Веровещица

ОСЕМНАДЕСЕТ

Далеч на север от „Жана”, но все пак в същото море, кръвовещият Едуан отвори очи. Причината беше досадното усещане от мушкащи го в ребрата пръсти.

Мъглата на безсъзнанието се разнесе и сетивата на Едуан взеха превес. Слънцето топлеше лицето му, а водата милваше ръцете му. Замириса му на сол.

- Мъртъв ли е? - попита тънък глас.

Дете.

- Много ясно, че е мъртъв.

Второ дете.

Едуан заподозря, че именно то пипаше ремъка на ножницата му.

- Морето го изхвърли снощи, а още не е помръднал. Според теб колко ще вземем за ножовете му?

Последва подрънкване - сякаш бяха откопчали ремъка. И последната тежест на съня изчезна. Едуан отвори широко очи и сграбчи мършавото момче, което пребъркваше джобовете му, за китката. Детето изпищя. На няколко крачки от тях стоеше второто момче, сега зяпнало с уста. Внезапно и то се включи в писъците и тъпанчетата на Едуан едва не се пръснаха.

Той пусна първото момче и то търти да бяга, хвърляйки високо пясък след себе си. Той засипа Едуан и от езика на кръвовещия се изтърколи недоволен стон. Той заби юмруци в земята - които потънаха в мокрия, кашкав пясък - и надигна тяло.

Виждаше разтреперано и размазано: бежов плаж, синьо небе, кафяви мочурища, бягащи момчета, брегобегач, който подскачаше на няколко стъпки от него. Беше безсмислено да се чуди къде се намира - подобен пейзаж би могъл да се срещне навсякъде около Веняса. Вместо това насочи внимание към тялото си.

Въпреки болката в мускулите, той се наведе и започна от пръстите на краката. Ботушите му бяха непокътнати, макар че бяха абсолютно мокри - кожата щеше да се свие, щом изсъхнеха, - но по стъпалата му нямаше нищо счупено.

Краката му също бяха напълно заздравели, макар че десният му крачол се беше разпрал чак до коляното, а около прасеца му се бяха заплели дълги блатни тръстики.

После Едуан огледа бедрата, хълбоците и кръста си, ребрата (все още леко чувствителни), ръцете... Ох, раните на гърдите му кървяха... значи тези на гърба му също щяха да кървят. Тънките прорези обаче бяха стари рани. Направо древни. Проклетниците се отваряха и пускаха кръв всеки път, когато Едуан получеше почти смъртоносни рани.

Поне нищо от новите наранявания не кървеше, нямаше нищо счупено, не липсваше нищо, което не можеше да бъде заменено. Саламандровото наметало и карауенският му опал все още бяха у него. Колкото до задигнатото от номатското момиче - камичката и ятагана, - лесно щеше да си набави други.

При мисълта за номатчето обаче, чиято кръв нямаше мирис, на Едуан му се дощя да изкорми нещо. Той сложи ръка на ремъка през гърдите си и при вида на приближаващия се брегобегач пръстите го засърбяха да извади някой от ножовете за хвърляне.

Не. Стряскайки птицата, изобщо нямаше да успокои гнева си. Единственият начин беше да издири нишковещата.

Не че беше решил какво ще ѝ стори, когато я откриеше. Определено нямаше да бъде убийство - сега ѝ дължеше живота си. Беше го пощадила (или нещо такова) и се налагаше да ѝ се отплати.

Обаче ако имаше нещо, което Едуан ненавиждаше, то беше да спасява живота на хора, за които не го беше грижа. Подобен дълг го обвързваше само с още един човек, но тя поне го заслужаваше напълно.

Пръстите му пуснаха ножа. Той изръмжа последен път срещу слънцето на изток и се изправи на крака. Световъртежът му се усили още повече, а мускулите му затрепкаха -нуждаеше се от вода и храна.

Долетя далечен камбанен звън. Девет удара, тоест денят беше в началото си.

Едуан извърна глава към звука. Далеч на юг различи едва доловимите очертания на село. Може би там живееха момчетата. Може би не беше далеч от Веняса. Той започна да кърши китки, раздвижи пръсти и тръгна напред през засилващия се прилив.

Камбаните отбелязаха дванадесет без четвърт, когато Едуан най-сетне стигна до дома на гилдмайстор Йотилуци. Пазачът отпред го погледна само веднъж и притеснено отвори портата.

Едуан изглеждаше, меко казано, сякаш го бяха провлачили няколко пъти през адските двери. Беше се огледал в една от витрините в града - външният му вид беше по-ужасен дори от начина, по който се чувстваше. Късата му коса беше слепена от засъхнала кръв, кожата и дрехите му бяха покрити с пясък и въпреки че вървеше вече три часа, ботушите и наметалото му все още не бяха изсъхнали.

От гърдите и от гърба му също продължаваше да тече кръв.

Навред по улиците и мостовете, през градините и кръстопътищата хората се дърпаха от пътя му - с уплах като този на пазача на Йотилуци пред него. Жителите на Веняса обаче поне му бяха спестили измърмореното „пустовещ“ и жеста с пръсти през очите - молба за закрила от Ефира, -които му поднесе пазачът пред него.

На разминаване Едуан му изсъска. Онзи подскочи, след което побърза да се мушне зад вратата. Едуан влезе в двора и през ума му мина една поговорка: „След баня котка не се гали“. Майка му непрекъснато я повтаряше, докато беше малък. Той обаче не се беше сещал за поговорката от години.

Което единствено увеличи раздразнението му и му се наложи да впрегне целия си самоконтрол, за да не съсече цветята и растенията, надвиснали над пътеката. Ненавиждаше далмотските градини, обрасли като джунгли, напълно свободно. Подобна градина не можеше да бъде отбранявана - беше откровена заплаха за старите гилдмайстори, пореден пример за немарливостта в Далмотската империя.

Той най-сетне стигна до дългия вътрешен двор в западната част на дома на Йотилуци. Завари прислугата да разчиства масата, на която господарят му обикновено прекарваше сутрините си.

Една камериерка забеляза тътрещия се по пътеката кръвовещ и изпищя. Стъклената посуда се изсипа от ръцете ѝ и се пръсна на парчета.

Едуан просто щеше да продължи напред, ако в този миг жената не беше изпищяла:

- Демон!

- Да - изръмжа той и изшляпа с мокри ботуши по плочите. После впи очи в нейните; жената се разтрепери. - Аз съм демон и ако изпищиш още веднъж, ще се уверя, че Пустотата ще вземе душата ти.

Потресена, жената закри уста с ръце, а той се ухили. Е, сега нека разказва за тази среща на когото си поиска.

- Къде се губиш?

Съскащият глас на Йотилуци долетя от отворените врати на библиотеката. Той набра робата си и излезе навън, подрусвайки сбръчкани бузи. Очите му проблясваха гневно на слънцето.

- И какво ти се е случило?

- Нямаше ме - отговори Едуан.

- Отлично знам, че те нямаше, мътните те взели - Йотилуци тикна пръст в лицето му.

Кръвовещият ненавиждаше този навик на стареца. Искаше му се да счупи пръста му на две.

- Интересува ме къде си бил, както и защо - той продължаваше да маха с пръст. - Да не си пил? Защото изглеждаш като измет, а и никой не те е виждал от снощи. Ако продължаваш така, ще се наложи да прекратя договора ти.

Едуан не отговори. Остави устните си да се притиснат в плътна линия и зачака гилдмайсторът да изплюе камъчето. Зад тях прислужниците продължиха с разчистването на чиниите от закуската, но го правеха бавно, приковали очи в Едуан. Чиниите в ръцете им подрънкваха.

- Имам голяма нужда от теб - обяви Йотилуци най-сетне. - Трябва да правим пари, а всяка секунда, която пропилееш, означава по-малко пари в моя джоб. Годеницата на император Хенрик Карторски беше отвлечена. Императорът иска да я намериш.

- Ами ? - вирна брадичка Едуан. - А желае ли императорът да плати?

- Щедро - Йотилуци пак навря пръста си в лицето на Едуан. - А аз ще наградя теб щедро, ако успееш да я издириш...

Със светкавично движение Едуан сграбчи пръста му и дръпна стареца към себе си.

- Ще ида сам при императора, благодаря.

Ядът на Йотилуци се изпари и устата му зейна.

- Ти работиш за мен.

- Вече не.

Той пусна пръста на стареца - все още мазен от закуската. Макар че трудно можеше да се нарече чист в момента, именно малкото мазно петно масло накара кръвовещия да се почувства истински омърсен.

- Не можеш да постъпиш така! - запищя Йотилуци. -Ти си моя собственост!

Едуан влезе в къщата. Йотилуци продължи да крещи след него, но той се затича през лъскавите коридори и скоро спря да го чува. Изкачи се два етажа по-горе и стигна до тясната си прислужническа стая.

Всичките му принадлежности бяха събрани в една-единствена торба - все пак беше карауенски монах, готов за всичко, винаги в готовност да замине.

Той пребърка торбата в търсене на две неща: резервната си камичка и лист хартия с дълъг списък от имена. След като пъхна камичката в проскърцващия, все още влажен ремък, Едуан насочи вниманието си към списъка. Само няколко от имената все още не бяха зачеркнати.

На един от редовете по-надолу пишеше: „улица „Риденса” 14”.

Въпреки че желанието на баща му вече беше известно на Едуан - той да се присъедини към императора, да намери веровещицата, а след това да задържи момичето за нарастващата армия на баща си, - бяха изминали няколко седмици от последния път, в който му беше носил вести. Напоследък се беше случило доста, затова щом намереше време, Едуан щеше да посети гласовещата на улица „Риденса“ 14.

Не възнамеряваше да споменава номатското момиче. Беше се постарал да задържи в тайна първия случай, в който беше задлъжнял с живота си на някого, а сега беше още по-решен да запази и новия в тайна. Момиче, чиято кръв не изпускаше мирис, щеше единствено да породи въпроси.

А Едуан не обичаше въпросите.

Без да обръща внимание на претърканата си от мокрото саламандрово наметало кожа, той метна торба на рамо и напусна стаята, която беше наричал „свой дом“ в последните две години, без да се обръща назад. После тръгна обратно по пътя си през имението на Йотилуци. Прислужниците се дърпаха от пътя му, докато слизаше, а ревът на Йотилуци

все още долиташе от библиотеката.

Едуан продължи напред, като със задоволство установи, че ботушите му са оставили кални отпечатъци през цялата къща.

Понякога възмездието се съдържаше в малките победи.

Щом Едуан пристигна в двореца на Дожа около половин удар, след като беше напуснал дома на Йотилуци и се беше изкъпал в една обществена баня (слава на Кладенците, старите му белези вече бяха спрели да кървят), той с изненада установи, че от градините, в които се беше изправил пред неочаквания батальон, в момента бяха останали само овъглени растения и пепел, гонена от вятъра.

Не трябваше да се изненадва; все пак при тръгването му наоколо бушуваше пожар.

Далмотските стражари и войници бяха плъзнали навсякъде, но никой не му обърна внимание. Щом стигна до фоайето, през което си беше проправил път с бой миналата нощ - в момента от него бяха останали само голи греди и тлеещи въглени, - един стражар все пак се изпречи на пътя му.

- Стой - нареди мъжът и оголи оцапаните си със сажди зъби. - Никой не може да влиза и да излиза, пустовещ.

Мъжът явно го беше разпознал. Добре. Значи щеше да го сплаши по-лесно.

Едуан подуши въздуха. Знаеше, че когато го прави, очите му се наливат в червено. Усети кръвомириса на мъжа. „Солени кухни и дъх на бебе.“ Имаше семейство - колко жалко. Значи не можеше да приложи насилие.

- Ще ме пуснеш да вляза - той повдигна едната си вежда. - След това ще ме заведеш до кабинета на Дожа.

- Така значи, а? - рече мъжът насмешливо, но гласът му определено потрепери.

- Да, защото аз съм единственият човек на този континент, който може да намери момичето на име Сафия. И защото знам кой я отвлече. Хайде, мърдай - Едуан посочи с брадичка напред. - Кажи на началниците си, че съм тук.

Както и очакваше, стражарят се отдалечи. Наложи се да почака няколко минути (прекара времето в броене на мъжете около себе си), преди онзи да се завърне и да го уведоми, че да, може да бъде въведен незабавно.

Той последва семейния стражар и огледа щетите от предишната вечер. Поне половината от двореца беше напълно изгоряла. В двора положението беше още по-лошо. Оцелелите растения бяха покрити със слой пепел.

Когато Едуан най-сетне стигна до личния кабинет на Дожа, след като беше претърсен от дванайсет отряда стражари - явно имаше по един за всяка народност, присъстваща в кабинета, - той попадна посред пълен хаос. Кабинетът, застлан с дебели червени килими, с лавици до тавана по стените и бляскави кристални полилеи, очевидно беше личното убежище на Дожа, но в момента то беше превзето от хора на най-различна възраст, от всякакви класи и раси, а наоколо маршируваха войници в разнообразни униформи.

Илрийците, с лешникова кожа, се спотайваха край вратата. Копнежът по родните им планини на юг беше изписан на лицата им. Крехките шводи се бяха скупчили край прозореца, насочили очи на север, а балманците си подаваха кана, която като че беше пълна с вино. Луски, критенци, портолци... всички народности се държаха заедно.

Отсъствието на марсточаните обаче се набиваше на очи. Едуан се огледа бързо, но не видя и следа от императрица

Ванес или султанската ѝ свита.

Не забеляза и представители на Нубревна.

Скоро очите му се спряха на императора на Картора, който крачеше пред едно дълго бюро, размахваше бурно ръце, а крясъците му караха кристала да звънти. Далмотският Дож, принуден да слуша воя на Хенрик, седеше сковано зад бюрото и мърдаше притеснено.

- Аха! - разнесе се нечий тенор вляво от Едуан. - Ето те и теб.

Леополд фон Картора грациозно излезе от една сянка... Едуан се зачуди как така не беше забелязал светлокосия, облечен в зелено принц, застанал до една лавица с книги.

Както и защо не беше успял да го надуши. На бала беше запомнил мириса на наследника на императора: нова кожа и опушени огнища. Нормално беше да го долови и сега.

Объркването му бързо се разсея при появата на втори глас и втори силует от сенките. Незнайно как беше пропуснал и този мъж - което само увеличи раздразнението му. Особено предвид, че въпросният човек беше поне с една педя по-висок от всички останали в помещението.

- Знаете за племенницата ми - завали мъжът.

Изглеждаше, сякаш не беше спал от дни. Очите му бяха зачервени като въглени, а дъхът му...

Едуан сбърчи нос. Мъжът вонеше на вино повече от самото вино. Миризмата надвиваше дори собствения му кръвомирис.

- Хайде, монахо - подкани го Леополд и посочи към все още кряскащия си чичо. - Научихме, че имате сведения за годеницата на чичо ми. Трябва да ни кажете всичко, при това... о, бога ми!

Леополд беше забелязал, че ръкавът му е оцапан в сажди. С посърнала въздишка той го изтупа вяло.

- Явно така става, когато човек носи светло кадифе в свят от пепел. Сигурно и косата ми е същата.

Така беше - червеникаворусата му коса беше почти сива. Едуан обаче не обели и дума.

- Императора... - припомни той стегнато.

- А, да. Вярно.

Леополд разблъска невъзмутимо войниците и прислугата. Едуан го последва, а пияницата - който по изчисленията на Едуан беше дом Ерон фон Хастрел - се затътри след тях.

- Знаете кой е заловил племенницата ми - рече той. -Казвайте... Кажете ми всичко.

Той посегна към наметалото на Едуан.

Кръвовещият отстъпи ловко встрани, при което дом Ерон залитна към императора. И се блъсна в него. Хенрик го избута назад и изръмжа. После спря очи върху Едуан и оголи зъби.

„Значи това бил императорът на Картора“, помисли си Едуан. Беше го видял отдалеч снощи, но така и не се беше приближил достатъчно, за да различи белезите от шарка по бузите му. Или пък зъба, който стърчеше доста пред останалите. Когато затвореше уста, той щръкваше над горната му устна, точно като на някой пес.

Доста разярен пес.

- Кой отвлече домната? - попита Хенрик.

Въпреки че беше поне половин педя по-нисък от Едуан, гласът му беше плътен и силен. Глас, който можеше да надвика топовен гръм. Едуан надуши леко бойното поле в кръвта на императора.

- Казвай какво знаеш - продължи Хенрик. Трижди проклетите марсточани ли бяха?

- Не - отвърна Едуан предпазливо. И бавно.

Трябваше да се увери, че никой не знае, че Сафия е веровещица. Чичо ѝ вероятно знаеше...макар че не беше сигурно. Едуан си каза, че човек като Ерон не би се посвенил да използва веровещицата при всеки удобен случай.

- Виждате ли? - прошепна Дожът. - Казах ви, че не е Ванес!

Той потропа енергично по нещо на бюрото си.

- Подписът на императрицата щеше да изчезне, ако тя беше виновницата за това!

Едуан стисна устни. ПреД Дожа лежеше Двайсетгодишната спогодба. И по-точно, последната и страница, на която бяха подписали всички водачи на континента. Забеляза, че детинският почерк на Ванес - по времето, когато беше сложила подписа си, беше малко момиче - все още ясно личеше на края на страницата. Или магията на Спогодбата беше разтрогната, или нубревненецът не беше отвлякъл домната против волята ѝ.

Едуан отново насочи вниманието си към Хенрик.

- Домната е при нубревненците. Видях ги да отплават с нея.

Един по един присъстващите в залата зяпнаха. Дори Хенрик доби вид, сякаш беше погълнал някаква гадост.

- Само че... - поде Леополд и потърка долната си устна с палец, - дворецът беше опожарен от марстошки огневещ. А и - той погледна Хенрик, за да го подкрепи - марсточаните са напуснали Веняса. Императрицата и цялата ѝ султанска свита изчезнаха почти веднага след тържеството. За мен това е проява на гузна съвест.

- Вярно... - добави Дожът и потри притеснено ръце. - Но нубревненците сториха същото. Тръгнаха си веднага след първия танц на...

- ... на принца и племенничката ми - довърши Ерон и се поизправи малко. - Да ги вземат дяволите! Ще смажа тези нубревненци...

- Никой никого няма да смазва - изръмжа Хенрик с досада в очите и наклони глава към Едуан. - Разкажи какво видя, монахо. Всичко.

Едуан не направи нищо подобно. Вместо това прескочи почти всички подробности и избърза до момента, който беше от значение: битката между нубревненския ветровещ и карауенските монаси на фара.

- Отнесе домната в морето с ветровете си - завърши той. - Нямаше как да го последвам.

Хенрик кимна замислено, Дожът премигна ядосано зад очилата си, дом Ерон като че нямаше никаква представа за какво говореше Едуан, а Леополд просто го измери със сънено отегчение.

- Как успя да проследиш момичето до фара? - попита Хенрик. - Благодарение на магията си?

- Да.

Хенрик изсумтя и зъбът му щръкна напред в презрителна усмивка.

- А сега можеш ли отново да използваш магията си? Дори през Яданско море?

- Да - Едуан избарабани с пръсти проста мелодия по дръжката на меча. - Ще я проследя срещу съответното заплащане.

Хенрик изду ноздри.

- Какво заплащане?

- Какво значение има? - викна дом Ерон и се обърна към Едуан. - Ще ти платя каквото пожелаеш, кръвовещи.

Кажи цената си и аз ще ти я платя...

- С какви пари? - прекъсна го Хенрик и се изсмя язвително. - Взе заем от короната, за да се появиш на тази среща, Ерон, така че ако си скрил някакви пари в портмонето си, първо трябва да се издължиш на мен - той се изсмя отново и върна вниманието си върху Едуан. - Ще поемем възнаграждението ти, пустовещи, но ще вземем парите от ковчежето на похитителя на домна Сафия, който и да е той. Ако са я отвлекли нубревненците, значи ще платят те.

- Не - Едуан забарабани по-бързо с пръсти. - Искам пет хиляди пиестри предплата.

- Пет хиляди?

Хенрик отстъпи назад. После се стрелна напред - толкова близо, че повечето хора биха се стреснали.

Едуан не помръдна.

- Даваш ли си сметка с кого говориш, пустовещи? Аз съм императорът на Картора. Ще ти се плати, когато аз наредя да ти се плати.

Едуан спря с барабаненето.

- А аз съм кръвовещ. Разпознавам миризмата на момичето и мога да я проследя. Но няма да го направя без пет хиляди пиестри.

Хенрик изду гърди с явното намерение да изреве насреща му, но Леополд се намеси:

- Ще получиш парите, монахо - принцът вдигна ръце помирително пред чичо си. - Тя е ваша годеница, чичо Хенрик, така че трябва да платим колкото е нужно, за да си я върнем,нали?

Той се извърна от императора към Дожа, а после и към дом Ерон, като някак успя да изтръгне по едно кимване от всички.

Едуан беше впечатлен. Удивлението му нарасна, когато принц Леополд фон Картора се обърна към него, втренчи се в очите му и рече:

- Може да дойдеш с мен в покоите ми. Мисля, че разполагам поне с половината сума. Това достатъчно ли е?

- Да.

- Добре - усмихна се Леополд кухо. - А сега мисля, че всички ще се съгласят... - той отново погледна чичо си, - ... че вече пропиляхме достатъчно време тук. Ако разрешите, Ваше Величество, ще се присъединя към монаха за издирването на годеницата ви. Познавам добре Сафия и мисля, че мога да съм от полза за монаха.

Тези думи на мига накараха и последната следа от благонамереност да се изпари от ума на Едуан. Принцът щеше да го забави. И да му пречи. Преди да успее да се възпротиви обаче, Хенрик кимна отсечено.

- Да, тръгвай с пустовещия. И го дръж изкъсо.

Императорът измери Едуан с презрение с явната надежда да предизвика някаква дръзка реакция.

Поради което той не реагира.

След това Леополд му даде знак да го последва и прекоси помещението. Той тръгна след него, въртейки китки, с кипнала от досада кръв в жилите си.

Поне никой не беше споменал, че Сафия е веровещица. След като получеше възнаграждението за неволите си по улова на момичето, все пак можеше да я предаде на баща си.

Така де, карторците се бяха съгласили да му платят да намери Сафия фон Хастрел, но никой не беше споменал нищо за връщането ѝ.