Зона 51: Легендата

2.

12 426 г.пр.Хр. по Земния календар:

Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“

Това бе четвъртата планета около звездата, разположена там, където бе най-подходящо да възникне разумен живот. Бе избрана тъкмо по тази причина. Някога повърхността й бе яркозелена, пулсираща от живот, но сега по-голямата част от сушата бе изгорена от оръжия. Четирите континента бяха превърнати в безжизнени пустини, цветущите някога градове — в руини. А там, където навремето се издигаше островът с Храма на боговете, сега се плискаше само черна вода, пълна с останки и трупове.

Войната — или по-точно бунтът — вече привършваше. Битката се водеше само на едно място — огромна площ, оградена с шестметрови дебели стени, дълга над два километра и широка осемстотин метра, разположена сред равна долина. Вътре върху грамадна метална шейна лежеше аирлианският кораб-майка. Металният кораб бе дълъг километър и половина и широк четиристотин метра. Външната му обшивка също бе от черен метал, но сега бе надупчена и прогорена от оръжията, с които го обстрелваха.

Зад стените бе отрупано огромно множество. Стотици хиляди човеци, едва шепа оцелели от многомилиардната армия. Водеха ги няколко екипа от Богоубийци, въоръжени с единствените оръжия, които можеха да унищожават завинаги аирлианските врагове.

Донхад се намираше точно зад предната линия от Богоубийци, когато те започнаха да пробиват с насочени взривове отвори в стената на бункера. Тя не беше Богоубиец, а учен, но знаеше, че трябва да е с първите. Налагаше се да действат умело, за да отнемат инициативата от притиснатия противник.

Първият, който се промуши през взривния отвор, бе убит на място от златист лъч. Същата съдба сполетя и втория. Третият пъхна дулото на оръжието си в отвора и пусна няколко откоса на сляпо. Богоубийците действаха в екипи от по двама души — единият бе въоръжен с автоматично оръжие, а вторият — с меч. Странна, но необходима комбинация, за да могат да се справят с аирлианците.

Донхад се приближи към стената. Името й означаваше, че е най-голямата дъщеря на Дон, един от първите водачи на въстанието. Той бе разпънат на X-образен кръст от жреците, които служеха на своите чуждопланетни господари и на техните омразни Водачи. Сега както жреците, така и Водачите бяха изтребени. Намираха се пред последното огнище на аирлианската защита и с унищожаването му щяха да премахнат властта на пришълците.

Следващият екип от Богоубийци се промуши през отвора. Този път не ги посрещнаха с огън — изглежда стрелбата бе дала резултат. Донхад ги последва. Мъжът с пушката стреляше в движение, прескачайки трупове на избити пришълци. Изстрелите му бяха насочени към последния пришълец в помещението, който изстрелваше златни лъчи с някакво издължено копие. Странното същество изведнъж рухна на земята.

Създанието бе по-високо от човеците, почти три метра на ръст. Имаше червеникава коса и уши, които се спускаха почти до раменете му. Очите бяха като на котка, но червени.

Ръцете, с които стискаше копието, бяха с по шест дълги бледи пръста.

Кръв шуртеше от раните върху гърдите на пришълеца, но Донхад знаеше от опит, че разполагат само с няколко минути, преди създанието отново да отвори очи и раните му да изчезнат. Задачата на втория Богоубиец бе да не допусне това да се случи. Той завъртя меча си с опитна ръка и отсече главата на чуждоземеца. Само този меч — откраднат от аирлианска оръжейна — можеше да попречи на „възкресяването“ на пришълеца. Върху острието бе нанесен слой, който прогаряше краищата на раната и възпрепятстваше регенерирането на клетките.

Донхад се огледа и забеляза други подобни отвори, през които нахлуваха нови екипи Богоубийци. Корабът-майка — крайната цел на тази атака — бе точно пред тях.

Мъжът с пушката бе уцелен със златист лъч от един аирлианец, който се спотайваше между краката на шейната. Донхад се стрелна напред и сграбчи пушката. Опря приклада в рамото си и стреля така, както я бяха учили. Аирлианецът отсреща се строполи с димящи рани в гърдите.

Пришълците бяха притиснати в капан. Корабът-майка не можеше да излети, тъй като човеците вече бяха взели под свой контрол Главния страж, който контролираше изстрелването. Освен това бяха разрушили и „хищните нокти“ — бойните кораби на аирлианците. Всичко това бе станало с цената на огромни жертви и опустошаването на по-голямата част от планетната повърхност. Но дори тази цена бе за предпочитане пред робството. Донхад се надяваше, че когато всичко приключи, ще успеят да възстановят част от щетите.

Тя притича до металния крак и се притисна към хладната му повърхност. Намираше се на десетина стъпки под дъното на грамадния кораб. Вторият Богоубиец я застигна и се забави, колкото да довърши пришълеца, когото бе простреляла. Беше едър як мъж с дълга черна коса, която се спускаше до раменете. Лицето му бе като издялано от скала, между дясното му око и брадичката се извиваше зловещ белег.

— Гуалкмай — представи се той, докато шареше с ръка по металната повърхност на крака.

— Донхад.

Тя правеше същото. Скоро напипа една вдлъбнатина.

— Ето тук.

Тя сграбчи окачения на шията й медальон и го притисна във вдлъбнатината. Върху стената се появиха очертанията на врата, висока три метра и широка метър и половина, която се плъзна встрани. Отзад имаше шахта на асансьор.

— Да изчакаме подкреплението — предложи Гуалкмай.

Донхад поклати глава.

— Не можем да чакаме. Пришълците ще взривят кораба. Ако избухне, ще унищожи целия континент. Трябва да узнаем истината. А и Граалът сигурно е вътре.

Тя влезе в шахтата. Гуалкмай я последва, без да се двоуми. Вратата се затвори и те се понесоха нагоре.

— Бъди готов — предупреди го Донхад.

Скоро асансьорът спря. Гуалкмай изруга, когато вратата се отвори неочаквано. Двамата подадоха предпазливо глави. Намираха се в коридор, който завиваше дъговидно след около петнадесет метра.

Докато се придвижваха, Донхад не сваляше приклада на пушката от рамото си. Малко по-нататък коридорът се изправи. Другият му край се губеше в далечината — изглежда преминаваше през целия кораб. Не се забелязваше никакво движение. Други коридори пресичаха този на равни интервали.

Доскоро част от огромна армия, сега двамата се чувстваха изолирани. Донхад бръкна под ризата си и извади навит на руло лист. Гуалкмай проследи движението й, но отмести очи, когато тя го погледна. За своя изненада Донхад откри, че се изчервява. Тя нервно отметна коса.

— Един от нас загина, за да се доберем до тази информация — обясни, докато развиваше листа.

— Мнозина от нас трябваше да загинат — отвърна Гуалкмай и коленичи до нея. Най-много жертви бяха дали Богоубийците, които винаги се намираха в предния фронт на атаката. Гуалкмай бе един от малкото оцелели щастливци.

— Двигателите вероятно са разположени отдолу — предположи тя, докато плъзгаше пръст по схемата, която бяха откраднали от един аирлиански укрепен пост. — А контролната зала е в предния край.

И двамата знаеха, че аирлианците вероятно са монтирали някакво саморазрушително устройство, което щеше да се задейства при приближаването на човеците.

— Но тъй като ние отрязахме достъпа до контролната зала — продължи Гуалкмай, — задействането на взривното устройство може да стане само ръчно.

Донхад се надигна.

— Да вървим към залата.

Те се затичаха напред, като спираха преди напречните коридори, за да проверят за засади. Донхад ги броеше, за да се ориентира.

Тя спря внезапно при един от тях и посочи надясно.

— Оттук.

Напречният коридор бе съвсем къс и завършваше сляпо.

— Но къде… — започна Гуалкмай и в същия миг подът под краката им неочаквано тръгна надолу.

За разлика от предишния асансьор този се движеше с шеметна скорост. Шахтата, през която се спускаха, имаше черни, метални стени. Опряна на рамото на Гуалкмай Донхад усещаше топлината на неговото тяло. Една капка пот се откъсна от челото му и тупна на ръката й.

Коленете им се огънаха, когато платформата рязко спря. Заобикалящите ги стени изчезнаха и те се озоваха в просторно помещение. Под тях бе извитият търбух на кораба. Залата обхващаше цялата долна част на кораба-майка. Покрай стената имаше дълга редица машини.

— Там! — извика Донхад и в същия миг вдигна пушката.

На около стотина метра от тях аирлианец стоеше на плота на една от машините, в средата на която зееше тесен отвор. Донхад пусна един откос, но се бе прицелила твърде ниско и куршумите отскочиха от металния под. Съществото не им обърна никакво внимание, сякаш не ги забелязваше или не можеше да преустанови онова, което правеше. Донхад натисна спусъка отново, но оръжието бе празно. В бързината бе забравила да вземе резервни амуниции от сразения Богоубиец.

Без да се колебае, Гуалкмай се втурна към аирлианеца. Донхад го последва, захвърли непотребното оръжие и извади къс черен кинжал. За да стигнат до аирлианеца, трябваше да преминат по тясна метална стълбица. Гуалкмай пръв се изкачи и запрескача от плот на плот, Донхад го следваше отзад.

Пришълецът вдигна глава и забеляза приближаващия се противник. Не беше облечен като аирлианските войници. Носеше дълга бяла роба, син елек и многоцветно наметало, което на раменете бе закопчано с проблясващи скъпоценни камъни. На гърдите му лъщеше метална пластина, инкрустирана с още скъпоценни камъни. На главата си съществото имаше корона от три обръча.

Донхад уплашено възкликна, когато разпозна предмета в ръцете на аирлианеца.

— Това е Граалът!

Гуалкмай не се нуждаеше от други предупреждения. Всеки човек на планетата знаеше, че в този предмет е единствената им надежда. Устните на аирлианеца се движеха, сякаш шепнеше някаква молитва. Той положи Граала на плота, бръкна зад металния нагръдник и извади два сияещи камъка.

Донхад и Гуалкмай вече бяха само на двайсетина метра от него. И двамата видяха съвсем ясно, че в една от страните на Граала се отвори дупка и пришълецът постави вътре камък. След това завъртя Граала наопаки и направи същото от другата страна.

Гуалкмай прелетя с един скок последните няколко метра и вдигна високо меча. Аирлианецът вече държеше Граала над отвора. Още във въздуха Гуалкмай замахна с меча хоризонтално и острието отсече главата на аирлианеца. В същия миг Донхад се хвърли с протегнати ръце към Граала.

Но дори в този финален миг на смъртта тялото на аирлианеца изпълни своя дълг. Пръстите му се разтвориха. Донхад закъсня с частица от секундата. Златният предмет полетя надолу и изчезна. Тя падна и едва не го последва.

После надзърна в отвора. На около пет метра по-надолу се виждаше пулсиращ поток от златиста енергия. Граалът падаше право към него. Последва ярко изригване и целият кораб се разтърси в продължение на няколко секунди.

После Граалът изчезна.

Кожата върху лицето на Донхад бе зачервена и покрита с мехури от изригването, при което бе разрушен Граалът. Намираше се в контролната зала на кораба-майка, помещението бе изпълнено с Богоубийци и учени. Възторгът от победата над пришълците бе помрачен от новината за загубата на Граала и мнозина сега й хвърляха укоризнени погледи.

— Вината беше моя — обяви на висок глас Гуалкмай, за да го чуят всички. — Не биваше да нанасям онзи прибързан удар.

— И да се беше забавил, той пак щеше да хвърли Граала — възрази Донхад. — Аз закъснях и…

— Никой не е виновен — намеси се друг глас.

Това беше възрастна жена с черна роба, пристегната със сребърен колан. Жената седеше в инвалидна количка, която току-що бяха вкарали в залата. Всички сведоха глави в знак на уважение. Името й бе Енан и бе водач на човеците. Беше изгубила краката и ръцете си преди много години, след като аирлианците я бяха разпънали на кръст и я бяха оставили на милостта на лешоядите. Бунтовниците се бяха добрали до нея още същата вечер и я бяха освободили, но не можаха да спасят обезкървените й крайници.

Енан огледа всички в залата.

— Успяхме да направим онова, за което дори не бяхме мечтали — заговори тя. — Победихме аирлианците. Вече сме свободни. — Кимна едва забележимо с глава към младата жена, която тикаше количката, да я откара в центъра на залата. — Идвам право от щаба на учените. Успели са да проникнат в паметта на Главния страж.

В стаята се възцари мълчание. Всички очакваха да узнаят истината. Донхад тръпнеше от страх и нетърпение. Никой не знаеше кога са се появили аирлианците на тяхната планета и как са я взели под свой контрол — познанието бе изгубено в мъглявото минало на техния роден свят. Някои твърдяха, че аирлианците са били тук винаги, но Донхад и останалите учени се съмняваха в това — ограниченият им брой, малочисленият флот и други фактори показваха, че това са окупационни сили, макар че оставаше загадка защо аирлианците са предприели окупация.

Енан затвори очи и главата й увисна, сякаш притисната от невидима тежест. Тя повдигна клепачи с огромно усилие.

— Ние не сме се родили на тази планета, както смятахме досега. И аирлианците не са завоеватели, които са ни превърнали в своя подчинена раса още в далечното минало.

След тези думи се възцари пълна тишина.

— Аирлианците са ни довели тук.

Донхад се пресегна несъзнателно и хвана ръката на Гуалкмай. Беше потресена от чутото. Никога не й бе хрумвало, че расата й може да се е появила на съвсем друга планета.

— Винаги сме знаели, че притежаваме някои известни генетични сходства с аирлианците, че дишаме един и същ въздух, ядем подобна храна и имаме външна прилика. Смятахме, че тъкмо по тази причина те са дошли на нашата планета. Но не е така. Приличаме си, защото сме техни генетични роднини — всъщност ние сме създадени от тях. Първите човеци са се появили, след като аирлианците са променили собствените си гени.

— Защо? — прошепна някой в тълпата.

Енан кимна.

— Това бе ключовият въпрос и отговорът никак не ни хареса. Аирлианците са били въвлечени в междузвездна война с друга раса, която официално наричали Гъмжилото, а неофициално Древния враг. Тази война е започнала много отдавна и е обхванала няколко галактики. Мащабите й надхвърлят всички граници на нашето въображение. Ние сме част от дълговременен план на аирлианците. Били сме предназначени точно за това, в което в края на краищата се превърнахме — войници. Само че трябвало да се сражаваме срещу „гъмжилото“, а не да се вдигнем на бунт срещу аирлианците. Те са смятали в подходящия момент да ни дарят с Граала, за да станем по-добри войници. А дотогава сме щели да си останем смъртни, с ограничена продължителност на живота. Научили ни да ги почитаме като богове и ни развъждали като домашен добитък. — Енан се засмя мрачно. — Само че всички тук знаем, че не се е получило така, както са го планирали. Ние се оказахме костелив орех за техните намерения. Но и това не е всичко — добави Енан след кратка пауза.

Един от учените, които я придружаваха, се приближи към пулта за управление на кораба-майка. Изглежда знаеше какво да прави и Донхад предположи, че е влизал в директен контакт с Главния страж и оттам е почерпил нужната информация, но как точно е станало това — не можеше да си представи.

Бяха пленили Главния страж само преди два дена при атака на добре защитена подземна аирлианска станция, при която дадоха огромни жертви. Веднага след това всички Богоубийци и отряда на Донхад тръгнаха да щурмуват кораба-майка. Всъщност Донхад се радваше, че не е участвала в екипа, който трябваше да се свърже с мозъка на Главния страж.

Мъжът прокара длан по контролното табло, върху което светеха шестоъгълни фигури, маркирани с аирлианските рунически знаци. Светлината в помещението угасна и върху предната стена се появи звездна карта. Една звезда блещукаше в червено.

— Това сме ние — обясни жената. — Според Главния страж ние не сме единствената планета, заселена от аирлианците. По същото време, когато са се появили в нашия регион, те са посетили още дванайсет планетни системи. Не знаем колко от тях са били заселени с човеци като нас.

Донхад имаше известна представа за размерите на Аирлианската империя, но се оказа, че далеч не е наясно какви са действителните й мащаби.

— Ние спечелихме войната — продължи Енан. — Но изгубихме много. Още не се знае дали ще успеем да възстановим планетата. Не искам да ви лъжа. Първоначалните данни не са обещаващи. Разполагаме с достъп до Главния страж и информацията, която се съдържа в него. Може би там ще открием знания, които да ни помогнат. Но не бива да разчитаме на това. Пък и… не смятам, че трябва да изоставим нашите роднини от другите светове. — Тя кимна към екрана. — Защото съдбата им може да е дори по-лоша от нашата.

Пръстите на Донхад стиснаха тези на Гуалкмай.

— Ето защо предлагам да възстановим този кораб до напълно функционално състояние. Ще донесем тук рубиновата сфера, която пленихме преди година — тя ще ни осигури необходимата енергия. Ще подберем отряд от Богоубийци и учени, които ще преминат специална подготовка. Тъй като унищожихме „хищните нокти“, ще конструираме наши кораби, които да летят от кораба-майка до световете, към които ще се отправим, за да ги очистим от аирлианското нашествие.

Четири години по-късно

Дългоочакваният ден дойде.

Спасяването на планетата не бе протекло успешно. След края на Революцията площта на обработваемата земя се бе разраснала до предели, които би трябвало да позволят изхранването на населението. Населението обаче страдаше от глад и болести, не достигаха припаси дори за хората на кораба. Положението бързо се влошаваше.

Бяха построени петнадесет по-малки кораба, конструирани така, че да бъдат пренасяни през космоса. Разположиха ги в огромните хангари на кораба-майка.

Имаше и други промени.

Въоръжени пазачи кръстосваха празното пространство пред възстановената стена на бункера. Достъп вътре имаха само малцина избраници, между които бяха Донхад и Гуалкмай. Само година след края на Революцията двамата се бяха събрали и скоро вече се радваха на резултата от близкото си съжителство — мъничкия им син, който обаче трябваше да остане отвън.

Раздялата бе тежка. Грижите за сина им пое сестрата на Гуалкмай, след като една вечер се сбогуваха. И тримата си даваха сметка, че може би се виждат за последен път.

Ето че дойде и денят на отлитането. Преди самия старт войниците разшириха охранявания периметър, тъй като се бе струпала огромна тълпа. Едни настояваха да се сбогуват с близките си, други — да бъде спрян полетът.

Донхад и Гуалкмай вече бяха настанени в помещенията, където щяха да живеят по време на полета заедно с останалите.

— Десет години — замислено произнесе Донхад.

Гуалкмай знаеше за какво говори. Според най-оптимистичните прогнози на учените още толкова време планетата можеше да изхранва населението.

— Поне ще са десет свободни години — спокойно уточни Гуалкмай.

И двамата бяха положили огромни усилия да убедят Енан, че синът им трябва да пътува с тях, но водачката остана непреклонна. Там не е място за деца, повтаряше тя. А и щеше да е трудно да го отглеждат в претъпканите помещения на кораба-майка. Тяхно бе решението да родят това дете в трудни времена, значи сега те трябваше да изберат — да летят, или да останат с него.

Вратата на товарния хангар бавно се плъзна и ги отряза от околния свят. По лицето на Донхад се стичаха сълзи. Тя знаеше, че каквото и да се случи, никога вече няма да види своя син.

Бяха обсъждали неведнъж онова, което им предстоеше. Донхад не се съмняваше, че Гуалкмай също понася тежко раздялата. Макар да криеше лицето си, тя знаеше, че очите му са насълзени. А и всички други на борда бяха оставили навън любими и близки. Сега бяха само един остров от мъка и страдание.

В определения момент корабът се отдели напълно безшумно от шейната, издигна се и набра скорост през замърсената атмосфера на планетата, докато най-сетне достигна космическия вакуум.

Единственото, за което се молеха пътниците, бе да не бъдат засечени от Гъмжилото и този страшен враг да не се появи в околопланетното пространство. Ето защо междузвездният двигател бе включен едва на втората година от полета. След страховит изблик на енергия, ярък като изригването на свръхнова, корабът се понесе със скорост, надхвърляща тази на светлината.