Законът на деветките

Алекс кимна.

– Какво ще правим с трупа на Бетани?

– Ще я изпратя обратно в моя свят – рече Джакс и клекна край мъртвото тяло.

При следващата светкавица Алекс с ужас видя как Джакс рисува неразбираеми символи с върха на ножа си върху челото на Бетани.

– Какво правиш?

– Изпращам я обратно в моя свят.

– Но нали ми каза, че в моя свят магия не съществува. Защо си мислиш, че ще успееш да го направиш, след като тук няма магия?

– Тя е дошла тук с линия на живота – точно като мен предишните два пъти. Сега просто я активирам.

Той посочи към леглото.

– Джакс, всичко е в кръв, и аз съм целият в кръв. Дори да ни отървеш от трупа на Бетани, кръвта й е навсякъде в къщата и само чака да бъде открита.

Без да вдига поглед от зловещото си занимание, Джакс отговори на въпросите му.

– Кръвта е нейна, не е от този свят. Ще се върне там заедно с нея. – Вдигна глава и се усмихна. – Де да можех да съм там, когато изпратя кралицата им в този й вид.

Светкавица озари помещението за миг със суровата си светлина, за да потъне обратно в сенките, съпроводена от грохот, разтърсил къщата. Навън клоните на дърветата се огъваха под напора на вятъра. Дъждът блъскаше здраво в прозорците.

Джакс изряза още два тайнствени символа. Макар Бетани да бе мъртва, от странната плетеница на линиите изби кръв. Алекс не можа да се въздържи да не оцени рисунката от художествена гледна точка, различи усещането за движение, които създаваше композицията.

– Готово – рече Джакс на себе си и се изправи.

– Какво е готово? – На фона на студената светлина на нова светкавица той погледна към жената на пода. – Какво би трябвало да се случи?

Бетани може и да беше красива в живота, но в смъртта, с тази зейнала рана на шията, изглеждаше гротескно.

От вида й стомахът му се преобърна. При следващата светкавица забеляза прободна рана на гърба й. Острието на Джакс бе кърваво, когато той го видя за пръв път. Значи явно бе намушкала Бетани, за да я обезвреди.

Щом Джакс се изправи, и последните отблясъци на светкавицата отмряха и стаята потъна в тъмнина. Дъждът, барабанящ по прозореца, придаваше зловещ вид на нощта.

При поредната светкавица на пода нямаше нищо. Нито труп, нито кръв.

Алекс запримига невярващо. Бетани я нямаше.

Просто… я нямаше.

– Ето – рече Джакс. – Сега по-добре ли е?

– Как го направи? – посочи той празното пространство на пода.

– Нали ти обясних – активирах линията на живота й, за да я върна обратно.

Като не можеше да повярва на очите си, Алекс заотстъпва назад, докато се блъсна в леглото.

– Не, наистина, как го направи?

При следващата светкавица забеляза, че чаршафите са чисто бели. Нямаше кръв. Нито петънце. Огледа се и прокара пръст по чистата си риза. По нея нямаше кръв.

Сякаш Бетани никога не бе влизала в дома му.

– Добре ли си? – надвеси се Джакс.

– Невъзможно е, но го видях с очите си – кимна сковано Алекс.

– Всичко, което ти казах, е истина, Александър.

Той успя само да кимне.

Тя въздъхна.

– Знам, че ти е трудно, Алекс. Може би по-късно ще ти помогна да го разбереш по-добре, но сега трябва веднага да изчезваме. – Хвърли му подозрителен поглед. – Между другото, какво се случи на онзи нещастник в другата стая, дето е край вратата?

– Моля…? – В следващия момент си спомни. – А, онзи ли… Прекърших му врата.

– Сериозно? – Джакс изви вежда. – Браво, Алекс, добра работа.

– Бяха двама. След като счупих врата на този, другият ме върза за леглото. После Бетани го прати навън, докато тя приключи с мен. Сигурно е някъде там в дъжда, чака.

Думите му изобщо не притесниха Джакс.

– Вече го изпратих обратно. Сега остава да сторя същото и с този, когото си убил, и можем да изчезваме.

– Ами, след като заплахата е елиминирана, може би не се налага…

Тя го стисна за ръката.

– Алекс, трябва да се махаме веднага.

– Мислиш, че хората на Бетани може да изпратят други по петите ни ли?

– Това също е възможно.

Не му стана много ясно какво има предвид тя.

– Колко време имаме, за да се изнесем?

Тя го изгледа с яростен поглед, но бързо се овладя и лицето й омекна.

– Трябва да ме чуеш, Алекс. От известно време във вашия свят проникват опасни хора. С някои неща съм наясно, но повечето са загадка за мен. Във всеки случай едва ли са тук на почивка. Доста невинни хора вече загинаха. За нас е въпрос на оцеляване. Въпрос на живот и смърт.

Но това е моят свят, не твоят. В твоя свят тук ти живееш в мир. Имаш си своя живот. Ние вярваме, че всеки има право да живее живота си така, както намери за добре. Не си длъжен да ни помагаш. Но ако решиш да го направиш, моля те да ми кажеш сега. Нямам време за губене.

Някой от моя свят уби дядо ти и се опита да убие и теб гази нощ. Семейството ти навярно е замесено отдавна. Възможно е да са били мишена, без изобщо да го осъзнават. Според едно пророчество в моя свят ти си замесен. Законът на деветките го потвърждава.

Можеш да избереш да не се вслушаш в предупреждението ми. Или пък да решиш, че пророчеството от моя свят наистина те касае. Можеш да избереш да не предприемеш нищо и просто да наблюдаваш какво ще се случи. Да стоиш настрани и да се занимаваш само със собствената си безопасност. Можеш да избягаш и да се скриеш, ако това е твоят избор.

Ала когато те подгонят, а съм убедена, че ще го направят, ще трябва да се изправиш сам срещу тях. Няма да мога да те чакам. Няма да го направя.

Трябва да вземеш решение не защото аз така казвам, а заради нещата, които се случват. Каквото и да решиш, вече нищо няма да бъде същото – нито за теб, нито за мен.

Ще уважа твоя избор, какъвто и да е той, Александър, но повече няма да се върна заради теб. Ще останеш съвсем сам.

Ако избереш да тръгнеш с мен, трябва да проумееш, че противниците ни са хора, които не принадлежат към този свят. Те са убийци. Не се заблуждавай – ако избереш да тръгнеш с мен, това означава, че заставаш срещу тях. Този, когото уби тази нощ, вероятно няма да е последният в сметката си.

– Но вероятно бихме могли да потърсим помощ, да уведомим властите…

– Не. Тяхната намеса само ще доведе до пропиляване на още живот. Нали не си забравил двамата полицаи, които задържаха онези с камиона? Вратовете им бяха пречупени. Ако потърсим помощ от властите, тези двамата няма да са единствените жертви. Нямам представа кой от моя свят е дошъл в твоя и дали някой от твоя свят изобщо е замесен.

Той не бе помислил за това.

– Мислиш, че е възможно хора от този свят да помагат на пришълците?

– Не можем да си позволим да не вземем под внимание и тази вероятност. Лошите хора и тези, които искат да им помогнат, съществуват навсякъде. Не можем да рискуваме да бъдем предадени. Сигурността ни зависи от това никой да не знае за нас.

Властите в този свят няма да повярват, че сред тях са проникнали хора от друг свят. Нямам време да се опитвам да ги убеждавам. А и не виждам как бих могла да го направя. Магията ми е безсилна тук. Вече изгубих ценно време, докато убеждавам теб.

– Но може би ще успея да помогна да убедим…

– Никой няма да ти повярва. В семейството ти има хора с психически проблеми. Ще те вземат за луд.

Алекс съзнаваше, че тя е права. Колко пъти самият той бе поставял под съмнение собствената си нормалност, откакто срещна Джакс за пръв път?

– Дядо ти беше човек, който бе наясно, че понякога най-добрият начин да влезеш в битка е чрез компактна скрита група, не чрез мащабна военна акция.

– Откъде знаеш?

– Понаучихме това-онова за него. Преди много време е бил на страната на силите на мрака. Разказвал ли ти е?

Алекс кимна. Стоеше в тъмната стая, заслушан в бушуващата буря, и си мислеше за уроците на Бен.

– А ако реша да тръгна с теб, тогава какво? – попита той.

– Ако тръгнеш с мен, ще ти се наложи да се изправиш пред неподозирани опасности. В моя свят аз знам какво бих могла да очаквам, но в този свят – не. Няма да можем да разчитаме на чужда помощ. Каквото и да се изпречи на пътя ми, ще трябва да се справяме сами. Вероятността да загинем, е доста голяма.

– Звучи направо безнадеждно.

– Единственото, което мога да ти обещая – мрачно продължи тя, – е, че ако тръгнеш с мен, ще те защитавам с цената на живота си.

– И защо ще го правиш? – примигна изненадан Алекс.

– Не му е сега времето да ти обяснявам, но знай, че ще пожертвам живота си, за да спася твоя.

Тя вече го бе направила веднъж. Тържествената й клетва прозвуча като предвестник на мрачна съдба, която дебнеше от сенките, за да го сграбчи.

– Наистина би могъл да ми помогнеш да разберем какво всъщност става – продължи тя. – Но трябва да съм сигурна, че ако тръгнеш с мен, няма да си ми в тежест. Животът на много хора зависи от мен. Няма да рискувам себе си, за да мъкна безполезен труп. Трябва да съм сигурна, че ако тръгнеш с мен, ще мога да разчитам на теб.

Той й спаси живота при първата им среща. Не можеше да си представи, че би допуснал да й се случи нещо лошо.

– Може да не искаш да направиш този избор, Алекс, но ти се налага. Вече се забавихме прекалено тук. Идваш ли с мен или не?

Тя се наведе напред в мрака.

– Решавай.

Той се вторачи в очите й, имаше чувството, че гледа директно в душата й. Винаги бе имал смътното чувство, че не знае кой е всъщност. Винаги му се бе струвало, че чака нещо. Сега си помисли, че всъщност цял живот е чакал този момент.

– От първия миг, в който те видях тази вечер, когато разбрах, че си се върнала, знам, че съм с теб. Нещо се случва, нещо, което не разбирам, но достатъчно зловещо. И аз съм част от него. Някак си сме заедно в това, макар да сме от различни светове. Не мога да отстъпя. И няма да го направя. С теб съм.

На лицето й се изписа топла усмивка. Протегна се и нежно го хвана за ръката. В жеста й сякаш имаше съчувствие към всичките проблеми, които бяха надвиснали над главата му. Към всичко онова, от което не можеше да го предпази.

Гласът й стана топъл и нежен.

– Тогава да вървим.

– Само секунда – трескаво коленичи той и отметна завивката от леглото.

Пресегна се под леглото, докато не напипа сейфа, завинтен за пода, където държеше пистолета си. Набра нужната комбинация и вратичката се отвори.

Той извади пистолета и шестте резервни патрона.

– Какво е това? – попита тя.

– „Глок 17“.

– Оръжие, направено с технология? – сбърчи чело тя.

– Да, технология, която ще ни помогне да се защитим.

В тъмното той прокара показалец по затвора на оръжието, за да е сигурен, че е вдигнат и че в барабана има патрон. Винаги държеше пистолета си зареден, но не беше сега моментът да е допуснал грешка.

– Какво кара трите точки да сияят?

– Тритият. Благодарение на него човек по-лесно се прицелва при лошо осветление.

– В моя свят мога да направя светлина, която сияе почти по същия начин.

Той забеляза, че Джакс държи оръжието под око. Спомни си как ловко борави тя с ножа. Тази жена можеше да оцени колко е важно едно оръжие за запазването на живота. Той взе кобура от изкуствена кожа и го окачи на колана си. Щом пъхна вътре пистолета, защитното капаче щракна отгоре. Той си облече леко яке, под което да скрие пистолета, после взе няколко кутийки с патрони от едно чекмедже и ги напъха и джобовете си заедно със заредените барабани.

Взе всички налични пари в брой, които намери в сейфа, и също ги напъха по джобовете си. Подаде малко и на Джакс.

Тя ги огледа, все едно виждаше тайнствен предмет от друг свят.

– Това са пари. Ще ни трябват. Вземи малко у себе си за всеки случай.

Без да задава повече въпроси, тя сгъна банкнотите и ги пъхна в кесията са кръста си.

– Ще трябва да ти намерим и малко дрехи.

– Аз си имам дрехи – рече тя.

– Да, но с тази черна рокля и наметало привличаш вниманието. Ако искаме да не ни намерят, е по-добре да не се набиваме на очи. Трябва да се смесим с тълпата, да сме невидими сред хората.

Тя се усмихна.

– Добра логика. А сега побързай. Ще стане неприятно, ако ни заварят тук.

Цялата идея за това, че ги преследват пришълци от друг свят, му се струваше като кошмар наяве. В същото време беше по-истинско от всичко друго в живота му.

– Знаеш ли кой ни преследва? – попита Алекс.

– Да. Пирати.

21

– ЧАКАЙ МЕ ТУК, ДОКАТО СЕ УВЕРЯ, че е чисто и запаля джипа – посочи Алекс стария си червен чероки, паркиран на алеята.

Джакс погледна към тъмната къща от прага на кухнята.

– Добре, но побързай.

Очевидно се притесняваше повече от това, което би могло да ги дебне в мрака отзад. Последния път натрапниците бяха проникнали през предната врата. Дали този път тя не очакваше да се появят някъде от дъното на къщата, запита се той.

Алекс внимателно подаде глава навън, огледа се набързо и се дръпна назад. Дъждът не намаляваше. Той погледна пак, този път в другата посока. Джипът беше спрян точно пред входа на алеята, която обикаляше къщата.

– Не виждам никого – каза й той.

Тя се обърна, изоставила за момент огледа на мрака отзад.

– Това не означава много. Навън е тъмно, не се вижда добре в дъжда. Биха могли да се скрият навсякъде. Пък и това, че не ги виждаш, не означава, че не могат да изскочат отнякъде във всеки един момент.

Думите й го смутиха.

– Навсякъде ли могат да го направят?

– Теоретично да, но всъщност не съвсем. Кралица Бетани и главорезите й познаваха това място. Те умишлено дойдоха точно тук. Не е изключено обаче и други да имат същата цел.

– Имаш предвид, че за да дойдеш тук, трябва да си наясно точно къде отиваш?

– Не точно. Не толкова, че е проблем, свързан със самото пристигане тук, колкото с това да знаеш къде точно да се озовеш, когато вече си дошъл. Световете – твоят и моят – са доста големи. Представи си, ако беше дошъл в моя свят, без да знаеш нищичко за него. Как би ме намерил сред милиони хора? Да дойдеш до тук с едно, а да знаеш къде точно искаш да се озовеш, съвсем друго.

– Разбирам какво имаш предвид. Явно наистина е доста трудно.

– Когато се опитах да те намеря втория път, наблюдавах района на галерията, защото това бе място, което знаех, че посещаваш. Точно там те локализирахме за пръв път. Сега е добре да стоим далеч от всички места, където си се появявал често.

– Това усложнява нещата.

– Не съм казвала, че ще е лесно.

– Вярно, не си.

С показалеца си той небрежно освободи капачето на кобура, за да е сигурен, че има пряк достъп до оръжието си. Повдигна го лекичко и го пусна да падне свободно на мястото си.

– Най-добре да се придържаме към плана. Ти стой тук в сенките и оглеждай периметъра, докато запаля джипа. А на излизане от къщата дръпни силно вратата. Ще ми се да има къде да се върна, когато това стане възможно.

Тя му се усмихна съчувствено.

– Знам какво изпитваш.

Алекс се измъкна от вратата и излезе под дъжда. Имаше чувството, че напуска досегашния си живот и прекрачва в нов. Всичко му се струваше ново, различно, сякаш гледаше на света през нови очи.

Усещаше всяко мускулче по тялото си, докато вървеше. Помисли си, че би могъл да преброи всяка ледена капка дъжд, която се стичаше по него. Долавяше различните усещания – дъжда по лицето му, как сплъстява косата му, как мокри панталоните му, как плющи по опакото на дланите му.

Усещаше миризмата на бетона, дърветата. Усещаше дъжда – как барабани по покрива на къщата, как гъргори във водосточните тръби, как плющи в локвите, как шепти в короната на огромния клен край задния ъгъл на постройката, как ромони по металното купе на джипа. Облаци, озарени отвътре от светкавица, внезапно разкриваха зелените си недра, след което потъваха обратно в мрака. Той чуваше грохота в далечината, от който земята потреперваше. Светкавица проблесна по-наблизо на запад, освети лъщящата от водата околност, потънала в безцветен мрак.

Всичките му сетива бяха нащрек. Светът сякаш не бе само непознато, но и враждебно място.

Трескаво отключи шофьорската врете и я открехна достатъчно, че да светне плафонът. Огледа се вътре, за да е сигурен, че никой не се е притаил в купето отзад. След като се увери, че джипът е празен, скочи вътре и вдигна бутона на другата врата, за да може Джакс да влезе.

Когато превъртя ключа в стартера, се чу само прещракване. Разтуптяното му сърце сякаш пропусна удар. Опита пак – същият резултат. Стартерът отказваше да запали. От опит знаеше, че може да продължи да върти ключа цял ден и пак да не успее да постигне нищо.

Алекс беше бесен на себе си. Не можеше да повярва, че когато имаше време, не смени стартера. В залисията около смъртта на Бен така и не обърна внимание на този проблем. Нямаше смисъл да се оправдава.

Джакс притича откъм къщата и застана до вратата.

– Какво има? Винаги ли отнема толкова време?

– Не иска да запали.

– Магията е далеч по-надеждна от технологиите – заключи тя и пъхна глава на сушина.

– Сериозно? И с какво твоята магия ще ти помогне в случая?

Тя въздъхна, осъзнала, че няма какво да отвърне. – Трябва да бутна надолу по алеята, за да запали.

Винаги паркираше джипа с муцуната надолу, в случай че му се наложи да бута.

– Не ми е за пръв път. Всичко ще е наред. Заобиколи и влез от…

Алекс вдигна глава в мига, в който към Джакс се спусна черна фигура. Въздухът излезе от дробовете й със свистене. От силния удар тя полетя към Алекс и той се озова с лице върху контролното табло. Страничната облегалка между двете седалки се вряза болезнено в бъбреците му, раменете му потънаха към дясната седалка, вратът му се изви под невъзможен ъгъл. В тази позиция цялата тежест на Джакс и едрия нападател беше върху него и той не можеше да си поеме дъх.

Времето сякаш застина.

Онзи с грухтене обви ръка около врата на Джакс. В тъмните му очи блестеше смъртоносна ярост. Още секунда и щеше да прекърши шията й като вейка.

Алекс задържа дъх и се напрегна неистово.

Пистолетът му вече бе изскочил от кобура.

Замахна с ръка покрай главата на Джакс и забоде дулото в лявото око на онзи.

Без да се поколебае дори за миг, преди онзи да успее да реагира, преди да успее да й счупи врата, Алекс дръпна спусъка.

Горещата вълна на изстрела освети вътрешността на джипа. Трясъкът бе оглушителен.

В тъмнината Алекс видя как куршумът излиза през тила на нападателя и изсвистява навън сред облак кръв, кокал и мозък. Откатът запрати ръката на Алекс обратно.

Повечето отломки изхвърчаха през вратата, но част се разплискаха от вътрешната страна на предното стъкло и по задната седалка. Празният куршум рикошира и отскочи от страничното стъкло.

В мига, щом куршумът прониза мозъка на онзи, той се стовари като чувал с картофи. Не отскочи назад като по филмите. Просто остана на място. Човекът, който само секунда по-рано бе въплъщение на жестокостта, внезапно се превърна в притихнала статуя.

Джакс се хвана за долната част на кормилото за опора и като изпъшка, се надигна. Алекс й помогна да се изправи. Мъртвото тяло на онзи се плъзна на купчина на алеята. Едната му ръка покриваше главата, сякаш се опитваше да прикрие дупката от куршума.

Алекс най-сетне успя да си поеме тъй необходимия му дъх. Ушите му кънтяха от силния изстрел. Пистолетът бе току до главата на Джакс. Надяваше се да не е оглушала.

Надяваше се и изстрелът да не е събудил цялата махала. В обичайната тиха нощ той със сигурност би отекнал на много пресечки разстояние, но на фона на гръмотевичния тътен, който разтърсваше земята, единичният изстрел просто потъна във вакханалията на природата.

Всичко свърши за секунди. Нощта изведнъж си стана каквато беше. Дъждът се укроти. Внезапно всичко приключи, на един човешки живот бе сложен край.

Джакс разтърка тила си с две ръце и завъртя глава, за да провери дали всичко е наред. От подгизналите кичури на русата й коса капеше кръв.

– Добре ли си? – попита той, докато оглеждаше мрака. – Уплаших се да не ти прекърши врата.

– За малко – отвърна тя, като все още се мъчеше да си поеме дъх. – Предполагам току-що получих отговор на въпроса дали бих могла да ти имам доверие. Този твой глок се справи прекрасно. Дърпаш спусъка и, бам! Благодаря ти, Александър.

– Просто ти върнах услугата.

Той прибра пистолета, докато Джакс се приведе над мъжа и започна да изрязва символите, които Алекс вече я бе видял да чертае с ножа си по лицето на Бетани. В друг случай от последиците на такава престрелка вероятно би му прилошало, но сега не изпитваше друго, освен гняв.

Джакс се изправи в мига, в който приключи. Този път се справи по-бързо. Буквално за секунди. Алекс си каза, че навярно тази магия, благодарение на която можеше да се пътува между световете, е като всичко друго нещо, което изисква практика – като стрелба с пистолет например.

Някъде между спорадичните проблясъци на светкавицата трупът бе изчезнал. Продължаваше да му се струва невъзможно, но беше факт. Алекс погледна джипа. Кръвта, която допреди секунди беше навсякъде, капеше от таблото, също бе изчезнала. Сякаш никога не беше се намирала там, сякаш нищо не се бе случило.

– Трябва да тръгваме, Алекс. Тези обикновено пътуват по двойки. Вторият сигурно…

Чу се как нещо изтуптя и Алекс усети тътена с цялото си същество. За миг му се стори сякаш тъмна вихрушка се завъртя точно до Джакс. Още щом го видя, смътното черно петно в нощта се трансформира в пара сред влажния въздух.

Още миг и се кондензира във фигура.

Алекс вече бе посегнал да извади пистолета си, още докато тътенът в гърдите му отшумяваше. Фигурата се материализира, преди оръжието му да е напуснало кобура. Джакс вече се бе обърнала към заплахата.

За Алекс вече бе вън от всяко съмнение – току-що с очите си видя как човек прекрачва от друг свят и се спуска подире им. Парата, която се надигаше от мощните му плещи, се смеси с дъжда, докато той летеше към тях.

Преди Алекс да успее да се прицели и да стреля, Джакс се завъртя и разпори корема на нападателя.

Онзи се закова на място и с ужас проследи как вътрешностите бълват от гигантския прорез в мига, в който той прекрачи в новия свят. Джакс замахна още веднъж и заби острието в окото му. Ножът потъна до дръжката. Онзи се строполи на земята още преди да е осъзнал какво го е сполетяло.

Сред тихия шепот на дъжда Джакс вдигна поглед към Алекс.

– Та както казвах, обикновено пътуват по двойки.

Бен обичаше да казва, че в ръкопашни схватки ножът е по-ефикасен от пистолета. Алекс му вярваше.

Докато Джакс трескаво приклекна, за да извърши ритуала със символите, активиращи линията на живота на онзи, Алекс прибра своя глок.

– Да се измитаме оттук, преди да се е оказало, че пътуват по четворки.

Джакс го изгледа особено. После махна с ръка.

– Спомена, че трябва да буташ джи… джи… как му каза на това?

– Джипа. Трябва да го бутна надолу по алеята, за да запали – рече той, докато се пресегна да освободи ръчната. Напъна с рамо, за да даде начален тласък на черокито.

– Ти побързай с него, докато аз запаля. После скачай вътре.

Джипът се изтърколи по алеята, засилвайки се. Алекс затича покрай него, като буташе, после, когато колата набра нужната скорост, той скочи вътре и включи на втора. Като насочи волана надясно надолу по баира, освободи съединителя. Двигателят захапа. Напомпа газта няколко пъти, за да е сигурен, че няма да изгасне, после превключи на задна и се върна по алеята към дома си. Джакс вече тичаше след него. От втория мъж нямаше и следа.

Алекс й помаха през прозореца да побърза.

Тя притисна длани о вратата. Плъзна ги нагоре по прозореца на дясната врата, докато джипът забави ход.

– Алекс, чакай, как да вляза?

Вместо да й обяснява, че има дръжка и как да я дръпне, той се пресегна и отвори. Тази жена бе намерила пролука между измерения, светове или каквото там беше, а не можеше да отвори вратата на най-обикновен джип.

Джакс скочи вътре.

– Някой ден ще трябва да ме научиш как да го правя сама.

Той превключи на втора и докато ускоряваше по улицата, забеляза, че тя се е вкопчила с всички сили в страничната дръжка.

– Нужно ли е да се движим толкова бързо? – попита го, останала без дъх.

Алекс погледна скоростомера.

– Караме с под петдесет.

– Би ли намалил, ако обичаш?

За човек, изкормил три пъти по-едър от себе си мъж и направил му лоботомия с голи ръце, тя изведнъж изглеждаше доста притеснена. Всъщност самият Алекс се чувстваше по подобен начин. Намали, за да й даде възможност да привикне със скоростта.

Косата й бе сплъстена от дъжда и прилепнала плътно о главата. Той не пропусна да забележи, че по нея нямаше и капка кръв. Подгизналата й рокля бе станала на парцали от кратката схватка. Но самият факт, че я вижда жива, я правеше да изглежда по-прекрасна от всякога. Постепенно тя като че се поуспокои, макар и не съвсем.

– Съжалявам, Алекс.

– За какво?

Тя изчака погледът му да срещне нейния.

– Че се наложи да го убиеш.

– Благодарен съм, че не те нарани.

Докато караха бавно по улицата, той забеляза, че ръцете й са свити в юмруци в скута й. Все едно бе готова да се боксира.

– Какво има?

Тя заби поглед през страничното стъкло.

– Трябваше да внимавам повече. Заради мен за малко не загинахме и двамата.

Алекс също изпитваше гняв, но поради друга причина. Яростта му бе насочена към мъжа, който се опита да я нарани и за малко не успя.

– Не бъди толкова строга със себе си. И двамата сме живи, а онези двамата са мъртви. Това е единственото, което има значение.

– Не и за мен – пророни тя като че на себе си, без да го поглежда. – Не съм дошла тук, за да се държа като глупачка. – В гласа й той долови раздразнение. – Толкова хора зависят от мен.

– Погледни ме, Джакс. – Тя го послуша, макар и с неохота. – Оцеляхме. Не ми се вярва хората, които зависят от теб, да ти дават точки за стил на изпълнение. Единственото, което е важно за тях, е, че намерихме начин да сложим край на това.

Тя най-после се усмихна.

– Прав си. Оцеляхме. Би трябвало да те смъмря, задето си толкова бавен, Александър Рал, но самата аз не бях по-експедитивна. Да се надяваме, че и двамата ще бъдем по-внимателни занапред, така че другия път да се отървем по-леко.

Той й се усмихна в отговор.

– Дадено.

22

АЛЕКС НАМАЛИ И СВЪРНА към добре осветен паркинг. Дори посред нощ имаше доста коли.

– Какво е това място? – попита Джакс.

Алекс посочи надясно.

– Ей там има казино. Комарът е забранен на сушата, но на кораб няма проблеми, така че построиха това казино насред реката. Повдигнато е на греди и е завързано за докове.

– Често ли идваш тук?

Алекс разбра накъде бие. Спомни си укора в гласа й, когато заговори за местата, които обича да посещава.

В случая обаче се притесняваше, че ако паркира просто насред квартала или насред празен паркинг, ще привлекат внимание.

– Знам за това място, но никога не съм идвал.

Тя отметна кичур коса от лицето си.

– Добре.

– Тук винаги има народ, така че няма да изглежда подозрително, че сме спрели. Можем да извадим платнището и да поспим отзад. Няма да е много удобно, но ще сме на сигурно място до сутринта.

– Не се чувствам уморена. Ще остана на пост.

Алекс я стрелна с поглед.

– На пост ли? Човек, седящ в паркиран автомобил, със сигурност ще привлече вниманието. Ти, в тази рокля и с дълга руса коса, по това време на нощта, определено ще събереш тълпа. А това е последното, което ни трябва.

– Изглеждам ужасно – рече тя и огледа роклята си. – Пък и избрах тази рокля, за да не привличам вниманието.

– Повярвай ми – тълпа.

С периферното си зрение той я видя как прокарва пръсти през чупливата си мокра коса, за да се опита да й придаде по-приличен вид. Алекс си каза, че невчесана изглежда дори още по-съблазнителна.

Винаги си бе мислил, че ако срещне красива жена, чиито дрехи и коса са в безпорядък, а тя въпреки всичко изглежда добре, значи наистина е красива. Джакс бе повече от красива. Беше умопомрачителна.

Мина му мисъл, която определено не му се поправи. Запита се дали външният вид й помага да скъсява дистанцията с мъжете, които възнамерява да убие.

Прогони от главата си мислите за това колко е красива и спря джипа между два минивана. Така черокито щеше да се забелязва по-трудно, ако някой реши да го търси. Освен това тази част на паркинга беше най-тъмната.

Знаеше, че в казината има камери, които наблюдават паркинга, но ако никой не доближеше черокито му, едва ли щеше да привлече вниманието на охраната. През паркинга притичваха хора, които бързаха да се скрият от дъжда в колите си или в казиното. Надяваше се, че никой от спотаените в сенките фигури не търси него и Джакс.

Веднъж спрял чистачките, при дъжда, който се изсипваше върху стъклото, вътре в купето не се виждаше почти нищо. Алекс посочи наляво.

– Там има магазини. Можем да купим дрехи от там, но ще отворят чак сутринта.

– До сутринта има още няколко часа – отвърна тя с отнесен глас.

– По-добре да починем, доколкото е възможно.

– Но не…

– Не се ли укоряваше, че не си била достатъчно съсредоточена, поради което за малко не ни убиха? За да бъдеш нащрек, трябва да поспиш.

Джакс въздъхна.

– Да, прав си. Да се опитаме да починем, докато все още имаме тази възможност.

Вместо да излизат в дъжда и да се намокрят, докато влязат през задната врата – а и да рискуват охраната да ги забележи, – двамата се прехвърлиха през седалките и се настаниха в багажното отзад. В това време Алекс беше абсолютно убеден, че дори някоя камера да е насочена точно към джипа, няма да се види нищо във вътрешността му.

Алекс държеше в джипа одеяло и чантичка за първа помощ. Разстла одеялото на пода, извади платнището и го закачи. После взе фенерче от чантичката и светна. Не беше силно, но в затвореното пространство бе напълно достатъчно. Джакс го наблюдаваше как си сваля якето.

– Легни – рече й.

Тя не се възпротиви. Той постави чантичката под главата й за възглавница, покри я с якето си най-старателно. Наложи й се да свие крака, за да се побере на малкото място.

– Благодаря – погледна го тя.

Алекс кимна и се облегна на изпъкналия овал, очертаващ колелото. Не беше много удобно, но беше за предпочитане пред това да са някъде, където пришълци от други светове могат да изскочат във всеки един момент и да му счупят врата.

Щом се настаниха, той изгаси фенерчето. Жълтеникавата светлина на лампите на паркинга се просмукваше през ъгълчетата на платнището. На фона на дъжда, който се стичаше по прозорците, светлината танцуваше меко по лицето й.

Тя продължаваше да го наблюдава.

– Трябва да измислим следващия си ход.

Алекс сви рамене.

– Може би. А може би всичко свърши.

Тя го изгледа невярващо.

– Да е свършило?

– Имам предвид за тази нощ. Бетани е мъртва. След като осъзнаят, че са загубили водача си, няма ли вероятност да се откажат? Може би вече си свърши работата тук.

Джакс човъркаше нишка, подала се от одеялото, сякаш се опитваше да намери точните думи или навярно да реши до каква степен да сподели с него каквото знае.

– Разбирам защо ти изглежда така, Алекс, повярвай ми. Но нещата наистина са по-сложни. Кралица Бетани не беше истинският проблем.

На Алекс определено не му се видя така.

– Какво имаш предвид? Тя дойде тук от твоя свят. Сама каза, че навярно наблюдават семейството ми от доста време. Тя уби Бен… нали ти сама го каза. Искаше наследникът й да е от рода Рал, след което планираше да ме убие. – Алекс скръсти ръце. – Дори е наела онзи да откупи картините ми и да ги унищожи.

– Човекът, който стори това, няма връзка с нея.

– Откъде знаеш? – изгледа я изпод вежди Алекс.

– Защото докато те търсех и гледах през огледалото в галерията, видях човека, който унищожи картините ти. Казва се Седрик Вендис. И няма нищо общо с кралица Бетани.

– Седрик Вендис? И кой, по дяволите, е той? И как така няма нищо общо е Бетани? Какво става тук?

Джакс вдигна ръка и се опита да го успокои.

– Кралица Бетани беше на страната на тези хора, но напоследък започна да излиза извън местата, където й беше мястото.

– Изгубих нишката.

– Бетани беше жалка на трона – въздъхна Джакс. – Но пък беше амбициозна и затова се съюзи с могъщи хора. Докато им е помагала, явно е научила за теб и е видяла възможност за себе си. В един момент е започнала да крои планове как да се сдобие с повече сила. Промъкнала се е тук без тяхно знание.

Хората, които проникват тук, които причиниха неприятности на семейството ти, които застрашават двата свята, не са знаели какво е намислила тя. Ако Седрик Вендис знаеше, че кралица Бетани се опитва да го измами, особено предвид това, което тя искаше от теб, със сигурност би я убил лично.

– И кой е въпросният Вендис?

– Дясната ръка на Радел Каин – същинският ти проблем. Направо не можах да повярвам, когато видях Вендис онзи ден в галерията. Лош знак е, че е дошъл тук лично и че бе толкова близо до теб. Вендис е този, когото Каин изпраща да му върши мръсната работа.

– Какво имаш предвид, като казваш, че застрашават и твоя свят? Какво иска този Каин?

– Власт – въздъхна Джакс. – В крайна сметка за това се касае. Както много хора преди него, които историята познава, той също ламти за власт. Не го е грижа какво и кого потъпква междувременно, стига да получи каквото иска. Не е за вярване, но за такъв като него смъртта на милиони не означава нищо. Единственото, което го вълнува, е да се сдобие с повече власт.

Дълги години живяхме в мир и се радвахме на успехи. Хората работеха здраво и постигаха резултати. Повечето от нас развиха чувство към доброто в живота. С течение на времето обаче тези неща започнаха да се възприемат като отживелици от все повече хора, които си мислеха, че заслужават да постигат успехи, без да полагат усилия. Не обичаха да им се казва в очите, че това, към което се стремят, ще ги доведе до гибел.

– С други думи, търсели са вината извън себе си.

Джакс кимна.

– Винаги е имало хора като Радел Каин, които с готовност се възползват от общественото недоволство. Той започна да си играе с чувствата на хората, като за всичко обвиняваше тези, които продължаваха да работят с усърдие, обвиняваше ги, че са безотговорни и коравосърдечни. Хората се главозамаяха от опростенческите, популистки идеи на Каин. Той ги накара да повярват, че най-обикновената алчност е морално оправдана. Той заграбваше това, което други са заработили, и хората вярваха, че е справедливо. Вярваха му.

В условията на нестабилни и трудни времена Каин спечели хората с обещания за промяна – нова визия, нова посока. В неговите думи промяната звучеше като разрешаване на всички проблеми с магическа пръчка. И хората се вкопчиха яростно в идеята за промяна.

– Предполагам всеки обича да чува, че вината не е негова намеси се Алекс. – Че някой друг му е виновен за проблемите.

Джакс кимна.

– Мнозина го предпочитат, вместо да работят здраво и да поемат отговорност за нещата.

– Е, и каква беше тази велика промяна, която искаше да наложи Радел Каин?

– Той превърна магията в изкупителна жертва. Според него магията опорочавала всичко, до което се докосне, понеже била нечестива. И така, за да реши всички проблеми, той апелира към драстична промяна – свят без магия.

Алекс сви рамене.

– Аз живея в свят без магия. Какво му е лошото?

– Но ти живееш в свят с технологии. В много отношения технологиите и магията са взаимозаменяеми. Всъщност дори би могло да се каже, че на практика вършат абсолютно еднаква работа. Повечето от нас изобщо не разбират колко сложно нещо е магията, като например дневника, който ти показах. Ние просто го използваме. В твоя свят навярно има хора, които разбират сложната технология на телефона, но съм готова да се обзаложа, че повечето обикновени потребители изобщо не се интересуват от това как работи апаратът им.

Технологията, също като магията, помага на хората да живеят по-добре. Тя не просто ти помага да оцелееш, тя ти помага да бъдеш по-успешен и здрав, да живееш по-дълго, по-добре. Но тъй като магията се използва от всички, а малцина я разбират, познанието за нея се приема едва ли не за нещо зловещо. Радел Каин залага именно на тези всеобщи страхове.

– Как е възможно да знаеш толкова много за технологиите, които използваме, а в същото време да не можеш да си направиш чай?

– Опитваме се да изучаваме нещата по възможно най-задълбочения начин, но на практика не сме постигнали много. Успяваме да разберем един или друг модел на действие, но не можем да стигнем до детайлите.

Например наясно сме, че по някакъв начин използвате коли и камиони, за да се придвижите от едно място на друго, да пренесете стоки, но не знаем как работят самите машини. Стигаме до извода, че са толкова важни, единствено защото ги виждаме непрекъснато. Виждаме хората да говорят по телефона и макар да не сме наясно как точно става това, общата идея ни е ясна. Веднъж видяхме как червен автомобил се притече на помощ на пострадал човек, видяхме някакви маркучи и кутии и странни технологии, с чиято помощ животът му бе спасен. Макар да нямаме представа какво точно стана и как, си дадохме сметка, че това бе аналогът на нещата, които в моя свят би направил един лечител.

Малкото, което знаем, е предимно резултат от опитите ни да научим повече за представителите на рода Рал във вашия свят, тъй като се опитваме да разберем какви са целите на Радел Каин тук. Докато събирахме информация, видяхме някои неща, научихме повече за технологиите, които използвате. Все пак познанията ни са доста ограничени. Все едно глухоням да се опитва да ти разкаже за посещението си на ново място.

Макар и средствата ни да са ограничени, правим всичко по силите си. Отне ни десетилетия, докато стигнем до рода Рал. Това е причината да знам мъничко за живота на дядо ти и как технологиите са преплетени с живота ви. Познанията ни са откъслечни, непоследователни. Правенето на чай просто не беше сред тях.

– Значи искаш да кажеш, че това, което Радел Каин се опитва да направи в твоя свят, е равносилно на това да ни бъде забранено да използваме технологиите.

– Не е сто процента същото, но да, горе-долу за това става въпрос – кимна Джакс. – И той не само се опитва да попречи на хората да ги използват. Просто иска да лиши света от всяка магия, да я изкорени. Представя това като един утопичен свят.

– Наистина ли е толкова страшно?

– За нас, които разбираме какво на практика означава това, е ужасяващо.

– Защо?

– Ами, представи си живот без технологии. Представи си живот без технологиите, които топлят сградите, помагат на растенията да се развиват, карат лампите да светят. Какво ще представлява животът ти без телефони, коли, лекарства, без начини да бъдат снабдявани хората по градовете със стоки и услуги?

Представи си всички хора във всички градове лишени от всички технологии – дори от такива, които използват ежедневно за оцеляването си. Представи си изведнъж хората да са принудени да си отглеждат сами храната, да я съхраняват, да я складират.

– Хората са доста изобретателни – сви рамене Алекс. – Сигурен съм, че ще е трудно, но мисля, че ще се справят.

– Ще се справят? Помисли за твоя свят утре, ако изведнъж бъде лишен от технологиите – без телефони, без компютри, без възможност за намиране на разни неща. Обмисли го, Алекс.

Без технологиите тъканта на цивилизацията ще се разпадне за броени дни… ако не за часове. Хората ще трябва да се справят сами. Един град няма да знае какво става в съседния, изобщо няма да имат представа дали съседите им са живи.

Няма да има самолети, коли и каквото и да било. Няма да може да се пътува до други места, освен ако не тръгнеш пеш. Знаеш ли за колко време се изминават десет мили? Разстояние, което колата ти изминава за минути, ще ти отнема дни.

Няма да има начин хората да разберат какво става с любимите им хора, попаднали в друг град. Никой няма да знае какво се случва с правителството. Няма да има никакви новини. Всички, всеки един от вас, ще тънат в мрак – в буквалния и в преносния смисъл. Ще си седите ей така, без телефони, без електрически уреди, без отопление, без възможност да получите каквато и да е помощ. Светът ви ще потъне в тишина.

Съвсем скоро запасите от храна ще започнат да се развалят и ще свършат. Колко време ще мине, докато из улиците плъзнат разбойнически банди, които грабят и плячкосват? Кой ще ги спре? Как полицията ще знае кога и къде се извършват престъпления? Как ще чуят, ако някой вика за помощ? Как ще се отзоват? Редът и законността светкавично ще отидат в миналото.

А когато застуди, тогава какво? Милиони хора ще хукнат към горите, за да секат дърва и да се опитат да се топлят.

Огньовете неизбежно ще излязат от контрол. Технологията ви за гасене на пожари няма да работи. Разпространят ли се пожарите, ще бушуват необезпокоявани, ще опустошат цели градове и ще оставят хиляди без дом.

Болестите ще плъзнат като чума и никой няма да може да ги спре. Животът не само няма да струва пукната пара, ами и ще бъде кратък.

Когато храната свърши, ще измрат милиони. Малцината оцелели няма да имат нито сили, нито желание да погребат мъртвите си. В крайна сметка, озверели от глад, живите ще изядат мъртвите.

Единственият закон ще бъде оцеляването.

Тези, които доскоро са чертали идилични картини за това колко семпъл и чист ще е животът без демона на технологиите – подобно на хората в моя свят, които вярват същите неща за света без магия, – ще измрат мръсни, ужасени и объркани. Идеалистичните им представи ще се сринат пред строгото лице на действителността. Като хората в моя свят, те ще се окажат неподготвени за последствията от помпозните си декларации.

Това, което довечера е било лесно и просто, ще стане изключително трудно и невъзможно. Невежите, уплашените, слабите, престъпниците ще подирят спасение в реки и потоци, ще искат да отмият от себе си мръсотията, без да ги интересува какво ще се случи с хората надолу по течението. Намирането на вода ще се превърне в монументален проблем. Намирането на чиста, неносеща зарази вода ще стане невъзможно.

Канализацията и боклукът ще залеят всичко. Вредителите ще се превърнат в кошмарна зараза. Вонята на човешкото присъствие ще стане непоносима, но вие ще живеете в нея, ще спите, ще се любите, ще раждате деца, за които няма да можете да се грижите. Без технологии – този продукт на вашата мисъл – човечеството ще бъде белязано с петното на болестите и смъртта.

Училищата, разбира се, ще останат в миналото. Трупането на познания ще бъде преустановено; знанието ще погине. Самото оцеляване ще се превърне във всепоглъщаща битка. Докато хората измират като мухи, влечението към технологиите, уменията, професионализма, всичко, което доскоро е било приемано за даденост, ще бъде изгубено. Без него вашият свят ще потъне в бездната на мрачна ера. Милиони и милиони животи ще бъдат скъсени поради това, че са потопени в невежество, бедност, назадничави суеверия и че са управлявани от безскрупулни и нагли управници.

Такава участ очаква света без технологии – кратковременно съществуване в невъобразима мизерия, мръсотия и диващина.

Само ромонът на дъжда запълни внезапно настъпилата тишина. Джакс остана притихнала за момент, остави думите й да покълнат в главата му, даде му време ужасът на осъзнаването да попие в него.

Алекс знаеше, че в историята на човечеството е имало точно такъв период. Познанието, натрупано от предишни цивилизации, било загубено при политането на хората в черна бездна. Оцеляването било превърнато в такава битка, че цели векове били забулени в мрак. Това, че човечеството е съумяло да изплува обратно по време на Ренесанса, бе свидетелство за благородството на човешкия дух. Именно тогава човешкият род се бе възправил и бе започнал да развива технологиите, благодарение на които светлината могла да озари мрачното им съществуване.

Но това станало след около хиляда години мрак.

– Ето това означават идеите на Радел Каин за нашия свят, Алекс – продължи кротко тя. – Това ни очаква. Ще бъдем лишени от всичко, което сме успели да сторим със своя свят и своя живот.

Думите й го натъжиха. Никога не се бе замислял за жестоките и мащабни последствия от подобно нещо. Явно Джакс бе мислила за тези неща. Беше сигурен, че му представя щадяща картина на ужасяващата действителност.

Ако се стигнеше до внезапно прекратяване на технологиите, щеше да се стигне до невъобразимо страдание и смърт. Без цялата промишленост и технологии, от които всички толкова се оплакваха, щеше да е цял късмет да се намерят червеи, с които да се хранят, за да оцелеят.

Алекс махна неопределено с ръка.

– По-добре използвайте технологии – за да строите, да произвеждате, да създавате… Както правим ние. Човечеството тук е създало това, с което разполагаме, от нищо.

Тя го изгледа с укор.

– А колко хилядолетия живяхте в мрак, осветяван единствено от огъня?

Той знаеше, че е права.

– На хората тук им отне векове, за да създават, да изобретяват и откриват неща, с които да подобрят условията си на живот. Ние също прекарахме цяла вечност, за да създаваме паралелни възможности, които ни позволяват да живеем, без да се налага да преминаваме през най-разпространените нещастия и желания. Използваме тези си способности, за да преценим кога е най-подходящото време да се засява и най-подходящото време да се жъне.

Без това гладът ще покоси хиляди. Съществуват безброй примери за това как възможности, развивани в продължение на векове, ни помагат да оцелеем – помагат ни да живеем неестествен и посветен на злото живот, поне според Радел Каин.

Тъй като неговата цел е да властва, тъй като той вечно търси виновни, за да се сдобие с още власт, всичко, с което разполагаме, ще бъде изгубено завинаги, без шанс за възстановяване.

– Но е каква цел го прави? Така само ще управлява една пустош.

Джакс изви вежда.

– Ти току-що го каза. Той ще властва. Той иска да съсипе тази цивилизация, за да се сдобие с огромна лична мощ.

Ако наистина го интересуваше какво става с хората, които управлява, не би разпалвал толкова омраза към ценностите, не би търсил виновни за престъпленията срещу тях и не би прехвърлял вината върху невинните винаги, когато нещо се обърка.

По-скоро би се опитвал да решава проблемите, вместо да ги използва, за да се облагодетелства с власт.

След като Каин получи каквото иска, никой няма да може да се изправи насреща му. Той ще управлява света – студен, мъртъв, гладен свят. Ще го управлява и ще живее в охолство с всичките излишества, които може да си пожелае.

Всичко, което остане, колкото и малко да е, ще бъде под негов контрол. Това е единственото, което има значение за него. Този човек не познава емпатията. Важно му е само да получава това, което иска. И милиони да измрат, ще му е все едно – мъртвите не ядат.

Алекс отвърна глава, докато я слушаше.

– Струва ми се невъзможно да повярвам, че хората са готови да приемат подобно нещо.

– Знам – въздъхна Джакс. – И на нас ни е трудно да го повярваме, но всеки ден хората е готовност се впускат в един процес, наречен „Прочистване“, за да премахнат всяка дарба… което означава магия.

Оттам насетне, след това прераждане, магията, с която са родени и която са се научили да използват, изчезва завинаги. Те споделят с хора, че се чувстват свободни за пръв път в живота си, и ги убеждават да се разделят и те с „порочните“ си способности. Цели тълпи чакат на опашка да им дойде редът, да се слеят с останалите, да докажат добродетелността си.

Джакс извърна глава, очите й бяха плувнали в сълзи.

– Това е най-ужасното, че толкова много хора не оценяват собствените си уникални способности, не ценят себе си, камо ли да уважават онези, които са се били и са загинали, за да могат те да живеят свободно и да имат право на избор – наред със своята дарба и индивидуалност.

Тя сграбчи одеялото в юмрука си.

– Често си мисля, че заслужават всичко, което получават. Само съжалявам, че тези от нас, които ценят това, което имат, ще бъдат сполетени от същата участ. Точно за тях се боря. Другите проклети да са.

Алекс преглътна болката, която се усещаше толкова недвусмислено в гласа й.

– И в нашия свят има такива хора. Хора, които казват, че кече не е полезно да бъдеш свободен, че трябва да се предадем в името на висшето благо на човечеството.

– Страхувай се от тях – прошепна тя. – Те са сърцето на злото. Те толерират тиранията, оправдават я, съгласяват се с нея. По този начин неизменно стоварват на главите на всички нас, останалите, дивашко отношение и смърт.

Алекс остана известно време заслушан в ромона на дъжда по покрива. Нещо в тона й – увереността, страстта, категоричността – затвърждаваше усещането му, че тя не е обикновена жена. Това бе жена, която знае какво говори.

Тази жена не бе поданик. Тя бе водач.

– Ако Седрик Вендис е дясната ръка на Каин и сам по себе си ключова фигура, тогава защо му е да идва до този свят и да унищожава картините ми?

За миг Джакс се отдаде на мрачните си мисли.

– Не знам. Когато го наблюдавах, си помислих, че е, меко казано, странно.

– Значи наистина си на мнение, че Радел Каин иска нещо от мен?

Тя обърна глава и погледът й прикова неговия.

– В Закона на деветките пише, че ти си ключовата фигура във всичко това.

Той не отмести поглед от нейния.

– Бетани ми каза, че ти си убиец, който ще ме унищожи.

23

ДУМИТЕ МУ НЕ СМУТИХА ДЖАКС.

– След като съм дошла, за да те убия, защо не си мъртъв?

Измъкването й не се понрави на Алекс. Той подбираше думите внимателно, но се постара да бъде искрен и да се изразява ясно.

– Преди малко в къщата ми каза, че ако тръгна с теб, трябва да можеш да разчиташ на мен. Не заслужавам по-малко, Джакс. Дължиш ми истината.

– Сега вече звучиш като Рал – отвърна тя.

В гласа му се надигна гняв.

– Аз съм Рал.

Тя въздъхна шумно и продължително и отвърна поглед от очите му.

– Е, добре, истината е, че дойдох тук с мисълта, че може да се наложи да те убия.

Това някак си не го изненада. Изненада го обаче фактът, че Джакс го призна без проблеми.

– Но нали каза, че съм онзи, който е посочен в онова твое пророчество…

– Пророчеството не е мое. Става въпрос за древно ключово пророчество, добре известно в някои кръгове.

– След като името ми е споменато в пророчество, тогава защо, за бога, ще искаш да ме убиваш и защо не съм мъртъв?

– Не си мъртъв, защото реших да не те убивам.

Алекс я изчака да обясни. Тя продължи да човърка конеца от одеялото, преди да продължи.

– Пророчеството казва: „Един ден човек, който не е роден в този свят, ще трябва да го спаси.“ Толкова. Кратки пророчества като това често са най-притеснителните и най-опасните. Може да звучи просто, но не е.

След като очевидно е доста ключово, това пророчество е било изучавано съсредоточено, но въпреки това остава един от най-заплетените въпроси, които объркват и озадачават специалистите. От самото начало то се свързва с династията Рал. В определени кръгове то е известно почти откакто на този свят съществуват представители на рода Рал, които…

– Как е възможно представители на рода Рал да има и в моя, и в твоя свят? Та това са различни светове, различни места, може би дори не са от една вселена или от едно измерение. Как е възможно да има хора от един и същ род и в двата свята?

В погледа й се долавяше авторитет, може би мъдрост, излизащи извън времето.

– Това е така, защото твоите прадеди и прадедите на доста хора от този свят, някога са живели в моя свят.

Алекс я фиксира с поглед. Дори не беше сигурен, че я е чул правилно.

– Това е невъзможно.

Сериозното изражение на лицето й не трепна.

– Предтечите на хората тук някога са живели в моя свят. Този свят е роден от моя или поне част от хората в него.

Той беше видял е очите си доказателства, че тя наистина е успяла да дойде в неговия свят от друго място или време, или измерение. Но това? Това си беше чиста лудост.

И тогава Алекс осъзна, че навярно възприема думите й твърде буквално.

– Имаш предвид, че древните текстове го твърдят. Че това е някаква легенда, мит, някакво древно поверие.

– Това е причината да има представители на рода Рал и в двата свята – или поне да е имало. В моя свят вече няма нито един Рал. Преди много време някои от тях са дошли тук, за да започнат нов живот.

Тогава той си помисли, че започва да разбира как е започнало всичко и как се е получило недоразумението.

– Да, добре, разбрах. Казваш само, че преди много време някакви хора с фамилия Рал са дошли в този свят, точно както го направи ти, и са започнали живота си на чисто тук, сред местните хора. И поради тази причина тук има представители на рода Рал. Те са наследници на онези, които са дошли тук от твоя свят… горе-долу като теб.

– Ами, всъщност не е само това. Според исторически сведения някога нашият свят бил пометен от война. Много хора не искали в живота им да присъства магията, не искали тя изобщо да съществува. За тях тя била нещо лошо. Били категорични, че искат да живеят в свят без магия. Били готови да умрат за своята кауза. Не искали изобщо да допуснат сред себе си хора, които ползват магия.

Тъй като с тях нямало покой, тъй като отказвали да съжителстват мирно с родените с дарбата, тъй като били фанатично отдадени на мисията да избият всички родени с дарбата и да заличат магията от лицето на земята, желанието им да живеят в свят без магия било изпълнено. Но не им било позволено да разрушат нашия свят. Били прогонени тук, в свят, в който магията не съществува.

– Искаш да кажеш, че тогава, също както и сега, те не искали да живеят с магия? Същият проблем се повтаря?

Тя замълча за момент, докато обмисли въпроса му.

– Не, не е същият. Преди било движение, фундаментална религиозна вяра от огромен мащаб. Фанатизъм, който не толерирал чуждата гледна точка. Те вярвали, че такава е волята на Създателя и че ще бъдат възнаградени в отвъдния живот, задето са убили родените с дарбата.

Докато сега не е нищо повече от циничен заговор, който Радел Каин използва за прикритие на жаждата си за власт. Тираните не искат поданиците им да притежават оръжия. Елиминирането на магията отнема оръжието на всеки, който би искал да се опълчи. Ето това цели Каин – да отнеме способността на хората да му се опълчват.

Хората, които навремето не искали да живеят с магия, били изпратени тук. Някои представители на рода Рал, които не били родени с дарбата, също избрали да се преселят тук, за да започнат нов живот.

– Значи, ние сме извънземни? Нашите прадеди са пристигнали от твоя свят?

Тя сбърчи нос и се замисли.

– Не бих употребила точно „пристигнали“ в смисъла, който ти влагаш. Не е станало точно така, както го правя аз или хората на Каин. Някога световете били свързани. Поне в един миг те се намирали на едно и също място в едно и също време. После били разделени, а онези, които избрали да живеят без магия, напуснали този свят. Не знам колко точно били прогонени, но не били никак малко – може би повече от половината от населението там се преселило тук.

Цялата идея му се стори твърде отвлечена, за да я приеме на сериозно, но реши за момента да не влиза в спор.

Вместо това попита нещо друго.

– Преди колко време, казваш, се е случило това?

– Нашата скала на времето може да е различна от вашата, така че не мога да бъда съвсем сигурна, а и единственото, което ни е останало, е скелетът на историята, но доколкото можем да преценим, това се е случило много отдавна.

Не би трябвало да има никакви следи от онези събития, запазени във вашия свят. Спомените на хората, пристигнали тук, са изтлели. Сривът в паметта е част от процеса. Загубата на магията в по-голямата си част се е случила неочаквано, макар че последни следи от нея навярно са останали да работят още известно време. След това всичко е изчезнало заедно със спомена за произхода им.

За хората, които са се преселили тук, сигурно е било тежко и трудно. Дори най-простото запалване на огън, което за нас не е проблем, вероятно е било истинско изпитание.

В резултат на това поколения наред са били принудени да изживеят живота си като диваци, затънали в невежество. Били са подвластни на суеверия и трудности. Да се записват събитията би било невъобразим лукс извън възможностите на хора, борещи се ежедневно за физическото си оцеляване. Навярно няма никакви писмени източници за всичко това.

Тази епоха по всяка вероятност днес се приема за черна дупка в историята ви.

– Значи това е причината ние да не боравим с магия, за разлика от вас?

– Да. Вашите предци, също както и моите, са хора, за които магията е била неразделна част от живота. Разликата е тази, че хората в нашия свят все още имат своята магия, докато хората, дошли тук, не разполагат с нея.

Алекс отри лицето си с уморена ръка. Постара се нетърпението да не прозвучи в гласа му.

– Струва ми се, Джакс, че бих могъл да си представя твоя свят, в който има магия. Това е различно място. Доколкото ми е известно, там би трябвало да действат други закони. Но тук нещата не работят така. Не само че магията не съществува тук – тя просто не би могла да съществува. Законите на природата не позволяват това.

Едва не му се изплъзна „не позволяват такава глупост“, но се удържа.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че не ми се вярва магията да е била част от живота на хората тук.

– Наистина не е била, откакто са се преселили тук. – Видяла, че отговорът й не го удовлетворява, тя вдигна глава и се замисли, преди да попита: – Тук няма магьосници, вещици, дракони и магия, нали?

– Няма.

– Тогава защо те съществуват във всички култури, при всички народи? Защо различните народи на различни места по света говорят за тях? Защо изобщо имат думи за неща, ако те не са съществували?

– Това са просто древни легенди, митология.

Джакс повдигна вежда.

– А как така тези легенди в общи линии се повтарят, независимо в кой край на света? Защо почти навсякъде дори думите са едни и същи? За същите въображаеми неща… за митове, които не могат да съществуват? Откъде се е породил този общ мит, а?

Алекс не отвърна.

Тя се надвеси над него.

– От моя свят. Всичко това е било изоставено там, в моя свят. Защо магията е толкова универсална част от твоя език, от твоята култура, дори да не съществува тук, да не може да съществува тук? Защо?

Хората, дошли тук, биха могли да донесат със себе си само изтляващите спомени за тези неща. Както сам каза, магията не е част от тукашната природа, несъвместима е с нея. Не може да съществува. Сигурен съм, че преселниците скоро са започнали горко да съжаляват, че са си пожелали живот без магия. За тях не би могло да съществува нищо по-лошо от това да получат точно каквото искат.

Изгубените неща продължили да присъстват в този свят, но само като призрак на онова, което било преди, на онова, което вече го нямало.

С този мит, с тази легенда се изчерпва цялата история, дошла от хората от моя свят. Те са загърбили магията, но магията продължава да ги преследва.

24

АЛЕКС НЕ МОЖЕШЕ ДА ПОВЯРВА, че историята й е истина – просто му звучеше твърде нереална, твърде много неща сякаш не се връзваха с това, което знаеше за историята на света. И въпреки това в думите й имаше нещо. Нещо дълбоко вътре в тях, заради което не можеше просто да махне с ръка. Наистина съществуваха огромни периоди от историята на човечеството, за които не се знаеше буквално нищо.

– Не мога да ти отговоря, Джакс, но само защото не знам отговора, не означава, че такъв не съществува. Доколкото мога да преценя, възможно е твоята история да се базира на легенди и митове.

– Както искаш, Алекс – въздъхна тя. – Ако ти идва в повече, остави го. Пък и това няма никакво значение сега. Важното е, че Законът на деветките сочи, че ти си този, който се споменава в пророчеството, направено в моя свят, където пророчествата са магия, а магията е истина.

Той съзнаваше, че в думите й има поне известна доза истина. Знаеше, че това, което се случва в момента, е самата действителност. От тейзъра на Бетани мускулите все още го боляха. Бе видял как труповете изчезват. Бе видял от нищото да се появява човек. Нямаше представа какво е било в миналото, не знаеше дали бе способен да повярва на всичко това, но виждаше, че нещо се случва и че то определено го касае.

– Е, добре, слушам те. Кое е важното сега?

– Според нас хората на Каин са дошли в този свят, за да открият нещо, което ще им помогне да наклонят везните в своя полза веднъж завинаги. Не знаем точно какво целят, но използват доста ресурси, така че се опасяваме, че ако намерят това, което търсят, е нас е свършено.

Алекс разпери отчаяно ръце.

– Но ако хората от твоя свят вярват в пророчеството и аз съм този, който може да спаси вашия свят, тогава защо ще искат да ме убиват? Умра ли аз, умирате и вие.

Тя го изгледа така, че го накара да се почувства неудобно.

– Пророчеството би могло да означава нещо съвсем различно. Ами ако се наложи да си сътрудничиш с хората на Каин? Ако те подложат на мъчения, за да им помагаш? Ако им помагаш, без да го осъзнаваш? Всичко това ще доведе само до едно. Ще бъдеш директно отговорен за смъртта на милиони.

Ако някое от тези неща се окаже вярно, тогава единственият начин да ни донесеш спасение би бил да умреш, преди да помогнеш на Радел Каин.

Нали разбираш, в пророчеството не се казва, че трябва да си жив, за да спасиш света. Би могло да означава, че трябва да умреш, за да бъдем избавени.

Алекс прокара пръсти през косата си. Искаше този кошмар да приключи. Цялото това двусмислие, скрито в пророчеството, никак не му се нравеше. Пророчествата все се опитват да направят така, че нещо уж да е предвидено, че ще се случи, или говорят за войни, наводнения и суша, понеже винаги ще има войни, наводнения и суша. Алекс беше на мнение, че пророчествата, също както и магията, са детинщини за лековерните и доверчивите.

– В такъв случай защо не ме уби?

– Ако вярвах на тази версия на пророчеството, вече да си мъртъв.

– Значи все пак вярваш на пророчеството, но по друг начин?

– Имаме една приказка: „Династията Рал не е управлявана от пророчествата. Династията Рал управлява пророчествата.“

Когато ме видя за първи път, ти ме дръпна, за да ме спасиш. Това беше тест. Подложих те на тест. И ти го издържа. Ако бях преценила, че си човек, който би помогнал на врага, щях да те убия на секундата и да съм се изпарила още преди тялото ти да е докоснало земята.

– Тоест, понеже съм те дръпнал, за да те спася от пиратския камион, си решила да не ме убиваш?

– Донякъде. Аз приемам начина на тълкуване на пророчествата на Рал, според който, за да съществуваме, ни е необходим баланс на свободната воля. Свободната воля за династията Рал означаваше, че не се оставят в ръцете на пророчествата.

Тази проява на здрав разум го накара да се почувства по-добре.

– Значи хората от рода Рал в твоя свят също не са вярвали в пророчества.

Тя отпусна ръка на неговата.

– Тук съм заради едно пророчество. Не защото му вярвам, а защото Каин му вярва. Аз вярвам, Александър Рал, че ти си ключът в разгадаването на това, което се случва. Радел Каин е на същото мнение.

– Ако съм му нужен, тогава защо не предприема нищо? Спомена, че вече от доста време идват в този свят. Защо не са предприели нищо, за да осъществят плановете си? Защо не са ме похитили?

– И аз си задавах същия въпрос. В крайна сметка стигнах до извода, че явно не знае какво точно търси. Сигурна съм, че е наясно е общата картинка, но няма достатъчно информация, за да предприеме нужните действия.

– Как е възможно да е дошъл тук, защото търси нещо, а да не знае какво точно търси?

– Ами, да речем, че когато двата свята са се разделили, освен хората тук била изпратена и важна книга. И преди са правени подобни неща с цел да се спаси опасна информация от това да попадне не у когото трябва.

– Значи предполагаш, че търси книга?

– Просто използвам този пример. Как ще я намери тук? Не може да използва магия, защото тук магията не действа, нали? Тогава как и къде да я търси?

– Значи по някаква причина ще се опита да я намери чрез Рал?

– Имаш ли представа къде би могла да бъде подобна книга, дошла от моя свят, непринадлежаща към този? Как би могъл да знаеш къде е и дори как изглежда? Не би могъл. Може би той вече е убил твои роднини, опитвайки се да ги принуди да му кажат къде е. Е, какво му остава сега?

– Бих искал да знам отговора на този въпрос – пророни Алекс.

– Той знае, че ти си замесен във всичко това – нали затова те наблюдаваше през огледалата, проследяваше те чрез мобилния ти телефон. Опитва се да получи отговори. Но тъй като си последната му следа, е принуден да действа внимателно.

За първи път, откакто напуснаха къщата на Алекс, той бе обзет от известна доза оптимизъм.

– Значи, ако Каин има нужда от мен, тогава хората, които се опитаха да ни убият при първата ми среща е теб, явно са били от контингента на Бетани.

– Не, от хората на Каин са.

Алекс разпери ръце в объркване.

– Но в това няма логика. Ако той иска да получи нещо от мен, ако ме наблюдава, тогава защо изведнъж ще изпрати хората си да ме претрепят?

– Не се опитваха да те претрепят. Просто те наблюдаваха. Когато ме видяха, ме разпознаха. Опитаха се да убият мен, не теб. Но ти им попречи.

Алекс направи пауза, преди да продължи.

– Значи си ги познала? Знаела си кои са?

– Познавам онзи огромния, който беше от нашата страна. Казва се Юри. Убих брат му.

Алекс въздъхна. При тази жена нямаше място за колебания.

– Тогава бях тук за първи път. Не можех да остана по-дълго. Щом се върнах у дома, незабавно се заехме да подготвяме следващото ми посещение, но това изисква време. Едва когато те наблюдавах през огледалата в галерията, подготовката най-сетне приключи. Тогава видях Вендис.

И се върнах в този свят, а ти ми подари картината. Нямаш представа какво означава това за мен.

– Мисля, че имам – отрони тихо той.

Тя се усмихна, но поклати глава.

– Когато видях тази картина, веднага разбрах, че ти си ключът за разгадаването на загадката около случващото се в момента. И си помислих, че ако ти разкажа в общи линии в какво се състои проблемът, може да се съгласиш да ми помогнеш. Но…

– Но аз те ядосах.

Джакс се усмихна и кимна.

– Когато се върнах, разказах на хората там колко точно си изобразил Шайнистей, мястото, за което ти говорих. И те разбраха.

– Само защото съм нарисувал гора, която изглежда по подобен начин?

– Не. Защото им казах, че си нарисувал точно това място, до последното дърво, освен онова, за което ти казах, че липсва.

Алекс си спомни. Той го беше нарисувал, но му разваляше композицията. Не й го каза, защото не искаше да я прекъсва.

– Говори се, че преди много време онзи Рал, който управлявал по това време, същият, за когото се говори, че разделил двата свята, вярвал, че магията изисква изкуство, че създаването на нова магия в известни отношения включва поне прилагането на художествените принципи, ако не артистични заложби.

– Е, стига де, да не се опитваш да ми кажеш, че магията е изкуство?

– Не, ни най-малко, но Господарят Рал вярвал…

– Кой?

– Онзи, който управлявал по времето на разделянето, бил от Рал – последният Рал, за когото има някакви сведения, преди цялата династия да изчезне от лицето на историята. Тогава му казвали просто „Господаря Рал“. Той водил и спечелил подобна битка за оцеляване, пред каквато сме изправени сега. Титлата „Господаря Рал“ оттогава насам символизира съхраняването на магията и индивидуалната свобода, самата идея за свобода.

Не познаваме много добре онези времена, но се знае, че победата на Господаря Рал въпреки всичко довела до епоха на мир и просперитет, известна като Златната епоха, която продължила стотици години. Този човек я построил. Победата му над тиранията и прогонването на тези, които искали да изкоренят дарбата, направили всичко това възможно.

Поради тази причина самата идея за съществуването на Господаря Рал е ненавистна за Радел Каин и неговата пасмина.

Както и да е, Господарят Рал вярвал, че новите форми на магия са творчески актове, които задължително включват елементи на художествена визуализация. Изкуството, истинското изкуство се гради, наред с други неща, върху принципите на равновесието, потока, разположението и композицията. Тези елементи трябва да са в хармония, всеки да взаимодейства с останалите, за да придобие изкуството дълбоко значение за нас, да ни докосне. С други думи, той вярвал, че магията и изкуството са неразривно свързани. С това, че нарисува пейзаж от моя свят, ти някак си докосна тази базисна идея, която е използвал и той, за да свързва светове, време и пространство.

– Това означава ли, че няма да се опиташ да ме убиеш? – попита той с усмивка.

Тя му отвърна със сънена усмивка.

– Тук съм, за да те закрилям, Алекс. Ако искаме да разрешим тази загадка, се нуждая от помощта ти. Освен че трябваше да те открия и да се погрижа и двамата да останем живи, нямам представа какво да предприема оттук нататък. Това зависи от теб.

Алекс запримига от изненада.

– От мен ли? Че аз откъде да знам? Тези хора са пришълци от твоя свят. За мен това е пълна мъгла. Защо очакваш да знам какво да правя?

– Ти си Александър Рал – отвърна тя, без да отмества поглед от него, сякаш това бе напълно очевидно.

– Джакс – отвърна той накрая, като отмести поглед, явно обмисляйки как да й го каже. – Не знам дали си попаднала на правилния човек.

– Законът на деветките казва, че ти си правилният човек.

– Нямам предвид това. – Той повдигна примирено ръка. – Струва ми се, че залагаш твърде много на мен. Този Закон на деветките си е чисто суеверие.

Случайно съм попаднал в това пророчество, това е. Никъде няма нищо казано за мен конкретно. Аз просто си рисувам картини, за да се прехранвам някак. Нямам никаква представа от тези неща. Не знам как да се боря с хора от друг свят.

– Засега добре се справяш.

Той сви рамене.

– Просто се опитах да оцелея. Това не означава, че трябва да ми се доверяваш кой знае колко. Дори хората от династията Рал наистина да са дошли тук, както казваш, това е било ужасно, ужасно отдавна. Не мога да се меря с това, което са умеели да вършат в твоя свят. – Той прокара объркано пръсти през косата си. – Просто не мисля, че ти…

– Чуй ме, Алекс. – Тя изчака погледът му да се спре върху нея. – В стаята, в която рисуваш, има огледало. Докато чаках да приключи подготовката, за да мога да прекарам по-дълго време тук, те наблюдавах с часове. Толкова ми се искаше да те предупредя през това огледало за всички сили, които са се устремили към теб.

Алекс не бе забравил какво му каза тя още при първата им среща, че през огледалото го наблюдават хора.

Дори преди да го чуе от нея, той бе започнал да внимава с огледалата. А специално онова огледало бе поставил в ателието си нарочно, с надеждата, че Джакс ще го види и ще реши да се върне. Беше го направил специално заради нея.

– Научих много, докато те наблюдавах през огледалото.

– Много за това как се рисува навярно – усмихна се той.

– Не. Много за теб. Когато наблюдаваш някого дълго време, започваш да разбираш мислите, настроенията, чувствата му… как мислят… или как не мислят. Започваш да научаваш какво е важно за тях.

Веднъж, докато се обръщаше да си изтриеш четката, видях как погледът ти бе уловен от една снимка. Беше снимка на дядо ти, която държиш на бюрото до себе си. Остави четката и взе снимката, загледа се в нея и продължи да я гледаш, докато по бузите ти не потекоха сълзи.

– Човешко е да страдаш – каза Алекс. – В това няма нищо специално, никакво послание.

Тя кимна.

– Да, знам. Естествено е да страдаш, да си тъжен, да ти е мъчно за загубата, да ти се къса сърцето. Но докато ридаеше, другата ти ръка се сви в юмрук. Ти стисна зъби. Лицето ти почервеня от ярост. Докато плачеше, удари с юмрук по бюрото.

Припомнил си силата на чувството, което го облада в този момент, Алекс преглътна.

– Е, и? Бях ядосан.

– Беше ядосан на смъртта, задето ти го отнема. Гневеше се на самата смърт. Беше бесен, защото обичаш живота толкова много. Ти си правилният човек, Александър Рал. Ти си този, когото дойдох да намеря.

Алекс се заслуша в дъжда, докато мислеше над думите й.

– И тогава звънна звънецът – продължи тя. – В отражението на прозореца мярнах Бетани. В този момент видях всичко, което бе на път да бъде съсипано.

Все още ни струва усилия да пътуваме до тук. Доста е трудно и отнема време да се изработи линия на живота. Преминаването през необятната бездна е невъобразимо страховито преживяване.

Алекс не можеше да си представи подобно нещо.

– В какъв смисъл?

За момент Джакс се отдаде на спомените си. Светкавици озариха лицето й е извънземно синьо.

– Това е като да скочиш от скала във вечна нощ… и да падаш до безкрай. Всеки миг очакваш да се разбиеш на дъното. Мускулите и нервите ти са в болезнено очакване на разтърсващия удар. Във всеки един миг, в който съществуваш на място, обладано единствено от страх, е съсредоточена цяла вечност от страхове.

Отначало може да ти се струва, че си скочил в безкрайна нощ, но идва един момент, в който осъзнаваш, че там няма горе и долу, няма горещо и студено, няма никакви усещания, дори дишане няма, дори собственият ти пулс е изчезнал. Лишен си от всичко, което те кара да се чувстваш жив.

И тогава се появява паниката.

Наблизо изтрещя мълния и гръмотевицата разтърси мощно джипа. Алекс подскочи. Не и Джакс. Сякаш тя бе попаднала някъде другаде, извън обсега на материалния свят.

– Колко време отнема? – попита накрая Алекс, след като тя мълча известно време. – Колко време трябва да търпиш това?

Подгонена от спомена, тя заби в пространството немигащите си очи.

– Имаш чувството, че някак си дълбаеш вечността. Чувстваш се по-самотен, отколкото би могъл да обясниш.

Настъпва момент, когато започваш да вярваш, че си умрял. Нищо не виждаш, нищо не чуваш. Чувстваш се така, сякаш наистина си мъртъв.

Джакс сякаш се опитваше насила да прогони спомена, сякаш ако се задържеше още миг при него, онова място би могло да я грабне и да я отнесе обратно. Пое си пречистващ дъх и го погледна.

– Когато тръгвам към този свят, имам отправна точка, отбелязана с помощта на магия, така че когато вече съм тук, в този свят, няма как да намеря отправна точка към дома, не знам как да се върна. Именно заради това ми е нужна линия на живота, която да ме върне през вечната бездна в моя свят. Без линия на живота връщането е невъзможно.

При последното си пътуване нататък, взех със себе си картината, която ми подари, но я загубих в бездната. Обичах тази картина и ужасно много исках да я взема със себе си, за да я покажа на другите. Стисках я с всички сили, но я загубих. Нямам представа как и къде е изчезнала, просто я нямаше. Този опит доказа онова, което вече подозирахме – нищо от този свят не може да бъде отнесено в нашия.

Толкова съжалявам, Алекс, че изгубих прекрасния подарък, който ми направи.

Той й се усмихна успокоително.

– Ще ти нарисувам друга.

Тя кимна в знак на благодарност за проявеното разбиране.

– Когато видях Бетани и главорезите й на вратата на дома ти, знаех, че нямам и секунда време за губене. Трябваше да дойда незабавно, въпреки че линията на живота все още не беше готова. Трябваше да дойда, защото ти си правилният човек, Алекс.

Алекс я слушаше, докато дъждът продължаваше да барабани равномерно по покрива на джипа, а в далечината трещяха гръмотевици.

Спомни си онзи ден в ателието, за който тя говореше. Дотогава вече напълно бе забравил за огледалото. Беше се примирил, че никога повече няма да я види. Не му бе за пръв път да се бунтува срещу това, че смъртта му отне Бен. Ако тя го е наблюдавала, значи знаеше и това.

Бен нямаше да загине, ако тези хора не бяха се появили в неговия свят, не бяха започнали да душат около семейството му, около него.

Ако той не ги спреше, кой щеше да го направи? Колцина още щяха да измрат?

Джакс отпусна ръка на рамото му.

– Добре ли си, Алекс?

Той кимна. Запита се как е възможно тя да е добре, при положение, че знае, че е изгубила пътя към дома.

– Трябва да ги спрем – тихо, но категорично каза той. – Не знам дали съм правилният човек, но съм единственият Рал, с който разполагаш. Ако мога да направя нещо, за да помогна, ще го направя. Ако намерим начин да ги спрем, тогава може би няма да се стигне до там, че и други хора да загубят близките си.

– Благодаря ти, Алекс – прошепна тя. Тя за пореден път нежно отпусна ръка на рамото му, сякаш за да му покаже, че разбира всичко, което се съдържа в думите му, и че съжалява, че иска от него толкова много.

Той знаеше, че за нея връщане назад няма. За него също. Каквото и да се случеше, бяха се врекли.

Лицето й бе озарено от усмивка.

– Е, някакви идеи?

– Ами, Бетани знаеше какво преследват онези, другите хора. Искаше да износи моя наследник. Това би могло да й донесе само едно-единствено нещо – наследството, което получих, когато навърших двайсет и седем години. Мисля, че е добре да понаучим нещо за земята, която наследих.

– Да, звучи логично. Но не разбирам какво общо би могло да има с това, което те преследват. За какво им е тази земя?

– Не знам, но Бетани определено беше решила да я получи.

– Не непременно. Според мен това, което тя наистина е искала, е твоето дете – наследник на Рал.

– Че какво може да й помогне едно дете на Рал?

– В моя свят Рал е разменна монета с огромна стойност. Наследник от рода Рал може да я направи доста по-значима, отколкото е.

– Мислиш, че е възнамерявала да забременее и да се върне в твоя свят? Нали току-що каза, че не можеш да вземеш нищо обратно.

– Но ако тя беше забременяла, детето щеше да е и нейно. Щеше да е част от нея. Готова съм да се обзаложа, че него би могла да пренесе през бездната в моя свят.

– Бях убеден, че по някакъв начин е свързано със земята.

– Не е изключено. Само казвам, че има и други важни причини тя да е искала да забременее от теб. Мога да предположа защо би могла да иска дете от Рал, но по отношение на земята нямам идея. Тя си има земя, при това доста.

– Значи си убедена, че не ги блазни земята?

Джакс сви рамене.

– Само казвам, че има и други причини хората от моя свят да проявят интерес към теб.

– Хм, доколкото ми е известно, майка ми е единственият останал жив представител на рода Рал. Чувал съм я да казва, че хората непрекъснато искат от нея да им казва разни неща. Земята е далеч, но майка ми е близо. Преди да задълбаем по темата за земята, ми се струва разумно да отидем и да питаме майка ми какво искат да научат от нея онези хора. Не знам дали ще може да говори, но поне да опитаме.

– Нали ми каза, че е луда.

– Може да се окаже, че не е чак толкова луда, колкото съм си мислел. Може би просто я подлудяват. Така или иначе, е добре като за начало.

Джакс го изгледа продължително.

– Да, звучи логично. Значи утре можем да посетим майка ти. – Тя се отпусна и се прозя. – Прав си, най-добре да поспим.

Алекс кимна и на свой ред се прозя. Проследи с поглед как тя нагласи чантата под главата си. Беше затворила очи.

– Джакс, там, откъдето идваш, си важен човек, нали?

– Аз съм най-обикновена жена, Алекс. Жена, която тук няма никаква власт. Жена, която се страхува, че никога повече няма да види родината си. И която иска да се погрижи за живота на хората, които обича.

– Хората, които обичаш… Имаш предвид конкретен мъж ли?

– Не – прошепна тя, без да отваря очи. Нямам предвид любов в този смисъл. Нямам такъв човек до себе си.

Известно време той наблюдава как дишането й се успокоява. Изглеждаше смъртно уморена. Да пропътуваш от друг свят през тази бездна явно бе доста повече от изтощително начинание.

– Джакс – не се стърпя той, ти си нещо като кралица, нали?

Тя се усмихна, все така със затворени очи.

– Някога кралиците са свеждали глава пред такива като мен, но вече не е така. Сега те се кланят на Каин. Гласът й сякаш идваше от дълбините на съня. – Сега съм просто една уплашена, отчаяна жена, попаднала далеч от дома си. Жена, която често се опасява, че е пълна глупост да си мисли, че може да спечели срещу онези хора.

Той остана загледан в нея.

– Не бих казал, че си глупава. Ни най-малко – пророни той и я зави по-добре с якето си. – Освен това бих казал, че си най-смелият човек, когото познавам.

Тя вече спеше и не го чу.

25

– ТАКА Е ДОБРЕ – РЕЧЕ ГОСПОДИН ФЕНТЪН. – Не би трябвало да имам никакъв проблем да получа готовите документи за вас до няколко дни.

– Благодаря – отвърна Алекс в телефона. – Това ми върши работа. Все още не знам как ще съм с пътуванията, но подозирам, че ще ми трябват поне няколко дни, докато стигна до там.

– Ще ви се обадя, господин Рал, за да ви кажа, когато документите са готови.

– О, не, не се тревожете – побърза да каже Алекс, докато умът му трескаво търсеше извинение. Имам проблем с получаването на повикванията на телефона си. Нещо му има. Когато ми остане време, ще трябва да се погрижа или да си купя нов. Ще ви кажа, когато го направя. Междувременно не ми се иска да пропусна обаждане от вас и да не знам, че сте се опитвали да се свържете с мен. Да направим така, ще ви се обадя след няколко дни и ще ви кажа кога ще бъда в Бостън.

– С удоволствие ще ви чакам. Благодаря, че се обадихте. О, и представителите на „Дагет Тръст“ останаха много доволни от решението ви и с нетърпение искат да се запознаят с вас.

Защо ли, запита се Алекс.

– Чудесно, ще ви се обадя веднага, щом фиксирам плановете си.

– Благодаря ви, господин Рал. Ще се чуем пак.

Алекс щракна капачето на телефона и го пусна във високата си чаша с вода. От апарата се надигнаха балончета, докато Алекс загъваше краищата на картонената чаша, за да го запечата. Постави чашата вертикално в един контейнер, така че водата да не се разлее поне за известно време.

Ясно си спомняше какво му каза Джакс – онези от другата страна използваха телефона му, за да го проследят. Нямаше как да разбере дали са успели да прихванат новия му телефон. Но предполагаше, че обаждането му в офиса на адвоката би помогнало на хората на Каин да го открият.

Дали бе възможно или не, той не смяташе да рискува. Беше просто евтина слушалка. Ще си купи друга.

Номерът щеше да е нов, но нали каза на адвоката да не се опитва да му се обажда. Нямаше с кой друг да говори, поне не му беше толкова наложително, че да си струва да си рискува живота.

Знаеше, че галерията може да иска да се свърже с него, особено ако продадяха някоя от картините му, но в светлината на всичко, което се случи, засега това не бе толкова важно. Имаше си други грижи. И както изглежда, нов живот. Запита се колко ли кратък може да се окаже той.

Алекс огледа коридора надолу към тоалетните. Вече се бе измил. Джакс все още бе в дамската тоалетна. Молът не бе най-подходящото място човек да се хигиенизира, но пак беше по-добре от нищо.

Вече бяха закусили наденички с яйца. Джакс погълна три.

Спомнил си, че тя не знаеше как да отвори вратата на джипа му, Алекс внимателно й разясни как се ползват кранчетата за водата и всичко останало, в случай че тя се затрудни. Тя го изслуша с интерес като студент, който внимателно слуша лекция, от която зависи дали ще си вземе изпита.

Сутринта донесе лазурносиньо небе, но беше ветровито, спомен за страхотната буря, която бе върлувала предната нощ. Поне дъждът бе отминал. Когато се измъкнаха от багажното отделение на черокито и видяха безоблачното небе, предната нощ с мълниите, битките на живот и смърт и кръвта им се стори далечен кошмар.

При следващия поглед в същата посока той видя Джакс да върви към него. Усмихна му се, щом го забеляза. Усмивката затрептя в кафявите й очи и сърцето му подхвръкна. След изминалата нощ и двамата съзнаваха, че могат да разчитат единствено един на друг. Свързваше ги обща цел.

За негова изненада тя като че ли се бе успокоила и изглеждаше съвсем нормално. Нямаше представа как е успяла, при положение че беше толкова изтощена и след кратката почивка в неудобния джип. Но в крайна сметка беше факт. Той се усмихна при мисълта, че сигурно е използвала магия, за да възстанови прекрасния вид на красивата си коса.

Единственият проблем с външния вид на Джакс беше, че изглеждаше прекалено добре. В „Риджънт Сентър“ тя си беше на мястото. В мола с казината, където официалното облекло включваше оскъдно къси полички или тесни джинси с изскочили паласки отгоре, потниче и джапанки, тя определено правеше впечатление. На фона на всичките мъжки погледи, приковани в нея, Алекс не можеше да прецени дали я гледа някой от този или от онзи свят. Искаше да й предложи да облече нещо друго, за да не привлича толкова много внимание.

– Изглеждаш прекрасно – каза той, щом тя застана до него.

– Да, знам какво имаш предвид. Да отидем да потърсим други дрехи, за да не изглеждам чак толкова прекрасно.

Алекс се съмняваше, че това е възможно. Всъщност беше сигурен, че не е, но поне другите дрехи нямаше да привличат толкова вниманието. Джакс явно съзнаваше чудесно колко много се отличава от хората в мола. Тъй като беше мишена, би трябвало да се опитва да не бие на очи.

– Имаше ли проблеми с използването на кранчетата или нещо друго?

– Не, но едно слабо момиче в тоалетната прояви доста любопитство към мен.

– Така ли? Какво каза?

– Ами попита ме дали съм супермодел или нещо такова

– Джакс се опита да имитира тийнейджърски глас. – Не бях съвсем сигурна какво има предвид, но ми се струва, че горе-долу разбрах. Когато и казах, че не съм, тя отвърна: „Хм, ами тогава, такова, какво правиш… с какво си вадиш хляба, имам предвид?“

Алекс прие с усмивка разказа и ситуацията, в която се бе озовала Джакс.

– И какво й отговори?

– Казах й, че си вадя хляба, като убивам хора.

Алекс се закова на място.

– Моля?

– Казах й, че убивам хора. Тъй като не знам какво би звучало убедително във вашия свят, реших да кажа истината. – Тя махна с ръка, за да го успокои. – Обикновено хората не вярват на истината. Предпочитат да чуят някоя правдоподобна лъжа.

– И какво каза момичето, когато й отговори, че убиваш хора.

– Каза: „Сериозно? Ама че яко.“

– Добре. За момент си помислих, че може да си я изплашила.

– Не, смъртта явно я интересуваше доста. Ноктите и устните й бяха боядисани в черно. Защо му е на някого да се опитва да прилича на труп?

– Просто етап, през който някои момичета минават – обясни Алекс. – Нима не си… тоест знам ли… не си ли се бунтувала срещу възрастните, когато си била колкото нея? Не си ли искала да бъдеш различна?

– Не – изгледа го изпод вежди Джакс. – Защо да го правя?

Алекс въздъхна.

– Мисля, че наистина си от друг свят. Тогава каква си била на нейната възраст?

– Учех и практикувах.

Алекс я изгледа смръщено, докато вървяха през тълпата от хора, които до един се обръщаха да ги погледнат.

На устните й се появи усмивка.

– Учех се да убивам.

Той я изгледа за момент.

– Това е същият номер е истината или просто лъжа, която искаш да приема за истина?

– И двете.

– Това пък какво означава?

Тя се усмихна на себе си.

– Учех езици. Аз говоря доста от езиците на моя свят. По-добре ли се чувстваш?

Той реши да не я насилва с въпроси и смени темата.

– Като се има предвид, че и други хора ще задават въпроси и че е възможно да ни разпитват, когато не сме заедно, ми се струва удачно да измислиш достоверна история – нещо, на което бихме могли да се опрем, ако се наложи.

– Не ми казвай, че сме лудо влюбени, сгодили сме се и ще се женим.

Алекс се сепна.

– Всъщност помислих си го… за годениците. Стори ми се достоверно. Така де, все пак ще те заведа в болницата, където държат майка ми. Трябва да дам някаква версия. Там не пускат всеки. Трябва да си близък на семейството, роднина, нещо такова.

– Защо лицето ти е червено?

– Виж, просто си помислих, че ако кажем, че си ми годеница, хората ще останат доволни и няма да имаме проблеми. Не си дадох сметка, че може да си против.

– Спокойно, и аз си помислих за същия вариант – усмихна се тя.

– А… така ли?

– Ами да. Какво друго да кажем на хората на това място, където държат майка ти. Че съм изпаднала от друг свят и искам да разговарям с полудялата дама?

– Наистина ли ми е червено лицето?

Тя го погледна.

– Малко.

– Та значи, ти си ми годеница. Имаш ли нещо против?

Тя повдигна вежда.

– Освен ако не планираш да продължим със сватба.

Той забави крачка пред една витрина, на която бяха изложени спортно-елегантни дамски дрехи.

– Да видим дали ще ти харесаме нещо тук – рече той, доволен, че има възможност да смени темата.

Отвори й вратата. Тя погледна през рамо.

– Лицето ти е все така червено, Алекс.

– Ами… всъщност си мислех, че навярно би било най-добре да направим и следващата крачка и да се оженим. Ако всичко е официално, ще си спестим доста проблеми. Ако сме женени, когато отидем при адвоката, прехвърлянето ще стане още по-лесно…

С удоволствие проследи как тя застива на място и се облещва насреща му.

– Шегувам се. Лицето ти е червено.

Тя поклати глава.

– Предполагам.

В магазина бяха аранжирани овални етажерки, отрупани с панталони, блузи и поли. Алекс насочи Джакс към секцията е джинсите. Докато си проправяха път през островите от дрехи, той се надвеси към нея.

– Джакс, има ли начин да разбереш дали някой е от твоя свят? Дали са различен вид хора?

– Не. Те са същите като теб, само дето в моя свят притежават магия. А тук – не. Мога да кажа само за тези, които познавам лично.

– Или ако се опитат да те убият.

– Е, в моя свят това би било доказателство.

– В моя също – рече той, разочарован да узнае, че няма как да разбере кой е приятел и кой враг.

Щом стигнаха до секцията с джинсите, той намери рафта с размер 8 и взе един чифт.

– Предполагам, че ще ти станат – рече.

Джакс се огледа из щандовете, натъпкани с дрехи.

– Като се замисли човек, има толкова много дрехи, които вече са ушити, че вероятността нещо да ти стане е доста голяма.

– Имат си номера обясни той. – Размерите са стандартни.

Докато взимаше джинсите от него, тя поклати удивено глава. Сбърчи вежди.

– Тези са изтъркани. Да не са дарение за бедните? Това място такова ли е?

Алекс прихна.

– Не, чисто нови са. Произведени са така, че да изглеждат използвани. Повярвай ми, изобщо не са за бедните.

Тя го изгледа подозрително.

– Такава е модата – увери я той.

Джакс явно продължаваше да мисли, че той се шегува.

– Модата е да изглеждаш запуснат, с дупки по дрехите? Че защо хората ще искат да изглеждат така?

– Нямам представа. – Той се почеса по слепоочието. – Предполагам, че модата е да изглеждаш така, все едно носиш удобни, употребявани дрехи. Някак придава естественост.

– Също като това да наподобяваш току-що умрял труп? – Тя въздъхна и остави джинсите на рафта. Продавачките я гледаха с огромно любопитство. В магазин като този елегантната й черна рокля и русата коса й придаваха вид на кралица, отбила се в гето.

– Моля те, Алекс, може ли да изберем дрехи, които нямат дупки? Искам да не бия на очи, но…

– Разбира се. – Той избра друг чифт, който му се стори по-близък до вкуса й. – Тези дори не са толкова скъпи, колкото онези с дупките.

– Е, добре, сега ти е паднало да се шегуваш за моя сметка.

– Казвам ти истината – тези с дупките струват повече пари. Или предпочиташ да ти кажа лъжа, на която по-лесно да повярваш?

Понеже тя продължи да го гледа скептично, той извади още един чифт и й показа етикета с цената.

Тя взе панталона.

– Този ми харесва повече.

– Няма да си толкова модерна.

– Ще ми стане ли?

– Да.

– Тогава може ли да взема този, моля.

Алекс се усмихна.

– Разбира се, че може. Ще ти купим каквото ти е удобно. Ти избираш. – Той посочи с брадичка. – Там има пробни, където можеш да мериш дрехите и да видиш дали ти стават, как ти стоят.

– Значи мога да пробвам всичко?

– Абсолютно.

Това я успокои и тя започна сама да рови из рафтовете. С критично око оцени различните стилове и си избра няколко чифта, които нямаха фабрични дупки и прорези, поставени там за удобство на заетите, увличащи се от модата жени.

На път за пробните те спряха още на няколко рафта с панталони и други с блузи. Поли не я интересуваха. Предположи, че ще разкриват твърде много от краката й и ще привличат внимание. Доколкото бе мярнал дългите й, мускулести крака, той бе длъжен да се съгласи. В крайна сметка обаче тя размисли и реши да пробва една.

Доста бързо схвана номера на пазаруването. Алекс не мислеше, че продавачката ще види нещо странно в поведението на двамата в магазина. Джакс имаше вид на жена, която знае точно какво иска.

Докато Джакс пробваше тонове дрехи, Алекс намери стол и небрежно го постави встрани, така че да вижда вратата на пробната и входа. Би искал да знае кой влиза в магазина.

Надяваше се да не се появи никой от онези. Да стреля посред нощ, докато бушува буря и трещят мълнии, беше едно, а да произведе изстрел насред търговски център – съвсем друго. Ако лошите не го хванат, добрите със сигурност щяха да се погрижат.

Джакс скоро излезе от пробната, облечена с джинси с ниска талия и черна блузка.

– Как изглеждам?

– Страшна.

Тя сбърчи чело.

– Не се чувствам никак страшна. По-скоро съм уплашена.

– Не, „страшна“ означава, че си супер, изглеждаш секси.

Сега вече тя го разбра.

– Ами, радвам се, ако мислиш така. Въпросът е дали това стига, че да не бия на очи?

– Да, идеално е. Пробвай и нещо друго. Ще ти трябват няколко чифта дрехи. Премери онези черните панталони, дето наподобяват дизайнерски.

След малко тя се появи в семпла бяла блуза и черен панталон и той кимна.

– Добре, точно такова излъчване ни трябва.

Адвокатът бе казал, че документите по прехвърлянето ще бъдат готови до няколко дни, но Алекс трябваше да подпише лично документите. Фентън говореше много изчерпателно, та Алекс не искаше да повдига ненужни въпроси. Надяваше се адвокатът да може да им даде информация или поне да им подскаже нещо, което би могло да им е от полза. За да не повдигат подозренията на толкова стриктен по природа човек, Алекс предположи, че би било добре Джакс да изглежда по-изискано.

Избраха още дрехи, най-вече джинси, които бяха подходящи за всякакви случаи, пък и удобни за пътуване. След като платиха, седнаха на една маса в къта за хранене, за да отрежат етикетите. Той имаше джобно ножче, което използва за целта, като не пропусна да предупреди Джакс да не вади своя нож на публично място. Щом беше готов е джинсите и черната блузка, която Джакс си хареса, тя отиде в тоалетната да се преоблече, докато Алекс довърши останалите етикети.

Направи му впечатление, че и по джинси привличаше вниманието, но този път по малко по-различен начин. Погледите бяха по-скоро изпълнени е възхищение, отколкото с любопитство.

Тя спря пред него, докато той взимаше всичките торби с покупките. Подаде му торбата с черната си рокля. Алекс се почувства донякъде виновен, задето я караше да носи дрехи, с които не е свикнала.

– Е, как се чувстваш? – попита той.

– Ами… изглеждам секси.

Алекс въздъхна с облекчение, доволен, че тя приема нещата добре.

– Няма да споря с теб. Но по-важното с, че изглеждаш, сякаш си родена тук. Надявам се хората на Каин да не те разпознаят.

– Доста смела надежда. – Докато вървяха към джина, тя го хвана за ръката. – Благодаря ти, Алекс, че ми помогна да се впиша по-добре в този свят. Така по-лесно ще намерим отговорите.

Вече бяха близо до паркинга, когато Джакс рязко го сграбчи за ръката. Той погледна и видя, че очите й са вперени във витрината на един магазин.

Името на магазина беше „Кутията на Пандора“. Вътре се продаваха всякакви статуйки и фигурки.

Доста от тях бяха на магьосници и дракони.

Джакс го изгледа многозначително.

– Какво е това?

Алекс сви рамене.

– Има хора, които се интересуват от такива неща.

Без да пророни ни дума повече, тя тръгна към магазина.

26

„КУТИЯТА НА ПАНДОРА“ ПРЕДЛАГАШЕ предмети, които изглеждаха свързани с различни аспекти на магията.

Там имаше всичко – от игри с летящи създания до амулети, вълшебници, гноми, всякакви видове дракони, магьосници и вещици, кристали, изящни ръчно изработени магически пръчици, които струваха стотици долари.

В стъклени витрини в средата на магазина бяха изложени по-скъпите колекционерски фигурки. Книгите на лавиците покрай стената в дъното бяха свързани с магия, магьосници и заклинания.

Алекс и друг път бе виждал места като „Кутията на Пандора“. Като малък дори бе влизал веднъж два пъти.

Като навърши 13-14 години, загуби интерес.

Иззад щанда се показа усмихната, възпълна жена е размъкната тениска. Късо подстриганата й кестенява коса бе украсена с гребенче с дракон. От врата й на верижка с мънички феи с крилца висяха очила за четене. Изглеждаше като да е прехвърлила петдесетте.

– Аз съм Мери, заповядайте в „Кутията на Пандора“. Мога ли да ви помогна да си харесате нещо специално? – попита тя с топъл, приятелски глас.

– Просто разглеждаме – побърза да отговори Алекс, преди Джакс да успее да каже нещо. Напразно.

– Защо продавате тези неща?

Лицето на жената се разкриви в озадачена усмивка, погледът й се стрелна насам-натам.

– Това са съкровища. Хората ги колекционират. Нищо не може да направи деня ти по-ведър от магьосник, седнал на бюрото ти.

– Зависи от магьосника – възрази Джакс.

Жената се изкикоти.

– Права си, скъпа. Някои от тях са доста пакостливи.

– Защо мислите така?

Мери посочи центъра на магазина.

– Ами погледни ги. Имаме всякакви. Някои са много сериозни, но има и такива, ето например този приятел тук, които обичат да правят пакости. – Въпросният магьосник бе вдигнал едно куче във въздуха.

Жената беше права за разнообразието. Имаше магьосници с весел вид и островърхи шапки, магьосници с дълги заострени бради, замислени над книги и кристални топки, и магьосници в черни роби с блеснали очи, скрити под качулки, които изглеждаха сякаш наистина могат да правят заклинания. Някои бяха по-простички, от бронз, други – изрисувани до последния детайл.

Алекс бързаше да си продължат по пътя – имаха толкова важни неща за вършене.

Жената огледа стоката си с изпълнен с любов поглед.

– Тези фигурки напомнят на хората, че магията е навсякъде около нас.

– Не, не е – възрази Джакс.

Това явно никак не й се нравеше. Алекс започваше да се притеснява.

– Но разбира се, че е – изкикоти се продавачката. – Може да не я виждаме, но магията е съвсем истинско нещо. Просто трябва да се настроиш на нейната вълна. – Тя въздъхна. – Светът би бил толкова тъжен, ако в него нямаше магия.

– Да – прекъсна я Алекс, преди Джакс да е успяла да продължи разговора. – Разбирам защо хората колекционират такива неща, но все пак магията не е нещо реално.

Мери му намигна.

– О, не позволявайте на магията да напусне живота ви. Би било толкова тъжно, нали, да станем такива циници? Стига съвсем мъничко да се съсредоточим и можем да върнем магията обратно в живота си. Просто трябва да отворим сетивата си за нея.

Тя взе от щанда тънка верижка.

– Предлагаме тези кристали под формата на колие. Много е подходящо за вашата прекрасна дама. Ще й стоят добре, не мислите ли? Казват, че кристалите помагат да усетим вълните на магията навсякъде около нас.

Джакс не я слушаше.

– Тези неща са убийствено погрешни – рече тя на себе си. Мери показваше на Алекс верижката и като че не я чу.

Джакс се наведе напред, за да огледа отблизо всички фигурки, изложени на долната лавица. На една табелка беше написано: „изключителни екземпляри“. Щом жената разбра накъде клони интересът на Джакс, върна верижката на мястото й и насочи вниманието си към централната витрина.

Джакс внимателно извади една фигурка от дъното.

Жената явно остана доволна от избора й.

– А, виждам, че имате добър вкус.

Джакс вдигна фигурката, акрилна отливка на изящно изваяна жена с дълга вееща се коса и семпла бяла рокля с четвъртито деколте.

– Тайнствената жена – рече тихо Мери.

– Моля? – вдигна очи Джакс.

– Наричат я Тайнствената жена.

– Така ли? – вметна Алекс, като се стараеше да звучи колкото се може по-ведро. Искаше да се махне от тук. Личеше си, че Джакс постепенно започва да се изнервя. – Е, ние ще…

– Това е древна фигурка. – Жената се надвеси още малко напред. – Държа този магазин от двайсет и седем години и много рядко съм попадала на екземпляри точно от този персонаж.

– Двайсет и седем години – повтори Алекс. – И това ако не е нещо.

Видя как Джакс му хвърля кос поглед.

– Да, точно така. За това време съм срещала Тайнствената жена да се предлага на няколко търга под различна форма. И всичките са били все такива, изключителна изработка. Обичам да си държа една в магазина. Тази характерна рокля е запазената марка на Тайнствената жена. По нея се разпознава.

– Така ли – отрони Алекс, като вниманието му беше съсредоточено върху Джакс.

– Да – въздъхна Мери. – Не са много ценителите, които се интересуват от нея, но аз не мога да се въздържа да не си осигурявам винаги по една за магазина.

– И защо не я колекционират? – попита Алекс.

– Ами сигурно защото за нея се знае малко. За другите си експонати мога да ви разказвам дълго, а за нейните способности дори аз не знам много.

– Нейните способности ли? – изгледа я от упор Джакс.

– Ами да. Не се знае дали е вълшебница, или магьосница, която се занимава с бяла магия или пък с друг вид тайнствена магия. Точно затова я наричат Тайнствената жена. Винаги мога да я позная – по роклята и по дългата коса. Никога не съм срещала да я наричат по друг начин – освен от хора, които не я познават.

– Как изобщо може някой да я познава? – попита Джакс, вече очевидно разпалена.

Жената благоговейно взе статуйката от ръцете на Джакс.

– За тази фигурка се говори в някои много древни книги. Изключително древни и от различни източници. Макар във всяка от книгите да изглежда малко или повече различна, винаги я описват с тази рокля. – Мери обходи с пръст деколтето й. – Неизменно бяла и с четвъртито деколте. Така познавам, че е Тайнствената жена, когато я видя. Тя е много специална.

– Защо? – попита Алекс, погълнат от разказа й.

Доволна от заинтригуваните клиенти, жената се усмихна по-широко.

– Ами нали е тайнствена. Никой не знае какъв е произходът й, коя е. И както казах, никой не е наясно със способностите й. Но едно е сигурно – силата й е безспорна.

– Откъде знаете, че изобщо има някаква сила? – попита Алекс. – Може би на рисунките е била изобразена кралица, известна за времето си – светица, покровителка на изкуството, нещо такова.

– Алекс, нека да тръгваме – примоли се Джакс.

Мери говореше и не я чу.

– Малкото, което се знае от древните книги, е повърхностно, но все пак се намеква, че е притежавала огромна сила, макар да не се уточнява каква точно. В някои преводи си личи благоговение към нея, други посочват, че е вдъхвала неимоверен страх. – Мери въздъхна. – Наистина е жена, забулена в мистерия. – Усмивката й се върна на устните. – Но притежава магия.

– Не разбирам по какво съдите – не се отказваше Алекс.

Жената се вторачи в очите му и остана така известно време.

– По това, че хората се страхуват от нея. Имам клиенти, които събират всякакви видове фигурки – дори и най-страховитите магьосници. Малцина сред тях обаче искат нея за колекциите си.

– Глупави суеверия – подметна Алекс. – Ако не знаят нищо за нея, от къде на къде ще се страхуват?

Жената сви рамене.

– Не знам. Да ви кажа право, на мен лично ми е любимка. – Погледна гордо статуйката, докато я въртеше в ръцете си. – Откакто притежавам този магазин, Тайнствената жена винаги ми е била любимката.

Най-сетне се сепна и вдигна фигурката пред двамата си клиенти.

– Бихте ли искали да имате Тайнствената жена в живота си?

Пребледняла, Джакс извърна глава.

Алекс вече имаше тайнствена жена в живота си, но не го каза на глас.

– Може би друг път.

Жената се усмихна тъжно.

– Разбирам. Мнозина се страхуват от нея.

– Аз не се страхувам – защити се Алекс.

– Добре. – Собственичката остави фигурката на лавицата, където я осветявайте миниатюрен сноп светлина. Тайнствената жена има нужда от приятели в този свят днес.

– Алекс, искам да си вървим – прошепна Джакс пак, този път по-настойчиво.

Алекс постави ръка на гърба й, за да я успокои, да й покаже, че я е чул.

– Ами, благодаря, но трябва да тръгваме. Алекс се затича, за да настигне Джакс.

– Какво има? – попита той, надвесен над нея. Тя не му отговори, а продължи да крачи бързо по коридора.

– Не ми се говори за това.

– Джакс, какво има? Добре ли си?

– Не, не съм. Ужасно място.

– Какво имаш предвид?

– Всичко е изкривено и опорочено, но на места успях да доловя привидението на първоначалните обекти.

– Добре, но защо допускаш това да те ядоса толкова?

– Това, че те ползват външните белези, но не и човечността зад тях. Става дума за грешни неща. Никое от нещата, които видях тук, не се интересува от живота зад магията. Имат магьосник, размахал глупава пръчка, за да вдигне във въздуха куче, докато истински магьосник би докоснал по-скоро страдащ човек и би премахнал товара от сърцето му. А чук какво? Хората са превърнати в трофеи за показ.

– Но това е безобидно, Джакс. Това са просто фигурки за украшение.

– Не са само това.

– А какво са тогава?

Тя се закова на място и извърна поглед към него, сякаш го молеше не просто за разбиране, а за собствения си живот.

– Нима не разбираш, Алекс? Не виждаш ли какво е загубено? Можеш ли изобщо да си представиш чудото на онова, което е било? Хората тук не го помнят, но в същото време не могат и да забравят. След цялото това време светът продължава да копнее за това, продължава да страда по изгубеното. Това е такава забележителна, великолепна, величествена част от живота, че си я искат обратно, макар да са забравили за какво точно става въпрос.

– Но това е минало. Ако наистина е изгубена, както казваш, какво значение би могла да има в живота днес? Ние сме каквито сме.

Тя се потупа с пръст в гърдите.

– Какво значение има ли? Ами с моя свят ще се случи същото. Това ще ни сполети и нас. Ще изгубим всичко, точно както хората тук са загубили всичко. Чудото, което липсва на този свят, ние го имаме, ала ще го изгубим, защото шепа хора искат да се сдобият с власт. Всичко, което имаме, ще ни бъде отнето. Всичко ще бъде унищожено с цената на милиони животи само и само тези неколцина да се докопат до властта.

Беше потресаващо да усети болката в гласа й, да види мъката в погледа й.

Алекс покри с длан шията и отстрани и с палец отри една сълза, изтърколила се надолу по бузата.

Когато сълзата бе последвана от още една и после от още една, той свърна към една ниша в стената и придърпа Джакс в прегръдките си.

Веднъж отпуснала се на сигурно място, тя избухна в плач. Той я притисна плътно към себе си, докато тя ридаеше кротко.

Алекс огледа коридора, където посетители те сновяха напред-назад, всеки по своите си дела. Повечето изобщо не забелязаха Алекс и Джакс. А тези, които ги мярнаха, ги вземаха за двойка, която се прегръща по ъглите – не толкова рядко срещана гледка в един мол. Преминаващите бяха достатъчно учтиви, за да не зяпат неприлично.

– Чуй ме, Джакс – каза той тихо, но категорично. – Тези, срещу които се бориш, са дошли тук, защото искат нещо. Ние няма да им позволим да го получат. Ще ги спрем, за да дадем шанс на хората от твоя свят.

– Ти не ги познаваш, Алекс – изхлипа тя. – Дори не мога да ти опиша за какви жестоки хора става въпрос. Ако не разберем какво търсят, хората в моя свят ще изгубят всичко. Аз съм единствената, която няма власт тук.

Той я погали по главата.

– Ще ги спрем, Джакс. Нали затова си тук. Нали затова ме намери. Ще ги спрем. Няма да те оставя сама с това. Ще ти помогна. Ще ги спрем.

– Чувствам се толкова самотна, толкова ми е мъчно за дома… а няма как да се прибера.

– Знам – прошепна той, без да я пуска от прегръдката си.

Пръстите й постепенно се вкопчиха в якето му, сграбчиха плата в юмруци.

– Съжалявам – рече тя през сълзи, – прости ми.

– Няма за какво да съжаляваш.

– Напротив, има. Толкова много хора зависят от мен. Толкова много хора разчитат да съм силна. Изпитвам ужас да не ги подведа и разочаровам.

Алекс се усмихна, въпреки че сърцето му се късаше от мъка да я гледа как страда.

– Джакс, ако трябваше да избера една дума, с която да те опиша, никога не бих избрал „слаба“. – Тя като че се поуспокои, той я погали по гърба. – Ще го измислим някак. Ще ги спрем. Каквото и да са намислили, ще им попречим, обещавам ти.

Тя кимна, сгушена в него, спокойна, че е точно там в този момент, спокойна, че е в прегръдките му. Изпитваше облекчение, че поне за миг може да забрави за този тъй враждебен към нея свят.

Нещо в положението на тялото й му подсказа, че не е свикнала да получава такъв вид утеха и закрила, че никога не се е облягала на рамото на приятел, че никой не е обгръщал раменете й в жест на съпричастие.

Някак си разбра също и че тя не е свикнала да демонстрира слабост под каквато и да било форма. Не можеше да си представи каква сила е нужна, за да попаднеш на друга планета, да знаеш, че не можеш да се върнеш у дома и да съумееш да запазиш обичайното си хладнокръвие. Алекс не знаеше колко време би му се удало да запази самообладание при такъв стрес.

– Благодаря ти, Алекс, задето си силен, задето ми напомни да бъда силна.

– Нали за това са приятелите – да бъдат силни вместо теб, докато намериш собствената си сила.

– Мисля, че досега не съм имала истински приятел.

– Така ли? – Щом тя поклати глава, без да се отделя от него, той рече: – Е, сега вече имаш. Понякога един е напълно достатъчен.

След известна пауза той додаде:

– Чуй сега, какво ще кажеш да те запозная с бъдещата ти свекърва?

Думите му я накараха да се засмее. Смехът й бе прекрасен, както всичко останало около нея.

– Добре – подсмръкна тя. – Да вървим да видим мама.

27

БЕШЕ РАНЕН СЛЕДОБЕД, когато пристигнаха в „Майката на розите“ в старото крило на ордена. Както си му беше навикът, Алекс намери място за паркиране на баира, най-отгоре на една уличка, за да може, ако не запали, да пусне колата по инерция. Мястото беше на няколко преки от болницата.

Завъртя гумите към бордюра, дръпна ръчната и се обърна към Джакс.

– Там не пускат с оръжия.

– Няма да видят ножа ми.

– Не е нужно да го видят. Имат технология, която намира метал. Машината ще се разпиши, ако сме въоръжени.

Джакс въздъхна.

– И ние имаме начини да улавяме оръжия.

– Ще трябва да си оставя пистолета тук. А ти – ножа.

– Ножовете – поправи го тя.

– Колко ножа носиш?

– Три.

– Е, ще трябва да ги оставиш и трите.

Идеята не й се понрави ни най-малко.

– Без ножовете си не мога да защитавам нито теб, нито себе си.

– Разбирам, но за да ни пуснат да видим майка ми, трябва да минем през детектор. Ако задействаме алармата, няма да ни пуснат. Точка по въпроса. Още повече, че ако видят що за нож носиш, определено ще си имаме неприятности, от каквито точно в момента ни най-малко не се нуждаем.