Веровещица

ДВАДЕСЕТ И ТРИ

Наближаваше залез слънце. Иврен беше излязла да потърси храна и беше оставила Сафи на размишленията за Изьолт и за Съдбата. Вярно беше, че шансовете Изьолт да срещне монахинята, която ѝ беше помогнала преди, не бяха малки - в крайна сметка колко карауенски монаси можеше да има на континента?

Също така вярно беше, че срещата им по-скоро се дължеше на шанса и вероятността - както това, че Райбър беше изтеглила Храбреца на лисиците от тестето с таро, - отколкото на някаква стара поема, напътстваща живота на монахинята.

Звукът от приближаващи се стъпки разпръсна мислите на Сафи. Вратата на каютата се открехна и зад нея изникна Мерик с дървена купа в ръка.

Той се ухили.

- Пак ли си дошъл да се бием?

Забележката беше груба, но силите на Сафи не ѝ стигнаха, за да се сдържи.

- Нужно ли е? - той влезе в каютата и бутна вратата с крак. - Май се държиш прилично.

- Така е - изсумтя тя.

Вярно беше. Въпреки че ѝ се щеше да заръмжи, да закрещи и да го накара да съжалява, че изобщо е доближил желязо до кожата ѝ, Сафи имаше достатъчно ум, че да пилее силите си за подобно нещо. Сега повече отвсякога се нуждаеше от план.

- Браво.

Той се приближи и сложи купата така, че да може да я достигне... макар че самият той остана по-назад.

С подрънкване на веригите тя надникна в купата. Блудкава супа, на чиято повърхност се поклащаше сухо хлебче.

- Какво е това?

- Каквото ядем винаги.

Той клекна и кръстоса очи с нейните. Бяха наситено тъмнокафяви. Той обаче изглеждаше отнесен, а бръчките на челото му бяха смръщени.

- В общи линии костен бульон, с всичко, което съберем за казана.

- Звучи... апетитно.

- Не е - повдигна рамене той. - Но гледай - дори ще ти начупя хляба.

Той улови хлебчето в купата и с почти извинителна усмивка го разчупи и пусна хапките в бульона.

Сафи го следеше през полуспуснати клепки.

- Това някакъв номер ли е? Защо се държиш добре с мен?

- Няма номер - в купата цопнаха нови парченца. - Искам да знаеш, че разбирам защо... ме нападна.

Той бавно върна очи на нея. Бяха станали сериозни. Дори сурови.

- И аз щях да постъпя така на твое място.

- Тогава защо не спрем? Щом разбираш, защо не отведеш Изьолт на брега?

Единственият му отговор беше да изсумти неопределено и да пусне последната хапка в купата. Сафи се загледа как тя подскача в бульона. По раменете ѝ плъзна раздразнение и тя поде тихо:

- Ако очакваш да бъда благодарна за супата...

- Очаквам - прекъсна я той. - На кораба нямаме много храна, домна, така че получи дажбата ми за вечеря. Така че да, малко благодарност не би била излишна.

Сафи нямаше какво да отвърне на това. Всъщност направо остана без думи - а предпазливостта ѝ внезапно се удвои. Какво искаше Мерик от нея? Магията ѝ не долавяше измама.

Принцът побутна купата.

- Яж, домна... о, чакай! За малко да забравя! - той извади лъжица от палтото си. - Какво ще кажеш за обслужването? Знаеш ли колко от моряците са готови да убият някого, за да получат лъжица?

- А ти знаеш ли - пресече го тя - колко моряци мога да убия аз с лъжица?

Думите ѝ предизвикаха ленива усмивка, но когато тя посегна към лъжицата, Мерик не я пусна. Пръстите им се докоснаха...

И по кожата на Сафи пробяга топлина. Тя потръпна и дръпна ръка назад, с лъжицата в нея.

- Скоро ще спрем - рече Мерик, очевидно не осъзнал реакцията ѝ. - Може да последва битка и... исках да те предупредя.

- Битка с кого? - гласът ѝ звучеше странно високо, а пръстите, в които стискаше лъжицата, все още тръпнеха. -Двете с Изьолт в опасност ли сме?

- Не.

Той поклати глава веднъж, но думата - и движението му - погъделичкаха магията ѝ. Лъжа.

- Ще се погрижа да сте в безопасност - добави той след кратък размисъл.

Истина, измърка магията ѝ.

Тя повдигна вежди и сръбна от супата. Беше отвратителна - въпреки че тя беше много гладна. Блудкава до степен на безвкусност, изстинала до степен на студ.

- Не ме гледай как ям - изфъфли тя. - Няма да убивам никого с лъжицата.

- Слава на Ноден - устните му се извиха нагоре. - Разтревожих се за целия екипаж.

Той замълча, после тръсна отсечено глава, сякаш за да прогони някакъв мрачен облак, който го тормозеше.

После върна очи върху Сафи; проницателният му поглед - не го беше виждала толкова проницателен досега - я изпълни с неприятното чувство, че той я вижда. Не само повърхността, а цялата, с всичките ѝ тайни.

- Ако трябва да бъда искрен - продума най-сетне, - ти действително си заплаха, домна. Затова се налага да стоиш в окови. Готова си на всичко за нишкосестра си, а аз съм готов на всичко за Кълен.

Истина.

Сафи не издаде нито звук - с изключение на сърбането, затова той продължи:

- Двамата с Кълен се познаваме от малки - откакто отидох в имението на Нихар, където работи майка му. Ти кога се запозна с Изьолт ?

Тя преглътна, едва не се задави с хляба, след което изхъхри:

- За какво ти е да знаеш?

- Благонамерено любопитство - рече с въздишка той.

Истина.

Сафи изви устни встрани. Мерик се държеше необичайно дружелюбно с нея - определено не беше длъжен да го прави, - а и тя си каза, че разкритието как се бяха сприятелили с Изьолт надали ще му даде някакво тактическо предимство.

- Запознахме се преди шест години - отвърна накрая. -Тя работи... по-точно работеше, за моя възпитател във Веняса. Заварвах я у дома му на всеки урок. Аз... отначало не я харесвах.

Мерик кимна.

- И аз не харесвах Кълен. Беше напрегнат и груб.

- Все още е такъв.

Той се разсмя - искрен, гръмогласен смях, който разля топлина в стомаха ѝ. Когато присвиеше очи и отпуснеше лице, беше хубав. Очарователно хубав. Противно на разума и дори на най-силните пориви на волята си, Сафи усети, че се отпуска.

- И аз мислех, че Изьолт е напрегната - изрече тя бавно. - Тогава не разбирах нишковещиците... нито пък номатците. Просто мислех, че е странна. И студена.

Мерик се почеса по наболите по брадичката косми.

- И какво стана?

- Спаси живота ми от един пръснат.

Тя хвърли поглед на Изьолт, която лежеше сковано на сламеника. Беше твърде бледа.

- Бяхме само на дванайсет, а тя ме спаси, без дори да се замисли за собствената си сигурност.

Близо до кафенето на Матю се беше появила землевеща. Сафи беше едва на няколко крачки от нея, когато беше започнало пръсването. Щом онази се хвърли към нея, Сафи реши, че всичко е свършено. Адски огньове или ноденски миноги, убедена беше, че животът ѝ ще приключи.

Докато внезапно отнякъде не изникна Изьолт. Тя скочи на гърба на жената и взе да се бие с нея, сякаш нейният живот беше заложен на карта.

Разбира се, Изьолт нямаше достатъчно сили, за да спре землевещата, така че слава на боговете, че Хабим се беше появил миг по-късно.

Това беше първият ден от обучението по самоотбрана на Изьолт заедно със Сафи при Хабим. И още по-важно -първият ден, в който Сафи беше погледнала на нея като на приятел.

А ето как ѝ се отплащаше тя сега - беше направила живота и на двете им на пух и прах.

Сафи разбърка супата и се загледа във въртящия се отгоре хляб.

- Вие с Кълен как се сближихте?

- Нещо подобно - Мерик облиза устни - с прекалена нехайност, и продължи: - Кълен има проблем с дробовете. Не... не знам дали си забелязала. Доста иронично - въздуховещ, който може да овладее нечии чужди дробове, но не и своите собствени - той се изсмя сухо. - Получи първия си наистина жесток пристъп на задушаване на осемгодишна възраст. Съживих го с помощта на ветровете си. Това е -Мерик кимна към супата. - Как е вечерята?

- Яла съм и по-гадни неща.

Той сведе глава.

- Ще го приема за комплимент. Правим каквото можем с малкото, с което разполагаме.

Той повдигна вежди, сякаш в думите му имаше скрит смисъл.

Сафи не успя да го открие.

- Какво искаш да кажеш?

- Че според мен и ти правиш същото - справяш се с онова, което имаш. Ще помогна на Изьолт, когато имам възможност.

- Не мога да си позволя да чакам толкова дълго. Нито пък Изьолт.

Той повдигна едното си рамо.

- Да, но нямаш избор. Окована си във вериги.

Тя потръпна, сякаш я беше ударил. Пусна лъжицата и блъсна купата встрани. Бульонът плисна навън.

Нека се подиграва на безпомощността ѝ. Нека се смее на оковите ѝ. Тя беше запалила тази клада; и тя щеше да я изгаси... при това нямаше нужда от разрешение, нито неговото, нито на когото и да било другиго.

- Има ужасяващ вкус - рече тя.

- Така е - Мерик кимна в съгласие, което само я подразни още повече. - Но поне сега и аз ще успея да хапна нещо.

Той взе купата и излезе от стаята - небрежно, както се беше появил.

Изьолт отново беше в плен на просъницата. Гласовете се плъзгаха по ръба на съзнанието ѝ, а зад тях дебнеха сънищата. Тук имаше някого.

Не хората в каютата на кораба, чийто гласове Изьолт долавяше неясно. Това присъствие беше нещо като сянка -някой, който се виеше и шаваше в дъното на ума ѝ.

„Събуди се“, каза си тя.

- Остани заспала - пророни сянката.

Гласът ѝ беше познат: беше нейният собствен.

- Остани заспала, но отвори очи...

Гласът беше по-силен от нея. Обви ума ѝ в лепкав, непроницаем сироп и колкото и да крещеше сама на себе си да се събуди, успя да направи единствено това, което искаше гласът.

Тя отвори очи и съзря насмоления параван на каютата.

- Кораб - пророни сянката. - А сега кажи, нишковеща, как е името ти?

Сянката продължаваше да говори с гласа на Изьолт, макар че думите ѝ долитаха някак изкривено, сякаш тя непрекъснато се усмихваше.

- И с друго момиче ли пътуваш? С веровещица? Така трябва да е, защото в момента нишковещиците в морето не са много - само три, ако трябва да бъдем точни, а от тях само една е на нужната възраст.

- Кой... - понечи да каже Изьолт, макар че успя да изтръгне самотната дума от устните си с огромно усилие.

Гласът ѝ прозвуча като от хиляди километри и тя се зачуди проговорила ли беше всъщност в действителния свят... и затова ли гърлото ѝ пареше от усилието.

- Кой е там?

Задоволството на сянката нарасна, а по гръбнака на Изьолт пропълзя ледена тръпка;

- Ти си първият човек, който ме усеща! Никой досега не е чувал думите и заповедите ми. Просто следват нарежданията. Как така ти разбра, че съм тук?

Изьолт не отговори. При изричането на въпроса цялото ѝ тяло се беше разтърсило от нажежена до бяло болка.

- Бре, бре - обяви сянката, - тежко болна си, а ако умреш, аз няма да науча нищичко.

Тя се приближи и пръстите ѝ зашариха из мислите на Изьолт.

- Между другото, хич не е лесно да те разчета - доста си затворена. Казвали ли са ти го досега?

Тя не дочака отговора ѝ. Вместо това в ума на Изьолт прогърмя въпрос:

Стомахът ѝ се сви. Ледът по гръбнака ѝ плъзна и по кожата. Тя напрегна цялата си сила и всичко, което беше научила, за да смаже чувствата си, мислите си, всяка частица знание, която заплашваше да излезе на повърхността.

Обаче беше твърде бавна. Сянката долови страха ѝ и се вкопчи в него.

- Така е! Така е! Трябва да е така, за да реагираш толкова остро. О, днес Съдбата е благосклонна към мен. А и беше далеч по-лесно, отколкото очаквах.

От сянката струеше щастие. Изьолт си я представи как пляска с ръце от радост.

- А сега се постарай да оцелееш, мила нишковещичке, нали така? Нали ще се справиш? Ще ми потрябваш пак, когато му дойде времето.

„Времето?“, помисли си Изьолт, неспособна да проговори.

- До нови срещи! - изчурулика сянката. После тъмното присъствие се стопи.

А Изьолт се събуди наистина.

Следващите няколко минути бяха неясна смесица от монахинята, която ѝ помагаше да се надигне, нишките на Сафи, които блестяха ярко в дъното на каютата, и всичко останало, което се въртеше и виеше.

- Сафи?

-Тук съм, Из.

Изьолт леко се успокои - докато монахинята не насочи вниманието си към превръзката. Тогава ѝ се наложи да напъне всички сили, за да не ѝ се разкрещи да върви по дяволите! О, да я пази Луната майка, нима беше възможно да изпитва толкова силна болка?

„Тежко болна си“, беше казал гласът на сянката. При вида на уплашените сиви нишки, които се виеха над монахинята и над Сафи, Изьолт се убеди, че е бил прав.

Онова, което не знаеше, обаче беше дали гласът беше истински.

Тя сграбчи китката на монахинята.

-Ще умра ли?

Иврен застина на място.

- Има... има такава опасност. Над мускула тегне проклятие, но правя всичко възможно да запазя кръвта ти чиста.

Тя едва не се изсмя при думите ѝ. Корлант явно беше омагьосал стрелата си. „Нищо чудно, че изглеждаше толкова самодоволен, след като ме улучи.“ Беше му ясно, че раната в крайна сметка ще я убие.

Макар че... защо? Причината, поради която Корлант желаеше смъртта ѝ, все още ѝ убягваше. Ако наистина копнееше просто да отмъсти на Гречя и Алма, не би насочил толкова решително лъка си към нея.

В момента обаче ѝ беше непосилно да мисли за това. Твърде много мисли, объркващи и противоречиви. Умът ѝ нямаше сили да се справи с тях.

- Водата ще ти помогне - монахинята наклони глава към мяха с вода. - Моля те, опитай да пийнеш. Аз ще ти потърся храна.

Тя се изправи на крака и напусна каютата.

Изьолт завъртя глава към Сафи. За миг, по-кратък и от удар на сърцето, почти ѝ се прииска да можеше да заплаче -да можеше да отрони няколко сълзи с лекотата, с която го правеха останалите. Само колкото Сафи да разбере какво облекчение изпитва, че тя е тук.

- Окована си.

Сафи присви очи.

- Ядосах адмирала.

- Че как иначе.

- Не е смешно - Сафи се облегна на стената; нишките ѝ пулсираха в същото сиво и в зеленото на тревогата. - Положението е лошо, Изьолт, но ще поправя нещата, чуваш ли? Заклевам се, че ще ги оправя. Иврен обеща да ни помогне.

Иврен. Значи така се казваше монахинята. Иврен. Простичко, непринудено.

- Какво ти се е случило, Из? Как пострада?

Тя изпусна насечено дъха си и пророни:

- По-късно. Ще обясня... по-късно. Кажи как се озовахме тук.

Сафи хвърли предпазлив поглед към вратата, след което снижи глас:

- Всичко започна във Веняса, точно след като Хабим те отпрати.

Тя подхвана разказа за случилото се, но на Изьолт ѝ ставаше все по-трудно да се задържи в действителността... да подбира подробностите, които имаха значение.

Ягоди с шоколад... Без значение, реши тя замаяно. Обаче танц с принц Мерик от Нубревна? Значимо. Обявена за годеница на Хенрик Карторски - само защото императорът може би знаеше за способностите ѝ...

- Чакай - прекъсна я Изьолт и премигна, защото рамото я преряза. - Ти си годеница на императора? Това значи ли, че си императрица на Картора...

- Не! - прекъсна я Сафи и добави по-спокойно: - Чичо Ерон каза, че няма да се наложи да се омъжа за Хенрик.

- Но ако Хенрик знае за способностите ти, какво значи това? Кой друг знае?

- Нямам представа...

Сафи сбърчи чело, а после зареди още по-бърз поток от думи и довърши разказа си.

Втората половина обаче беше по-объркваща и от първата, а и след вестта за годежа Изьолт сякаш загуби способността да я следи. Ако Сафи станеше императрица, тя нямаше да има къде да иде.

Вратата щракна и се отвори. Иврен се вмъкна вътре с купа в ръка.

- Защо пациентката ми изглежда двойно по-бледа - изсъска тя на Сафи, - отколкото при излизането ми? Изтощила си я, домна!

- Аз винаги съм бледа като мъртвец - рече Изьолт и спечели притеснена усмивка от Сафи.

Когато монахинята най-сетне прецени, че Изьолт се е нахранила достатъчно, тя я положи обратно по гръб. Сафи подрънка с веригите и извиси глас:

- Ще намеря огневещ-лечител, Из, чу ли? Заклевам ти се, че ще намеря, заклевам ти се, че ще се оправиш.

- Приемам клетвата - прошепна Изьолт.

Клепачите ѝ тежаха твърде много, за да ги задържи отворени, затова тя ги остави да се спуснат.

- Ако не намериш лечител, Саф, и аз умра, обещавам да те преследвам в остатъка... от окаяния ти... живот.

Смехът на Сафи гръмна, неистово силен, и Изьолт за миг повдигна клепачи. Нишките на нишкосестра ѝ бяха истерично бели.

Обаче... о, Иврен се усмихваше. Това беше хубаво. В сърцето ѝ се разля едва доловима топлина.

Тя усети ръката на монахинята на челото си. След един удар на сърцето ѝ въпреки скърцането на корабните греди, магията на Иврен бързо я дръпна под вълните на съня.