Законът на деветките

Приседна на едно от леглата. Джакс се отпусна до него, все още обвила ръка около кръста му. После той легна и тя го последва. Двамата заедно наместиха глави на възглавницата.

На това далечно, самотно място, в тази отчаяна мисия единствената им утеха бе един в друг. Намерили убежище в ръцете на другия, те мълчаливо споделиха осъзнаването на грандиозността на предстоящата им задача и поне за малко откриха подслон срещу ужаса от неизвестността.

Двамата нежно се целунаха. Джакс бе така топла и жива в ръцете му, че това сякаш внесе нов смисъл и цел в живота му. Целувката й беше вълшебна, страстна, като всяка нейна целувка, която си бе представял. Някъде насред събитията, последвали появата й в живота му там, в Небраска, тя бе станала и център на сърцето му. Кога точно се бе случило това, беше загадка за него. Струваше му се, че някак винаги я е познавал, винаги е знаел, че не иска да бъде с никоя друга. Не можеше да има друга. И от начина, по който го целуна, той разбра, че и тя чувства същото. Точно тук, точно сега това усещане изглеждаше изпълващо. Пред лицето на предстоящите им трудности не можеше да има по-съвършена утеха. Без значение какво предстоеше да става, те бяха заедно. И това по някакъв начин му изглеждаше по-важно и по-прекрасно от всичко друго на света.

Без да успеят да съблекат дрехите си, те заспаха прегърнати.

Алекс внезапно се събуди. Джакс, все още в обятията му, също скочи. Насред приглушената, мека светлина Алекс имаше нужда от малко време да си спомни къде се намират. Покрай пердетата се прокрадваше слаба дневна светлина. Малката лампа над вратата зад ъгъла на банята все още светеше. Той погледна светещия циферблат на часовника. Беше малко след седем.

Алекс се прозя. Искаше му се да продължи да спи. Да продължи да прегръща Джакс.

Но не можеше. Трябваше да закара черокито до сервиза и да види дали ще успее да ги убеди да направят експресна смяна на стартера. Той реши, че един солиден бакшиш предварително може би ще ги мотивира да се разбързат.

– Имам ли време за баня? – попита Джакс.

– Разбира се, влизай. Аз ще закарам джипа и ще го оставя за смяна на стартера. Ще имаш предостатъчно време. Ще трябва и да напазаруваме някои неща, като се надявам дотогава джипът да е готов.

Тя се претърколи върху него.

– А имаме ли време за още една целувка?

Вместо отговор той я придърпа в обятията си. Косата й се разстла напред покрай раменете й и обгърна лицето му, сякаш дори тя искаше да бъде близо до него. След дълга целувка тя се отблъсна обратно. С пръст отмести назад косата му от челото.

– Никога досега не съм изпитвала нещо подобно към друг човек.

– Знам. Аз също.

– Нито към Бетани? – попита тя със закачлива усмивка.

– Особено към Бетани – каза той със сериозен тон, преди да я придърпа за нова целувка.

След края й Джакс отново се надигна.

– Какво ще правим с нас?

– Какво искаш да кажеш?

Тя сви рамене и извърна очи.

– Ами, аз не съм от тук. Ако намеря начин, трябва да се върна обратно.

Тя току-що бе засегнала болезнен нерв в душата му. Алекс разбираше, че той не може да иска от нея да обърне гръб на хората, които зависят от нея. Той не знаеше какво или коя бе тя в своя свят, но знаеше, че е важна личност и че хората там се нуждаят от нея.

– А какво ако има начин аз да дойда с теб?

– Де да можеше… – въздъхна тя, – но ти няма как да дойдеш в моя свят. Няма никакъв начин това да стане. Може само да умреш, докато опитваш. Ако успееш да задействаш портала, ти не можеш да го използваш. Аз мога. Чрез портала аз ще мога да се върна вкъщи. Аз трябва…

Алекс преглътна при болезнената мисъл за това как тя завинаги напуска неговия свят, как го изоставя.

– Може би аз няма да мога да задействам портала.

– Няма такъв вариант – отново въздъхна тя. Ти си Александър Рал.

– Кой знае. Може пък да не ни се наложи да се безпокоим за това.

Челото й се сбърчи.

– Какво имаш предвид?

– Ако Каин успее, и двамата ще сме мъртви.

Усмивката й се върна.

– Винаги успяваш да ме накараш да се усмихна, дори когато сърцето ми се къса.

– Тогава дължиш ми най-малко още една целувка.

И тя го направи. Тази целувка накара всички предишни да изгубят смисъл. От нея Алекс се отнесе, забравил за всичко друго, освен Джакс. Почувства се напълно завършен, все едно допреди не бе живял. В този момент за пръв път в живота си той изпита истинско, съвършено блаженство.

Най-накрая, останала без дъх, тя се отдръпна от него. Алекс не мислеше, че някога ще може да й се нагледа. Тя беше най-съвършеното създание, което някога беше виждал. Беше толкова красива, че от красотата й направо изпитваше болка.

– Е – прошепна тя, без да отмества поглед от очите му, – а имаме ли време за нещо повече от целувка?

53

АЛЕКС СЕ ОКАЗА ПРАВ – сто долара бакшиш на приемчика в сервиза му осигури ентусиазирано обещание за бърза реакция и специално внимание.

Като се боеше, че джипът е регистриран на истинското му име, той не се осмели да използва в сервиза фалшивата си шофьорска книжка и вместо нея остави истинската си.

– Готово, господин Рал – каза човекът от малката платформа на входа на сервиза, докато Алекс вкарваше колата – ще ви оправим за нула време и ще можете да си продължите ваканцията. Имате ли телефон, на който да ви потърсим?

– Съжалявам, вчера забравих да си заредя мобилния телефон. Аз ще намина по-късно да проверя дали сте готови.

– Дайте ни няколко часа и сме свършили. – После мъжът посочи с химикалката си. – Ако искате, може да почакате и в салона за клиенти и аз ще ви извикам, като стане готова.

– Имам няколко задачи за вършене. Ще се отбия след това.

– Ние сме тук. Можете да се върнете по същия път – през салона.

Алекс благодари на мъжа и мина покрай редицата от джипове, очакващи да влязат за сервиз. Зад отворената врата на гаражното хале стоманеносивото небе изглеждаше като надвиснало да задуши малкото градче.

Алекс вървеше през салона, когато долетялата откъм телевизора дума „Хамбург“ го накара да се закове на място.

Водещият на сутрешните новини съобщаваше за огромен пожар в хотел в Хамбург, Германия. Установено било, че алармената система в хотела не се задействала и пожарникарите не успели да доставят достатъчно вода за потушаването на пожара. Очакванията били за множество жертви.

– Петнадесет минути по-късно в Лондон – продължи водещият – се случи друга трагедия – останал без управление камион се вряза в група пешеходци пред натоварена железопътна гара. Източниците ни съобщават за единайсет загинали и десетки тежко ранени. Шофьорът е избягал от местопроизшествието. От полицията се надяват той в най-скоро време да бъде арестуван. Според местните власти това е най-тежкото подобно произшествие в съвременната ни история.

Алекс остана като парализиран, вторачен в новините в очакване да чуе други подробности, но те продължиха с репортаж за предстоящата след няколко дни в Япония среща на върха на лидерите на развития свят.

Алекс си припомни бележката, която Хал бе открил сред картите в стаята в Бангор. В нея се споменаваха два града: Хамбург и Лондон. Посочените часове бяха сутринта, като между тях имаше промеждутък от петнайсет минути. Той знаеше, че не може да става и дума за случайност.

Внезапно го обзе непреодолимо желание да се върне при Джакс и той забърза по улицата. Когато влетя в стаята, я завари да крачи напред-назад. В ръката си държеше плик за писма.

– Телефонът иззвъня. Вдигнах и човекът отсреща каза, че на рецепцията има писмо за Ханк Крофт. Така че отидох до там. Те ми поискаха документ за самоличност. Показах им онова нещо, което Майк Фентън направи за мен – картончето с моя образ, на което пише, че се казвам Джена Крофт. Дадоха ми това.

Джакс му подаде плика. На него пишеше „Господин Ханк Крофт“.

Алекс го разкъса. Вътре имаше сгънат на две лист. Той разпозна прецизния почерк. Беше същият като на бележката, която Хал Халверсън му донесе случайно.

Джакс нервно хапеше долната си устна, докато Алекс се зачете в писмото.

– Е, какво е?

– Списък с градове – Спрингфийлд, Скрантън, Тампа, Мобайл, Индианаполис, Форт Уорт, Гранд Рапидс, Денвър, Бисмарк, Уинипег, Прово, Сидни, Боасе, Юджин, Мексико Сити, Бейкърсфийлд. А отдолу пише „Сега“.

С треперещи ръце Алекс свали листа.

– Знаеш ли какво означава това? – попита Джакс.

– Мисля, че да, но адски се надявам да не се окажа прав.

Той включи телевизора. Картини на хаос и крещящи хора му подействаха като шамар. В левия ъгъл на екрана имаше широка лента с надпис „Извънредни новини“. Втори надпис отдолу гласеше „Вълни от терор разклащат нацията“. В долната част на екрана течеше списък с ударените градове – всички от списъка в ръцете на Алекс.

– С излъчването на тези репортажи президентът обеща да излезе с обръщение до час – каза водещата. – Също така получаваме сведения, че кметове и губернатори от цялата страна…

Жената погледна настрани към някого или нещо извън кадър. Изглеждаше шокирана.

– Току-що получихме сведения и за Флорида. – Водещата се прокашля. – Нашите източници съобщават, че в гимназия „Хамилтън Хай“ в Тампа, Флорида, бушува огромен пожар. Вижте репортажа на нашия репортер в Тампа от мястото на събитието.

Превключиха на картина с мъж в сив костюм и микрофон в ръка. Зад него в синьото небе се издигаше стълб черен дим.

– Училищният инспектор на област Тампа Лорета Дийн току-що излезе с официално изявление, според което огънят е ограничен до училищната актова зала. Според други, неназовани източници залата била пълна с ученици, събрани там за събеседване след ужасяващите новини за нападения с ножове в училищата в Рейли и Индианаполис. Пожарът избухнал по време на беседата.

Както сами виждате зад мен, пожарът е изключително силен. От разговорите ни с няколко от учениците, успели да се измъкнат от пламъците, разбрахме, че при опитите да излязат през вратите на залата се оказало, че били заключени. Вътре настанала паника и децата били стъпкани при изхода от свои съученици. Според нашите източници вратите били вързани отвън със здрави вериги и над триста ученици и учители били затворени вътре, докато най-накрая пожарникарите успели да срежат веригите с пневматични резачки. Училищните власти настояват, че вериги никога не са били използвани от тях за вратите в училището. Пожарникарите все още не са установили колко ученици са се задушили от дима, преди да бъдат извадени.

Репортерът продължи с кадри на масова паника, на пищящи и разплакани родители, пристигащи на мястото на пожара.

Алекс смени канала. Мъж четеше от листове в ръката си.

– Нападенията с ножове в Мобайл и Спрингфийлд са станали в начални училища, а тези от Скрантън и Юджин – в местни болници. Нападенията в Уинипег и Боасе са станали по време на сутрешните служби в църквите. Местните власти потвърждават, че загиналите обитатели и служители в старческия дом в Спрингфийлд също са били жертви на нападение с нож, но отказват да уточнят броя на жертвите.

Според непотвърдени данни, подобно на другите атаки, гърлата на всички жертви били прерязани, което свързва тези нападения с останалите.

В училището в Гранд Рапидс полицаите успели да обградят двамата нападатели в библиотеката, като преди това те, както се съобщава, влезли в една от класните стаи и избили неизвестен брой ученици от средния курс. Отрядът за борба с тероризма към полицията щурмувал библиотеката, където нападателите се били барикадирали. Според неназовани полицейски източници след нахлуването на специалния отряд двамата нападатели били изчезнали. В момента било започнато мащабно претърсване на околността.

– Никога няма да ги открият – прошепна Джакс с приковани в телевизора очи. По лицето й се стичаха сълзи, които капеха от брадичката й.

– Получаваме също така спорадични репортажи от нападенията в Мексико Сити. Експертите в борбата с тероризма, с които успяхме да разговаряме, са шокирани от последния развой на събитията на тази международна – както личи по последните данни отпреди броени минути – криза, след като и Мексико, наред с Канада, Англия и Германия, съобщи за атаки, извършени на негова територия. По непотвърдени данни съобщения за подобни нападения пристигат и от Австралия.

Картината се смени с друг репортер от мястото на друг пожар.

– В момента в Денвър цари неописуем хаос във фабриката за производство на компоненти за вятърни електрогенератори. Според управата на фабриката над сто работници от третата смяна са затворени в конферентната зала на предприятието по време на избухването на пожара.

Изненадващите нападения и убийства на работници на връщане от работа, зачестили през последните дни в „Ийстън Фабрикейшън“ в покрайнините на Денвър, подобно на пожарите в две денвърски болници, допълнително утежняват работата на аварийните служби. Съобщава се, че тези пожари вече са овладени. За много хора това са умишлени терористични атаки, но властите призовават обществеността да не прибързва с крайни заключения.

Очаква се общият брой на жертвите от нападенията в различни точки от света да надхвърли няколкостотин. При всички положения става ясно, че нападенията са извършени с изключителна жестокост. Жертвите или са били затворени в горящи сгради, или са били с прерязани гърла.

Досега нито една групировка не е поела отговорност за атаките.

Само преди минути в кратко официално обръщение президентът призова за спокойствие сред нарастващото искане за ответен удар. Той също така каза, че сърцето му е със семействата и близките на загиналите.

Засега нито една терористична организация не е поела отговорност и не е била уличена в извършване на нападенията. Властите твърдят, че почеркът на нападенията не отговаря на този на нито една позната терористична групировка, освен по бруталност и кръвожадност и, естествено, по това, че нападенията са насочени към невинни граждани.

Армейски източници, пожелали да останат анонимни, заявиха, че атаките се отличават с безпрецедентна координация и прецизност. В отговор на множеството коментари секретарят по вътрешната сигурност заяви, че е рано да се правят изявления, но че зад маниера на нападенията явно се крие послание. Той също така добави, че виновните ще бъдат заловени и подведени под отговорност.

Алекс изключи телевизора.

С треперещи пръсти той сгъна списъка с градовете и го прибра в джоба си.

– Да вървим.

54

ДВАМАТА ИЗЛЯЗОХА ОТ МОТЕЛА и тръгнаха по тротоара към центъра на малкото градче Уестфилд. Джакс сложи ръка на гърба му в израз на мълчаливо състрадание. През целия път не пророниха нито дума. И двамата бяха в шок от неочаквания развой на събитията. Радел Каин беше обърнал всичко нагоре с краката. Досега Алекс не знаеше какво точно трябваше да направи, но поне задачата му изглеждаше ясна. В този момент той се почувства скован от парализиращ ужас и шок. Нещата вече не опираха просто до това да спрат Радел Каин в опитите му да се добере до портала. Предвид всичкия хаос, причинен от него, нещата бяха станали значително по-сложни.

Навъсеното небе сякаш бе в отговор на настроението им. То правеше деня притихнал и мрачен.

– Срамувам се от това, което хора от моя свят са направили тук – каза Джакс, докато минаваха покрай една пекарна.

Алекс прехвърли сака в другата си ръка, за да може да хване ръката на Джакс, докато вървяха по тротоара.

– Недей да поемаш отговорността за убийствата, само защото са извършени от хора от там, откъдето идваш. Ти дойде тук с цел да спреш тези хора. Рискуваш живота си за това. Няма причина да се срамуваш.

Тя стисна ръката му в знак на признателност. По лицето й се стичаха сълзи.

– Аз съм този, който трябваше да направи нещо – каза той в настъпилата тишина. – Още от самото начало ти ме предупреждаваше колко брутални са тези хора. Ти се опита да направиш нещо; аз не те послушах. Ако ти бях повярвал тогава, ако бях реагирал по-отрано, може би сега това нямаше да се случи.

– Ето, че сега ти се самообвиняваш, Алекс. Радел Каин е виновен за всичко.

– Но може би аз щях да…

– Не, нямаше. Не позволявай да паднеш в капана на мисленето в стил „ами ако“. Той през цялото време те е наблюдавал и е изградил ходовете си въз основа на това, как ти ще реагираш, а не кога ще го направиш. Ако бе действал по-отрано, той просто щеше да направи същото със своите ходове.

Той ни изпраща послание. Нищо не сме били в състояние да променим, за да го спрем. Ако бяхме стигнали до тук по-рано, той просто щеше да извърши нападенията по-рано.

Виждала съм го да постъпва така и преди. Това е неговият начин на мислене. Той е готов да убие толкова хора, колкото е нужно, за да постигне своето. Не ми беше хрумвало, че ще е способен да използва безскрупулните си методи и тук, в този свят. Колко глупаво от моя страна да не се сетя досега.

Алекс прекара пръсти назад през косата си.

– Въпреки това не разбирам. Каква е причината за всички тези убийства по целия свят? Той още от самото начало се опитва да се добере до нас. Оставил ми е тази бележка, следователно е знаел, че сме там. Можеше да нахлуе през нощта и да ни хване, докато спим. Защо извършва убийствата вместо това? Какво иска да постигне?

– Боя се, че той променя тактиката си. – Джакс погледна към него. – Той ти е оставил бележката, за да знаеш, че е наясно с фалшивото име, осигурено ти от обществото „Дагет“. Искал е да ти покаже, че от него няма как да се скриеш, че никъде не си в безопасност и той винаги ще може да те намери.

Посочил ти е местата на атаките, за да знаеш, че са негово дело. Искал е да ти покаже на какво е способен.

Алекс огледа трафика от туристи. Няколко боклукчийски камиона си проправяха път през задръстената, тясна улица. Искаше да се увери, че нищо не представлява непосредствена опасност.

Въздъхна тежко.

– Мисля, че си права. Това е едно изпипано, кърваво представление, посветено единствено на мен. Преди, в „Майката на розите“, успяхме да му се измъкнем. Това ми е наградата, че успях да го надхитря. Той ми казва, че ако не правя както той иска, ще изтребва с хиляди.

– Боя се, че е така. Убийците му не се страхуват, че могат да бъдат заловени или наказани. Те могат да убиват невинни, беззащитни хора, докато имат преимущество, а после, като стане така, че може да бъдат заловени, могат да активират линията на живота и да изчезнат за секунда.

Алекс разтърси глава от отвращение.

– Но кое човешко същество е способно да направи такова нещо на невинни хора – на деца?

– Мозъците им са промивани с години. Те вярват на всичко, което им се казва. Те гледат на това като на нещо добро. Сигурна съм, че като се върнат, Радел Каин ще ги възнагради за смелостта и добрата работа в защита на каузата им. Те чувстват единствено гордост, не отвращение, от свършеното. Каин обича да награждава за убийствата на жени и деца, защото знае, че подобни деяния всяват неописуем ужас у враговете му.

– И е прав, точно това става – измърмори под носа си Алекс.

Налегналите ги мрачни мисли ги накараха отново да замълчат, докато продължаваха да вървят по улицата. Уестфилд беше типично малко туристическо градче в Нова Англия. Всичките му стари къщи с обшити с дървени летви стени бяха разкривени и скупчени в близост една до друга. Движението по двулентовото шосе се забавяше при преминаване през дългия три пресечки център. Множество туристи излизаха от страничните улици и търсеха място за паркиране. Някои малки сгради бяха преустроени в ресторанти, магазини за сувенири и художествени галерии. На една от витрините, покрай която минаха, имаше снимки на къщи и земя за продан.

Алекс и Джакс влязоха в магазин за туристическо оборудване, за да си набавят всичко, от което щяха да имат нужда при прехода из наследения от Алекс имот, както и за нощуване на открито.

Джакс знаеше точно какво ще им трябва. Алекс трансформира списъка й във всевъзможни вещи, достъпни в неговия свят. Когато накрая тя каза, че ще се нуждаят от завивки, той й посочи спалните чували. Избраха си компактна двуместна палатка, която с лекота се събираше привързана под туристическа раница. Джакс остана изумена от качеството и замисъла на раниците и оборудването, което свеждаше до минимум обема на нужния им багаж. През цялото време, докато избираха разнообразното оборудване, Алекс не спираше да мисли за всички онези хора, които загинаха по такъв ужасен начин тази сутрин, за травмата, понесена от оцелелите, за всички онези животи, които никога нямаше да бъдат същите. Всички в магазина говореха само за атаките. Много хора смятаха, че това е работа на ислямски фундаменталисти, а две по-възрастни жени изказаха мнение, че са дело на враждуващи наркокартели. Всички бяха ужасени от тях. Хората сякаш бяха настроени за още по-голям ужас и очакваха катаклизмите да се разгърнат още повече. Някои, изглежда, мислеха, че насилието скоро ще достигне и малките градчета като Уестфилд. Всички тръпнеха от страх за бъдещето.

Алекс знаеше, че съдбата на тези хора сега зависи от него.

След като излязоха с покупките си, спряха на едно пазарче и купиха храна, после отидоха да видят дали джипът е готов. Приемникът на сервиза каза на Алекс, че са почти готови, и им предложи да изчакат няколко минути в салона за клиенти. Там телевизорът работеше и предаваше подробности около убийствата. Алекс не искаше да гледа повече. Още повече, че мислите му препускаха прекалено бързо, за да може да седне на едно място. Имаше нужда да повърви.

Щом излязоха навън, забеляза нещо адски познато в художествената галерия от другата страна на улицата. Хвана Джакс за ръката, изчакаха два камиона, натоварени с дървени трупи, и през една пролука в трафика пресякоха тичешком.

Поставена на статив, на централно място на витрината бе изложена голяма картина, на която преобладаваха нанесени с гневен замах на четката червени ивици. Усещането, която тя оставяше у Алекс, беше на безумен, кървав, убийствен изблик на ярост.

Бавно се приближи до витрината, като гледаше изложената картина така, сякаш беше нещо опасно и смъртоносно. Замръзна, като не откъсваше поглед от нея. Разпозна стила.

Прецизно изписаният подпис гласеше: Р. К. Дилиън.

– Какво има? – попита го Джакс, смръщила вежди.

Той не успя да отговори. Изведнъж всичко си дойде на място.

– Алекс… – Джакс извика след него, като бързаше да го догони, докато той влиташе в галерията. – Какво става?

Алекс застана пред картината. От хаотичните червени ивици по платното се бяха стекли червени струйки боя.

– Какво? – каза Джакс.

Алекс измъкна от джоба си парчето хартия и й го подаде.

– Погледни почерка. Не чети написаното, просто виж почерка.

Тя за момент се вгледа в списъка с градове, после го погледна.

– И какво за него?

– Сега виж подписа на картината.

Джакс присви очи, четейки старателно изписаното с мътнобяло „Р. К. Дилиън“.

– Добри духове – промълви тя. – От една и съща ръка са.

– Р. К. Дилиън – каза Алекс най-накрая и отново я погледна. – Р. К. – Радел Каин. През цялото време е бил точно под носа ми. Наблюдавал ме е. Играл си е с мен.

– Великолепно произведение, нали? – Една жена в стегнато закопчан тъмносив костюм се приближи към тях. Усмихна се със събрани пред себе си длани и кръстосани пръсти.

– Не можете да си представите колко – каза Алекс.

– Това е един многообещаващ художник от Средния запад, който се превръща във фигура от национален мащаб в авангарда на новата художествена реалност.

Думите й много напомниха на Алекс на онова, което господин Мартин, собственикът на галерията в Орден, казваше за Р. К. Дилиън. Замисли се дали самият Р. К. не бе измислил това описание за себе си.

– Новата реалност – повтори Алекс с равномерен тон. – Да, така чувам и аз. Колко?

Тя остана леко стъписана от бързия въпрос за цената. Жената се заигра с яката на бялата си риза, прегъната над сакото й, докато през това време с другата си ръка прекара пръсти през косата си.

– Скъпичка е…

– За колко сте склонна да я продадете? В брой. Веднага.

Жената се усмихна.

– Наскоро Р. К. Дилиън пристигна в града ни за малко почивка и усамотение. Остави картината си буквално преди дни. Поласкани сме, че ни удостои с честта да предлагаме негово произведение. Цената й е дванайсет хиляди долара.

Като едва сдържаше гнева си, Алекс измъкна от джоба си един от дебелите пликове, натъпкани с банкноти. Той се зае да брои стодоларови банкноти, докато жената стоеше и наблюдаваше с тих шок, как той плаща в брой на мига.

Това бяха парите от обезщетението за пожара в дома на дядо му. Алекс реши, че Бен би одобрил това, което смяташе да направи.

Алекс подаде на жената цялата сума от дванайсет хиляди долара.

– Имате ли черен маркер? – попита я той. – От онези с дебелия писец?

Леко смутена, тя се извърна наполовина и посочи към едно старо дъбово бюро в дъното на помещението, поставено зад решетката на камината до бялата, гипсова стена.

– Ъ, да, мисля, че имам точно такъв. От този тип, дето се използват за писане по стъкло. За такъв ли говорите?

– Да. Бихте ли ми го заели за секунда, моля?

Жената отиде до бюрото и затършува из няколко чекмеджета, докато открие маркера. Тя се върна обратно с отекващи из галерията удари на токчетата си по изкривеното дървено дюшеме и му го подаде.

Алекс взе картината, която сега му принадлежеше, и с едри букви в средата на платното написа: „Р. К. Ще те чакам при портала. Ела и ме хвани.“ После се подписа отдолу с „Господаря Рал“.

Алекс подаде картината на стъписаната жена.

– Когато добрият стар Р. К. се върне, бихте ли му предали това, моля? Аз черпя.

Жената остана, изгубила дар слово, с увиснала челюст, докато Алекс и Джакс напуснаха галерията.

55

АЛЕКС ЗАКЛЮЧИ ПОРТАТА и тръгна към джипа. След всички заплашителни табели от другата страна на внушителната ограда, които предупреждаваха хората да не влизат в имота, имаше чувството, че се намира в преддверието на огромна катедрала. В неестествената тишина огледа мрачните сенки наоколо в търсене на очи, които да срещнат погледа му.

Магистралата беше прекалено далеч, за да чуват минаващите коли, ако изобщо имаше такива. На идване от Уестфилд планинският път беше почти напълно пуст. След като отминаха няколко къмпинга и черни коларски пътища, се бяха разминали само с един-два джипа.

Застанал насред притихналата вековна гора, Алекс имаше чувството, че се намира в друг свят. Виждаше, че напред пътят към имота далеч не отговаря на онова, което той бе свикнал да нарича път. Приличаше по-скоро на просека в праисторическа гора. На места дърветата сякаш се надпреварваха да достигнат до самия край на пътя. Точно отпред имаше нещо като поляна, оформена под короните на огромните ели. Дебелата сянка и мъглата допълнително засилваха предчувствието за нещо лошо.

Огромните стволове на дърветата тръгваха долу от ниското, където проникваше съвсем приглушена светлина. Сякаш имаше два свята: гъстата, тучна растителност в близост до земята и светът на извисяващите се отгоре върхари на ели. Тук-там по ниските етажи се гушеха купчинки дребни, високи до кръста смърчове. Снопове папрати свеждаха листа под падащите капчици вода, обрани от мъглата от боровите иглички над тях. Пухкавият им килим се разстилаше по горския под в притихналата катедрала, която излъчваше екзотичен, богат аромат на билки.

Алекс се качи обратно в джипа и затвори вратата. Джакс се взираше внимателно през страничните прозорци, за да долови и най-беглия знак за нещо подозрително.

– Може ли да те попитам нещо, Алекс?

Той завъртя контактния ключ и джипът запали – този път без да му се налага да затаява дъх.

– Разбира се.

– Когато надписа онази картина, защо избра да се подпишеш като „Господаря Рал“?

– Не знам – сви рамене Алекс и насочи колата навътре в гората. – Реших, че може да разтревожи Каин, дори да го разсее и да отпрати мислите му в друга посока. Просто ми се стори, че трябва да го направя. Защо?

– Ами така, чудех се.

– Да не би това да те тревожи заради значението му в миналото?

– Не. Не ме интересува чак толкова какво се е случило в миналото. По-важно е какво се случва сега и какво предстои.

– Знам – отвърна Алекс и се замисли за всички безпомощни, невинни жертви, които бяха загубили живота си в онзи ден заради Радел Каин и хората му.

Продължиха бавно да навлизат все по-дълбоко в сумрачната гора. Алекс се зачуди за какво ли си мисли Джакс. Понеже тя, изглежда, нямаше намерение да каже, накрая се наложи да попита.

– Какво ти се върти в главата, ако може да попитам?

Тя се загледа през страничното стъкло. Накрая отговори, без да го поглежда.

– Просто претеглях тежестта на думите.

– Какво искаш да кажеш? – погледна я Алекс.

– Дойдох тук с мисия. Дойдох, за да изпълня едно пророчество, да спася невинните хора от моя свят от надвисналата заплаха.

– Аха? – сви рамене Алекс.

– Вече не знам дали ще успея.

– За какво говориш?

– Днес загинаха много хора, Алекс. За какво говоря според теб?

– Искаш да кажеш, че възнамеряваш да се откажеш.

– Знам каква ще е следващата стъпка на Радел Каин. И преди съм го виждала. Ще те заплаши със смъртта на невинни хора, ако откажеш да му помогнеш. Ще те насили да избираш.

Алекс се загледа напред, докато се клатушкаха бавно през каменистите коловози. Подсъзнателно той също бе обмислял този въпрос. Не му се щеше да си го признава, да се замисля сериозно, да си представя какво би направил, ако е поставен пред такъв избор.

Продължиха навътре в гората и накрая подминаха две отклонения от централния път, които Хал Халверсън беше отбелязал на импровизираната карта. На практика те обикаляха целия имот. Онзи, по който се движеха в момента, бе единственият път, който водеше навътре към перлата в короната на имота – мястото, което хората от обществото „Дагет“ наричаха Крепост.

Вече отдавна бяха излезли от границите на външния пояс – имотът, контролиран чрез тръста „Дагет“, и вече се намираха на земята, която беше наследил Алекс. Мисълта, че всъщност е собственик на всичко това, му се струваше нереална.

След още един час бавно придвижване се озоваха на кръгло пространство, разчистено, за да могат колите да обръщат. От лявата страна минаваше поточе, което извираше нейде по-навътре в имота. Покрай него Алекс видя началото на пътека. Направи кръг с джипа и паркира.

Излезе и затвори вратата, направи му впечатление, че планинските бързеи сред скалите вдигат много шум, който някой можеше да използва, за да се прикрие. Първо огледа гората наоколо, после вдигна задния капак, за да извадят багажа си. Тъмната дървена кутия с ножа също беше там и сякаш го чакаше.

Под кадифената основа намери инкрустирана със сребро черна кожена кания – досущ като онази на Джакс. Сложи я на колана си и я намести зад калъфа с двата резервни пълнителя за пистолета. Останалите четири държеше на лесно място в един от страничните джобове на раницата си. В нея беше сложил и няколко кутии патрони. Мунициите тежаха, но той нямаше намерение да ги оставя в колата.

Бен винаги го учеше, че оръжията и мунициите никога не са излишни. Прииска му се да беше намерил време да се снабди с още един пистолет. Все пак беше благодарен, че има и този, при това безотказно надежден.

Джакс извади ножа с посребрената дръжка от кутията. Извади своя и ги доближи един до друг. На онзи от кутията все още имаше следи от кръвта й.

Алекс посочи оръжията в ръцете й.

– Малко е страшничко, като си помислиш, че тези два ножа не са били заедно от хиляда години, че и повече.

– Да, точно това си мислех.

Подаде му ножа и той понечи да избърше кръвта, но тя го спря.

– Не, остави я.

– Защо? – намръщи се той.

– Тези остриета са създадени, за да пускат кръв. Нека си припомни вкуса й, за да се събуди от дълбокия си сън и изпълни предназначението си.

Алекс задържа за миг поглед върху решителните й очи, после пъхна все така окървавения нож в ножницата на колана си.

Двамата с Джакс се заеха безшумно да приготвят екипировката си. Вече беше късен следобед. Поправката на джипа и пътят насам бяха отнели цяла сутрин. Знаеше, че няма начин да стигнат чак до Крепост същия ден. Щеше да се наложи да направят бивак, а на другия ден да продължат до целта си. Предполагаше, че Радел Каин, Седрик Вендис и Юри Пирата можеха просто да изникнат на мястото, без да им се налага да се мъчат с дългото катерене. Нито за миг не се съмняваше, че ще се появят.

Алекс нямаше търпение най-сетне да се срещне с онзи просветлен художник, който създаваше нова реалност. Кръвта му кипеше от ярост в очакване на срещата.

Изглежда Джакс имаше опит с походна екипировка. Събра раницата си бързо и без излишни движения, после я вдигна на гръб и закопча колана. Алекс последва примера й. Към раниците им имаше контейнерчета за вода, а на допълнителни халки имаха закачени и бутилки.

Отдалечиха се от джипа и тръгнаха през гората, където песента на птиците отекваше между дърветата. Докато вървяха един до друг в по-откритите пространства, си поделиха няколко пакета шунка и сирене. Бяха подготвили суха храна, но месото нямаше да издържи дълго, затова се постараха да го изядат, докато навлизаха по-дълбоко в сумрака.

По-нататък пътеката не беше така ясно очертана, но не беше трудно да я следват. Вероятно охранителите я бяха използвали да стигат до вътрешността на имота и за времето, през което земята е била пазена от тръста „Дагет“, се беше превърнала в сравнително ясно очертан път. Освен автомобилните пътища Хал беше отбелязал на картата и тези пътеки. Не бяха кой знае колко, но осигуряваха достъп до почти всяка точка на парцела. Докато вървяха, Алекс забеляза и следи от еленски копита, които при нужда можеха да бъдат проследени.

С напредването на следобеда теренът започна да се изкачва. Отначало бяха само леки възвишения, но скоро стана скалист и по-труден за катерене. И двамата дишаха учестено, изкачваха поредица хребети, като първо се налагаше да слизат от всеки един, преди да се захванат със следващия.

След хребетите пътеката започна да криволичи сред стръмен участък с поредица остри скали. Поотделно скалните блокове не бяха толкова високи, но катеренето по тях беше трудно, особено с всичката екипировка на гърба. На места краката на Джакс се оказваха недостатъчно дълги и се налагаше Алекс да ляга отгоре, за да я издърпа, така че тя да не губи време да заобикаля. С изключение на тези моменти, той едва смогваше на темпото й.

Колкото повече се изкачваха, толкова повече се сгъстяваше мъглата. Алекс усещаше хладния й дъх по лицето си. Най-накрая теренът започна леко да се изравнява. Пътеката се виеше нагоре сред дървета с дебели възлести корени, вкопчени в тънките пластове в местата с голи гранитни плочи. Подминаха плочите и отново се гмурнаха в гъста дъбрава. Мъхът по земята заглушаваше стъпките им.

– Скоро ще се стъмни – каза Джакс през рамо. – Като гледам облаците, няма да има нито луна, нито звезди. Нощта ще е напълно непрогледна. При такъв терен катеренето в тъмно е опасно. Може да паднеш в пропаст или да си счупиш крака в някоя дупка. След малко трябва да помислим къде да си направим бивак.

Алекс въздъхна. Беше изтощен от бързия ход, но въпреки това не искаше да спират. Очакваше да са напреднали повече, но знаеше, че тя е много по-опитна с тези неща, така че прие съвета й напълно сериозно.

– Хайде да повървим още малко. Бивака можем да разпънем и на фенери.

Тя се съгласи, но го предупреди, че съвсем скоро ще е прекалено тъмно, за да се върви. Не след дълго цветовете вече не се различаваха, дърветата изглеждаха сиви. Тъмнината падаше изненадващо бързо.

В този момент излязоха от пътеката сред дърветата на малка поляна насред гората, от която за пръв път се разкри гледка далеч напред. Спряха едновременно, изненадани от неочаквания простор.

Само силует на фона на избледняващото сиво небе и същевременно съвсем леко осветен от залязващото зад облаците от лявата му страна слънце, връх Крепост се издигаше насред хълмистия, непрекъснат пейзаж.

Алекс реши, че не му прилича особено на крепост. Беше по-скоро плато, побито насред околната гора. Върхът му обаче не беше равен, а изглеждаше някак назъбен от тук-там оголени скали, които се издигаха и спускаха по повърхността му.

– Добри духове! – прошепна Джакс.

– Какво? Какво има?

– Не мога да повярвам.

– Какво не вярваш?

– Много прилича на едно място в моя свят, наречено Народния дворец. – Поклати глава, сякаш си говореше мислено. – Почти не вярвам на очите си, но като се замисля, вероятно през цялото време съм очаквала да го видя.

– На мен не ми прилича много на крепост. Какво толкова има в този Народен дворец?

– Това е мястото, където световете ни бяха разделени. Там горе, или поне в моя свят се пада горе, се намира едно място, наречено Градината на живота. Оттам в края на една дълга война много хора са били заточени от моя свят в твоя. Логично е точно то да е свързващото звено, мястото, където би трябвало да е порталът.

Самата мисъл за това сепна Алекс.

– Виждаш ли диагоналната линия, която се издига от ляво на дясно?

Алекс присви очи и се вгледа в сгъстяващия се мрак.

– Да, виждам я, да.

– Прилича на тясна ъгловата скала. В моя свят това е път, който води към двореца на върха. – Въздъхна. – Оттук сигурно ще ни отнеме поне четири часа да се изкачим горе. Най-добре да намерим място за лагеруване и да поспим малко.

56

ПЪТЕКАТА СКОРО ГИ ЗАВЕДЕ ОБРАТНО под прикритието на гората. Намериха място, което Джакс одобри за бивак, тъй като имаше скален навес, който да ги пази, ако завали. В мрака разпънаха набързо палатката и разгънаха спалните чували.

– Тази нощ трябва да се редуваме на пост – каза тя, докато нареждаше камъни за огнище на малко пространство, което набързо бе разчистила от листа и клони. – Огънят може да бъде видян, но по-важно е ние да ги видим и най-вече да не умрем от студ.

– Мислиш ли, че е необходимо да стоим на пост? – попита през рамо Алекс, докато събираше наоколо клони за огъня.

– Надявам се, че не. Но предвид, че сме толкова близо, не ми се ще и двамата да сме заспали, ако Юри и другарите му се появят в тъмното.

Алекс нареди клоните в центъра на огнището и ги запали с кибрита. Бе възнамерявал да поспори по въпроса с постовете, но думите й го спряха.

– Добре. Но само ако вземеш пистолета за твоята смяна.

Тя обеща да го направи. Той й подаде найлоново пликче и пластмасова лъжица. В тъмното не беше сигурен дали е извадил свинско руло или свинско печено. Падна му се руло. Хранеха се безмълвно, заслушани във воя на койотите в недрата на планината. Страшен звук, който човек не би искал да чуе, ако е сам толкова навътре в гората.

Приключиха и Джакс обяви, че е много уморена и ако той не възразява, предпочита първо да поспи, а после да поеме поста през втората част на нощта. Алекс се съгласи. Тя си хареса удобно местенце на плоската скала досами границата на осветения от огъня кръг и му обясни къде да застане, за да има добра видимост за наблюдение, без пламъците да го заслепяват. Заръча му да не забравя да подклажда огъня.

Подпря ръце на раменете му и щракна с пръсти зад главата му.

– Ела да ме събудиш, като ми дойде редът.

Преди той да се усети, тя го целуваше. Беше самотна, отчаяна целувка. Беше прекрасна единствено защото им напомняше, че имат един другиго. Разбираше емоцията зад нея и какво бе значението й. И двамата бяха потиснати от смъртта на толкова невинни хора по-рано през деня. Целувката не носеше страст, а по-скоро утеха.

Алекс й помогна да влезе в спалния чувал, тъй като за пръв път виждаше такова нещо. Когато се настани, той отиде при скалата, седна и сложи пистолета в скута си.

Мъглата дойде и си отиде, но поне не заваля. От време на време той поглеждаше часовника си и остави да мине повече от половината нощ, за да може тя да поспи повече.

Събуди я, а тя обви ръце около шията му и го притисна силно. Беше изплашена, самотна прегръдка.

Той сложи за последно дърва в огъня, после, когато тя седна на скалата, остави пистолета в скута й. По време на дългото пътуване от Небраска до Мейн за всеки случай й беше обяснил как да борави с него. Нощем я беше учил как да сменя пълнители и да оправя засечки. Тя вече знаеше достатъчно, той не мислеше, че има нужда от повече уроци.

Джакс обви ръце около шията му отново и го придърпа към себе си.

– Алекс, нали знаеш колко много означаваш за мен?

Алекс се усмихна в тъмното. Отдръпна се, за да я погледне. В красивите й кафяви очи се отразяваха искрите на огъня. Помисли си за онази сутрин в мотела в Уестфилд. Усмихна й се окуражително.

– Показа ми го съвсем ясно.

– Готова съм на всичко заради теб. Надявам се, че го разбираш. Обещай ми, че никога няма да се усъмниш в това.

– Никога – усмихна се той.

Очите й се напълниха със сълзи. Сгуши лицето му в шепи и го погледна право в очите.

– Алекс… ти готов ли си на всичко заради мен?

– Какво искаш да направя? – попита той с известно подозрение.

– Да кажеш, че ме обичаш.

Хиляди пъти бе искал да й го каже. Може би все изчакваше подходящ момент. Сутринта беше един такъв. През целия си живот не бе изпитвал щастие, каквото предизвикаха у него изречените от устата й думи.

– Обичам те, Джакс Амнел.

– Обичам те, Александър Рал, закрилник на хората.

Целуна го нежно, после се отдръпна леко.

– Обещай ми – каза тя, почти долепила нос до неговия, – обещай ми, че никога няма да се усъмниш в любовта ми, че никога няма да се усъмниш, че ще те обичам винаги, докато дишам.

– Джакс, добре ли си?

– Ще съм, ако ми обещаеш.

– Обещавам – прокара нежно пръсти през косата й той, – само ако и ти обещаеш същото.

– Обещавам – прошепна тя и го целуна отново.

– Най-добре да поспиш малко – въздъхна със закачливо недоволство тя. – Преди да си се усетил, вече ще се е съмнало.

– Искаш сега да се опитам да спя? – повдигна вежда той. – Мислиш ли, че след това ще мога да заспя?

– Да – усмихна се някак тъжно тя и го целуна лекичко. – Трябва да спиш. Искам утре да бъдеш силен.

– Слушам и изпълнявам!

Алекс допълзя до спалния чувал и се опита да заспи. Сърцето му обаче биеше прекалено силно, за да може да се отпусне. Мислеше само и единствено за онези безценни нейни думи. Постепенно обаче мислите му се върнаха към грозящите ги опасности. Редуващите се страх и гняв далеч не му помагаха със съня, но някъде в тази буря от емоции, с всяка частица от тялото му посветена на мисли за нея, изтощението го налегна с такава сила, че потъна в дълбок сън.

Събуди се на зазоряване. Прозя се и се зачуди защо Джакс не го е събудила по-рано.

Обърна се и видя пистолета недалеч пред погледа си.

Седна рязко, без да отделя шокиран поглед от пистолета и без да разбира какво става.

– Джакс? – извика той от палатката и грабна пистолета.

Не последва отговор. Би трябвало да го е чула.

Измъкна се от чувала и изскочи навън от палатката.

Огънят беше загаснал.

От Джакс нямаше и следа.

57

АЛЕКС ТРЕСКАВО ЗАПОЧНА ДА ОГЛЕЖДА бивака, отчаяно се надяваше да бърка и Джакс да се окаже някъде там. Започна да я вика по име. Задъхан в паниката си, осъзна, че не се лъже. Тя наистина беше изчезнала.

Той огледа околността за чужди отпечатъци от стъпки. Не откри нищо. На пътеката забеляза частичен отпечатък от ботушите на Джакс. Беше в посока към планината.

С тягостно чувство в душата и скован от страх, Алекс разбра какво е направила тя и защо.

Грабна раницата си и я сложи на гърба си. Заряза палатката и всичкото им оборудване. Забави се единствено, за да вземе бутилките с вода. Нейната раница беше облегната на скалата, където беше седяла. Алекс остави и нея и хукна по пътеката.

Не се бе отдалечил много, когато на пътеката пред него внезапно изникна мъж. Едър, едва прехвърлил двайсетте. Приличаше на рокер. Сплъстената му кестенява коса изглеждаше така, все едно никога не бе виждала гребен. Алекс замръзна на място. Мъжът се ухили зловещо.

– Радел Каин има съобщение за теб – с гробовен глас каза мъжът.

– А пък аз имам съобщение за него – отвърна Алекс и извади пистолета си.

Той пусна един куршум между гърдите на мъжа.

Ехото от изстрела отекна в околността и подгони във въздуха птиците от околните дървета.

С изписано на лицето недоумение мъжът се свлече със стон на земята. Преминало през гората и отразено от склона на планината, ехото от гърмежа се върна обратно. Бен го бе учил, че при заплаха трябва бързо да стреля два или три пъти в тялото на противника, по преценка може и повече. Човекът беше тежко ранен. Никой нямаше да му се притече на помощ насред тези затънтени гори. Щеше да бъде открит единствено от койотите. Алекс разполагаше с ограничен запас от муниции; той не смяташе да ги хаби за някой, който определено нямаше да представлява повече опасност и нямаше да изкара още дълго. Прекрачи мъжа, който береше душа на земята, и продължи нататък.

Утрото преваляше и той с всяка минута ускоряваше ход. Вместо да се спуска надолу, а после да изкачва някое малко дере, той просто прелиташе със скок над него. Вместо да се спуска плавно по сипеите, скачаше директно в по-малките падинки. Алекс знаеше, че ако не внимава, рискува да си счупи глезените, което значеше да остане безпомощен на място, но въпреки това не можеше да си позволи забавяне. Това беше надпревара да спре Джакс, преди да е станало твърде късно. Той не спираше да мисли за думите й предната вечер – тя му бе казала никога да не се съмнява, че докато тя диша, няма да спре да го обича. Алекс усещаше буцата, заседнала в гърлото му, и продължаваше да тича, без да спира дори за миг. Клоните и храстите, покрай които прелиташе, се сляха в размазано зелено петно. Беше бесен на себе си за това, че не бе успял да схване същността на думите й. Беше решил, че тя просто е разстроена заради убийствата от сутринта. Трябваше да се досети, че не е само това. Това, че беше изморен и му се спеше, не бе извинение. Никакво извинение нямаше да я върне, ако сега я загубеше.

След няколко часа на мъчителни усилия той се озова под платото, което се издигаше в края на гората. Спря, за да си поеме въздух, и погледна нагоре към острите зъбери, които се издигаха до върха. Примижа срещу стоманеносивата светлина, но погледът му не откри друго, освен клони на дървета над върха на скалния масив. Джакс беше казала, че в нейния свят пътят нагоре към платото представлява пукнатина, която се изкачва странично по скалите. Макар и тясна, пътеката го отведе до остър ръб в скалата, който изглеждаше като естествено творение на природата, но въпреки това се изкачваше по стената нагоре под остър ъгъл. Изглежда, че стигаше чак до върха на стената. Ако това не се окажеше вярно, ако скалният ръб свършеше в скалата, той щеше да се озове доста високо и без възможност да продължи накъдето и да било.

Алекс не виждаше никаква друга възможност и затова не се замисли много по въпроса. Той просто започна да се изкачва.

На места пътят нагоре изглеждаше невъзможен на пръв поглед. При всеки такъв случай обаче Алекс бързо намираше начин да продължи. На други места трябваше да се катери по стената над липсващи участъци от тесния ръб, но през по-голямата част от изкачването стръмният скален ръб се разширяваше до пътека, широка от няколко педи, до крачка-две, което не представляваше никаква трудност за изкачване, освен че бързият ход по такъв стръмен наклон изцеждаше силите му. Мускулите по бедрата му горяха от напрежение. Той бе силно задъхан, но отказваше да забави темпото.

След малко повече от час Алекс беше почти под върха. Заобиколи една изпъкнала част от стената и от другата й страна се изправи пред двама едри мъже, които стояха там и чакаха. Алекс бързо се дръпна назад, като едновременно с това извади пистолета си. Без да се поколебае, той стреля в първия спуснал се към него мъж. Куршумът явно го улучи право в сърцето, защото онзи се олюля и падна като подсечен. Вторият мъж стъпи с един крак върху трупа на падналия и се изстреля напред към Алекс, който стреля два пъти един след друг. Не разбра дали куршумите са достигнали целта си, защото нападателят го връхлетя независимо от изстрелите. Ръцете на здравеняка се разтвориха, за да сграбчат Алекс, но той се сниши бързо встрани, сграбчи онзи за косата и като използва инерцията му, го изхвърли от скалата. Онзи се запрепъва в опит да спре, но скоростта му бе прекалено голяма, за да успее. Викът му го споходи по дългия път надолу.

Стиснал пистолета в две ръце, задъхан, Алекс притисна гръб о скалата. Той погледна надолу от ръба и коленете му се разтрепериха при мисълта колко близо бе до това да полети в бездната заедно с нападателя.

Мъжът на земята не мърдаше. Алекс реши, че ще е добра идея да презареди пистолета си, преди да попадне в нова, неизвестна, но със сигурност враждебна ситуация, затова припряно извади от раницата си кутия с патрони. С помощта на палеца си постави още четири патрона в пълнителя, като така го допълни до пълния му капацитет. Разполагаше със седемнайсет в пълнителя и един в цевта – осемнайсет заредени в пистолета патрона, плюс другите, предварително поставени в пълнители, в случай че се наложи бързо презареждане.

Осемнайсет патрона изглеждаха много, но той бе наясно, че ако бъде нападнат от група мъже, те нямаше да му стигнат за дълго. Какъв избор имаше?

Опита се да се съсредоточи и бързо изкачи останалия път до върха, където пътеката ставаше значително по-равна. Значително, но не съвсем. Отвъд малка горичка, на върха на масивното плато се издигаха безразборно струпани на слоеве една върху друга канари.

Отдалеч изглеждаше, че платото е равно отгоре, но отблизо струпаните терасовидно масивни гранитни блокове и четвъртитите просеки в скалите подозрително наподобяваха човешка изработка, независимо че платото очевидно бе природно творение. При силно въображение човек можеше да види много повече в тези слоеве скали, да различи много фигури в огромната, сложна конструкция.

Стигнал до върха, Алекс се поколеба какво да направи. Огледа мястото, където стръмният скален перваз стигаше до върха, но не личеше човешки крак да е стъпвал тук. Пътеката по-надолу се използваше от охраната, но те явно рядко се качваха до върха – ако изобщо бяха опитвали. Деликатните белезникави лишеи и дебелият зелен мъх изглеждаха недокоснати от човешки крак.

В крайна сметка той реши да използва естествения скален перваз за пътека през гората.

В една усойна вдлъбнатина забеляза отпечатък от ботуша на Джакс. По-нататък стигна до причудлива падина, водеща навътре в скалите. Преди да влезе в тази тясна пролука, извади кутията с патроните и пълнителите от раницата си. Сложи кутията в единия от предните джобове на джинсите си, а пълнителите – в задните. Като навлизаше в цепнатината, установи, че тя представлява виещ се пролом, който на места се извисява на височина от стотина фута.

Естествената пътека в скалите го отведе до тесен пролом. Високо над себе си видя между гладките страни на процепа дълга ивица оловносиво небе. Алекс продължи напред. Стигна до място, където небето се скри зад скала, паднала напряко в пролома, навярно при земетресение, която играеше ролята на естествен таван. Колкото по-навътре вървеше Алекс, толкова по-сумрачно ставаше и толкова повече ерозиралата скала се превръщаше в мрачен лабиринт. Той пъхна ръка в раницата си и пипнешком затърси фенера. Намери го и го извади.

В момента, в който го насочи напред и включи светлината, забеляза пред себе си в пролома мъжка фигура. Алекс посегна към пистолета.

– Ако искаш отново да я видиш жива, ела с мен.

Алекс погледна човека през мерника на оръжието си, като държеше мушката в основата на носа му. Поколеба се.

Но само за миг.

Натисна спусъка.

Изстрелът в тесния скален пролом бе оглушителен.

– Не преговарям с убийци – тихо измърмори Алекс, докато прекрачваше трупа, за да продължи навътре в лабиринта от канари.

– Остават още седемнайсет – каза на себе си Алекс, навлизайки в подобно на пещера разширение на пролома, което продължаваше още навътре в планината.

С фенерчето си проверяваше всяко странично разклонение, преди да продължи напред. Придържаше се към централната просека, врязваща се в планината. С течение на хилядолетията на места бяха допълзели огромни гранитни блокове, някои бяха запречили прохода и оставяха единствено тесни ниши, през които да се промушиш. На други места пък Алекс трябваше да се изкатерва по камари чакъл, натрупани при срутването на скалите отгоре.

Алекс не знаеше колко време е тичал, но в един момент установи, че пред себе си вижда дневна светлина. С приближаването му светлината се усили. Като заобиколи лек завой в пролома, зърна нещо пред себе си в осветения участък. Забърза напред, опитвайки се да различи какво е.

Сърцето му се качи в гърлото.

Беше Джакс.

58

АЛЕКС ВИДЯ ДЖАКС, застанала насред широко пространство бял пясък. Мястото изглеждаше сякаш някога е представлявало кух купол, но центърът му сякаш бе ерозирал и се бе срутвал малко по малко и така бе оформил зала под открито небе. На места из нея бяха разхвърляни огромни късове, които, изглежда, някога са били част от огромния купол.

Джакс продължаваше да стои в центъра на пясъка под отвора и гледаше как той приближава. Алекс можеше да види, че ръцете й са вързани зад гърба. Лицето й бе обляно в сълзи. От ъгълчето на устните й се стичаше тънка ивица кръв.

Алекс държеше пистолета с две ръце, със спуснат предпазител, и бавно приближаваше към откритото пространство. Излезе от прохода в скалата и пред него се откриха стотици мъже. Стояха безмълвно отвън, наредени покрай стените или в други пещери и процепи, водещи към залата. Всички го наблюдаваха. Нито един не помръдна.

Носеха дрехи, които не привличат вниманието – предимно джинси и широки тениски с надписи. Някои бяха с широки панталони до коляно и сандали, съвсем като обикновени хора в някой мол или пицария. Алекс забеляза, че под тениските някои имаха ножове или поне на такива приличаха. Сигурен беше, че всички имат скрито оръжие някъде по тялото.

Независимо от обикновеното облекло, никой не изглеждаше особено подреден, с рошави коси и проскубани или прорасли бради. Алекс реши, че в крайна сметка дори това не се открояваше чак толкова на фона на незабележимите дрехи. Всички имаха твърди погледи и мрачни лица. Приличаха на бандити. Но и това беше често срещан външен вид, поддържан умишлено от много мъже и вече широко приет.

На улицата никой от тези мъже не би привлякъл вниманието. С по една раница на гърба, спокойно можеха да минат през кое да е летище. Но да ги видиш събрани накуп така, и то на планински връх насред пустошта, със сигурност беше повече от странно, сякаш бяха ги транспортирали вкупом от някой баскетболен мач.

Алекс знаеше, че са хамелеони, убийци, чиято цел бе да се вписват навсякъде и да минават незабелязани – докато нанесат удара си. Именно това бе най-плашещото. Човек трудно можеше да ги различи сред невинни хора.

Един поглед назад потвърди, че входът, през който бе дошъл, вече е блокиран от десетки други като тях.

– Алекс – каза Джакс с треперещ глас, – дай им пистолета си.

– Не.

– Моля те…

– Няма да…

– Нали не очакваш да промениш нещо – настоя тя. – Не усложнявай ситуацията допълнително. Моля те.

Зрителите убийци наблюдаваха безмълвно. Алекс беше наясно, че дори всеки куршум да попадне в целта и дори да успее да презареди всички резервни пълнители, патроните нямаше да му стигнат да избие всички от насъбралите се мъже. Когато мунициите свършеха, щяха да го убият. Всъщност знаеше, че изобщо няма да се стигне до това. Те чисто и просто щяха да го нападнат едновременно. И щяха да го докопат в лапите си още преди да свърши сегашният пълнител.

– Джакс, кажи ми какво става?

– Дай им пистолета си или ще продължат да ме измъчват, докато склониш, или ще ти го вземат, като ти свършат патроните.

Сякаш за да потвърди думите й, един от тях запрати по нея голям колкото юмрук камък. Уцели я в плешката. Тя извика и падна на коляно, прегърбена от болката.

Алекс стреля по мъжа два пъти и го свали почти мигновено. Никой от останалите не трепна от гърмежа.

Десетки други в залата взеха по един камък, за да му покажат, че няма шанс да промени изхода на събитията. Джакс се изправи с усилие на крака. Ако всички хвърлеха по нея по един камък, щяха да я убият, преди той да успее да направи каквото и да е, за да ги спре. Причерня му от ярост. Искаше да ги застреля всичките до един.

Само че така щеше единствено да причини още болка на Джакс.

Ето защо наруши правилото, което му бяха набивали в главата още откакто се бе научил да стреля, коленичи, остави пистолета на земята и го плъзна по гранита към Джакс. Оръжието се спря точно до периферията на пясъчния кръг.

Бен винаги му бе повтарял, че човек не бива да предава оръжието си. Но пистолетът бе просто инструмент за самозащита. Ако не можеше да защити нито него, нито Джакс, вече се превръщаше просто в ненужно парче метал. Алекс беше бесен, задето го бяха принудили да се раздели с оръжието си. Срамуваше се, че не беше измислил нещо, за да не се стига дотук.

Повтаряше си, че не всичко е свършено. Че може да се е наложило да предаде оръжието си, но пък няма да се откаже да се бори до последния си дъх.

Седрик Вендис пристъпи иззад един от мъжете в тъмната ниша отляво и отиде при пистолета. Вдигна го и го затъкна в колана си.

– Така е по-добре, Алекс – усмихна се доволно той. – Съжалявам, че пропуснах пушилката в болницата. Чувам, че било страхотно.

– Джакс – изобщо не му обърна внимание Алекс, – какво става?

– Спасявам твоя свят – каза тя, задушавана от сълзи.

Така и подозираше.

Приближи се към пясъчния кръг. Седрик Вендис разсеяно отстъпи няколко крачки, за да остане извън обсега му. Някъде дълбоко в себе си Алекс почувства доволство, че макар и сам и невъоръжен, заобиколен от стотици врагове, те все още го смятаха за опасен.

Възнамеряваше да оправдае страховете им.

От лявата му страна, от тъмнината зад наредените мъже, пристъпи още някой. Беше висок, със зализана назад руса коса и едри черти. Облечен беше в тъмен памучен панталон и проста бяла фланелка с копчета и разкопчана яка. Изглеждаше сякаш се готви да поиграе голф. Беше на около четирийсет, но в добра физическа форма, тоест в състояние да се защити, ако се налага.

Ако зависеше от Алекс, задължително щеше да му се наложи.

Мъжът тръгна към него, без нито за миг да отклонява поглед. Спря на около три метра и му се усмихна разбиращо.

– За мен е удоволствие най-сетне да ви срещна, Господарю Рал.

Натърти върху титлата по начин, който очевидно целеше да се подиграе на Алекс, задето я беше написал на рисунката.

Алекс със задоволство установи, че с това е уцелил слабото му място.

– Давай по същество.

– А, директно значи. – Сви рамене. – Добре тогава.

Вниманието на Алекс бе привлечено от още един мъж, който се появи от сенките и застана недалеч от Джакс. Юри. Пиратът си беше с все същите мръсни дрехи и жълти зъби, които украсяваха ухилената му физиономия.

– Аз съм Радел Каин – каза високият и Алекс отново се обърна към него. Махна с ръка към мястото, където се намираше Джакс. – В случай че още не си се досетил, това тук е порталът. Ела да видиш, ако обичаш – направи му знак с пръст той.

Алекс тръгна след него, а през целия път Джакс не ги изпускаше от поглед. Алекс спря, където му посочиха, при един от големите късове, точно преди пясъка. Плоската повърхност на скалата, около един-два квадратни метра, бе наклонена към него. Беше гладка, макар и на вид леко нащърбена от времето, сякаш хиляди години бе стояла там, на милостта на природните стихии.

Алекс постепенно различи нещо като древна рисунка, изобразена на плоската страна на светлия гранит. Тъмните линии имаха леко червеникав оттенък. Изглеждаше почти като изрисуван с кръв. Още повече го сепна самата рисунка. Простичък пейзаж – десетина дървета, точно като пейзажите, които той обичаше да рисува.

Под рисунката в камъка имаше едва забележим процеп.

Вече започваше да се досеща.

– Доста прилича на твоите рисунчици – усмихна се безрадостно Каин и посочи с пренебрежение изображението на камъка.

– Какво искаш да кажеш?

– Доста остаряла, изостанала, за разлика от новата реалност, която моето дело носи.

– Ако си ме поканил да си говорим за изкуство, боя се, че не си достатъчно подготвен по темата.

– Не, все ми е едно какво знаеш за изкуството, интересува ме само онова, което знаеш за портала.

– Не е много – сви рамене Алекс.

– Е – върна изкуствената усмивка на лицето си Каин, – тъй като поиска да говоря направо, това и правя. Искам порталът да заработи, и то веднага. Вече достатъчно дълго следвам семейството ти в очакване на удобния момент. С теб най-сетне той настъпи. Законът на деветките вече е изпълнен. Край на чакането. Вчера ти показах само малка частица от онова, на което съм способен, ако се налага. Ако не сътрудничиш, ще посея такава смърт и разрушение в този свят, каквито такива като теб дори не могат да си представят. Там, където вчера убих един, утре ще убия хиляди. Мога да изпратя хиляди от хората си в училища, търговски центрове, хотели, ресторанти, офиси, спортни събития и… така де, разбираш за какво говоря. – Описа дъга с ръка, за да покаже стотиците мъже, които ги наблюдаваха. – Това е само незначителна част от легионите, които ще изпратя до най-сигурните, най-закътани местенца. Знаеш ли, че сме способни да се появим, да речем, в спалнята на президента ви? В спалнята на всеки световен лидер? Можем да изкормим водачите ви, полицейските началници, армейските генерали. Казано накратко, имам цял екип от хора, чието единствено занимание е да измислят начини за убиване на нищо неподозиращи хора от вашия свят. Ако поискам, мога дори да настроя цели държави една срещу друга и да потопя целия ви свят във война. Мога да заповядам на легионите си да нанесат ужасяващи нападения, за да свалят частично сегашното правителство на Израел например и да ги подтикна към ядрен удар над съседните им държави. Само да поискам, мога да запаля искрата на пълното унищожение.

– Алекс – обади се Джакс, – послушай го. Не блъфира. Ще избие хиляди невинни хора.

– Не ме обиждай – обърна се към нея Каин. – Ще избия десетки, дори стотици хиляди. Ако бъда принуден.

Алекс усети, че му прилошава. Знаеше, че Джакс е права, че Каин не блъфира.

Сякаш за да подсили ефекта от думите си, Каин се обърна към наблюдаващите ги мъже.

– Ако Господарят Рал не ми даде каквото искам, заповядвам на всички да изпълните инструкциите, които са ви дадени.

Мъжете кимнаха отчетливо.

– Няма да ти дам каквото искаш – заяви Алекс.

Каин завъртя глава и го погледна бясно.

– Тогава убиването ще продължи, докато се съгласиш. Ако се наложи, ще превърна този свят в кърваво море.

– Алекс – обади се Джакс и отново привлече вниманието му. – Моля те, направи каквото иска. Ти единствен държиш в ръцете си живота на всички онези невинни хора. Само ти можеш да спреш това.

Алекс стъпи на пясъка и се приближи до нея.

– Защо си се предала? Защо се държиш така?

– Защото знам, че докато съм свободна, никога няма да се откажеш. Докато съм свободна, ти ще продължиш да се бориш независимо от всичко. Не мога да ти позволя да поставиш любовта си към мен пред живота на всички хора, които ще загинат, ако продължиш да му се противопоставяш. Предпочетох да не съм елемент от тази задача.

Ако позволя това да се случи, да му позволя да излее целия си гняв върху твоя свят и да стоя и гледам безучастно, е в разрез с всичко, в което вярвам – всичко, което толкова време се боря да опазя. Не мога да позволя на твоя свят да плаща заради хората в моя.

Ние сме загубени. Войната ни приключи. Не позволявай да се пренесе и в твоя свят. Моля те, Алекс, послушай го. Не ставай причина за още ненужни убийства. Вече нищо не можеш да направиш за мен. С мен е свършено. Позволи ми да си тръгна. Но можеш да направиш нещо, за да спасиш всички хора от своя свят, които иначе ще загинат. Моля те, Алекс, не приемай жертвата ми за кауза. Направи каквото иска и мисли единствено за своя народ.

– Поредната порция старовремско моралистично дрънкане – каза с презрение Каин. – Не точно като силата на могъщите, истинските водачи на бъдещето. Нищо чудно, че губите. – Обърна се към Алекс. – Въпреки това предлагам да я послушаш, най-малкото защото и ти си слаб като нея и би искал да спестиш на хората от твоя свят болката и страданията, които съм им подготвил.

Алекс отмести поглед от отровните очи на Радел Каин към очите на жената, която обичаше повече от живота си.

– Тези хора са от моя свят – каза нежно тя. – На нас е предопределено да живеем с тях. Не бива да позволяваш да дойдат и в този свят. Такъв е най-висшият ти дълг. Предадох се, защото в противен случай щях да продължа да живея за сметка на хиляди невинни хора. Не бих могла да го понеса.

– Не преговарям с убийци – заяви Алекс.

– Не става дума за преговори – прошепна тя, – а за избор, който трябва да направиш. Не става, като си пожелаеш, нещата да стоят иначе. Ето пред това сме изправени. Трябва да изберем, иначе друг ще реши вместо нас и други ще страдат заради това.

– Послушай я, Алекс – вметна Каин. – Умна жена е тя. Точно затова не мога да си позволя да е на свобода.

Алекс преглътна с усилие. Не се сещаше за нищо, с което да промени обстоятелствата. Нямаше с какво да се бие. Ако упорстваше, цялото страдание и смърт, за които Каин говореше, щяха да се осъществят.

– Първо я освободи.

– Вече започна да ми писва – въздъхна раздразнено Каин, после се обърна към събралото се множество. – На всички ви са дадени указания. Тръгвайте и очаквайте заповедта ми. Ако тя дойде, още утре нападате тези хора. Ако до довечера той се съгласи да сътрудничи и не получите заповед, се приберете у дома веднага, за да се подготвите за прехода към новата реалност в нашия свят, където трябва да сме готови да управляваме.

Мъжете от всички страни отдадоха чест, като удариха юмрук по гърдите си. Почти едновременно с това се изпариха. На мястото на стотиците мъже сега имаше само сенки и скали. Останаха само десетина мъже.

– До довечера ще са в готовност – обърна се Радел Каин отново към Алекс, – смесени сред хората от твоя свят, като невидима смърт сред невиждащите и неподготвените. Ако не отвориш портала, до сутринта ще съм им дал заповед да започнат да убиват в мащаби, които не ти е по силите да си представиш. – Ухили се широко. – Освен това ще предам Джакс на Юри с пожелание да прави с нея каквото иска. Ако обаче склониш, ще я обезглавя – ще й осигуря бърза смърт. В противен случай… – сви рамене, без да довърши, той.

Юри извади нож и го показа на Алекс. Беше ножът с украсената със сребро дръжка на Джакс.

– Не бери грижа, аз и хората ми ще я държим жива доста време. Накрая, като се уморим от женските й прелести, ще започна да режа по нея.

Джакс затвори очи при картината на мъченията, които я очакваха.

Алекс разбра, че не му остава никакъв избор, нито пък време. Джакс отвори красивите си тъжни очи и той дълго гледа в тях. В тези измъчени очи виждаше края на своя свят.

– Знаеш, нали? Чета го в погледа ти – прошепна тя. – Вече си се сетил, нали?

Той кимна.

– Тогава недей да ме разочароваш, Александър. Време е да защитим човечеството тук, в твоя свят. Отвори портала.

– Добре – отвърна едва чуто той. – Ще го направя.

59

АЛЕКС НАПРАВИ ЗНАК НА ДЖАКС да излезе от пясъчния кръг. Юри я хвана за рамото и я издърпа грубо до каменната стена.

Алекс стъпи върху белия пясък и заравни с ръка пясъка, като изличи стъпките. Започна да рисува символите за активиране на линията на живота, които Джакс му бе показала, само че много по-големи. Трябваше да спечели малко време, за да обмисли всичко, да осмисли всичко, което Джакс му каза, всичко, което обществото „Дагет“ му бяха казали за това какво пише в книгата. Постара се да изрисува символите максимално внимателно, като междувременно подреждаше всичката информация в главата си.

– Това няма да отвори портала – излая Седрик Вендис.

– Като знаеш толкова, защо не вземеш да покажеш на шефа си как се прави?

Вендис изръмжа, но в крайна сметка скръсти ръце и замълча.

Алекс приключи с рисуването и се изправи с лице към Каин.

– Налага се да приема на доверие, че ще удържиш на думата си и ще й спестиш страданията накрая.

– Неведнъж съм доказвал, че когато обещая нещо, го правя – отвърна Каин със смразяваща зловеща усмивка.

– Тъй като с връзката ми с Джакс е свършено, искам да й кажа няколко прощални думи насаме, преди да приключа с портала. Искам малко време насаме с нея. После ще ти отворя портала. Ако ми откажеш тази елементарна човешка любезност, може и да не повярвам, че си човек, който разбира и ще спази обещанието смъртта й да бъде бърза. – Погледна го ледено. – Може и да размисля.

– Първо ножа – протегна ръка Каин, след като го изгледа с безкрайна злоба.

Алекс извади ножа със сребърната дръжка от калъфа зад двата пълнителя отляво на колана си. Хвана го за острието, по което все още стоеше кръвта на Джакс, и сложи дръжката със символа на Дома Рал в ръката му. Каин сведе поглед към ножа, а Алекс зачака с ръце в джобовете.

– Добре – махна накрая Каин с ножа, – ако с това тази жалка емоционална драма ще приключи, давай.

– Насаме – напомни му Алекс.

– Остави ги, Юри.

Мазният пират се отмести и застана до Седрик Вендис, откъдето тримата проследиха как Алекс отива при Джакс, опряна на скалната стена с вързани зад гърба ръце. Изглеждаше нещастна и примирена.

Вендис попита Каин нещо шепнешком. Тримата доближиха глави, за да го обсъдят, а през това време Алекс пристъпи до Джакс. Когато най-сетне вдигна глава и срещна погледа му, брадичката й трепереше.

– Много съжалявам, Алекс.

Прегърна я, тя зарови лице в рамото му и заплака.

– Недей да съжаляваш, Джакс – прошепна й, – бъди силна.

Отвори джобното ножче, което бе сложил зад гърба в шепите й.

Джакс осъзна какво държи и замръзна.

– Остро е като бръснач – прошепна до ухото й. – Внимавай, като срязваш въжетата. Дръж ръцете си една до друга, все едно са още вързани и изчакай. Сама ще прецениш кога.

– Алекс…

– Джакс, по-скоро ще умра, отколкото да им дам онова, което искат. Със злото не може да се пазариш. Не можеш да се помириш. Не можеш да правиш компромиси. Ако им го дам, в крайна сметка резултатът пак ще е безкрайни страдания и смърт. Колко време, мислиш, ще мине, преди да се върнат и да решат, че им трябва нещо друго от този свят, и пак започнат да сеят смърт? Не, трябва да се опитам да ги спра сега. Ти беше тази, която дойде, за да спре това зло. Дойде с мисия. Мисия, която още не е изпълнена. С мен ли си? Готова ли си да опиташ?

Тя знаеше какво иска той от нея. Юри стоеше недалеч и я гледаше жадно. И двамата съзнаваха какви ще са последствията, ако се провалят – не само за нея самата, а за всички.

Тя кимна, без да вдига глава от рамото му, за да заблуди тримата, които ги наблюдаваха.

– Прав си. Ако има дори малък шанс, трябва да се възползваме от него. Толкова се страхувах за хората от твоя свят, толкова се срамувах, че дойдох да търся помощта ти, а нанесох единствено повече вреда, че за момент забравих коя съм. Добри духове! Ще ми простиш ли някога, че проявих такава слабост?

Прегърна я силно и я погали нежно по косата.

– Ето тази Джакс обичам. Изобщо не си слаба. Ти си най-силният човек, когото познавам. В случай, че не успеем, искам да знаеш, че те обичам повече от всичко на света.

– Голям мошеник си, Александър Рал – целуна го по шията тя. – Аз обаче те обичам.

– Имах добър учител.

– Стига толкова – изръмжа Каин.

Алекс я целуна бързо и се върна към задачата си.

60

– ТРЯБВА МИ НОЖЪТ – протегна ръка Алекс.

Радел Каин присви подозрително очи.

– Защо?

– За да отворя портала.

– И как точно ще ти помогне ножът?

– Порталът може да се отвори само от човека, определен съгласно Закона на деветките. Нали?

Каин се взря настойчиво в лицето му.

– Продължавай.

– А как очаквате порталът да познае, че това съм аз – разпери ръце Алекс, – че съм избран съгласно Закона на деветките? Да не мислите, че мога просто да кажа „Сезам, отвори се“ и порталът сам ще се сети и ще се отвори? В този свят магия не съществува, така че как според вас порталът ще разбере, че аз съм човекът, способен да го отвори.

– Предавам се, как? – попита Каин с осезаемо недоволство от номерата, които Алекс разиграваше.

– Кръв.

– Кръв?

– Нужна е от моята кръв, за да разпознае порталът, че съм човекът, способен да го отвори.

– Е, сега вече успя да ми привлечеш вниманието.

Подаде пазения хиляда години от обществото „Дагет“ сребърен нож на Алекс – онзи посочен от Закона на деветките за единствения, който може да отвори портала.

Алекс прокара оръжието под свивката на лакътя си. Колкото и да беше тъпо острието, все пак успя да се пореже достатъчно дълбоко, че да закърви обилно. Някъде дълбоко Алекс осъзна, че белегът на лявата му ръка е почти на същото място, със същата посока и дължина като този на ръката на Джакс, оставен от изменника, проникнал в тръста „Дагет“, който я нападна.

Алекс обърса с острието стичащата се по ръката му кръв. Раната щипеше, но той вече беше потънал в свой собствен свят, в онова, което трябваше да направи. Обърна острието и допря и другата страна, така че и двете сега бяха напълно червени, а от върха се откъсваха капчици.

Радел Каин изглеждаше запленен от ритуала по отварянето на портала.

Алекс отиде при скалния къс с плоската каменна рисунка. Задържа ножа над скалата, като го наклони съвсем леко. Остави няколко капки кръв да паднат на плочата.

Въздухът наоколо изпука глухо, а над пясъка затрептя белезникава светлина.

Наблюдаващите ахнаха от странното, наелектризирано усещане във въздуха и изникналата изневиделица светлина пред себе си. Беше красива, хипнотизираща, подканваща.

– Така, сега трябва да пратя няколко души през портала.

– Това пък защо? – намръщи се гневно Каин.

– Той не се отваря просто така – настоя Алекс. – Не можеш да сложиш багаж в средата на пясъка и да го транспортираш. Работи само с хора. Хората са причината на съществуването му, така че за да може порталът да се отвори, трябват хора. Колкото повече са хората, толкова по-добре функционира – толкова по-широко се разтваря порталът, за да ги побере. По този начин ще издържи и повече вещи, по-голям товар.

Радел Каин премисли казаното. Изглежда му се стори логично.

Всички останали стояха зашеметени и се взираха във въртящия се в бавен ритъм светъл лъч над пясъка.

– Е? – подкани го Алекс. – Искаше да отворя портала. Ето, отворен е. Но за да заработи наистина, през него трябва да преминат хора.

Най-сетне ухилен доволно, Радел Каин махна на част от хората си да се приближат.

– Хайде тогава. Няколко от вас да отидат да им кажат, че сме успели.

Петима-шестима се втурнаха напред. Алекс се изненада от нетърпението им. Изглежда в техния свят тези неща бяха нещо обичайно и те ги приемаха нормално.

Мъжете се събраха върху пясъчния кръг. Протегнаха ръце нагоре, сякаш се къпеха в светлината. Съдейки по реакцията им, явно ефектът беше приятен гъдел. Всички заедно погледнаха към небето, сякаш към източника на тази топла светлина. На лицата им имаше широки усмивки, като деца пред входа на увеселителен парк.

Радел Каин пристъпи напред до границата между гранита и пясъка, запленен от светлинното шоу и начина, по който затрептя от присъствието на мъжете. Седрик Вендис също се приближи, за да види по-добре.

– Добре – каза Каин на Алекс и размаха ръка нагоре-надолу, сякаш го приканваше да ги издигне във въздуха, хайде, отвори го докрай. Направи го.

Алекс задържа ножа над процепа.

– Готови ли сте? – попита мъжете в светлината.

Всички дружно закимаха ухилени.

Алекс пъхна оцапаното с кръв острие в процепа.

За миг мъжете се изтеглиха нагоре, без да отлепват крака от земята – превърнаха се в дълги колони от плът и кръв, които в следващия момент се разкъсаха в пихтия от кръв и вътрешности и полетяха нагоре. Не успяха дори да извикат, но звукът от разчленяването на костите и мускулите им беше достатъчно ужасяващ.

Всички гледаха в шок, неспособни да помръднат.

Точно този кратък миг използваха Алекс и Джакс.

Джакс се завъртя. Джобният нож в юмрука й премина по диагонал по лицето на Юри и го разпори. Той се огъна инстинктивно назад от силата на удара, което тя използва, за да го изрита в слабините. Той се приведе напред от болка и в този миг тя извади ножа от колана му, протегна ръка и преряза гърлото му.

Алекс извади ножа от каменния блок и се впусна към Каин.

Мъжете се хвърлиха напред от местата си за наблюдение, за да се защитават срещу неочакваното нападение. Каин отстъпи няколко крачки и извади ножа си.

Джакс беше като фурия. Ножът й се забиваше в прииждащите мъже. Няколко бяха мъртви, преди още да са извадили своите ножове.

Алекс видя Седрик Вендис да вади пистолета от колана си и се хвърли настрани. Вендис започна да стреля. Алекс забеляза, че онзи няма опит с оръжието, съдейки по начина, по който боравеше с него. Но и знаеше, че ако го уцели, това няма да е голяма утеха. Куршумите рикошираха от скалата и се размазваха по отсрещната стена. Наложи се дори Каин да се прикрие, за да не го застреля Вендис случайно.

Вендис насочи пистолета към Джакс и започна да стреля истерично. Джакс се криеше зад мъжете, които използваше като щит. Куршумите удариха няколко, но не достигнаха до нея.

Алекс се наведе, за да избегне ножа на Каин, изправи се и разпори крака му. Каин отскочи и извика от изненада, болка и ярост. В този момент Вендис насочи пистолета срещу Алекс, за да защити Каин. Стреляше напосоки и отново се наложи Алекс да отскочи встрани, за да не бъде уцелен.

Пълнителят свърши и плъзгачът се върна. Вендис осъзна, че натискането на спусъка не дава ефект, хвърли бърз поглед на пистолета и пак опита със спусъка. Празното оръжие отказа да стреля, а той изрева гневно и го хвърли по Алекс.

Алекс го улови във въздуха. С палеца натисна освобождаващия механизъм зад спусъка и празният пълнител падна. Набута светкавично нов. Плъзгачът се върна напред, отдели горния патрон от пълнителя и го зареди.

Вендис се приближаваше към него с нож. Алекс изстреля два патрона в гърдите му, а после и един в главата.

Алекс се огледа и видя, че Джакс е подхванала Каин, преди да е успял да се изправи на крака. От всички страни се стекоха мъже, хукнали да помагат на Радел Каин. Алекс откри огън и започна да ги сваля един по един, преди да докопат Джакс.

С периферното си зрение забеляза, че тя не обръща никакво внимание на мъжете, които се опитваха да я убият. Заслепена беше от своя собствена ярост и замахваше разярена към Радел Каин. И двамата бяха опръскани с кръв.

Един от мъжете се хвърли към Алекс точно когато патроните му свършиха. Мъжът вдигна нож, за да го забие в него, но той заби крак право в центъра на гърдите му. Мъжът залитна назад. Алекс натисна и пусна празния пълнител и мигновено сложи нов.

Стреля веднъж по мъжа, който се опитваше да се изправи, после се извъртя и стреля по друг отляво. Завъртя се мълниеносно и стреля по двама, които в този момент нападаха Джакс. Първият падна, но вторият само се завъртя, после продължи напред. С препускащо сърце Алекс насочи мерника към него и натисна спусъка. Сега вече го спря.

Огледа се, но не видя повече нападатели. Стоеше задъхан, с разширени от ужас очи. Имаше чувство, че е изминал цял час, но много добре знаеше, че най-вероятно са били само няколко секунди.

Джакс продължаваше да мушка яростно в окървавения труп на Каин. По очите й се стичаха сълзи, не спираше да пронизва мъртвото тяло.

– Джакс. Джакс. Свърши се.

Тя вдигна ръка да замахне отново, но спря така, с вдигната ръка, хванала здраво сребърната дръжка на ножа и стиснала зъби. Лицето и косата й бяха опръскани с кръв, сълзите се стичаха, а се бореше ясно да си поеме дъх.

– Джакс… свърши се.

Тя го изгледа за момент, сякаш току-що го вижда; после лицето й се отпусна и тя се хвърли с плач в прегръдките му.

– Успяхме – изплака тя. – Убихме копелето. Не мога да повярвам, че след толкова време, след всичко, което направи, след всички, които загинаха заради него, след усилената ни работа, най-накрая успяхме да убием този кучи син.

– Уби го ти – поправи я Алекс нежно.

– Аз го убих – хлипаше тя. – Аз убих това чудовище. Аз.

Накрая се отдръпна, за да го погледне, и плачът й премина в сълзи на радост.

– Изглеждаш ужасно – засмя се криво тя.

– Трябва да видиш ти как изглеждаш – усмихна се той.

Джакс го прегърна, сякаш се страхуваше той да не изчезне.

61

СЛЕД ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ тя най-накрая успя да си наложи да се отдели от него.

– Едно нещо обаче не разбирам – каза Алекс. – Защо не активираха линията на живота, за да избягат?

– Някои от мъжете го направиха, онези, които отстъпиха навън. Вендис и Каин не посмяха.

– Защо ще се страхуват да изчезнат и така да се измъкнат?

– Не е толкова просто. Изисква се известна концентрация. Не трае дълго, но за миг, докато го правят, ще бъдат напълно беззащитни и уязвими. Очевидно ги беше страх да се изправят така пред нашите остриета и куршуми дори за онзи един миг, за да не ги издебнем. Освен това са свикнали да контролират ситуацията и да избиват на воля. Уверени бяха, че численото им превъзходство ще позволи да овладеят положението.

– Сгрешиха – въздъхна Алекс. – Подцениха те.

– Подцениха и двама ни, но най-вече подцениха човек от този свят, който няма техните способности. – Положи ръка на гърдите му. – Същата грешка направих и аз.

– Ти постъпи както смяташе за правилно. Защитаваше живота. – Алекс се усмихна и я погали по бузата. – Обичам те и сега си в безопасност. Само това има значение за мен.

Джакс огледа клането наоколо.

– Трябва да ги изпратим обратно. Трябва да съобщим на всички, че Каин и Вендис са мъртви.

– Ако им активираш линията на живота, телата им няма ли да се върнат при техния народ, от другата страна?

Джакс кимна и обърса нос в ръкава си.

– А Градината на живота в твоя свят? – попита Алекс. – Кой контролира онова място от другата страна на портала?

– Ние – вдигна глава рязко тя.

– Значи, ако ги изпратим през портала, ще отидат при вас. Така всички, които са на ваша страна, ще разберат за днешната победа.

– Е, да – примига тя, – би било чудесно, но… искаш да кажеш, че наистина можеш да накараш портала да работи? Сериозно?

– Разбира се – усмихна се Алекс. – Ти нали затова дойде тук? Цялата тая история със Закона на деветките?

– Да, ама… не разбирам.

– Направих необходимото, за да отворя портала, но то беше само половината от онова, което е нужно, за да заработи правилно. Мисля, че има защита.

– Откъде знаеш за това?

– За кое?

– За допълнителната защита. Всичко магическо, всичко опасно обикновено има защита. Радел Каин мислеше, че това е твоята кръв, кръвта на онзи, посочен от Закона на деветките. Понякога обаче при по-опасните неща е добавена по-фина защита, така че да може да я използва само правилният човек.

– Е, в този случай е доста проста, но предполагам понякога елементарните неща са най-надеждни.

Алекс я хвана за ръката и я заведе при камъка, в който беше вкарал ножа, за да активира портала. Тя го прегърна през кръста.

– Виж тук – насочи я той.

Тя се наведе да погледне и смръщи чело.

– Рисунка на дървета. Прилича малко на картината, която ми подари. Много наподобява онова място, за което ти разказвах, Шайнистей. – Прокара пръсти по скалната рисунка. – Само че тук е с всички дървета.

– Колко дървета има там?

– Десет – изброи ги опипом Джакс.

– А щом аз съм онзи, посочен от Закона на деветките, според теб колко трябва да са?

– Девет – погледна го изумено тя. – Тук са с едно повече.

– Да – кимна Алекс. – За да проработи порталът, за да може онзи, посочен от Закона на деветките, да го активира и кръвта му да отговаря и всичко това да премине защитата, едно от дърветата трябва да се изтрие, както го направих на онази рисунка.

Тук вече Джакс наистина не разбираше.

– А откъде ще знаеш кое дърво е излишно?

– Лесна работа. Махаш онова, което не се вписва в композицията. – Алекс сложи пръст върху едно от дърветата. – Това тук нарушава композицията на рисунката. Мястото му не е тук. Всеки художник би го видял. Разбрах го още от пръв поглед. Радел Каин не го е забелязал, защото не е художник. Господарят Рал, който го е нарисувал обаче, е бил.

– Искаш да кажеш, че ако изтрием това дърво, порталът ще проработи?

– Залагам си главата.

– Тогава да ги изпратим обратно – огледа се Джакс наоколо. – Да опитаме.

Заедно събраха телата и ги струпаха в центъра на кръга. Белият пясък почервеня от попитата кръв, която продължаваше да изтича от труповете. Телата на Радел Каин и Седрик Вендис сложиха едно до друго най-отгоре, за да може всички да ги забележат при пристигането.

С окървавен от раната на ръката палец Алекс изтри излишното дърво. След това пъхна ножа в процепа.

Със същия глух пукот светлината над пясъка се появи почти моментално и затрептя около купчината тела. Телата изчезнаха мигновено. Без избледняване, без ярки вихрушки, без нищо – просто изчезнаха. Пясъкът отново беше бял.

Алекс и Джакс се спогледаха. Всичката кръв на мъжете ги беше последвала през портала. Следите от кръв по земята бяха оставени от тях двамата.

Останали сами, те се погледнаха право в очите за момент, после се прегърнаха, а последвалата целувка бе изпълнена с радост и облекчение.

– Ти наистина си Александър, защитник на хората – каза тя, като седнаха един до друг под меката светлина, падаща през открития покрив в средата на залата. – Изпълни повелята на името си.

Поседяха мълчаливи, прегърнати, наслаждаваха се на мира и тишината.

– Знам какво си мислиш – каза след малко той.

– Така ли? – вдигна очи към него Джакс, както беше облегнала глава на рамото му.

Алекс кимна тъжно.

– Мислиш си, че твоята мисия още не е завършена. Мислиш си, че ти си защитник на своя народ.

По бузата й се търкулна сълза. Преглътна и отмести поглед.

– Джакс, нямаше да те обичам, ако беше готова да ги изоставиш, без поне да ги подготвиш за заминаването си.

– Наистина ли? – върна се усмивката на лицето й.

– Не – прошепна той.

– Значи разбираш?

Той кимна, защото нямаше вяра на гласа си.

– Макар че сърцето ми се къса при мисълта, че трябва да си тръгнеш от този свят, разбирам, че трябва да те оставя да го направиш.

Тя сложи ръка на бузата му и отпусна глава на рамото му.

– Само временно. Обещавам, че няма да е задълго. – Устните й потрепваха от опитите да сдържи сълзите си. – Но трябва да се върна, докато все още мога да се възползвам от шанса, който ти ни даде. Ако действаме бързо, може вече да си спасил нашия свят. Трябва да се погрижа да се възползваме от постигнатото от теб, за да нанесем удар, докато все още имаме тази възможност да сложим край.

– Знам – каза той и отмести поглед, неспособен да понесе повече.

Джакс протегна ръка и обърна лицето му към себе си.

– Алекс, заклевам се, че ще се върна възможно най-бързо. Животът ми вече ти принадлежи. Дори и да не съм тук, пак съм твоя. Сега и завинаги.

Сълзите се стичаха по лицето му, докато я целуваше и искаше целувката никога да не свършва.

62

АЛЕКС ТРЪГНА САМ през гората, която сега му принадлежеше. Беше напълно замаян.

Капещите от очите му сълзи се сливаха с лекия дъждец, с който небето сякаш искаше да го докосне и утеши.

Всичко му се струваше нереално. Влюбен беше в жена от друг свят. Току-що бе участвал в битка между два свята. Току-що бе спасил своя свят от убийци, които възнамеряваха да избият хиляди хора. Запита се дали не полудява.

Забърса нос с длан и се загледа в късчето синьо небе, което се разкриваше през една пролука между короните на дърветата. Представи си света на Джакс някъде там горе.

Тя беше там, някъде там.

Дори не знаеше къде се намира това „някъде“.

Продължи да върви с невиждащ поглед. Цялото му същество бе насочено към нея. Мислеше само за нея. Искаше само нея.

Неговият свят бе пуст без нея.

Въздъхна. Колко по-лесен щеше да е животът му, ако беше се влюбил в момиче от Земята.

После се усмихна при мисълта, че в момента вероятно и тя си мисли същото.

След като тя си тръгна, той прекара нощта сам в близост до портала. Не искаше да се отделя от последното място, на което я беше видял. И на двамата им се искаше да остане известно време, да остане повече, тази вечер, този месец, тази година.

Завинаги.

Но не можеше. Трябваше да нанесат удар, докато имаха шанс да сложат край. Трябваше да използва това предимство, ако искаше народът й да оцелее, да има възможност да се освободи от мъките, причинени на нея и нейния свят от Радел Каин.

Алекс се гордееше с нея. Беше силна. Лесно можеше да остане. Но тя беше силна. Народът й имаше нужда от нея.

Поне за известно време.

По пътя на връщане Алекс се бе натъкнал на телата на мъжете, които бе убил, за да се добере до Джакс и портала. Не искаше телата им в горите си. Активира линията на живота на всеки и ги изпрати обратно.

Надвечер най-сетне стигна до джипа си, паркиран до потока. Беше уморен от дългото връщане от връх Крепост.

До джипа беше паркиран и бял пикап. На вратата пишеше „Тръст „Дагет“.

Не беше изненадан, че Хал Халверсън го чака. Охранителят седеше на един камък недалеч. Когато видя Алекс да се задава, стана и проточи врат да погледне нагоре по пътеката. Лицето му представляваше смесица от ярост и тревога.

– Къде е Джакс? Добре ли е?

– Нищо й няма.

– За миг се разтревожих – въздъхна облекчено Хал. После погледна пак към пътеката. – Е, къде е?

Алекс преглътна и се подготви.

– Наложи се да се върне.

– Тръгнала си е? – изрази безкраен смут лицето на Хал.

– Засега – кимна Алекс. – За известно време.

– Но защо?

– Онова, заради което дойде, не е завършено. Трябва да приключи разни неща.

– О! – Хал почеса брадичка и хвърли подозрителен кос поглед на Алекс. – Но ще се върне, нали?

– Да – усмихна се Алекс.

– Добре – усмихна се и Хал и въздъхна облекчено.

– Какво разкриха проверките?

Хал хвърли малко камъче към дърветата.

– Тайлър не беше чист. Самоуби се, преди да успея да го докопам.

– Съжалявам – сепна се Алекс.

– Знам. Всички съжаляваме. Добрата новина е, че всички останали са чисти – обясни Хал, после махна с ръка в неопределена посока. – Е, какво стана? Как се развиха нещата там горе?

– Ами… дълга история.

– Имам време – сви рамене Хал, – стига да имаш и ти. Бих искал да чуя всичко, ако нямаш нищо против да ми разкажеш.

– Не, всъщност искам да ти разкажа. – Седнаха един до друг на широкия, гладък камък. – Добре е да го изкарам от себе си, да споделя с някого.

– Ама тя ще се върне, нали? – изгледа го скептично Хал.

– Да – усмихна се Алекс. – Съгласи се да се омъжи за мен.

– Да се омъжи за теб? – примига изненадано Хал.

– Аха – кимна Алекс. – Аз не мога да отида в нейния свят. Тя ще напусне нейния, за да дойде да живее тук с мен, затова се наложи да се върне и уреди нещата там. Трябва да е сигурна, че всичко ще е наред с народа й, че ще бъде в безопасност. Засега трябваше да се върне там, но скоро ще дойде.

– Звучи логично. Но за нас ще е истинско облекчение да е тук – обяви Хал, след като помисли малко върху казаното. После го изгледа косо. – Сватба, а?

– Бихме искали церемония само с членовете на обществото „Дагет“. Искаме да се оженим пред хората, които направиха толкова много и за двата свята, без дори да го съзнават.

– Много ще се радваме, Алекс – усмихна се Хал. После го прегърна през рамо. – Всички много ще се радваме. Можеш да разчиташ на нас. Знам, че си загубил всичките си близки, но искам да знаеш, че сега имаш нас. Същото важи и за Джакс, като се върне. Няма да е самотна тук, ти няма да си единственият й приятел. Обещавам ти.

– Благодаря ти, Хал – усмихна се широко при този израз на щедрост Алекс. – Нямаш представа колко много значи това за мен точно сега.

– Е – въздъхна доволно Хал, – какво стана с разказването?

– Ами – въздъхна тежко на свой ред Алекс, – всичко започна, предполагам, с появяването на тази красива жена в моя свят.

– Не започва ли винаги така? – изкиска се Хал.

Благодарности

В „Пътнам“ бих искал да благодаря на издателя си Айвън Хелд и на моя редактор Сюзън Алисън за безграничния им ентусиазъм и подкрепа.

Бих искал също така да изразя специалните си благодарности към приятеля ми Андрю Фрийман не само за неговата помощ, но и задето озари живота ми със своите забележителни идеи, талант, ентусиазъм и с нестихващото си чувство за хумор.

Благодарности и към Хедър Барър, задето организира невероятна реклама, все едно това е най-лесното нещо на света. А то не е, повярвайте ми.

Terry Goodkind

THE LAW OF NINES

G. P. PUTNAM’S SONS

New York

© Terry Goodkind, 2009

© Невена Дишлиева-Кръстева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010

ISBN 978-954-733-663-6

Тери Гудкайнд

ЗАКОНЪТ НА ДЕВЕТКИТЕ

Първо издание

Редактор Калоян Игнатовски

Художник на корицата Виктор Паунов

Коректор Станка Митрополитска

Полиграфически комплекс ЖАНЕТ 45, Пловдив

Тел. 02 9830485, тел./факс 02 9830486

E-mail: office@prozoretz.com

www.prozoretz.com

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов 2011, 2012