Чудовището на нашата улица

Четвърта глава Превземане

Франки затърси из паметта си упътване за действие в случай на нападение от тълпа нормита. Може би когато я бе конструирал, Виктор бе инсталирал нещо в мозъка й. Но единственото, което успя да изрови, бе… залягай!

Тя се просна по корем на балатума и разпери ръце като морска звезда, за да не стърчи от никъде. Със стоманени остриета ужасът се въртеше в стомаха й като перките на окачен вентилатор. Дишаше като уплашено животинче. Франки стисна очи и…

— Прилича на полумесец тази вечер — прошепна мъжки глас.

„Каква беше онази теория за убийците и празните приказки?“

— Хайде, действай! — извика Франки.

— До-бре — отвърна гласът.

Франки стисна още по-силно очи. Картини на скърбящите й родители се заредиха пред очите й. Сигурно тогава, когато нея вече нямаше да я има, те щяха да са в по-голяма безопасност и нямаше да са така изтощени. Тази мисъл й даде киловати спокойствие.

— Давай! Направи го!

Похитителят сложи нещо на пода до главата й.

„Пистолет? Ножица за шевове? Клещи за вадене на болтове?“ Бе твърде уплашена дори да надзърне. Той стоеше надвесен над нея. Усещаше топлината му. Чуваше дишането му. „Какво чака?“

— Какво чакаш?

Той сложи тънък чаршаф върху провисналите й момчешки шорти.

— Ето.

Тя си позволи да отвори очи.

— Уби ли ме вече?

— Да те убия? — той се засмя. — Току-що ти спасих кожата! Съвсем буквално.

Франки седна.

— Какво?

— Блестеше като полумесец, затова те покрих — гласът изведнъж й се стори познат.

— Били?

— Да — прошепна невидимият й приятел.

Франки се разсмя. Пръстите й спряха да пускат искри. Тя стана на крака.

— Влязох през прозореца. Дано не възразяваш — рече той от тъмнината.

— Никак даже — тя засия. — Какво правиш тук?

— Наминах да те видя — каза той нежно. — И да ти донеса това — той сложи нещо в ръката й. Беше тухлата, само дето се оказа, че не е тухла. Беше кутия, увита в сребриста хартия.

— Какво е това? — попита Франки, докато разкъсваше хартията. В дланта й лежеше бял правоъгълник. — Айфон?

— Айфон 4, ако трябва да сме точни. Опитвах да ти се обадя, но операторът каза, че телефонът ти е изключен, и си помислих, че може да ти свърши работа.

— Как го…

— Клод го купи вместо мен — отвърна той.

— Но той е много скъп.

— Е, аз не си харча джобните за кино. Влизам безплатно. А колкото до дрехите…

Тя се засмя. Беше се досетила, че Били се разхожда гол през цялото време. Иначе целият град щеше да стане свидетел на чифт реещи се по улиците панталони.

— Включи го — прекъсна той мислите й.

Франки натисна кръглото копче. Бледозелена орхидея озари екрана.

— Това е снимка, на която аз държа зелено цвете в ръка. Ако искаш, може да я смениш — той щракна през страницата с цветните икони и отвори телефонния указател. — Качих номерата на всички, както и информация за всеки контакт — той докосна един оранжев квадрат. Появи се безкрайно дълъг списък с албуми. — И музика, разбира се.

Франки се взираше в подаръка, без да знае какво да каже. Но не наелектризиращият телефон я остави безмълвна. Не бяха нито албумите с музика, нито страниците с приложения, нито пълният указател. Беше добротата му.

— Толкова мило, Били, благодаря ти.

— Няма за какво — отвърна той, макар да имаше. — О, виж и това. Когато токът спря, свалих приложение със свещ. Така ще можеш да виждаш в тъмното.

Франки докосна екрана. Наоколо й затрептя дигитална топлина.

— Това е просто свръхнаелектризиращо — възкликна тя и допря телефона до гърдите си. — Какво съм направила, за да го заслужа?

— Какво ли не. Ти пое риск заради нас и макар да не успя съвсем, всички сме ти благодарни.

— Всички? — Въртящите се остриета в стомаха й започнаха да намаляват скоростта си. — Значи никой не ми е ядосан?

— Само някои от родителите, но не и ние. Цялата история с Брет и травмата му беше доста смешна.

Франки се усмихна с цялото си тяло. Ако облекчението беше електричество, тя щеше да освети цяла Америка.

— Толкова ти благодаря, Били — рече тя на тъмнината. — Бих те прегърнала, но…

— Да, все пак съм гол — отвърна той. — Разбирам.

Франки се засмя.

— Впрочем, къде са родителите ти? — попита той.

— Ами, не са тук — отвърна тя неопределено.

— Кога очакваш да се върнат?

— Утре по някое време.

— Отлично — Били запали дигиталната свещ на своя телефон и я насочи към матирания прозорец.

— Какво правиш? — Чувството на параноя отново обхвана Франки. Дали това не беше капан?

— Няма страшно — отвърна Били, без да отмества свещта. — Гледай…

Неочаквано прозорецът изскърца и се отвори. Един по един, всичките й РАД приятели се вмъкнаха вътре.

— Не беше безопасно да се срещнем под въртележката, затова решихме, че може да се съберем тук — поясни Били. — Дано нямаш нищо против.

За пореден път добротата му я остави без думи. И така, Франки вдигна своята дигитална свещ до неговата, за да му покаже, че няма нищо против.