опростен“.

Лахезис продължаваше да се любува на цедката, после я остави и каза:

— Това поне е информацията, която имам аз по въпроса.

— Това е една извънредно интересна новина — отвърна Аззи. — Не знам как да ти благодаря, че ми я каза.

— Казах ти я заради всеобщото благо — отвърна му Лахезис. — Ние, Фортуните, не подпомагаме нито Мрака, нито Светлината. Но е наш неотменен дълг да изобличаваме всякакъв вид мошеничество, независимо от това кой го върши и с каква цел. Може да дойде ден, Аззи, когато ще издам и теб за нещо. Не ми се обиждай!

— Няма, обещавам! — каза Аззи. — Този, когото хванат, си заслужава притесненията, това правило е за всички. Трябва да тръгвам, добра майчице!

— Какво смяташ да правиш с тази информация? — попита Лахезис.

— Още не знам — отвърна й Аззи. — На първо време ще я пообмисля дълбоко в себе си и после ще видя как ще я използвам.

И като изрече тези думи, Аззи си тръгна.

ГЛАВА XV

Маргарита попита:

— Къде е това място?

Тя беше пренаредила гънките на роклята си и се бе опитала да направи нещо с косата си, доста объркана от вятъра при последното им пътуване.

Те тъкмо се бяха спуснали изневиделица точно пред една голяма мраморна сграда с колони, издигната на един хълм. Наблизо се намираше открит пазар, където дребни мургави мъже продаваха килими, наметала, китеници и други стоки. Зад пазара имаше опънати кафяви, бежови и черни палатки и с тях мястото приличаше на бедуински стан.

— Къде сме? — попита Маргарита.

— Това е Атина — отвърна й Фауст. — Мраморната сграда отсреща е Партенона.

— А тези хора тук? — Маргарита посочи към килимарите.

— Приличат ми на търговци — каза Фауст. Маргарита въздъхна.

— Това ли е величествената древна Гърция? В гъсарското училище ни учеха на съвсем други неща.

— Е, ти говориш за древността — обясни й Фауст. — А това тук е съвремието. Малко е променена. И все пак Партенона е още тук, с високите си колони в дорийски стил, изправен на фона на синьото небе като пазител на всичко добро, стойностно и красиво в живота на хората.

— Хубав е — каза Маргарита. — Но защо дойдохме тук? Мислех, че отиваме направо при Стикс10.

— Реката Стикс всъщност преминава през Гърция — обясни Фауст.

— Какво? През Атина ли?

— Не. Някъде през Гърция. Реших, че ще е по-добре първо да дойдем тук и да попитаме някого.

Маргарита каза:

— Има нещо, което ме тревожи. Някога ни учеха, че Стикс всъщност не съществувал. Тогава как ще поискаш да те упътят къде се намира?

Фауст се усмихна с леко превъзходство и я попита:

— Съществува ли Архангел Михаил?

— Ами, да, разбира се.

— Ами Светият Граал11? Той съществува ли?

— Така казват — отвърна Маргарита.

— Ами тогава, повярвай ми, че Стикс също съществува. Ако съществува едно въображаемо нещо, то тогава ги има и всички останали. Маргарита изсумтя.

— Добре, щом така казваш.

— Разбира се, че така казвам — натърти Фауст.

— Кой тук е автодидактичния12 чудотворец?

— Разбира се, че ти — каза Маргарита. — Не ми обръщай внимание.

Фауст знаеше от старите си атласи, че реката Стикс излиза на повърхността някъде в Гърция, преди да продължи надолу по обиколния си път през времето и пространството към бреговете на Тартар. Атласите твърдяха, че извирала от пещера, текла известно време през тъмна равнина, после изчезвала в едно стръмно дефиле, което свършвало в пещера с неизмерима за човека големина. Това бил старият класически път към подземния свят, същият, по който тръгнал и Тезей, когато слязъл под земята, за да се опита да открадне Елена от Ахил. Фауст спомена на Маргарита тези факти.

— А коя е тази Елена? — попита Маргарита.

— Прочута с хубостта си жена — отговори Фауст — заради която започнала една известна война и загинал един велик град.

— А, от ония, значи — въздъхна Маргарита. — За какво ни е притрябвала?

— Най-вероятно няма да ни се наложи да се срещнем с нея. Но ако можехме, тя сигурно би могла да ни даде някои важни напътствия за това, как да стигнем до Константинопол през 1210 година, да изобличим Мак Преструвалото и да заемем законното си място в събитието.

— И така, кого ще питаш? — каза Маргарита.

— Хората наоколо не ми приличат на такива, които знаят въобще в кой град се намират, камо ли да знаят къде се намира митичния Стикс.

— Не се заблуждавай от вида им — отвърна Фауст. — Те изглеждат така само за да обезкуражават непознатите. Сигурен съм, че всеки един от тях ще може да ни каже.

Той поведе Маргарита към групичка хора, скупчени около мъж с кафеник в ръка.

— Какво ти казах! — възкликна Фауст към Маргарита. — Кафе! Тези хора далеч не са толкова прости! Това нещо изобщо не е познато още в останалата част от Европа.

Фауст си проправи път сред хората и попита на накъсания си коринтски диалект, който бе усвоил в часовете по гръцки.

— Добри граждани! Можете ли да ми покажете пътя към известната река Стикс, за която се говори, че се намирала някъде из Хела?

Хората от пиещата кафе група се спогледаха и един от тях отвърна на провлечен дорийски диалект:

— Алф, тази Стикс не беше ли близо до фермата на чичо ти в Теспротия?

— Бъркаш я с Ахерон — отговори Алф. — Тя се влива в Стикс близо до Хераклиа Понтика, но доста тече, докато стигне дотам. Вие се, така да се каже. Но има и по-пряк път. Отивате в Колонус и хващате река Коктус. Вървете все по течението. Тя се влива в Стикс след като се спусне по некаптираните пещери на Ахерузия.

— Това е най-прекият път — потвърди друг от мъжете. — Няма да я сбъркате. Ще разберете, че сте стигнали Стикс, когато видите, че единствената растителност по брега е асфодел13 и черна топола. После реката влиза под земята и тогава вече няма никак-но съмнение къде се намирате.

Фауст благодари на селяните и се отдалечи с Маргарита. С помощта на магическите си способности, Фауст се рейна на север из небесната шир, следвайки крайбрежието на Атика. Маргарита пътуваше на гърба му, понеже нямаше достатъчно силна магия, можеща да вдъхне на ръцете му необходимите, за да я носи сили, когато насрещният вятър бие в лицата им. Косата на Маргарита пак се разбърка ужасно и тя се уплаши, че кожата на лицето й започва да се зачервява и загрубява от постоянното излагане на природните стихии. Но беше доволна, понеже знаеше, че е най-обикновено момиче, което се носи из въздуха на гърба на един магьосник, а това беше голямо отличие за момиче с такова оскъдно образование.

Фауст прелетя покрай Коринт, с високата му цитадела, и се гмурна във въздуха над руините над Тиба, които бяха почти непроменени от преди 1000 години от времето на Александър Македонски. Земята под тях ставаше все по-равна, колкото повече се приближаваха към Тракия. Не след дълго пред тях се появиха две дълги реки и Фауст със сигурност заяви, че едната от тях е Ахерон. Той незабавно се на-сочи към земята.

— Защо спираме? — попита Маргарита. — Това ли е Стикс?

— Не, това е реката Ахерон, която се влива в Стикс.

— Не можем ли да летим дотам?

Фауст поклати глава. Той бе изразходвал по-голямата част от способностите на Заклинанието си за пътуване след толкова много употреба и сега му трябваше време да го презареди. На речния бряг, няколкостотин метра по-нататък, имаше разнебитена стара ферма и открита плоскодънна лодка, привързана към малкото мостче. Всичко изглеждаше изоставено и запустяло, така че Фауст спокойно отвърза малката лодка и, като сложи Маргарита при носа, а самият той седна на кърмата, се спусна надолу по течението към Стикс.

ГЛАВА XVI

Лодката им се носеше по бавното течение. Той знаеше, че това трябва да е Флегетон. Течението се стесни, всичко наоколо притъмня и скоро вече не се виждаше никаква растителност, освен черните тополи и навяващите скръб полета с асфодел.

— Отиваме там — каза Фауст. Той гребеше почти през цялото време, откакто потеглиха. Успяваше да си помогне малко, благодарение на едно поддържащо заклинание, което му даваше по малко енергия при всеки натиск на греблото, нещо като допълнителен изкуствен мускул.

Флегетон ставаше все по-малка, докато се превърна в тесен канал. Беше се здрачило. Фауст разбра, че най-после са стигнали Стикс, но това, че бреговете внезапно се разтвориха и разкриха мрачна водна шир. В този момент преминаха покрай голяма табела, написана на няколко езика. Тя гласеше: „Река Стикс. Забранено за частни лодки“.

— Тук ще трябва да спрем — каза той на Маргарита. — Харон14 държи монопола по превоза през реката. Пък и нито един магьосник, независимо колко е умен и сръчен, не може да премине Стикс без чужда помощ. За тази цел му е необходимо да сключи сделка. Хайде, слез и да идем да намерим Харон.

— Но съществува ли наистина Харон? — попита Маргарита. — И това не противоречи ли на църковната догма?

— Ни най-малко — отвърна й Фауст. — Тези явления имат много малко общо с религията. Това са енергии, останали от предишни векове, които все още приемат определен вид и форма.

В този миг видяха през мрака на реката към тях да се задава лодка. Лодката приближи и той видя, че прилича малко на гемия и се движи благодарение на пет делфина, които я бутаха с носовете си откъм кърмата. Тя се носеше доста бързо по водата, понеже и няколко мъже с гребла, застанали в средата й, също подпомагаха движението й с гребла. Гемията беше стара, висока и нестабилна, а през филистрините се процеждаше жълта светлина от фенери и се чуваше музика и глъч от веселба.

— Ти пък кой си? — извика Харон и насочи гемията към лодката на Фауст. Той беше свъсен старец, слаб и жилав, с отдавна небръсната набола бяла брада и хлътнали в очните кухини очи, насред които блестяха черни зеници. Над костеливото му чело и възлест череп се вееше ореол от прошарена коса. Имаше голяма, крива уста с множество гънки и чупки, които се спускаха надолу. Той прекъсна разговора си с Фауст, за да даде нови разпореждания.

— Подай оная греда там! Издърпай онова гребло! Снеми платното! Завърти ей онова нещо там!

Благодарение на превъзходното си класическо образование, Фауст знаеше, че някои от мъжете, работещи на лодката, са мъртви гръцки герои. Там бяха Тезей, Персей, Херкулес, Язон и още няколко, които не познаваше, но предполагаше, че са също герои.

— Какво искаш? — извика Харон.

— Трябва да преминем през Стикс — каза Фауст. — Трябва да стигнем до точно определено време и място — 1210 година в Константинопол.

— Вече не возим до Константинопол през 1210 — отвърна му Харон. — Прекалено много размирици и неприятности има там по това време. И твърде много души, които молят да бъдат откарани. Не искам повече да карам лодката до такива трудни места.

— Наистина трябва да отида там — каза Фауст.

— Какво ще поискаш, за да ни откараш.

Харон се изсмя.

— Нямаш какво да ми предложиш! И хич не вярвай на ония глупости, че можеш да преминеш през реката за един обол15. Преминаването на Стикс стана страшно скъпо удоволствие, откакто получих правото на монопол върху транспорта. Това е изцяло моя територия, тъй че не се опитвай да преплаваш даже сантиметър с тая твоя лодчица. Нито се опитвай да се промъкваш по бреговете. Засадил съм ги с лиани лепки. Ще ти трябва силна магия, магьоснико, за да се справиш със здравата хватка на лианите.

— Нямам никакво намерение да се промъквам зад гърба ви — каза Фауст гордо. — Но съм сигурен, че ще успеем да се спазарим.

— Защо си толкова сигурен? — попита Харон.

— Защото имам нещо, което ще поискаш.

— Ха! И какво, моля ти се, е то?

— Слушай — каза Фауст. — Забеляза ли човека, с когото съм тук?

Харон погледна към Маргарита.

— Жената ли? Да, виждам я. И какво?

— Бива си я, нали?

— Оттук минават доста засукани? — отвърна Харон.

— Аха — подметна Фауст. — Но не и живи, нали?

Харон го загледа без да мигне. Фауст продължи:

— Нали усещаш разликата между мъртвите и живите, а?

— Не си навирвай носа — отвърна му Харон свъсено — само защото си жив. И аз не падам по-долу от теб и съм също толкова истински, въпреки че никога не съм съществувал в общоприетия смисъл на тази дума.

— Не става дума за това — каза Фауст. — Аз ти предлагам жива жена.

— Хей, я почакай малко! — обади се Маргарита.

Фауст каза на Харон:

— Един момент! Довери ми се!

Той отведе Маргарита настрани и й зашепна настойчиво:

— Скъпа моя, не си мисли, че имах предвид нещо неблагопристойно, когато те предложих на Харон. Това изобщо не ми е в натурата. Но си помислих, че той може да поиска да вечеряте заедно и после да поиграете на хорото. За него това ще е едно приятно разнообразие, а за теб — напълно безопасно.

— Какво те кара да си мислиш, че ще поискам разнообразие? — попита Харон. Той ги беше подслушал.

— Хората, и живите и мъртвите, имат нужда от известно разнообразие — каза Фауст. — В това е същността на съществуването.

— Е, може пък наистина и да се поразтуша малко — промърмори Харон. — Бих могъл да си позволя — как му казвате сега?

— Отпуска — услужливо му подсказа Фауст.

— Да, една малка отпусчица. Едно време нямаше такива неща.

— Ще трябва да свиквате вече с новите понятия — отвърна Фауст. — В това е същността на поддържането на добър имидж в тази вселена. Защо не на-сочите тази лодка към Константинопол, през 1210 година, да похапнете и да потанцувате с Маргарита по пътя?

— А ти какво ще правиш през това време? — попита Харон.

— Ще скоча в каютата и ще понаваксам малко откъм сън — отвърна Фауст. — Днес беше труден ден.