Знакът на Хаоса

ГЛАВА 8

След приятно прекараното време в компанията на красива дама поредицата от обнадеждаващи разговори в коридора и спокойната вечеря с близки и приятели като че ли беше съвсем в реда на нещата вече да очакваме нещо по-различно и неприятно. Хрумна ми, че малката война е все пак за предпочитане пред голямата, но предпочетох да запазя остроумията си за някой по-удачен момент. След неколкосекунден безмълвен размисъл реших да формулирам първия си въпрос по следния начин:

— Какво е станало?

— Хората на Далт са заели позиции близо до западния край на Ардън — каза Вайъли. — Бойците на Джулиан вече са ги посрещнали. Бенедикт пое остатъка от патрулите. Той смяташе да атакува фланга на Далт и да раздели неговите сили. Казах му да не го прави.

— Не разбирам. Защо не?

— Защото ще загинат хора — отговори ми тя.

— На война като на война. Понякога това е единствената алтернатива.

— Но този път съществува алтернатива, макар лично аз да не я разбирам. Бих искала първо да обмисля добре ситуацията, преди да дам заповед, която ще коства живота на доста хора.

— Каква е другата възможност? — попитах аз.

— Дойдох тук, за да поговоря с Джулиан чрез Картите — каза Вайъли. — Той току-що е говорил с Далт под флага на примирието. Далт му казал, че този път целта му не е Амбър. Уточнил, че е готов да спести на нас и на себе си излишните неприятности, ако изпълним неговото единствено условие. Иска да му предадем Риналдо и Джасра, които били наши пленници.

— Ъ? — хлъцнах аз. — Дори да искаме, не бихме могли да му предадем Люк — той не е тук.

— Точно това му е казал и Джулиан. Далт бил много изненадан, тъй като смятал, че Риналдо е при нас.

— Не сме длъжни да му отваряме очите. Този човек създава проблеми на Амбър от години. Мисля, че Бенедикт е подготвил най-подходящия отговор за него.

— Не те повиках, за да искам съвета ти — каза Вайъли.

— Извинявай. Просто мразя някой да се опитва да ме изнудва с надеждата, че номерът му ще мине.

— Шансовете са изцяло на наша страна. Но ако го убием, няма да научим нищо. Искам да разбера какво се крие зад всичко това.

— Бенедикт би могъл да го спипа. Знам заклинания, които ще го направят доста сговорчив.

Вайъли поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Стигне ли се до сблъсък, ситуацията ще излезе извън контрол. Тогава ще загубим, независимо от крайния изход.

— В такъв случай не разбирам какво бих могъл да направя аз.

— Далт е поискал Джулиан да се свърже с нас и след това да му предаде нашето решение. Джулиан смята, че той ще се съгласи дори ако получи само единия от двамата.

— Не искам да му отстъпвам дори Джасра.

— Аз също. Това, което наистина искам, е да разбера какво всъщност става. Единият от вариантите е да освободим Джасра и да попитаме нея, но не мисля, че ползата от това ще е особено голяма. Можеш ли да се свържеш по някакъв начин с Риналдо? Бих искала да говоря с него.

— Ами-и… да — казах аз. — Имам негова Карта.

— Използвай я.

Извадих Картата и се вгледах в нея. Съзнанието ми премина в нужното за контакта състояние и скоро образът оживя…

Там се здрачаваше, а Люк бе застанал край лагерния огън. Беше облечен в зелено и се бе загърнал в светлокафяво наметало, закопчано отпред със златна тока, върху която бе гравиран феникс.

— Мърл — каза той. — Моите хора са почти готови. Кога смяташ да атакуваме и…

— Чакай малко — прекъснах го аз. — Става въпрос за нещо по-различно.

— Слушам те.

— Далт отново е в подстъпите на Амбър и Вайъли иска да поговори с теб преди да сме го направили на салата.

— Далт? Там? В Амбър?

— Да, да и да. Твърди, че щял да отиде да си играе на друго място, ако му дадем двете неща, които желае повече от всичко — теб и майка ти.

— Шантава работа.

— Да, ние също мислим така. Искаш ли да поговориш с кралицата?

— Разбира се. Пренеси ме пр… — Люк се поколеба и ме погледна право в очите.

Аз се усмихнах.

Люк протегна ръка. Аз я хванах и в следващия миг той вече беше до мен. Огледа се и видя Вайъли, след което свали колана си заедно с меча и ми го подаде. После се приближи до нея, падна на дясното си коляно и сведе глава.

— Ваше Величество — каза той. — Дойдох.

Вайъли протегна ръка и го докосна.

— Вдигна глава — каза тя.

Люк го направи и чувствителните пръсти на кралицата внимателно се плъзнаха по лицето му.

— Сила — каза тя, — и мъка… Значи ти си Риналдо. Ти ни донесе печал, Риналдо.

— Аз също бях опечален. Ваше Величество.

— Да, разбира се — отвърна му Вайъли. — Несправедливите дела обикновено простират своите пипала върху невинните. Докъде ще стигнат те този път?

— Далт ли имате предвид?

— Не, теб имам предвид.

— О — възкликна Люк. — Сложих край на това. Повече никакви бомби и засади. Вече казах на Мерлин какво съм решил.

— Познавате се от няколко години.

— Да.

— Успяхте ли да се сприятелите истински?

— Той е една от основните причини, поради които реших да се откажа.

— Сигурно му имаш доверие, щом реши да дойдеш тук. Оценявам жеста ти — каза Вайъли. — Ето, вземи това.

Тя свали пръстена от показалеца си и му го подаде. Пръстенът беше златен, с млечнозелен камък, прикрепен с няколко златни нишки — сякаш митичен паяк бе сграбчил всички съкровища на света, за да ги запази от нечие посегателство.

— Ваше Величество…

— Носи го — каза тя.

— Ще го нося — отговори Люк и го сложи на малкия пръст на лявата си ръка. — Благодаря ви.

— Стани. Искам да знаеш какво точно става тук.

Той стана и Вайъли му разказа всичко, което преди това бе казала и на мен — за пристигането на Далт, за числеността на неговите хора, за позицията му и за неговите искания. Аз само седях изумен и си мислех за това, което току-що бе станало пред очите ми. Кралицата бе поставила Люк под своя закрила. Всички в Амбър знаеха добре какво означава този пръстен. Интересно какво ли щеше да каже Рандъм. Горкият Бил, целият му труд по случая се бе обезсмислил, тъй като сега разпитът без съмнение отпадаше.

— Да, аз познавам Далт — чух да казва Люк. — Някога споделяхме с него някои общи… убеждения. Но той се е променил. При последната ни среща се опита да ме убие. Не знам защо. Отначало си мислех, че магьосникът от Владението е завладял ума му.

— А сега?

— Сега просто не го разбирам. Имам чувството, че се е превърнал в марионетка, но не знам кой дърпа конците му.

— Значи мислиш, че това не е онзи магьосник?

— Не виждам смисъл да прати Далт за мен, след като вече веднъж бях в ръцете му и ме пусна.

— Така е — съгласи се Вайъли. — Как се казва този магьосник?

— Маскираният — отговори Люк. — Мерлин знае за него повече от мен.

— Мерлин, кой е този Маскиран?

— Той е магьосникът, който отне от Джасра Владението на Четирите Свята — обясних аз. — Джасра го е отнела преди това от предишния му господар Шару Гарул, който сега представлява също такава закачалка за дрехи. Маскираният носи синя маска и изглежда черпи силите си от един странен извор в Цитаделата на Владението. Освен това никак не ме обича. Засега това е всичко, което мога да кажа за него.

Пропуснах да спомена за това, че в цялата история вече се е намесил и моят доведен брат Джърт, както и че смятам скоро да духна под опашката и на двама им. Причината беше същата, поради която се въздържах да кажа всичко това и на Рандъм. Бях убеден, че Люк ми прехвърли топката, тъй като не беше сигурен каква част от истината смятам да споделя с Вайъли.

— Това не ни помага особено — отбеляза тя. — Особено що се касае до намеренията на Далт.

— Може би двете неща не са свързани — предположих аз. — Доколкото знам, Далт е наемник и не е изключено просто да е извършил една-единствена услуга на Маскирания. Що се отнася до настоящите събития отново съществуват две възможности. Далт би могъл да изпълнява нечия поръчка или да работи в собствена полза.

— Не мога да се сетя за някой, на когото да сме притрябвали чак толкова — каза Люк. — Но аз без друго имам сметки за уреждане с това приятелче и бих могъл лесно да съчетая полезното с приятното.

— Какво имаш предвид? — попита Вайъли.

— Предполагам, че има начин да се озова там бързо.

— Джулиан би могъл винаги да ни прехвърли при себе си — казах аз. — И все пак, какво си намислил, Люк?

— Искам да говоря с Далт.

— Прекалено опасно е — заяви кралицата. — Не забравяй, че той иска именно теб.

Люк се ухили.

— Според мен и Далт няма да е в пълна безопасност — отвърна той.

— Чакай малко — казах аз. — Ако си намислим да правиш нещо на своя глава, знай, че това може да наруши примирието. Вайъли се опитва да избегне конфликта.

— Няма да има конфликт — каза Люк. — Виж, с Далт се познаваме още от хлапета и мисля, че блъфира. Има навика да го прави от време на време. Не би рискувал да нападне Амбър с такава сила. Това би означавало да си сложи главата на дръвника. Ако наистина сме му притрябвали само ние двамата, то аз съм почти сигурен, че ще успея да изкопча от него причината. Нали точно това ви интересува?

— Да — казах аз. — Но…

— Нека отида. — Молбата му бе отправена към Вайъли. — ще намеря начин да го разкарам оттук. Обещавам.

— Предложението ти ме изкушава — призна тя. — Но приказките ти за неуредени сметки никак не ми харесаха. Както спомена Мерлин, аз искам да избегна конфликта. При това по ред причини.

— Обещавам, че няма да позволя нещата да се развият в тази посока — заяви Люк. — Само ще загладя търканията.

— Мерлин…? — обърна се към мен Вайъли.

— Аз му имам доверие — казах аз. — Не случайно беше най-смъртоносното оръжие в търговския отдел на бившите ми работодатели.

— Боя се, че не разбрах какво искаш да кажеш.

— Става въпрос за сянката Земя, където търговският нюх се цени извънредно високо. Що се отнася до Люк, пазарлъците са му в кръвта.

— Мислиш ли, че би могъл да постигне това, което обещава?

— Мисля, че е неотразим, когато трябва да получи онова, което иска.

— Точно така — съгласи се Люк. — И тъй като в случая целта ни е една и съща, шансовете и двете страни да останат доволни са огромни.

— Разбирам — каза Вайъли. — А какъв ще е рискът за теб, Риналдо?

— Не по-голям от този, който поех, когато се съгласих да дойда тук.

Вайъли се усмихна.

— Добре, ще се свържа с Джулиан — съгласи се тя. — Можеш да отидеш там и да видиш какво ще успееш да измъкнеш от Далт.

— Един момент — обадих се аз. — Навън вали сняг, а Люк дойде от място с далече по-високи температури. Наметалото му ми се струва доста неподходящо за случая. Ще отида да му донеса нещо по-топло, стига да иска да ме изчака.

— Вървете — каза Вайъли.

— Веднага се връщаме.

Тя присви устни и след това кимна.

Подадох на Люк меча и той отново го препаса. Вайъли със сигурност бе разбрала, че искам да поговоря с него насаме. И въпреки това се бе съгласила, което означаваше, че ми има доверие — факт, който ме изпълваше с гордост и едновременно с това беше на път допълнително да усложни живота ми.

Възнамерявах да сведа на Люк последните новини — за коронацията в Кашфа и за всичко останало. Все пак изчаках, докато се отдалечихме на прилично разстояние, тъй като Вайъли има невероятно чувствителен слух. Моето мълчание обаче изнерви Люк и той заговори първи.

— Как странно се развиха събитията. Признавам, че я харесвам, но тя знае повече от това, което казва.

— Най-вероятно да — съгласих се аз. — Всички го правим.

— И ти ли?

— Отскоро. Във времена като тия ми се налага.

— А знаеш ли нещо повече за ситуацията?

Поклатих глава.

— Научих за Далт малко преди теб. Вайъли ми каза точно това, което и ти чу. А съвсем случайно да знаеш нещо, което пропусна да споменеш пред нея?

— Не — каза Люк — За мен също беше изненада. Но смятам да проуча нещата.

— Би трябвало.

Наближихме моите покои.

— Скоро ще стигнем до стаята ми — казах аз. — Искам да знаеш, че майка ти е там, но едва ли ще е особено разговорлива.

— Запознат съм с последствията от това заклинание. Но доколкото си спомням, ти спомена, че си наясно как да я освободиш… Което ми напомня, че настоящите събития ще забавят плана ни да сгащим Маскирания и брат ти.

— Не чак толкова — уточних аз.

— Кой знае колко време ще ми отнеме — продължи Люк. — Ами ако разговорът не потръгне? Или пък се случи нещо, което ще ме забави съвсем?

Хвърлих му един бърз поглед.

— Като какво например?

— Не знам. Просто се опитвам да взема всичко предвид. Нали знаеш, че обичам да планирам всичко предварително? Нека предположим, че атаката ни се забави значително…

— Добре, нека предположим — казах аз, докато наближавахме вратата.

— Това, за което се опитвам да ти намекна, е, че бихме могли да се озовем там твърде късно. Да речем, че пристигнем във Владението и установим, че твоето братче вече се е превърнало в Бог знае какво сатанинско изчадие. Тогава какво?

Отключих вратата и двамата влязохме вътре.

Хич не ми се щеше да се замислям за подобна възможност, защото тя ми напомняше за историята, която ми бе разказвал баща ми. Навремето Бранд бе успял да му създаде сериозни неприятности.

Щом се озовахме в стаята, аз щракнах с пръсти и няколко газени лампи мигом разпръснаха мрака. Пламъчетата им трепнаха, но после бързо се укротиха.

Джасра си беше все на същото място, отрупана с няколко от моите наметала. За миг се притесних за първата реакция на Люк.

Той спря. Огледа я внимателно и после пристъпи към нея, забравил изцяло предположенията си. Гледа я така около десетина секунди, през които се чувствах все по-неудобно, и накрая прихна.

— Тя винаги си е падала по монументалните форми — каза той. — Но комбинирането на показното с практичното е нещо, което тя така и не успя да постигне. Би трябвало да я върнеш на Маскирания, макар че тя едва ли ще си извади нужната поука.

После се обърна към мен и добави:

— Сигурно ще се събуди вкисната като котешка пикня и ще хукне наново да си търси белята. Между другото, не забелязах върху нея някое подходящо за случая наметало.

— Ей сега ще ти дам едно.

Отворих гардероба и измъкнах оттам едно наметало от тъмна, нещавена кожа. Подадох му го и той зарови ръката си в козината.

— Мантракора?

— Адски вълк.

Окачих неговото наметало в гардероба, докато той пробваше моето.

— Та както казвах на влизане — продължи Люк, — да речем, че не се върна?

— Не казваше това — поправих го аз.

— Не по този начин — призна той. — Но какво значение има дали закъснението ще е малко или голямо, ако се окаже фатално за плана ни? Да речем, че завариш там Джърт, който вече е завършил ритуала и се е сдобил с онази нечувана сила, а аз не съм до теб, за да ти помогна. Какво ще правиш тогава?

— Ситуацията стана твърде хипотетична.

— А ти да не би да си се сдобил наскоро със застраховка „Лош късмет“? Зашото и аз бих искал да си направя такава.

Той се приближи до вратата и изгледа още веднъж Джасра от главата до петите.

— Добре — казах аз. — Давай да предполагаме тогава. Значи, нека предположим, че Далт ти отреже главата, за да си играе с нея боулинг, а аз заваря Джърт висок три метра, с малък ядрен реактор в задника. Ти каква застраховка ще предложиш срещу това?

Люк излезе в коридора и аз го последвах, като преди това щракнах с пръсти и оставих Джасра на тъмно.

— Искам просто да ти изясня как стоят нещата — каза той, докато заключвах вратата.

Поехме обратно по коридора и Люк добави:

— Същество, което притежава подобна сила, е зависимо от нейния източник.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Не съм наясно с детайлите, но съм убеден, че силата на Извора би могла да бъде обърната срещу този, който вече е почерпал от нея. Прочетох го в записка на Шару Гарул, но точно тогава мамчето си ги прибра отново и аз не ги видях повече. Доверие никому — такова й беше мотото.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че ако нещо се случи с мен и Джърт успее да те победи, тя би могла да го унищожи.

— О-о.

— Освен това ти препоръчвам да я помолиш за това много учтиво.

— Бих се сетил и сам.

— Кажи й, че съм приключил с отмъщението и съм получил своето. След това й предложи Владението в замяна на помощта й.

— Ами ако реши, че това не е достатъчно?

— Да върви но дяволите! Превърни я отново в закачалка! Дори Изворът не може да направи някого безсмъртен. Баща ми също отнесе стрела в гърлото, въпреки всичките си чудесии. Всеки си има слабо място. Само дето при някои то е доста по-добре защитено.

— Има ли все пак шанс да се съгласи? — попитах аз.

Люк спря и погледна свъсено.

— Има си хас да се съгласи ей така — каза той. — Разбира се, ще започне да се пазари, но накрая ще омекне. Нали тя също иска да си отмъсти на Маскирания, а така ще си върне и част от онова, което е притежавала. Но в никакъв случай не бързай да й се доверяваш. Каквото и да ти обещае, винаги ще й се иска да излезе суха от водата. Сигурно ще се опита да те изиграе. Но докато си свършите работата във Владението, ще ти е само от полза. После бързо ще трябва да измислиш начин, по който да я неутрализираш. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако аз не съм там, за да контролирам положението.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Още не знам. Не сваляй заклинанието от нея, преди да съм уредил въпроса с Далт.

Люк тръгна отново.

— Я чакай малко — казах аз. — Какво си намислил?

— Нищо конкретно, но както сам се изрази пред кралицата, пазарлъците са ми в кръвта.

— Понякога си мисля също, че житейските ти принципи са твърде гъвкави.

— Дано си прав — отвърна ми Люк. — Но що се отнася до настоящия момент, аз съм абсолютно честен спрямо теб и кралицата.

— И все пак не бих си купил използвана кола от теб, Люк.

— Влагам всичко от себе си във всяка сделка, а на теб винаги предлагам най-доброто.

Погледнах го, но физиономията му не издаваше никакви скрити помисли.

— Какво повече бих могъл да кажа? — добави той и бързо ми посочи стаята, в която бяхме оставили Вайъли,

— Засега нищо — отвърнах и двамата влязохме вътре.

Още щом се появихме на прага, Вайъли се обърна към нас. Изражението й беше също толкова неразгадаемо като това на Люк.

— Надявам се, че сега си по-добре екипиран, Риналдо — каза тя.

— Определено да — отговори Люк.

— Тогава да не губим време. — Вайъли вдигна ръката си и видях, че е хванала в нея Картата на Джулиан. — Ела насам.

— Сложи ръка на рамото ми — продължи тя, след като Люк застана до нея.

— Добре.

Той го направи, Вайъли се свърза с Джулиан и заговори с него. След няколко реплики в разговора се включи и Люк, за да обясни какво възнамерява да направи. Чух Вайъли да казва, че одобрява неговия план.

Няколко секунди по-късно Люк протегна свободната си ръка напред. Бе обърнат с гръб към мен, но аз бях призовал своето Логрус-зрение, за да не пропусна удачния момент. Пресегнах се, сложих ръка на рамото му и пристъпих напред едновременно с него.

— Мерлин! Какво правиш? — чух да вика Вайъли след мен.

— Искам да присъствам лично — отвърнах й бързо аз. — Ще се върна веднага щом всичко приключи.

Блесналият в цветовете на дъгата проход се затвори зад мен.

Озовахме се в просторна палатка, осветена от трепкащите светлинки на газените лампи. Навън виеше вятър и клоните шумоляха под неговия напор. Джулиан бе застанал право пред нас. Той пусна ръката на Люк и го огледа, без лицето му да издава каквато и да е емоция.

— Значи ти си убиецът на Кейн?

— Аз съм — отвърна Люк.

Припомних си бързо, че Джулиан и Кейн винаги са били доста близки. Ако Джулиан убиеше Люк и обявеше това за отмъщение, Рандъм най-вероятно просто щеше да кимне и да приеме факта. А може би дори щеше да се усмихне. Кой знае. Ако бях на мястото на Рандъм, сигурно бих посрещнал с облекчение новината за смъртта на сина на Блийс. Всъщност това беше една от причините да го последвам. Ами ако всичко се окажеше клопка, която да струва живота на Люк? Не можех да си представя Вайъли като част от подобен план, но Джулиан и Бенедикт можеха много лесно да я подведат. Не беше изключено да не заварим Далт тук.

Друг вариант — да речем, че той все пак бе дошъл, но истинското му условие бе само да получи главата на Люк. Все пак, той беше опитал да го убие съвсем наскоро. Все подробности, за които не биваше да си затварям очите, още повече, че Джулиан беше най-подходящият кандидат за главната роля в подобен план. Всичко за благото на Амбър.

Погледът ми срещна този на Джулиан и аз тутакси се възползвах от новоусвоеното умение да не позволявам на лицето си да издава това, което мисля.

— Добър вечер, Мерлин — каза той. — Някаква специална роля ли имаш в тази мисия?

— Аз съм само наблюдател — отвърнах аз. — По-нататъшните ми действия ще бъдат продиктувани от конкретната ситуация.

Някъде наблизо се разнесе воят на една от гръмотевичните хрътки.

— Стига да не забавяш действията ни… — отбеляза Джулиан.

Усмихнах се.

— Магьосниците умеят да присъстват незабележимо навсякъде — уточних след това.

Джулиан ме огледа внимателно, за да прецени — убеден съм в това — дали думите ми съдържат известна заплаха и дали съм дошъл тук, за да предпазя Люк, или за да му отмъстя.

Накрая сви рамене, обърна се и тръгна към една малка дървена маса, върху която бе разстлана карта. Единият край на картата бе затиснат с камък, а другия — с тежък кинжал. Ние с Люк също се приближихме до масата.

Върху картата, изобразяваща западните покрайнини на Ардън, бе отбелязана нашата позиция. На юг се намираше Гарнат, а на югозапад — Амбър.

— Нашите войски са тук — посочи Джулиан. — А Далт е ето тук.

— А хората на Бенедикт? — попитах аз.

Джулиан ме погледна, сбърчил едва забележимо вежди.

— Добре е Люк да знае, че такава сила присъства в близост — заяви той, — но не и каква е нейната численост, кое е точното й месторазположение или какви са задачите й. Така дори Далт да го плени и да го подложи на разпит, той няма да има от какво да се притеснява.

— Съгласен съм — каза Люк и кимна.

Джулиан посочи отново към една точка, разположена приблизително по средата между нас и Далт.

— Тук се срещнахме и говорихме с него — обясни той. — Мястото е открито, равно и денем се вижда еднакво добре и от двете страни. Предлагам да организираме срещата там.

— Добре — каза Люк.

Забелязах как пръстите на Джулиан погалиха дръжката на кинжала, поставен близо до ръката му. После видях как ръката на Люк се озова с най-непринуден жест в позиция, от която можеше мигновено да достигне собствения си кинжал.

После Люк и Джулиан погледнаха един към друг и се усмихнаха като по подаден знак. Всичко изглеждаше толкова естествено и в реда на нещата. Само дето усмивките им се задържаха две-три секунди по-дълго, отколкото би могло да се предположи. Люк бе по-едър и по-силен от Джулиан, който пък имаше зад гърба си вековен опит в боравенето с оръжия. Замислих се как да се намеся, ако някой от тях понечи да нападне другия, тъй като определено нямаше да оставя развитието на събитията на случайността. Но тогава ръцете им се отпуснаха, сякаш по силата на мигновено сключено споразумение, и Джулиан каза:

— Ще пийнете ли по чаша вино?

— Аз да, с удоволствие — отговори Люк. Интересно дали само моето присъствие им бе попречило да се сдърпат. Вероятно не. Според мен Джулиан просто намекна за своите чувства, а Люк уточни, че въобще не му пука. Честно казано, не съм сигурен на кого бих заложил в подобна схватка.

Джулиан сложи три чаши на масата, но наля само на себе си, след което с жест ни покани да последваме примера му. Още преди някой от двама ни да е успял да подуши виното, той отпи от своята чаша, така че да видим това добре.

— На срещата всеки от нас доведе по един придружител — обясни Джулиан.

— Въоръжени ли бяхте? — попитах аз.

— Само с кинжалите си.

— Пеш ли отидохте дотам, или на коне? — каза Люк.

— Пеш — отвърна Джулиан. — Тръгнахме по едно и също време и се движихме с еднаква крачка, докато се срещнахме по средата — на по неколкостотин крачки от двата лагера.

— Ясно — каза Люк. — Някакви проблеми?

— Не, никакви. Говорихме и след това се върнахме.

— Кога стана това?

— Малко преди слънцето да залезе.

— Той изглеждаше ли като човек, който е с всичкия си?

— Според мен — да. Мисля, че арогантното държание и няколкото обиди, отправени към Амбър, са нещо нормално за Далт.

— Напълно — съгласи се Люк. — И пожела да получи мен, майка ми или и двама ни накуп? След което заплаши, че ще ви нападне, ако не изпълните условието му?

— Да.

— Намекна ли защо сме му притрябвали?

— Не — отвърна Джулиан.

Люк отпи от виното си.

— Уточни ли дали ни иска живи, или мъртви?

— Да. Каза, че ви иска живи.

— А твоето лично мнение?

— Ако изпълня желанието му, ще се отърва от теб. Ако ли пък го предизвикам, ще се отърва от него. И в двата случая бих могъл само да спечеля…

Изведнъж погледът на Джулиан се спря на ръката, с която Люк държеше чашата си, и очите му се разшириха. Беше забелязал пръстена на Вайъли.

— Изглежда, ще трябва все пак да убия Далт — заключи той.

— Как мислиш — продължи Люк, сякаш не бе чул последната му забележка, — дали заплахата му е реална? Освен това, имаш ли някаква представа откъде е дошъл или пък накъде би се запътил, щом си тръгне оттук? Ако си тръгне, разбира се.

Джулиан разклати леко виното в чашата си.

— Аз съм длъжен да приема заплахата му насериозно. Когато засякохме движението на неговите войници, той се задаваше откъм Бегма или Кашфа. Не е изключено да е дошъл от Еринор, тъй като често се мотае там. Що се отнася до това къде би отишъл сетне — моето предположение струва точно толкова, колкото и твоето или това на кой да е друг.

Люк бързо отпи от виното си и няколко секунди след това на лицето му се появи нещо, което накрая прие формата на загадъчна усмивка. Не ми беше необходимо много време, за да разбера, че предположението на Люк струва доста повече от тези на всички останали. Побързах и аз да пийна от виното си, за да прикрия някоя издайническа усмивка.

— Можете да преспите тук — каза Джулиан. — Ако сте гладни, ще заповядам да ви донесат нещо за ядене. Ще уговорим срещата по изгрев слънце.

Люк поклати глава.

— Веднага — каза той и пръстенът на Вайъли проблесна уж съвсем случайно, но достатъчно явно. — Искаме да уговорим срещата веднага.

Сърцето ми отмери няколко удара, през които Джулиан се взираше в Люк.

— По това време на денонощието няма да бъдете еднакво добре видими и от двата лагера, особено при този сняг — каза той. — Някое малко недоразумение може да доведе до атака от коя да е от двете страни.

— Ако и двамата ми придружители — както и неговите двама — носят факли — предложи Люк, — ще можете да ни виждате добре на по около стотина метра и от двете страни.

— Вероятно — каза Джулиан. — Добре. Ще пратя човек да занесе известието в техния лагер и ще ти избера придружители.

— Аз вече съм си избрал двама придружители — теб и Мерлин.

— Ти май наистина си рядък екземпляр — отбеляза Джулиан. — Но тъй да бъде, съгласен съм. И без друго бих искал да съм там — в случай, че стане нещо непредвидено.

Той отиде до входа на палатката, отметна края на брезента и повика един от офицерите си. Докато двамата разговаряха, аз попитах:

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, Люк?

— Определено — отвърна той.

— Според мен този път няма да се размине само с пазарлъци — казах аз. — Случайно да искаш да споделиш плана си с мен?

Той погледна изпитателно и след това каза:

— Наскоро осъзнах, че аз също съм син на Амбър. Прекалено много неща ни обединяват. Чудесно. Но това означава също, че можем да се доверим по-пълно един на друг, нали?

Смръщих леко вежди. Никак не бях сигурен накъде бие Люк.

Той сграбчи леко рамото ми.

— Не се притеснявай, можеш да ми се довериш. И без друго точно сега нямаш кой знае какъв избор. Но нещата могат да се променят, при това съвсем скоро. Искам само да запомниш, че каквото и да се случи, не искам ти да се намесваш.

— А какво би трябвало да се случи?

— Нямаме време да предвидим всички случайности — каза Люк. — Затова просто приеми факта и не забравяй какво ти казах тази вечер.

— Както сам спомена — нямам Бог знае какъв избор.

— Искам да не забравяш нито една моя дума и по-късно — натърти той в мига, в който Джулиан закри отново входа на палатката и тръгна към нас.

— Аз обаче смятам да похапна преди това — каза Люк, обръщайки се към него. — А ти, Мърл? Гладен ли си?

— Ей Богу, не! — отвърнах аз. — Идвам направо от дипломатическа вечеря.

— Нима? И какъв беше поводът? — осведоми се Люк уж съвсем между другото.

Не успях да се сдържа да не прихна. Беше ми дошло твърде много за един ден. Тъкмо се канех да му отвърна, че не му е сега времето, когато Джулиан застана отново до входа, извика един от войниците си и му нареди за всеки случай да огледа още веднъж мястото на срещата. След това продължи да му дава някакви допълнителни инструкции.

— В Амбър е дошъл премиер-министърът на Бегма — Оркуз, заедно с някои свои служители — обясних аз в това време.

Люк изчака, докато отпих една дълга глътка от чашата си, с явната надежда, че ще му доверя още нещо.

— Това е — казах аз.

— Хайде, Мерлин. За какво става въпрос? Бях относително откровен с теб напоследък.

— Нима?

За известно време Люк не виждаше нищо смешно в репликата ми, но после също се усмихна.

— Понякога заровете на съдбата се търкалят толкова бързо, че някои от нас не успяват да се махнат навреме от пътя им — отбеляза той. — Какво ще кажеш да ми дадеш един безплатен жокер, а? В момента не мога да ти предложа нищо в замяна. Какво искаше Оркуз?

— Набий си тогава в главата, че до утре сутринта това е секретна информация.

— Дадено. Какво ще стане утре?

— Арканс, Граф на Шадбърн, ще бъде коронясан за крал на Кашфа.

— А стига бе! — каза Люк, после погледна към Джулиан и пак към мен. — Страхотен ход от страна на Рандъм. Не вярвах, че ще придвижи нещата толкова бързо.

И той впери поглед в някаква невидима точка.

— Благодаря ти — каза след няколко минути.

— Е, полезна ли беше информацията, или по-скоро болезнена?

— За мен или за Кашфа?

— Въпросът ми не беше чак толкова дълбок.

— Засега нито едното от двете, тъй като все още не съм сигурен какво означава. Трябва ми време, за да помисля и да впиша този детайл в общата картина.

Аз го изгледах съсредоточено и Люк отново се усмихна.

— Едно е сигурно — информацията ти е интригуваща — добави той. — Имаш ли още нещо за мен?

— И това ти стига — казах аз.

— Да-а, сигурно си прав. Нека не претоварваме системата. Не почваме ли да забравяме за старата дружба, приятелю?

— Време ни е да помъдреем — отбелязах.

Джулиан закри входа и се върна при нас, като пътьом взе чашата си.

— Ще донесат храната след няколко минути.

— Благодаря.

— Според Бенедикт ти си казал на Рандъм, че Далт е син на Оберон.

— Така е — призна Люк. — При това е преминал през Лабиринта. Има известна разлика, нали?

Джулиан сви рамене.

— Няма да ми е за пръв път да искам да убия свой роднина — заяви той. — Между другото, ти си мой племенник, нали така?

— Правилно… чичо.

Джулиан обърна остатъка от виното си на един дъх.

— Ами, добре дошъл в Амбър — каза той. — Снощи чух вой на банши. Интересно дали има нещо общо с твоето пристигане?

— Промяна — каза Люк. — Баншите вият от мъка по старото, което си отива.

— Не виеха ли преди нечия смърт?

— Не винаги. Понякога се появяват, колкото да придадат драматизъм на атмосферата.

— Жалко — каза Джулиан. — Е, надеждата умира последна.

Помислих си, че Люк ще каже още нещо, но Джулиан продължи, преди той да е успял да се включи.

— Добре ли познаваше баща си? — попита той.

Люк се напрегна леко, но отговори:

— Може би по-малко, отколкото повечето синове познават бащите си. Той беше като търговски пътник. Появяваше се и изчезваше. Никога не е оставал с нас за по-дълго.

Джулиан кимна.

— Стори ли ти се променен, когато го видя за последен път?

Люк впери поглед в ръцете си.

— Е, не беше съвсем нормален, ако това имаш предвид. Както вече казах на Мерлин, мисля, че силите, които той придоби, изтласкаха човечността у него на заден план.

— Не знам нищо за това.

Люкови рамене.

— Подробностите не са чак толкова важни, колкото резултатите.

— Значи твърдиш, че не е бил лош баща?

— Че откъде да знам. Никога не съм познавал нечий друг баща, за да го сравня с него. Защо питаш?

— От любопитство. Не знам нищо за тази част от неговия живот.

— А какъв брат беше той?

— Непредвидим — каза Джулиан. — Не се разбирахме много добре. По-скоро се опитвахме да не си пречим. Определено беше умен. И надарен. Изкуствата му бяха слабост. Просто се опитвам да предвидя до каква степен ще се метнеш на него.

Люк вдигна ръце с отворени нагоре длани.

— Кой знае? — каза той.

— Добре, както и да е — отвърна му Джулиан, остави чашата си и тръгна отново към предната част на палатката. — Според мен храната ти пристига.

Люк тръгна след него.

Стори ми се, че чувам как малките ледени кристалчета се плъзгат по брезента на палатката. После се разнесе протяжен вой. Концерт за зимен вятър и гръмотевична хрътка в една част. Баншите обаче не се чуваха никакви. Засега.