Златният град

29.

Мая лежеше на леглото в стаята на Холис Уилсън в Камдън Таун, хапваше чаени бисквити и се взираше в пукнатината в тавана. Подобно на механик, проверяващ състезателна кола, протегна тялото си и прецени силните и слабите си страни.

Беше израснала с реклами на бременни жени, рекламиращи всичко, от витамини до банкови кредити. Веднъж бе прекарала един дъждовен следобед в Националната галерия, разглеждайки ренесансови картини на бременната Дева Мария. Сега осъзна, че и художниците, и фотографите за списанията са объркали всичко; определено не мислеше, че може да седи с ръце на корема си и загадъчна усмивка на лице. Отпадналостта й бе изчезнала и раната на крака й най-сетне започваше да заздравява. Чувстваше се силна, агресивна, готова за битка.

Телефонът й иззвъня и тя го вдигна от пода.

— Добро утро — каза Симон Лумброзо. — Помниш ли пакета, който изгубихме на гара Юстън?

— Има ли нова информация?

— Изглежда, нашите млади приятели са го открили. Искат да проведат търговска конференция в бизнес офиса си. Удобно ли ти е в дванайсет на обед?

— Ще бъда там — каза Мая и прекъсна връзката.

„Младите приятели“, за които бе споменал Симон, бяха Джагър и останалите свободни бегачи. „Бизнес офисът“ бе апартаментът им в Чизик, а Алис Чен бе „изгубеният пакет“. Мая се запита дали момичето е още живо. Убийството на дете на публично място щеше да привлече вниманието на лондонската полиция и медиите; по-добре бе да отмъкнат Алис от влака. Табулата можеше да я разпита — и екзекутира — на някое тайно място.

Докато се обличаше и ядеше студената зърнена закуска, се зачуди как да представи проблема пред Липата. Тази сутрин мислите й бяха разпилени и умът й се отклоняваше в болезнени посоки. Фактът, че Табулата е заловила момичето, напомняше за собствения й плен на Първия свят. Виждаше трептенето на пламъците, вълците с техните сопи и копия, люлеещото се на въжето тяло на Пикъринг. „Може ли бебето да усети това? — запита се тя. — Дали всички тези спомени не са затворени в тялото ми?“

Липата не се интересуваше от нищо, което не бе пряко свързано със странника. Мая знаеше какво ще каже арлекинът, когато спомене за Алис Чен — че детето е мъртво или че не е важно. Логично бе да се забрави за него и да се продължи нататък.

Но Гейбриъл й бе показал как да гледа на реалността по различен начин. Онова, което трябваше да е логично, не винаги бе честно, справедливо или неизбежно. Борбата срещу Табулата не беше особено логична, но въпреки това хора от цял свят се включваха в Съпротивата. Ами детето, което растеше в нея? Имаше ли нещо логично в това да донесе нов живот в този хаотичен свят? Не можеше да го задържи, в никакъв случай не можеше да го направи. „Но да — помисли си тя. — Да. Ще го направя така или иначе“.

Преметнала през рамо тубуса с меча, тя тръгна към магазина за барабани на Камдън Маркет. Първата й цел бе да получи разрешението на Липата. Това нямаше да е лесно.

Френският арлекин седеше в кухнята на тайния апартамент. Помещението миришеше на разляно вино и на сладникавия аромат на свитите на ръка цигари.

— Как е странникът?

— Без промяна.

— Ще проверя тялото.

Мая отиде в стаята с тялото на Гейбриъл, лежащо на тясното легло. Затвори вратата, за да не може Липата да я изненада, и докосна с длан лицето на Гейбриъл.

— Бременна съм — прошепна тя. — Как ти се струва това?

Светлината бе напуснала тялото му и Мая знаеше, че Гейбриъл не може да я чуе. Наведе се, целуна го по челото и се върна в кухнята.

— Още е жив — каза на Липата. Гласът й бе спокоен и прозаичен, сякаш разговаряха за някаква статия във вестника.

Липата стана от масата и включи газовия котлон.

— Кафе?

— Да. — Мая свали тубуса и го окачи на облегалката на стола си. — Сутринта ми се обади Симон. Свободните бегачи знаят къде Табулата държи Алис Чен.

— Сигурен съм, че вече е мъртва.

— Не знаем дали е така.

— Това е логичното заключение.

— Мисля, че трябва да обмислим всяка възможност.

Липата отвори една метална кутия и започна да сипва лъжички мляно кафе.

— Ако е мъртва, нищо не може да се направи. Ако е жива, няма да хабим ресурсите си, за да я търсим.

— Когато бях малка, баща ми разказваше за напрежението между странниците и арлекините. Те не ни харесват. Никак даже.

— Изобщо не ми пука какво мислят — отвърна Ли пата. — Войниците отиват на война дори и да не са съгласни с някои политически партии в страните си. Ние защитаваме група трудни хора. Но сме приели този дълг.

— Ако не направим нещо за Алис и тя умре, Гейбриъл ще се отдръпне от закрилата ни. Познаваш го, Липа. Знаеш, че е така. Ако не спасим детето, губим странника.

Чайникът започна да свири и Липата сипа вряла вода във френската преса. Изчака минута и дръпна лоста надолу.

— Може и да си права.

— Аз ще се заема с проблема — рече Мая и се помъчи да скрие усмивката си.

Липата й даде чаша кафе, толкова гъсто, че приличаше на шоколадова глазура на торта. Мая потисна изкушението да добави захар и отпи от черната мътилка.

— Много ли е силно? — попита Липата.

— Идеално е.

Излезе от Камдън Маркет, спря такси и каза на шофьора да я закара до предградието Чизик. По пътя броеше всяка камера, покрай която минаваха. Някои от тях просто записваха картините, но други имаха сложни програми за сканиране на лица. Малцина граждани забелязваха, че камерите са повече — да, току-що сложиха една нова на площада, — но стените на новия затвор бяха невидими. В Англия планът за централизиране на всички бази данни се наричаше Правителство на преобразяването — безобидна фраза, намекваща, че този вид промяна е положителна и в същото време необходима. Промените се правеха За ваша закрила. За по-голяма ефективност и модернизация. Това бяха думи от стиропор — леки и несъществени, опаковъчен материал, който трябваше да скрие острите ръбове.

В Чизик слезе от таксито недалеч от едно училище и извървя трите преки до една улица със спретнати къщи. На паважа пред втората от ъгъла имаше нарисувана с тебешир арлекинска лютня. От няколко месеца свободните бегачи живееха на долния етаж.

Симон Лумброзо вече беше дошъл и неспокойно седеше на едно продънено канапе в дневната. Изглеждаше не на място сред вехтите мебели и кошчетата за боклук, преливащи от смачкани бирени кутии и опаковки от заведения за бързо хранене.

Единственото спретнато и подредено място бе дълга работна маса с три монитора, свързани към сглобен на ръка компютър. Единият показваше автомобили, минаващи през входа на имението Уелспринг, собственост на Братството. Друг показваше входа на сградата на фондация „Евъргрийн“ край Лъдгейт Съркъс. На третия се виждаше началната страница на таен уебсайт, поддържан от полските свободни бегачи — техният интернет екип бе успял да получи достъп до охранителните камери около други имоти на фондацията. Шест малки прозореца показваха улични сцени от четири различни страни.

Роланд, мълчаливият младеж от Йоркшир, седеше на масата и отговаряше на имейл, а Джагър сновеше из стаята. Външно не се бе променил след влизането в Съпротивата; тениската му бе къса и разкриваше част от шкембето му.

— Чай? — обърна се той към всички. — Какво ще кажете за чаша хубав чай?

— Не точно сега. — Мая седна на дивана. — Кажи ми какво знаете за Алис Чен.

— Вчера следобед разговарях с монахинята, която е пътувала с Алис — отвърна Симон. — Някаква двойка се качила във влака в Крюи и се настанила в купето им. Инжектирали монахинята със силно успокоително точно преди да стигнат Лондон. Мъжът носел костюм от туид и имал уелски акцент. Носели голям куфар на колела.

Джагър се почеса по корема.

— След като Симон ни ги описа, претърсихме записа на една от камерите край офиса на фондация „Евъргрийн“. Хайде, Роланд. Покажи на Мая какво открихме.

На екрана се появиха черно-бели картини с отбелязано време в долния десен ъгъл. Градската камера снимаше на всеки пет секунди, но повечето фотографии показваха само улицата и входа на фондацията. Докато Роланд търсеше, Мая забеляза, че някои от служителите са отбелязани с прякори и друга информация. „Секретарката Сюзи пристига в 8:20. Приятели с господин Плешивеца“.

— Това е запис отпреди два дни, когато е отвлечено момичето — рече Роланд. — Запомних хората заради куфара.

Образът на екрана показваше лондонско такси, спряло пред входа. Жена на средна възраст с шапка за дъжд стоеше на тротоара и гледаше как някакъв мъж вади черен куфар от багажника.

— Познавам ги — каза Мая. — Когато пристигнах на гарата, току-що бяха слезли от влака с другите пътници.

На следващите пет снимки двойката буташе куфара по тротоара и в сградата.

— Върни се на третия образ — каза Мая. — Не… на следващия.

Мониторът показа мъжа да дърпа с две ръце куфара през бордюра.

— Виждате ли? Тежък е, защото Алис е вътре. Така са я измъкнали от влака.

— Сигурни сме, че все още е в сградата — каза Джагър. — На никой от по-късните записи не се вижда от района да извеждат дете или голям контейнер.

— Къде е Нейтан Бун? — попита Мая.

— Проникнахме в компютъра на жената, която урежда пътните въпроси на фондация „Евъргрийн“ — отвърна Роланд. — Преди шест дни Бун е заминал за Тайланд с пътнически самолет.

— Бун иска да разпита детето — каза Мая. — Ще я държат жива, докато той не се върне в Лондон.

— И какво ще правим? — попита Джагър. — След атаката в Берлин Табулата засили охраната си. Дори през нощта в сградата на фондацията има най-малко четирима въоръжени пазачи.

— Алис Чен е единствената оцеляла свидетелка на случилото се в Нова хармония — каза Мая. — Но има и един по-голям проблем. Когато се срещна с Козодой, Гейбриъл каза, че Съпротивата е нещо повече от унищожаването на Голямата машина. Трябва да вярваме, че всеки отделен живот има стойност и смисъл.

Джагър кимна.

— Разбира се. Съвсем правилно.

— Животът на Алис има стойност и смисъл, а това означава, че ще я спасим. Ще ми трябва помощта ви, за да проникна в сградата.

— Май говориш за арлекинска работа — каза Джагър. — Ние не се бием с хора.

— Спасих живота ти, Джагър. Измъкнах теб, Роланд и приятеля ти Себастиан от онази горяща къща.

— Да, и ние… ние оценяваме това.

— Имате дълг.

— Ние сме благодарни, Мая. Всички сме благодарни. Просто казвам, че не сме като теб и Липата. Влизам в интернет да организирам хората, пиша призиви по стените — такива неща. Но няма да участвам в атака срещу сградата на фондацията. Като едното нищо могат да ни избият.

Гневът, който изпитваше цяла сутрин, се разля по тялото й и тя скочи от дивана и тикна пръст в лицето на Джагър.

— Току-що казах нещо. Но ти май не ме чу.

— Аз… слушам те.

— Добре. Защото когато някой арлекин казва „имате дълг“, това не означава, че имаш избор. Аз не желая помощта ви. Не се надявам на благоволението ви. Искам помощта ви сега.

— Ясно. Няма проблем. Радвам се, че мога да помогна. — Джагър бе плувнал в пот. — Но ще е трудно да се влезе с оръжие. След като минеш през вратата, има Г-образен коридор, който води до охраната. Сигурен съм, че сканират всички посетители.

— Щом не можем да влезем през предната врата, ще трябва да проникнем отгоре, отдолу или отстрани.

— Стените са прекалено дебели — каза Симон. — И ще трябва да си осигурим достъп до някоя съседна сграда.

— Ами балон с горещ въздух? — Джагър като че ли отчаяно се мъчеше да предложи решение. — Можеш да прелетиш над Темза и да кацнеш на покрива.

— Под земята? — обърна се Мая към Симон.

— Възможно е. Това е стар град — също като Рим.

— Чакайте! Момент! Зная какво ти трябва! — възкликна Джагър. — Трябва ти невероятна маскировка.

— Преди няколко месеца онази възрастна дама беше в „Хоуп Пъб“ — каза Роланд със сериозен тон.

Джагър го погледна раздразнено.

— Не ни трябват разни възрастни дами. Опитваме се да решим проблем.

— Тя раздаваше брошури. За освобождаването на реките.

— За какви реки става дума? — любезно попита Симон.

— За изгубените. За онези, който текат под улиците.

— И къде са те? — попита Мая. — Има ли и под Лъдгейт Съркъс?

Роланд сви рамене.

— Не мога да знам. И не искам да кажа нещо, което не е вярно.

— Наричаме я Лудата Нора — каза Джагър. — Тя има карти…

Бърза справка с интернет им даде адрес във Финчли и само след няколко часа Мая и Симон вървяха през игрището за крикет на Уотърфол Роуд. Във Финчли имаше доста паркове и игрища. Ямайски детегледачки с телефонни слушалки и микрофони бутаха колички, ученици играеха футбол. Но най-обширното пространство в района беше заето от плачещите ангели и мавзолеи на Голямото северно гробище. Мая си представи хиляди мъртви викторианци, пътуващи в призрачен влак към мястото на вечния си покой.

Симон зави по Брукдейл Стрийт и спря под една разцъфнала череша.

— Добре ли си?

— Само малко уморена, нищо особено.

— Беше доста груба с Джагър и Роланд. По принцип е по-добре човек да е внимателен с приятелите си — delicato. Свободните бегачи искат да помогнат, но са уплашени.

— Нямам време да се правя на деликатна.

— Гневът също е загуба на време — каза Симон. — Винаги си била като баща ти, внимателна и разсъдлива. Но напоследък… не чак толкова.

— Тревожа се за Алис Чен. Аз бях точно на нейната възраст, когато се случиха куп лоши неща.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— А говори ли ти се за нещо друго? Сигурен съм, че си обезпокоена, че Гейбриъл се е прехвърлил…

За момент й се прииска да се пречупи, да прегърне стария приятел на баща си и да му каже за бременността си. „Никакви сълзи“, заповяда си. Сълзите нямаше да спасят Алис или Гейбриъл, нито никого на този свят. Под погледа на Симон Мая оправи тубуса на меча си и се поизправи.

— Добре съм. Да намерим онази жена и да видим дали има подземни карти.

Продължиха по улицата, докато не стигнаха номер петдесет и едно — двуетажна тухлена къща, строена навремето явно с големи претенции. Гръцки колони образуваха портик, водещ към предната врата, по ръба на покрива минаваше дорийска фасада. Сред трънаците и бурените на някогашната градина имаше знаци и табели „ОСВОБОДЕТЕ РЕКИТЕ. Подробности — вътре“.

Мая и Симон минаха по павираната пътека и почукаха. Почти веднага чуха женски глас от някаква далечна част на къщата.

— Идвам! — Жената продължаваше да вика, докато минаваше през стаите. — Момент! Идвам!

Мая погледна Симон и видя, че се усмихва.

— Виж ти! Някой живее тук — отбеляза той доволно.

Вратата се отвори и пред тях застана дребна жена около седемдесетте. Дългата й сива коса беше несресана. Носеше тениска, на която пишеше „Скъсай оковите си“.

— Добър ден, мадам. Аз съм доктор Панели, а това е моя приятелка, Джудит Странд. Разхождахме се в парка и видяхме знаците ви. На госпожица Странд й стана любопитно за организацията ви. Ако не сте заета, бихме се радвали да научим малко повече.

— Не! — с широка усмивка отвърна жената. — Не съм заета. Никак даже не съм заета. Заповядайте, господин… не чух името ви.

— Доктор Панели. А това е моя приятелка, госпожица Странд.

Последваха жената в нещо, било навремето гостна стая. Всички столове бяха затрупани с брошури, книги и пожълтяващи вестници. Имаше пластмасови кофи, пълни с гладки речни камъни, и запушени с червен восък буркани със загадъчни етикети.

— Бутнете някъде нещата и си намерете място за сядане. — Жената взе купчина книги от един плетен стол и я пусна на избелелия килим. — Аз съм Нора Григс, председател и главен секретар на „Освободете реките“.

— За мен е чест да се запознаем — любезно рече Симон. — И с какво точно се занимава вашата организация?

— Всичко е съвсем просто, доктор Панели. Името „Освободете реките“ описва нашата визия и целта ни. Бих могла да нарека организацията „Освободете лондонските реки“, но след като свършим тук, ще продължим по останалия свят.

— Темза не е ли свободна? — попита Симон.

— Става дума за всички други реки, които са минавали през Лондон, като Уистбърн, Тайбърн и Уолбрук. Сега те са покрити с тухли и бетон.

— И вашата организация иска да…

— Да разбие бетона и да пусне реките да текат свободно. Представете си Лондон, в който пенсионерите могат да ловят риба в кварталния поток. Град, в който край ромонящ ручей играят деца и се разхождат влюбени.

— Чаровна картина — рече Симон.

— Повече от чаровна, доктор Панели. Обществото, което освободи реките си, може да направи първата крачка към освобождаване на съзнанието. Децата трябва да разберат, че реките не текат по права линия.

Мая погледна към Симон — „Така доникъде няма да стигнем“, — но той като че ли нямаше нищо против разговора.

— Работя недалеч от Лъдгейт Съркъс — каза той. — В този район има ли река?

— Да. Флийт Ривър. Започва в Хампстед и минава под Камдън Таун, Ситфийлд Маркет и Лъдгейт Съркъс.

— И сте сигурна, че още си е там? — попита Мая.

— Разбира се, че си е там! Можете да покриете реките, да ги преградите и да ги напълните с боклуци, но те винаги ще са си там. След време всички небостъргачи и офис сгради ще рухнат, но реките ще продължат да текат.

— Браво, госпожо Григс! Това е наистина невероятна организация. — Симон бръкна в джоба на палтото си и извади портфейла си. Поколеба се и — доста многозначително — го прибра. — Говорите с такава страст и искреност, че ми се струва неделикатно да задавам каквито и да било въпроси.

— Няма проблем — каза Нора. — Питайте!

— Имате ли някакви доказателства за твърденията си? Притежавате ли снимки или карти на тези реки?

— Карти? Имам колкото си искате. — Нора извади една картонена кутия и изсипа съдържанието й на пода. Клекна и започна да ги преглежда.

— Разполагате ли с карта на Флийт Ривър? Двамата с госпожица Странд обичаме да изследваме Лондон. Ще е много приятно и поучително да проследим течението на Флийт през града.

— Тя започва от Хампстед Хийт и се излива от гадна малка тръба под Блекфрайърс Бридж. През останалото време е под земята, тече под нашата лудница и суматоха.

— Разбирам. Но вие знаете накъде води това.

Нора се усмихна лукаво.

— И вие също ще знаете — ако станете наши членове.

Симон отново извади портфейла си.

— Плащаме ли членски внос? Или подписваме някаква молба? Каква е процедурата?

— Пет лири на човек и получавате членски карти, макар че май съм ги забутала някъде.

Малко смутена, Нора забърза към някогашната трапезария и започна да рови из кутии и пликове.

Мая се наведе към Симон и попита тихо:

— Вярваш ли на всичко това?

— Че Флийт Ривър е още тук ли? Няма съмнение в това. А десет лири е доста приемлива цена за една добра карта.

— Готово! — Нора Григс застана на вратата и триумфално размаха съкровището си. — Членски карти!