Знакът на Хаоса

ГЛАВА 11

Отидох до прозореца, за да погледам падащия сняг, докато Джасра се оправяше пред огледалото, и след това опитах да се свържа с Люк и Корал. Отново безуспешно. След известно време тя остави на масичката гребена и четката, с които и бях услужил, а аз реших, че е успяла да въведе ред не само в косата, но й в мислите си, и е готова за по-сериозен разговор.

Известно време тримата се оглеждахме безмълвно с безизразни лица и накрая Джасра попита:

— Знае ли още някой в Амбър, че си ме освободил от заклинанието?

— Не — отвърнах аз.

— Добре. Това означава, че може и да успея да си тръгна оттук жива. Мисля, че се каниш да поискаш помощта ми срещу Маскирания и онзи Джърт.

— Правилно.

— А как по-точно си представяш тази моя помощ и какво си готов да ми предложиш срещу нея?

— Смятам да проникна във Владението и да неутрализирам Маскирания и Джърт.

— Да ги неутрализираш, значи? Това не е ли един от онези благочестиви ефемизми за „убивам“?

— Може би — отговорих аз.

— Амбъритите обикновено не смеят да кажат това, което им е на сърцето — заяви Джасра. — А ти сигурно си бил подложен твърде дълго на вредното влияние на американската журналистика. Значи знаеш, че познавам добре Владението и искаш да ти помогна да убиеш онези двамата. Права ли съм?

Кимнах.

— Риналдо ми каза, че ако закъснеем и Джърт вече е преминал през ритуала, ти би могла да обърнеш но някакъв начин силата на Извора срещу него.

— Значи е успял да прочете от онези бележки повече, отколкото предполагах — каза Джасра. — Ще бъда откровена с теб, тъй като от това зависи животът и на двама ни. Да, има такъв начин, но той не би могъл да ни свърши никаква работа. За да бъде спряна подобна сила, се необходими дълги приготовления. Не е като да завъртиш кранчето на чешмата.

Мандор се прокашля.

— Бих предпочел Джърт да не умира, стига това да се окаже възможно — заяви той. — Бих могъл да го върна като пленник в Хаос и да го превъзпитам. Сигурно има някакъв начин да бъде спрян, без да го… неутрализираме, както се изразихте вие.

— А ако се окаже, че няма такъв начин? — попитах аз.

— Тогава ще ви помогнала го убиете. Нямам никакви илюзии относно характера му и въпреки това съм длъжен да опитам всичко. Боя се, че новината за смъртта му би тласнала нашия баща в отвъдното.

Погледнах встрани. Мандор беше прав. Смъртта на Сауал щеше да го направи наследник на солидно състояние, но бях убеден, че не би приел наследството на стария лорд на такава цена.

— Разбирам. Не бях помислил за това.

— Нека опитам да го спра. Проваля ли се, ще ви помогна да сторите нужното.

— Съгласен съм — казах аз и погледнах към Джасра, за да разбера какво мисли тя.

Тя ни оглеждаше с любопитно изражение.

— Нашият баща?

— Да — отвърнах аз. — Нямах намерение да го споменавам, но, сега вече е безсмислено да го крия — Джърт е нашият по-малък брат.

Очите и светнаха заговорнически.

— Става въпрос за семейна борба за надмощие, нали? — попита тя.

— Може и така да се каже — съгласих се аз.

— Не съвсем — обади се Мандор.

— А вашето семейство е измежду влиятелните в Хаос?

Мандор сви рамене. Аз също. Имах чувството, че Джасра надушва солидни облаги и затова реших да попаря овреме надеждите й.

— Според мен се бяхме заели да обсъдим нашето начинание — заявих аз. — Смятам да пренеса всички ни там и да приема предизвикателството на Маскирания. Ако Джърт ни се изпречи на пътя, ще опитаме да го спрем и да го предадем на Мандор. В случай, че това се окаже невъзможно, ще действаме както намерим за добре. Съгласна ли си да дойдеш с нас?

— Още не сме обсъдили възнаграждението — каза Джасра.

— Добре. Говорихме с Риналдо по този въпрос. Той каза, че се отказва от отмъщението си, тъй като е уредил сметките си с Амбър със смъртта на Кейн. Освен това ми предложи да ти върна Владението на Четирите Свята в замяна на помощта ти. Кълна се, че не изопачавам думите му. Какво ще кажеш?

Джасра взе чашата си и отпи бавно една голяма глътка.

Беше ясно като бял ден, че се опитва да спечели време, за да измисли как да изцеди от мен още нещо.

— Скоро ли говорихте с Риналдо? — попита тя.

— Да.

— Тогава не мога да разбера защо е хукнал нанякъде с Далт, след като е толкова съгласен с твоя план.

Въздъхнах.

— Добре, ще ти разкажа и за това. Но ако смяташ дойдеш с нас, знай, че не ти остава още много време за чудене.

— Слушам те — каза Джасра,

И аз разказах за нощната си разходка до Ардън и за двубоя на открито, като умишлено пропуснах факта, че Вайъли постави Люк под закрилата си. С напредването на разказа Найда ставаше все по-неспокойна и дори издаде няколко тихи стона.

Щом свърших, Джасра сложи ръка на рамото на Мандор и се изправи. Допря се уж съвсем случайно в ръката на моя брат и се приближи до Найда.

— А сега ми кажи какво прави дъщерята на един висш държавен чиновник от Бегма в твоята стая, при това в подобно състояние.

— Тялото й е обладано от демон, който много обича да се меси в делата ми — обясних аз.

— Сериозно? Винаги съм се чудила какво ли правят демоните през свободното си време. Между другото, струва ми се, че този демон тук се опитва от доста време да ни каже нещо важно. Ако бъдете така добри да й позволите да говори, аз обещавам да обмисля твоето предложение веднага след като я изслушам.

— Нямаме време за губене — казах аз.

— В такъв случай отговорът ми е „не“ — заяви Джасра. — Заключете ме някъде и вървете във Владението без мен.

Погледнах към Мандор.

— И все пак бих могла да размисля — каза тя, — стига да изпълните тази моя малка прищявка.

— Не виждам с какво би могло да ни навреди това — каза Мандор.

— Позволи й тогава да говори — капитулирах аз.

— Можеш да говориш, тай’ига.

И все пак първите й думи не бяха отправени към Джасра, а към мен.

— Мерлин, трябва да ми позволиш да дойда с теб.

Отидох до нея, за да мога да виждам лицето й.

— Няма да стане — казах след това.

— Защо не?

— Защото страстното ти желание да ме предпазиш може да се превърне в пречка за мен, ако ми се наложи да рискувам.

— Но то е заложено в природата ми.

— Твоята природа може да ми създаде сериозни проблеми — казах аз. — Не ме разбирай погрешно. Бих си поговорил с удоволствие с тео, след като всичко приключи. Но дотогава ще ти се наложи да постоиш тук.

Джасра се прокашля.

— Това ли е всичко, което искаше да кажеш, или има още нещо, лично за мен? — понита тя.

Последва дълга пауза. Накрая Найда каза:

— Смяташ ли да отидеш с тях или не?

Джасра й отговори, сякаш претегляше всяка своя дума.

— Това е тайна, лична мисия — каза тя. — Въобще не съм убедена, че тя се подкрепя от по-възрастните родственици на Мерлин в Амбър. Съгласна съм, че бих могла и да спечеля от участието си в нея, но нека не забравяме, че рискът е наистина голям. Аз, разбира се, искам да получа свободата си и да си възвърна Владението. Предложението на Мерлин е почти равностойно. Но той иска да се откажа също и от отмъщението си. Какви са гаранциите за мен, че след като всичко приключи, някой по-влиятелен член на кралското семейство няма въпреки това да ме обяви за враг на Амбър? Мерлин не може да ми обещае безопасност от името на всички, нали?

Въпросът естествено беше отправен по-скоро към мен и тъй като не разполагах със задоволителен отговор, изпитах истинско облекчение, когато тай’ига-га каза:

— Мисля, че бих могла да те убедя, че е изцяло в твой интерес да ги придружиш и да направиш всичко, на което си способна, за да им помогнеш.

— Не мисля, че молбите биха помогнали — подхвърли Джасра.

— Ще трябва да обсъдим това насаме.

— Съгласна съм — каза Джасра, вероятно изкушена от любовта си към интригите.

— Мандор, накарай я да каже всичко още сега — заявих аз.

— Чакай! — възпротиви се Джасра. — Или ще поговоря с нея насаме, или забрави за помощта ми.

Бях започнал да се чудя с какво ли толкова би могла да ни помогне, след като сама си призна, че не може да се възползва от силата на Извора. Вярно, сигурно познаваше Владението доста добре, но аз така и не бях виждал магическите й способности в действие.

От друга страна, исках да приключа с Маскирания веднъж завинаги, а силите на още един посветен в Умението можеха да наклонят везните на победата в наша полза.

— Найда — казах аз, — да не би да си намислила нещо, което би могло да навреди на Амбър?

— Не — отвърна тя.

— Мандор, в какво се кълнат тай’ига?

— В нищо.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Колко време ще ви е необходимо?

— Дайте ни десет минути — каза Найда.

— Хайде да се поразходим — обърнах се аз към Мандор.

— Дадено — каза той и подхвърли към Найда трета сфера, която също закръжи около нея малко над нивото на талията й.

Двайсетина секунди по-късно вече вървяхме бавно по коридора.

— Мислиш ли, че Джасра би могла да я освободи? — попитах аз.

— Едва ли. Не е чак толкова лесно да се разруши защитата на моите сфери. Има магьосници, които биха могли да го постигнат, но не и за десет минути.

— Тази проклета тай’ига е пълна с изненади. Вече почвам да се чудя тя ли зависи от нашето благоволение, или ние от нейното.

— Просто иска да убеди Джасра да се присъедини към нас — каза Мандор. — Иска червенокосата дама да ни придружи, за да бъдеш в по-голяма безопасност, тъй като няма да може да дойде с нас.

— Тогава защо трябваше да обсъдят въпроса насаме?

— Нямам никаква представа — призна си той.

— Виж, не ми остава много време, а трябва да свърша още една дреболия. Би ли останал тук, докато се върна, за да държиш двете дами под око?

Мандор се усмихна.

— А ако срещна някой от твоите роднини, да му се представя като благородник от Хаос, така ли?

— Нали си магьосник, измисли нещо.

— Дадено — каза той, после плесна с ръце и изчезна.

— Няма да се бавя — успокоих го аз.

— Бъди така добър — долетя отнякъде шеговитият му глас.

Отдалечих се забързано по коридора. Бях намислил да направя едно своеобразно поклонение, тъй като ми се стори удачно за момент като този.

Когато стигнах до вратата, постоях за миг пред нея със затворени очи, опитвайки се да възстановя спомена за онова, което ме очакваше отвъд нея. Бях идвал тук и преди. Това бяха покоите на моя баща. Бях се разхождал из тях с надеждата да разбера от подредените вътре мебели, от картините по стените и различните предмети що за човек е бил той. Винаги успявах да открия някой нов детайл, който да ми даде поредното парченце от мозайката или пък да ме наведе на незадаван досега въпрос — бележка върху забравен лист или в полето на някоя книга, сребърна четка за коса с нечий непознати за мен инициали, снимка на сексапилна брюнетка с надпис „На Карл, с любов, Керълайн“ или пък друга, на която баща ми се здрависва с генерал Макартър…

Отключих вратата и я побутнах, но останах отвън още няколко секунди. В процепа на вратата се появи отблясъкът на слаба светлина. Заслушах се внимателно, но не долових абсолютно нищо. Накрая пристъпих бавно напред. До стенното огледало в далечния край на стаята горяха няколко свещи. Вътре нямаше никой.

— Ехо? — извиках тихо аз. — Аз съм, Мерлин.

Отговор не последва.

Затворих вратата зад гърба си.

До свещника пред огледалото бе поставена малка, тънка вазичка. В нея имаше една-единствена роза, която сякаш бе изкована от сребро. Приближих се. Розата си беше съвсем истинска. При това наистина беше от сребро. На коя ли Сянка растат подобни цветя, запитах се.

Взех една от свещите и тръгнах към съседната стая, прикривайки с длан пламъка й. Но още щом открехнах вратата, разбрах, че не е било нужно да вземам свещника със себе си — и тази стая беше осветена.

— Ехо?

Отново никакъв отговор. Нито звук.

Оставих свещника на близката маса и отидох до леглото. На неговата табла бяха метнати сребриста риза и черни панталони — цветовете на баща ми. Дрехите определено не бяха тук последния път.

Седнах на леглото и се загледах в един от мрачните ъгли на спалнята. Какво беше това, по дяволите? Някакъв странен местен ритуал? Духове? Или…

— Коруин?

Не очаквах някой да ми отговори и не се разочаровах от последвалата тишина. Но когато понечих да стана, погледът ми се спря на един продълговат сребрист, предмет, окачен на другата табла на леглото. Вгледах се внимателно и забелязах, че това е меч, чиято ножница бе окачена на груб кожен колан. И него виждах за пръв път в тази стая. Изтеглих леко острието му.

Пред очите ми затанцуваха линиите на Лабиринта, гравирани върху сребристия метал. Това беше Грейсуондир — мечът на баща ми. Как се бе озовал тук, нямах никаква представа.

Изведнъж осъзнах с болка, че не мога да остана, за да разбера какво ще се случи. Налагаше се да се върна при собствените си проблеми. Да, днес времето наистина беше против мен.

Прибрах Грейсуонднр обратно в ножницата му.

— Татко — казах след това, — ако можеш да ме чуеш, знай, че искам да бъдем отново заедно. Сега трябва да вървя. С каквото и да си се захванал, желая ти късмет.

После излязох от спалнята, докоснах розата в съседната стая и накрая заключих входната врата след себе си. Когато тръгнах отново към покоите си, усетих, че треперя.

Не срещнах никого по обратния път и щом стигнах до вратата, се запитах дали да вляза, да почукам, или да изчакам отвън. После усетих как някой докосна рамото ми. Обърнах се, но зад мен нямаше никой. Когато погледнах отново към вратата, Мандор вече стоеше там. Погледна ме с лека тревога.

— Има ли нещо? — попита той. — Когато се разделихме, изглеждаше далеч по-спокоен.

— Не ми се говори за това — отвърнах му аз. — Някакви новини от женското лоби?

— Докато те нямаше, отвътре долетя писъкът на Джасра. Хукнах към вратата, но когато отворих, тя вече се смееше и само ми каза да изляза, тъй като още не са свършили.

— Или тай’ига са добри разказвачи на вицове, или новините наистина си ги е бивало. Поне за Джасра.

— Сигурно.

Малко след това на вратата се показа самата тя.

— Разговорът ни приключи — каза тя.

Щом влязохме вътре, аз я огледах внимателно. Градусът на настроението й се беше вдигнал значително. Около очите й се бяха появили леки насмешливи бръчици, а крайчетата на устните й едва се сдържаха да не подскочат нагоре.

— Надявам се, че съвещанието е било плодотворно — казах аз.

— Да. Няма да крия, че е така — съгласи се Джасра.

Хвърлих един бегъл поглед на Найда, но не забелязах нещо да се е променило в позицията или изражението й.

— Очаквам да чуя решението ти — уточних аз. — Вече наистина няма закъде да протакаме.

— Какво ще стане, ако не се съглася? — понита Джасра.

— Ще се погрижа да бъдеш настанена в собствени покои под наблюдение.

— Като гостенка?

— Да речем като изключително добре охранявана гостенка.

— Разбирам. Добре, няма нужда да предупреждаваш своите родственици. Реших да дойда с вас и да ви помогна при условията, които уговорихме преди това.

Поклоних й се леко.

— Мерлин! — обади се Найда.

— Не! — отговорих й аз и погледнах към Мандор.

Той се приближи и застана пред нея.

— Сега ще е най-добре да заспиш — й прошепна той след това. Очите на Найда се затвориха, а раменете й клюмнаха. — Къде ще е най-удобно да я оставим да си почива?

— Ето там — казах аз и посочих към вратата на съседната стая.

Мандор хвана ръката на Найда и я поведе натам. След известно време го чух да говори тихо от спалнята. После всичко утихна. Десетина секунди по-късно той се появи на вратата. Приближих се до него и погледнах вътре. Тя лежеше на леглото ми. Мандор бе прибрал металните си сфери.

— Убеден ли си, че няма да се събуди?

— Да. Ще спи наистина дълго.

Погледнах към Джасра, която отново бе вперила поглед в огледалото.

— Готова ли си? — попитах.

Тя ме погледна през присвитите си очи.

— Как възнамеряваш да ни пренесеш дотам?

— А може би ти знаеш някой особено хитър начин за промъкваме в Цитаделата?

— За съжаление, не.

— Тогава ще повикам Дяволския Чекрък, за да ни закара.

— Сигурен ли си, че ще е безопасно? Срещала съм се вече с тази твоя… играчка. Не съм убедена, че може да й се има доверие.

— Няма проблеми — казах аз. — Смяташ ли да си приготвиш някакви заклинания, преди да тръгнем?

— Не… Запасите ми са в добро състояние.

— Мандор?

Чух познатото изщракване някъде от дебрите на тогата му.

— Готов съм — каза той.

Извадих Картата на Дяволския Чекрък и се загледах в нея. Съсредоточих се и накрая насочих мислите си към него. Не последва нищо. Опитах отново. Концентрирах се по-усърдно, напрегнах съзнанието си, за да доловя и най-слабия сигнал…

— Вратата — каза Джасра.

Погледнах към вратата, която водеше към коридора, но не забелязах нищо необичайно в нея. Обърнах се отново към Джасра и осъзнах, че тя гледа в друга посока. Върху вратата на спалнята се бе появило слабо сияние. Тя светеше с жълтеникав блясък, който видимо се засилваше. Най-ярко бе петното в центъра й, което най-неочаквано започна да се движи нагоре и надолу.

Дочу се музика, а малко след това и гласа на Чък: „Следете с поглед светлото нетно.“

— Спри веднага! — казах аз. — Не му е сега времето!

Музиката утихна, а светлият кръг престана да танцува.

— Извинявай — промърмори Чък. — Исках само да ви развеселя и да ви помогна да изпуснете парата.

— Избрал си неподходящ момент — отвърнах аз. — Искам да ни прехвърлиш във Владението на Четирите Свята.

— А войниците? Люк никакъв го няма.

— Само нас тримата.

— Ами тази, която спи в съседната стая? Срещал съм я и преди. Сетивата ми долавят нещо много странно у нея.

— Предполагам. Тя не е човешко същество. Остави я да поспи.

— Добре тогава. Минете през вратата.

— Хайде — казах аз. Пътьом взех колана си с меча и един кинжал за всеки случай. Наметалото си метнах през рамо.

После се насочих към вратата, а Мандор и Джасра ме последваха. Преминах отвъд, но не се озовах в познатата стая. Вместо това последва временно замайване, а когато сетивата ми се възстановиха от шока, усетих първо студения вятър, който лъхна лицето ми. Миг след това възвърнах и зрението си. Бях застанал на каменист склон под мрачно, оловносиво небе.

Секунди по-късно чух зад себе си възклицанието на Мандор, а после и това на Джасра. Вдясно се простираше огромното ледено поле, а далече вляво се виждаха сиво-сините вълни на бурното море, увенчани с гребени от млечнобяла пяна. Право пред нас димеше и потръпваше черната, напукана почва на вулканичната зона.

— Чък! — извиках аз. — Къде си?

— Тук — чух да казва някой тихо, наведох се и забелязах малко светло кръгче до върха на левия си ботуш.

В далечината се виждаше безлюдният силует на Владението. Този път не забелязах никакво раздвижване под стените му. Осъзнах, че се намираме някъде из скалистите хълмове, вероятно недалеч от мястото, където си бяхме поприказвали сладко с „отшелника“ Дейв.

— От теб се искаше да ни прехвърлиш направо в Цитаделата, отвъд стените на Владението — уточних аз. — Защо сме тук, а не там?

— Нали ти казах, че не харесвам онова място — ми отговори Чък. — Исках да ви дам възможността да се огледате добре, преди да решите къде точно да ви пренеса. Не ми се ще да се излагам за по-дълго на действието на онези зловредни сили.

Продължих да изучавам внимателно Владението. Чак сега забелязах, че около външната стена са се появили две от познатите ми вихрушки с формата на фуния. Те обхождаха бавно стената и ако около нея нямаше ров, сигурно биха се справили съвсем задоволително с подобен пропуск. Двете се движеха на около 180 градуса една от друга спрямо центъра на крепостта. По едно време в едното торнадо нещо проблесна и миг по-късно в сърцевината му се разрази буря със светкавици. Не след дълго тя стихна и същата илюминация се повтори в другия вихър. Ролите им се размениха още няколко пъти, докато аз продължавах да ги следя с поглед.

Джасра ахна едва чуто. Обърнах се към нея.

— Какво има? — попитах.

— Ритуалът — каза тя. — Някой отново си играе с тези сили.

— Можеш ли да прецениш докъде са стигнали?

— Не съвсем. Може сега да започват, а може и вече да са приключили. Тези мълнии са сигурен знак, че всичко върви добре.

— Тогава оставям на теб да прецениш къде точно да се пренесем — казах аз.

— Има два дълги коридора, които водят към залата на Извора. Единият е на неговото ниво, а другият над него. Самата зала е с височината на неколкоетажна сграда.

— Това го помня — съгласих се аз.

— Ако наистина са започнали ритуала и се появим направо в залата, бихме могли да ги изненадаме, но това няма да ни помогне особено. Дори мога да ви кажа с какво ще ни довършат в такъв случай. По-добре ще е да се пренесем в някой от двата коридора, за да мога първо да преценя ситуацията. И тъй като шансовете да ни забележат в долния коридор са далеч по-големи, предлагам Дяволския Чекрък да ни прехвърли в горния коридор.

— Добре — казах аз. — Чък, можеш ли да ни пренесеш малко по-навътре в горния коридор?

Кръгът се разрасна, стана по-ярък, замря за миг над нас и после отново се смали.

— Вече… сте там — каза Чък. Кръгът се смали, избледня и се задържа за миг при върха на ботуша ми, колкото да смотолеви едно „довиждане“, след което се стопи във въздуха.

Беше прав. Намирахме се точно на нужното място. Пред нас се проточваше дълъг, мрачен коридор със стени от грапав камък. Единият му край се губеше в мрака, а другият водеше към осветено пространство. Таванът бе покрит груби талпи, а линията на тежките напречни греди бе леко смекчена от окачените по тях завеси и от паяжините в ъглите им. По стените бяха окачени скоби, придържащи сини магьоснически глобуси, чиято бледа светлина говореше, че заклинанията им не са освежавани отдавна. Някои дори бяха угаснали съвсем. Към осветения край на коридора глобусите бяха заменени с газени лампи. Отвсякъде прииждаше миризма на мухъл. Въздухът беше наелектризиран до такава степен, че ми се стори, че дишам чист озон.

Призовах своето Логрус-зрение и мигновено всичко наоколо просветна. Силови линии пресичаха надлъж и шир коридора, подобно на жълти проводници. Именно от тях идваше допълнителната светлина, която бях доловил едва сега. Щом пресечех някоя от тях, усещах по кожата си леко потръгваме. Забелязах, че Джасра е застанала на пътя на няколко от линиите и черпи енергия от тях. Около тялото й се бе появило леко сияние, което едва ли бих доловил с невъоръжено око. Обърнах се към Мандор. Пред него също потръпваше знакът на Логрус, което означаваше, че той е наясно с всичко, което виждах аз.

Джасра тръгна бавно към осветения край на коридора. Последвах я на няколко крачки зад нея и леко вляво. След мен се понесе Мандор. „Понесе“ наистина е точната дума, тъй като той се движеше толкова безшумно, че се обърнах на няколко пъти, за да се уверя, че още ни следва. Не след дълго усетих някаква странна пулсация. Ритъмът й беше доста учестен и не можех да преценя дали подът трепери, или вибрациите се предават но силовите линии.

Запитах се дали адептът, който борави със силите на Извора, не долавя нашето присъствие но линиите, които пресичахме. Може би беше наясно дори къде точно се намираме. Или пък съзнанието му беше прекалено заето с ритуала, за да усети нашето приближаване?

— Ритуалът е започнал, нали? — попитах аз шепнешком.

— Да — отвърна ми Джасра.

— А докъде са стигнали?

— Почти са привършили с основната част.

След още няколко крачки тя се обърна към мен.

— Какво предлагаш?

— Ако преценката ти е правилна, трябва да атакуваме веднага — казах аз. — Може би ще е най-добре да нападнем първо Джърт, ако наистина е успял да усвои силата на Извора.

Джасра облиза устните си.

— Мисля, че аз съм най-подготвена да се срещна с него. Заради връзката си с Извора. По-добре не ми се пречкайте. Но ще трябва в това време да се заемеш с Маскирания. Нека Мандор не се включва от самото начало. Ще пазим силите му за краен случай.

— Приемам предложението ти — казах аз. — Мандор, чу ли всичко това?

— Да — отвърна той тихо. — Съгласен съм.

Последва кратко мълчание.

— А какво ще стане, ако Изворът бъде унищожен? — попита след това Мандор.

— Не мисля, че е възможно — бе отговорът на Джасра.

Той промърмори нещо неразбираемо, но аз усетих накъде са тръгнали мислите му.

— И все пак, угоди ми с едно предположение — настоя Мандор.

Джасра замълча за известно време и след това каза:

— Ако успееш да го спреш дори за няколко мига, Цитаделата най-вероятно ще рухне върху главите ни. Вплела съм част от силите на това място в стените наоколо. Постройката е невероятно стара, а аз така и не успях да я ремонтирам както трябва. И все пак количеството енергия, което ще е необходимо, за да се атакува Извора, би ни свършило по-добра работа, ако бъде насочено в друга посока.

— Благодаря — каза Мандор.

Джасра спря, протегна ръка към една от силовите линии и затвори очи, сякаш се опитваше да напипа пулса й.

— Много е силна — заяви тя малко след това. — Някой е влязъл в досег с най-дълбоките нива на Извора.

После продължи напред. Светлината в края на коридора стана по-ярка, потъмня, отново блесна и пак потъмня. Дочух жужене и пропукване като от волтова дъга. Джасра забърза натам и аз ускорих темпото си, за да не изостана. Горе-долу по това време отнякъде прокънтя смях. Фракир се впи в китката ми. Пред нас се пръсна дъжд от искри.

— Проклятие, проклятие, проклятие — чух да шепне Джасра.

Тя вдигна ръка, когато се озовахме на не повече от три-четири метра от площадката, на която Маскираният ме бе посрещнал предишния път. Спрях, а магьосницата продължи, пристъпвайки едва-едва към парапета. Отляво и отдясно към пода на залата се спускаха стълби.

Джасра погледна надолу само за миг, след това отскочи встрани и се претърколи през рамо. Едно оранжево огнено кълбо отнесе част от парапета точно до мястото, където бе стояла преди секунда. Хукнах към нея, подхванах я и й помогнах да се изправи.

Усетих как тялото й се стегна и тя впери поглед някъде вляво. Още преди да се обърна натам, знаех какво ще видя.

На площадката бе застанал Джърт, абсолютно гол, ако не се броеше превръзката на окото му. Кожата му проблясваше, устните му се усмихваха ехидно. Цялото му излъчване беше призрачно кошмарно.

— Радвам се, че се отби, братко — каза той. — Жалко, че няма да е за дълго.

По върховете на пръстите му затанцуваха искри и той протегна дясната си ръка към мен. Нещо ми говореше, че едва иска да се здрависаме.

Единствената реплика, която ми хрумна, бе:

— Обувката ти се е развързала.

Тя, разбира се, не го спря, но върху лицето му за около две секунди се настани учудено изражение.