Златният град

27.

Гейбриъл винаги се бе връщал до познатата реалност на Четвъртия свят, преди да събере кураж да се прехвърли отново. Но този път продължи пътуването. След сблъсъка с Майкъл се върна на брега и мина през прохода от мрак към светлина.

Седна на един плосък камък и огледа новия свят. Беше се озовал на сухо плато, осеяно с ниски храсти с черни корени, които пълзяха настрани от тях като крака на паяк. Във всяка посока се виждаха огромни планински вериги, похлупени със сняг. Създаваше се чувството, сякаш цялата вселена се съдържа между тях.

Но най-поразителният аспект на този свят беше небето — тюркоазеносиньо, подсещащо за старо бижу. Характерният цвят може би се дължеше на голямата височина. Дишането на Гейбриъл бе учестено и той чувстваше парене в дробовете. Тук имаше някаква суровост — строга чистота, която не позволяваше никакви компромиси.

Гейбриъл реши, че е стигнал Шестия свят, света на боговете. Малцината странници от древността, посетили тези места, бяха оставили неясни описания за високи планини и вълшебен град. Може би градът вече не съществуваше — нищо във вселената не е вечно. Според пътевиждащата София Бригс различните светове приличали много на човешкия — развивали се в нови посоки и се променяли с времето.

Нямаше представа откога седи на камъка. Единственото усещане за време бе от движението на слънцето. Когато се появи от прохода, то бе ниско над хоризонта и сега бавно прогаряше пътя си по небето. Денонощието изглеждаше два или три пъти по-дълго от двайсетте и четири часа на неговия свят. Всеки, който живееше тук, би трябвало да е пригоден за нощ, която сякаш продължава цяла вечност. Всеки нов изгрев сигурно изглеждаше като чудо.

Когато слънцето достигна зенита, Гейбриъл се премести и видя далечен проблясък, подобен на отражение от огледало. Може би някой се опитваше да се свърже с него. Изправи се на камъка и огледа планинската верига. Между два от най-високите върхове имаше тясно дефиле и в най-ниската му част се виждаше блестяща точка.

Преди да тръгне накъдето и да било, трябваше да се погрижи да може да намери обратния път до прохода. Навсякъде наоколо бяха пръснати камъни. Гейбриъл започна да събира по-малките и да строи грамада. Когато купчината стана висока около метър и осемдесет, огледа ландшафта и се опита да запомни всяка подробност.

Имаше чувството, че туптящото му сърце е центърът на този свят, подобно на часовник, тиктакащ в празна стая. Обърна гръб на купчината и тръгна към светлината. Измина около километър, когато се оказа, че районът е прорязан от стръмни дерета и няколко големи каньона. Ако искаше да върви по права линия, трябваше да слиза в тях и после да се катери отново нагоре.

Преодоляването на първите две дерета му костваше много усилия и Гейбриъл спря да си почине. С това темпо щеше да се стъмни, преди да стигне до планините. Така че опита нова стратегия — вървеше покрай всяко дере, докато то не свършваше или някой скален мост не му позволяваше да се прехвърли от другата страна.

Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Макар блестящата точка да беше изчезнала, Гейбриъл не сваляше поглед от дефилето. Гърлото му бе толкова пресъхнало, че му бе трудно да преглъща.

Стигна дълъг тесен каньон, на чието дъно лъкатушеше ручей. Издигна край него още една грамада и се спусна по скалната стена, като пъхаше пръсти в цепнатините и търсеше с крака подходяща опора. С приближаването на дъното се появиха жилави растения, напомнящи на вечнозелени дървета. Той се хващаше за клоните им и продължаваше надолу.

Водата бе студена и имаше остър железен привкус. Коленичил на песъчливия бряг, Гейбриъл пи дълго, след което наплиска лицето си. Вече се намираше в сянка и гледаше тюркоазеното небе. Щеше да му е трудно да се изкачи, затова тръгна по каньона срещу течението на малкия поток. На всеки завой очакваше да намери някой приток или тераси, по които да може да излезе. Вместо това каньонът ставаше още по-дълбок и небето над него заприлича на назъбена мастилена черта. Купчините пясък и камъни по дъното подсказваха, че някога тук е текла могъща река.

Легна на един песъчлив участък и заспа.

Събуди го паднала върху лицето му капка. Небето бе посивяло от облаци и започваше да вали. Капките падаха в каньона и бурята постепенно набираше сила. Дъждът плющеше по камъните, вода се стичаше по отвесните стени.

Нямаше къде да се скрие, затова затвори очи и остави дъжда да вали по раменете му и да се стича по лицето му. Бурята сякаш продължи цяла вечност, като от време на време рязко набираше сила, а после облаците изведнъж изчезнаха.

Предполагаше, че по-голямата част от водата ще потече по каменистата почва и ще напълни каньона. Но нищо не се бе променило. Потокът продължаваше да е дълбок най-много десетина сантиметра и течеше през гладки червени камъчета. Няколко минути Гейбриъл гази в него, но спря, когато усети внезапен полъх на вятър. Въздухът беше тласкан от приливна вълна, която се спускаше към него. Изход нямаше. Водата щеше да го помете и да размаже тялото му в камъните.

Чу глух рев и след секунди шейсетсантиметрова вълна се появи иззад близкия завой и едва не го събори. Течеше между краката му, докато той се мъчеше да стигне до стената на каньона. Гейбриъл погледна нагоре с надеждата да намери някакъв перваз, на който да се качи. Нямаше.

Сухи листа се носеха във въздуха като опитващи се да избягат от буря птици. Ревът премина в дълбок отекващ звук като от влак, който излиза от тунел. Водата вече бе до кръста му. Гейбриъл погледна нагоре и видя тъмна линия от другата страна. Назъбена цепнатина, дълбока няколко сантиметра, прорязваше стената на каньона.

Гейбриъл протегна дясната си ръка, пъхна юмрук в скалата и продължи с лявата, докато краката му не увиснаха във въздуха. На пет-шест метра над него върху отвесната скала растеше вечнозелен храст и той реши да се насочи към него. Ръцете и раменете го боляха, кокалчетата му бяха издраскани и кръвта се стичаше към китките му.

Ревът ставаше по-силен — толкова силен, че сякаш изпълваше целия каньон. „Продължавай — каза си той. — Просто продължавай“. Но когато погледна надясно, видя водна стена, носеща се право към него. С едно конвулсивно движение Гейбриъл се пресегна нагоре и сграбчи вечнозеления храст. В същия миг водата го достигна. Заля гърдите и врата му, после и главата. Той чу някакъв стон и ръмжене. Сякаш скрити в тъмното течение чудовища го бяха сграбчили за краката и се опитваха да го завлекат на дъното.