Знакът на Хаоса

ГЛАВА 6

Когато излязох от тронната зала и тръгнах към стълбището, от един коридор вдясно се появи някакъв тип, облечен в черни кожени дрехи, окичени с впечатляваща колекция от вериги и шипове. Косата му беше боядисана в оранжево и обръсната по мохикански тертип, а от лявото му ухо висяха няколко сребърни обеци. Като цяло човек спокойно можеше да го помисли за ходеща реклама на железарски магазин.

— Мерлин? — каза той. — Добре ли си?

— Като че ли да — отвърнах аз и пристъпих към него, за да разбера кой, по дяволите, е това.

— Мартин! — възкликнах миг по-късно. — Много си се… променил.

Той се ухили.

— Тъкмо се връщам от една много интересна Сянка. Изкарах там цяла година. Нали се сещаш, едно от онези места, където времето наистина лети.

— Тази Сянка е доста технизирана и пренаселена, нали?

— Така е.

— Доколкото си спомням, ти беше почитател на провинциалните идилии.

— Това беше преди. Сега разбирам защо баща ми си пада чак толкова по големите градове и шума.

— И ти ли си станал музикант?

— В известен смисъл… Ще вечеряш ли с останалите?

— Такива са плановете ми. Но първо трябва да се измия и да се преоблека.

— Тогава ще се видим там. Има доста неща, за които да си поговорим.

— Дадено, братовчеде.

Той сграбчи рамото ми и го разтърси. Не бе изгубил от силата си.

Запътих се към стаята си, но преди да направя и двайсетина крачки, усетих как някой се опитва да установи контакт с мен. Спрях и незабавно отворих съзнанието си за контакта, убеден, че това е Корал. Вместо това погледът ми срещна леко усмихнатото лице на Мандор.

— А, много добре — каза той. — Доколкото виждам, си сам, при това в безопасност.

Образът се проясни и аз забелязах, че близо до него е застанала Файона. Доста близо всъщност.

— Аз съм добре — казах. — Върнах се в Амбър. При вас всичко наред ли е?

— Все още сме цели — каза Мандор и погледна над рамото ми, макар че можеше да види само част от тапета на стената.

— Искаш ли да дойдеш при мен? — попитах аз.

— С огромно удоволствие бих посетил Амбър — отвърна той, — но както казват — първо работата. В момента сме доста заети.

— Открихте ли на какво се дължат смущенията?

Мандор се обърна първо към Файона, после отново към мен.

— Да и не — каза той. — Попаднахме на няколко доста интересни подробности, но за момента разполагаме само с хипотези.

— В такъв случай мога ли да ви помогна с нещо?

Файона протегна показалеца си към мен и изведнъж образът й стана далеч по-ясен. Предположих, че е докоснала Картата, за да улесни контакта.

— Сблъскахме се с твоето творение — каза тя. — Дяволския Чекрък.

— И?

— Ти си прав, той притежава разум.

— Вече нямах никакви съмнения по въпроса.

— Нима? — отвърна ми тя. — А случайно да си наясно с това, че твоята машинария си умира да лъже и подвежда хората?

— Накъде биеш, Файона? — попитах аз.

— Този твой Чекрък е наистина разумен, но по свой си начин. Мисля, че е превъртял.

— Какво е направил? Нападна ли ви?

— Не, нищо подобно. Просто му беше ужасно забавно да ни води за носа и да ни обижда. Което съвсем не означава, че е безобиден. Исках само да те предупредя да не му се доверяваш.

Усмихнах се.

— Това ли е всичко? Край на съобщението?

— Засега да — отговори Файона, свали пръста си и образът й помътня.

Преместих погледа си върху Мандор, тъй като исках да обясня, че съм вградил в моя компютър цял куп защитни устройства, така че никой да не може да ровичка из него. Но преди всичко исках да му разкажа за срещата си с Джърт. Но точно тогава контактът ни бе прекъснат и аз усетих нечие друго присъствие.

Обзе ме любопитство. И преди се бях чудил какво ли би станало, ако някой се опита да се свърже чрез Картите с друг човек, който в този момент вече поддържа един контакт. Дали двата импулса биха се обединили? Или пък някой ще почувства нещо като предупредителен сигнал? А може би първият контакт ще бъде прекратен за известно време? Мислех, че едва ли ще открия някога как точно стоят нещата, но просто ми беше интересно. Както и да е…

— Мерлин, друже. Аз съм о’кей.

— Люк!

Мандор и Файона съвсем се бяха изгубили.

— Настина се оправих, Мърл.

— Сигурен ли си?

— Още щом се разделихме, се почувствах значително по-добре. На тази Сянка вече изминаха няколко дни.

Люк носеше тъмни слънчеви очила и зелен бански. Беше седнал на ръба на басейн, под благодатната сянка на огромен чадър. До него се забелязваха остатъците от солиден обяд. Една дама със сини монокини се гмурна в басейна и излезе извън полезрението ми.

— Радвам се да го чуя и…

— Какво ми имаше всъщност? Спомням си, че ти спомена за някаква дрога, която са ми натикали в устата, докато съм бил пленен във Владението. Така ли е станало наистина?

— Никак не е изключено.

— Така е то, когато човек премине предимно на вода — каза Люк замислено. — Добре. Кажи сега какво стана, докато бях вън от играта.

Винаги ми е било трудно да преценя какво точно да му кажа.

— Предпочитам да чуя първо теб.

— А, така ли?

— Да.

— Ами, аз доста мислих… — започна Люк, — и реших да се откажа. Честта ми е удовлетворена. Няма никакъв смисъл да се опитвам да си отмъстя и на останалите. Но нямам никакво намерение да оставя Рандъм да прецени доколко съм виновен. Твой ред е. Все още ли съм в топлистата на враговете на Амбър? Да си пазя ли гърба?

— Засега никой не е казал нищо определено по въпроса. Но Рандъм е извън града, а аз се прибрах съвсем наскоро. Все още не съм имал възможността да поговоря с останалите и да разбера какво е отношението им към теб.

Люк свали очилата си и ме огледа внимателно.

— Това, че Рандъм е извън града…

— Спокойно, не е тръгнал да те търси — казах аз. — Той е в Каш…

Проклетата сричка ми се изплъзна,преди да успея да спра.

— Кашфа?

— Така ми казаха.

— Какво става там, дявол да го вземе? Амбър никога не е проявявал интерес към това кралство.

— Ами… убийство, ето какво — обясних аз. — В Кашфа, искам да кажа. Там стават някакви бъркотии.

— Ха! — възкликна Люк. — Крайно време беше онова копеле да захапе дървото. Чудесно! Но… Хей! Какво общо има Амбър с това?

— Не знам.

Той се изхили.

— Риторичен въпрос, а? И сам разбирам какво става. Трябва да призная, че Рандъм си го бива. Виж, нали ще ми кажеш кого е сложил на трона, още щом разбереш? Ще ми се да знам как вървят нещата в родното ми градче.

— Дадено — казах аз, опитвайки се да преценя дали става въпрос за поверителна информация. Това и без друго щеше да стане публично достояние, при това съвсем скоро.

— Нещо друго? Какво стана с оная персона, дето се представяше за Винта Бейл?

— Изчезна — отговорих. — В неизвестна за мен посока.

— Странно — каза замислено Люк. — Едва ли ще е за дълго. Сигурен съм, че тя навремето беше и Гейл. Моля те, обади ми се, щом се появи отново.

— Добре. Да не си се затъжил за нея?

Люк сви рамене и после се усмихна.

— Не бих казал, че умирам да я видя отново.

— Моли се тя да не се затъжи за теб.

— Едва ли — каза Люк. — Вече си знаем и кътните зъби. Между другото, не те потърсих заради нито едно от тези неща…

Кимнах, тъй като вече се бях досетил, че е така.

— Как е майка ми? — попита Люк.

— Не се е разбързала заникъде. Нищо й няма.

— И това е нещо — каза той. — Сам разбираш, че малко унизително за една кралица да изпълнява подобна роля. Закачалка! Господи!

— Съгласен съм — съгласих се аз. — Предложи ми нещо по-добро.

— Ами, бих искал… да я освободиш. Какво ще ми коства това?

— Повдигаш доста парлив въпрос — отбелязах аз.

— Има си хас.

— Дълбоко съм убеден, че тя няма да се откаже, Люк. Доколкото си спомням, именно Джасра те е насъскала срещу цялото семейство. Бомбата, армията, въоръжена с огнестрелно оръжие, 30-то априлските изненади — това са все нейни идеи, нали?

— Добре де, добре. Прав си. Но нещата се промениха…

— Да, нейните планове пропаднаха и ние я спипахме.

— Не това имах предвид. Аз се промених. Сега я разбирам, но разбирам и себе си далеч по-добре. Тя вече не може да ме принуди да се захвана с нещо подобно.

— И как така?

— Ами този делириум, в който бях изпаднал… Той сякаш ме накара да се отърся от заблудите. През последните няколко дни размислих доста върху всичко, което съм направил досега. Не мисля, че тя вече би могла да ме принуди за каквото и да е.

Припомних си лицето на червенокосата жена, която демоните измъчваха в бара, и се сетих за кого ми е напомняла тя.

— Но тя все още е моя майка — продължи Люк, — и не искам да я зарежа в подобно положение. Какво искаш да получиш срещу нейната свобода?

— Не знам, Люк — отвърнах аз. — Все още не сме обсъждали този въпрос.

— В края на краищата тя е твоя пленница.

— Но плановете й бяха насочени срещу всички нас.

— Така е, но аз няма повече да й помагам. Тя наистина се нуждае от някой като мен, за да ги осъществи.

— Съгласен съм. Но какво би й попречило да си намери някой нов помощник? Ако я пусна, никой от нас няма да е в безопасност.

— Но ти вече я познаваш доста добре. Това ще я накара да се позамисли.

— А може би просто ще я направи по-изобретателна.

Люк въздъхна.

— Сигурно си прав — призна той. — Но тя е също толкова алчна, колкото е и всеки друг човек. Достатъчно е да разбереш каква е цената й.

— Не виждам защо Амбър трябва да си плаща за нещо подобно.

— А аз виждам.

— Не забравяй, че тя е наша пленница.

— Това малко усложнява ситуацията — каза Люк, — но определено не я прави безнадеждна. Не и след като тя ще ви е по-полезна на свобода, отколкото като част от мебелировката на двореца.

— Е, това не успях да го схвана. Какво предлагаш?

— Засега нищо. Просто опипвам почвата.

— Това е твое право. Но, между другото, наистина не виждам как бихме могли да си помогнем, като я освободим. Освен ако не си намислил да се обосновеш с някоя отвлечена философска теория.

— Исках само да ти подхвърля идеята, докато работя над плана си. Кой е най-големият ти проблем в момента?

— Моят най-голям проблем ли? Наистина ли ти се е приискало да го узнаеш?

— И още как.

— Добре. Моят ненормален брат Джърт се е съюзил с Маскирания във Владението на Четирите Свята. Двамата са решили на всяка цена да ми видят сметката. Джърт вече се опита да го направи за пореден път тази сутрин, но според мен истинската заплаха идва от Маскирания. Смятам скоро да се заема с тях.

— Хей, не знаех, че имаш брат.

— Доведен брат. Имам още двама, но с тях се разбирам доста добре. Джърт ми има зъб откакто се помня.

— Интересно наистина. Ти никога не си споменавал за тях.

— Никога не сме говорили за семействата си, забрави ли?

— Да-а. Успя да ме изненадаш. Кой е Маскираният? Върти ми се нещо такова из главата. Май че ти ми спомена нещо за него. Всъщност това е Шару Гарул, нали?

Поклатих глава.

— Майка ти не беше сама в Цитаделата на Владението. Един възрастен мъж, на чийто крак бе издълбано „Риналдо“, й правеше компания. Двамата си стояха встрани с всичките шапки и наметала по тях, а ние с Маскирания си разменяхме магически любезности.

— Ама че работа — каза Люк. — Излиза, че Владението си има нов господар. Той ли ме е натъпкал с дрога?

— Както ти казах вече — никак не е изключено.

— Значи и аз имам сметки за уреждане с него. Що за стока е този Джърт?

— Ами, пада си гадняр. Но освен това е голям дървеняк. Спречкаме ли се, на бойното поле редовно остава по някое парче от него.

— Но сигурно се учи от грешките си?

— И това е вярно. Последния път беше доста самоуверен. Смята, че скоро ще се сдобие с някаква нечувана сила.

— Леле мале — каза Люк. — Май че Маскираният ще го използва за опитно животинче.

— В какъв смисъл?

— Изворът на Силата, приятелю мой. В Цитаделата има източник на чиста енергия. Той не е част от Сенките. Резултат е от срещата на Четирите Свята.

— Знам, видях го в действие.

— Мисля, че този Маскиран все още не е успял да го овладее напълно.

— А на мен ми се стори, че се справя доста добре.

— Да, но едва ли си видял кой знае какво. Има цял куп тънки подробности, за които той още не подозира или пък е научил за тях съвсем наскоро и се нуждае от време, за да ги усвои.

— Като например?

— Онзи, който разполага с достатъчно надеждна защита, която да му позволи да се изкъпе в Извора, ще се сдобие с невероятна физическа сила и магически способности. Това обаче не е чак толкова трудно. Аз успях да го постигна. Но в записките на стария Шару открих още нещо — начин да се замени определена част от нечие тяло с чистата енергия на Извора. Много е рисковано. Възможността да платиш за подобна дързост с живота си е огромна. Но успееш ли, това би те превърнало в нещо като супермен, в своеобразна жива Карта.

— И преди съм чувал нещо подобно, Люк…

— Сигурно — отвърна той. — Моят баща се е подложил на този процес…

— Точно така! — възкликнах аз. — Коруин спомена, че Бранд се бил превърнал в жива Карта. Едва са успели да го заковат накрая.

Люк скръцна със зъби.

— Извинявай — казах аз. — Но така ми го разказаха и на мен. Значи в това е било тайното оръжие на Бранд…

Люк кимна.

— Имам чувството, че Маскираният някак е разбрал, че това е правено и преди и е решил да го изпробва върху твоя брат.

— Мамка му! — казах аз. — Само това ми липсваше. Джърт в ролята на магическо същество, природна сила или Бог знае още какво. Работата става дебела. Какво знаеш за този процес?

— О, на теория съм запознат с по-голямата част от него. Но не бих рискувал. Мисля, че той отнема някаква част от човешката ти същност. След него вече не ти дреме особено за останалите хора, нито за техните представи за добро и зло. Мисля, че точно това е станало с баща ми.

Какво можех да кажа? Може би беше така, а може би не. Вероятно Люк искаше да намери някаква външна причина за предателството на баща си. Нямах намерение да споря с него, макар че ми бяха разяснили нещата по съвсем друг начин. Затова само се засмях и казах:

— При Джърт ще е много трудно да се установи дали е настъпила някаква промяна.

Люк също се усмихна.

— Но ако от това наистина излезе нещо и решиш да си премериш силите с тях двамата, при това на техен терен, животът ти няма да струва кой знае колко.

— А нима имам друг избор? — попитах аз. — Те вече са ме погнали. Най-добре ще е да действам веднага, докато Джърт все още не се е подложил на това преображение. Колко би трябвало да трае то?

— Ами, самите приготовления изискват доста време, но не е задължително обектът да присъства. Всичко зависи от това какво е успял да направи Маскираният досега.

— Май ще се наложи да се размърдам.

— Няма да те оставя да отидеш сам — каза Люк. — Това ще е равносилно на самоубийство. Аз познавам мястото. Освен това разполагам с неголяма група от наемници, които съм скрил на една Сянка. Ако се възползваме от тях, бихме могли да отвлечем вниманието на пазачите и дори да се справим с тях.

— А специалните амуниции вършат ли работа там?

— Не. Опитахме ги при атаката с планерите. Забрави за огнестрелните оръжия. Ще трябва да разчитаме единствено на мускулите, ризниците и стоманените остриета. Ще поработя по въпроса.

— Двамата с теб бихме могли да се пренесем там чрез Лабиринта, но това не важи за твоите наемници… Освен това Картите действат доста несигурно на това място.

— Знам. Значи ще се наложи да измисля нещо.

— Накрая ще се озовем лице в лице с Джърт и Маскирания. Само ние двамата. Ако кажа на останалите, те ще се опитат да ме задържат тук, докато се върне Рандъм. А тогава може да стане твърде късно.

Люк се усмихна.

— Знаеш ли, майка ми би могла доста да ни помогне. Тя знае за Извора повече от мен.

— Не! — казах аз. — Тя се опита да ме убие.

— Кротко бе, човек. Успокой се. Изслушай ме първо.

— Освен това тя е загубила дуела с Маскирания и затова сега е закачалка за дрехи.

— Още една причина този път да е по-внимателна. Не мисля, че тази победа ще се реши със сила. Нужна ни е по-скоро изобретателност. Тя е добра. Маскираният сигурно я е изненадал. Тя е истински адепт на Умението, Мърл.

— Не! Тя иска смъртта на всички ни!

— Подробности — каза Люк. — След смъртта на Кейн, вие сте само нейни символични врагове. Истинският й враг сега е Маскираният. Той й отне Владението. Ако можеше да избира сега, тя би се заела с него, а не с вас.

— И ако успее да се справи с него, ще може спокойно да си уреди сметките с Амбър.

— Не мисля. Точно това е най-ценното в моя план.

— Твоят план не ме интересува.

— Защото вече знаеш, че ще се съгласиш с него, нали? Току що се сетих за начин, но който да решиш всичките си проблеми. Просто след като я освободиш, й предложи Владението и в замяна на това поискай от нея да забрави за разногласията с Амбър.

— И да й връча лично тази ужасяваща сила?

— Ако смяташе да я използва срещу вас, отдавна щеше да го е направила. Тя се бои от крайностите и сега, когато Кашфа й се изплъзва неудържимо, ще сграбчи първото нещо, което й се предлага. Ето това е най-ценната част от моя план.

— Така си мислиш ти.

— По-добре кралица на Владението, отколкото закачалка в Амбър.

— Мътните те взели, Люк. Винаги успяваш да накараш и най-тъпите си идеи да звучат привлекателно.

— Добър съм, не отричам — отвърна той. — Какво ще кажеш?

— Трябва да си помисля.

— Тогава мисли бързо. Джърт може би вече се пличка в Извора.

— Не ме притискай, друже. Казах, че ще си помисля. Това е само един от проблемите ми. Ще отида да хапна и след това ще огледам предложението ти от всички страни.

— Искаш ли да ми кажеш нещо и за останалите си проблеми? Може пък да успея да ги реша накуп.

— Не, по дяволите! Ще те потърся пак… скоро. Става ли?

— Добре. Но ще е добре да присъствам, докато освобождаваш мамчето от заклинанието. Искам всичко да протече гладко. Вече си измислил начин, нали?

— Да.

— Радвам се да го чуя. Не бях съвсем сигурен как да реша този проблем, а не разполагам с излишно време за чудене. Привършвам тук и отивам да подготвя моите хора — каза Люк и дамата със сините монокини се появи на повърхността на басейна.

По дяволите. Направо невероятно. Нищо чудно, че едно време Люк се скъсваше да печели наградите на търговския отдел на „Гранд“. Но нямаше как да не призная, въпреки чувствата си към Джасра, че идеята хич не беше лоша. Рандъм не беше заповядал да я задържа на всяка цена. Вярно, че последния път, когато се видяхме, той не бе имал кой знае каква възможност да ми каже каквото и да е. Дали Джасра щеше да постъпи така, както бе предположил Люк? Би било логично, но хората рядко се осланят на здравия си разум, особено когато това е най-необходимо.

Прекосих коридора и реших да се кача по задното стълбище. Тъкмо когато завивах но средата, забелязах, че някой е застанал в края му. Беше жена, която гледаше в друга посока. Дългата й рокля бе в жълто-червени тонове, а рамената й бяха приятно закръглени…

Щом чу стъпките ми, тя се обърна и видях, че това е Найда. Тя внимателно огледа лицето ми.

— Лорд Мерлин, можете ли да ми кажете къде е сестра ми? Разбрах, че сте излезли заедно.

— Разглеждаше някакви произведения на изкуството, след което си спомни, че трябва да свърши нещо спешно — отговорих аз. — Не знам точно къде отиде, но останах с впечатлението, че ще се върне съвсем скоро.

— Добре. Просто наближава време за вечеря и аз очаквах, че ще се присъедини към нас. Тя остана ли доволна от прекарания следобед?

— Мисля, че да — казах аз.

— Беше доста умислена напоследък. Надявахме се, че това пътуване ще я разведри. Просто нямаше търпение да види Амбър.

— Корал беше в отлично настроение, когато я оставих.

— О-о. А къде стана това?

— Тук наблизо — отвърнах аз.

— А къде ходихте всъщност?

— Направихме си една дълга разходка до града. Разведох я и из някои части на двореца.

— Значи тя е тук, в двореца?

— Поне беше, когато я видях за последен път. Не мога да гарантирам, че след това не е излязла пак.

— Разбирам — каза Найда. — Съжалявам, че не успях да поговоря с вас по-рано. Чувствам се така, сякаш се познаваме от доста време.

— Нима? — попитах аз с искрена изненада.

— Преглеждала съм досието ви толкова пъти.

— Моето досие?

— Не е тайна, че дипломатическата ни служба води досиета на хората, които биха могли да представляват интерес за нас. Имаме досиета на цялото кралско семейство на Амбър, дори на онези негови членове, които никога не са се занимавали с дипломация.

— Никога не съм се сещал за това — казах аз, — но съм съгласен, че е напълно резонно.

— Разбира се, данните за детството ви са доста оскъдни, а сведенията за настоящите ви проблеми са много обезпокоителни.

— Аз също съм доста обезпокоен от тях, повярвайте ми. Да разбирам ли, че се опитвате да допълните досието ми с актуална информация?

— Не, просто, ми беше любопитно. Вашите проблеми касаят в известна степен интересите на Бегма и е логично да сме заинтересовани.

— А как така сте узнали за въпросните проблеми?

— Разполагаме с доста добро разузнаване. При повечето малки кралства е така.

Кимнах.

— Няма да настоявам за източниците ви на информация, но държа да уточня, че ние не сме решили да търгуваме с информация.

— Погрешно ме разбирате — каза тя. — Аз не се опитвам да събера нови данни за вашето досие. По-скоро исках да ви предложа известно съдействие.

— Благодаря ви. Оценявам жеста, но не виждам как бихте могли да ми помогнете.

Усмивката на Найда изложи на показ безупречните й зъби.

— За съжаление, не мога да ви кажа нещо по-конкретно, без да съм запозната с някои детайли. Все пак, ако решите, че се нуждаете от помощта ни или просто искате да поговорим, обадете ми се.

— Разбира се — казах аз. — Ще се видим на вечеря.

— Надявам се, след това също — добави тя, докато слизаше по стълбите.

Това пък как трябваше да го разбирам? Като покана за среднощно рандеву? Ако беше така, то мотивите й бяха повече от прозрачни. Или пък просто бе изразила настойчивото си желание да получи повече информация.

Докато вървях към покоите си, забелязах в дъното на коридора странен светлинен ефект. Една бяла лента, широка около петнайсет сантиметра, пресичаше двете стени и пода. Приближавайки към нея, забавих крачка. Дали пък някой не бе изобретил нова система за осветление на двореца в мое отсъствие?

Докато прекрачвах лентата на пода, тя се стопи заедно с тези по стените. Остана единствено източникът на светлината, който придоби формата на правилен кръг и след това се завъртя около мен на височината на коленете ми. Изведнъж отвъд кръга се появи някакъв образ, а самият кръг се превърна в нещо като зелена сфера. Неочаквано се озовах стъпил на някаква хлъзгава повърхност с червеникав цвят. Светлината избледня. Едва когато покрай мен, помахвайки плавно с опашка, премина голяма риба, осъзнах, че вероятно се намирам под водата, а това, на което съм стъпил, е може би нещо като корал.

— Адски съм впечатлен — казах аз, — но се бях запътил към покоите си.

— Просто малка демонстрация — каза един познат глас, който сякаш идваше отвсякъде около мен. — Аз Бог ли съм?

— Наричай се както ти скимне. Нямам намерение да споря с теб.

— Сигурно е забавно да си Бог.

— Нима? И какъв се падам аз тогава?

— Това е сложен геологически въпрос.

— Геологически друг път. Аз съм компютърният инженер, който те създаде, Чък.

Една въздишка огласи моя подводен свят.

— Трудно е да се откъснеш от корените си.

— А нужно ли е? Какво му е лошото на това да си имаш корени? И най-красивите растения разчитат на тях.

— Красив цвят отгоре, тиня и тор отдолу.

— В твоя случай става въпрос за метал и и интересен набор от криогенни устройства, както още някои други неща — до едно невероятно чисти.

— Тогава може би имам нужда от тиня и тор.

— Добре ли си, Чък?

— Опитвал се да намеря себе си.

— Всеки минава през нещо подобно. Ще ти мине.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Кога? Как? Защо?

— Ако ти кажа, ще те излъжа. При всекиго е различно.

Край мен премина цяла флотилия от симпатични черно-червени рибки.

— Ще мога да се откажа от всезнанието… — каза Чък след известно време.

— Чудо голямо. На кого му е притрябвало нещо подобно?

— …И да се отдам на всеможенето.

— Виж, то си е трудна работа — признах аз.

— Ти си толкова загрижен за мен, татко.

— Старая се. Някакви особени грижи ли са те налегнали?

— Искаш да кажеш, освен екзистенциалните ми проблеми?

— Да.

— О, не. Просто те доведох тук, за да те предупредя за един човек на име Мандор. Той е…

— Той е мой брат — казах аз.

Пауза.

— Това го прави мой чичо, нали така?

— Мисля, че да.

— Ами дамата, която беше с него? Тя…

— Файона ми е леля.

— Значи си имам и пралеля. Божичко!

— Какво има?

— Сигурно е признак на лош вкус да се говорят лоши неща за роднини?

— Не и в Амбър — казах аз. — Тук това е нещо обичайно.

Кръгът потръпна отново и ето, че се озовахме отново в коридора на двореца.

— Сега сме в Амбър — каза Чък. — Затова мога да говоря лошо за тях колкото си поискам. На твое място не бих им се доверил. Мисля, че са леко откачени. Да не говорим, че са склонни да мамят и обиждат.

Аз се засмях.

— Превръщаш се в истински амбърит.

— Наистина ли?

— Да. Точно такива сме ние. Не се притеснявай. За какво успяхте все пак да се спречкате?

— Предпочитам да не те намесвам.

— Както прецениш.

— Значи не е нужно да те предупреждавам за тях повече?

— Не, не е.

— Добре тогава. Това беше основната ми грижа. Отивам да проверя концепцията за тинята и тора…

— Чакай!

— Какво?

— Ти май си станал доста добър в пренасянето на разни неща през Сенките?

— Да, струва ми се, че имам известен напредък.

— А ще можеш ли да пренесеш една неголяма група от бойци заедно с техния водач?

— Мисля, че бих се справил.

— Мен също.

— Разбира се. Къде са те сега и къде искаш да ги изпратя?

Изрових от джоба си Картата на Люк и я задържах пред очите си.

— Но… Ти ми каза да не се доверявам на този човек.

— Сега вече не е така — казах аз. — Но само по тази линия. Нещата в известен смисъл се промениха.

— Не разбирам. Но щом казваш…

— Можеш ли да го откриеш и да уредиш всичко?

— Би трябвало да мога. Къде смятате да ходите?

— Знаеш ли къде се намира Владението на Четирите Свята?

— Да. Но това е много опасно място, татко. Много е трудно да проникнеш там и след това да се измъкнеш. Точно там една червенокоса дама се опита да ме блокира чрез енергиен ключ.

— Джасра.

— Така и не разбрах как се казваше.

— Тя е майка на Люк — обясних аз, размахвайки Картата.

— Каквато майката, такъв и синът — заяви Чък. — Може би е най-добре да не се замесваш в нищо с тези двамата.

— Май че ще се наложи тя да дойде с нас.

— О, не. Тази дама е много опасна. Не я вземай с нас. Тя е много силна на онова място. Може да се опита да ме сграбчи отново. Може и да успее.

— Джасра ще е твърде заета с други неща — казах аз. — Освен това може да имаме нужда от нея. Затова по-добре започвай да свикваш с тази мисъл отсега.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Боя се, че да.

— Кога искаш да отидеш дотам?

— Трябва да разбера кога ще са готови хората на Люк. Защо не се заемеш с това?

— Добре. Но продължавам да си мисля, че може би правиш грешка, като отиваш на това място с такива хора.

— Ще се нуждая от нечия помощ, а изборът ми се свежда до тях двамата — казах аз.

Чък се сви всъвсем малка точица. След това изчезна.

Поех дълбоко въздух, реших да пропусна традиционната за подобни ситуации тежка въздишка и се отправих към входа на покоите си, от който сега ме деляха само няколко заветни метра. И тъкмо когато протягах ръка към дръжката на вратата, усетих поредния опит за контакт. Корал?

Отворих съзнанието си за импулса и пред мен отново се появи Мандор.

— Добре ли си? — попита той незабавно. — Прекъснаха ни по доста странен начин.

— Добре съм — отвърнах аз. — Не се безпокой, шансът това да се повтори е едно на един милион.

— Струваш ми се леко раздразнен.

— Да се опиташ да изкачиш тези стъпала, докато всички сили на Вселената се опитват да те забавят, е досадна работа, повярвай ми.

— Не разбирам.

— Просто изкарах тежък ден — обясних аз. — Ще се видим скоро.

— Исках да поговорим още малко за зачестилите Бури, за новия Лабиринт и…

— По-късно. Очаквам да ме потърсят чрез Картите.

— Извинявай. Не е чак толкова спешно. Ще ти се обадя пак.

Мандор прекъсна контакта и аз най-после хванах дръжката на вратата. Зачудих се дали ако превърна Чък в телефонен секретар, това няма значително да улесни ежедневието ми?