Чудовището на нашата улица

Двадесет и пета глава Спасена от Мел

Разположена в сгъваемия си трон от дърво и черен брезент, Клео съзерцаваше изгледа вън от палатката, а всеки детайл й носеше пълнотата на усещането за египетска царица. Забързани работници като пчели кръжаха около нея, опъваха жици, почистваха обективите на камерите и правеха опити да бутат по пясъка щендери за дрехи на колелца.

Като царицата от древния свят, тя съзерцаваше златните дюни и се дивеше на напоения със смола бриз, който като художник придаваше различни форми на пейзажа с един замах на деликатната си четка. Сякаш самият Ра бе поръчал на вятъра да нарисува тази красива картина само за нея.

В отминалите времена биха увековечили такъв момент върху прашни стени чрез недодялани рисунки на лешояди, крака без тялото им и зигзагообразни линии. Времената, за щастие, се бяха променили. Веднъж приятелките й да дойдат, и Колин ван Вербентенгарден щеше да фотографира Клео, а снимките щяха да се появят в Teen Vogue. Да можеше само списанието да намери пътя към вечния живот. Тогава леля Нефертити доста щеше да бъде надвита.

След три часа проби на бижута и тоалети, два часа фризиране и макиаж, фантастичен пилинг на краката със сол от Мъртво море, маникюр и педикюр Клео бе готова за снимките: за портретните снимки и за тези в цял ръст, за чувствените и за тези в действие, за царствените и за онези на камилата; за снимките, които щяха да я изстрелят нагоре, да й помогнат да си създаде име в света на бижутерския дизайн, където конкуренцията бе много силна. Рисунките и мострите й чакаха търпеливо своя ред, заключени в сейфа в бентлито на Ману. И той щеше да дойде, веднъж Клео да впечатли редакторите със своя професионализъм и добре овладян репертоар от пози.

Суха стажантка спря едно ATV пред палатката.

— Някакви новини? — попита тя. Косата й бе пристегната назад с шал, а на главата й за допълнителна сигурност имаше и чифт очила Gucci с бели рамки. Съвсем прост потник се издуваше над тесните й дънки.

„Хм, кой е моделът тук?“

— Джейдра не желае да чака повече. Ще изпуснем светлината.

„Къде сте?“

Клео наведе глава и погледна отново телефона си. Имаше обхват и заряд в батерията. Но не и нови съобщения. Мънистата на украшението на главата й иззвънтяха сигурно за последно и по-добре беше Клаудин, Блу и Лала най-сетне да се появят.

— Трябваше да са пристигнали още преди два часа. Нищо не разбирам — успя да изграчи тя пресипнало, въпреки топката косми, която сякаш бе заседнала на гърлото й. — Ами ако е станала катастрофа?

— Тогава имаш три минути да ги изстържеш от асфалта, или снимките се отменят — отвърна й грубо стажантката, после натисна газта и отпраши сред рева на мотора.

Клео можеше да прати ново съобщение, но имаше ли смисъл? Вече бе пратила единайсет с различен тон всяко, а досега не бе получила дори един отговор. В друг случай Клео би се зачудила дали приятелките й не са полудели? Но не и днес. През последния час в училище те не спряха да й пишат и брояха минутите, нетърпеливи да дойдат при нея на снимачната площадка.

Клео погледна фолиото, увито около краката й да предпази педикюра. После се заклати на пети към своя плешив спасител.

— Намери ли ги?

Ману стоеше в дъното на палатката с четирима гардове, наети да охраняват съкровището. Той провери едновременно трите мобилни телефона, вдигна тъмните си очи и се усмихна широко.

— Точно сега паркират.

— Благодаря ти, Геб! — Клео протегна ръце за прегръдка, но виртуална, от страх да не би да разроши перата на бюстието си.

— Благодарностите към Геб са съвсем на място. — Той отвърна на прегръдката.

— Събирайте се — извика Джейдра, редакторката, която всяваше страх.

Тя скочи от ATV-то на стажантката и събра екипа си. Късата й изрусена коса, бялата като кисело мляко кожа и коктейла от крещящи пръстени на всеки пръст донесоха на Клео дълго желана утеха. Конкуренцията в бизнеса с бижутата очевидно не бе така силна, както тя смяташе.

— Момичетата са тук и са великолепни! Трябва само малко да ги пооправим и да сменят дрехите. Ако не успеем да нагодим нещо сега, после ще го оправяме на фотошопа. Хайде, размърдайте се! Слънцето залязва. Мракът се спуска над нас.

„Великолепни ли каза тя?“

Клео винаги бе знаела, че Блу и Клаудин изглеждат добре. Привлекателни? Да. Интригуващи? Напълно. Екзотични? Сто процента. Но великолепни? По стандартите за красота на нормитата? Хмм, може би светът наистина бе готов за промяна.

— Клео!

Тя се обърна радостна. За първи път през целия ден някой се обръщаше към нея с името й, а не с „Египтянката“.

Беше Мелъди Карвър. В рокля от шифон с леопардова шарка.

„Светът напълно ли е полудял?“

— Ти какво правиш тук? — попита Клео и погледна над рамото й с надеждата да види другите зад нея. Но там, освен една блондинка с жълта рокля, която се препъваше по пясъка на токчета, друг нямаше.

— Къде са момичетата?

— Наистина ли очакваш да се появят след онова, което направи? — Присвити, сивите очи на Мелъди я гледаха обвинително.

— Моля? — Златното украшение на главата на Клео издрънча отново. — На мен ми казаха, че са дошли.

— Грешно са ти казали — Мелъди повдигна на рамото си падналата презрамка.

— Ще ми кажеш ли, моля те, какво става тук? И започни от там защо си облякла евтина имитация на роклята на Roberto Cavalli?

Блондинката пристъпи напред.

— Първо, не е имитация. Моделът е от ’89-а. И второ, приготви се ти да ни дадеш обяснения.

— Ти коя си? — рязко я скастри Клео, като внимаваше да не развали прическата си. — Барби?

— Това е Кандис, сестра ми — каза Мелъди. — Тук сме като представители на ГАЩИ да разберем защо съвсем умишлено се опитваш да разгромиш приятелите си. Бих очаквала това от Бека, но от теб? Имаш ли някаква представа какво направи? Всички са…

— О, Джейдра има право — прехласна се слаб като карфица мъж с червени прилепнали дънки, бял потник с Тутанкамон на него и три мюсюлмански шала. — Аз съм Джофри. Една дума. А вие, момичета, сте великолепни. Сигурно сте от Ел Ей. И двете сте втори размер, нали?

— Аз съм S в ханша, а горе съм XL — намигна му Кандис.

— Трябва да оправя някои неща. Ще се върна по-бързо, отколкото можете да кажете „смърцофаг“.

— Казва се саркофаг — поправи го Клео, може би за стотен път.

— О, боже, мо-зъ-чен срив — изпя той, докато се отдалечаваше.

— Мели, ти не ми каза, че ще участваме във фотосесия! — Кандис сияеше и се усмихваше на добре сложения фотограф.

— Няма да участваме! — сряза я Мелъди. — Тук сме, за да научим истината.

— Истината за какво? — попита Клео. Всичко наоколо се движеше толкова бързо. Жужащи асистенти. Липсващи приятелки. Великолепни нормита. Лъжливи обвинения. — Кълна се в Геб, нищо не разбирам.

— „Чудовището на нашата улица“? Интервютата с кристалните образи? Не се прави, че не знаеш.

— Не се правя! — изкрещя Клео. Нуждаеше се отчаяно от още блясък.

— Излъчиха го! Излъчиха интервютата, но не с размазаните образи.

— Чакай… Какво? — Тя се вцепени. — Как е възможно? — обезумяла попита Клео. — Аз бях там, когато…

— Аха! — Мелъди плесна с ръце. — Значи все пак знаеш нещо.

— И за миг не съм искала това глупаво шоу да се излъчи, дори когато лицата бяха размазани. Знаех, че е опасно. Защо бих поискала да го излъчат, без да са размазани? — Клео потърка пулсиращите си слепоочия. Умът й се опитваше да осмисли случилото се и защо приятелките й не бяха дошли. Питаше се как се бе стигнало до тази катастрофа. Всичките й приятели щяха да бъдат разкрити!

Стажантката спря ATV-то, допря ръце до устата си и се провикна:

— Джофри! Джейдра искаше момичетата облечени и на камилата още преди осем минути.

— Някой тогава да ми беше казал това преди девет! — изпуфтя той, докато буташе закачалките по щендера. — Хайде, момичета, идвайте тук отзад при мен — повика ги той.

— Идваме! — Кандис тръгна с несигурни стъпки към закачалките.

— Стой! — нареди Мелъди. Сестра й мигновено спря. — Не сме дошли тук заради снимките.

— Напротив, затова сте тук — примоли им се Клео. — Моля ви, направете го. Моля ви. Ще ти кажа всичко, което знам. Кълна се в Ра. — Тя вдигна лице към залязващото слънце. — Трябва да свършим с това, няма да отнеме много време. Дори ще ви дам няколко мостри от новата ми колекция бижута веднага щом я пуснем.

— Обещаваш ли? — попита Мелъди.

— Разбира се. Какво предпочиташ — повече чисто злато или скъпоценни камъни?

— Не! Обещаваш ли да ми кажеш какво знаеш за телевизионното шоу?

— Заклевам се и в деветте живота на всичките ми котки.

Докато сестрите Карвър се преобличаха, Клео се опита да сглоби цялата картина на случилото се. Шоуто е било излъчено… с ясни образи… но как? Не можеше да си представи, че това бе дело на Брет зад гърба на Франки. Той изглеждаше твърде честен, за да постъпи така. Нищо че бе излизал с Бека, Клео все още не можеше да повярва в това. Какво би могъл някой като него да види в… о, боже! Бека!

Първа се показа Мелъди. С черна перука тя досущ приличаше на маскирана за Хелоуин Клео, но без дързостта. Роклята бе направена от напластена бяла коприна с преплетени златни нишки в нея, без ръкави и с дълбоко остро деколте и сега, на лекия вечерен бриз, се издуваше като платната на кораб. Сивите й очи бяха силно очертани с тюркоазна очна линия; носеше златни изкуствени мигли. Дори без накитите, които момичетата щяха да сложат в последния момент от съображения за сигурност, тя отговаряше на описанието „Когато кутюрът на Кайро срещна красавицата от Вавилон“.

— Ей — каза Клео полуусмихната. — Изглеждаш добре.

Мелъди се усмихна.

„Най-накрая“

— Марк Антоний, Марк Антоний, где си ти, Марк Антоний? — извика Кандис с ръка на отчаяното си сърце. Перуката й бе същата като на сестра й, но роклята й беше златна, очната линия бе черна, а също и изкуствените мигли. Джейдра бе права: сестрите Карвър несъмнено бяха великолепни. Но Клео изпитваше твърде много благодарност, за да изпита и ревност. Освен това нейната коса беше естествена! А това не бе малко.

— След мен — стажантката ги поведе през палатката, покрай изпълнените с възхищение очи на екипа. Но дори и да ги нямаше тези погледи, Клео знаеше, че триото бе достойно за Vogue.

— По-добре казвай какво знаеш — каза Мелъди, като внимаваше някой да не ги чуе. — Защото иначе свалям перуката и си тръгвам.

— Добре. — Клео изпусна въздишка и си призна за плана да изтрие филма. Което сега й се стори лудост. Трудно бе за вярване, че почти беше сторила нещо толкова недостойно само да бъде тук, с цяла тумба презаредени с кофеин и недохранени нормита, които цял ден я наричаха „Египтянката“.

— Значи, ти казваш, че нищо не си направила?

— Нямаше нужда. От телевизията отхвърлиха шоуто.

— Тогава как…

— Бека — прекъсна я Клео. — Сигурно е хакнала компютъра на Брет, след като си тръгнах.

— Казах ти да не й се доверяваш — напомни й Мелъди.

— Не съм. Но имах нужда от помощта й.

Мелъди кимна бавно, като се постави на мястото на Клео, без да я съди.

— Какво да правим сега?

— Не знам. Да се усмихнем? — саркастично изрече тя, когато стъпиха на площадката.

— Иха — възкликна Кандис. — Чувствам се, сякаш съм попаднала в една от онези бутилки, които продават на летищата, и в които има плаж и море.

Клео се засмя. Кандис имаше право. Пясъкът бе оцветен в розово, жълто и оранжево и отляво бе струпан по-нависоко, отколкото отдясно, сякаш някой го бе изсипвал там. В по-ниския край с крака, свити под телата им, седяха три камили, преживяха бавно и въздишаха.

— Невероятно. Това е точно както съм го намислил — изрече мускулест мъж с черен потник, камуфлажни шорти и руса опашка. — Аз съм Колин ван Вербентенгарден — той подаде ръка на Кандис. — Но повечето хора ми казват само Ван Вербентенгарден.

— Кандис. Но повечето хора ми казват само Невероятната.

Клео и Мелъди се засмяха.

— Ще добавя бутилката и корка след това — обясни Ван Вербентенгарден. — Концепцията е следната: вие трите сте египетски царици, изхвърлени на брега в тази бутилка, и…

— И сме дошли на мисия в Америка да споделим с днешните тийнейджъри тези скъпоценности? — довърши Кандис мисълта му.

— Съвсем точно! — възкликна Ван Вербентенгарден.

— Да — кимна Кандис. — Виждам всичко.

— А аз виждам как след снимките двамата с теб трябва да излезем и да поговорим. — Той й намигна.

— Зависи — пошегува се Кандис.

— От какво?

— Как ще изляза на снимките.

Кандис си я биваше.

— Това е най-малката ми грижа — Ван Вербентенгарден намигна отново, докато един асистент преметна през рамото му фотоапарата като Калашников, а после насочи вниманието си към куфар с различни обективи.

Над главите им блестяха светлини с формата на звезди и хвърляха вълшебен отблясък по разноцветния пясък. Всичко беше съвършено. Скъпоценностите на леля Нефертити щяха да се влюбят в обстановката.

— Никога нямаше да ми хрумне, че това трябва да прилича на бутилка — призна си Клео.

— Нито пък на мен — обади се и Мелъди.

— Нито пък на мен — каза Кандис. — Прочетох това на клипборда на Джофри.

Клео се разсмя.

Мелъди погледна, сякаш искаше да каже: „Какво друго може да се очаква от Кандис?“.

— Така, момичета, хайде да се качвате на камилите — подкани ги стажантката.

Сестрите се погледнаха тревожно. Но не и Клео. Тя се бе качвала на камила в зоологическата градина в Занзибар, когато беше на седем. И доколкото си спомняше, не бе много по-различно от това да яздиш тромав бавен кон — нещо, което тя също беше опитвала в Занзибар.

— Стойте на пътеката, за да не развалите пясъка. Всяка камила си има стикер на гърбицата с вашето име и нейното. Моля ви, идете при вашата камила и чакайте да дойде каубоя и да ви помогне да ги вдигнете.

— Ние можем и сами — засмя се Клео.

— Добре ти се получи — рече Кандис.

Колкото по-близо отиваха до камилите, толкова повече миризмата на мокро сено и котешко сандъче ставаше нетърпима.

Кандис се намръщи.

— Пфу, какво е това?

— Камилски задник — засмя се Мелъди.

— Мисля, че на моя му стана зле — Клео запуши нос и се наведе да прочете името на гърбицата. — Не се бой, Найлс — изгука тя и извади от деколтето си малко шишенце парфюм. — Това трябва да свърши работа. — Тя обиколи камилата, като пръскаше от парфюма със смола из вонящия въздух. Найлс кихна. Тя пръсна. Той кихна. Тя пръсна.

— Може ли и аз да пръсна малко от това? — попита Кандис.

Клео й подметна парфюма.

— Ех, Хъмфри, с момчетата вече не сте сами — Кандис натисна пулверизатора. — Пред вас стоят модели. Трябва да ухаете прилично.

Тя хвърли шишенцето на Мелъди. След първото пръскане, Луксор кихна, скочи на крака и побягна. Найлс и Хъмфри го последваха.

— О, божичко, къде е каубоят? — извика Джейдра, докато камилите кихаха, бягаха панически и ритаха красиво оцветения пясък. — Къде е?

— Тук е! — изтрещя гласът на една набита брюнетка в каубойски дрехи и черни ръкавици. — Какво става?

— Декорите ми! — извика Ван Вербентенгарден. — Направи нещо, каубой!

— Казвам се Кора! — каза тя, докато приготвяше ласото на дънките си. — Исусе, как може някой с име като Ван Вербентенгарден да не може да запомни Кора!

— Само ги върни, слънцето скоро ще…

— Да, знам, ще залезе — тя се качи на едно ATV, натисна газта и потегли към стадото. Но ревът на двигателя още повече уплаши камилите.

Клео и Кандис сключиха ръце една до друга, за да се предпазят от хвърчащия пясък. Но за разлика от останалата част от паникьосания екип, те отказаха да се приютят в палатката. Ситуацията, въпреки хаоса, бе доста комична.

— Започвай да снимаш, Ван Вербентенгарден! — извика Джейдра. — Не ти плащам да лапаш мухите.

— И какво по-точно да снимам? — изкрещя Ван Вербентенгарден на свой ред. — Нямам модели, нямам бижута, нямам видимост.

— Тогава се гръмни! — изрева Джейдра и насочи пръст към него.

— Ти се гръмни — изсумтя той.

— Овес? — провикна се Кора и хвърли храна, докато минаваше покрай животните. — Кой иска овес? — тя хвана ласото и се приготви да го хвърли. Но камилите не се подкупваха лесно с храна, нещо, което Кора като камиларка трябваше да знае.

— Найлс, Хъмфри, Луксор? — провикна се някой от върха на пъстроцветната дюна. — Найлс, Хъмфри, Луксор? — Имаше музика в този глас. Той бе тъй чист, ясен, ангелски.

— Мели? — Кандис затаи дъх, щом видя сестра си цяла в злато от залязващото слънце, а дрехата й се вееше на вятъра. Приличаше на небесна богиня.

— Найлс, Хъмфри, Луксор? — пееше тя.

Джейдра и Ван Вербентенгарден прекратиха свадата си.

Звукът не приличаше на нищо, което Клео бе чувала досега, но си представяше, че сигурно съществува в отвъдното.

— Найлс, Хъмфриии, Луксор? — Извивките на Мелъди бяха като на славей.

Целият екип застина. Дори Кандис притихна.

— Найлс, Хъмфрииии, Луксор? — Неустоимият напевен глас бе като коприна, която се разстилаше върху смрачаващите се дюни. Ако Клаудин бе тук, би легнала по гръб и мирно би се предала.

Кора спря ATV-то.

— Найлс, Хъмфри, Луксор, в безопасност сте. Найлс, Хъмфри, Луксор, не се страхувайте. Върнете се.

Камилите спряха да тичат. Спряха да кихат, да реват и да хвърлят къчове.

— Найлс, Хъмфри, Луксор, върнете се.

И една по една те се върнаха.

Кора отиде при тях, завърза на вратовете им поводите и ги върна обратно към ремаркетата.

— Край на снимките — извика Джейдра и ритна една торба с овес, а после с отсечени стъпки се отдалечи. Цялото й излъчване казваше: не искам да знам за рисунките ти. И Клео не можеше да я вини. Снимките бяха пълна катастрофа. Но беше забавно.

Мелъди скочи от дюната и затича към тях, без да се смути от вълнуващото изпълнение.

— Как го направи? — Кандис бе поразена.

Хората от екипа приближиха да видят отблизо момичето с божествения глас. Но приближаха ли, изведнъж ставаха неуверени и напрегнати, без да знаят какво да правят: дали да й благодарят, или да отправят молитва към нея. Затова повечето просто продължаваха нататък.

— Мисля, че гласът ти се е върнал! — Кандис силно прегърна сестра си. Когато се разделиха, перуките и на двете се бяха килнали рошави на една страна.

— Странна работа, а? — Мелъди свъси вежди. — Само повиках камилите. Не знаех изобщо какво ще излезе навън от устата ми. Но беше нещо като пеене.

— Трябва да се обадя на мама и татко. Те ще полудеят от радост. — Кандис забърза към масата, върху която имаше камера.

— Защо отиваш там да се обадиш? — попита Мелъди.

— Защото после ще попитам Ван Вербентенгарден дали прави снимки за годишници — призна Кандис и виновно се подсмихна.

Мелъди се засмя.

— Може ли да се преоблечем вече? Развивам синдром на раздялата с горнището си с качулка.

Клео кимна. След това, което чу, би направила всичко, което Мелъди пожелае. Мелодорк беше нещо като повелител на камилите! Клео изгаряше от нетърпение да се сдобри с Дюс и да му разкаже всичко.

— Изумително — посрещна ги Ману в палатката. Очите му бяха насълзени. — Това беше просто изумително.

— Благодаря — отвърна скромно Мелъди.

— Майка ти тук ли е? — попита той.

— Не, дойдох със сестра ми.

— Ех — той въздъхна като човек, който си припомня скъп спомен. — Предай на Марина много поздрави от Ману. Беше толкова отдавна — нежна усмивка се застоя на лицето му за кратко, а после Ману се обърна към Клео. — Ще опаковам скъпоценностите. Ще те чакам при колата.

— Мисля, че ме объркахте с някого — каза Мелъди.

— О, не — засмя се той. — Този глас не може да се сбърка. Точно като на майка ти. Марина можеше да накара всички да направят, каквото пожелаеше. Толкова бе опияняващ.

— Съжалявам, но мама се казва Глори. Глори Карвър. От Калифорния.

— Сигурна ли си?

— Ману, не ставай глупав — сопна се Клео. — Как може да не знае коя е майка й.

Той се вглеждаше в лицето на Мелъди, така че Клео доста би се поуплашила, ако не го познаваше.

— Ману!

Той поклати глава.

— Права си. Мисля за друг.

Мелъди му прости с усмивка.

— Помня, че бях чул, че дъщерята на Марина имала незабравим нос, който приличал много на гърбицата на камила. — Той се засмя. — А твоят е съвършен. Грешката е моя. Съжалявам.

Той се обърна и си тръгна.

— Съжалявам, Мелъди — каза й Клео. — Той обикновено не се държи така странно.

Мелъди не отговори.

— И също съжалявам, че не ти се доверих — добави с усмивка. — Ще ми простиш ли?

Мелъди се взираше напред с празен поглед.

— Ще спра да те наричам Мелодорк. — Клео запърха игриво с мигли. — Ей — викна тя рязко, — слушаш ли ме?

Но Мелъди мълчеше. Тя стоеше там, взираше се в минаващите камили и стискаше носа си.

Ако Клео не бе така нетърпелива да се сдобри с приятелките си и да остави цялото това изпитание зад гърба си, тя сигурно щеше да попита новото си попълнение какво се е случило. Но вместо това, тя скочи в лимузината и тръгна обратно към Салем. Бе отсъствала от града само няколко часа, но й се струваше, че бе изминала цяла вечност.