Веровещица

ТРИДЕСЕТ

Мерик очакваше войниците с лъковете - наистина ги очакваше. Онова, което не беше очаквал, обаче беше, че на предводителя им, майстор-ловец Йорис, ще му бъде нужно толкова време да ги отзове.

Или че докато това стане, Сафия фон Хастрел ще лежи отгоре му.

Изьолт и Иврен - леля му с ниско нахлупена качулка - бяха облегнали гърбове в стените на пещерата, вдигнали ръце. Мерик се стараеше всячески да не дава вид, че е приклещен под Сафия. Че краката му са вплетени в нейните, че щом се повдигнеха, гърдите му опираха в доста по-меките нейни, че нещо друго, а не ноктите ѝ, го дращеха по гърба и че нейните буреносно сини очи са на няколко пръста от неговите.

Именно очите ѝ бяха главният виновник - причината гневът му винаги да изскача на повърхността. Той обаче не възнамеряваше да отприщи магията си, независимо че му се искаше да го направи до болка. Независимо че му се искаше да я обърне и...

Ноден да му е на помощ.

В гърлото му заклокочи стон и той се примоли земята да се отвори и да го погълне.

Сафия взе смущението му за смях.

- Това смешно ли ти се струва? Защото на мен хич не ми е смешно, принце.

- Нито пък на мен - отговори той. - И ти казах да пазиш тишина.

- Не, каза ми да бутна. Което и направих... само че ти падна. Къде остана безценното ти вещерство ?

- Явно съм го забравил на борда на „Жана“ - той стегна корем и вдигна лице до нейното. - Заедно с поносимостта ми към непрекъснатото ти опяване.

Ако останеше гневен, нямаше да му се налага да мисли за формата на устните ѝ. И как щеше да се почувства при допира им до неговите.

Тя присви очи.

- Ако мислиш, че това е опяване, те чака голяма изненада...

- Ваше Височество? - прогърмя нечий глас. - Нима очите ми съзират кралския потомък на Нубревна, сгушен под дамата? Свалете оръжията, момчета.

Стрелите сред дърветата се отпуснаха като една. Мерик мигновено отблъсна Сафия от себе си и се надигна на крака.

Щом тя също стана, Изьолт и Иврен се приближиха, заели отбранителна поза, докато „момчетата“ на Йорис се процедиха между дърветата начело с предводителя си.

Йорис беше слаб мъж с три пръста на лявата ръка - говореше се, че останалите били отхапани от морска лисица.

- ‘Матска измет - цъкна той по посока на Изьолт и се изплю в краката ѝ. - Връщай се в Пустотата.

Изьолт едва успя да сграбчи Сафия, преди тя да му се нахвърли.

- Ще ти дам аз една Пустота - заръмжа тя, - проклет, адски...

Шестима от войниците на Йорис насочиха лъковете си към нея, а между мъртвите борове се показаха още стрели.

Мерик вдигна ръце.

- Успокой ги, Йорис.

Беше се надявал на по-радушна среща с един от идолите от детството си.

- Стрелите няма да отърват кожите ви - зафуча Сафия. - Ще ги нарежа с нож...

- Стига - сряза я Изьолт.

Мерик не я беше чувал толкова ядосана.

- Нишките му са безвредни.

Това накара Сафия да си затвори устата, макар че тя все пак се изпречи пред Изьолт.

- Свалете лъковете - заповяда Мерик по-високо. И по-ядно. - Аз съм Принцът на Нубревна, Йорис... не някой бандит.

- А това кой е?

Йорис кимна към Иврен, която все още държеше качулката си ниско нахлупена, готова за бой.

Той даде знак и един от войниците протегна лък и бутна качулката ѝ.

- Здравей, майстор-ловецо - рече тя провлечено.

- Ти... - изръмжа Йорис и изблъска Мерик от пътя си. -Изменницата на Нихар. Не си добре дошла тук.

Мечът ѝ изсвистя от ножницата в същия миг, в който Мерик извади сабята си - и я опря в гърба на стария воин.

- Ако нагрубиш още някого от дружината ми, майстор Йорис, ще те намушкам.

Той бутна острието напред, докато ризата на Йорис не се опъна. Това беше прекалено, а Йорис беше наясно колко бързо кипва гневът на Нихар.

- Иврен е визер на Нубревна и сестра на краля, така че ще се отнасяш към нея с нужното уважение.

- Тя се отказа от титлата си, щом прие карау...

Ботушът на Мерик се заби в коляното на Йорис. Мъжът се свлече на земята, а всички наоколо опънаха лъковете.

Йорис обаче избухна в смях - звук, който напомняше трошене на камъни. Той вдигна глава.

- Ето това е принцът, когото помня. Просто трябваше да проверя дали не си омагьосан от ‘матчето - това е. Това е всичко.

Той продължи да се смее, след което с лекота се изправи.

Лъковете и стрелите се отпуснаха едновременно, а Йорис се поклони елегантно.

- Позволете на скромния ви слуга да ви придружи до новия ви дом.

- Нов? - повдигна вежди Мерик и прибра сабята в ножницата.

На лицето на Йорис се изписа хитра усмивка.

- Ноден е благосклонен към нас тази година, Височество, а само глупак не би приел даровете Му.

Утринното слънце приличаше над Мерик, а сянката му се виеше зад него и пълзеше по избелелите от лъчите борови дънери и по прашната, жълтеникава земя. Сафия се държеше на десет крачки по-назад, близо до Изьолт, а Иврен вървеше последна.

Той с облекчение установи, че стига да не чуваше и виждаше домната, почти не я забелязваше.

И стига тя да не лежеше отгоре му.

Все пак хвърляше по някой поглед на всеки няколко минути, за да се увери, че жените не изостават. Изьолт не се оплакваше и не ги бавеше, но все още не беше напълно оздравяла. Лицето ѝ беше непроницаемо като сняг, но въпреки това си личеше, че е стиснала челюсти.

Да, обаче когато беше изненадала Мерик с чудатите си въпроси на борда на „Жана“, видът ѝ беше доста свиреп, като сега. С една дума, човек трудно можеше да разбере какво точно чувстваше тя... и дали изобщо чувстваше нещо.

За щастие на Изьолт и Иврен, предубедените пазачи на Йорис се бяха стопили в тихата гора още в първия километър на прехода им. За щастие на Мерик пък въпросните войници бяха пръснати на хиляди хектари из призрачната гора.

Ако Сафия решеше да избяга, хората на Йорис щяха да я спипат за няколко минути.

Той обаче се съмняваше, че тя би избягала. Не и докато Изьолт все още не беше оздравяла.

Групата продължи напред, а притихналият пейзаж си оставаше все същият. Безкрайно гробище от напукани дървета и избелели дънери, трупове на птици и земя, суха като кокал. Когато идваше тук, Мерик говореше тихо и държеше главата си сведена.

Йорис нямаше подобни скрупули. Той гръмогласно засипваше Мерик с новости около мъжете и жените, с които беше отраснал принцът. Мъже и жени, които едно време бяха живели и работили в имението на Нихар. Изглежда, всички вече се бяха преселили в този нов дом заедно с Йорис и войниците му.

Въпреки всичко наоколо принцът си даде сметка, че все пак се надява да открие някакви признаци на живот. Някой лишей, туфа мъх... би се зарадвал на каквато и да било зеленинка. Въпреки това обаче положението беше точно каквото го беше описал на Кълен... нищо не се беше променило. На изток или на запад, в този свят на смърт и отрова всичко изглеждаше еднакво.

Йорис достигна до едно разклонение на пътеката - десният път продължаваше покрай брега на Яданско море, а левият навлизаше в сушата. В този миг през ума на Мерик премина тревожна мисъл.

- Щом всички са се преместили, майката на Кълен също ли е заминала? Той имаше намерение да я посети.

- Карил остана в имението - отвърна Йорис, - така че Кълен ще я открие точно където я остави. Единствено тя не тръгна с нас. Така или иначе, никога не се почувства у дома си тук. В сърцето си завинаги ще остане аритовка.

Той откачи манерката от колана си, поклати глава и пое по левия път.

Мерик го последва, като забави крачка достатъчно, за да се увери, че Сафия, Изьолт и Иврен също го следват.

- Вода? - предложи Йорис.

- Да, моля.

Устните му бяха станали като хартия, а езикът му - като лепило. Сякаш съсухреният пейзаж изсмукваше влагата направо през порите му.

Той обаче се постара да не пие твърде много. Кой знае колко пречистена вода имаше Йорис напоследък...

- Това ново място - поде и му върна манерката - явно не е близо до имението на Нихар. Струва ли си да бием толкова път?

- Аха - отвърна онзи и му се усмихна. - Но няма да ти казвам нищо повече. Искам сам да видиш Дара на Ноден. Когато старите ми очи го зърнаха за пръв път, се разплаках като бебе.

- Разплакал си се? - повтори Мерик с недоверие.

Вестта, че по лицето на ловеца бяха текли сълзи, звучеше също толкова вероятна, колкото ако по дъбовете и боровете наоколо напъпеха листа.

Йорис вдигна ръката с трите си пръста.

- Кълна се в Кораловия трон на Ноден, направо си изплаках очите, Ваше Височество. Само почакай и ще видим дали и с теб няма да стане същото.

Усмивката му помръкна също толкова бързо, колкото се беше появила.

- Как е кралят със здравето? По тези предели не получаваме вести често, но преди няколко седмици разбрах, че се влошава.

- Държи се - беше единственият отговор на Мерик.

„Държи се, не отговаря на призивите на Хермин и вероятно награждава Вивия за пиратските ѝ набези!“

С няколко резки движения Мерик свали редингота си и избърса потта от челото си. Вреше. Задушаваше се. Искаше му се да беше оставил проклетото палто на „Жана“. Ама че проклета жега. Всеки лъч, отразен от позлатените копчета - същите, които беше лъскал толкова старателно и които бележеха ранга му на командир на кралската флота, - сякаш проблясваше по усмивката на Вивия.

Йорис и Мерик завиха по пътеката и мъртвата гора отстъпи пред голия склон на хълм. Бедрата на Мерик се загряха още с първите десетина крачки, а ботушите му се пързаляха твърде лесно по ситните камъчета. На половината път той спря, за да избърше потта, надвиснала на веждите му, и да провери жените след себе си.

Сафия кръстоса очи с неговите. Устните ѝ се отвориха, тя вдигна ръка и размърда пръсти в поздрав.

Той се направи, че не е забелязал, и премести поглед на Изьолт, която беше стиснала челюсти* приковала вниманието си в земята. По лицето ѝ се стичаше пот, а под черната си рокля на нишковеща вероятно беше опасно прегряла.

Накрая той насочи вниманието си към Иврен. Подобно на него, тя беше свалила наметалото си и го носеше на вързоп под едната си ръка. Той си каза, че това вероятно не отговаря на манастирските правила, но не я винеше.

Тъкмо отвори уста, за да обяви кратка почивка, когато Иврен забави крачка. Тя изрече нещо неразбираемо и посочи на изток. Сафия и Изьолт също спряха и проследиха пръста ѝ. После на лицата им изгряха усмивки.

Той обърна очи наляво... и усети как и собствените му устни се отпускат. Съсредоточен върху движението напред, не беше поглеждал на изток, за да види далечния, черен връх, очертан на фона на оранжевото утринно небе. Двата хребета от двете му страни го оприличаваха на лисича глава.

Това беше Кладенецът на водата във Вещерия - нубревненския Кладенец на произхода. Преди векове беше повод за гордост за народа му и най-могъщите водовещи произлизаха от Нубревна. После обаче хората се бяха преместили и Кладенецът беше пресъхнал. Ако на Континента изобщо бяха останали някакви водовещи, те определено не бяха в Нубревна.

- По-бързо, Височество!

Викът на Йорис пресече мислите му и го подтикна да продължи. Петите му се захлъзгаха по камъните, коленете му запукаха... Но накрая той стигна горе, изплезил език, с омекнали крака. Наложи се да стисне Йорис за рамото, за да се задържи прав.

Зелено, зелено и пак зелено.

Гората беше жива - една огромна ивица от нея в подножието на хълма, тучно разлистена, все още дишаше и се виеше в света от бяло и сиво. Следваше реката до...

Очите на Мерик спряха на ливадите с пасящи овце.

Овце.

В гърлото му заклокочи смях. Той премигна, после пак. Това беше земята от детството му. Гора, живот, движение. Това беше домът му.

- Реката не е отровена.

Йорис посочи виещия се през гората поток, около който летяха и подскачаха птици - живи птици.

- Минава точно покрай селището ни, ето там. Виждаш ли? В онази пролука между дърветата.

Мерик присви очи и накрая забеляза дупката между дърветата, южно от пасящото стадо. На поляната се виждаха покриви и... кораб.

Обърнат наопаки кораб.

Той измъкна далекогледа и го вдигна пред окото си. Да, в средата на селището се мъдреше извитото, обло корито на избелял от слънцето товарен кораб.

- Откъде се взе корабът? - попита той изумено.

Преди Йорис да отвърне, зад него се чуха стъпки и задъхано дишане. После Сафия застана до него, пое си въздух и извика на Изьолт да я почака да иде да ѝ помогне.

Той стисна пръсти около далекогледа. Домната съсипваше всичко, както обикновено. Обърна се към нея, готов да изиска примирие.

Само че Сафия се усмихваше.

- Това е домът ти - каза тя нежно. И добави: - Твоят бог те е послушал.

Устата му пресъхна. Бризът, потропването на клоните, хрущящите стъпки на Иврен и Изьолт... всичко се превърна в далечен, глух фон.

Сафия отклони лице и гласът ѝ премина в шепот, почти сякаш говореше на себе си, а не на него.

- Не мога да повярвам, но е пред очите ми. Твоят бог наистина те е чул.

- Той е такъв - обади се Йорис.

Мерик се стресна - беше забравил за присъствието му. Беше забравил, че Иврен и Изьолт се катерят към тях. Всичко вътре беше потънало в усмивката на Сафия. В истината в думите ѝ. Ноден действително го беше чул.

- Този кораб - продължи Йорис - падна от небето преди близо година. Незнайно как, но една буря го донесе. Когато падна, земята направо се разтърси. Падна с дъното нагоре, както го виждате, а от прозорците рукна храна.

Мерик поклати глава и се насили да върне мислите си в настоящето.

- А... ами моряците?

- На борда нямаше никого - отговори Йорис. - Но имаше следи от пръсване. Няколко черни петна, които почистихме, както и следи по коритото, вероятно от морските лисици. Но това беше всичко.

Зад Мерик проехтя вик и той извърна тяло. Иврен беше стигнала билото и беше видяла гората и живота в нея.

Преди да успее да я достигне, тя се свлече на земята и удари длани в прашната пръст. После просто му махна с ръка, от устата ѝ се зареди молитва, очите ѝ плувнаха в сълзи и те потекоха по мръсните ѝ бузи.

Неговите очи също взеха да парят, защото именно за това беше работил - за това бяха работили и той, и Иврен, и Кълен, и Йорис, и всички останали от детството му, бяха се потили за него, бяха се борили.

- Как? - пророни Иврен, стисна свитото на топка наметало пред гърдите си и поклати глава. - Как?

Въпреки отколешното недоверие на Йорис към Иврен, лицето му омекна. Дори той не можеше да отрече, че Иврен Нихар обичаше тази земя.

- Реката е чиста - рече той с дрезгав, но приятелски тон. - Не знаем защо, но го открихме - заедно с изникналата млада гора наоколо, - когато намерихме кораба. Не след дълго вече бяхме изградили новото селище. Всяка седмица идват нови и нови семейства.

Семейства. За миг значението на думата убягна на Мерик... Семейства. Жени и деца. Нима беше възможно?

Внезапно го осени ново прозрение, което направо изкара въздуха от дробовете му. Щом Йорис беше постигнал това за няколко месеца, какво можеше да съградят с постоянен приток на храна? Колко още можеха да построят и засеят?

Пръстите му се плъзнаха по редингота, към споразумението. Той погледна Сафия. Тя отвърна на погледа му и се усмихна още по-широко.

А той съвсем забрави да диша.

Щом Сафи се отдалечи, за да помогне на Изьолт да изкачи остатъка от склона, дробовете му отново заработиха. Умът му си върна остротата и след като подръпна силно яка, той протегна ръка към Иврен.

- Хайде, лельо. Почти стигнахме.

Тя подсуши бузи, макар че по-скоро размаза прахоляка и сълзите, отколкото ги избърса. После се усмихна колебливо, сякаш беше забравила как да го прави.

Всъщност Мерик не си спомняше последния път, в който беше виждал леля си да се усмихва.

- Не просто „почти стигнахме“, Мерик - тя улови ръката му и се изправи на крака. - Скъпи, мили племеннико, почти стигнахме у дома.