Чудовището на нашата улица

Осемнадесета глава Царицата остава зелена

Последният звънец удари и сложи край на деня. Тя бе оцеляла.

Третият ден на училище без приятелки беше същият като втория, който на свой ред беше съвсем като първия: невъобразим! Клео никога не бе очаквала, че ще бъде подложена на социална екзекуция. Какво щеше да последва сега? Клаудин щеше да си присади коса? Лала да си купи ножове за обезкостяване? А Блу щеше да се пече през лятото на пясъците в Сахара? Изправена пред немислимото, тя трябваше да използва ситуацията по възможно най-добрия начин и да прегърне живота след смъртта… или поне да накара всички да мислят, че го е прегърнала.

Добре че беше Дюс. Той винаги стоеше залепен за нея като смола. Но след седемдесет и два часа баскетбол, обикаляне по магазините за слънчеви очила, обяди без клюкарстване и миризливи момчетии, Клео започна да се отегчава.

— След четирийсет минути ми започва тренировката — каза й той, докато придържаше вратата с подметката на кецовете си. — Искаш ли да хапнем по едно парче пица преди това?

Клео видя отражението си в кафявите му авиаторски очила Carrera. Зад гърба й — мрачно октомврийско небе… обикновено черно поло… безизразни очи. Тя въздъхна. Спорт и пица — в това ли се бе превърнал животът й?

Наоколо й учениците от „Мърстон Хай“ излизаха на талази от сградата с цвят на горчица. Приятелите като магнити се събираха, нетърпеливи да споделят преживяванията си от следобеда, преди да се приберат у дома и да почнат да си пращат съобщения. Това бе най-самотната част от отшелничеството й. Часът, който я изпълваше с най-много ужас.

— Наистина не разбирам — оплака се Клео за кой ли път през последните седемдесет и два часа. — Как е възможно някой да пренебрегне Teen Vogue заради някакви си аматьорски тийнейджърски филми?

— Те губят — отвърна Дюс разсеяно, като се поздрави охотно с друг баскетболист и му обеща да се видят след малко на игрището.

Като прикри раздразнението си от това прекъсване, Клео сграбчи Дюс за лакътя. Готова да започне спускане по входните стълби на училището, водещо отвъд смъртта, и олюлявайки се на седемсантиметровите си чехли от кожа на питон, тя попита:

— Вярваш ли, че може да размислят?

— Не знам. Ти? — Дюс кимна на друг приятел от баскетбола.

— По-добре да го направят. Снимките са след тринайсет дни.

— Чакай, те нали се оттеглиха?

— Не съм казала още на редакторите за тази история с „отказването“.

— Браво — Дюс вдигна ръка на следващия приятел. — А уж мумиите нямали сърца, и то смели.

Клео смъкна ръката му.

— Мислех си, че досега сами ще са се върнали на четири крака.

Точно тогава покрай тях минаха Клаудин, Лала и Блу. Те се смееха и размахваха чанти, като че това бе последният ден на училище. Момичетата спокойно можеха да замахнат с тях и в сърцето на Клео. Повече от това нямаше да могат да го разбият.

— Може би трябва да поговориш с тях — предложи Дюс, след като прекосиха двора на училището.

— Да, и какво да им кажа? — Клео пусна ръката му. — „Извинявайте за безценната възможност, която ви давам да носите скъпоценните накити на леля Нефертити?“ Или: „Ще ми простите ли някога, че ви уредих да се снимате в първокласно списание?“. А може би: „Вината е моя, че гарантирах за вашия професионализъм като модели!“. — Тя викаше, без да се интересува дали острият слух на Клаудин ще долови всяка дума, напоена със сарказъм.

— Да — Дюс намести шапката на главата си. — Остави ги. Хайде да си вземем пица.

Зад гърба им се чуха забързани стъпки.

— Мисля, че го изпуснахме — изрече разочарован момичешки глас.

— Знаех си, че трябваше да се разделим — отвърна неясно другото момиче. — Ами ако Симона и Мади го намерят първи?

— Все едно, ние сме от театралния клуб. Ние ще успеем. Ааааа!

Клео се извърна и видя две момичетата от девети клас, облечени в трико и наметала. Лицата им бяха бели, а устните червени като череши. Ако не бяха восъчните им зъби, човек би си помислил, че са се блъснали в незасъхнала картина на канадското знаме.

Вместо да продължи след Дюс към пешеходната пътека, Клео спря.

— Извинете, защо сте облечени така?

Русото момиче, което очевидно бе боядисало косата си с черен спрей, тъй като на гърба й стоеше един непокрит жълт участък, свали вампирските зъби, наведе се и прошепна: — Не си ли чула? — миришеше на аерозол и балсам за устни с аромат на череши.

Клео повдигна вежди и поклати глава.

— Брет Рединг провежда кастинг за риалити шоу с чудовища. CW29 също ще го излъчват.

— Аз чух за Fox — обади се естествено черната.

— Но вие не сте чудовища — възрази Клео, като оглеждаше опустяващия двор за някакво обяснение.

— Напротив, чудовища сме — смигна чернокосата и свали зъбите си.

— Това звучи като поредната шега. — Клео се направи, че не забеляза помахването на Дюс. — Мога ли да знам откъде чухте за това?

— Защо питаш? И ти ли искаш да участваш? — подозрително попита Русия кичур.

— Само недей като вампир — заяви брюнетката.

— Може да опиташ като красива вещица? — предложи русата. — Видяхме купища неща за вещици в гардероба с костюмите. Стаята на театралния клуб сигурно още е отворена и можеш да погледнеш, ако искаш.

— А защо не зла Барби? — предложи Естествената брюнетка.

— Или пък някой караконджул? — засмя се Русия кичур.

— О, да! — разхили се приятелката й. — Можеш да провесиш китайско зеле от носа си.

— Китайско зеле? И защо? В това няма никаква логика!

— Обичам да го произнасям. Зе-ле, зе-ле, зе-ле.

Те се разсмяха.

Клео ги изгледа кръвнишки. Ако главата й можеше да се завърти още по-бързо, тя щеше да политне като хеликоптер.

— Откъде разбрахте за това шоу?

Русия кичур бръкна в кожената си раница и подаде на Клео смачкан лист.

— Нали познаваш онова момиче от вашия клас… с бабешките очила и откачени чорапогащници… винаги върви след бившата на Брет и пише?

Клео кимна. Хейли!

— Тя ми го даде в стола.

Клео смачка листовката.

— Повярвайте ми, това е поредният номер.

— Все едно — каза Русия кичур и сложи зъбите си. — Ти губиш.

Момичетата се втурнаха да дирят слава, а Клео хвърли листовката в кошчето с такъв замах и свистене, който щеше да впечатли Дюс, ако го бе видял. Но той стоеше подпрян на един пожарен кран с гръб към нея и барабанеше с пръсти на песента, която гърмеше от айпода му.

Клео издърпа едната слушалка от ухото му.

— Готово.

— Какво стана? — попита Дюс.

— Някакви шантави нормита, които искат да участват във филма на Брет — намуси се Клео. — Не е за вярване, че някой би пожелал да участва.

— Имаш предвид нормита, нали? — Той няколко пъти нетърпеливо натисна бутона на светофара.

— Не, имам предвид някого изобщо. Това е самоубийство.

Светна зелено.

— Аз ще участвам — каза Дюс и стъпи на платното.

Клео го издърпа обратно за яката на коженото яке.

— Какво? Защо не си ми казал?

— Мислех, че е ясно.

— Ясно? — Несигурността пропълзя през корема й и се уви около сърцето и. — И защо да ми е ясно, че ти ще участваш във филма, който проваля живота ми? За мен би било ясно да дойдеш да ме подкрепиш на моите снимки. А не да подкрепяш врага!

Една възрастна жена мина край тях, като влачеше крака. Тя изгледа Клео с презрение и вероятно се зачуди защо такова хубаво младо момиче прави сцена на светофара. Клео сбърчи носле и се оплези на стария прилеп. Ужасена, жената извърна поглед. Това не реши нищо, но поне я накара да се почувства по-добре.

Дюс взе ръката й в своята.

— Клео, забрави ли, аз не съм враг?

— Сега вече си! — Клео се отскубна и затича, колкото можеше, със седемсантиметровите си токчета. С всяка стъпка сърцето й се свиваше все повече. Бе останала напълно сама. Но самосъжалението трябваше да почака. Трябваше да измисли план. И то светкавично. Тя погледна назад към училището.

Лекият вятър и сивото небе обещаваха дъжд. Дворът пустееше. Само две превити фигури седяха със скръстени крака до пилона. Аха!

„Отлично?“

— Чакайте ме отзад под скамейките на стадиона срещу машината за закуски. Ако има някой, не ме заговаряйте — прошепна Клео, минавайки край тях, и без да поглежда назад, изкачи циментовите стъпала.

Тя нарочно отвори шкафчето си и пъхна учебника по история в златистата си чанта, в случай че Били, клюкарят, се мотаеше наблизо. Заслуша се да чуе дишането му и огледа пода за хартийки от Starburst. Нищо. Без да губи време, Клео излезе навън през страничната врата.

Клео рядко посещаваше задния двор на „Мърстон Хай“. Доколкото на нея й бе известно, от пистите излитаха камили, а футболната топка се правеше от чифт твърди сандали. Но работата беше на живот и смърт. Не можеше без изключения.

Когато пристигна, Бека и Хейли вече бяха там. След като се огледа да се увери, че стадионът бе празен, Клео се изкачи по пътеката и седна точно над двете си мишени. Тя отвори учебника и се престори, че чете за самоуправлението в британска Северна Америка. След още един бърз оглед тя удари с дървения си ток алуминиевата редица.

— Чувате ли ме? — измърмори тя. — Чукни веднъж за „да“.

Чук.

— Сами ли работите?

Чук.

— Кой ти каза за филма? — прошепна тя, като се питаше дали някой от РАД е издал информацията.

— Рос Хийли от Втори канал — отвърна Бека шепнешком. — Бях в списъка с препоръчители във филмовото резюме на Брет. Казах, че Брет е много добър режисьор, но това беше, преди Рос да ми каже за кинопропагандата на зомбитата. Боже, защо не попитах за какво става дума, преди да дам препоръките? Чувствам се като такъв…

Клео чукна с токче.

— Сега няма време за чувства. Отговаряй само на въпросите. — Тя отгърна учебника на следващата страница. — Какви са целите ти?

— Първо, да спра пропагандата, като спра филма. Второ, да докажа, че в Салем живеят чудовища и да ги изправя пред съда. Трето, да си върна Бр…

Чук.

— Без емоции.

— Извинявай.

Клео внимателно обмисли трифронтовия план. Първата цел съвпадаше с нейната. Спирането на филма щеше да накара момичетата да молят за прошка, и най-вече, щеше да ги накара отново да се посветят на Teen Vogue. Тогава щеше да елиминира Бека, преди да е успяла да каже „цел номер две“.

— Имаш ли план?

Чук.

— Казвай.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя? — попита Бека. Преимуществото бе вече на нейна страна.

— Нали съм тук? — троснато отвърна Клео.

— Това не е достатъчно — на свой ред се тросна Бека.

Клео се оплези над главата на Бека. „Това смотано норми дава ли си сметка с кого си има работа?“

— Може да си шпионин — обясни Бека.

— Ами аз съм — рече Клео, като мислеше бързо. — Но не работя за тях, а срещу тях. Следя ги от години.

Бека и Хейли си размениха няколко реплики шепнешком.

— Защо?

— Мразя зомбитата. Дълга история. — За миг Клео изпита вина, задето предаде Джулия, но това бе война. И ако да оцелееш, значеше да говориш щуротии за немъртвите, така да е. Тя го правеше за тяхно добро.

— Кой е водачът им? Какво искат? Какви са слабостите им?

Клео стисна устни. Тя искаше да саботира филма, не да унищожи приятелите си. Царицата не бе предател.

— Нека и ние се присъединим към каузата ти — настоя Бека.

— Не може. Аз работя сама.

— Тогава каква е ползата от теб?

— А от вас? — отвърна Клео.

— Знам всички пароли на Брет. Мога да вляза в компютъра му и да изтрия филма преди излъчването му.

„Не е зле!“

— Как ще се вмъкнеш у тях?

— Той работи от училище. От аудио-визуалния кабинет.

„Никак не е зле!“

— А ти какво можеш да предложиш? — попита Бека.

— Мога да разбера, когато филмът е готов, и така ти ще знаеш кога да го изтриеш — опита Клео.

Ново шепнене.

— Добре — съгласи се Бека, сякаш правеше огромна услуга на Клео. — Значи ли това, че участваш?

— При две условия — Клео отвори нова страница от учебника. — Първо, никой не бива да знае, че съм член на ЛОВ. Съгласни?

— И защо не?

— Съгласни?

Чук.

— И второ, двете с Хейли ще спрете да пишете тази тъпа книга за мен.

— Ти знаеш за нея? — попита Хейли с нейния тънък гласец.

Клео чукна с крак.

— Имаш предвид „Бек става по-добра отвсякога, или истинската история на едно завръщане към училищната слава, след като едно друго момиче, чието име няма да споменавам — КЛЕО — се прицели в Брет, но после бе уцелена от Бека, а след това каза на цялото училище, че Бека има склонност към насилие и всички трябва да я отбягват на всяка цена“. Да, знам за нея.

Като дим шепотът се надигна между седалките.

— Имаме ли сделка? — нетърпеливо попита Клео.

Чук.

— Добре. — Клео стана и тромаво тръгна надолу. — Ще държим връзка.