Златният град

Въведение

Макар по Сикамор Лейн да нямаше никакви други коли, Сюзан Хауард даде мигач и погледна в огледалото, преди да завие в алеята. Живееше в двустайна къщичка с розови храсти отпред. Отзад имаше бреза и отделен гараж, който приличаше на краварник, покрит с бръшлян.

Гаражът бе пълен с кашони и стари мебели от дома на майка й. Всеки път, когато се прибираше, Сюзан се чувстваше мъничко виновна. „Наистина трябва да разчистя всичко — помисли си тя. — Да продам дивана и столовете от трапезарията на мама или просто да ги подаря на някого“. Заради мебелите й се налагаше да паркира отвън. Когато валеше сняг, губеше по двайсет минути в затопляне на колата и чистене на заледени стъкла.

Но вече бе пролет и единствените неща, които забеляза, щом слезе от колата, бе песента на щурците и миризмата на мокра трева. Загледа се в нощното небе и затърси черпака на Голямата мечка. По принцип й харесваше, че живее достатъчно далеч от Ню Йорк, за да вижда съзвездията, но тази вечер погледът й се спираше върху тъмните студени празнини между звездите. Наблюдаваха я. Усещаше го. Някой я наблюдаваше.

— Престани — каза тя на глас. И спокойният тон на собствения й глас бе достатъчен, за да се почувства по-добре.

Извади купчината сметки и каталози от пощенската кутия и отключи външната врата. Чу познатото „аф-аф!“ и кокер шпаньолът излетя от кухнята, като поднасяше на линолеума. Чудесно е да се прибереш и да те посрещне приятел, а Чарли бе истински приятел. Но беше и пакостлив, особено когато Сюзан закъсняваше. Затова тя обиколи къщата, за да се увери, че не е направил някаква беля, преди да го потупа и да го пусне в задния двор.

Допреди няколко месеца бе следвала една и съща рутина — пускаше кучето, наливаше си чаша „Шабли“ и включваше компютъра, за да отговори на пощата си. Но вече рядко използваше компютъра — алкохолът я правеше немарлива и притъпяваше бдителността й. Наблюдаваха я. Сигурна беше, че я следят. А тя бе нарушила правилата и беше направила нещо много опасно.

Сюзан беше програмист и работеше в изследователския център на фондация „Евъргрийн“ в окръг Уестчестър. Участваше в създаването на софтуерния интерфейс за новия квантов компютър и бе в малката група в галерията за наблюдение, когато Майкъл Кориган бе напуснал тялото си, за да се прехвърли в друг свят. Проектът „Прехвърляне“ бе строго секретен, а на екипа на Сюзан му бе обяснено, че работата им е свързана с националната сигурност и борбата срещу тероризма.

Може и да беше истина, но все пак бе странно да прекарваш част от работното си време в гледане на лежащ върху маса мъж с прикрепени към мозъка жици. В продължение на няколко часа бе трудно да уловят пулса на господин Кориган. После той внезапно отвори очи, стана от масата и се затътри към изхода.

След няколко седмици всички служители на фондацията бяха привикани един по един в административната сграда, където ги запознаваха с новата програма „Норм-Ал“. Девизът й бе „Добър приятел се грижи за теб“. Приветливата млада жена от отдел „Човешки ресурси“ обясняваше, че „Норм-Ал“ автоматично ще следи физическото и психическото им здраве. Всички се подписваха, че са съгласни, след което се връщаха на работа.

Сюзан бе единствената, която взе информационната брошура на програмата. Прегледа я през обедната почивка. „Норм-Ал“ се описваше като „програма за следене на персоналните параметри“. Хиляди служители от министерството на отбраната били наблюдавани в продължение на пет години, с което били установени граници на приемливото поведение. Всеки служител получавал число (показател), което постепенно се променяло, когато компютърът събирал все повече данни за начина му на живот. Ако числото излизало извън определен параметър на нормалност, било по-вероятно служителят да има психически и физически проблеми.

След още няколко дни във всички сгради се появиха инфрачервени камери, които сканираха автоматично всички и записваха кръвното налягане, пулса и телесната температура. Носеха се слухове, че телефонните обаждания в изследователския център се следят от компютърна програма, която измерва нивото на стрес в гласа ти и използването на различни „ключови“ думи.

По-голямата част от наблюдението бе ненатрапчиво. „Норм-Ал“ можеше да следи движението на колата ти и какво купуваш с картата си. Сюзан се питаше колко ли внимание се обръща на някои негативни постъпки: личният ти показател със сигурност щеше да се влоши, ако те арестуват за шофиране в нетрезво състояние, но с колко ли се променяше числото, ако вземеш „негативна“ книга от библиотеката?

Говореше се, че двама били уволнени заради неприемливи „Норм-Ал“ показатели, а неколцина нещатни сътрудници така и не получили постоянна работа. За около месец в екипа й престанаха да се повдигат спорни въпроси. Единствените приемливи теми бяха пазаруването, спортът и телевизионните предавания. Един петък всички отидоха на бар да отпразнуват рождения ден на един колега. Когато поръчаха третите питиета, един от програмистите се пошегува:

— Е, това ще издъни „Норм-Ал“ показателите ни!

Всички се разсмяха, но обсъждания не последваха. Просто продължиха разговора си за новите модели хибридни коли.

Сюзан цял живот бе работила с компютри и знаеше колко лесно могат да се проследят IP адресите в интернет. През март престана да използва домашния си компютър, купи си лаптоп на старо и започна да използва безжичния достъп от кварталното кафене. Чувстваше се като алкохоличка или наркоманка — като човек със срамен проблем, който не може да контролира. Когато си тръгваше от работа и караше към кафенето, имаше чувството, че отива в някаква лоша част от града с изпотрошени улични лампи и изоставени сгради. По затънтени чатове попадна на хора, които се наричаха свободни бегачи и говореха за „Евъргрийн“. Според твърденията им фондацията била фасада на тайна организация на име Табула, чиято цел била унищожаването на свободата. Срещу плана й работел съюз, наричащ се Съпротивата.

Отначало Сюзан само четеше различните дискусионни теми, но преди три дни направи първата стъпка и започна да чати с неколцина свободни бегачи от Полша.

„Работя за фондация «Евъргрийн» — написа тя. — В скоро време ще започнем тестове на нова версия на квантов компютър“.

„Къде си?“ — попита един.

„В опасност ли си? — попита друг. — Можем ли да ти помогнем по някакъв начин?“

Сюзан изключи лаптопа и незабавно излезе от кафенето. На път за дома спазваше ограниченията за скоростта и изчакваше няколко секунди след зелената светлина, преди да потегли.

Постави замразена вечеря в микровълновата и излезе в задния двор да намери Чарли. Кучето го нямаше никъде, а вратата на гаража беше полуотворена. Странно. На два пъти градинарят бе забравял да я заключи, но пък той не идваше в сряда. Сюзан предпазливо отиде до гаража, напипа ключа на лампата и го натисна. Нищо. В следващия миг чу кучето да скимти в тъмното.

— Чарли?

От сенките се появи мъж и сграбчи ръцете й. Сюзан започна да се съпротивлява, да рита и да пищи. Внезапно лампата светна и тя видя втори мъж, качил се на един кухненски стол. Беше развил крушката и сега я завиваше. Сюзан спря да се бори и зяпна мъжа, който държеше ръцете й. Беше Робърт… не, всички го наричаха Роб — едър тип на трийсет и няколко, работеше като охрана в административната сграда.

— Какво става? — попита тя.

— Не ме ритай — отвърна Роб. Приличаше на обидено момче.

Мъжът върху стола беше подстриган като войник и бе с по-стройно тяло. Когато слезе и тръгна към нея, тя го позна. Беше Нейтан Бун, началникът на охраната на фондация „Евъргрийн“.

— Успокой се, Сюзан — със спокоен глас каза Бун. — Кучето ти е живо и здраво. Трябва обаче да поговорим.

Роб я поведе към средата на гаража и я натисна да седне на стола. Чарли — бе вързан за една от подпорните греди — гледаше как Роб коленичи и закопчава китките и глезените на Сюзан със „свински опашки“.

Бун извади от шушляка си бисквита и я даде на Чарли. Кокерът замаха опашка за още.

— Кучетата са като хората — отбеляза Бун. — Ценят малките награди и ясно очертаните правила.

Развърза повода и го подаде на Роб.

— Изведи го, докато поговоря със Сюзан.

— Да, сър.

Сянката на Бун я докосваше и се отдалечаваше, докато той крачеше пред нея.

— Знаеш ли кой съм?

— Разбира се, господин Бун.

— И знаеш защо сме тук.

— Не, нямам…

— Това не беше въпрос, Сюзан. Тук сме, защото ти прояви нелоялност и защото се опита да се свържеш с враговете ни.

— Да — прошепна Сюзан. Сякаш бе единственото истинско нещо, което е казвала през живота си.

— Добре. Благодаря. Спестяваш ни много време.

Бун хвърли поглед надясно — Роб се връщаше в гаража.

— Повечето от нашите служители приеха системата ни, но някои пренебрегнаха задълженията си и решиха да са нелоялни. Искам да разбера този феномен, Сюзан. Наистина искам. Проучих подробно твоите „Норм-Ал“ данни и не открих в профила ти нищо необичайно. Личният ти показател е напълно в рамките на приемливото поведение. Тогава какво те е подбудило да нарушиш правилата и да се захванеш с подобна перверзия? Преднамерено да обърнеш гръб на система, която защитава онова, което е добро и правилно.

Мълчание. Пластмасовите лентички бяха толкова стегнати, че глезените вече я боляха.

— Просто… просто съм инат. Това е.

— Инат? — Бун поклати глава, сякаш това не бе адекватен отговор.

— Да. Винаги дълбоко в мен е имало нещо независимо. Искам сама да вземам решенията си, без някой да ме наблюдава.

— Ние те наблюдаваме за собственото ти добро и за доброто на обществото.

— Всички винаги казват това, когато се канят да направят нещо наистина себично и лошо.

— Ти наруши правилата ни, Сюзан. Тъкмо твоите действия са причина за наказанието ти.

Бун се пресегна и хвана въжето, което бе завързано за една греда на тавана. Преметна примката през шията й и я стегна.

— Самотна жена става жертва на собствената си депресия — каза сухо той и направи знак на Роб. Едрият мъж я вдигна и я постави права върху стола. Докосването му бе като прегръдка на любовник.

„Не мога да умра точно сега — помисли тя. — Не е честно“. Имаше толкова много мисли, които така и не бе споделила, толкова много мечти, които трябваше да осъществи.

— Има едно движение, казва се Съпротивата — каза тя. — Хората се събуждат и започват да виждат какво става.

Роб погледна Бун и той мълчаливо му кимна. Да. Знаеше всичко за Съпротивата.

— Ще се борим срещу вас и няма да се откажем! Защото хората искат свобода да избират собствения си…

Роб изрита стола и Сюзан се залюля във въздуха. Краката й бяха на няколко сантиметра над пода. Бун стоеше до нея като загрижен приятел и проверяваше примката и въжето. Когато се увери, че всичко е наред, сряза свинските опашки с ножа си, събра яркожълтите парчета и излезе след Роб.

Тя все още бе жива и се мъчеше да хване въжето, което смазваше трахеята й. После мислите я заляха в една последна вълна на съзнанието. Майка й, лежаща в болницата. Грамотата й от началното училище. Залезът на плажа в Ямайка. А къде е Чарли? Кой ще се грижи за Чарли? Вече мъртва ли беше? Или най-сетне свободна?

Вече никой не я наблюдаваше.