Зона 51: Легендата

14.

73 г.сл.Хр., Йерусалим

Донхад и Гуалкмай не подозираха, че стоят на същото място, където бе положен тронът на Сянката на Аспасия по време на обсадата на града. Но сега от лагера на римляните не бе останало нищо, освен разровена земя. Същото можеше да се каже и за града на отсрещния склон. Сега там имаше само купчини от камъни, останки от някога величествения Соломонов храм.

— Римляните са също толкова добри в разрушаването, колкото в изграждането — отбеляза Гуалкмай.

— Според последния доклад на местния уаджет Граалът се е намирал в Храма.

— Само че този доклад е от преди петдесет години — поклати глава Гуалкмай. — Изглежда информацията ни е малко старичка.

Цели три години пътуваха от Рим до Юдея заради непредвидена смърт на Донхад при едно пиратско нападение в Средиземно море. Гуалкмай бе прибрал огърлицата й и след като я погреба на един каменист хълм край Егейско море, върна се на кораба в Англия и прехвърли спомените й в следващото тяло.

Наложи се да й разкаже за всичко, което бяха преживели в Рим и за предишното им неудачно пътешествие на юг. Този път заобиколиха Рим и се насочиха право към Юдея, но вече си даваха сметка, че забавянето може да им струва скъпо.

На хълма, където някога се издигаше Йерусалим, сега имаше римски гарнизон, но освен него нищо друго не показваше, че някога тук е имало процъфтяващ град с многохилядно население. Долината бе покрита с човешки кости, оглозгани от лешоядите.

— Как мислиш, дали Граалът все още е под Храма? — попита Гуалкмай.

— Не.

— Защо си толкова сигурна?

— А има ли друга възможност? — Тя посочи разрушения град.

— Сянката на Аспасия — досети се Гуалкмай. — Римляните го знаят като Тацит.

— Сега е с Десети легион при Масада, където обсадил последните фанатици от Йерусалим.

— Нищо чудно и Граалът да е там — замислено рече Гуалкмай.

— Да тръгваме. — Донхад метна раницата на рамо.

Масада е самотна скала в покрайнините по самия край на Юдейската пустиня и долината на Мъртво море, в една част на света, която е почти незаселена. Тя се издига високо над околната местност и до върха й водят само четири пътеки, които са тесни и трудни за изкачване. Защитниците на върха бяха затрупали три от пътеките и бяха заели позиция на четвъртата, известна като Змийския път заради острите завои.

Крепостта на върха бе построена навремето от цар Ирод, който се бе скрил от страх, че Клеопатра ще го нападне. Римляните я бяха заели в началото на тяхното нашествие в Юдея, но след това Менахем, чичото на Елиазар, си я бе възвърнал. Това бе идеалното място за укритие на Елиазар и хората му.

Известно време след падането на Йерусалим римски войски се появиха в подножието на планината. Забавянето се дължеше на нежеланието на Тит да се занимава с жалки останки от юдейската отбрана, след като градът бе паднал в краката му. В края на краищата Сянката на Аспасия успя да убеди новия управник на Юдея Флавий Силва, че трябва да бъдат разрушени и последните гнезда на съпротива.

По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи.

Близо две години Десети легион държа под обсада непристъпната скала с надежда юдеите да привършат запасите си и сами да се предадат. Но сезоните се сменяха, а бунтовниците не показваха никакви признаци на отчаяние.

След като си даде сметка, че изчаквателната тактика е безполезна, Силва реши да пренесе битката на върха. Той даде нареждане да започне градеж на масивна платформа, от която римляните да могат да обстрелват и щурмуват стените на крепостта. Докарани бяха десетки хиляди юдейски роби, за да работят по издигането на платформата.

Когато Донхад и Гуалкмай най-сетне пристигнаха в околностите с един търговски керван, платформата вече бе достигнала горния край на скалата и робите тикаха нагоре по нея поставен на колела таран. Скрити между търговците, Донхад и Гуалкмай наблюдаваха на следващия ден как защитниците обстрелват с копия и стрели нещастните роби, които бяха принудени да тикат нагоре тарана. Иззад укритията си римляните отвръщаха на огъня.

Но този път стълкновението не беше в полза на защитниците, тъй като Флавий разполагаше с неизчерпаем запас от роби, докато мъжете зад крепостните стени нямаше на какво да разчитат. Пустинята под платформата потъмня от тела на мъртви роби.

Гуалкмай наблюдаваше сражението със спокойствието на опитен воин.

— Утре сутринта ще прехвърлят стената — предсказа той, когато таранът най-сетне достигна външната стена. — Освен ако защитниците не решат да направят излаз. А може би римляните разчитат точно на това. И в двата случая тези вътре са обречени.

Вниманието на Донхад бе привлечено от нещо друго. Тя наблюдаваше една малка кула близо до подножието на платформата, пред която се бяха струпали римски офицери.

— Сянката на Аспасия е там — посочи тя с ръка. — Цялото това кръвопролитие е заради Граала. Трябваше да го оставим в Архиварната.

— Аз пък мисля, че кръвопролитие щеше да има и без Граала — отвърна Гуалкмай и потърка замислено брадичка. — Утре трябва да съм между първите, които ще проникнат в крепостта.

— И как смяташ да го направиш?

— Като стана един от тях — той кимна към римския лагер.

За ветеран като Гуалкмай не беше особено трудно да открадне необходимото снаряжение и да се смеси с римляните, промъквайки се към предния отряд, който вече бе заел позиция в началото на платформата. На няколко пъти забеляза Сянката на Аспасия да подава глава от малката кула, където бяха Флавий и другите старши офицери.

Още преди зазоряване първите кохорти се изкатериха на платформата под прикритието на стрелците и прашкарите. Преструвайки се на вестоносец, Гуалкмай успя да се намести в челото. След тях изтеглиха на платформата и няколко тежки катапулта. Предната част на легиона достигна тарана и спря зад него. Войниците приклекнаха и се прикриха зад щитовете. Чуваше се шибане на камшици по гърбовете на юдеите нагоре.

Тежкият таран се залюля напред-назад, робите напрягаха мишци и дърпаха въжетата в ритъма, който им подаваше мъж с камшик. След около минута таранът се блъсна в стената и отскочи назад. Основата на крепостната стена се разтърси. Очевидно надзирателят, който ръководеше операцията, имаше опит от подобни дела, защото продължи в същия дух. Той използва отскока от стената и удвоените усилия на робите, за да придаде допълнителна засилка на тарана. Този път металната глава се вряза с още по-голяма сила в стената и отново отскочи, набирайки инерция. Платформата под краката им се тресеше заплашително.

Но защитниците все още не предприемаха опит за контраатака.

След известно време римските стрелци повече не можеха да държат опънати тетивите на лъковете си и бе дадена заповед да ги отпуснат. Развиха и натегнатите изстрелващи въжета на катапултите, за да не се скъсат. Войниците на платформата започнаха да си шепнат тревожно. Изглежда се питаха какво може да им готвят защитниците на Масада, след като очевидно не възнамеряваха да спрат тарана.

Един от големите камъни в стената се разклати и изскочи от мястото си. Под плющенето на камшиците робите отново напрегнаха мишци. Скоро изхвърча още един камък, който се изтърколи по платформата и събори двама роби в пропастта. Други веднага заеха местата им при въжетата.

Донхад наблюдаваше атаката от лагера на търговците. Събираха се залози за точния момент, когато ще бъде пробита стената. Някои от по-старите търговци изразиха учудване, че защитниците не предприемат никакви опити да разрушат тарана и платформата. Това объркваше преценките им и те губеха пари.

Донхад незабелязано се премести до подножието на платформата, където бе обещала да чака Гуалкмай. Искаше да е колкото се може по-близо до Граала. Изведнъж почувства, че космите на гърба й настръхват, и се извърна.

Сянката на Аспасия стоеше на няколко крачки по-назад, втренчил поглед в нея. Тя смъкна напред качулката на наметалото си, но той продължи да я гледа. Донхад започна да отстъпва и се смеси с тълпата от зяпачи.

И тогава опряха в гърба й острие.

— Той знае, че мястото ти не е тук — прошепна дрезгав глас в ухото й. — Аз също.

Стената се разцепи и надзирателят извика на робите да спрат тарана. Измъкнаха го от образувалия се отвор, а през това време лъконосците отново опънаха тетивите. Някои от тях дори пуснаха стрели към отвора, очаквайки оттам всеки момент да наизлязат защитници, но и този път зад стените нямаше никакъв отговор.

Гуалкмай стоеше между онези, които щяха първи да влязат в крепостта.

Донхад се стараеше да не прави подозрителни движения, докато извръщаше бавно глава, за да види кой е зад нея. Виждаше само загърната в черно наметало фигура със спусната качулка.

— Кой си ти? — попита тя.

— Името ми е Вампир. Срещали сме се и преди. Сигурно си спомняш.

Римляните нахлуха през отвора, размахали над главите си мечове. Гуалкмай бе сред тях, стиснал своя меч в ръка. Потта покриваше на едри капки челото му и се стичаше на ручейчета надолу. Той се блъсна във войника пред него и закова на място — атаката внезапно бе спряла, а и не се чуваше никакъв шум от бой. Гуалкмай си проправи път с лакти и се надигна да види кое е спряло щурма на римляните.

Дворът на крепостта бе покрит с трупове. Бяха подредени по двойки, или тройки — мъже, жени, деца, цели семейства. Прегърнати, издъхнали заедно в локви от кръв.

— Марс да ни е на помощ! — прошепна някой наблизо.

Гуалкмай избърса потта от челото си. Изведнъж осъзна, че му е трудно да диша. Спомни си, че бе виждал и друг път подобна сцена. Така бе изгубил семейството си.

— Какво искаш?

— Не се тревожи — рече Вампир и прибра кинжала. — Ти ме спаси, дължа ти живота си.

— Какво искаш? — повтори Донхад.

— Граалът там горе ли е?

Донхад се поколеба. Вампир отново опря кинжала в гърба й.

— Кажи ми! — настоя той.

— Не.

— Лъжеш! Иначе нямаше да си тук.

Донхад изстена от болка, когато острието на кинжала проникна в плътта й вляво от гръбначния стълб. Вампир завъртя острието, разкъсвайки сухожилията. Донхад се свлече на колене. От раната в гърба й шуртеше кръв.

— Нали каза, че ми дължиш живота си?

— Излъгах.

Гуалкмай слизаше слепешката по платформата, без да обръща внимание на околните. Не беше сам, имаше и други войници, които крачеха около него и само клатеха глава, когато други се опитваха да разберат какво се е случило. Той стигна подножието на платформата и се отправи към мястото, където трябваше да го чака Донхад.

Изведнъж я зърна да лежи в локва кръв и забрави за видяното в крепостта. Той изтича и падна на колене до нея.

— Какво се е случило?

— Вампир — прошепна тя. — Промуши ме в гърба.

Гуалкмай плъзна ръка по гърба й да прецени раната. Притисна я, за да спре кръвта.

— Граалът? — попита Донхад, стиснала зъби.

Гуалкмай поклати глава.

— Горе има само смърт.

— И тук също — рече Донхад и затвори очи.

— Бих могъл… — поде Гуалкмай, но тя поклати глава.

— Вземи огърлицата ми и тръгвай.

Сянката на Аспасия осъзна, че нещо не е наред, щом не срещнаха съпротива при изтеглянето на тарана. Но когато забеляза двамата непознати и Неживия да се навъртат из околностите, реши, че е време за действие. Той изтича нагоре по платформата, посрещнат от смутените коментари на легионерите, които слизаха.

Сянката на Аспасия прескочи съборените камъни в подножието на стената и се провря през процепа. В мига, когато се озова в двора на крепостта, разбра какво се е случило.

Всички защитници бяха мъртви. Вяха се самоубили преди падането на крепостта.

Флавий стоеше недалеч от него и по изражението на лицето му Сянката на Аспасия осъзна, че макар и по свой начин, юдеите бяха извоювали последна победа над римляните.

Освен това той вече знаеше със сигурност, че Граалът не е тук. Никога нямаше да постъпят така, ако го пазеха. Интересното бе, че двамата странници и Вампир също бяха решили, че ще го намерят зад стените на крепостта.

Въпросът беше у кого е?

Йосиф Ариматейски бе уморен. Уморен до смърт. Пътуваше вече две години. Но ето че най-сетне дъното на малкия кораб остърга брега до крайната цел. Островът, където се намираше щабът на уаджетите. Един от моряците, на които бе платил да го прекарат през канала, му помогна да слезе.

Йосиф преметна през рамо захабена кожена чанта, която прикрепяше с ръка. Само на двеста метра по-нататък по брега имаше рибарско селце, откъдето вече бързаха неколцина любопитни жители.

Йосиф изчака да се приближат и им показа една златна монета.

— Можете ли да ме отведете в Авалон?