Веровещица

ТРИДЕСЕТ И ДВЕ

- Слязла е на брега - обяви Едуан.

Беше застанал на прага на каютата на Леополд, която - за негово учудване - беше точно колкото неговата собствена. Само че изглеждаше по-тясна заради подредените покрай стените сандъци на принца, както и заради пръснатите навсякъде десетки епоси с цветни корици.

Леополд се надигна уморено на самотното легло, огряно от слънцето.

- Кой е направил какво, монахо?

- Момичето на име Сафия е слязло на брега, а корабът ви се отдалечава прекалено много на изток...

Леополд изскочи от леглото и завивките се разхвърчаха.

- Защо го казваш на мен? Кажи го на капитана! Не... Аз ще кажа на капитана - той застина и впи очи в нощницата си. - Всъщност първо ще се облека, а после ще кажа на капитана.

- Аз ще му кажа - изръмжа Едуан.

Нямаше никаква представа за чий дявол принцът още спеше - беше късна утрин. Още по-малко - защо се беше издокарал със специално облекло за случая.

Не след дълго той се изправи до руля и занарежда на развален карторски; моряците заотстъпваха и взеха да правят с пръсти трескави знаци за прогонване на злото. Едуан не им обърна внимание. Мирисът на домната се беше изместил на север, а северът значеше суша.

Което пък значеше, че времето им изтича.

- И къде точно да пристана? - попита брадатият капитан високо, сякаш Едуан беше глух. Той вдигна далекогледа пред око и огледа скалистия бряг. - Тук няма къде да хвърля котва.

- Напред.

Едуан посочи самотната остра скала, извисила се над вълните.

- Нубревненците са минали зад нея, така че трябва да ги последваме.

- Невъзможно - повдигна вежди капитанът. - Ще се разбием и ще потънем за минути.

Едуан грабна далекогледа му и го прикова в самотната скала, блъскана от огромни вълни. Карторският им катер се носеше покрай нея и скоро щеше съвсем да се отдалечи. Капитанът обаче все пак имаше право - беше невъзможно да пристанат на подобно място.

Или пък... не съвсем.

Корабът беше подминал леко скалата и му позволи да разгледа брега зад нея. В скалистия бряг имаше пролука. Заливче.

Той тикна далекогледа обратно в ръцете на капитана, но онзи отказа да го поеме. Медното изделие издрънча на пода. Капитанът изруга.

Без да обръща внимание на глупака, Едуан вирна нос. Вдиша, докато гърдите му не се издуха и магията му не се закачи за снежно-истинната кръв на Сафия.

Беше влязла в заливчето и беше продължила пътя си по суша - на изток. Но не беше далеч. Мирисът ѝ пред него беше силен.

Той се затресе от възбуда. Тя заискри в кръвта му, в дробовете. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да залови веровещицата още днес.

Заедно с номатчето.

- Трябва ми ветровещ - рече и се обърна към капитана, като се постара да не потулва магията си. Искаше очите му да са червени, докато отправя заповедите си. - Един или няколко. Колкото са нужни, за да ме пренесат до скалите заедно с багажа ми.

Заедно с парите ми.

Капитанът се скова и сведе очи. Внезапно зад тях се чу глас.

- Направете каквото нареди монахът, капитане. Ще слезем на сушата начаса.

Едуан се извърна Изключително бавно към принц Леополд, който се беше облякъл в напълно неподходящ жълт костюм.

- „Ние“? - попита. - Не мога да поема осем ад-бардове...

- Без ад-бардовете, монахо - Леополд прокара ръце през косата си и плъзна очи по нубревненските хълмове. -Сафия е годеница на чичо ми, така че с теб ще дойда де. Сам.

Вратът на Едуан се скова от ярост.

- Само ще ме забавите - каза той, без да се интересува от тона си.

Леополд обаче просто го измери с поглед с усмивка, която не достигаше до очите му.

- Кой знае, монах Едуан, току-виж ви изненадам.

Едуан загуби няколко ценни часа заради принца. Първо, Леополд прекара цяла вечност в опаковането на едно торбенце и запасването на безполезната си сабя на колана. После той и командирът на ад-бардовете подхванаха шепнешком някакъв съзаклятнически разговор, който само Кладенците можеха да обяснят.

През цялото време Едуан стоеше на квартердека, кършеше китки и пръсти и се гневеше заради моткането на принца.

Щом ветровещите най-сетне вдигнаха всички над катера, Едуан си каза, че навярно ще ускорят ход. Уви, остана излъган. Щом стъпиха на най-близките скали, Леополд изгуби още време, за да уведоми ветровещите за същите заповеди, които беше дал току-що на капитана. Нещо за думовещерски свитък, който щял да извести ад-бардовете кога и къде да идат да приберат него и годеницата на чичо му.

Затова той изостави принца за няколко минути и се отдалечи сред избелелите борови стъбла. Сребърните талери в желязното ковчеже тежаха твърде много и щяха да му попречат да поддържа максималната си бързина, затова реши да използва и без това пропиляното време, за да ги скрие някъде.

Тук нямаше миризми и звуци. Усещането беше, сякаш беше сам в морето и единствено солта изпълваше ноздрите му, а вятърът галеше ушите му. Долавяше миризмите на преминалите оттук хора, но в момента наблизо нямаше никого.

Тази празнота го накара да се почувства... неудобно. Оголен, като човек, подложил врат на дръвника. Дори в Манастира, високо в планината, в небето все пак летяха птици. Все пак имаше признаци на живот.

Неволно в ума му изплува разказът на някогашната му наставница. Разказ за отрова, магия и война. Той обаче си беше представял нещата другояче. Беше си представял изпепелена пустош като тази от неговото детство. Като пустошта, останала след марстошките пламъци.

Тази тиха пустиня по някакъв начин въздействаше по-ужасяващо от изпепелените домове. В обгорената земя и порутените села все пак личаха следите от човешка ръка. Нубревна обаче изглеждаше така, сякаш боговете просто се бяха отказали от нея. Сякаш бяха решили, че тази земя не заслужава вниманието им и я бяха изоставили.

Е, поне в свят без богове нямаше кой да види къде щеше да скрие талерите си.

Той откри един кух дънер и положи ковчежето вътре. Беше невидимо - човек трябваше да се приближи и да надникне вътре в дънера, за да го забележи.

Едуан опря ножа до лявата си китка и разряза кожата. Шепата му се напълни с кръв, тя потече по ръката му и накрая покапа по метала.

Сега парите бяха белязани. Можеше да ги намери, дори и да забравеше къде ги е скрил. Или по-лошото - дори някой да се опиташе да ги отмъкне.

Връхлетя го порив на вятъра. Ветровещите се издигнаха над дърветата.

- Монах Едуан? - надвика Леополд вятъра. - Къде си?

Едуан пое дъх и от пръстите на краката му нагоре запълзя неуправляем гняв. Той закипя в жилите му. Империята на Леополд беше съсипала това място. Тя беше сложила край на живота тук - не само на хората, а и на самата земя. А сега принцът се мотаеше наоколо без капка уважение или разкаяние.

Той се озова до него за секунди и изсъска през стиснати зъби:

- Тишина. Без повече разговори по време на пътуването.

Принцът сведе глава. Раменете му се отпуснаха, а в кръвта му навлезе муден студ.

Леополд знаеше какво бяха сторили хората им тук и се срамуваше. И по-важното - не изпитваше нужда да крие срама си от Едуан.

Последният обаче нямаше време за подобни размишления.

- Задават се хора - рече той с ниско ръмжене и грабна чантата на Леополд. - Миришат на войници, така че не се отдалечавайте и мълчете.

Известно време напредваха добре. Движеха се през все по-жив пейзаж. Жужаха насекоми, обаждаха се птици, а малките туфи зелени листа шумоляха на яданския бриз. Крайморските скали ставаха все по-високи, а накрая мирисът на Сафия се насочи навътре в сушата - към една низина.

Имаше войнишки патрули, но Едуан ги избягваше с лекота. Надушваше ги далеч преди двамата с Леополд да ги наближат. Отклоненията обаче забавяха напредъка им и забелязаха следи от човешки живот едва към средата на следобеда, когато слънцето вече беше започнало да се спуска.

Първо бяха димът в далечината и пътеките. Последваха гласове - основно жени и деца. Двамата наближиха река, а пътеката изглеждаше доста отъпкана, така че беше време да станат по-предпазливи. Едуан намисли да иде на оглед напред сам - щеше да остави принца за кратко.

Почти веднага се натъкна на повален дъб - беше добре скрит от пътеката и не излъчваше мириса на минаващите патрули. Дървото беше паднало скоро и нямаше почти никакви мъхове и храсталаци - макар че той беше убеден, че Леополд щеше да се размрънка независимо от това.

Когато обаче му нареди да залегне под дъба, принцът нито се оплака, нито се възпротиви. Всъщност пропълзя под дънера с неочаквана ловкост.

По гръбнака на Едуан пропълзя ледено опасение. Спътникът му беше станал твърде сговорчив и учудващо предпазлив, откакто бяха навлезли в сушата. Той го изчака да се скрие и прогони мислите за него. Сега го интересуваше единствено Сафия.

Той запълзя към грохота на реката, а магията му долови много миризми - твърде много. Наоколо имаше доста хора и беше изключено той или Леополд да преминат незабелязано. Реката също беше проблем. Щеше лесно да я прекоси сам, но не можеше да издърпа и принца след себе си.

Налагаше се да потърсят друг път с надеждата отново да уловят дирята на Сафия по-нататък.

Той запълзя обратно към принца, обмисляйки най-подходящата посока, в която да продължат... както и на каква скорост можеше да се надява дори и Леополд да забързаше ход доброволно.

Клекна до дънера, готов да му подаде ръка...

Принцът не беше отдолу.

Едуан мигновено подуши въздуха за мириса му - търсеше новата кожа и задимените огнища.

Обаче не успя да улови и него. От мириса му се долавяше съвсем блед оттенък. Той застана на четири крака и бръкна под падналото дърво, в случай че някоя чаровеща го подлъгваше или отдолу имаше скрит проход.

Нито едното, нито другото; принц Леополд беше избягал.

Едуан изпълзя отпред, претърколи се и се изправи. Сърцето му ускори ударите си, а тялото му се изпълни с гневен страх. Трябваше ли да потърси принца, или можеше да го изостави?

През дърветата задуха вятър, подгони мислите му, а после ги изпъди окончателно. Тук имаше и друг кръвомирис. Който беше надушвал и преди.

Чисти езера и ледени ветрове.

Ръката му мигновено сграбчи дръжката на меча. Той огледа гората и вещерските му способности трескаво се опитаха да усвоят мириса. Да го разпознаят и запомнят.

Когато прозрението най-сетне дойде, Едуан едва не падна. Беше усетил мириса на кея във Веняса.

Тоест някой го беше проследил до Нубревна. И беше отвлякъл Леополд, принца на Картора.