Знакът на Хаоса

ГЛАВА 3

Ако трябва да избирате между способността да усещате измамите и способността да узнавате истината, какво бихте предпочели? Някога си въобразявах, че има няколко начина, по които може да бъде казано едно и също нещо. Вече не мисля така. Да вземем за пример повечето от моите роднини. Те са също толкова добри в умението си да долавят заблудите, колкото и в изкуството да си служат с тях. Вече ми е трудно да повярвам, че някой от тях изпитва особен респект към истината. А винаги съм считал, че има нещо много достойно и благородно в търсенето на истината. Нали именно това бе причината да създам Дяволския Чекрък?! Разговорът с Мандор ме накара да се замисля — дали пък непрестанният стремеж към истината не бе притъпил сетивата ми по отношение на нейната противоположност?

Това, разбира се, не е като да загубиш безвъзвратно зрението или обонянието си. В случая става въпрос не за някаква особена дарба, а по-скоро за солидно подкрепена гледна точка. И все пак се опасявах, че може би съм прекрачил границата на благоразумието и сега ще ми е трудно достатъчно бързо да възстановя бдителността си.

Затова и се чудех какво да отговоря на Файона.

— И защо мислиш, че опасността е толкова голяма? — попитах аз.

— Това е Буря на Сенките, приела формата на торнадо — отвърна Файона.

— Нищо ново под слънцето.

— Така е, но Бурите обикновено преминават през Сенките. Тази тук се е установила на едно място и само се разраства. Появи се преди няколко дни и оттогава не е помръднала.

— Колко прави това в амбърско време? — попитах аз.

— Около половин ден. Защо?

Свих рамене.

— Просто ми беше любопитно. Но все още не виждам къде е непознатата по размерите си заплаха, за която говориш.

— Казах ти, че Бурите са се умножили. Ето че сега те започнаха да променят и структурата си. Трябва по-скоро да разберем тайната на новия Лабиринт.

За миг ми хрумна, че онзи, който премине през Лабиринта на баща ми, би могъл да се сдобие с нечувана сила. Или любовница.

— Да речем, че мина по него — казах аз. — Тогава какво? Доколкото си спомням от думите на татко, пътят води към центъра, точно като при стария Лабиринт. Какво бихме могли да научим, когато стигна дотам?

Вгледах се в лицето на Файона, за да доловя и най-малкия намек за това, което си мисли. За съжаление, повечето от роднините ми владеят лицевите си мускули твърде добре.

— Доколкото знам — каза тя, — Бранд е успял с помощта на Картите да се прехвърли при Коруин, докато той е бил в центъра на Лабиринта.

— И аз съм чувал за нещо подобно.

— В такъв случай, аз бих могла да се присъединя към теб, след като се озовеш в центъра.

— Може би. И какво би трябвало да стане след това?

— Оттам ще можем да се пренесем до място, недостижимо от коя да е друга точка на Вселената.

— По-конкретно?

— До първичния Лабиринт, който се намира отвъд Лабиринта на Коруин.

— Сигурна ли си, че съществува?

— Би трябвало. Отвъд видимото проявление на една подобна структура винаги стои нейният първообраз.

— А защо искаш да стигнеш до него?

— В него са вплетени най-съкровените тайни на Лабиринта. Там е мястото, където може да бъде усвоена първичната му магия.

— Разбирам — казах аз. — А след това?

— Само там можем да разберем как да се справим с тези аномалии.

— Това ли е всичко?

Файона присви очи.

— Разбира се, ще разучим всичко, до което успеем да се доберем. Всяка сила представлява потенциална заплаха, преди да си я опознал.

Кимнах бавно.

— За съжаление, в момента моята графа „Неприятности“ е на път да прелее, та Лабиринтът на баща ми ще трябва да почака — казах аз.

— Но чрез него би могъл да се сдобиеш със сила, която да ти помогне да решиш останалите си проблеми.

— Може би. Но вероятността това да се проточи твърде дълго е прекалено голяма, за да поема подобен риск.

— Ами ако грешиш?

— И това не е изключено. Но стъпиш ли веднъж на Лабиринта, връщане назад няма.

Умислено пропуснах да уточня, че нямам никакво намерение да я отведа до първичния Лабиринт и да я оставя да прави там каквото й хрумне. Не биваше да забравям, че Файона вече бе опитала силите си в борбата за короната. Ако тогава Бранд бе успял да се възкачи на трона, тя със сигурност щеше да го подкрепи, независимо какво би казала сега. Стори ми се, че просто ужасно й се иска да се добере до центъра на първичния Лабиринт. Но тъй като вече знаеше, че ще й откажа, ако ме помоли без увъртания, Файона реши да заложи на първоначалния си довод.

— И все пак те съветвам да премислиш нещата още веднъж, ако не искаш да видиш как светът се разпада под краката ти.

— Казваш ми го вече за втори път — казах аз. — Не ти повярвах преди, не виждам защо да ти повярвам сега. Продължавам да мисля, че увеличаването на бурите на Сенките е реакция спрямо промените в стария Лабиринт. Освен това смятам, че бърникането из новия Лабиринт, за който все още не знаем нищо, би могло само да влоши нещата…

— Нямам намерение да бърникам в него — каза Файона. — Искам само да го изуча…

Изведнъж Знакът на Логрус проблесна между нас. Тя сигурно също го бе видяла или пък го бе почувствала, защото се отдръпна едновременно с мен.

Не ми беше необходимо да се обръщам, за да разбера какво става зад гърба ми. И все пак го направих.

Мандор се бе изкачил на каменната стена. Беше застанал там с вдигнати ръце, сякаш се бе сраснал със скалата. Потиснах първия си импулс да му извикам да спре. Той знаеше какво прави. Освен това бях сигурен, че няма да ми обърне никакво внимание.

Прибижих се до ръба на скалната тераса и вперих поглед в торнадото, което бушуваше сред набразденото от пукнатини плато. Усетих как образът на Логрус потръпва от порива на надигащата се мрачна мощ, чиято тайна Сухай ми бе разкрил в последния си урок. Мандор я призоваваше, за да я стовари върху Бурята. Но нима не осъзнаваше, че веднъж освободена, тази сила няма да се усмири, преди да е причинила невероятни разрушения? Нима не разбираше, че ако корените на тази Буря наистина произлизат от Хаоса, това ще я превърне в нещо наистина чудовищно?

Торнадото се разрастваше. Ревът му значително се усили. Гледката стана страховита.

Чух как Файона ахна.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — викнах към Мандор.

— След около минута ще разберем дали е така — каза той и отпусна ръцете си.

Знакът на Логрус изчезна.

Проклетото нещо ставаше все по-голямо и все по-шумно.

Накрая не издържах и попитах:

— И какво доказва всичко това?

— Като начало, че си ужасно нетърпелив — отвърна ми Мандор.

Продължих да се взирам в торнадото.

Изведнъж ревът започна да стихва. Черната фуния потръпна, люшна се встрани и накрая започна да се свива. После възстанови първоначалните си размери, ревът се превърна отново в познатото монотонно бучене.

— Как го направи? — попитах аз.

— Не го направих аз — каза Мандор. — Бурята се самонастрои.

— А не би трябвало да е така — отбеляза Файона.

— Правилно — потвърди той.

— Нищо не разбирам — казах аз.

— Тя трябваше да продължи да се усилва, след като бе тласната чрез силата на Хаоса — обясни Файона. — Вместо това силата, която контролира това торнадо, овладя тласъка и се отърси от него.

— И все пак тази Буря произхожда от Хаоса — каза Мандор. — Видяхте какъв беше резултатът от допира и с Логрус. Но след като достигна критичната точка, последва корекция. Някой си играе с първичните сили. Нямам никаква представа кой или какво стои зад това, но мисля, че Лабиринтът няма нищо общо. Той не би могъл да се намеси в подобно жонглиране със силите на Хаоса. Вероятно Мерлин е прав. Мисля, че причината трябва да се търси другаде.

— Добре — каза Файона. — Нека е така. И какъв е изводът?

— Никакъв — отговори й Мандор. — Просто се появи още една загадка. И все пак не мисля, че става въпрос за потенциална заплаха.

Бледа искрица проблесна в съзнанието ми. Новата ми догадка можеше да е напълно погрешна, но не това ме накара да я запазя за себе си. Тя водеше към нещо, в което не можех да се ориентирам, а в подобни случаи не обичам да прибързвам.

Файона ме гледаше гневно, но успях да запазя невъзмутимото си изражение. След като най-после се убеди, че опитите й са обречени, тя най-неочаквано реши да смени темата.

— Спомена, че си зарязал Люк при странни обстоятелства. Къде по-конкретно се намира той сега?

Никак не ми се искаше да я настроя срещу себе си. Но не можех и да я оставя да се добере до Люк. Доколкото я познавах, Файона можеше като едното нищо да го премахне — просто за да се презастрахова. А аз не исках смъртта на Люк. Имах чувството, че той е на път да преосмисли доста от предишните си представи и исках да му дам шанса да го стори. Все още бяхме задължени един на друг, макар че вече бях загубил точна представа в какво съотношение. Поне заради доброто старо време, както се казва в подобни случаи. Съдейки по състоянието, в което го бях оставил, щеше да му е необходимо още известно време, за да се възстанови. А и тепърва трябваше да си поговоря с него за доста неща.

— Съжалявам — казах, — но в момента той е моя грижа.

— Мисля, че в известна степен и аз съм засегната — отбеляза с равен тон Файона.

— Разбира се — признах, — но смятам, че за момента той е по-важен за мен, отколкото за теб, а никак не е изключено интересите ни спрямо него да се пресекат.

— Остави на мен да преценя кое и в каква степен е важно за мен — каза тя.

— Добре. Люк е дрогиран. Всичко, което би успяла да изцедиш от него в момента, вероятно ще е доста интересно, но не и особено полезно.

— Как стана това? — попита Файона.

— Един магьосник на име Маскираният явно го е натъпкал с нещо, след като го е пленил.

— Къде е станало това? Никога не съм чувала за този магьосник.

— Той е господар на едно място, наречено Владението на Четирите Свята.

— Чувала съм за Владението, но това беше преди доста време. Тогава там се разпореждаше Шару Гарул…

— …Който в момента служи за закачалка за дрехи — казах аз.

— Какво?

— Дълго е за обясняване. Както вече казах, сега господар на Владението е Маскираният.

Файона се втренчи в мен. Беше ми повече от ясно, че току-що за пореден път бе осъзнала, че напоследък са станали доста неща, за които няма никаква представа. И докато се чудеше за какво точно да ме попита най-напред, аз се подготвях да се възползвам от сепването й, за да се измъкна сух от водата.

— Как е Блийс? — попитах.

— Значително по-добре. Погрижих се за него и сега се възстановява доста бързо.

Вече се канех да я попитам къде се намира и знаех, че ще ми откаже. Така щяхме да сме квит. Вероятно щеше да последва размяна на усмивки и да си останем приятели — за пореден път.

— Хей! — извика Мандор и двамата с Файона се обърнахме към скалния ръб, на който бе застанал.

Торнадото се бе смалило наполовина и видимо продължаваше да се свива. Този процес продължи още около минута, след което от черната фуния не бе останала и следа.

Не успях да сдържа усмивката си, но Файона така и не я забеляза. Те бе вперила поглед в Мандор.

— Мислиш ли, че причината е в това, което направи? — попита тя.

— Не мога да го твърдя с абсолютна сигурност — отговори Мандор, — но никак не е изключено.

— И все пак това те навежда на някаква мисъл, нали?

— Предполагам, че онзи, който го е предизвикал, сега ми е доста ядосан, задето съм се набъркал в експеримента му.

— Значи мислиш, че Бурята е била направлявана от нечий разум?

— Да.

— Някой от Царството на Хаоса?

— По-скоро някой от вашия край на вселената.

— Като че ли да… — съгласи се Файона. — А имаш ли някаква представа кой би могъл да бъде?

Мандор се усмихна.

— Разбирам — бързо каза тя. — Предпочиташ да запазиш догадките за себе си. Но в случая заплахата е обща. Именно това се опитвам да ви обясня от самото начало.

— Така е — съгласи се той. — Точно затова предлагам да разчовъркаме тази загадка. Аз също все още не разполагам с нищо конкретно. Би могло да се окаже забавно.

— Беше нетактично от моя страна да те помоля да споделиш теорията си с мен — каза Файона, — без да съм наясно чии интереси са замесени.

— Оценявам твоята позиция — отбеляза Мандор, — но съм убеден, че никой в Царството на Хаоса в момента не подготвя нещо срещу Амбър. Всъщност… Бихме могли да опитаме заедно да разкрием кой стои зад всичко това. Поне донякъде.

— Аз разполагам с нужното време — каза Файона.

— А аз не — намесих се бързо. — Имам достатъчно належащи задачи.

Мандор прехвърли вниманието си върху мен.

— А моето предложение… — започна той.

— Не мога — отвърнах.

— Добре тогава. Но не успяхме да приключим разговора. След известно време ще те потърся.

— Дадено.

Файона също се обърна към мен.

— Дръж Люк под око и се опитай да разбереш какво е намислил — ми нареди тя.

— Естествено.

— Успех.

Мандор ми махна по познатия начин и аз отвърнах на поздрава му. После им обърнах гръб и тръгнах надолу по склона.

Не след дълго се озовах на едно по-закътано място и извадих Картата на Амбър. Фокусирах вниманието си върху образа и веднага щом усетих контакта, пристъпих напред. Надявах се, че ще заваря тронната зала празна, макар че този път това не беше чак толкова важно.

Появих се близо до Джасра. Някой бе успял да метне поредното наметало на протегнатата й лява ръка. Излязох в коридора. Той се оказа абсолютно безлюден и аз се отправих необезпокояван към задното стълбище. На няколко пъти чух откъслечни реплики, но ловко успях да избегна разговарящите. Накрая се озовах в своите покои, без някой да ме е усетил.

Стори ми се, че ме делят векове от онова последно петнайсетминутно дремване на дивана, преди Люк да ме пренесе в бара в Огледалния Свят с помощта на въображаемата Карта. А кога точно бе станало това? Може би преди около денонощие амбърско време, стига сметките ми да бяха верни.

Залостих вратата и се тръшнах на кревата, без дори да си събуя ботушите. Чакаха ме наистина цял куп неотложни дела, но засега не бях в състояние да се захвана с нито едно от тях. Бях се върнал в Амбър, защото вее още се чувствах най-защитен именно тук, въпреки че Люк вече веднъж бе успял да ме измъкне направо от двореца.

На надарените със свръхчувствително подсъзнание често се случва да имат пророчески сън, след който да се събудят с цял куп полезни прозрения и с ясната представа какво точно да предприемат. Аз не съм между тия щастливци. Първото нещо, което усетих, след като се събудих, бе слаб пристъп на паника. Отначало не можах да осъзная къде се намирам. Слава Богу, успях бързо да се ориентирам в обстановката и после заспах отново. Когато се събудих за втори път — доста след това, както ми се стори — съзнанието ми премина към будното си състояние стъпка по стъпка. Усетих, че краката не на шега ме болят и реших да не бързам със ставането. Накрая седнах в леглото и си събух ботушите. След това смъкнах чорапите и ги запратих в ъгъла. Защо, по дяволите, повечето ми премеждия бяха свързани с толкова ходене? Намерих леген и киснах известно време краката си в него. Реших през следващите няколко часа да ходя бос.

Отново станах, съблякох се и се измих. После обух любимия си чифт „Ливайс“ и облякох една от онези тъмночервени памучни фланелки, по които толкова си падам. Майната им на всички мечове, кинжали и наметала. Поне за известно време. Небето навън бе бледо и покрито със звезди, което значеше, че спокойно може да е рано вечерта, доста след полунощ или малко преди зазоряване.

В коридора беше съвсем тихо. Тръгнах към задното стълбище. В кухнята нямаше жива душа, а в огнищата тлееха едва забележими пламъчета. Сложих на една от още топлите плочи малък съд с вода, за да си направя чай, и пътьом открих малко хляб и сушени плодове.

Докато си топлех краката на огъня, заръфал лакомо парчето хляб, усетих как нещо не ми дава мира. Тъкмо се канех да отпия от чая, когато осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да се захвана е нещо, само дето не знаех с какво. Явно след нескончаемите перипетии бездействието ми се струваше повече от непривично. Затова реших да не оставям мозъка си без работа.

Приблизително по времето, когато се нахраних, вече разполагах с няколко малки плана. Като начало отидох до тронната зала и свалих всички наметала и шапки, с които бе окичена Джасра. След това я прихванах удобно и я помъкнах към покоите си. Малко преди да достигна до стълбището, току под носа ми се отвори една врата и очите ми срещнаха мътния поглед на Дропа. Подминах го, не ми беше до среднощни раздумки.

— Хей — извика той след мен. — Следващия път да донесеш две такива за мен. Напомня ми за бившата ми жена. — После затвори вратата.

Щом се добрах до покоите си, курдисах Джасра близо до вратата, дръпнах си един стол и се настаних пред нея. Въпреки нелепата поза, нейната сурова красота се бе запазила в известна степен, сякаш за да подчертае жестокостта на шегата, която й бяха погодили. Нямах намерение да оценявам външността й по десетобалната система и се вглеждах в червенокосата дама по-скоро за да разбера нещо повече за заклинанието, което я бе изненадало така неприятно. Започнах внимателно да изучавам неговата структура. Не беше кой знае какво, но проследяването на всичките му разклонения щеше да ми отнеме известно време. Добре. Бях се справял и с по-сложни задачи.

Няколко часа по-късно вече бях разгадал заклинанието. Веднага след това се захванах да подновя запаса си от вълшебни думички. Във времена като тези човек не може и носа да си издуха без помощта на някоя от тях. Дворецът започна да се разбужда преди да съм привършил. С настъпването на деня продължих да моделирам търпеливо заклинанията си, докато накрая всичко си дойде по местата и прецених, че съм доволен от постигнатото.

Настаних Джасра в ъгъла, обух си ботушите и за пореден път се отправих към стълбището. Според мен вече почти беше време за обяд, затова надникнах в няколко от трапезариите, в които обикновено се храни семейството. Нито една от тях не беше подредена за предстоящия обяд.

Замислих се дали моят пощурял напоследък биологичен часовник не ме подвежда. Не беше изключено все още да е твърде рано, или пък твърде късно за обяд. И все пак ми се струваше, че съм преценил правилно часовете, изминали от изгрева на слънцето. Странно, защото никой никъде не се канеше да обядва…

Тогава дочух лекото потракване на прибори и чинии. Запътих се към апартамента, откъдето идваха специфичните звуци. Ами да, вероятно бяха решили да сменят обстановката. Завих надясно, после наляво. Правилно, ето я и вратата.

Влязох в стаята и заварих Луела да обядва заедно със съпругата на Рандъм — Вайъли. Двете бяха седнали на червен диван, пред който върху ниска масичка бе сервиран обядът. Вдясно от тях, до количка с няколко други съда, бе застанал Майкъл — един от слугите в кухнята. Прокашлях се.

— Мерлин — тутакси възкликна Вайъли. Нейната чувствителност винаги ме сепва малко — тя все пак е напълно сляпа. — Каква приятна изненада!

— Здравей — каза Луела. — Ела да хапнеш с нас. Нямаме търпение да узнаем къде се губиш напоследък.

Взех си стол и седнах в другия край на масата, Майкъл постави пред мен прибори. Замислих се. Всичко, което кажех на Вайъли, щеше несъмнено до достигне и до Рандъм. Затова сведох набързо поредната редакция на моите патила, пропускайки срещата с Мандор и Файона, както и всичко, което касаеше Царството на Хаоса.

— Всички са толкова заети напоследък — каза Луела, след като приключих с разказа си. — Чувствам се почти виновна, че не правя нищо.

Загледах се в грижливо подбраните зелени тонове на роклята й, в нейните пълни устни, в големите й, котешки очи.

— Но само почти — добави тя.

— Между другото, къде са всички? — попитах аз.

— Жерар проверява укрепленията на пристанището. Джулиан командва армията, която сега е екипирана с някакви нови огнестрелни оръжия. Задачата му е да защитава подстъпите на Колвир.

— Да не би Далт вече да е предприел нещо? Насам ли е тръгнал?

Луела поклати глава.

— Не, става въпрос за предохранителни мерки. Всичко е заради онова послание на Люк. Никой още не е забелязал Далт да се приближава към Амбър.

— А някой знае ли къде е той? — попитах аз.

— Засега не. Но навсякъде са разпратени кралски емисари. Скоро очакваме сведения за него.

Луела сви рамене и добави:

— Може би Джулиан дори вече знае нещо.

— А защо Джулиан командва армията? — вметнах между два залъка. — Не е ли редно Бенедикт да поеме тази функция?

Луела отмести погледа си върху Вайъли, която мигновено долови промяната.

— Бенедикт съпровожда Рандъм заедно с малка част от хората си. Те отпътуваха за Кашфа — каза тихо Вайъли.

— За Кашфа ли? — сепнах се аз. — Но защо? Нали Далт обикновено се мотае около това кралство? Точно там сега сигурно е доста опасно.

Вайъли леко се усмихна.

— Точно затова Рандъм поиска Бенедикт да го придружи — каза тя. — Групата им е толкова малка, че ще остане незабелязана. Въпреки това не мисля, че са тръгнали на разузнавателен поход.

— Не разбирам защо въобще са тръгнали — заявих аз.

Вайъли пийна малко вода.

— Ситуацията в Кашфа го изискваше. Някакъв генерал завзел наскоро властта в отсъствието на кралицата и престолонаследника, но бил убит преди около три седмици. Рандъм успя да постигне договореност, която му позволи да постави на трона свой кандидат — един възрастен благородник.

— Как?

— Всички по-големи местни благородници се оказаха истински заинтригувани от възможността Кашфа да бъде приета в Златния кръг и да получи съответните търговски привилегии.

— Значи Рандъм ги е купил до един и така е засилил неимоверно влиянието си в кралството — отбелязах аз. — Доколкото си спомням, пактът с кралствата от Златния кръг ни позволява да преминем с войските си през територията на кое да е от тях без излишни протакания.

— Точно така — каза Вайъли.

Изведнъж си спомнях за онзи врял и кипял емисар на Рандъм, когото бях срещнал наскоро в кръчмата „При Кървавия Бил“. Тогава той плати сметката си с кашфански монети. Като че ли неговото посещение в Кашфа и онова така удобно за Амбър убийство на местния генерал съвпадаха почти до минутата. Както и да е. Нещо друго ме впечатли далеч по-силно. Изглежда, Рандъм бе успял да препречи доста успешно пътя на Джасра и Люк към трона. Едва ли някой би могъл да го съди за това — навремето Джасра също бе узурпирала трона. Бях готов да се обзаложа, че в новия договор между Кашфа и Амбър ще бъде включена клауза, която да предполага помощ от Рандъм не само при външна заплаха за кралството, но и при вътрешни размирици.

Изумително. Този ход беше в състояние да попари амбициите на Люк да си възвърне трона, както и да обезкърви плановете му за поход срещу Амбър. Предполагам, че следващата крачка щеше да бъде обявяването му извън закона като опасен бунтовник и враг на короната. Дали Рандъм не пресилваше нещата? Сега Люк не представляваше чак такава опасност — не и докато майка му бе наша пленница. От друга страна, не можех да твърдя, че съм наясно с истинските намерения на Рандъм. Той или се стараеше да заздрави решително сигурността на Амбър, или бе нарочил Люк за заколение. Втората възможност доста ме притесняваше, тъй като смятах, че моят стар приятел е на път да преоцени гледната си точка.

— Предполагам, че истинската причина за всичко това е Люк — подхвърлих аз.

Вайъли замълча за миг, преди да ми отговори.

— Според мен Рандъм е по-загрижен за намеренията на Далт — каза тя.

Свих рамене. За мен това беше почти едно и също. Рандъм вероятно гледаше на Далт като на предводител на армията на Люк. Затова изтърсих само едно „о-о“ и продължих да се храня.

Нямаше какво повече да човъркаме този въпрос, затова скоро преминахме на по-незначителни теми. У мен отново се обади познатият импулс, който ме подтикваше да се захвана с нещо по-конкретно. Вече бях преполовил десерта, когато ме осени неочаквано прозрение относно плановете ми за близкото бъдеще.

В стаята се появи един придворен на име Рандел — висок, мършав, със смугла кожа и перманентна усмивка. Нещо се бе случило, защото този път въпросната усмивка се бе изпарила. Той ни огледа бързо, после пристъпи към Вайъли и се прокашля.

— Ваше Величество…

Вайъли леко се обърна към него.

— Да, Рандел — каза тя. — Какво има?

— Току-що пристигна пратеничество от Бегма — отговори Рандел. — Нямам никакви инструкции за начина, по който да ги посрещна, както и за срещите, които да назнача.

— Божичко! — възкликна Вайъли. — Но те трябваше да пристигнат най-рано вдругиден — денят, в който трябва да се завърне Рандъм. Те искаха да отправят оплакванията си именно към него. Къде ги настани?

— В Жълтата стая, милейди — отвърна Рандел. — Казах им, че отивам да предупредя за пристигането им.

Вайъли кимна.

— Колко души са?

— Премиерът Оркуз, дъщеря му Найда, която е и негов секретар, другата му дъщеря — Корал, и четирима прислужника — двама мъже и две жени.

— Върви да наредиш да им подготвят подходящи покои — нареди Вайъли. — После мини през кухнята. Гостите може да не са обядвали.

— Ще бъде сторено. Ваше Величество — каза Рандел и заотстъпва с гръб към вратата.

— …И ела да ми докладваш в Жълтата стая, когато всичко е готово — продължи тя. — Тогава ще ти дам допълнителни инструкции.

— Както заповядате, Ваше Величество.

Рандел излетя от стаята.

— Луела, Мерлин — обърна се към нас Вайъли. — Елате да ми помогнете да развличаме гостите, докато приготовленията приключат.

Глътнах набързо последната хапка от десерта си и се изправих. Не изгарях от желание да си чеша езика с някакъв дипломат и неговата свита, но все пак бях длъжен да помогна при създалата се ситуация.

— Ъ-ъ… А каква е причината за посещението им? — попитах.

— Искат да ни връчат някакъв протест срещу действията ни в Кашфа — ми отговори Вайъли. — Бегма никога не е била в приятелски отношения с Кашфа, затова не съм сигурна дали са дошли да възразят срещу приемането на техните съседи в Златния кръг, или срещу нашата намеса във вътрешните им проблеми. Не е изключено да са разтревожени от възможността да изгубят един от солидните си търговски партньори заради преференциите, които Кашфа ще получи. Или пък са имали свои планове за трона в Кашфа. Или и двете заедно. Както и да е… Засега не можем да им кажем нищо определено.

— Исках само да знам кои теми да избягвам — уточних аз.

— Всяка от тези, които споменах — каза Вайъли.

— Интересно… — започна Луела. — Интересно дали знаят нещо за Далт. Техните шпиони сигурно непрекъснато държат Кашфа под око.

— Трябва да забравим и този въпрос — каза Вайъли, която вече бе тръгнала към вратата. — Ако случайно им се изплъзне нещо или решат сами да ни го кажат, тогава добре. Но в никакъв случай не им давай да разберат, че се интересуваме от това.

Вайъли пое ръката ми и тримата се отправихме към Жълтата стая. Луела измъкна отнякъде малко огледалце и се заоглежда в него. После бързо го прибра, очевидно доволна от видяното.

— Какъв късмет, че се появи и ти, Мерлин — отбеляза тя. — Една протоколна усмивка в повече е винаги добре дошла.

— Защо ли не се чувствам късметлия — промърморих аз.

В стаята ни очакваше премиерът на Бегма заедно с двете си дъщери. Слугите им бяха отишли до кухнята, за да донесат някаква по-лека храна. Израженията на гостите вече бяха осенени от първите признаци на лек глад, което не говореше никак добре за служителите на нашия протокол. Премиерът Оркуз беше среден на ръст, със солидно телосложение и широко лице, което издаваше факта, че има навика да се мръщи далеч по-често, отколкото да се смее. Лицето на Найда представляваше омекотен вариант на бащините черти. Тялото й загатваше за същата склонност към солидните форми, но някак бе успяла да ограничи неговите очертания в рамките на приятната закръгленост. Нейната далеч по-често появяваща се усмивка разкриваше хубавите й зъби. Корал се отличаваше от Оркуз и сестра си не само с по-високия си ръст, но и със стройното тяло и червеникавокафявата си коса. Усмивката й ми се стори далеч по-непринудена. Нещо в нея ми напомняше за някого. Може би се бяхме срещали на някой скучен прием преди години. И все пак сигурно щях да си я спомням по-добре, ако беше така.

Още щом приключихме с встъпителните любезности и слугите наляха виното, Оркуз не пропусна да вметне забележка за „смущаващите събития в Кашфа“. Двамата с Луела тутакси се приготвихме да подкрепим Вайъли в случай на неприятен обрат в разговора, но тя просто обясни учтиво, че проблемите в Кашфа ще бъдат обсъдени най-обстойно след завръщането на Рандъм. Сетне допълни, че засега нейната главна грижа е гостите да се чувстват като у дома си. Оркуз прие забележката благосклонно и дори замалко не се усмихна. Останах с впечатлението, че просто от самото начало е искал да уточни целта на своята визита. Луела ловко смени темата с няколко стандартни въпроса за пътуването, на които премиерът великодушно даде ухо. Всички политици са изваяни по един и същ калъп.

Разбрах, че посланикът на Бегма не е бил уведомен за преждевременното пристигане на пратеничеството, което означаваше, че Оркуз вероятно е бил изстрелян насам под пара. Той дори не се бе отбил в Посолството си, а бе дошъл направо в двореца. Само не си мислете, че премиерът ни разказа за всичко това в знак на благоразположение. Просто аз ни пропуснах да забележа как той изпрати единия от слугите си с някакво съобщение, като му прошепна адреса на посолството. И тъй като умението на Луела и Вайъли да подбират неангажиращи теми се оказа наистина забележително, аз скоро се замислих как да се измъкна възможно по-ненатрапчиво. Настоящите дипломатически лупинги ни най-малко не ме интересуваха.

Корал явно също се отегчаваше. Не след дълго ми се усмихна, направи един непринуден кръг из салона и накрая се озова до мен.

— Винаги съм искала да посетя Амбър — отбеляза тя.

— Такъв ли си го представяхте? — попитах аз.

— О, да. Дотук очакванията ми се оправдават. Вярно, все още не съм видяла кой знае какво…

Аз кимнах и двамата се уединихме в далечния край на салона.

— Не сме ли се срещали някъде преди?

— Не мисля — каза тя. — Аз пътувам малко, а не ми се вярва вие да сте идвал до Бегма. Или греша?

— Не, права сте, макар че напоследък интересът ми към това кралство значително нарасна.

— Аз все пак знам нещичко за вас — каза Корал. — Говори се, че сте роден в Царството на Хаоса и че сте посещавал колеж на една от Сенките, които вие, амбъритите, изглежда, посещавате често. Винаги съм се чудила каква ли ще да е тази Сянка.

Захапах стръвта и започнах да й разказвам за колежа, за работата си в „Гранд“, както и за някои от нещата, които обичах да правя, докато живеех на Земята. Не след дълго вече седяхме на един удобен диван, увлечени в приятелски разговор. Останалите явно не усещаха нашето отсъствие, а компанията на Корал ми се струваше далеч по-приятна от тази на Оркуз и Найда. За да не прекаля със словоизлиянията, аз я помолих на свой ред да каже нещо за себе си.

Корал ми разказа за детството си в Бегма, за любовта си към ездата и разходките с яхта, както и за своите съвсем невинни магически опити. Тъкмо ми разясняваше един интересен ритуал, изпълняван в Бегма на Празника на плодородието, когато в стаята влезе някакъв прислужиик, приближи се до Вайъли и й прошепна нещо. Вайъли се обърна на свой ред към Оркуз и Найда, те кимнаха, после станаха и тръгнаха към вратата. Луела се отдели от групата и се насочи към нас.

— Корал — каза тя. — Вашите покои са готови. Един от прислужниците ще ви отведе дотам. Сигурно искате да се освежите и да си починете след пътуването.

Станахме от дивана.

— Не съм чак толкова уморена — каза Корал, обърната по-скоро към мен, отколкото към Луела, и в крайчетата на устните й се появи лека усмивка.

Какво пък толкова, тя определено бе приятен събеседник.

— Ако желаете, можете да се преоблечете в нещо по-удобно — казах аз, — след което бих могъл да ви покажа града. Или двореца.

На лицето й грейна усмивка, която би вдъхновила доста мъже.

— Приемам предложението ви с огромно удоволствие — каза тя.

— Нека тогава да се срещнем отново тук след един час.

След това я съпроводих до парадното стълбище. Замислих се дали няма да е по-добре да подбера нещо в съответствие с местната мода, тъй като все още бях облечен с моите „Ливайс“ и памучната фланелка. По дяволите, и така се чувствах добре. Реших да си сложа само колана с меча и кинжала, да подбера подходящо наметало и да обуя най-добрите си ботуши. Може би нямаше да е зле да отделя малко време на маникюра си…

— Мерлин…

Беше Луела. Тя хвана внимателно ръката ми и ме дръпна леко към една от близките ниши.

— Да? — казах. — Какво има?

— Хм… — промърмори Луела. — Малката си я бива, нали?

— Има нещо такова.

— Да не би вече да си й вдигнал мерника?

— Господи, Луела! Откъде да знам. Току що се запознахме.

— И вече се каните да излезете заедно.

— Стига де! Заслужил съм почивка. Беше ми приятно да си поговоря с нея. Смятам да я разведа наоколо. Мисля, че ще си прекараме добре. Какво лошо има в това?

— Нищо — каза Луела, — щом си решил да мислиш в перспектива.

— Какви ги приказваш?

— Не ти ли се стори малко странно, че Оркуз е довел тук и двете си хубавички дъщери?

— Найда е негов секретар — уточних аз, — а Корал е пожелала да посети Амбър.

— Но в Бегма не биха имали нищо против, ако някоя от тях успее да оплете член от кралското семейство на Амбър.

— Луела, ти си изтъкана от подозрения — казах аз.

— Въпрос на житейски опит.

— Аз пък се надявам да доживея до дълбока старост, без да тръпна в очакване на поредния номер, който биха могли да ми скроят околните.

Луела се усмихна.

— Разбира се. Все едно, че не съм ти казала нищо — каза тя, макар да знаеше отлично, че няма да забравя думите й. — Приятно прекарване.

Аз изръмжах нещо като „до скоро“ и се отправих към стаята си.