Знакът на Хаоса

ГЛАВА 5

Повървяхме известно време по плажа, запътени към пристанището, и накрая Корал не издържа:

— Нима подобни случки са нещо нормално в Амбър?

— О, това не е нищо. Имате късмет, че сега времената са по-спокойни.

— Бих искала да ми обясните за какво беше всичко това. Стига да нямате нищо против, разбира се.

— Права сте, дължа ви обяснение — съгласих се аз. — Най-вече, защото не бях съвсем нрав в отношението си към вас.

— Значи това не беше шега?

— Не.

— Слушам ви тогава. Наистина ми е любопитно.

— Историята е доста дълга… — започнах аз.

Корал погледна към пристанището и след това каза:

— Разходката ни явно също няма да е кратка.

— …Освен това сте дъщеря на премиера на Бегма. Едва ли е нужно да ви напомням колко деликатни са в момента взаимоотношенията между Амбър и вашето кралство.

— За какво намеквате?

— Сведенията за някои от събитията, които се случиха напоследък, биха могли да минат за поверителна информация.

Корал спря и сложи ръка на рамото ми. После ме погледна право в очите.

— Аз умея да мълча, когато се наложи — каза тя. — Нека не забравяме, че вие знаете моята тайна.

Мислено се поздравих за постижението. Корал се бе хванала на въдица, която дори не бях залагал. Сега знаех, че предположението ми е погрешно, но въпреки това не бях с празни ръце.

Затова просто й се усмихнах и кимнах.

— И все пак… — казах след това.

— Нали не възнамерявате да нападнете нашето кралство? — попита тя.

— Доколкото знам, не. Пък и не виждам защо би трябвало да го правим.

— Да, но това е ваше лично мнение, нали?

— Така е.

— Слушам ви тогава.

— Добре.

Продължихме разходката си и аз се заех да й разкажа за своите премеждия.

Щом достигнахме до пристанищния квартал, усетих пристъп на вълчи глад. Разказът ми беше все още далеч от своя край, но аз все пак подхвърлих идеята на Корал. Тя призна, че също е огладняла, и тъй като все още беше достатъчно рано, а околните улички изглеждаха далеч по-безопасни, аз я поведох по познатия маршрут. Първо тръгнахме по „Пристанищна“, където спряхме за малко на пристана, за да разгледаме новопристигналите кораби, после се отправихме към западната част на квартала и накрая открихме без излишно лутане улица „Морски бриз“. Явно наистина беше доста рано, защото не успяхме да срещнем по пътя си дори един пиян моряк. По едно време един брадат мъжага със странен белег на лявата буза се запъти към нас с тромава крачка, но точно тогава отнякъде изникна някакъв дребен тип, който го дръпна за ръката, после му прошепна нещо и двамата тутакси кривнаха в друга посока.

— Хей — извиках аз. — Какво иска той от мен?

— Нищо — каза дребният мъж. — Абсолютно нищо.

После ме огледа от глава до пети и добави:

— Видях как се справи онази вечер.

— О — възкликнах аз, а двамата продължиха към близкия ъгъл и скоро изчезнаха зад него.

— Какво искаше да каже той? — попита Корал.

— Още не съм стигнал до тази част от историята.

Докато преминавахме край мястото на събитието, споменът за „онази вечер“ отново изникна в съзнанието ми. Някой се бе погрижил от локвите от кръв по калдъръма да не остане и следа.

И все пак за малко да подмина кръчмата, която тогава се наричаше „При Кървавия Бил“. Сега над вратата й висеше табела, на която с прясна зелена боя бе изписано — „При Кървавия Анди“. Вътре мястото си беше непроменено, само дето този път зад тезгяха бе застанал непознат за мен мъж, доста по-висок и по-мършав от предишния собственик. След това разбрах от посетителите, че това е братът на Анди — Джак. Той ни предложи бутилка от „Пикнята на Бейл“ и се наведе, за да извика поръчката през отвора в стената. Моята маса се оказа свободна и седнахме на нея. Този път не пропуснах да оставя леко изтегления от ножницата меч на стола до себе си, както изискваше местният етикет.

— Тук ми харесва — заяви Корал. — Някак… по-различно е.

— Ъ-ъ… да — съгласих се аз и бързо огледах салона.

Освен нас, посетителите се изчерпваха с двете неспасяеми пияндета в двата края на бара и тримата мъже на една от ъгловите маси. По пода, освен строшените бутилки, се забелязваха няколко нови съмнителни петна. На една от стените се бяха появили две твърде спорни произведения на изкуството, изобразяващи презрелите прелести на няколко разголени дами. — И храната си я бива.

— Никога не съм посещавала ресторант като този — продължи тя, вперила поглед в черната котка, която се изтъркаля от вратата на кухнята, вкопчена в схватка на живот и смърт с един доста едър плъх.

— Човек трябва да опита от всичко — отбелязах аз многозначително.

Скоро рибните ни блюда пристигнаха. Надминаваха дори моите очаквания. След като опитах по малко от всичко, продължих разказа си.

Когато доста по-късно вратата на кръчмата се отвори и там се появи лошо накуцващ дребен човечец с мръсна превръзка на главата, забелязах, че навън е започнало да притъмнява. Току-що бях приключил с пространното си изложение и реших, че е време да се прибираме.

Корал сложи ръката си върху моята и каза:

— Не бих могла да се меря с този твой ангел-хранител, но ако все пак мога да ти помогна с нещо, съм готова да го направя.

— Ти си добра слушателка — й отвърнах аз. — Благодаря ти за предложението, но засега ще е най-добре да се смитаме оттук.

Преминахме по Алеята на Мъртъвците без излишни инциденти, после продължихме по „Пристанищна“ и накрая свърнахме по „Лозарска“. Слънцето вече се канеше да залезе и последните му лъчи хвърляха медните си отблясъци по уличните павета. Около нас се разнасяха ароматите на домашни гозби, а под краката ни прошумоляваха изсъхнали листа. Един малък жълт дракон се носеше над главите ни, следвайки въздушните течения. Дворецът се очертаваше на фона на многоцветните сияния на привечерното небе. Очаквах Корал да ме попита за още нещо, тъй като досега бе задала твърде малко въпроси. Нищо подобно. На нейно място, след подобна история бих се чудил за какво да полюбопитствам по-напред. Освен ако съм твърде развълнуван от разказа или всичко в него ми е абсолютно ясно…

— Щом се приберем в двореца… — започна тя колебливо.

— Да?

— Ще ме заведеш да видя Лабиринта, нали? Или пък…

— Веднага? Направо от вратата? — попитах аз усмихнат.

— Да.

— Дадено.

Корал замълча за миг и след това добави:

— Твоята история промени представата ми за света. Не бих искала да ти натрапвам мнението си…

— Но…

— …Но ми се струва, че отговорите, които търсиш, са във Владението на Четирите Свята. Разбереш ли какво точно става там, всичко ще си отиде по местата. Само не мога да разбера защо просто не нарисуваш нужната Карта и не се пренесеш там.

— Добър въпрос. В Царството на Хаоса има места, за които никой не би могъл да нарисува Карта, тъй като те се променят непрекъснато. Това важи и за мястото, където създадох Дяволския Чекрък. Теренът около Владението също изпитва известни колебания, но не това е истинската причина. Явно някой е използвал част от огромната енергия, концентрирана там, за да изгради солиден магически щит. Един добър магьосник би се справил сравнително лесно с него, но това би било равносилно на почукване на входната врата — цялата изненада ще отиде по дяволите.

— Как изглежда това Владение?

— Ами… — започнах аз, но после извадих бележника и молива си и нахвърлих набързо няколко скици.

— Ето. Тази част тук е вулканична — казах и добавих още няколко щрихи, наподобяващи пара и изригвания.

— Това тук представлява огромен ледник — още няколко щрихи. — Тук има океан, а тук планини…

— В такъв случай най-удачният път си остава този през Лабиринта — каза Корал, докато изучаваше скиците ми.

— Да.

— Смяташ ли да се възползваш скоро от него?

— Най-вероятно да.

— А как ще ги атакуваш?

— Все още работя по въпроса.

— Ако има някакъв начин, по който бих могла да ти помогна… Говоря напълно сериозно.

— Не, няма.

— Не бързай чак толкова. Аз съм добре тренирана. Издръжлива съм. Знам дори няколко заклинания.

— Благодаря ти, но отговорът ми си остава същият.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Ако все пак размислиш…

— Няма да размисля.

— …просто ми кажи.

Достигнахме Главната улица и продължихме по нея. Вятърът осезаемо се усили. Миг по-късно нещо студено докосна бузата ми.

— Сняг! — възкликна Корал и аз забелязах как няколко неголеми снежинки преминават край нас, за да се стопят още при допира си с уличния паваж.

— Ако вашето пратеничество бе пристигнало според уговорката — отбелязах аз, — нямаше да можем да направим малката си разходка.

— Понякога и на мен ми върви — каза тя.

Още преди да достигнем до двореца, здравата заваля. Влязохме отново през страничната порта, но преди това спряхме, за да погледаме светлинките на града, замъглени леко от падащия сняг. Понечих да се обърна, но забелязах, че тя продължава да гледа надолу. Стори ми се щастлива. Стоеше там полуусмихната, сякаш се опитваше да запази тази картина за колекцията си от хубави спомени. Наведох се и я целунах по бузата, тъй като ми се стори, че идеята никак не е лоша.

— О — каза тя и се обърна към мен. — Успя да ме изненадаш.

— Чудесно. Мразя, когато всичко е ясно от самото начало. Хайде да се прибираме на топло.

Тя се усмихна и пое ръката ми.

Още щом влязохме вътре, един от стражите ме уведоми, че Луела се интересува дали ще се присъедим към тях за вечерята.

— А кога е вечерята? — попитах го аз.

— След около час и половина.

Погледнах към Корал и тя вдигна рамене.

— Мисля, че да — казах аз.

— Централната трапезария на горния етаж. Да предам ли съобщението ви на сержанта, или вие лично…

— Предай му го.

— Искаш ли да се измиеш, да се преоблечеш? — попитах аз, докато вървяхме по коридора.

— Лабиринта — каза Корал.

После се обърна към мен с напрегнато изражение, но видя, че се усмихвам.

— Насам — казах аз и я поведох към тронната зала.

Войникът, който охраняваше тесния коридор, ми бе непознат. Той обаче знаеше кой съм и само погледна любопитно Корал, след което намери фенер, запали го и ни отвори вратата към подземието.

— Казано ми е да предупреждавам, че едно от стъпалата поддава — съобщи войникът, докато ми подаваше фенера.

— Кое по-точно?

Той поклати глава.

— Принц Жерар ми спомена за него на няколко пъти, но никой друг не се е оплаквал след него.

— Добре — казах аз. — Благодаря ти.

Този път Корал нямаше нищо против да вървя пред нея. Тук ситуацията беше съвсем различна, тъй като краят не се виждаше никакъв, а след първите десетина стъпала виждахме единствено онова, което осветяваше собствения ни фенер. Докато вървиш надолу, те обзема усещането, че се спускаш към безкрая. Наистина стълбата е невероятно дълга и едва стигнал до средата, човек започва да се чуди дали слизането му някога ще свърши.

След известно време Корал се прокашля.

— Може ли да спрем за малко? — попита тя.

— Разбира се — казах аз. — Задъха ли се?

— Не. Колко още ни остава?

— Не знам. Всеки път броят на стъпалата ми се струва различен. Ако искаш, можем да се върнем, за да вечеряме. Ще оставим Лабиринта за утре. Днес повървяхме доста.

— Не — отговори тя. — Но не бих имала нищо против да ме прегърнеш за малко.

Мястото ми се стори малко неудачно за романтични изблици. Реших, че има някаква друга причина и затова изпълних желанието й, без да кажа нито дума.

Мина доста време, преди да разбера, че тя плаче. Успяваше да го прикрие добре.

— Какво има? — попитах накрая.

— Нищо — отвърна тя. — Просто нерви, предполагам. Първичен рефлекс. Мрак. Клаустрофобия. Такива ми ти работи.

— Хайде да се върнем.

— Не.

И тя отново тръгна надолу.

Около минута по-късно видях нещо бяло върху следващото стъпало. Забавих крачка. Беше просто кърпичка. Приклекнах и установих, че е закрепена към стъпалото със забит в него кинжал. Върху кърпичката личаха някакви букви. Измъкнах кинжала, взех кърпичката и прочетох следното: „ЕЙ ТОВА Е, МЪТНИТЕ ГО ВЗЕЛИ! — ЖЕРАР.“

— Внимавай с това стъпало — казах на Корал. Понечих да стъпя на него, но предпочетох първо да го опитам леко с крак. Не проскърца. Отпуснах се малко по-силно. Нищо. Стори ми се стабилно. Застанах върху набеденото стъпало. Все тая. Свих рамене и заключих:

— Внимавай все пак.

След известно време забелязах далеч под нас някаква движеща се светлинка. Най-вероятно някой патрулираше. Но защо? Дали долу имаше някакви затворници, които трябва да бъдат охранявани? Или пък някой от тунелите се бе оказал уязвима точка? Може би щяхме да заварим вратата към Лабиринта заключена отвътре, макар че ключът сигурно щеше да си виси все така на стената. Нима се бе появила някаква нова опасност? Как? Защо? Реших, че трябва да разбера какво става, при това съвсем скоро.

Все пак, когато достигнахме дъното, не заварихме там никого. Масата и рафтовете на поета бяха осветени от няколко фенера, но там нямаше никой. Жалко. Щеше ми се да попитам войника какви са последните заповеди, които е получил, както и дали е обявена някаква частична тревога. Все пак нещо ми подсказа, че мислите ми текат в правилна посока. Малко по-встрани висеше въже, което се проточваше нагоре в мрака. Не бях забелязвал нещо подобно преди. Подръпнах го, едва-едва и някъде високо над нас се разнесе лек звън. Интересно.

— А сега накъде? — попита Корал.

— Насам — казах аз, хванах ръката й и я поведох надясно.

Продължих да се ослушвам за шум от стъпки, но напразно. От време на време вдигах фенера, за да огледам коридора. Мракът леко отстъпваше, но в светлия кръг не забелязах нито веднъж нещо необичайно.

Корал осезателно бе забавила крачката си, а ръката й ми се стори доста по-напрегната. Като че ли нещо я караше да се двоуми. Още малко и щеше да ми се наложи да я дърпам след себе си.

— Едва ли е останало още много — казах аз, след като крачките ни започнаха да отекват но познатия начин, макар и съвсем леко.

— Добре — ми отвърна тя, но продължи да се дърпа.

Най-после пред погледа ни се появи сивата стена на пещерата, а малко след това и тунелът, който бях търсил, Завихме наляво. Когато накрая прекрачихме прага на галерията. Корал потръпна.

— Ако знаех, че ще се изплашиш чак толкова… — започнах аз.

— Добре съм, наистина — каза тя, — и определено искам да го видя. Просто нямах никаква представа, че за да стигнем до него, ще трябва да минем… оттук.

— Е, по-неприятната част от пътя е вече зад гърба ни. Още малко.

Достигнахме сравнително бързо до първото отклонение вляво и го подминахме. Малко след това последва второ. Спрях пред него и вдигнах фенера.

— Кой знае — казах, — може би оттук все някак бихме могли да стигнем до плажа.

— Предпочитам да не проверявам.

Повървяхме още известно време, преди да достигнем до третия тунел. Хвърлих му един бърз поглед, докато минавахме край него. Около входа започваше жилата на някакъв светъл минерал.

Закрачих по-бързо, а стъпките ни започнаха да отекват съвсем отчетливо. Подминахме четвъртия тунел, после петия… Стори ми се, че отнякъде дочувам едва доловима музика.

Щом приближихме шестия тунел, Корал ме погледна въпросително, но аз продължих нататък.

Спряхме едва пред седмия. Вдигнах високо фенера и неговата светлина разкри пред нас масивната метална врата. Свалих ключа от куката, отключих и го върнах на мястото му. Опрях рамо на вратата и натиснах с все сила. Последва моментно колебание, но накрая пантите проскърцаха недоволно и вратата се открехна. Фракир се затегна около китката ми, но аз продължих да бутам. Когато пред нас зейна достатъчно голям отвор, аз застанах встрани, за да направя път на Корал.

Тя направи няколко крачки и спря. Отместих се от пътя на вратата и тя се затвори безшумно.

— Значи това било.

Пред нас в синьо-бяло тлееше неправилната елипса на Лабиринта с неговата сложна плетеница от завои. Оставих фенера встрани. Лабиринтът осветяваше пещерата достатъчно добре. Погалих Фракир, за да я успокоя. В далечния край на фигурата прескочиха няколко искри, после бързо се стопиха в мрака. Стори ми се, че долавям някакво непознато за мен пулсиране. Подтикван от любопитството, призовах набързо образа на Логрус.

И направих грешка.

Логрус пламна незабавно пред мен, а по цялата дължина на Лабиринта изригнаха искри. Отнякъде се разнесе пронизителен вой. Фракир побесня на китката ми. Като че ли някой забоде в ушите ми две ледени висулки. Блясъкът на Знака изгаряше очите ми. Мигом се освободих от образа на Логрус и цялата бъркотия започна постепенно да утихва.

— Какво… беше това? — попита тя.

На лицето ми се изписа бледо подобие на усмивка.

— Само един малък експеримент, който се канех да направя от доста време насам.

— Успя ли да научиш нещо от него?

— Да — никога повече да не го повтарям.

— Или поне не докато има още някой с теб. Заболя ме.

— Извинявай.

Корал се приближи към ръба на Лабиринта, който бе успял да се усмири.

— Много е тайнствен — отбеляза тя. — Сякаш не го виждам, а го сънувам. Прекрасен е. Значи всеки от вас трябва да премине но него, за да овладее силите, които е наследил?

— Да.

Корал тръгна надясно, следвайки очертанията на Лабиринта. Погледът й се разхождаше по ярката съвкупност от дъги и завои, от къси прави отсечки и зигзагообразни очертания.

— Предполагам, че е доста трудно?

— Така е. Номерът е да не спираш за нищо на света. Откажеш ли се, пиши се мъртъв.

Тръгнахме надясно, описвайки плавна дъга, за да стигнем до края на Лабиринта. Очертанията не се издигаха над пода, а сякаш бяха вдълбани в него и покрити от стъклен слой. Все пак не си спомнях повърхността да ми се е сторила хлъзгава в който и да е от участъците.

Отново спряхме за около минута. Корал впери жадно поглед в Знака на Амбър.

— Какво усещаш сега? — попитах аз.

— Възхищение.

— Нещо друго?

— Сила. Той като че ли излъчва нещо.

Корал се наведе и прокара ръка над най-близката линия.

— Усещам почти физическото му докосване — добави тя.

Продължихме напред, за да направим пълен кръг и да се озовем отново в точката, където все още блещукаше оставеният на пода фенер. Неговата светлина изглеждаше бледа на фона на призрачното сияние на Лабиринта.

Не след дълго Корал отново спря.

— Каква е тази права, която свършва ей там? — попита тя и ми посочи мястото.

— Това не е край, а начало — обясних й аз. — Оттам трябва да тръгнеш, ако искаш да преминеш през Лабиринта.

Тя се приближи до началото и после прекара ръка над него.

— Да, усещам, че всичко започва оттук.

Не знам колко време останахме там, но накрая усетих как Корал хвана ръката ми и я стисна здраво.

— Благодаря ти — каза тя. — За всичко.

Тъкмо се канех да я попитам с какво точно съм заслужил чак такава благодарност, когато забелязах как тя вдигна десния си крак и понечи да стъпи върху линията.

— Не! — извиках аз. — Спри!

Но вече беше твърде късно. Корал бе стъпила, а около крака й се бяха появили първите леки искрици.

— Не мърдай! — казах аз. — Каквото и да става, остани там, където си.

Корал се вслуша в съвета ми и замръзна. Облизах устните си, тъй като ги усетих ужасно пресъхнали.

— Сега се опитай да вдигнеш крака, с който си стъпила върху линията, и да го изтеглиш назад. Можеш ли да го направиш?

— Не — отвърна тя.

Коленичих до нея и огледах мястото, на което бе стъпила. Стъпиш ли веднъж върху Лабиринта, връщане назад няма. Трябва или да продължиш до самия център, или да се простиш с живота си някъде но пътя. От друга страна, тя трябваше вече да е мъртва. Знаех, че единствено онези, в чиито вени тече кръвта на Амбър, могат да се докоснат до Лабиринта и да оцелеят. Но дотук с теорията.

— Знам, че не му е сега времето да те питам — казах аз, — но защо го направи?

— Твоите думи в пещерата ми доказаха, че съмненията ми са били основателни. Ти каза, че си се досетил коя съм.

Спомнях си добре какво й бях казал тогава, но то се отнасяше до моите собствени съмнения. Каква беше връзката с Лабиринта? Заех се да преровя спомените си за заклинание, което би могло да я освободи. И изведнъж…

— Ти си свързана по някакъв начин с кралското семейство на Амбър… — промърморих аз, без да съм съвсем сигурен дали задавам въпрос, или констатирам очевидния факт.

— Говореше се, че крал Оберон е имал кратка връзка с моята майка, малко преди да се родя — каза Корал. — Всичко съвпадаше, макар че ставаше въпрос само за слухове. Не можех да се добера до нищо по-конкретно. Затова не бях сигурна, а само си мечтаех да е така. Искаше ми се това да е истина. Надявах се да намеря някой тунел, който да ме отведе дотук. Но едновременно с това се и страхувах, тъй като знаех, че ако греша, това ще ми коства живота. След това чух твоите думи в пещерата и мечтата ми се превърна в реалност, макар че това не сложи край на страховете ми. Все още се боя. Струва ми се, че няма да се окажа достатъчно силна, за да стигна до края.

Ето защо ми се бе сторила странно позната, когато я видях за пръв път… Заради приликата й с моите любими лели. Носът и веждите й напомняха за тези на Файона, а брадичката и овалът на лицето й бяха досущ като при Флора. Виж, цветът на косата, ръстът и телосложението си бяха изцяло нейни. Но тя определено не приличаше на Оркуз или Найда.

Сетих се за онзи портрет на своя дядо, на който той бе изобразен с онова нетипично похотливо изражение. Бе окачен в един от централните коридори на западното крило и се спирах често, за да го погледам. Дъртият развратник явно не си бе поплювал. Но не можех да отрека, че е бил доста красив мъж…

Въздъхнах и се изправих. После сложих ръка на рамото й.

— Виж, Корал — казах аз, — всеки от нас е получил солидна подготовка, преди да си премери силите с това чудо. Затова най-напред ще се постарая да ти разкажа всичко, което знам за него. Може би съвсем скоро ще усетиш енергията му да се влива в теб, затова искам да събереш цялата си сила и да не се предаваш. Пристъпиш ли веднъж напред, не трябва да спираш, преди да си стигнала до самия център. Може би ще се наложи да ти помагам с напътствия. Прави точно това, което ти кажа, без да се замисляш. Първо, трябва да знаеш, че има места, в които съпротивлението е по-голямо. Наричат се Воали…

Нямам никаква представа колко съм говорил след това.

Гледах как Корал се приближава към първия Воал.

— Не обръщай внимание на ледените тръпки и на приливите на енергия — извиках аз. — Те не могат да ти навредят. Не се плаши и от искрите. Предстоя ти да преодолееш сериозно препятствие. Само не започвай да дишаш учестено.

Видях как тя постепенно си проби път през Воала.

— Добре — казах, след като тя навлезе в по-лесния участък. Реших да не й казвам, че следващият Воал е далеч по-неприятен.

— Между другото, не си мисли, че си започнала да превърташ. Не след дълго той ще започне да връзва мислите ти на фльонга…

— Вече започна — отвърна тя. — Какво да направя?

— Сигурно са те нападнали спомени. Просто ги остави да отплуват и се концентрирай върху пътя.

Успях да я убедя да навлезе във втория Воал. Още преди да го преодолее, искрите вече стигаха почти до раменете й. Следях всяко нейно ново завоевание — дъга след дъга, завой след завой… В някои моменти се движеше по-бързо, а в други почти спираше. Но продължаваше напред. Явно бе схванала основната идея и като че ли имаше нужната воля, за да успее. По едно време реших, че вече не се нуждае от помощта ми. Аз пък нямах какво повече да й предложа. Оттук нататък всичко зависеше от нея.

Затова млъкнах и продължих да я гледам. Скоро осъзнах, че повтарям несъзнателно всяко нейно движение, всяко залитане, всяко надигане и снижаване… Сякаш не тя, а аз се движех в могъщата прегръдка на Лабиринта, преодолявайки неговата съпротива.

Когато достигна до Голямата Крива, Корал вече се бе превърнала в жива факла. Напредваше едва-едва, но твърдо, без да се колебае. Каквото и да станеше оттук нататък, аз знаех, че тя се променя, че вече се е променила, че Лабиринтът влага в нея своята съкровена същност. Едва се сдържах да не извикам, когато ми се стори, че спира, но думите замряха в гърлото ми, след като я видях да се отърсва от шока и да продължава напред.

Малко преди да се озове пред последния Воал, усетих как потта се стича по веждите ми и вдигнах ръка, за да ги избърша. Дори да не успееше да достигне до центъра, тя бе доказала, че съмненията й са основателни. Само потомък на Амбър би могъл да стигне до мястото, където се намираше сега.

Не знам колко време й бе необходимо, за да проникне през последния Воал. Времето изведнъж престана да съществува и аз бях погълнат изцяло от нейните усилия. Искрите я бяха погълнали изцяло и тя пристъпваше почти незабележимо. Образувалият се около нея ореол осветяваше залата на пещерата подобно на пламъка на голяма синя свещ.

И ето, че тя се появи от другата страна на Воала и пое по последната къса дъга, за да направи последните три крачки, които според мен са най-тежкото изпитание на Лабиринта. Буквално сантиметри преди успешния край чисто физическото съпротивление се обединява с мощна психическа бариера.

Отново ми се стори, че тя спира, но това се оказа само заблуда. Беше като да гледаш как някой практикува Тай Чи. Но Корал преодоля първите две и понечи да направи третата и последна крачка. Ако оцелееше и след това финално усилие, тя щеше да бъде свободна…

Последният миг се проточи безкрайно. После изведнъж десният й крак пристъпи напред, миг след това левият го последва и Корал застана в самия център на Лабиринта, останала без дъх.

— Моите поздравления! — извиках аз.

Корал ми махна едва-едва, закри очите си с ръка и не помръдна почти минута. Всеки, който е преминал през Лабиринта, би могъл да разбере какво изпитваше тя в този момент. Затова просто замълчах, за да й позволя да се наслади истински на своята победа.

Лабиринтът като че ли бе пламнал по-ярко, както обикновено става, след като някой премине по него. Този великолепен блясък превръщаше пещерата в магическо място, събудено за живот от причудливата игра на сенките и синята светлина, идваща от вдълбаните в каменния под очертания.

Опитах се да преценя как това събитие ще се отрази на Амбър и на самата Корал…

Най-неочаквано тя се изправи и извика:

— Ще живея!

— Чудесно — отвърнах аз. — Сега имаш своето право на избор, нали знаеш?

— Какво означава това?

— Ти можеш да заповядаш на Лабиринта да те пренесе където и да е. Би могла просто да се озовеш до мен или да се пренесеш обратно в стаята си. Колкото и да ми е приятна компанията ти, бих те посъветвал да избереш втория вариант, тъй като вероятно си доста изморена. Горе ще можеш да се потопиш в горещата вана и да се приготвиш спокойно за вечерята. Ще се срещнем в трапезарията. Става ли?

Корал се усмихна и поклати глава.

— Няма да похабя такава възможност.

— Виж, знам как се чувстваш — казах аз. — И все пак мисля, че трябва първо да се възстановиш. Да хукнеш през глава към някое щантаво място може да се окаже доста опасен избор. Връщането не е чак толкова просто, колкото ти се струва. Не забравяй, че нямаш никакъв опит в пътуването през Сенките.

— Това е нещо като игра на представи, нали? — подхвърли безгрижно Корал. — Нагаждаш пейзажа според своята представа и така се придвижваш напред.

— По-сложно е — настоях аз. — Трябва първо да се научиш да избираш нужните опорни точки, върху които да градиш промените. При първото пътуване през Сенките е най-добре да имаш до себе някой по-опитен от теб…

— Добре де, схванах основната идея.

— Не е достатъчно. На думи изглежда доста по-лесно, отколкото е в действителност. Има едно специфично усещане, което не може да бъде описано с думи. То трябва да се изпита и преди да си се научила да го контролираш, е най-добре да те придружава водач.

— Човек се учи и от грешките си.

— Може би — отвърнах аз. — Но какво ще стане, ако се окажеш в беда? Тогава едва ли ще имаш време да поправиш грешката си.

— Добре. Сигурно си прав. Аз обаче нямам никакво намерение да рискувам от самото начало.

— Какво си намислила?

Корал се поизправи и махна с ръка.

— Винаги съм си мечтала да направя нещо съвсем определено, ако все пак успея да стигна дотук.

— И какво е то?

— Смятам да помоля Лабиринта да ме изпрати там, където трябва да отида.

— Не те разбрах.

— Ще оставя Лабиринта да избере вместо мен.

— Няма да стане — казах аз. — Ти сама трябва да определиш мястото.

— Откъде си толкова сигурен?

— Така е, повярвай ми.

— А опитвал ли си някога да направиш нещо подобно?

— Не. Нищо няма да стане.

— Някой друг опитвал ли е?

— Безсмислено е. Говориш за Лабиринта сякаш е живо същество, способно да взема свои собствени решения.

— Да — отговори Корал. — Освен това сигурно вече ме познава доста добре — след всичко, през което преминах. Затова просто ще поискам неговия съвет и…

— Чакай!

— Да?

— Ами ако все пак излезе нещо, как смяташ да се върнеш?

— Пеш, предполагам. Значи все пак признаваш, че би могло да стане?

— Да — казах аз. — Нищо чудно Лабиринтът да успее да разгадае някой от несъзнателните ти импулси, да го приеме за твое желание и да те пренесе на съответното място. Това обаче няма да докаже, че Лабиринтът притежава разум, а само, че е свръхчувствителен. Ако бях на твое място, бих се побоял да поема подобен риск. Ами ако в подсъзнанието ти е заложен стремеж към самоунищожение, за който нямаш никаква представа? Или пък…

— Пресилваш нещата. Определено ги пресилваш.

— Само се опитвам да те убедя да пипаш по-внимателно. Животът е пред теб, скитосвай накъдето си поискаш. Би било глупаво…

— Достатъчно! — каза Корал. — Вече съм решила и няма да се откажа. Мисля, че постъпвам правилно. Доскоро, Мерлин.

— Чакай! — извиках аз отново. — Добре. Направи го, щом това искаш. Но нека преди това ти дам нещо.

— Какво?

— Един жокер, който ще ти помогне да се измъкнеш, ако сгафиш някъде.

Извадих колодата си и отделих от нея собствената си Карта. После свалих кинжала от колана си и я привързах за него с копринената си кърпичка.

— Имаш ли някаква представа как се използват Картите?

— Просто се вглеждаш в тях и започваш да си мислиш за човека, с когото искаш да се свържеш.

— И това ще ти свърши работа — казах аз. — Ето ти моята. Вземи я със себе си. Свържи се с мен, когато пожелаеш да се върнеш и аз ще те пренеса.

Хвърлих й кинжала. Той прелетя през Лабиринта и Корал го хвана с лекота.

— Благодаря ти — каза тя. — Май че е време да опитам.

— Ако случайно се получи, не се бави дълго.

— Добре — отговори Корал и затвори очи.

Миг по-късно вече бе изчезнала. Направо да не повярваш.

Отидох до ръба на Лабиринта и задържах ръката си над очертанията му, докато накрая усетих прилива на енергия.

— Внимавай какви ги вършиш — казах, — защото си я искам обратно.

Една искрица подскочи към дланта ми и я погъделичка.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме разбрал?

Всичко се завъртя около мен. След това замайването премина и първото нещо, което усетих, бе, че фенерът е до десния ми крак. Огледах се и разбрах, че се намирам в другия край на Лабиринта, близо до вратата.

— Просто бях в твоето поле — казах аз. — Освен това вече съм настроен към теб. Моето подсъзнателно желание е било да се махна по-скоро оттук.

Вдигнах фенера и излязох от пещерата. Заключих вратата и оставих ключа на мястото му. Все още му нямах доверие. Щом му се бе прищяло да ми помогне, защо не ме пренесе направо в стаята ми? Сега пак трябваше да се катеря по проклетите стълби.

Закрачих забързано по тунела. Намеси ли се жена, човек трябва да е готов на всичко.