Зона 51: Легендата

1.

529 г.сл.Хр., Камлан, Англия

Кралят умираше, а с него и надеждата за една нова епоха. Това беше ясно за неколцината оцелели рицари около окървавеното тяло в центъра на тресавището, където се бяха изправили срещу армията на Мордред. Имаха достатъчно боен опит от последните години, за да разпознаят смъртоносната рана. Освен това си даваха сметка, че никой друг, освен Артур, не е способен да изведе Англия от мрачната епоха, която тегнеше над тази злочеста страна, откакто се помнеха. Мимолетната надежда за мир и просперитет сякаш изтичаше в тресавището заедно с кръвта на краля.

Парсивал бе прегърнал краля през раменете и се оглеждаше като обезумял. Най-верният от онези рицари, които се бяха събирали около Кръглата маса, обвързан с клетва и меч, сега изпитваше пълна безпомощност.

— Къде е Мерлин? — провикна се той.

Ако някой наистина можеше да спаси краля, това бе Мерлин, но от магьосника днес нямаше и следа. Всъщност тъкмо заради Мерлин и Светия Граал, който според мълвата беше у него, се бяха срещнали днес двете армии. Битката бе започнала още призори и бе продължила с нарастващо ожесточение през целия мрачен ден. Разразилата се по-късно буря бе приглушила виковете и писъците на ранените и умиращите. Малко след началото на сражението тресавището бе покрито с гъста мъгла, но съратниците на Артур все още чуваха от време на време сблъсък на метал в метал, което означаваше, че боят не е приключил.

Засега бяха в безопасност, макар че никой не знаеше какъв ще бъде изходът от сражението. Бяха издърпали краля веднага след раняването му и го бяха пренесли през тресавището до този малък и сравнително сух хълм. Тръстиките и плътната мъгла засега ги скриваха напълно от останалите участници. Според оскъдните вести тяхната армия бе на път да изгуби битката, макар че Гауейн бе успял да нанесе тежък удар на Мордред.

Една увита в наметало фигура се появи откъм мъглата.

— Спри, вещице! — провикна се Парсивал и вдигна предупредително меча.

Жената замря неподвижно като дърветата зад нея. Отметна назад черната си качулка и разкри бледо лице, изпито и уморено. Косата й беше черна, късо подстригана, със сивкави кичури. Тя разпери ръце като знак, че идва с мир, но Парсивал не свали меча.

— Оставете ме да му помогна — рече жената.

— Моргана — Парсивал произнесе името й, сякаш беше проклятие. — Никой тук не ти вярва.

— Къде е сър Гауейн? — озърна се тя.

— Мордред го посече, когато се опита да спаси краля.

Моргана отстъпи назад, сякаш думите я бяха блъснали в гърдите.

— Къде падна?

Парсивал кимна в посоката, от която прииждаше шумотевицата.

— Там някъде. Сред останалите. Мнозина погинаха днес заради теб и Мерлин.

— Не осъзнаваш какво говориш — тросна се Моргана и пристъпи към краля.

— Остани на мястото си, вещице!

— Той ще умре, ако не ме оставите да му помогна.

Парсивал сведе поглед. Артур бе отворил очи и едва забележимо кимна. Парсивал се подчини и се отдръпна настрани.

Моргана коленичи до краля. Ръцете й се плъзнаха по ризницата до мястото, където бе разкъсана от удара. Тя чевръсто откъсна парче от наметалото си и го затъкна в отвора. Груб, но поне за момента ефикасен метод да спре кръвта.

— Защо ми помагаш? — прошепна едва чуто Артур.

— Защото искам да живееш, поне докато твоите рицари те отнесат на Авалон. Там ще предадеш меча на Наблюдателя, който те очаква. И ще възстановиш равновесието.

Артур едва-едва поклати глава.

— Не мога да го направя.

— Ако откажеш, ще те оставя да издъхнеш и сама ще отнеса меча. Ти дойде тук, за да върнеш мира, но не успя. Предай сега меча на Наблюдателите и те ще довършат започнатото.

— Коя си ти? — попита Артур. — Служеше и на двете враждуващи страни, предаде ме, сетне предаде и Мордред. На кого всъщност служиш?

— На човеците.

Артур помълча няколко секунди, сякаш преосмисляше чутото.

— Ти си Наблюдател?

— Нещо повече от Наблюдател — отвърна Моргана. — Предай меча на Наблюдателя от Авалон.

Лицето на Артур трепна.

— Коя си ти? — повтори той със слаб глас.

Моргана не отговори и очите на краля се склопиха. Тя напъха още едно парче плат в отвора на ризницата, надигна се и погледна към Парсивал.

— Отнесете го в Авалон.

— Но на острова има призраци! — възрази стреснато рицарят.

— Отнесете го — повтори Моргана. — Там е едничката му надежда. И вашата също. — Тя се отправи в посоката, където може би лежеше Гауейн.

— Къде отиваш? — попита Парсивал.

— Да се уверя, че Мордред е обречен.

Веднага щом Моргана се изгуби от поглед, Парсивал издаде нареждане да вдигнат ранения крал. След това се наведе и пое положения на гърдите му меч. Екскалибур. Причината за започването на тази война преди няколко години. Въпреки че бе взел участие и в тази битка, острието му не беше нащърбено, а гладко и наточено. Дръжката не се отличаваше с богата украса, каквато имаха повечето мечове в онези времена, но въпреки това оръжието даваше усещане за власт и сила. Парсивал загърна меча в наметалото си, даде сигнал и процесията се отправи на север — към легендарния остров Авалон.

У Моргана се бореха чувството за дълг и любовта. Ако Парсивал бе казал истината — а нямаше причини да подлага думите му на съмнение, той бе най-честният и най-благородният от всички рицари на Кръглата маса, тогава нямаше смисъл да бърза да намери Гауейн. Ала очите й се стрелкаха насам-натам из мъглата с надежда да зърнат познатата ризница.

От мъгливата пелена изплува неясна фигура. Беше рицар, стиснал забралото си с ръце — от процепа шуртеше кръв. Той изстена болезнено. Скоро щеше да се превърне в храна на лешоядите. Малко по-нататък Моргана прескочи още неколцина тежко ранени воини — двама от тях вече бяха съблечени от селяците, които мародерстваха на воля в мъглата.

Но по-нататък труповете станаха повече. Бяха на купчини по местата, където се бяха срещали двата вражески фронта. Някои бяха издъхнали в прегръдките на своите врагове. Моргана спря и си пое дъх. Беше почувствала някаква промяна. Тя завъртя глава и се заслуша. Вече не се чуваше шумът от сражението. Битката бе приключила, макар че никой не можеше да назове името на победителя. Тя дочу приглушени гласове някъде от посоката, в която се движеше и забърза натам. Подмина няколко шатри и се досети, че е навлязла в лагера на Мордред. Армията му бе заела позиции в западния край на тресавището, докато Артур се бе разположил на източния. А някъде в самия център, където растителността бе най-гъста, бе скътано леговището на Мерлин — дирен и от двете армии заради Граала.

Моргана забеляза няколко рицари с привързани на ръцете сини шарфове — знака на армията на Мордред. Затворени зад железните брони, противниците трудно се разпознаваха — ковачите работеха не за чест и слава, а за пари и доспехите на едните и на другите си приличаха. Ето защо рицарите на Мордред носеха сини шарфове, а воините на Артур — червени. Моргана видя двама с гербове с орли на гърдите — това бяха Водачи от личната охрана на Мордред. Тези двамата трябваше да ги държи под око. Рицарите бяха надвесени над нечие тяло. Върху гърдите на ранения бяха инкрустирани летящи дракони — с умение, каквото нито един майстор на доспехи в Англия все още не владееше.

Мордред.

Моргана познаваше добре тази броня. В лагера никой не се опита да я спре. Тук тя бе своя. Рицарите се отместиха и я допуснаха съвсем близо до узурпатора.

— Отдръпнете се назад — нареди им тя.

Послушаха я — с изключение на двамата Водачи, които не пожелаха да отстъпят и на крачка от онзи, когото бяха програмирани да охраняват. Тези двамата не действаха по своя воля, а бяха подчинени изцяло на съществото, което сега лежеше в краката им.

Моргана коленичи до Мордред. Водачите оголиха мечове и се приготвиха да я посекат, ако я заподозрат, че прави нещо нередно. И Мордред, като Артур, имаше тежки рани. Тя вдигна наочника и надзърна в черните му очи, които святкаха от злоба.

— Мордред!

— Моргана — кимна той.

— Къде е Граалът?

Очите му се извърнаха към шатрата, място, което тя познаваше добре.

— Той ми принадлежи. Ти не знаеш за какво служи.

— Зная — отвърна Моргана.

— Знаеш само легендите и митовете.

— Знам истината.

Мордред смръщи лице.

— Откъде знаеш?

Моргана не отговори.

— Но без камъните — продължи Мордред, — без урим и тумин — Граалът е безполезен.

— Не съвсем — подметна тя. — Инак какво щеше да търсиш тук?

Мордред не отговори.

— Освен това истинското ми име не е Моргана.

Мордред се намръщи отново.

Тя се наведе, докато устните й почти докоснаха лицето му.

— Истинското ми име е Донхад. Родена съм на друг свят, много далече оттук. Тези, на които служиш, управляваха там също както управляват тук. Но ние — човеците — ги победихме. Дойдох тук, за да помогна на тези човеци да победят теб и твоите господари. — Тя впи поглед в него. — Мордред, когото познават още като Сянката на Аспасия.

При тези думи тя извади кинжала, скрит под наметалото, и заби острието в шията на Мордред. От раната бликна ясна кръв. Моргана се извърна, завъртя острието в полукръг и блокира удара на единия от Водачите, докато с другата ръка тършуваше за нещо на шията на Мордред. Когато окървавените й пръсти го уловиха, тя се изправи рязко, отблъсквайки нападението на единия Водач, докато вторият полагаше напразни усилия да спре кръвта на издъхващия си господар.

Моргана бе обучавана от майстори на бойните изкуства. Тя се приведе под меча на Водача и заби острието на кинжала под мишницата му — там тялото му нямаше защита от броня. Кинжалът проникна надълбоко и тя завъртя дръжката. Водачът се строполи на земята.

Моргана се наведе над Мордред, за да вземе малката метална фигурка Ка, която висеше на шията на поваления рицар, но вторият Водач скочи на крака и нададе пронизителни викове за помощ. Измамените рицари дотичаха бързо.

Тя осъзна, че няма никаква надежда да претърси тялото и да вземе огърлицата. Не и след като Гауейн е мъртъв. Ако я убият тук, всичко ще бъде обречено. По-добре да намери тялото на своя любим. Но първо да вземе Граала. Тя се шмугна покрай един от тромавите рицари и влезе в шатрата на Мордред. Върху груба дъсчена маса бе положен покрит с бяла кърпа предмет. Щом го вдигна, разбра, че е Граалът. Сграбчи го, разпори отсрещната стена на шатрата с кинжала тъкмо в момента, когато през входа нахлуха разярените рицари, пъхна се през цепнатината и скоро се изгуби в мъглата.

Светлината на залязващото слънце едва проникваше през гъстата мъгла, застлала тресавището. Моргана крачеше бавно, влачейки краищата на окаляното си наметало. В едната си ръка държеше покрития Граал, а в другата — готовия за удар кинжал.

Миришеше на разложение и смърт. Непрестанно се препъваше в окаляни и окървавени трупове, но все още не бе открила Гауейн. Имаше и много ранени, които протягаха към нея ръце, но тя знаеше, че не може да им помогне. Вместо това понякога проявяваше милосърдие, като ги довършваше с ножа. Участ, по-добра от тази, която ги очакваше в тресавището.

Чу някакъв шум отляво и се обърна натам. Когато се приближи, забеляза три фигури в черни наметала, които си проправяха път през калната вода.

— Мерлин! — извика Моргана.

Тримата замръзнаха и този, който ги водеше, се извърна към нея.

— Какво търсиш сред мъртъвците, Моргана?

— Ти си отговорен за смъртта им — заяви тя и се приближи.

Магьосникът имаше дълга бяла брада и лицето му бе сбърчено от тревога.

— Опитах се да сторя онова, което… — поде Мерлин, но Моргана вдигна ръка. В жеста й имаше такава скрита сила, че той замълча.

— Знаеш толкова малко, самозвани магьоснико! Невежите не бива да вземат инициативата.

На това Мерлин нямаше какво да отвърне.

— Да си виждал Гауейн? — попита го тя.

Мерлин посочи наляво.

— На около петдесетина метра има няколко тела. Придворни на Артур и съратници на Мордред. Вероятно това е била срещата на двете вражески линии. Предполагам, че там ще откриеш и Гауейн. Но къде е Артур? И Мордред? Не ги намерихме сред труповете.

Моргана отмести поглед от Мерлин и изгледа двамата, които го придружаваха. На гърдите си носеха медальони с изображение на пирамида с отворено око. Наблюдатели, които бяха нарушили клетвата си само да наблюдават.

— От загриженост ли питаш?

— Граалът и мечът — отвърна Мерлин и кимна към предмета под наметалото й. — Къде са?

— Артур все още държи Екскалибур. Парсивал ще го отнесе в Авалон.

— А Граалът?

Моргана вдигна покривалото на странния предмет. Беше златен съд с форма на пясъчен часовник, висок четирийсет сантиметра и в двата края широк двайсет. Той се стесняваше в средата, където в момента го държеше — широчината там бе едва два-три сантиметра.

От хилядолетия този предмет бе обект на легенди и митове, разпространени сред хората по целия свят. На пръв поглед наистина приличаше на чаша, но двата му края бяха затворени. Повърхността му излъчваше златисто сияние. Наблюдателите, които придружаваха Мерлин, паднаха на колене и склониха глави в знак на благоговение пред свещената реликва.

— Боях се, че Мордред го е отнел — въздъхна Мерлин. — Снощи ни нападнаха Водачи и го взеха.

— За малко да го загубим — рече Моргана.

Тя плъзна ръка по една от плоските златни основи. Кожата й настръхна. В основата се появи отвор с широчина петнайсет сантиметра. Мерлин пристъпи напред, но останалите не помръднаха от местата си.

— Боях се да го направя — изрече той. — А и не знаех дали ще се получи.

— Защото не знаеш как се прави — отвърна Моргана и показа вдлъбнатина с диаметър около четири сантиметра под отвора. — Във всеки от тези отвори се поставя по един камък.

— И после? — попита Мерлин.

— И после той изпълнява онова, за което е предназначен. Дарява вечен живот.

— А тези камъни къде са?

— Далеч оттук. — Тя отмести ръка и отворът изчезна. — Някога бяха у мен. Преди много време и на много далечно място. — За миг тя се унесе в спомени, но бързо се върна към действителността. — Не можеш да вземеш камъните. А и Граалът е опасен. Също както и мечът. Но навярно вече и сам го знаеш. Поне засега те са над твоите способности — и на другите човеци. От теб се иска да ги прибереш и да ги скриеш на сигурно място.

— Това са могъщи… — поде Мерлин, но тя го спря.

— Огледай се. Това ще се случи с теб, ако се поколебаеш и се намесваш в неща, с които не можеш да се справиш. — Тя впи очи в неговите. — Ти наруши клетвата на Наблюдателите. Клетвата, която бе дадена по време на Първата сбирка на Авалон и която се предава през поколенията. — Моргана снижи глас, за да може само той да я чува. — Зная много повече от теб и другите Наблюдатели. Била съм на онази сбирка. Аз написах клетвата.

— Това е невъзможно! — възрази Мерлин. — Било е преди хиляди…

— Преди повече от десет хиляди години — уточни спокойно Моргана. — Живея на тази планета от много време. Стояла съм под сянката на големия купол в Атлантида. Видях разрушаването й по време на великата гражданска война между аирлианските богове. Дойдох в Англия, за да организирам бунтовните жреци, които станаха първите Наблюдатели. Бях свидетел на издигането на първия камък на Стоунхендж. Сражавам се с тези създания — аирлианците — и с техните слуги, откакто съм на тази планета. Виждала съм неща, които не можеш да си представиш. И през цялото това време до мен беше Гауейн. Слушай сега какво ще ти кажа, Мерлин Наблюдателя — от тук нататък ще правиш каквото ти наредя. Ще вземеш Граала и Екскалибур. Ще отидеш на покрива на света и ще ги скриеш там. Така че някой ден човеците да се изкатерят там и да ги вземат — но само когато настъпи подходящият момент. Когато сме готови да се изправим срещу онези, които управляват чрез сенките.

— И кога ще бъде това? — попита Мерлин.

Моргана въздъхна.

— След много време, за жалост. Отвъд представите ти на простосмъртен.

Тя пъхна ръка под наметалото си и извади верига, на която висяха два предмета. Единият беше метална фигурка, изобразяваща две молитвено сключени ръце. Вторият бе медальон като тези, които носеха Мерлин и останалите, но за разлика от тях бе от злато.

— Познаваш ли го?

— Чел съм за него — прошепна магьосникът, който все още обмисляше чутото. — Това е символът на водача на нашия орден. Писано е, че е изчезнал много отдавна.

— Но не е — отвърна Моргана. — Аз изчезнах с него.

— Не разбирам — прошепна отново Мерлин.

— Затова ще правиш каквото ти наредя. Аз основах ордена на Наблюдателите много, много отдавна и все още го управлявам. Аз притежавам символа.

— Защо не задържиш Граала? — попита Мерлин.

— Защото и за мен е прекалено голямо изкушение.

Мерлин сведе глава и потъна в мълчание.

— Достатъчно е да се огледаш — продължи Моргана, — за да видиш какво става, когато се месиш в работи, които не разбираш. Артур не е този, за когото го мислиш. Нито Мордред. Те не са човеци.

— Артур… — поде Мерлин, но млъкна, когато много необясними неща от последните десетина години изведнъж намериха отговор.

— Още не е време — рече Моргана. — Ти се провали и заради теб загинаха мнозина. Сега ти се пада отговорността да поправиш стореното.

— Ще правя каквото ми кажеш — покори се Мерлин.

Моргана му протегна Граала.

— Вземи го. Сетне иди до Авалон и вземи Екскалибур. Ще го намериш при един Наблюдател, който живее там. Казва се Брин. — Пъхна ръка под наметалото и извади пергаментов свитък, върху който бе изрисувана карта. — Ето къде трябва да идеш. — И тя му посочи с пръст.

Мерлин се опитваше да се ориентира върху картата. Моргана му помогна, като посочи един остров в горния ляв ъгъл.

— Това е Англия… — После плъзна пръст надолу и надясно.

— Никой досега не е стигал толкова далеч — възрази Мерлин.

— Аз съм стигала и по-далеч. И ти ще го направиш. Това е благородна мисия, достойна за магьосника на Артур. — Тя сгъна пергамента и му го тикна в ръцете. Сетне се извърна рязко и отново се отправи към центъра на полесражението.

Тук труповете бяха скупчени по три един върху друг, а песъчливата почва отдолу бе пропита с кръв. Из въздуха се носеше тежка задушлива миризма. Моргана заобикаляше внимателно убитите, като надзърташе в лицата им. И друг път бе виждала подобни картини на масово изтребление.

Откри Гауейн точно там, където очакваше. В самия център на най-ужасната битка. Тялото му плуваше в една плитка локва. Моргана го сграбчи за ръцете и с огромни усилия го изтегли встрани от останалите трупове. Тялото му бе покрито с десетки рани. Очите му бяха безжизнени, невиждащо втренчени в небето. Най-тежкият удар бе попаднал върху гърдите му, разсичайки тялото му отпред хоризонтално точно над гръдната кост. Тя повдигна горната част на бронята и извика от мъка, когато откри, че острието бе минало и през неговата Ка огърлица. Двете молитвено сключени ръце бяха пресечени. Огърлицата бе унищожена.

Да свърши по такъв начин, след толкова дълъг и героичен живот! Във вонящото тресавище, сред полуразложени трупове. Във война, която нямаше да реши нищо, предизвикана от глупак, който нищо не разбираше. Тя не можеше да повярва. Не можеше да го приеме. Моргана вдигна глава към мрачното небе, сякаш би могла да зърне звездите, скрити зад тъмната пелена на облаците. От гърлото й се изтръгна протяжен вопъл на болка, като на ранено животно.