Зона 51: Легендата

11.

1500 г.пр.Хр., Стоунхендж

Нямаше тревожно мигане на светлини, когато Донхад повдигна похлупака на своя цилиндър. Тя погледна таблото и установи, че са изминали още хиляда години — както беше планирано — от предишното им пробуждане. И този път тя стана и се облече по-бързо от Гуалкмай. Той още се надигаше, когато Донхад вече се настани до компютъра.

— Има ли нещо?

— Този път нищо, което да е пробудило вниманието на стражите.

— Е, значи поне Гъмжилото не се е връщало — кимна Гуалкмай. — Мисля, че ще е добре да идем до Авалон. Интересно дали там все още има Наблюдател.

— Надявам се — рече Донхад, докато си слагаше наметалото. — Скоро ще разберем.

Селцето на брега на езерото беше необитаемо от доста време, ако се съдеше по хлътналите покриви на къщите. Нямаше нито една лодка на брега и двамата постояха известно време под дъжда, загледани към островърхия остров. Върхът му бе обгърнат в мъгла, но въпреки това се виждаше, че там е вдигната някаква каменна постройка.

— Бих могъл да скова лодка — рече Гуалкмай.

— Имаме време, но не чак толкова много, че да го пилеем. — Донхад се отдалечи бавно по брега и след известно време Гуалкмай чу гласа й. — Ела насам!

Когато се приближи, тя му посочи една скрита в шубраците лодка.

— Можеш да доплуваш дотам — предложи му Донхад. — И двамата можем.

Гуалкмай съблече бронята и остана само по набедрена препаска. Сетне се приближи към водата, потърквайки замръзналите си ръце, пое дъх и се гмурна. С няколко резки движения достигна лодката, улови се за борда й и се прехвърли вътре. След това загреба енергично обратно с надежда да се стопли.

Когато се върна на отсамния бряг, той слезе, подсуши се и се облече. Донхад го чакаше търпеливо. Щом заяви, че е готов, двамата се качиха в лодката и отплаваха към Авалон. Слязоха на каменистия бряг на острова и поеха по тясната пътека нагоре. Там бе вдигнат малък храм, в средата на който се намираше затвореният с плоча вход към подземието. Вратата на храма бе залостена, Гуалкмай я натисна с рамо, но тя не поддаде. Покривът на постройката обаче отдавна се бе разрушил — той се прехвърли през стената и отключи вратата отвътре.

Помещението бе тясно, не повече от четири квадратни метра. Донхад се надвеси над каменната плоча в средата и пъхна медальона си в процепа. Плочата се отмести. Гуалкмай извади меча и тръгна пръв. Стиснала кинжала, Донхад го последва, като не забрави да затвори плочата. Тунелът бе озарен от няколко аирлиански луминесцентни тръби, които работеха и сега, след толкова много години. Двамата спряха на прага на кристалната кухина — прибран в ножницата си, Екскалибур стърчеше от камъка.

— Значи са успели да го донесат тук от Египет — отбеляза Донхад.

— Да, така изглежда.

— Кои сте вие?

Двамата се извърнаха рязко. Млад мъж, въоръжен с лък, се бе приближил безшумно от другия край на пещерата.

Донхад си свали медальона с бавни движения и му го показа.

— Аз съм уаджет.

— Това, че го носиш — възрази младият мъж, — не значи, че си Наблюдател.

— Аз съм член на ордена — произнесе Донхад на аирлиански.

Мъжът сбърчи вежди.

— Това е древният език. Учили са ме на него, но не достатъчно, за да разбера какво казваш. — Въпреки това той отпусна тетивата на лъка. — Може изобщо да не сте членове на ордена. Бихте могли да сте Водачи, или Онези, които чакат.

— Името ми е Донхад, а това е Гуалкмай.

Младият мъж отстъпи назад.

— Чел съм за вас. Преди много-много години дошли мъж и жена със същите имена. Вие техни потомци ли сте?

— Да — кимна Донхад. — Не сме Водачи, нито Онези, които чакат. Ако бяхме, досега да си мъртъв. Идваме от много далеч.

Мъжът свали лъка.

— Аз съм Даг Брин. Наблюдателят от Авалон.

Донхад му подаде ръка.

— Откъде идвате? — попита Даг Брин. — Къде наблюдавате?

— Ние сме пътешественици — рече Донхад. — Обикаляме Наблюдателите.

— Не бях чувал, че има такива. Но винаги има какво да научи човек.

— Какво става с аирлианците? — попита Донхад.

Даг Брин повдигна рамене.

— Доколкото знам, още спят.

— А онези в Египет?

— Мъртви са.

— Някои са мъртви много отдавна — кимна Донхад. — Но други още спят.

— Вампир ги изби, докато спят — обясни Даг Брин. — Преди много години получих доклад за това от Наблюдателя в Гиза.

— Вампир? Той от неживите ли беше? — Донхад бе изненадана от този неочакван поврат в събитията. Името й беше смътно познато.

— Така е писано.

— Кой управлява сега в Египет? — намеси се Гуалкмай.

— Фараонът. Той властва над могъщо царство, което завладя много страни.

— А Граалът? — попита Донхад.

— Според последния доклад на Наблюдателя от Гиза все още е в кивота, скрит някъде в Архиварната. Но ще ви призная, че от доста време не съм получавал сведения от Гиза.

Гуалкмай се закашля и зиморничаво обгърна тялото си с ръце.

— Уф, да се махаме от тази влага. Показвай какво имаш и да тръгваме.

— Добре, нека видим докладите — кимна Донхад и пое към стаята със свитъците.

Не научиха почти нищо повече от докладите на Наблюдателите. Повечето от тях бяха пращали сведения доста нередовно. Например последният доклад от Гиза бе пристигнал преди двеста години, а от Китай — преди петстотин години. В него се разказваше за странни същества, обитаващи околностите на планината Циан Лин. Донхад предположи, че това са на някои от освободените неживи от Гиза, или пък бяха рожба на експерименти на самите аирлианци. Някои Наблюдатели не бяха пращали сведения от хиляда години — или защото родът им е бил прекъснат, или поради невъзможност да пратят съобщенията си през океана. Освен това някои от докладите бяха написани на непознат език.

Гуалкмай и Даг Брин излязоха на лов. Докато се върнат, тя вече бе взела решение какво да правят по-нататък. Двамата мъже донесоха едър елен, одраха го и оставиха два бута да се пекат на огъня. Донхад отново се зае с докладите, но й беше трудно да се съсредоточи заради дима, който изпълваше стаята и ги караше да кашлят. Тя забеляза, че Гуалкмай се е отпуснал на една койка в ъгъла. Надвеси се над него и докосна челото му — беше топло. Накара Даг Брин да събере всички завивки, с които разполага, и покри с тях своя любим. Ала скоро треската му се засили.

— Трябваше да ме оставиш да скова лодка — рече той на пресекулки. — Имахме предостатъчно време.

— Прав си — съгласи се тя. — Моя беше грешката.

Гуалкмай се тресеше толкова силно, че се наложи Даг Брин да й помогне да го удържат на койката. Когато най-сетне се успокои, лицето му бе обляно в пот. Гледаше я замаяно.

— Трябва да се върнем на кораба — прошепна му Донхад. — Не мога да те лекувам тук.

Гуалкмай се изсмя с дрезгав глас.

— Няма да стигна дотам. Докато не ме остави треската… — Той понечи да се изправи, но не му стигнаха силите. — Съжалявам.

— Няма нищо — успокои го тя.

Даг Брин стоеше в другия край на стаята и ги наблюдаваше.

— Мога да ви помогна да стигнете закъдето сте тръгнали. До вашия кораб…

— Не, невъзможно е — поклати глава Донхад.

Даг Брин се приближи и втренчи поглед в лицето на Гуалкмай.

— Исках да ви кажа за селцето на брега. Жителите му измряха преди двайсетина години. Уби ги нещо странно. Всичките имаха треска и трепереха като теб. Жена ми и дъщеря ми също я хванаха. Оцелелите ги пратих да живеят някъде другаде.

В началото Донхад мислеше, че Гуалкмай е настинал от студената вода. Но сега се замисли дали някой не е отровил водата в езерото? По време на Революцията аирлианците не се бяха поколебали да използват биологични оръжия срещу хората. Жертвите наброяваха милиони.

Но независимо от това нямаше право да води Даг Брин при кораба. Нито можеше да пренесе сама Гуалкмай дотам. Пътуването със сигурност щеше да го довърши. Единственият му шанс бе да преодолее болестта тук. Още дълги часове тя остана край него. Някъде след полунощ Гуалкмай започна да бълнува на техния роден език и Даг Брин ги поглеждаше озадачено. Донхад сменяше влажни компреси на челото на своя спътник, от време на време го будеше и настояваше да поема течности.

Но нищо не помагаше.

Малко преди зазоряване Гуалкмай се изправи и извика името на техния син. След това рухна на койката и животът го напусна със сетния му дъх.

Донхад се надвеси над него и му склопи очите. Остана така наведена в продължение на няколко минути, след това се пресегна и свали Ка-огърлицата му.

— Ужасно съжалявам — рече Даг Брин, който стоеше до нея.

— Ще ми помогнеш ли да го погребем?

— Разбира се. Къде?

— На върха на хълма — отвърна Донхад. — Духът му ще пази това място.

Плаваха вече четири дни, когато Гуалкмай най-сетне попита за посоката, в която пътуват.

— Към Гиза.

Гуалкмай кимна.

— Така и предполагах.

Търговският кораб, на който се бяха качили, обикаляше по крайбрежието на Средиземно море.

— А когато стигнем там?

— Още не съм решила — отвърна Донхад. Обмисляше този въпрос, откакто беше отишла на кораба, за да прехвърли паметта от огърлицата в следващото тяло. Тъй като Гуалкмай нямаше спомен за последното им пребиваване в Авалон, нито беше чел свитъците с докладите, отговорността за вземането на решението падаше върху нея. Което, разбира се, беше нещо обичайно, откакто двамата действаха заедно. — Нещата в този свят не са като на нашия. Заради намесата ни ситуацията се измени. И заради войната между Аспасия и Артад.

Гуалкмай кимна вяло.

— Сега и двете страни спят — продължи тя. — И вместо тях действат техните слуги. Ключът към Главния страж е у нас. Щабът им на тази планета — на остров Атлантида — беше унищожен. Връзката им с Марс е прекъсната, от известно време нямат никакъв контакт с Империята. Всичко това обаче постигнахме с цената на много човешки жертви.

— И при нас не беше по-различно — отвърна Гуалкмай. — Спомни си колко богоубийци изгубихме, докато унищожим предавателите им. И това бе само през първия етап от войната.

Донхад не отговори, загледана към брега.

— Значи смяташ, че въпреки първоначалните успехи, хората от тази планета не са достатъчно развити, за да се опълчат на аирлианците.

— Да.

Гуалкмай потърка замислено брадичка.

— Значи още е твърде рано.

— Не и ако… — поде Донхад, но млъкна.

— Какво?

Тя извади скиптъра, който бяха донесли преди много години на тази планета.

— Не и ако се сдобием с Граала и го използваме. Ако създадем цяла армия от безсмъртни.

Гуалкмай не побърза да възрази и това й се стори странно. Но след като помисли няколко минути, той поклати глава.

— Няма да стане. Не разполагаме с оръжие, с което да им се противопоставим. Дори и да създадем армия от безсмъртни, няма да постигнем нищо, освен да им осигурим безкрайни страдания. Те ще умират и пак ще възкръсват. Каква ужасна участ! Но дори безсмъртието си има предели — ние се научихме как да убиваме аирлианците, сигурен съм, че те също знаят как да убиват безсмъртни. Но… — Гуалкмай направи пауза. — Мисля, че наистина ще е добре да сложим ръка на Граала, както успяхме да направим с Екскалибур. Така ще попречим да го използват слугите на аирлианците.

— Точно това си мислех и аз.

— Но нищо повече — добави Гуалкмай.

— Нищо, разбира се.

— Защо ли не ти вярвам?

Робство между хората. Едни хора да се продават като стока от други. Това бе неразбираемо за Донхад. Нищо подобно никога не се бе случвало на тяхната планета. Но Египет се бе променил след последното им идване. Голямата пирамида все още се извисяваше над платото Гиза, но страните й бяха захабени и изронени от ветровете. До нея имаше още две пирамиди, очевидно опити на други фараони да се мерят по блясък с управлението на Хуфу. Черният сфинкс беше скрит от погледите, заринат под повърхността на платото, а над него сега се издигаше негово копие, но от камък.

Но не тези промени изненадаха Гуалкмай и Донхад, а лагерът с роби, който бе разположен в южната част на платото. Хиляди нещастни хора живееха там, заобиколени от пазачи и принуждавани да работят къртовски по строежите на няколко храма и още един дворец. Лагерът им бе заобиколен с ниска стена, чиято роля бе по-скоро символична, тъй като всъщност страхът държеше хората вътре.

Робите не бяха египтяни. Имаше представители на всякакви раси и народности, но повечето бяха от племето, наречено юдеи. Бяха ги докарали от една страна на североизток от Египет, която също излизаше на бреговете на Средиземно море. Египтяните бяха разгромили армията им, а сетне ги бяха довели тук, оковани във вериги.

Донхад и Гуалкмай откриха Наблюдателя в същата колиба, в която бяха живели неговите предци. Беше мъж на средна възраст, който бе наясно със задълженията си, но досега не бе пратил нито един доклад в Авалон. Изплаши се, като ги видя, и падна на колене, когато Донхад му показа златния си медальон. След като си дадоха сметка, че не могат да очакват кой знае каква помощ от него, двамата тръгнаха да разузнаят сами.

Пътищата на Росту все още се охраняваха от златната сфера, но из тунелите вече не се разхождаха жреци. Всъщност изглежда никой, освен Наблюдателя, не знаеше за съществуването им. Донхад и Гуалкмай можеха необезпокоявани да слязат в Архиварната и да използват скиптъра, за да се сдобият с кивота и Граала, но по-трудно щеше да бъде да ги изнесат навън. Донхад се опасяваше, че самото отваряне на Архиварната ще задейства скритата аларма, както бе станало при приближаването на кораба на Гъмжилото. А платото буквално гъмжеше от войници на фараона. Едва ли имаше друг начин, освен да долетят с „Финбар“.

В края на краищата решиха да използват същата тактика, до каквато бяха прибягвали на тяхната планета — разделяй и всявай недоверие. Рамзес II, настоящият фараон на Египет, имаше двама сина. По-възрастният се казваше Мойсей и бе изгнаник от царството заради опит да свали баща си от трона. Бяха го пратили в някаква провинция Мидия, където бе назначен за управник. По-малкият син, Рамзес III — изглежда щеше да наследи баща си.

Донхад и Гуалкмай поеха за Мидия, която се намираше на изток от Египет, на пустинен полуостров, наричан Синай. Дворецът на Мойсей не бе нищо повече от една малко по-голяма къща, опряна на вътрешната стена, която опасваше града. Населението на Мидия не наброяваше повече от хиляда души, страната беше бедна и хората едва намираха с какво да се прехранват. Тежко наказание за непокорния син. То бе породило у Мойсей омраза не само към баща му, но и към неговия бъдещ наследник Рамзес III.

Само след няколко дни Донхад и Гуалкмай успяха да си осигурят среща с Мойсей с цената на няколко жълтици, които пуснаха в шепата на началника на стражата. Управникът ги посрещна на дървен трон в стая с нисък таван. Беше зареял поглед през прозореца към пустинята отвън. Двама отегчени стражи ги пропуснаха да влязат, като единствената предпазна мярка бе да вземат меча на Гуалкмай. Но скиптърът и кинжалът останаха скрити под наметалото на Донхад.

— Гиза е далеч оттук — произнесе вместо встъпление Донхад.

Мойсей извърна глава към тях. Беше млад мъж, с гъста черна и къдрава коса.

— Съобщиха ми имената ви, но те не ми говорят нищо.

— Нашите имена нямат значение — рече Донхад.

— Жената и за двамата ли говори? — обърна се Мойсей към Гуалкмай.

— Да — кимна той.

— Странно. Какво всъщност искате? — Този път той се обърна към Донхад.

— Да ви помогнем.

— Подкупили сте началника на моята стража, за да си осигурите аудиенция. Колко злато имате?

— Колко злато има фараонът в съкровищницата си? — отвърна с въпрос Донхад.

— Колкото и да е, намира се в Гиза, която — както сама отбеляза — е далеч оттук. Ако прекося Червено море, баща ми ще нареди да ми отсекат главата.

— Не и ако има нужда от вас.

— Че защо ще има нужда от мен? — попита Мойсей и сръбна от една глинена чаша.

— За да му помогнете за неприятностите с робите.

— Какви неприятности?

— Ще стигнем и до това.

Мойсей започна да барабани замислено с пръсти по облегалката на трона.

— Защо трябва да се връщам в Египет? — попита той накрая.

— За да довършите започнатото — бунта срещу фараона.

— Армията е предана на баща ми, жреците също. Нямам никаква…

— Не с помощта на армията и жреците — прекъсна го Донхад. — Ще използвате робите. Юдеите.

Мойсей се намръщи.

— Нали каза, че баща ми ще ме приеме, за да му помогна да се справи с робите. Не съм чувал да е имал неприятности с тях. Сега ми заявяваш, че трябва да използвам същите тези роби, за да го сваля от трона.

— Ще направите и двете.

Мойсей помисли малко, сетне на лицето му трепна усмивка.

— Много интересно. И изобретателно. — Той докосна неволно с ръка един стар белег на челото си. — Това е от баща ми — като бях дете, ме биеше често. Родила ме е една негова наложница. Сигурно щяха да ме задушат още като малък, но тя ме скри. Добре че баща ми дълго време нямаше наследник и ме призна. Но след като третата му жена роди законен наследник, той вече нямаше нужда от мен.

— Знаем — кимна Донхад. — Преди известно време бяхме в Гиза и в Кайро. Знаем как управлява баща ви, чухме много ужасяващи неща. От две години в Египет има суша. Реката не е толкова пълноводна и зърното не стига за изхранване на населението, та какво остава за робите. Юдеите са готови да се вдигнат на бунт. Трябва само някой да ги поведе. И да им вдъхне надежда.

— Защо искаш да се случи това? — попита Мойсей. — Ти юдейка ли си? Не ми приличаш на такава.

— Не съм — призна Донхад и пое дълбоко дъх. — Ние сме врагове на египетските богове, всъщност те не са никакви богове. Поробиха всички хора, както египтяните постъпиха с юдеите.

— Ако го кажеш в присъствието на баща ми, ще умреш от мъчителна смърт — заяви Мойсей. — Той се смята за пряк потомък на боговете, а и жреците не пропускат да му го припомнят.

— Не е такъв — поклати глава Донхад.

— Можеш ли да го докажеш? Можеш ли да докажеш, че боговете нехаят за нас? И че всъщност не са богове?

— Да — кимна Донхад.

— Как?

— Нехаят, защото отдавна са мъртви.

— Това е невъзможно! — възрази Мойсей. — Боговете не могат да умрат.

— Боговете, пред които се прекланя Египет, са мъртви — повтори Донхад. — Мога да ви покажа телата им. Изида. Озирис. Хор. И други, които все още почитате.

— Къде са тези тела? — надигна се Мойсей.

— В Пътищата на Росту, под платото Гиза.

— И ти ще ме отведеш при тях?

— Да.

Мойсей стана от трона и се отправи към вратата.

— Тръгваме още утре. Отивам да се наспя.

— Не бива да разказвате на хората за това — обърна се Донхад към Мойсей, докато Гуалкмай стоеше на пост при вратата на криптата.

Тримата бяха загърнати в сиви наметала, взети от колибата на Наблюдателя. Стояха до един от саркофазите, чийто капак бе вдигнат. Вътре лежеше тялото на аирлианеца, който Вампир бе убил преди много години. Нямаше никакво съмнение, че тялото не принадлежи на човек и че наистина е мъртво. Бледата му кожа бе мумифицирана, напукана около ставите и сгъвките. Косата бе продължила да расте и след смъртта и сега бе като червеникава влакнеста възглавница. Шестопръстите ръце бяха сгърчени. До тялото бе положен златен скиптър с глава на сфинкс на върха.

— Боговете наистина са мъртви — прошепна Мойсей. — Чух слухове за това преди още вие да се появите, но никой не смееше да го обяви.

— Защото религията е опора на властта на фараона — обясни Донхад. — Те — тя посочи мумията — винаги са се уповавали на това. Сетне ги замениха Сенките и накрая дойде ред на фараоните.

— Хората няма да го приемат — рече Мойсей. — Не е толкова лесно да им отнемеш вярата.

— Така е — замислено кимна Донхад.

— И какво… — поде Мойсей, но млъкна.

— Какво трябва да направите ли? — довърши Донхад. — Да използвате юдейския бог, за да изплашите фараона.

— Юдейския бог? Той само един ли е? — попита Мойсей.

— Да.

— Истински бог ли е?

Въпросът накара Донхад да се замисли.

— Не зная. — Тя погледна към мумията. — Истински, колкото този.

Настъпи тревожна тишина.

— Какво още има тук? — попита накрая Мойсей, като се озърташе обезпокоено. — Като бях малък, жреците си шепнеха уплашено за някакви скришни места под Голямата пирамида на Хуфу.

— Каквото и да има, не ви засяга — отряза Донхад.

Мойсей се извърна рязко към нея, но Гуалкмай застана помежду им. Ръката му бе върху дръжката на меча.

— Чувал съм слухове — рече Мойсей, — че Граалът дарявал безсмъртие и че се пази тук. Жреците го обещават на истинските вярващи в замяна на беззаветна преданост. Ала никой досега не е получавал тази награда.

— В един от тунелите наистина има кивот — потвърди Донхад. — Може би вътре е Граалът.

— Може би? — повтори Мойсей. Той я изгледа продължително, но Донхад не каза нищо повече. Накрая въздъхна. — Добре, доказахте, че боговете са мъртви. Сега какво искате от мен?

— Гуалкмай ще ви придружи — отвърна Донхад. Тя бръкна в саркофага, взе скиптъра и го подаде на Мойсей. — Наричайте го Аарон. Той ще ви съветва.

— Къде трябва да отида?

— При баща си, разбира се. При фараона — Донхад извади кинжала. — Но първо ще направим нещо, за да може баща ви да се вслуша във вас, а не в своите жреци съветници.

Царската охрана не посмя да посече Мойсей. Сигурно защото нямаха пряка заповед от фараона, или пък се изплашиха от странния скиптър, който носеше. Вместо това оковаха Мойсей и Гуалкмай и ги отведоха в гостната на фараона. Положиха ги на колене пред неговия трон. Рамзес II носеше дебела мантия, обшита със златни конци, а на главата му имаше корона, посипана със скъпоценни камъни. Лицето му бе сбръчкано, безизразно. Ръцете му бяха скръстени на гърдите и държаха жезъл. Стоеше толкова неподвижно, че в началото Гуалкмай го помисли за статуя. Беше заобиколен от десетина стражи, а от дясната му страна бе седнал синът му — облечен по същия начин, но без корона.

Рамзес II огледа мълчаливо прокудения си син в продължение на няколко секунди, после вдигна жезъла и махна едва забележимо с него. Стражите свалиха оковите на двамата и подадоха жезъла на Мойсей.

Той вдигна двете си ръце, стисна жезъла с дясната, а лявата разтвори в знак, че идва с мир.

— Татко…

— Как смееш да ме наричаш така? — прекъсна го Рамзес с нисък треперлив глас.

— Татко, дойдох да ти помогна.

На два километра от двореца на фараона, близо до стената, която заобикаляше юдейския лагер, Донхад извади от раницата си пакет със странен сивкав материал и го остави в подножието на стената, точно под една от стражевите кули, разположени на равни разстояния по протежението й. Пъхна в средата на пакета един чип, сетне бързо се отдалечи от мястото.

Малко по-нататък тя спря отново, извади от раницата метална топка с хексагонални бутони и натисна един от тях. Разнесе се оглушителен взрив, стената подскочи нагоре и рухна заедно със стражевата кула. След миг на мястото имаше само огромна димяща яма, заобиколена от стреснати и изплашени египтяни и юдеи. Но скоро египтяните се окопитиха и реагираха на случилото се по единствения начин, който си знаеха — започнаха да избиват онези роби, които се навъртаха наоколо.

Изгладнели заради сушата и постоянния недостиг на храна, изгубили надежда за по-добър живот, мнозина от юдеите се възпротивиха на войниците и се нахвърлиха върху тях. Тъй като ги надвишаваха числено, те им надвиха, избиха ги и побягнаха през отвора в стената.

Точно в този момент втората бомба, заложена от Донхад, взриви казармата на войниците.

— Че каква помощ можеш да ми окажеш? — попита фараонът.

Рамзес III се надигна и изгледа презрително брат си от висотата на подиума.

— От каква помощ се нуждаем според теб, мидийски управнико?

Изведнъж целият дворец бе разтърсел от далечен тътен, подобен на гръмотевица, въпреки че в небето нямаше нито едно облаче. През отворените прозорци долетя глъчка. Последва втори гръм и нови викове, както и шум от приближаваща се тълпа.

През една от страничните врати се втурна запъхтян офицер, изтича при Рамзес III и развълнувано зашепна нещо в ухото му. Рамзес III му махна да си върви и се извърна към Мойсей.

— Какво невероятно съвпадение — идваш тук да ни предложиш помощ и в същия миг юдеите се вдигат на бунт!

— Юдеите са готови да се вдигнат на бунт от доста време — възрази Мойсей. — И не само заради сушата, а и поради непосилната работа, с която постоянно ги товарят. Дори робите трябва да ядат. Пък и освен това не бива да забравяш размирните ни съседи на изток и на юг. В Персия от много време цари ужас, според мен до десет години там ще нахлуят хетите.

— Само лоши вести ли ми носиш? — попита Рамзес II.

— Не, нося и добри. — Мойсей посочи Гуалкмай. — Това е Аарон, странстващ воин от далечна страна. Той познава хетите и земите им.

Гуалкмай се поклони на фараона.

— Господарю, с един удар ще решите и двата проблема.

Той млъкна, защото в залата нахлуха още неколцина офицери и заговориха с приглушени гласове на Рамзес III. Щом излязоха, баща му махна с жезъла да предаде какво е научил.

— Две светкавици са ударили стражева кула и казармата в юдейския лагер, въпреки че небето е чисто. А след това юдеите са се вдигнали. Избили са стотина от нашите войници. Целият лагер се е разбунтувал. Но скоро размириците ще бъдат потушени.

— За известно време — подметна Мойсей.

— И какво трябва да сторя, за да реша и двата проблема? — настоя да узнае Рамзес II.

— Позволете ни да отведем юдеите надалеч оттук — заговори Гуалкмай. — На север и изток, покрай бреговете на Средиземно море. Оставете ги да основат там своя държава, близо до мястото, откъдето идват. Държава, която ще ви стане съюзник от благодарност, че сте ги дарили със свободата, и ще възпира нашествията на хетите.

— И кой ще я управлява? — попита Рамзес III. — Ти ли? — той погледна Мойсей.

— Тъкмо ще съм още по-далеч от теб в изгнанието си, братко мой — засмя се Мойсей. — Сигурно ще си доволен от това. — Той погледна баща си. — А ти, татко, ще се отървеш от размирните юдеи. Хубаво беше, когато Нил бе пълноводен и имаше предостатъчно храна, но при тази суша… Тухлите, които правят, не стават за нищо. По-добре границата ти да е защитена от хетите, отколкото да държиш размирни роби.

Фараонът потъна в мълчание.

— Не — обяви той след известно време.

— Татко… — поде Мойсей, но Рамзес II му махна с жезъла да замълчи.

— С юдеите ще се справя и без да ти ги давам за поданици. А от хетите не ме е страх — нека дойдат. Ще окъпем пясъците с кръвта им, както направихме и с по-силни врагове.

— Няма да е толкова лесно, господарю — обади се Гуалкмай.

— И защо да не е?

— Заради юдейския бог.

Донхад се спотайваше в покрайнините на една занемарена нива на километър от платото Гиза. Туниката й беше подгизнала от пот, все още не можеше да успокои дишането си. Тя извади от кожената си раница малка черна сфера с диаметър около четирийсет сантиметра. Това бе старо аирлианско оръжие, донесено от нейния свят. Нейните сънародници учени бяха установили след продължително изследване, че сферата всъщност представлява микровълнов предавател, който може да се настройва на различни честоти. При употреба срещу хора той предизвикваше кръвоизлив в мозъка. Но сферата имаше и други приложения, от които сега Донхад възнамеряваше да се възползва. Беше я изпробвала и познаваше добре възможностите й.

Настрои я на определена честота, след това я задейства. На пръв поглед нищо не се случи, но една мигаща червена светлинка подсказваше, че излъчването е започнало.

Смехът на Рамзес II отекна надалеч по коридорите на двореца.

— Юдейският бог? Нима това може да ни изплаши?

Рамзес III се бе облегнал назад и се озърташе надменно.

Гуалкмай свали кожената си чанта и извади нещо, загърнато в парче плат. Той коленичи, разгъна бавно плата и отвътре се търкулна отрязаната глава на Озирис. Издължените червени очи се втренчиха в очите на фараона, сякаш бяха живи.

— Какво е това? — изпищя Рамзес III. Той размаха ръце и неколцина от стражите се приближиха към Гуалкмай и Мойсей.

— Каквото и да е, не е наше дело — спокойно отвърна Гуалкмай. — Господарю, това е един от египетските богове от Първата епоха, преди времето на Хор. Открихме тялото му под Гиза, в Пътищата на Росту.

Рамзес III в миг измъкна меча от пояса си и пристъпи към тях, но фараонът му даде знак да почака.

— Слизали сте в Пътищата? — попита той с привидно равнодушен глас.

Гуалкмай кимна.

— Да, господарю. Открихме трупа на този бог заедно с още петима. Няма повече живи богове наоколо.

— Кой ги е убил? — попита Рамзес II.

Гуалкмай повдигна рамене.

— Не зная. Но се боя, че зад всичко това може да стои юдейският бог. Те почитат само един бог и изглежда той е наистина могъщ. Този бог иска да бъдат освободени и да се върнат в родните си земи. Още една причина да оставите на Мойсей да свърши това, за което ви моли. — Той помълча малко и добави: — Господарю, научих от един юдейски свещеник, че ако не изпълните желанието му, този бог ще прати в земите ви мор.

Рамзес II премигна — първият признак, че е обезпокоен. Около очите му се появиха бръчици. Изглежда се готвеше да каже нещо, но изведнъж отвън долетяха писъци, изтръгнати от хиляди гърла. Рамзес III изтича при прозореца, следван от Гуалкмай и Мойсей. Фараонът остана на трона си, но рязко извърна глава, сякаш виковете отвън го бяха зашлевили.

— Какво има? — попита той.

— Скакалци, господарю — отвърна Рамзес III и тази дума накара всички в залата да потреперят.

Донхад се зави презглава с наметалото. Имаше чувството, че се е озовала в епицентъра на свирепа градушка. Хиляди скакалци се блъскаха в нея, привлечени от микровълновото излъчване на аирлианския прибор. Те се нахвърляха върху реколтата и я опустошаваха за секунди. Селяните напразно се опитваха да ги прогонят, размахвайки мотики. Все едно да се опитват да спрат с пръчка задаваща се буря.

От прозореца в двореца на фараона се видя как към града приближава огромен черен облак. Всички околни ниви вече бяха покрити с насекоми. Подобна напаст се бе случвала веднъж — в детството на фараона. Той все още си спомняше ясно огромните поражения, нанесени от дребните летящи гадинки. Но сега, когато страдаха няколко години от непосилна суша, последствията за царството щяха да бъдат катастрофални. Рамзес II се изправи.

— Твои са, Мойсей. Отведи оттук юдеите и никога повече не се връщай.

Донхад изключи микровълновия предавател. Постепенно ударите през наметалото й намаляха. Тя почака още пет минути и подаде глава. Сякаш през нивите бе преминала страховита буря и бе отнесла всичко със себе си. Само тук-там стърчаха отделни стебла.

За миг я споходи чувството за вина пред тези хора. Но тя си даваше сметка, че постигането на далеч по-важни цели понякога изисква подобни жертви. Докато вървеше бавно на север, съсредоточи мислите си върху Граала. Нощта се спускаше бързо, а следващият ден щеше да е напрегнат. Тази нощ също я чакаше много работа.

Мойсей бе в лагера на юдеите на среща с техните водачи. Не беше никак лесно да се въведе ред след събитията от изминалия ден. Предложението да ги отведе далеч оттук, където да бъдат свободни, бе посрещнато с противоречиви чувства. Имаше дори такива, които се съмняваха, че това е някакъв хитроумен трик от страна на фараона, за да ги накара да излязат в пустинята и там да измрат от глад.

Гуалкмай посрещна Донхад в сянката на Голямата пирамида. Както бяха предположили, фараонът бе събрал войските си около двореца. С Гуалкмай сега имаше неколцина въоръжени с мечове юдеи, загърнати със сиви наметала. Те го последваха нагоре по стената на Голямата пирамида и проникнаха през един таен тунел в Пътищата на Росту. На няколко пъти се налагаше да се притаяват в някой ъгъл, скрити под наметалата си, за да избегнат зловещата златиста сфера, която охраняваше зорко Пътищата. Прекомерното уповаване на автоматизирани системи за охрана бе една от слабите страни на аирлианците, която бе позволила в края на краищата на сънародниците на Донхад и Гуалкмай да ги надвият.

Те изминаха от край до край няколко поредни тунела, следвайки напътствията, които Донхад бе прочела в един от докладите на Наблюдателя. Накрая се озоваха в помещение, където цареше непрогледна тъмнина. В мига, когато прекрачиха прага, пред тях блесна огромна сияеща сфера с диаметър пет метра, която озари просторна подземна кухина.

Намираха се на тесен перваз малко над дъното на кухината. На пода лежеше Черният сфинкс. Донхад и Гуалкмай веднага се досетиха, че най-сетне са открили легендарната Архиварна. Кухината бе с дължина над шестстотин метра и бе облицована с плочи от червен камък. Шестимата юдеи, които ги придружаваха, сякаш се бяха вкаменили.

Покрай стената бе издялано стълбище, което се спускаше надолу. Донхад и Гуалкмай заслизаха, следвани от останалите. Насочиха се право към отвора между лапите на Черния сфинкс, където върху пиедестал се издигаше статуята на Хор. Върху предната стена на пиедестала имаше старорунически надпис. Донхад се наведе и го зачете, като едва забележимо мърдаше устни.

— Тук пише, че в една друга крипта на Пътищата е поставена черна кутия, която може да разруши цялата сграда, ако някой се опита да проникне вътре, без да разполага с ключ.

— Аирлианска атомна бомба или енергоизточник? — попита Гуалкмай.

— Едно от двете — рече Донхад. На тяхната планета бяха използвани няколко подобни устройства и винаги с разрушителни последствия. Нямаше нищо чудно в това, че аирлианците бяха минирали подстъпите към най-важните си оръдия.

Шестимата зад тях ги слушаха, без да разбират нито думичка. Донхад нямаше никакво намерение, нито време да им обяснява. Тя бръкна в раницата си и извади скиптъра. Постави го в една вдлъбнатина със същите очертания в стената. Сияещата сфера премигна, сетне отново заблестя с равномерна светлина. Скиптърът бавно потъна в камъка. Плочата се отмести и зад нея се показа отвор към вътрешността на Черния сфинкс. Първо имаше няколко стъпала, после тесен тунел, висок почти три метра. Тънка линия от синкави светлинки сочеше пътя навътре. След около петнайсет метра тунелът свършваше.

— Изглежда светът все още е цял-целеничък — подметна усмихнато Гуалкмай.

Донхад извървя последните няколко метра от тунела и се озова в Архиварната, последвана от Гуалкмай и изплашените юдеи. Архиварната на нейната планета бе унищожена заедно с разрушения аирлиански щаб. Разполагаха само с общи сведения за нея.

Помещението, в което се озоваха, бе разположено в търбуха на Сфинкса — на височина беше седем метра и на дължина десет. В средата имаше четири колони, между които бяха поставени четири хоризонтални греди. На върха на всяка от колоните имаше по една глава, досущ като тази на скиптъра, но с червеникави проблясващи очи. Между колоните се спускаше бяло покривало. До стената вляво бяха подредени ракли с дрехи. Гуалкмай и Донхад се отправиха натам, следвани от юдеите.

— Аз ли си въобразявам, или тези глави наистина ни следят? — попита Донхад.

— Не се спирай — подкани я Гуалкмай.

— Предполагам, че под покривалото е кивотът.

— Да го вдигна ли? — предложи един от юдеите.

— Не бива… — извърна се Гуалкмай, но онзи вече бе пристъпил напред.

Главите се завъртяха към него и секунда по-късно яркочервени лъчи го удариха в гърдите. Мъжът се строполи на пода бездиханен, с димящи рани отпред. Един от останалите се надвеси над него, но го постигна същата участ. Другите четирима се разбягаха уплашено и Гуалкмай се втурна да ги събира. Донхад не сваляше поглед от главите, опитвайки се да измисли как да ги заобиколят. Скоро Гуалкмай се върна, подкарал пред себе си четиримата юдеи. Те се подпираха на стените и категорично отказваха да приближат към средата на залата.

— Дрехите — досети се Донхад. — Те принадлежат на онзи, който работи с кивота. — Тя отново се доближи до раклите. Една от главите я проследи, останалите три продължаваха да бдят над димящите трупове.

— Сигурна ли си? — попита Гуалкмай със загрижено изражение.

Донхад достигна раклите, без да бъде покосена от огън. Тя вдигна една ленена туника и я нахлузи през главата. След това се наведе и разгледа останалите принадлежности.

— Ще ми помогнеш ли? — подхвърли през рамо към Гуалкмай.

Той подкара четиримата към нея. Междувременно Донхад забеляза, че принадлежностите са подредени в строго определен ред, и реши, че вероятно в такава последователност трябва да си ги сложи. Тя взе една синя риза без ръкави и със златни ресни по края и я нахлузи върху туниката. След това си сложи разноцветна наметка. Докато я опипваше, забеляза, че в тъканта й са вплетени метални нишки, но липсваше нещо, с което да ги съедини на раменете. От едната страна на скрина имаше рафт, на който бе поставена дървена кутия. Когато я отвори, намери вътре два камъка. Използва ги, за да закопчае наметката, но в същия миг по тялото й премина странно мравучкане.

— Добре ли си? — попита Гуалкмай.

Беше облякъл една от ленените туники и върху нея — червено наметало. В раклите имаше още десетина наметки и ризи и юдеите също се бяха преоблекли.

Донхад кимна.

— В тези дрехи е вградено някакво поле — обясни тя, докато си нагласяваше нагръдника. Беше толкова тежък, че раменете й се сгърчиха напред.

— Пропускаш нещо важно — отбеляза Гуалкмай и посочи празните джобове от двете страни на нагръдника.

— Урим и тумин — кимна тя. — Камъните, които активират Граала. Може би са вътре в кивота, но имам чувството, че Аспасия не би ги оставил там.

На рафта имаше и златна корона с три обръча. Като се облече и си сложи короната, Донхад закрачи към центъра на помещението. Четирите глави веднага се извърнаха към нея.

— Готови ли сте? — подхвърли през рамо Донхад и без да изчака отговор, пристъпи към бялото покривало. Сърцето й замря, когато от една от главите блесна ярък лъч, който опря в краката й и бавно се издигна нагоре. След като се задържа за няколко секунди върху нагръдника й, лъчът изчезна и главата се извърна настрани. Изглежда я бяха допуснали. Гуалкмай и останалите се бяха подредили в редица зад нея. Донхад достигна покривалото, коленичи, повдигна го и се шмугна под него, следвана от останалите.

Кивотът бе положен върху дебела черна платформа. На височина и широчина беше около метър, а на дължина — малко повече. Целият беше позлатен, а отстрани имаше халки, в които бяха пъхнати два пръта за носене.

Върху капака имаше още две глави. Веднага щом влязоха, те се извърнаха към тях и ги фиксираха със свирепия си поглед. Отново блесна яркочервен лъч, който обходи цялото й тяло и се задържа на нагръдника. Когато угасна, главите се извърнаха една срещу друга и замряха неподвижно.

Донхад се колебаеше дали да не повдигне капака на кивота, но си даваше сметка, че сега всяка секунда е ценна. Освен това дори Граалът да бе вътре, без двата камъка не можеха да направят нищо. Гуалкмай се разпореди, четиримата юдеи уловиха прътите и понесоха кивота към изхода на Архиварната.