Златният град

3.

Холис Уилсън носеше новото си оръжие в калъф за китара, уплътнено с вестници. Преди няколко седмици бе поискал от Уинстън Абоса да му осигури пушка, способна да улучи безпогрешно целта най-малко от сто метра. Уинстън бе собственик на магазин за барабани на Камдън Маркет и благодарение на връзките си намери крадена „Лий-Енфийлд“ с ловджийски оптически мерник. Оригиналната карабина „Лий-Енфийлд“ бе използвана в Първата световна война; този модел 4-Т бе разработен през Втората световна война за снайперисти. Холис смяташе, след като я използва, да я остави на покрива и да се махне.

Лондонските полицаи обикновено го забелязваха, когато вървеше по тротоара или седеше в метрото. Дори когато бе с костюм и вратовръзка, нещо в осанката му изглеждаше твърде самоуверено и почти предизвикателно. Калъфът за китара бе идеалният камуфлаж. Сега една млада полицайка при входа на метростанция Камдън Таун го погледна само за секунда и отмести очи. Просто музикант, нищо особено — чернокож мъж с износено палто, който ще свири на някой ъгъл.

Карабината се измести в калъфа, докато минаваше през въртележката. Лично на Холис лондонското метро винаги му се струваше не така натоварено като нюйоркското. Вагоните бяха по-малки и почти уютни, а влакът издаваше тихо съскане, когато пристигаше на станцията.

Взе Северната линия до Ембанкмънт, откъдето се прекачи на Кръговата. Слезе на станция Блекфрайърс и закрачи енергично по Ню Бридж, отдалечавайки се от реката. Беше към осем вечерта; повечето жители на предградията вече си бяха тръгнали от работа и бързаха към домовете си и топлата светлина на телевизорите. Както обикновено, други все още работеха — метяха улицата, лакираха нокти, разнасяха храна по домовете. На лицата им се четеше глад, изтощение и огромно желание да легнат и да заспят. На окачения на близката сграда билборд се виждаше млада блондинка, която с екстаз загребваше някаква нова марка яйчен крем направо от картонената кутия. „Щастлив ли си днес?“ — питаше билбордът и Холис се усмихна. „Не точно — помисли си. — Но може и да получа известно удовлетворение“.

През последните няколко месеца животът му напълно се бе променил. Беше напуснал Ню Йорк, бе пътувал до Западна Ирландия и бе погребал Вики Фрейзър на Скелиг Кълъмба. Седмица по-късно беше в Берлин, бе прибрал Блажената майка и я бе изнесъл от подземния компютърен център на Табулата, докато алармата пищеше и по стълбището се виеше пушек. Преди пристигането на полицията едва бе успял да измине две пресечки и да скрие тялото на мъртвия арлекин зад един контейнер за боклук. После се отърва от окървавеното си яке и отиде да намери колата, която бяха оставили недалеч от салона за танци на Аугустщрасе.

Нужни му бяха няколко часа да се върне при тялото и да го прибере в багажника на мерцедеса. Берлинската полиция бе блокирала района около компютърния център и се виждаха примигващите светлини на пожарни и линейки. Накрая щеше да се появи репортер и да оповести официалната версия. ПСИХОПАТ УБИВА ШЕСТИМА, ПОЛИЦИЯТА ТЪРСИ ТЪРСЕЩ ОТМЪЩЕНИЕ СЛУЖИТЕЛ.

Напусна Берлин преди изгрев-слънце и спря при един сервизен център край Магдебург. От едно магазинче си купи пътна карта, вълнено одеяло и лопата за къмпинг. Седеше в ресторанта, пиеше кафе и ядеше хляб с конфитюр, а келнерката непрекъснато се прозяваше. Искаше му се да поспи на задната седалка в колата, но трябваше да се махне от Германия. Търсещите програми на Табулата преравяха интернет и сравняваха снимката му със записите от наблюдателните камери. Трябваше час по-скоро да се отърве от колата и да си намери някое място извън Мрежата.

Но първата му грижа бе погребението. С помощта на картата стигна до Щайнхудер Меер — природен парк западно от Хановер. Голяма табела на четири езика показваше пътя до Мъртвото тресавище — мочурлив район, обрасъл с пирен и кафяви треви. Беше делник, още нямаше пладне и не се виждаха много автомобили. Холис продължи няколко километра по черния път, уви Блажената майка в одеялото и я отнесе през тресавището до някакви храсти и ниски върби.

Приживе Блажената майка излъчваше постоянна ярост, която хората усещаха още при първата си среща с нея. Сега, в плиткия гроб, изглеждаше по-дребна и по-слаба, отколкото я помнеше. Лицето й бе покрито с одеялото — Холис не искаше да вижда очите й. Докато хвърляше отгоре й мократа пръст, видя малките й бели ръце, все още свити в юмруци.

Изостави колата недалеч от холандската граница, взе ферибот до Харуич и продължи с влак до Лондон. Когато стигна жилищния блок зад магазина за барабани на Уилсън Абоса, видя френския арлекин Липата — седеше на масата в кухнята и четеше краден банков наръчник за парични преводи.

— Странникът се върна.

— Гейбриъл? Тук ли е? Какво е станало?

— Бил е заловен на Първия свят. — Липата издърпа корковата тапа на преполовена бутилка бургундско и си наля. — Мая го спасила, но не успяла да се върне на този свят.

— Какви ги говориш? Тя добре ли е?

— Мая не е странник. Обикновен човек може да се прехвърли само през една от няколкото точки на достъп на света. Древните са знаели къде са те. Сега повечето са изгубени.

— Тогава какво е станало с нея?

— Никой не знае. Симон Лумброзо все още е в църквата „Света Мария от Сион“ в Етиопия.

Холис кимна.

— Значи е преминала там.

— C’est correct. Минаха шест дни, но Мая не се появи отново в светилището.

— Има ли план за спасяването й?

— Можем само да чакаме. — Липата отпи глътка вино. — Получих имейла ти за станалото в Берлин. Тялото на Блажената майка в компютърния център ли остана?

— Откарах я на север и я погребах в провинцията. Но не сложих надгробен камък или друг отличителен знак.

— Блажената майка едва ли би обърнала внимание на това. От славна смърт ли умря?

Холис за миг се сепна. Мая използваше същата фраза.

— Уби шестима мъже, а после един я застреля. Сам реши дали е било славна смърт.

Отвори металния тубус, извади меча на Блажената майка и го сложи на кухненската маса.

— Даде ми това, преди да издъхне.

— Моля, бъдете по-конкретен, господин Уилсън. Блажената майка даде ли ви меча си, или вие го взехте от тялото й?

— Тя ми го даде, предполагам. И затова го връщам.

— Може би е искала да поемете задълженията й.

— Тая няма да я бъде. Не съм расъл в семейство на арлекини.

— И аз — каза Липата. — Бях войник от Първи въздушнодесантен полк на морските пехотинци, докато не се появиха разногласия между мен и един старши офицер. Две години работех като бодигард в Москва, след което Тръна ме нае. Моментално разбрах, че това е работа точно за мен. Ние, арлекините, не защитаваме богатите и властимащите. А пророците и ясновидците, странниците, които насочват историята в нова посока.

— Прави каквото искаш, Липа. Аз имам свои собствени цели.

Липата почака няколко секунди, сякаш искаше да се увери в това, което бе чул, след което сякаш изключи част от съзнанието си. Щракна с пръсти — и това беше всичко. Холис излезе от стаята.

Без да престава да мисли за скритото оръжие, пое надясно към Лъдгейт Хил и веднага след това зави наляво по Лаймбърнър Лейн. Фондация „Евъргрийн“ заемаше голяма сграда от стомана и стъкло на стотина метра по-нататък. Черни подпорни колони и гранитни панели обрамчваха затъмнените прозорци. Отдалеч сградата приличаше на огромна вертикална решетка, спусната насред Лондон.

Зданието се пазеше от въоръжена охрана. Преди няколко дни Холис бе влязъл вътре, представяйки се за куриер, и бе помолил да го упътят. Всеки посетител на фондацията трябваше да минава през къс Г-образен коридор от зелено стъкло, където рентген проверяваше какво носи под дрехите си.

От другата страна на улицата се издигаше офис сграда от викторианската епоха. Единственият й обитател бе международна архитектурна фирма и на витрините на партера имаше снимки на нейни изпълнени проекти в Дубай и Саудитска Арабия. Холис ги беше разгледал и бе решил, че архитектите просто са взели плана на някакъв затвор и са добавили палми, фонтани и плувен басейн.

Позвъни на звънеца на архитектурната фирма и зачака някой да отговори. Когато никой не се обади, застана точно пред вратата и си разкопча палтото. На гърдите му висеше щанга, окачена на въже през врата му. Пъхна края й между вратата и ключалката и натисна странично с цялата си сила. Винтовете изхвърчаха и вратата се отвори.

Щом влезе, Холис извади от джоба си стоманен клин и го загнезди в процепа под вратата. Реши да не използва асансьора и се качи по аварийното стълбище до най-горния етаж. Къса стълба в мъжката тоалетна водеше до плексигласов капак на тавана. Холис дръпна резето с една ръка и след секунди беше на покрива.

Студеният нощен въздух докосваше кожата му, някъде в далечината се чуваше ръмжене на автобус. Като се подхлъзваше по мокрите керемиди, Холис стигна железния парапет на ръба, седна и отвори калъфа.

„Лий-Енфийлд“ бе дълга и тежка, модифицирана да стреля с 7,62 мм патрони. Холис дръпна затвора и пъхна пълнителя в гнездото пред спусъка. Когато върна затвора напред и надолу, в цевта влезе патрон. Холис имаше чувството, че е станал част от оръжието — зареден, прицелен и готов за стрелба. Погледна през оптичния мерник и видя двете тънки черти, които се пресичаха в центъра на вратата от другата страна на улицата.

Омразата му към Табулата бе силно, незатихващо чувство, различно от всяко друго, което бе изпитвал. След като погреба Вики на острова, покри гроба й с големи сиви камъни. Понякога му се струваше, че някой от тях е бил абсорбиран от тялото му.

Зачака появата на мишена, без да знае какво точно ще му се падне. След няколко минути пред сградата на фондацията спря джип и от него слязоха двама души. Холис вдигна карабината и погледна през мерника към плешив мъж около шейсетте и млада жена в светло бежово палто. Докато стояха на тротоара и даваха инструкции на шофьора, към тях се присъедини рус мъж с куфарче. Новодошлият каза нещо и младата жена се разсмя. Джипът потегли.

Прицели се в главата на блондина. Порив на вятъра го накара да потръпне и Холис осъзна, че лицето му е обляно в пот. „Успокой се — каза си. — Дишай бавно“. И натисна спусъка.

Очакваше силен трясък и откат, но не се случи нищо. Без да отлепя око от мерника, Холис дръпна затвора. Дефектният патрон изхвърча и на негово място влезе друг. Той отново натисна спусъка.

Нищо. Сякаш самото време беше изчезнало и единствената реалност бе настоящият момент — карабината и главата на блондина в кръга на мерника. Пак презареждане. Щрак. Нищо.

Третият патрон падна до десния му крак, отскочи от покрива и падна на тротоара долу. Никой не чу звука. Трите мишени вече бяха изкачили стълбите и влизаха в сградата.

Холис чу стъпки по покрива и рязко се извъртя. Липата стоеше на три метра зад него и гледаше надолу към улицата. Бе с черно вълнено палто. С широките си рамене, бръсната глава и сплескан нос приличаше на механично творение, създадено да напомня за човешко същество.

— Нищо й няма на карабината — обясни той. — Казах на Уинстън да сложи празни патрони.

— Щом не си искал да използвам оръжието, защо изобщо позволи да дойда тук?

— Защото имахте някакъв план. Исках да видя какво ще се случи. — Липата кимна към сградата на фондацията. — Сега вече знам.

— Убил си много хора, Липа. Така че не ми казвай, че това е неправилно.

Липата пъхна ръце в джобовете на палтото и левият му крак се плъзна няколко сантиметра напред. Холис знаеше, че е невъзможно да попречи на французина да извади пистолета и да стреля. Само преди минута беше човешко същество с име и минало. А сега бе просто мишена.

— Арлекините не са терористи или убийци, господин Уилсън. Единственият ни дълг е да защитаваме странниците.

— Тогава защо трябва да ти пука какво правя с живота си?

— Защото действията ви само ще привлекат нежелателно внимание към странника, а аз не мога да позволя подобно нещо. Това означава, че имате две възможности. Можете да напуснете Великобритания или…

Заплахата остана неизречена, но посланието бе съвсем ясно. Куршум от пистолета на Липата щеше да го отхвърли през парапета. Във въображението си Холис се видя как пада, размахвайки диво ръце и крака, а след това остава да лежи неподвижно. След като полицията фотографираше тялото му, щяха да го изстържат от паважа, да му сложат етикет и да го изхвърлят като боклук. Картината не го уплаши, но и не успокои гнева му. Ако умреше, споменът му за Вики щеше да умре с него. Тя щеше да загине за втори път.

— И какъв е отговорът ви? — попита Липата.

— Аз… ще се махна.

Липата му обърна гръб и изчезна през отворения капак. И Холис отново остана сам, стиснал безполезното оръжие.