Веровещица

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТ

Въпреки малкия болкокамък и свършеното от огневещия, в ръката на Изьолт пулсираше тъпа, упорита болка. Тя все по-трудно успяваше да я пренебрегне, докато сивото Яданско море и далечният бряг се носеха стремително край нея. Омагьосаният вятър на адмирала и помощник-капитана направо беше вдигнал „Жана“ над водата в опита им да отдалечат кораба от марсточаните.

Изьолт и Сафи седяха на бака; гърдите им се повдигаха често, а Изьолт непрекъснато стрелкаше с очи Иврен до тях. Не можеше да се сдържи. Преди шест години и половина жената я беше напътствала, направо я беше спасила. Изьолт имаше чувството, че знае едновременно всичко и нищо за нея.

В спомените ѝ Иврен наподобяваше ангел. И беше по-висока. В действителност тялото ѝ беше покрито с белези, със загрубели черти, остаряло... да не говорим, че беше с половин глава по-ниска от Изьолт.

Косата ѝ обаче... тя беше все така лъскава и бляскава, каквато си я спомняше Изьолт. Ореол, достоен и за Луната майка.

Тя отклони любопитните си очи - беше ѝ трудно да задържа погледа си твърде дълго. Нишките на Иврен, Сафи и всички останали грееха в хиляди ярки нюанси. Те се набиваха в очите на Изьолт, независимо накъде ги насочеше. Към моряците, ужасени или в триумф, замаяни от развоя на събитията или на път да се сринат от изтощение.

Внезапно няколко нишки край нея засияха с отвращение. Собствениците им бяха забелязали кожата и очите ѝ. Никой обаче не изглеждаше враждебен, така че тя просто забрави за тях.

След часове - а може би само минути - „Жана“ взе да забавя ход. Омагьосаният вятър утихна съвсем и в привикналите с воя му уши на Изьолт остана единствено тишина. Кожата ѝ, която беше опъвал доскоро, сега се отпусна. Естественият бриз сам тласкаше кораба, а над главите им грееше пълна луна.

- Добре дошли в Нубревна - промърмори Иврен.

Изьолт се изправи и болкокамъкът просветна за миг. Тя се насочи към фалшборда. Сафи и Иврен я последваха.

Брегът не се различаваше кой знае колко от този северно от Веняса - скалист, назъбен, блъскан от бурното море. На мястото на горите по върха на скалите обаче лежаха големи бели камъни.

- Къде са дърветата? - попита Изьолт.

- Там са си - отвърна Иврен уморено, - но вече не приличат на дървета.

Тя откачи рязко ножницата с ятагана от ремъка си, след което извади мазен парцал от наметалото.

Дъхът заседна в гърлото на Сафи.

- Това не са камъни, нали? - обърна се тя към Иврен. - Пънове са.

- Аха - отговори монахинята. - Когато са мъртви, дърветата не могат да устоят дълго на бурите.

- Защо... защо са изсъхнали? - попита Изьолт.

За миг Иврен огледа изненадано и Сафи, и Изьолт, сякаш за да се увери, че въпросът беше искрен. След като установи, че е така, тя повдигна вежди.

- Цялото крайбрежие беше поразено по време на Великата война. Карторските землевещи отровиха почвата от западната граница до устието на река Тимец.

Лед скова дробовете на Изьолт. Тя погледна Сафи, чиито ужасени нишки се бяха свили навътре.

- Защо не сме чували за това досега? - попита монахинята Сафи. - Учили сме за Нубревна, но... в нашите учебници по история страната е описана като тучна и пълна с живот.

- Защото историята се пише от онези, които печелят войните - отговори Иврен.

- И все пак... - продължи нишкосестра ѝ и извиси глас, а нишките ѝ се разтвориха. - Ако всичко беше лъжа, щях да го разбера.

Тя улови Изьолт за ръката и я стисна толкова силно, че Изьолт усети болка въпреки болкокамъка. Раната ѝ затуптя.

Болката обаче беше ободряваща. Тя я пое, доволна, че я накара да изпъне гръб и да отвори уста. Очите ѝ се спряха на благоговейното, съсредоточено лице, с което Иврен чистеше ятагана си - същия, който беше използвала тя самата. По лъскавата стомана все още лепнеше кръвта на морските лисици.

Докато монахинята търкаше с отработени, сигурни движения, Изьолт изведнъж се замисли колко ли ножа беше изчистила през живота си. Беше лечителка, но и боец - при това поне половината ѝ живот беше преминал във Великата война.

Когато те двете със Сафи почистваха своите остриета, бършеха петна от пръсти и пот - пазеха стоманата от всекидневието.

Когато обаче Иврен... а и Хабим и Матю... дори Гречя... лъскаха мечовете си, те чистеха кръвта, смъртта и миналото, което беше невъобразимо за Изьолт.

- Разкажете ни - рече тя тихо - какво се е случило с Нубревна.

- Карторците започнаха всичко - поде Иврен простичко и думите ѝ затанцуваха по вятъра. - Землевещите им раниха почвата. Седмица по-късно Далмотската империя ни изпрати своите водовещи, за да отровят крайбрежието и реките. Накрая - макар и не по важност - марстошките огневещи изпепелиха източната ни граница до земята.

- Действията им очевидно бяха съгласувани, защото запомнете едно - Ловац така и не падна. През всички векове война Пазачите на Ноден и Водните мостове на Стефин-Екарт ни държаха в безопасност. Затова според мен империите са решили, че ако се обединят за кратко, може и да успеят да ни сринат - веднъж завинаги.

- Но не се е получило - вметна Изьолт.

- Поне не в началото - Иврен спря да чисти и отправи взор в далечината. - Империите съсредоточиха последните си атаки в месеците преди Спогодбата. После изтеглиха армиите и флотите си, но оставиха магията да ни довърши. Отровата се просмука в почвата, плъзна нагоре по реките, а марстошките огньове изгориха цели гори до земята.

- Селяните и земеделците бяха принудени да навлязат в сушата. Колкото се може по-близо до Ловац. Градът обаче вече беше твърде пренаселен. Мнозина загинаха, а оттогава жертвите са нараснали неимоверно повече. Народът ни гладува, момичета, а империите са на крачка от това да ни разгромят веднъж завинаги.

Изьолт премигна. В гласа на монахинята се прокрадна нотка на обреченост, а в нишките ѝ просветна розово примирение.

До нея Сафи изпусна дъха си.

- Мерик наистина се нуждае от този договор - прошепна тя.

Гласът ѝ беше лишен от чувство. Нишките ѝ бяха притихнали, застинали - сякаш беше твърде ужасена, за да изпитва каквото и да било.

- Чичо ми обаче е направил договора невъзможен - без капчица кръв...

Във въздуха се възцари мълчание. Вятърът и виковете на моряците долитаха отдалеч. И изведнъж всичко се промени - светкавично. Заслепяващо.

Сафи отскочи от фалшборда, а нишките ѝ се запремятаха с повече цветове, отколкото Изьолт беше в състояние да изброи. Червена вина, оранжева паника, сив страх, синьо съжаление. Това не бяха крехките разкъсвателни нишки, а яки, здрави съзидателни такива. Всяко чувство, независимо от цвета му, излизаше от нея и се носеше над палубата, сякаш търсеше с кого да се свърже - когото и да било, - някой, чийто чувства да бушуват също като нейните.

Тя се обърна към Изьолт и изрече с глас от камък и лед:

- Толкова съжалявам, Изьолт...

Погледът ѝ се плъзна към Мерик, след това тя повтори:

- Толкова съжалявам, че те въвлякох в това.

Преди Изьолт да я успокои, да каже, че нищо не беше по нейна вина, с ъгълчето на очите си тя долови бяла нишка. Ужас. Тя се извъртя точно в мига, в който застаналият на главната палуба Кълен се закашля. След което се преви.

А после падна.

Изьолт се спусна към него, следвана от Сафи и Иврен. Достигнаха го заедно с някакво момиче с плитки, чиято кожа беше пълната противоположност на мъртвешката бледност на Кълен. Мерик вече беше там. Беше го вдигнал да седне и разтриваше гърба му.

Разтриваше дробовете му, осъзна Изьолт, след като спря на няколко крачки от тях. Сафи се закова до нея. Иврен обаче отиде до Кълен и приклекна.

- Тук съм, Кълен - рече Мерик дрезгаво.

Нишките му горяха със същия яркобял ужас като тези на Кълен.

- Тук съм. Отпусни дробове и въздухът ще се върне.

Помощник-капитанът мърдаше с уста като риба, опитвайки се напразно да поеме въздух. Явно успяваше да издиша, но не беше в състояние да вдиша. Кашлицата, която разтърсваше тялото му, отслабваше с всеки напън.

Опулил очи, с пребледнели бузи, Кълен се обърна към Мерик и поклати глава.

Сафи се отпусна на палубата до тях.

- Мога ли да помогна?

Тя погледна принца, после момичето, а накрая - и Кълен, който се втренчи в нея.

Помощник-капитанът обаче успя единствено да поклати глава, след което обели очи и се свлече в ръцете на Мерик.

Мерик и момичето мигновено го обърнаха по гръб, а принцът отвори широко устата му. После долепи устни до неговите и изпразни пълните си с омагьосан въздух дробове в гърлото на нишкобрат си.

И пак, и пак, без да спира. Цяла вечност - вдишване, издишване, трескави, ужасени нишки... Наоколо се струпаха моряци, макар че проявиха достатъчно разум и не се приближиха прекалено. Сафи стрелна Изьолт уплашено с очи, но тя беше безсилна. Никога не беше виждала подобно нещо.

Внезапно гърдите на Кълен се помръднаха едва-едва. Той дишаше.

Няколко мъчителни секунди Мерик задържа очи върху гръдния му кош, след което се преви на две с облекчение. Нишките му засияха в розовия оттенък на нишкобратята -чисти и бляскави.

- Благодаря ти, Ноден - промърмори той в гърдите на Кълен. - О, Ноден, благодаря ти.

Същото чувство проблесна в нишките на останалите моряци... дори в тези на Сафи и на Иврен.

При все това най-ярко грееха нишките на Мерик и на момичето... а нейните бяха обагрени в чисточервения цвят на сърценишката.

- Нека го прегледам - каза Иврен и положи нежно ръка на гърба на Мерик. - За да се уверим, че не е увредил нещо.

Мерик скочи на крака с разкривено от гняв лице. А нишките му...

Изьолт се стресна от наситеността им.

- Нарушихте заповедта ми! - изкрещя той на леля си. - Изложихте кораба и хората ми на риск! Домната беше единственият ми залог!

Иврен остана неподвижна, със спокойни нишки.

- Имахме нужда от огневещ-лечител за Изьолт. Без него щеше да загине.

- Всички щяхме да загинем! - тросна ѝ се Мерик отново.

Тя не му се възпротиви.

- Изостави поста си, без да се замисляш за останалите!

Нишките на Сафи блеснаха в отбранителен гняв. Тя скочи на крака.

- Вината не беше нейна - просто направи онова, което ѝ наредих аз.

Мерик се врътна към нея.

- Така значи, домна? Значи не си бягала от годеника си? И не си бягала от преследвачите си, така ли, веровещице?

Студ скова стомаха на Изьолт. И мускулите ѝ. Откъде беше разбрал?

„Няма значение?

С тази мисъл тя сви колене, готова да скочи към Сафи. Да я защити...

Докато нишките ѝ не примигнаха в бежово колебание - сякаш се канеше да скрие тази истина от Мерик. Затова Изьолт изобрази на лицето си пълното нишковещерско спокойствие. Нямаше да издаде тайната ѝ.

- Откъде чу този слух? - попита Сафи накрая с равен, предпазлив глас.

- Марсточаните знаят - наведе се Мерик към нея. - Гласовещият им беше така добър да сподели с моя. Отричаш ли?

Светът забави ход и вътрешният спор на Сафи като че се просмука във всичко наоколо. Бризът сякаш отслабна и затихна.

„Не си признавай. Моля те, не си признавай.“

Подозрението, че император Хенрик знае за вещерските способности на Сафи, беше едно, но нямаше нужда и целият останал свят да научава каква беше. Ами ако Мерик решеше да я използва - или да се ожени за нея, какъвто беше планът на Хенрик? Или пък да я убие, преди да попадне в лапите на някой от враговете му?

Нишките на Сафи обаче преминаха от сив страх към наситено, решително зелено и Изьолт изпусна отчаяно дъха си.

- И какво? - изпъна рамене нишкосестра ѝ. - Какво ако съм веровещица, адмирале? Има ли някакво значение?

Той я сграбчи с мълниеносно движение за китките, извъртя я и изви ръцете ѝ зад гърба. '

- Има огромно значение - изръмжа. - Каза ми, че никой не те преследва. Че не си важна особа, а се оказва, че си веровещица, сгодена за император Хенрик.

Той тикна ръцете ѝ още по-плътно до гърба.

Лицето на Сафи се стегна, но когато Изьолт наклони тяло, готова да защити нишкосестра си - да се бие за нея, -тя поклати глава предупредително.

Когато заговори отново, тонът и нишките ѝ бяха стряскащо овладени.

- Реших, че ако научиш коя съм, може и да ме предадеш на карторците.

- Лъжа - Мерик доближи лице на сантиметри от нейното. - Магията ти разпознава кога говоря истината, домна, а аз ти казах, че нямам никакво намерение да те нараня. Искам единствено да осигуря храна за своя народ. Защо е толкова трудно... ?

Гласът му прегракна, той замълча, а аленият гняв в нишките му прерасна в тъмносиня тъга.

- Сега останах без приливовещи, домна, а и марсточаните са по петите ми. Останаха ми единствено корабът, верните ми моряци и помощник-капитанът. Ти обаче насмалко да ми отнемеш и тях.

Сафи отвори уста, за да се възпротиви, но той не беше приключил:

- Можеше да се възползваме от появата на морските лисици и да избягаме. Вместо това едва не умряхме, защото ти не остана в каютата си, както ти беше наредено. Наложи се да те търся, което ни превърна в стръв за лисиците. Безразсъдството ти едва не коства живота на моряците ми.

- Но Изьолт...

- ...щеше да се оправи - Мерик я натисна в гърба и тя изкриви поза. - Бях намислил да намеря огневещ за приятелката ти в мига, щом стъпехме на нубревненска земя. Знаеш, че говоря истината, нали? Вещерските ти способности трябва да ти го издават.

Сафи кръстоса поглед с неговия. После нишките ѝ пламнаха в ослепително синьо разкаяние и гузно червено и тя кимна.

- Така е.

Той отново се поддаде на гнева. Стисна я здраво и нареди:

- Тръгвай!

За пълна изненада на Изьолт Сафи тръгна безропотно. Нишките ѝ се сляха с тези на Мерик и затрептяха в нюанси в още по-ярко червено.

Изьолт отвори устни и вдигна крак, за да я последва. И да попречи на Мерик да осъществи каквото там беше намислил.

Нечия ръка я стисна за китката.

- Недей.

Тя обърна глава. Момичето с плитките клатеше глава.

- Не се меси - рече тя сухо. - Няколко часа в железата няма да ѝ навредят.

- В кое?

Изьолт се врътна рязко... и ѝ призля. Мерик бутна Сафи на земята, хвана я за краката...

И вдигна някакви железните ленти над глезените ѝ.

Огромните окови се затвориха със скърцане, ключалките щракнаха, а Сафи успя единствено да я измери с очи през палубата.

Изьолт отново понечи да иде при нея, но този път един възрастен моряк ѝ препречи пътя.

- Остави я там, малката. Или ш’те затвори и тебе.

Сякаш за да потвърди думите му, Иврен се стрелна напред с вик:

- Не може да постъпваш така с нея, Мерик! Тя е карторска домна! Не е нубревненка!

Принцът се изправи и махна леко на моряците си... макар че очите му останаха приковани в леля му.

- Ти обаче си нубревненка, така че и твоето неподчинение няма да остане безнаказано.

Нишките на Иврен се обагриха в тюркоазена изненада, а двама моряци я сграбчиха и я отнесоха към втори чифт железни крачоли. Докато я наместваха и затягаха оковите, Мерик се обърна, сякаш да си ходи.

- Значи си готов да измъчваш една домна? - извика Иврен. - Ще ѝ сториш нещо, Мерик! Ще съсипеш договора си!

Той застина и се обърна към леля си.

- Налагам наказание, не мъчение. Последиците от неподчинението ѝ бяха известни. Освен това - добави той със смъртоносно спокойствие - що за адмирал... що за принц... щях да бъда, ако не спазвах собствените си закони? Домната оцеля невредима след нападението на морските лисици, така че няколко часа в железата няма да ѝ навредят. Обаче ще ѝ дадат време да помисли за ада, който ни навлече.

- Не беше нарочно - обади се Сафи, заковала очи в него. - Не съм искала да наранявам нито теб, нито Кълен... нито Нубревна. Не знаех за марсточаните - кълна се, адмирале. Чичо ми ме увери, че никой няма да тръгне по петите ми!

Изьолт се изумяваше все повече. Пред очите ѝ нишките над главата над Сафи - както и тези над главата на Мерик -туптяха с някаква сурова, неутолима нужда. Нишките на Сафи се спуснаха към неговите, а те пък се увиха и усукаха около тях.

Пред очите ѝ нейните се измениха - от съзидателни станаха свързвателни.

С две широки крачки Мерик отново се озова до Сафи и приклекна. Вгледа се настоятелно в очите й; тя устоя на погледа му.

- Ако не беше магията на Кълен, всички вече щяхме да сме мъртви. Причината беше безразсъдното ти неподчинение. Това не може да остане безнаказано. Договорът със семейството ти все още е валиден и по един или друг начин ще те закарам до Дейна. След което ще осигуря храна за народа си.

За един... за два удара на сърцето пространството между тях - нишките, горящи между двамата, - лумнаха в една ярка, алена нишка.

Изьолт обаче нямаше време да определи нюанса точно - дали беше уплътняваща се нишка на любовта, или на непростимата ненавист - тъй като цветът избледня, а тя се зачуди дали всичко това не беше плод на собственото ѝ въображение.

Беше почти забавно колко бързо гордо изправената снага на Сафи се озова в капана на железата - като набито куче. Неподвижна. Приклещена. Без изход.

При това без никаква съпротива. Просто се беше подчинила, учудена, че е готова да приеме оковите толкова лесно. Учудена къде се беше загубила способността да нападне. Да побегне. Какво ѝ оставаше от предишния ѝ живот, ако загубеше и умението си да бяга? Къде щеше да иде щастливото съществувание, изпълнено с таро, кафе и мечти?

Всичките ѝ надежди за свобода бяха изпепелени. Нямаше място, което да нарече „свое“ заедно с Изьолт. Нямаше как да избяга от двора на император Хенрик, от кроежите на чичо си Ерон и от живота като веровещица-беглец.

Изьолт обаче беше спасена. Раната ѝ беше излекувана и тя беше спасена. Заради това си струваше, нали ?

Сафи се загледа в нишкосестра си, която се тътреше след Мерик по палубата - умоляваше го с безизразно лице, въпреки погнусата на моряците около себе си. Мерик не ѝ обръщаше внимание; той се покатери на квартердека, зае мястото си на руля и заповяда ветробарабанът отново да подеме ударите си.

Изьолт се отказа. Спря пред стълбата към вътрешността на кораба и се обърна към Сафи. Изглеждаше по-безпомощна дори от миговете, в които беше на прага на смъртта.

Заваля. Нежният ръмеж по кожата на Сафи би трябвало да я успокои, но всъщност тя имаше чувството, че вали киселина. Загуби се в самата себе си. Светът сякаш я задушаваше. Не можеше да помръдне крака. Беше в капан, а капанът - в нея самата. Завинаги щеше да си остане такава. Затворена в това тяло, в този ум. Окована в собствените си грешки и нарушени обещания.

„Затова всички те изоставят. Родителите ти. Чичо ти. Хабим и Матю. Мерик”.

Името на принца заеча в ушите ѝ. Затуптя в едно със сърцето ѝ, с дъжда. В едно с барабана.

Той искаше просто да спаси родината си, но Сафи не се беше трогнала от това - нито заради него, нито заради живота на всички, които зависеха от него.

Изьолт залитна по палубата към нея с посърнало, бледо лице. Беше ѝ останала единствено тя, единственото късче от стария ѝ живот. Колко време обаче оставаше, преди и тя да се откаже?

Изьолт стигна до нея и се отпусна на колене.

- Отказва да ме изслуша.

- Трябва да си починеш - рече Иврен. - Прибери се в каютата.

Сафи потръпна, а веригите ѝ издрънчаха. Беше забравила, че монахинята беше окована до нея. Дотолкова се беше вглъбила в себе си, че беше забравила всички останали.

Както правеше винаги.

Поради егоистичната ѝ алчност за главата на Изьолт беше обявена награда. Което я беше принудило да напусне Веняса - и незнайно как да получи омагьосана стрела в ръката. После пък, когато Сафи беше подхванала битка в нейно име - решена да направи всичко по силите си, за да се отплати на половинката си и да я спаси от бедите, които ѝ беше навлякла, - беше навредила на другиго. На много други хора. Ограниченият ѝ поглед я беше повел по коварен път, а сега Мерик, Кълен и целият им екипаж плащаха цената.

При тази мисъл думите, които чичо Ерон ѝ беше казал във Веняса, оживяха в сърцето ѝ.

„Щом камбаните ударят в полунощ, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш и да продължиш безхаберното си съществувание, към което винаги си се стремила.“

Беше направила точно това, нали? В полунощ беше изоставила ролята си на домна. Отново беше подхванала старото си безразсъдно, безсмислено съществуване.

Обаче... тя отказа да приеме това. Отказа да се превърне в онова, за което я мислеха Ерон... както и много други. Беше затворена в това тяло, в този ум, но това не означаваше, че не можеше да се отвори навън. Не значеше, че не може да се промени.

Тя кръстоса очи с Изьолт, чиито бяха хлътнали и грееха неистово.

- Прибери се в каютата - нареди ѝ тя. - Трябва да се скриеш от дъжда.

- Но ти... - Изьолт се доближи; мокрите ѝ от дъжда ръце бяха настръхнали. - Не мога да те оставя тук.

- Моля те, Из. Ако не се оправиш, всичко това ще се окаже напразно - Сафи се насили да се засмее. - Ще се оправя. Това не е нищо в сравнение с изненадващите тренировки на Хабим.

Изьолт не се усмихна, както се беше надявала, но все пак кимна и се изправи неустойчиво на крака.

- Ще дойда да те видя при следващия удар - тя погледна Иврен и вдигна китка. - Искате ли си болкокамъка?

Иврен поклати леко глава.

- Ще ти бъде нужен, за да заспиш.

- Благодаря. - Изьолт отново обърна очи към Сафи и се взря дълбоко в очите ѝ. - Всичко ще бъде наред - обяви тя простичко. - Ще оправим нещата. Обещавам ти.

После обви гърди с ръце и се отдалечи, оставяйки Сафи на надигащия се прилив на веровещерството ѝ.

Защото те наистина щяха някак да оправят нещата.