Законът на деветките (Unknown) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 2)

Всъщност осъзнатостта й за него бе най-впечатляваща. Тя наблюдаваше хората по коридорите, всеки един от тях, без да се взира директно в тях. Следеше ги с крайчеца на окото си, преценяваше ги, проверяваше, сякаш за да види на какво разстояние е всеки един от тях спрямо нея и дали представлява заплаха.

– Определен човек ли търсиш? – не се стърпя той.

– Да – отвърна тя, потънала в мислите си.

– Кого?

– Друг вид човешко същество.

В следващия миг Алекс я дръпна зад ъгъла и я залепи за стената. Не бе имал намерение да бъде толкова груб, но шокът от тези думи отприщи в него импулс да действа незабавно.

– Какво каза? – рече той през зъби.

Стисна я за левия лакът с дясната си ръка. Картината бе помежду им. Лявата му ръка бе пред гръкляна й, пръстите му стискаха рамото й. Ако понечеше да натисне, можеше да й прекърши врата.

Тя го гледаше, без да трепне.

– Казах, че търся друг вид човешко същество. А сега ти предлагам да размислиш какво правиш и внимателно да ме пуснеш. Не прави прибързани движения или ще ти прережа гърлото, а няма да ми е никак приятно. Аз съм на твоя страна, Алекс.

Алекс се намръщи, след което, усетил бодване, осъзна, че тя наистина държи острието на ножа си опряно под брадата му. Нямаше представа откъде се е появил ножът. Не можеше да си обясни как го е извадила толкова бързо. Във всеки случай знаеше, че тя не се шегува.

Освен това нямаше представа кой от двамата ще надделее над другия, ако се стигне дотам. Той беше бърз, но нямаше никакво намерение, и никога не бе имал, да я нарани. Просто искаше да я озапти.

Започна бавно да отпуска хватката си.

– Майка ми използва същия израз преди няколко дни.

– Е, и?

– Тя е в психиатрична клиника. Когато й отидох на свиждане, тя ми каза да бягам и да се крия, преди да ме хванат. Когато я попитах кой ме гони, тя отвърна: „друг вид човешко същество“. После дойде информацията за онези двама убити полицаи. По телевизията казаха, че са намерени с пречупени вратове. Майка ми каза: „Те чупят вратовете на хората.“ После потъна обратно в своя си свят. Оттогава не е говорила. Ще минат седмици, докато проговори пак.

Джакс съчувствено стисна ръката му.

– Съжалявам за майка ти, Алекс.

Той се озърна, за да види дали някой не ги гледа. Никой не им обръщаше внимание. Навярно минувачите ги мислеха за двама влюбени, които си нашепват мили думи един на друг.

Кръвта му бе кипнала и въпреки успокояващия й глас и нежното й докосване му бе трудно да дойде на себе си. Насила отпусна стиснатата си челюст.

Нещо помежду им току-що се бе променило, при това в доста сериозна насока. Той бе сигурен, че тя също го усеща.

– Искам да знам как така изрече същите думи, които чух от устата на лудата ми майка. Искам да ми отговориш на този въпрос.

Тя се вторачи в очите му от сантиметри разстояние.

– Точно затова съм тук, Алекс.

ВРАТАТА НА „РИДЖЪНТ ТРИЛ“, облицована с мека черна кожа, се затвори тихо зад тях. В сумрачния ресторант нямаше прозорци. Салонната управителка – ефирна фея с нежен шал, който се вееше подире й – ги поведе към спокойното сепаре, което Алекс хареса. С изключение на две по-възрастни дами в средата на помещението, под цилиндричен полилей, пръскащ приглушена светлина, ресторантът беше празен.

Празен или не, Алекс не искаше да седи с гръб към залата. Имаше чувството, че Джакс си мисли същото.

Двамата се настаниха в сепарето един до друг, опрели гръб в стената.

Подплатените, меки златисти стени, плюшените столове, пъстрите сини килими и кремавите покривки превръщаха ресторанта в тихо и спокойно убежище. Позицията им в дъното им вдъхваше сигурност.

След като управителката им донесе менютата и се оттегли, а сервитьорът напълни чашите им с вода, Джакс се огледа още веднъж, преди да проговори.

– Виж, Алекс, никак няма да е лесно за обясняване. Сложно е и в момента не разполагам с достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Трябва да ми се довериш.

Алекс не беше точно в благосклонно настроение.

– Защо да ти се доверявам?

Тя се усмихна.

– Защото може да се окаже, че съм единствената, която може да предотврати чупенето и на твоя врат.

– От кого?

Тя кимна към навитите платна на пейката от другата му страна.

– От хората, които сториха това е картините ти.

Той сбърчи чело.

– Откъде знаеш за това?

Джакс сведе поглед върху скръстените си ръце.

– Видяхме го, докато го извършваше.

– Видяхте го? Кои „вие“?

– Опитвахме се да погледнем през огледалото в галерията на господин Мартин. Искахме да те намерим.

– Къде бяхте, докато „гледахте“ в огледалото?

– Моля те, Алекс, просто ме изслушай. Нямам време да ти обяснявам всичките тези подробности. Става ли?

Алекс въздъхна дълбоко и се примири.

– Добре.

– Знам, че нещата, които ти казвам, може да ти звучат невъзможни, но се кълна, че говоря истината. Не затваряй съзнанието си за онова, което лежи отвъд настоящото ти разбиране. Понякога хората изобретяват или откриват неща, които разширяват познанията им дотолкова, че приемат за възможни неща, които само преди ден са им се стрували невъзможни. И в този случай се касае за нещо такова.

– Имаш предвид нещо от сорта на това, че никой не е вярвал, че хората ще носят миниатюрни телефони в джобовете си, без да се налага да са свързани с жици.

Аналогията му я обърка.

– Да, нещо такова. – Върна се към въпроса. – Надявам се един ден да ти помогна да осмислиш положението по-добре. Засега те моля просто да бъдеш отворен за новото.

Алекс бавно въртеше столчето на чашата с вода между пръстите си, вторачен в бучката лед, която оставаше на мястото си, докато чашата се движеше.

– Та, значи, казваше, че си ме търсила.

Джакс кимна.

– Знаех, че имаш връзка с галерията. Така разбрах, че ще си тук днес. Трябваше да побързам, за да те засека. Тъй като се наложи да бързаме, не можахме да се подготвим както трябва, поради което нямам много време.

Алекс отри лицето си с длан. Започваше да го гложди чувството, че някой го взема за глупак.

– Трябва ти стая при майка ми.

– Мислиш, че се шегувам ли? – Тя го изгледа изпепеляващо сериозно. – Нямаш представа колко трудно е за мен всичко това. Нямаш представа през какво трябваше да премина рисковете, които предприех, за да дойда тук.

Тя стисна зъби и преглътна, като се опитваше да запази тона си спокоен.

– Не е шега, Алекс. Не знаеш колко ме е страх, колко изгубена се чувствам тук, колко изпълнена с ужас.

– Съжалявам, Джакс. – Алекс отвърна поглед от болката в очите й и отпи глътка вода. – Но не си сама. Кажи ми какво става?

Тя въздъхна, за да се успокои.

– Ще се постарая, но трябва да разбереш, че засега просто не мога да ти кажа всичко. Не само защото нямам достатъчно време, за да ти обяснявам, а и защото не си готов да го чуеш. Още по-лошото е, че ние сме в мрак относно голяма част от себе си.

– Кои сте тези „вие“, които непрекъснато споменаваш?

Тя вдигна гарда.

– Мои приятели.

– Приятели.

– Работим от години – кимна тя. – Опитваме се да разберем какво става. Те ми помогнаха да дойда до тук.

– Да дойдеш тук от къде?

– От там, където живея.

Увъртането й не му се понрави, но реши, че няма лошо просто да остави нещата така засега.

– Продължавай.

– Накрая стигнахме до момент, когато преценихме, че ще стане, и въпреки риска пробвахме, но все още не знаем как да стане така, че наистина да се получи. За разлика от другите.

– Искаш да кажеш, сте се пробвали да стигнете до тук, където живея аз, от там, където вие живеете.

– Да.

– Какво щеше да се случи, ако не бяхте направили нещата както трябва, ако не се беше получило?

Тя го изгледа продължително.

– Тогава щях да се изгубя за цяла вечност на едно много ужасно място.

По напрежението, изписано на лицето й, той осъзна реално заплахата – поне от нейна гледна точка, и колко плашеща е за нея мисълта за евентуален провал. Предвид наблюдението му, че тази жена не се плаши лесно, думите й го сепнаха.

Тъкмо се канеше да я пита пак кои са останалите от екипа й, когато сервитьорката се появи на масата и им се усмихна топло.

– Да ви предложа нещо за пиене? Чаша вино?

– Един горещ чай би ми се отразил прекрасно – отвърна Джакс.

Тонът на тази простичка молба разкри колко е уморена всъщност и колко близо е до ръба на силите си.

– За мен вода. Дамата не разполага с много време. Бихме искали да поръчаме. – Докато взимаше менюто, се обърна към Джакс. – Какво предпочиташ? Пилешко? Телешко? Салата?

– Няма значение. Каквото избереш за себе си.

Беше ясно, че храната не й е приоритет, затова Алекс поръча две салати с пилешко.

Щом сервитьорката се отдалечи, телефонът на Алекс звънна. Той инстинктивно помоли Джакс да го извини, докато вадеше апарата от джоба си.

– Ало, Алекс слуша.

Хрумна му, че може би господин Мартин звъни, за да му каже, че е размислил. Но в слушалката се чу гъргорене. Изпълнен с напрежение, разчленен вой оформи нещо като: „Тя е тук. Тя е тук.“ Отвъд пукота се чуха шепоти и приглушени стенания, сякаш дошли от друг свят.

И тогава Алекс различи някъде във фона и своето име.

Джакс се наведе напред.

– Какво има?

Понечи да затвори и да я излъже, че всичко е наред, но поради някаква причина реши да й даде да чуе. Долепи телефона си до ухото й.

Тя се надвеси още по-напред, заслуша се.

Внезапно пребледня като платно.

– Добри духове – прошепна на себе си, – те знаят, че съм тук.

– Моля? Познато ли ти е това?

Обзета от паника, тя го погледна облещена, без да може да се откъсне от звуците.

– Спри го.

Алекс взе телефона и затвори.

– Следят те с това.

– Следят ме?

Все още мъртвешки бледа, тя продължи:

– От другата страна.

– От другата страна на какво?

Докато погледът й блуждаеше, Алекс прекъсна връзката. После, преди да го прибере в джоба си, ей така, за всеки случай, махна батерията и я прибра в друг джоб.

Сервитьорката се появи и постави пред Джакс порцеланова чаша и чайник с гореща вода, заедно с кошничка, пълна с пакетчета чай.

След като момичето се отдалечи, Джакс напълни чашата си с гореща вода. Ръцете й трепереха.

Остана така, вторачена в чашата, разтреперана. Известно време седя, без да мърда, сякаш горещата течност можеше да й даде отговор или да направи нещо.

Накрая вдигна чашата, поднесе я пред лицето си и надникна във водата. После върна чашата на мястото й.

Джакс отпусна ръце в скута си. Сбърчи чело, едва преглъщайки сълзите си.

– Какво има? – попита тя.

За жена, хладнокръвно опряла нож в гърлото му, когато я долепи до стената, сега тя изглеждаше доста разстроена.

– Как правиш така, че чаят да действа? – попита тя съкрушена, на ръба на нервите си.

– Чаят да действа? Какво имаш предвид? – остана изумен от въпроса й Алекс.

– Никога не съм си представяла, че ще е толкова трудно – каза тя повече на себе си.

– Чая ли имаш предвид?

Тя смачка салфетката си на топка, докато с усилие се опитваше да преглътне сълзите си.

– Всичко. – Тя преглътна, после с усилие намери гласа си. – Моля те, Алекс. Искам чай, но не знам как става.

Искреното й объркване изпълни сърцето му с болка. Не можеше да повярва, че тази жена може да изглежда тъй безпомощна. Нещо я тласкаше към ръба.

Той внимателно докосна опакото на дланта й.

– Всичко е наред, Джакс. Не позволявай да се скапваш. Аз ще ти помогна.

Той взе едно пакетче чай от кошничката, разкъса хартиената опаковка. Вдигна пакетчето за хартиената дръжка в единия край на конеца.

– Виждаш ли? Чаят е вътре, в пакетчето. – Погледът й проследи пакетчето чай, докато той го пускаше в горещата вода, оставяйки конеца да увисне отвън. – Просто го оставяш малко да покисне и чаят е готов.

Тя се наведе и надзърна в чашата. Докато наблюдаваше, водата потъмня.

Внезапната усмивка прогони сълзите й. Заприлича му на дете, видяло фокус за пръв път в живота си.

– Така ли става? Само това ли правиш?

Алекс кимна.

– Аха. Явно там, където живееш, нямате чай в пакетчета.

Тя поклати глава.

– Там е много различно.

– Там ти харесва повече, нали?

Не й беше нужно да мисли дълго.

– Да. Въпреки проблемите там е моят дом. Мисля, че и на теб ще ти хареса.

– Какво те кара да мислиш така?

Тя протегна ръка и погали нежно с пръсти картината.

– Ти рисуваш такива места. Ти рисуваш красотата. – Погледна го пак. – Това ще ми помогне да убедя другите.

– Какво да ги убедиш?

– Да повярват на избора ми.

– Кои са другите, Джакс.

– Другите като мен.

– Те живеят там, на това, другото място? Където живееш ти?

– Да. Помниш ли двамата мъже, когато с теб се видяхме за пръв път? – попита тя, сякаш сменила темата. – Онези двамата, дето ги задържаха полицаите?

– Пиратите – кимна Алекс. – Познаваш ли ги?

– Да. Те бяха друг вид човешки същества. Различни от теб. Различни от майка ти. Освен другото те ще прекършат врата на всеки, който се изпречи на пътя им. Точно от тях се страхува майка ти.

– Какво имаш предвид, ще…?

Сервитьорката донесе две чинии.

– Помолих ги да побързат, след като нямате много време…

– Благодаря – усмихна се искрено Джакс.

След като момичето се отдалечи да си върши работата, Алекс се върна на въпроса.

– Та какво имаш предвид…?

– Трябва ли да направя нещо с това, за да го ям? – Тя вдигна глава от салатата. – Има ли нещо, което се налага да направя предварително?

Алекс взе вилицата.

– Не, просто бодеш. – Боцна парче пилешко с вилицата. – Месото е нарязано, така че не ти се налага да използваш дори нож. – В следващия миг осъзна, че не би й било никакъв проблем да използва нож.

Хапна, за да й покаже как става.

Тя се усмихна.

– Благодаря ти, Алекс, задето си толкова търпелив. Задето разбираш, че тук е нужно търпение.

Само да знаеше колко припряно му е отвътре, но не искаше да я притиска.

– Защо?

– Защото ако трябваше да ти кажа всичко веднага, нямаше да ми повярваш, а трябва да ми повярваш. От друга страна обаче, времето се изплъзва между пръстите ми, така че трябва да ти разкажа поне част.

Алекс едва сдържа усмивката си при мисълта за странния танц, който ги увличаше, как и двамата се стараеха да не припират другия.

– Джакс, откъде майка ми знае тези неща… за другия вид човешко същество, за хората, които чупят вратове?

– Мисля, че донякъде се дължи на това, че се опитахме да я предупредим.

– За какво?

– Че я преследват. Но не успяхме да стигнем до тук. Другите ни изпревариха. Те идват тук от известно време. Опитахме се да я предупредим през огледала, но те явно са се добрали до нея. Опитахме се да предупредим и теб.

Алекс усети как косъмчетата по тила му настръхват.

– Дядо ми показа някакви документи за наследство. Те имат ли нещо общо с хората, за които сте се опитали да предупредите майка ми?

Остана вторачена в чинията си известно време, преди да отговори.

– Засега знаем само, че има ужасно опасни хора, които са намислили нещо. Все още не сме успели да напаснем пъзела.

Алекс не остана доволен от отговора.

– Дядо ми каза, че наследството трябвало да получи баща ми на двайсет и седмия си рожден ден, но тъй като той починал преди това, го получила майка ми. Тя обаче била вкарани и лудница, преди да навърши двайсет и седем. Струва ми се логично това наследство да е свързано по някакъв начин със случилото се с нея.

– Не знам, възможно е. Съжалявам, че не успяхме да й помогнем, Алекс. Съжалявам, че семейството ти премина през толкова неприятности.

Известно време Алекс продължи да яде в мълчание.

– Дядо ми Бен казва, че всичкото главоболие идва от седмицата – от седмицата в двайсет и седем.

– Седмицата ли? Та това е лудост.

– И аз така си помислих.

Тя поклати глава.

– Седмицата. Как изобщо е могло да му хрумне подобно нещо? Деветката е.

Вилицата на Алекс с набодено върху нея парче пилешко застина на средата на пътя към устата му.

– Моля?

– Свързано е с деветката. Не е седмицата в двайсет и седем, ами е деветката. Две плюс седем. Девет. Деветките дават тласък.

– Нищо не разбирам. Аз съм бил на девет. Както и баща ми. И майка ми. Всички сме били на осемнайсет. Едно плюс осем в осемнайсет прави девет, точно както две плюс седем и двайсет и седем прави девет.

Алекс не можеше да повярва, че спори по такъв въпрос.

Джакс поклати глава.

– Да, но деветката и осемнайсетката са първо и второ проявление на девет. Двайсет и седем е третата деветка. Важна е третата.

Алекс я изгледа.

– Третата деветка.

Тя кимна.

– Точно така. Тройките са основни числа – заклинания с тройки и прочие.

– Заклинания с… – невярващо примигна Алекс.

– Тройката е основен компонент на деветката. Множителят. – Джакс размаха вилицата си, все едно искаше да каже, че се подразбира от само себе си. – Именно затова ключовият момент е двайсет и седем – третата деветка. Нарича се Законът на деветките.

– Законът на деветките – повтори Алекс, без да откъсва поглед от нея. – Сигурно се шегуваш.

– По-лесно е, отколкото чая.

– Позволи ми да не се съглася.

Жената вярваше в нумерологията. Алекс си помисли, че би трябвало Бен да седи тук и да участва в този разговор.

Алекс не вярваше, че едно число може да има някакво значение. Хрумна му нещо. Беше му изключително неприятно да го спомене.

– Роден съм на девети септември. Деветият месец, деветият ден, в девет вечерта.

– За да бъдем точни, роден си девет минути след девет.

Между плешките му пропълзя ледена тръпка, която се качи нагоре към тила.

– Откъде знаеш?

– Проверихме. – Тя сръбна от чая, като го наблюдаваше над ръба на чашата.

– Какво друго знаете за мен?

– Ами, не си помниш сънищата.

Алекс помръкна още повече.

– Откъде знаете това, да му се не види?

– Ти си Рал – сви рамене тя. – Мъжете от рода Рал не си помнят сънищата.

– Какво знаеш за мъжете от рода Рал? Там, откъдето идваш, има ли Рал?

– Не – отвърна някак тъжно тя. – Там, откъдето идвам, династията Рал отдавна е отмряла.

– Виж, Джакс, започвам съвсем да се обърквам. – Въздържа се да използва по-силна дума. – Караш ме да си мисля за теб неща, които наистина бих предпочел да не мисля. – Започваше да подозира, че тя не е с всичкия си… или че той не е. – Защо не внесеш повече яснота?

– Не съм от твоя свят – отсече тя и го погледна в очите. – Аз съм различен от теб вид човешко същество.

АЛЕКС ОСТАНА ВТОРАЧЕН В НЕЯ.

– Искаш да кажеш, че си извънземно. От Марс примерно или нещо такова.

Лицето й помръкна.

– Не знам точно какво е Марс, но тонът ти е красноречив. Не се шегувам. Рискувах живота си, за да дойда тук.

– Рискувала си живота си сега?

– Това не е твоя грижа.

– А кое е моя грижа?

– Че има хора от моя свят, опасни хора, които са тръгнали да те преследват по причини, които все още не можем да си изясним. Не искам да се окажеш неподготвен.

Алекс се зачуди как ли се подготвя човек за хора от други измерения или време, или зоната на здрача, или кой знае какво… не можеше да си представи какво и кой би хукнал да го преследва.

Алекс бутна с вилицата си парче пилешко, докато обмисляше думите й. Ако в погледа й би могла да се прокрадне деловитост, то в момента тя го гледаше точно така.

И все пак просто не можеше да се накара да приеме на сериозно приказките за пришълци от други светове. Глождеше го мисълта, че това, за което се бе притеснявал цял живот, бе започнало да се случва – той полудяваше също като майка си. Знаеше, че тя вярва в нереални неща.

Прогони тези мисли. Не, не е луд. Джакс си е съвсем истинска. Всъщност за него звучеше по-смислено да вярва, че тя е луда. Но въпреки абсурдната история, която му разказа, някак не му приличаше на луда.

Дори да не можеше да повярва, че жената до него е пришълец от друг свят, явно нещо се случваше, при това съвсем не безобидно. А направо дяволски сериозно, ако трябваше да й вярва.

Искаше му се да я попита как точно е пътувала от онзи, другия свят, но размисли и се върна в изходна позиция.

– Слушам те.

Тя сръбна от чая.

– Някой ровичка.

– В семейството ми ли?

– Да.

– Защо?

– Най-вероятно защото фамилията ти е Рал. Смятаме, че освен ако нямаш деца, ще си последният от рода Рал.

– Значи според теб някой се интересува от рода Рал?

– Ако мога да изразя предположение, бих казала, че е възможно да са убили баща ти, за да не допуснат да стане на двайсет и седем.

– Баща ми е загинал при катастрофа. Не става въпрос за убийство.

– Не съм убедена – повдигна вежда Джакс. – Помисли си, ако онзи ден камионът те бе блъснал, нямаше ли да прилича на катастрофа?

– Да не би да намекваш, че е било нарочно? Че онези мъже са възнамерявали да ме убият? Защо?

Тя се облегна назад и въздъхна, после махна с ръка, за да прогони предположението.

– Просто казвам, че ако се бяха опитали да те убият, можеше да прилича на пътен инцидент, не си ли съгласен?

Той бодна парченце пилешко, в главата му изплува споменът за убийствения поглед на брадатия от камиона. Джакс продължаваше да го гледа.

– Защо тези хора проявяват такъв интерес към рода Рал? – Не сме съвсем сигурни. Както ти казах, не разбираме изцяло мотивите им, нито знаем какво точно се случва.

Тя явно не беше сигурна за доста неща. Алекс не знаеше дали да й вярва, когато твърдеше, че се намира като в мрак, но реши, че след като е преценила да не му казва всичко, явно има причина да е така, затова я остави.

Джакс се намести и продължи.

– Докато бях малка, някои хора започнаха да получават сигнали, че нещо се случва, нещо нечестиво. Започнаха да разнищват различни версии, да следят хора, да ги шпионират и с течение на времето едно нещо доведе до друго. Така се установи, че майка ти е в опасност. Опитаха се да й помогнат. В крайна сметка се оказа, че няма да успеят. Не разполагаха с достатъчно информация.

– След като двайсет и седем е толкова важно заради Закона на деветките и прочие – прекъсна я Алекс, – тогава защо тези опасни хора не са направили нищо на дядо ми Бен. Той също е Рал.

Разказът й бе съшит с твърде много бели конци. Той размаха вилицата си за повече убедителност.

– Или пък, като стана дума, защо не са преследвали предишните поколения?

– Някои от приятелите ми са на мнение, че онези хора просто не са успели да се доберат до тук по-рано.

– Ти обаче си на друго мнение, така ли?

Тя кимна с неохота.

– Според мен важни елементи от пророчеството не са се били случили. Било е твърде скоро. До този момент е било грешното време и грешният Рал, за да се осъществи пророчеството.

– Не вярвам на гадания и подобни.

– Може и да си прав – сви рамене тя – и те наистина да са си внушили някаква безпочвена, налудничава идея. Едва ли ще са първите, предприели действия, подтиквани от тотална заблуда.

– Вярно е – съгласи се той, без да е очаквал подобен отговор от нейна страна.

– Каквито и да са били причините, преди известно време те намериха начин да дойдат до тук. Това са хора, които в моя свят убиват за идеите си.

Алекс пак се сети за камиона, който едва не ги уби. За двамата мъртви полицаи, намерени с пречупени вратове. Думите на майка му прозвучаха в главата му: „Те пречупват вратовете на хората.“

Не му се искаше да задава въпроса от страх да не придаде повече значимост на материя, която не заслужаваше това, но не успя да се въздържи.

– Какво казва пророчеството?

Тя огледа празното помещение, за да провери дали наблизо има някого. Двете жени вече бяха платили сметката и си бяха тръгнали. Сервитьорката беше далеч, застанала с гръб към тях, сгъваше купчина черни салфетки за вечерята.

Джакс се наведе напред и сниши глас.

– Основното в пророчеството е, че само роден в този свят има шанс да спаси нашия свят.

Той преглътна язвителната забележка и вместо това попита:

– От какво да го спаси?

– Може би от тези хора, които идват тук, за да направят всичко възможно пророчеството да не се осъществи.

– Звучи ми като куче, което си гони опашката – рече той.

Тя разпери ръце в многозначителен жест.

– Доколкото ни е известно, е твърде възможно те да не вярват, че ти си част от пророчеството. Може би искат от теб нещо друго.

– Но според теб аз съм замесен по някакъв начин.

Преди да го погледне, тя отпусна пръсти върху огряно от слънцето петънце на картината до нея.

– Ти може да живееш в този свят, да си част от него, но имаш връзки, макар и не дотам съществени, и с нашия свят. Доказа го, като нарисува това място, което аз познавам.

Или поне тя така си мислеше.

– Може би просто прилича на място, което познаваш.

Тя не каза нищо, но погледът, с който го удостои, бе повече от красноречив.

Алекс прокара пръсти през косата си.

– Твоят свят, моят свят. Джакс, надявам се разбираш, че когато направя равносметка на чутото и казаното, не мога да повярвам съвсем на това, което ми разказваш.

– Знам. Не можах да повярвам, когато за пръв път дойдох тук и видях тези огромни метални неща, дето се носят из въздуха, карети, които се движат без коне, десетки неща, които за мен са невъзможни. Не ми е лесно да побера всичко това в главата си. И на теб няма да ти е лесно, Алекс, но не знам друг начин, ако искаме да се опитаме да спасим нашия свят.

Той се почувства така, сякаш току-що зърна лъч светлина през вратата, открехната от нея. Според него това бе мисия на отчаянието. Тя искаше от него да й помогне да спаси нейния свят.

Той не бе убеден, че съзнателно му позволи да надникне в намеренията й, макар и за кратко. Вместо да се опита да полюбопитства и да се взира в процепа, с което да я провокира да затръшне вратата под носа му, той помоли за друго с надеждата да я накара да се почувства по-спокойна.

– С какво твоят свят е по-различен от моя? Там няма самолети, автомобили и технологии?

Ако не седеше до жена, на чието изражение бе изписана самата сериозност, той едва ли би задал подобен въпрос, без да избухне в смях.

– Какво прави хората там, включително и теб, различни човешки същества?

– В този свят няма магия – без следа от шега пророни тя.

– Тоест искаш да кажеш, че в твоя свят има магия? Истинска магия?

– Да.

– И си я виждала? Виждала си истинска магия?

Тя се вгледа в очите му за момент, преди на устните й да се появи едва доловима, но страховита усмивка.

– Освен другите си способности аз съм и магьосница.

– Магьосница, която не може да си направи чай.

– Магьосница, която в моя свят може да направи доста повече от чай.

– Но не и тук?

– Не – призна накрая тя, а заплашителната й усмивка изчезна. – Не и тук. Това е свят без магия. Тук аз нямам сила.

Стори му се доста удобно.

– Ами, значи, произхождаме от два коренно различни свята.

– Не чак толкова – отвърна Джакс с тон, който сякаш се опитваше да звучи успокоително.

Алекс огледа спокойното й лице.

– Тук няма магия. Ти твърдиш, че в твоя свят има. Нима е възможно двата свята да са по-различни?

– Наистина не са. Да, при нас има магия, но в известен смисъл това се отнася и за вас. Просто се проявява по различен начин. Вие правите същото, което и ние, просто по различен начин.

– Например?

– Ами това нещо в джоба ти.

– Телефонът?

Тя кимна, приведе се напред и извади нещо от джоба до кръста си. Извади черна книжка.

– Това е дневник на пътуването. Действа почти като телефона, на който получаваш съобщения. Използваме го, за да получаваме съобщения от хора и да ги предаваме на други. Пиша в дневника и посредством магия думите се появяват в същия момент в другата книжка от двойката. Ти изговаряш думи в своя телефон, а те се чуват някъде другаде. Аз съм свикнала да пиша съобщения, не да ги изговарям. Но ти също можеш да използваш телефона си като дневник на пътуването, да направиш така, че думите да се изписват, нали?

В главата му изникнаха съобщенията на Бетани.

– Да, но всичко това го върши технологията.

– Ние правим същото, каквото и вие – сви рамене тя. – Вие си служите с технологии, ние – с магия. Думите може да са различни, но, общо взето, правят едно и също. Изразяват намерение, а това е единственото, което има значение. Попита се една и съща цел.

– Технологията няма нищо общо с магията – настоя Алекс.

– Технологията сама по себе си не е важна, нали?

– Какво искаш да кажеш?

– Наистина ли знаеш по-добре от мен как работи телефонът? Можеш ли да ми обясниш как съобщението стига от един човек до друг? – Тя описа кръг с пръстите си. – Как думите минават невидимо през въздуха и се озовават тук, в устройството в джоба ти, така че можеш да ги разбереш? Наистина ли знаеш какво прави така, че технологиите да работят? Можеш ли да обясниш всички невидими неща, които се случват, нещата, които приемаш за даденост?

– Не, сигурно не бих могъл – призна той.

– Нито пък аз мога да ти обясня как действа дневникът на пътуването. Важното тук е, че хората тук са използвали мозъка си, за да разработят технологиите, които да им служат, докато хората от моя свят измислят начини да създават неща посредством магия, благодарение на която постигат това, което им е нужно. Това е – просто и ясно. Това е втора природа за всеки от нас. И ти, и аз използваме неща, които вече са били измислени преди нас. Телефонът ти може и да работи посредством магия, а ти изобщо да не разбираш разликата.

– Но тук има хора, които разбират точно как работи технологията и могат да ти опишат точно какво прави всяка една част, как работи телефонът, как се появяват думите.

– Познавам хора, които могат да ти опишат точно как работи дневникът на пътуването. Дори съм присъствала на дълги лекции по въпроса, но макар да схващам най-общо за какво става въпрос, не мога да ти кажа точно как да свържеш фибрите вътре в хартията с адитивни и субстрактивни елементи, за да ги вкараш в синхрона, нужен, за да се появят думите.

Просто не съм специалистка. За мен е важно, че някой някак си е създал съответния предмет и аз мога да го използвам, за да си свърша работата. Знам, че работи с магия и толкова. Как точно – не ме интересува. Важното е, че действа.

Ако предпочиташ да наричаш това, което правим в нашия свят, някакъв вид технология вместо думата магия, която използваме ние, добре – след като ти е по-лесно да приемеш нещата по този начин, наричай я така. Името няма значение.

Магията и технологията са просто инструменти на човечеството. Ако наречеш този телефон магическа говореща кутия, нима би я използвал по различен начин?

– Съгласявам се, добре. – Алекс вдигна ръка. – Е, направи нещо. Покажи ми.

Тя се надвеси напред и пъхна черната книжка на мястото й при колана си.

– Вече ти казах, в този свят няма магия. Тук не мога да използвам магия. Магията просто не работи. Повярвай ми, много ми се иска да не беше така, защото задачата ми би била далеч по-лесна.

– Нали разбираш колко удобно звучи това обяснение.

Тя пак се наведе напред, на лицето й бе изписано същото сериозно изражение.

– Не съм тук, за да ти доказвам каквото и да било, Алекс. Тук съм, за да се опитам да разбера какво става и да се опитам да го прекратя. Ти просто се озова в центъра на нещата и не искам да пострадаш.

Това му напомни за думите, които самият той й каза, когато я издърпа от пътя на камиона – че не иска някой да я нарани.

– Трудничко е, нали… след като не можеш да използваш магическите си способности, при положение че нямаш представа как функционира този свят. Така де, без да искам да те обидя, но след като не можеш един чай да си направиш…

– Не съм дошла тук с идеята, че ще е лесно. Отчаянието ме доведе. В нашия свят имаме една поговорка, че понякога и отчаяния акт се крие магия. Определено бяхме отчаяни.

Алекс се почеса по слепоочието, неспособен да сдържи сарказма си.

– Не ми казвай, че хората, които са те изпратили тук, са магьосници. Цяло сборище.

Тя го изгледа продължително. Очите й се наляха със сълзи.

– Не съм рискувала да прекарам цяла вечност в черните недра на подземния свят, за да дойда тук за това.

Тя остави салфетката, взе си картината и се изправи.

– Благодаря ти за красивата картина. Надявам се да се вслушаш в предупреждението ми, Алекс. След като явно нямаш нужда от помощта ми, ще съсредоточа усилията си другаде.

Тя замълча и се обърна.

– Между другото, сборищата са за вещиците, за тринайсетте вещици, не за магьосниците. Изобщо не ми се мисли какво биха правили тринайсет вещици, събрани на едно място. Те са известни с доста чепатите си характери. Радвай се, че не могат да стигнат до тук. Просто щяха да те изкормят и да приключат с въпроса.

И се отдалечи, без да каже нито дума повече.

Алекс разбра, че се е издънил. Бе прекрачил чертата, която не подозираше, че е там. Тя го бе помолила да я изслуша, да се опита да разбере, да й се довери. Но как изобщо можеше да очаква от него да повярва на подобна нелепа история?

Сервитьорката видя Джакс да си тръгва и се насочи към масата. Алекс извади стодоларова банкнота – единствените нари в брой, с които разполагаше, и каза на момичето да задържи рестото. Никога в живота си не бе оставял такъв бакшиш. Втурна се през празния ресторант, като криволичеше между масите.

– Джакс, почакай, моля те.

Без да забави крачка, тя се плъзна през вратата и излезе в коридора, черната й рокля се вееше зад нея като черен огън.

– Съжалявам, Джакс. Виж, не знам нищо за тези неща. Признавам. Извинявай. Не биваше да се паля толкова, това ми е в характера. Но ти какво би направила, ако бяхме в обратната ситуация, ако бях дошъл в твоя свят и бях започнал да ти обяснявам как се прави чай.

Тя не обърна внимание на думите му.

– Джакс, моля те, не си тръгвай.

Затича се, опитвайки се да я настигне. Без да се обърне, тя свърна по едно разклонение близо до страничния изход. Дълги масури руса коса се разпиляха зад нея като разгневени знамена.

Табелата за изход изпълваше коридора с притулена, извънземна светлина. Джакс посегна към вратата, преди да я настигне. Тя се закова на място и се обърна към него, като го погледна така, че той остана без дъх. Ако протегнеше ръка, можеше да я докосне. Нещо го предупреди да стои и да не мърда.

– Знаеш ли какво означава името Александър?

Алекс искаше да й каже нещо, да се извини, да я убеди да остане, но знаеше без никакво съмнение, че по-добре да й отговори на въпроса и толкова, защото иначе можеше да прекрачи чертата… завинаги.

– Означава „закрилник на човека, воин“.

Тя се усмихна на себе си.

– Точно така. А цениш ли името си, значението му?

– Защо според теб подписвам картините си, моята страст, с „Александър“?

Тя го изгледа продължително, чертите й като че поомекнаха.

– Може би все пак за теб има надежда. Може би има надежда за всички ни.

Тя се обърна рязко и отвори вратата. Без да поглежда назад, тя подвикна през рамо:

– Запомни думите ми, Александър, закрилнико на човека: „Неприятностите ще те намерят.“

В коридора нахлу остра дневна светлина, която превърна силуета й в тъмна ивица на фона на танцуващите снопове светлина.

Алекс стигна до вратата в мига, в който тя се затвори с трясък. Отвори я и изтича на празния страничен паркинг. Недалеч от сградата имаше няколко дървета, образували зелен пояс. Отвъд тревистите хълмчета бяха спрели коли, които в скучната сивкава светлина на мрачния следобед не изглеждаха никак лъскави.

Джакс не се виждаше никъде.

Алекс стоеше безмълвен сред притихналия, празен паркинг.

Тя изчезна за броени секунди. Беше на не повече от пет-шест крачки от него. Звучеше налудничаво, но наистина я нямаше. Просто изчезна яко дим.

Точно както бе изчезнала и първия път.

Той се запита дали и с майка му се случваше същото.

АЛЕКС ОСЪЗНА, че навън е тъмно, а той караше като в мъгла от часове. Стори му се изнервящо, че изобщо не е забелязал да се мръква.

Последните думи на Джакс, предупреждението й, продължаваха да кънтят в мислите му. Не можеше да прецени дали тя го каза буквално или в смисъла, който дядо му влагаше. Започна да се пита дали пък дядо му не е влагал в това изречение повече, отколкото Алекс бе предполагал. Макар Бен да бе изтълкувал грешно седмицата – според Джакс, – той бе надушил нещо или поне подозираше.

Но това беше само в случай че нещата, които му каза, бяха истина. Ако не, значи Бен просто е странно старче, както смятат повечето хора. Но Алекс знаеше, че дядо му е силен и мъдър, човек оформен в много отношения от годините си в специалните части, правил кой знае какво, преди Алекс да се роди.

Алекс бе чувал само смътни, откъслечни разкази за мрачния силует на историята на Бен от разговори между родителите си. Веднъж-дваж бе мярвал медали, обикновено държани встрани. Два пъти бе засичал Бен да разговоря по телефона с някого, когото наричаше кратко „сър“. Бен просто се усмихваше по онзи свой отнесен начин и благодареше на човека от другата страна на линията, че го е уведомил. Бен никога не говореше за нещата, които бе вършил, просто махаше с ръка и ги оставяше в миналото.

Но уроците от онези времена бяха още живи. Бен смяташе, че е важно Алекс да знае неща, които малцина други биха могли да го научат. Тези уроци говореха много за учителя.

Алекс продължаваше да мисли над предупреждението на Джакс, над думите на Бен.

Алекс не знаеше какво да прави. Не знаеше как да се справи с такава странна ситуация. Тя просто не пасваше на никакъв познат му модел. Никой, дори Бен, не му беше казвал как да се държи с човек, който твърди, че идва от друг свят.

Почувства се глупав, задето вземаше на сериозно тази история, но в същото време искаше да й вярва. Джакс имаше нужда той да й повярва. Той се чувстваше в капан, в който, ако й повярваше, можеше да излезе глупак, а ако не й повярваше и това, което тя говореше, се окажеше истина, можеше да излезе отговорен за незнайни, но ужасни последствия.

Но как тази история можеше да се окаже вярна? Как изобщо е възможно да се впечатлява от истории за пришълци от други светове? Просто е невъзможно.

И все пак майка му го предупреди за съвсем същото, което му каза и Джакс. Не можеше да направи връзката. Как да не взема на сериозно подобно нещо?

Джакс бе ключът към разгадаването на истината. Нещо повече, струваше му се, че някак си тя е ключът към живота му.

Чувстваше се привлечен към нея, както не се бе усещал спрямо никого в живота си. Тя беше зашеметяваща. За Алекс нейното проникновение и интелигентност увеличаваха красотата й. Въпреки всичките си странности и нещата, които говореше, той се чувстваше уютно в нейната компания – така както с никого другиго. Тя притежаваше същата вътрешна искра, нещо в начина, по който възприемаше света, като него. Виждаше го в очите й. Имаше чувството, че едва ли не може да погледне в очите й и да види душата й оголена пред себе си. Обзе го мрачно настроение, задето я бе прогонил.

Мислено той отново занарежда речта, която би искал да каже. Би я помолил да си представи как би се чувствала, ако той внезапно се появи в нейния свят и й каже, че говори в някакво метално устройство, а хората навсякъде по света могат да го чуят. Как би реагирала тя, ако й кажеше, че хората и неговия свят можеха да летят в метални корпуси на хиляди метри над земята? Той не можеше да възпре трескавите примери, плъпнали в главата му – всякакви технологии, които тя със сигурност би отрекла като невъзможни. Ако той бе отишъл при нея така, както тя се появи при него, нима щеше да му повярва?

Притесняваше го, че дори самата мисъл за това какво би й казал може би означаваше, че приема разказа й твърде на сериозно и се оставя да бъде увлечен в някаква игра на доверие.

Той искаше да й каже толкова много, да разбере толкова много. Част от нещата, които тя му каза, бяха просто твърде зловещо точни, за да ги отхвърли с лека ръка, но в същото време историята й бе повече от тежка за преглъщане. Други светове. Кого се опитва тя да изпързаля? Никакви други светове не съществуват.

Нима тя очакваше от него да й повярва, че някакви магьосници са забъркали магическа отвара и са я изпратили в „Риджънт Сентър“? И че някакви си други са му се обадили от различна вселена или планета, или измерение, или кой знае какво?

Запита се защо, след като историята й бе толкова трудна за преглъщане, разглоби телефона си.

Даде си сметка, че му се говори с нея повече отколкото с всеки друг на света. Или на двата свята, ако това наистина бе вярно.

Но ако не беше вярно, тогава какво е видял? Ами нещата, които тя знаеше, нещата, които тя му каза, а не би трябвало да знае? Откъде, по дяволите, е могла да знае, че Алекс не помни сънищата си. Това си беше направо… тръпки да те побият. Дали просто стреляше в тъмното? Налучкваше? В края на краищата сигурно има много хора, които не си помнят сънищата.

Или пък знае наистина?

И после, Алекс се притесняваше, че цялата работа може да се окаже изкусно измислен номер. Има фокусници, които могат да накарат жена, слон, че дори и самолет да изчезнат. И макар да изглеждаше напълно убедително, той знаеше, че подобни неща не са истински, че са само номер.

Алекс не обичаше фокусниците. Винаги бе възприемал номерата им като един вид непочтеност спрямо природата на реалността. Може би точно затова не обичаше триковете – а магия, истинска магия просто не съществува. Винаги бе усещал, че тази реалност е повече от магическа – бе направо чудотворна. Именно поради тази причина той никога не се бе опитвал да нарисува красотата на този свят.

Но защо ще й е на Джакс да се опитва да го метне? Каква причина би могла да я подтикне да го направи? Какво би могла да спечели от това?

В главата му изплуваха петдесетте хиляди акра.

Не можеше да престане да се пита дали не е някакъв номер, целящ да го лиши от наследството му. Толкова много земя си беше цяло състояние.

Тя твърдеше, че е наблюдавала през огледало как някой е влязъл в галерията и е обругал картините му, но нима не звучеше по-логично това просто да е дело на неин съдружник? Явно залогът бе доста висок, но ако тя наистина бе нарочила земята му, цената на картините би била нищожна в сравнение с това, което биха спечелили, ако му измъкнат наследството, струващо милиони.

Подобен мотив определено му се струваше по-достоверен от пристигането от някакъв далечен свят или че е друг вид човешко същество, магьосница с магически способности. Кого се опитва да заблуди? Магьосница. Нима иска да го направи на глупак? Нима наистина очаква от него да й повярва?

Но да, той наистина й повярва.

Въпреки всичко й повярва. Не можа да обясни защо, но й вярваше. Нещо в нея му подсказваше, че е не само искрена, ами и отчаяна.

Или бе най-талантливата фокусничка на света, или бе различен вид човешко същество от друг свят. Той не можеше да си представи, че е възможно да е друго, освен номер или истината. Нещата се свеждаха до един от двата варианта – и това го побъркваше.

Ако тя говореше истината, то тогава може би баща му, който бе загинал в катастрофа, наистина е бил убит, а психическото разстройство на майка му не е болест, не е просто удар, както твърдят лекарите. Ако Джакс говори истината, това означава, че нещо наистина става, нещо убийствено сериозно.

Но вместо да й каже, че й вярва, или поне да я изслуша почтително, той я прогони. Тя отчаяно го молеше да не го прави, но той просто не се стърпя.

Може би просто се страхуваше да не изглежда като идиот в очите на една красива жена.

Но нима фокусниците не правят точно това? Вземат една красавица и мъжете са готови да повярват на всичко, да направят всичко?

Да, той й вярваше.

Точно в този момент, изпълнен с болезненото чувство, че Джакс ужасно му липсва, Алекс реши да отиде и да говори с Бен. Дядо му, макар да бе особняк, му се струваше подходящият човек да му помогне да разплете този стегнат възел от съмнения.

Алекс се усмихна при мисълта, че не ставало въпрос за седмицата в двайсет и седем, а за деветката – число, заредено от тройки, което наистина бе важното. Дядо му ще остане изумен и ще приеме такъв разговор на сериозно. Той би могъл дори да постави всичко това в определен контекст, който да направи нещата по-разбираеми.

Докато Алекс завиваше по „Атлантик Стрийт“, за да се прибере у дома, забеляза червено зарево в небето. Няколко пресечки по-нататък стана ясно, че има пожар. Гореше къща недалеч. Червеното сияние разкриваше облаци черен пушек.

Алекс скоро осъзна, че пламъците са в посоката на неговата къща. Алекс се вкопчи по-здраво за волана и стискаше все повече и повече, докато се приближаваше към дома си. Възможно ли беше някой от онзи, другия свят вече да се опитва да го вкара в неприятности, че дори да иска да го убие? Натисна газта, обзет от внезапно желание да се прибере, с надеждата, че все пак пожарът не е в неговата къща – там имаше ценни картини. Е, ценни поне за него.

Забелязал ярка светлина в огледалото за обратно виждане, той отби встрани и спря. Покрай него прелетя линейка. Той внезапно се почувства виновен, задето се тревожеше за картините си. Дано никой да не бе пострадал при пожара. Не можеше да си представи що за ужас е да изгориш жив.

Със сърце, качено в гърлото, Алекс зави зад ъгъла, продължи нагоре по улицата, покрай къщи със запалени лампи и хора, излезли отпред, втренчени в заревото.

Изведнъж осъзна, че пожарът е в къщата на дядо му.

Алекс скочи върху спирачката и паркира надве-натри на тротоара. Наблизо бяха спрели и други коли, хората зяпаха.

Улицата бе пълна с пожарни камиони, спрени под различен ъгъл. Кехлибарените светлини пронизваха нощта. Полицейска кола с проблясващи сини светлини блокираше графика.

Алекс изскочи от джипа. Хукна презглава към къщата на дядо си.

Полезрението му се стесни, докато накрая единственото, което виждаше, бе познатата къща, обвита в ужасяващо сияние от жълти и оранжеви пламъци. Изобщо не забеляза пожарникарите в жълти защитни костюми и с каски с отразителни ленти. Паниката даваше сила на краката му.

Една ръка внезапно го сграбчи през кръста, завъртя го, принуди го да спре. Той се задърпа яростно, за да се освободи от ограничаващата го прегръдка.

– Пуснете ме! Това е къщата на дядо ми! Пуснете ме!

– Спри тук – рече му едър полицай. – Не може да продължиш нататък.

– Но аз трябва да отида! Трябва да го изведа от там!

Приближиха се и двама пожарникари.

– Той вече е навън, синко – рече по-възрастният.

Алекс се облещи.

– Така ли? – Огледа се, полицаят го пусна. – Къде е?

По-старшият пожарникар прегърна Алекс през раменете и го поведе към една от линейките. Всичките мигащи светлини по продължение на улицата придаваха на обстановката нещо нереално, извънземно. Една червено-бяла линейка бе спряла встрани, вратите й бяха затворени. Задните врати на друга бяха широко отворени. Наоколо имаше парамедици, които никак не изглеждаха забързани.

Дори отдалеч горещината бе толкова наситена, че пареше по лицето на Алекс. Отровен дим засядаше в гърлото му. По цялата улица бяха проснати маркучи. В огнената пещ се изсипваха реки вода. Не бе трудно да се предположи, че скоро от дядовата му къща няма да остане нищо.

Щом приближиха, Алекс различи покрито със сиво одеяло тяло. До него стояха двама парамедици.

– Съжалявам – каза мъжът, който държеше Алекс през раменете, щом се приближиха. – Когато влязохме в къщата, той вече си беше отишъл.

Алекс стоеше вторачен в носилката. Прекара думите още веднъж през главата си, после пак и пак. Не носеха никакъв смисъл.

– Значи е мъртъв? Бен е мъртъв?

– Боя се, че да. Както изглежда, пожарът е започнал долу, в работилницата. Там намерихме господина. Един от хората ми погледнал през вратата на мазето и видял отражението му в едно огледало. Лежал на пода, леко встрани. Не беше останало много от него, но поне успяхме да използваме маркучите, за да охладим вратата и да измъкнем останките му от там. Съжалявам, синко.

– Аз съм единственият му роднина – отнесено пророни Алекс, някак обзет от усещането, че всичко това не е истина. – Единственото семейство, което има. Все му повтарях да внимава с тези факли и поялници в работилницата.

– Твърде е възможно да е получил сърдечен удар, след което нещо включено, останало без надзор, да е започнало пожара. Виждал съм да се случва с възрастни хора.

– Но е бил обгорял?

– Да, но е твърде възможно да е станало, след като вече е бил мъртъв, все още не можем да кажем.

– Бен – проплака Алекс, коленичил край останките, покрити със сиво одеяло, – моля те, не ме оставяй така. Точно в момента имам толкова нужда от теб.

Сякаш целият свят се стовари отгоре му.

Част от гредите поддадоха и целият покрив се срути. Във въздуха се стрелнаха огромни пламъци.

Нощното небе бе разсечено от колони искри и талази пушек.

Алекс отпусна ръка върху дядо си и избухна в сълзи.

СЪДЕБНИТЕ ЛЕКАРИ НЕ УСПЯХА да определят точната причина за смъртта. Заключението им беше, че тялото е твърде тежко обгоряло, за да се прецени, но при положение че бе намерено на пода в работилницата, бе малко вероятно дядото на Алекс да се е задушил от пушека в съня си. Пожарогасителят, окачен на близката стена, бе зареден и в изправност и не бе използван.

На няколко крачки имаше авариен изход.

Предвид тези фактори и липсата на други аргументи, подкрепящи противоположна теза, съдебният лекар постанови, че Бенджамин Рал най-вероятно е загубил съзнание или е умрял от естествена смърт преди започването на пожара, а пожарът е бил в резултат на уред, останал без надзор на работния му плот, докато той е бил или в несвяст, или вече мъртъв.

Алекс пожела да кремират дядо му. Бен винаги бе казвал, че не иска трупът му да се разлага в земята, че предпочита пречистващата сила на огъня да погълне земното му тяло. Предвид случилото се, кремацията изглеждаше безжалостен акт. Все пак Алекс знаеше, че дядо му би пожелал точно това.

Важното беше, че Бен, какъвто го познаваше, вече го нямаше. Така или иначе, останките не бяха нито Бен, нито Алекс. Тези останки бяха освободени от огъня, за да се завърнат към съставките на вселената.

Къщата също я нямаше. Дори основите й се бяха сринали, а което бе останало, се крепеше на косъм и изглеждаше застрашително. След пожара полицията и застрахователите довършиха огледа и прехвърлиха собствеността на Алекс. По настояване на градската управа Алекс нае фирма, която да разчисти останките и да запълни дупката.

Оттогава всеки път, щом минеше по улицата, пътуването му беше като в сън.

Дори само да стои там и да се взира в зейналата сред къщите яма, запълнена с пръст, му се струваше невероятно. Мозъкът му запълваше празната дупка с призрачния спомен за дома. Струваше му се невъзможно всичко това да е изчезнало – и дядо му, и къщата, където Алекс бе прекарал детството си.

В последвалите седмици не беше толкова като в сън. На моменти Алекс се чудеше дали е възможно просто да си е въобразил Джакс.

В началото, задавен от мъка, изобщо не се сещаше за нея. Загуби се в ежедневните си ангажименти. Единственото, за което можеше да мисли, беше Бен. Трябваше да се справя с реални проблеми, а нямаше кой да се заеме с тях вместо него, нямаше кой да му помогне.

Но с течение на времето прилепчивите мисли за Джакс се завърнаха. При положение че майка му бе в психиатрично заведение, никак не му бе трудно да си се представи като жертва на самовнушение, на същата лудост, обзела и нея. Понякога лудостта като че дебнеше съвсем иззад ъгъла, готова да погълне и него.

Полагаше огромни усилия да не се поддава на тези страхове, да не ги подхранва в себе си, да не позволява на въображението си да се вихри. Да, майка му беше болна, но това не означаваше, че същата съдба ще сполети и него.

Майка му не бе проговорила от рождения му ден, когато му каза да се спасява и да се скрие, когато го предупреди за онзи друг вид човешки същества, които чупят вратове.

Понякога се притесняваше, че някак си бе подирил основание в думите на майка си, за да повярва на Джакс и нейната история – бе си създал собствена заблуда.

От една страна, знаеше, че не бе възможно Джакс да е плод на въображението му, от друга, често му се струваше по лесно да повярва, че я е измислил, в известен смисъл така, както виждаше в главата си пейзажите, които рисуваше. Все пак знаеше, че тези мисли до голяма степен се дължат на факта, че тя така и не се опита да се свърже пак с него. Просто се наказваше, задето я прогони, самосъжаляваше се.

В един момент намери основание за желанието му да повярва на историята на Джакс, като попадна на статия в научнопопулярно списание в супермаркета. На корицата бе изобразено звездно море, осеяно с галактики. Заглавието гласеше: „Нашата Вселена и теорията за многото светове – може би не сме сами.“

Същата нощ Алекс седеше в притихналата си къща и внимателно четеше няколкото статии, които гравитираха около вероятността за съществуването на други вселени отвъд така наречения „Светлинен хоризонт“ – термин, използван в теорията за Големия взрив, с който се описваше границата на познаваемата Вселена, най-далечната точка, която астрономите могат да видят. При положение че светлината отвъд светлинния хоризонт все още не е видяна, не е ясно какви всъщност са размерите на Вселената и какво има отвъд нея – ако изобщо има нещо.

Астрофизиците предполагаха, че Вселената, направена от пространство, време и материя, може би е способна да се вгъва навътре към себе си през дупки, така че и най-отдалечените части от нея да са на една ръка разстояние. Стигаха и по-навътре, като обясняваха, че самата Вселена може би не е сама, че може би там някъде отвъд съществуват и други вселени.

Благодарение на теории, обясняващи черни дупки, бели дупки, черна материя, черна енергия, нелинейни изкривявания на пространствено-времевия континуум, струнна теория и суперструнна теория, които предполагат десет измерения, се изразяваше надежда, че с течение на времето физиците ще могат да разберат дали и как съществуват вселени отвъд нашата.

Някои астрофизици описваха Вселената като мехур. Събитията, които създавали този мехур, на свой ред раждали други събития, огромна маса от събития, всеки мехур бил отделна вселена, родена на живот, разрастваща се, развиваща се във все по-голяма маса от вселени мехури. Други учени вярваха, че Вселената е пласт от време, пространство и материя – четири измерения, – носещи се в по-големия вакуум на петото измерение заедно е другите вселени, други четириизмерни пластове време, пространство и материя.

Тези физици твърдяха, че съществуват измерения отвъд познатите ни четири и че тези допълнителни измерения са мембрани, които, след като бъдат докоснати, захвърлят материята в познатите ни измерения.

С други думи, създават вселени, които се носят в това пето измерение.

Те дори стигат до там да твърдят, че тези други измерения може би са врати между вселените.

Алекс не можеше да престане да се пита дали Джакс не е дошла от някое такова място. Може би не е точно от друг свят, а просто е преминала през вратата на друго измерение. Макар да го побиваха тръпки, като се замисляше за тези вероятности, в сърцето си чувстваше, че просто мечтае, че си намира за какво да се хване, за да убеди сам себе си, че тя е истинска, че нещата, които му разказа, са истина.

Той искаше тя да му казва истината, иначе цялото му впечатление за нея, всичко, което си мислеше – за нейната интелигентност, нейната страст към живота, нейното присъствие, – би се сринало. Той не искаше да повярва, че тя е от друг свят. Как да повярва на тази история?

Но ако тя го лъжеше, щеше да е още по-зле.

Алекс се чувстваше в капан, не искаше да повярва на историята й, но в същото време не искаше да се окаже, че тя е просто фокусник, лъжец.

Но Джакс я нямаше. Той нямаше никакво основание да се надява, че тя някога ще се върне. Алекс съзнаваше, че е пропуснал шанса си да научи повече, да разбули загадката.

Докато приключи с четенето, вече бе мръкнало и къщата извън лампата над стола му бе тъмна. Той се чувстваше не просто сам, а самотен в сгъстяващия се мрак. Информацията в статиите не го убеди в нищо – въпреки надеждите му. Всъщност по някакъв странен начин само го накара да се чувства още по-категоричен в мнението си, че това е невъзможно. Струваше му се, че физиците се изкушават да повярват в още по-гигантски фантастични теории. Науката, ако наистина ставаше въпрос за наука, а не за проекция на желания, бе отвъд него. Докато ритъмът на живота продължаваше да настоява за неговото внимание, той постепенно изгуби всякакъв интерес към статиите в списанията. Имаше по-реални проблеми, за които да мисли.

Седмица след като най-сетне кремира дядо си, Алекс се върна към рисуването. В началото сякаш го правеше просто колкото да запълни празнотата. Светът изглеждаше тъй тих, тъй мъртъв, тъй тъжен. Никога преди не го бе виждал такъв. Разговаряше с Бен почти всеки ден. В много отношения именно Бен съумяваше да направи света по-жизнен.

С течение на времето Алекс установи, че рисуването поне отнася мисълта му към други места и му помага да забрави мъката си. Той беше сам през по-голямата част от времето, изгубен в тези светове, които оживяваха на платното и го приласкаваха.

Предполагаше, че може поне да намери известна утеха във факта, че Бен бе водил пълноценен живот. Бе се наслаждавал на всеки свой ден. Повечето хора не можеха да се похвалят с това. Мнозина просто брояха дните до почивката си, до поредното пътуване, до пенсия – сякаш в непрекъснато очакване животът им да започне. Бен никога не чакаше. Той живееше всеки ден.

Няколко седмици по-късно, след като Алекс прецени, че е минало достатъчно време, се обади на господин Мартин, за да провери дали не е размислил и не иска да вземе някои от картините му. Господин Мартин се извини, но обясни, че не би искал. Беше категоричен. Алекс прецени, че няма смисъл да настоява. Това е положението и толкова.

Вместо да се съсредоточава върху проблема, Алекс реши, че трябва да намери решение, затова обиколи галериите, където прецени, че би се чувствал уютно да излага творбите си. Най-накрая откри една в района на стария пазар, където се съгласиха да вземат няколко от по-малките му картини. Там магазините не бяха толкова скъпи, но привличаха разнообразна клиентела и седмица по-късно едно от платната бе продадено за деветстотин долара. Собственикът остана доволен и помоли Алекс за още няколко картини, една-две по-големи, за да се опитат да продадат и по-скъпи неща.

Преди края на месеца Алекс се свърза с „Ланкастър, Бъкман, Фентън“ в Бостън, за да провери дали биха се заели с прехвърлянето на земята на негово име. От там го увериха, че могат да се заемат и че всъщност според завещанието те са единствената кантора, която има законово право да го направи.

Освен това се оказа, че има доста солени такси, ако иска да прехвърли земята на свое име, но предвид парите, които спечели от шестте картини, обезобразени в галерията на господин Мартин, и сумата, която щеше да му изплати застрахователят за пожара в къщата на дядо му, Алекс нямаше проблем да ги покрие. Земята щеше да стане негова и той възнамеряваше да уреди въпроса.

Все още не бе решил дали иска да продава, но разполагаше с цял живот да мисли по този въпрос.

Господин Фентън от кантората увери Алекс, че може да продаде земята на „Дагет Тръст“ винаги, когато реши. Алекс попита господин Фентън дали според него те биха могли да платят прилична пазарна цена за толкова много земя.

Човекът увери Алекс, че „Дагет Тръст“ е солидно финансово обезпечен и подобна покупка не би ги затруднила.

Ако Алекс умреше, без да е решил да продаде имота си, и в случай че нямаше наследник, земята щеше да се върне във владение на консервационния фонд, без те да трябва да платят и пени, така че в известен смисъл бе по-добре да я продаде, защото в такъв случай парите щяха да са негови, каквото и да стане. Но пък ако умре, няма как да харчи парите си от гроба.

Господин Фентън му каза, че от „Дагет Тръст“ са направили запитвания с надеждата Алекс все пак да се реши да продаде земята в недалечно бъдеще. Нещо в това изказване подразни Алекс и го провокира да вземе решението. Той помоли господин Фентън да предаде на представителите на фонда, че възнамерява да запази земята за себе си. Тогава юристът се зае да му обяснява с подробности ограниченията на сделката и че нарушаването им би довело до това той да изгуби земята, дори тя да е прехвърлена на негово име. Алекс го увери, че разбира.

Нямаше търпение прехвърлянето да се осъществи. Искаше да прекара известно време сам със себе си сред гората и да рисува. Беше му приятно да си мисли, че притежава толкова много земя, че разполага със свят, който може да изучава и да нарече свой.

Докато седеше в ателието си, заслушан в дъжда, който трополеше в прозореца, той осъзна, че близо месец след случилото се вече започва да се възстановява, да преодолява мъката и отново да намира удовлетворение в работата си и поне известно удоволствие от живота. Бе намерил нова галерия, където картините му се търсеха, а започна да му минава и мисълта да попътува до Мейн, за да обиколи пустошта и да изпълни главата си с впечатления, които да нарисува.

Сякаш нещата започваха да се нормализират. Животът продължаваше. В известен смисъл беше като ново начало, като че животът му най-сетне започваше.

Освен това Джакс се превръщаше в спомен – все още ярък, но все по-отдалечаващ се. Каквато и да бе истината зад нейната история, тя така и не направи опит да се свърже с него. Колкото повече време минаваше, толкова повече намаляваха надеждите му. Ако тя бе истинска, ако историята й бе истинска, вече да бе сторила нещо. Да се бе свързала с него, да бе изпратила нещо… каквото и да е.

Нямаше как да е сигурен, че тя не е вътре в някаква схема от хора, които се опитват да го измамят. Не му се вярваше, но все пак такава вероятност съществуваше и това го притесняваше.

Нямаше и следа от присъствие на извънземни. Всъщност той предпочиташе да не си припомня думите й, тъй като с всеки изминал ден тази идея му се струваше все по-абсурдна, а не му се щеше да гледа Джакс в толкова негативна светлина.

Не искаше да си я представя като част от коварна игра, но в същото време не му бе приятно и да мисли, че е откачалка, която твърди, че е дошла от друга планета. Психически болната му майка бе повече от достатъчно количество лудост.

В края на краищата той наистина не знаеше какво да мисли, така че се опита да измести на заден план мислите за Джакс и да се отдаде на рисуването.

В мрака отвън мълния подгони насечен танц от отблясъци, които потопиха лъскавите от дъжда дървета в призрачна светлина. Щом вятърът духна и мълнията претича зигзагообразно по небето, клоните сякаш също започнаха да се движат на пресекулки, едва ли не сякаш дърветата крачеха тежко в мастиленочерната нощ. Сегиз-тогиз дъждът заливаше стъклата с тежки водни завеси, които плющяха така, все едно се опитваха да отмият къщата.

Бурята пасваше на настроението на Алекс, който рисуваше планини с облаци, прокраднали се между високи върхове. Гръмотевиците доближаваха природата до него и отекнаха дълбоко в цялото му същество, докато работеше върху мрака в гората под надвисналите облаци.

Към полунощ на вратата се позвъни.

АЛЕКС ЗАСТИНА ЗА МОМЕНТ, стиснал четката, докато ехото от звънеца отшумяваше. Първата му мисъл беше възможно ли е да е Джакс.

Бързо отхвърли тази мисъл. Беше глупаво да го мисли. Но после осъзна, че ако случайно е тя, би било още по-глупаво да я държи отвън на дъжда.

Пъхна четката в буркана с вода на масата до триножника си и отри ръце в кърпата, докато избута назад стола си. Докато се изправяше, погледът му улови някакво отражение. Стрелна с очи огледалото в другия край на стаята, за да поприглади рошавата си коса. Не направи никакъв друг опит да разтреби от страх, че ако е Джакс, може да си тръгне, преди той да е стигнал до входната врата.

Единствените светнати лампи в къщата бяха тези в ателието му. Докато прекосяваше забързан мрачното помещение, пътят му бе достатъчно осветен от трепкащите светлини на мълниите, така че не забави крачка, за да търси ключовете, а направо мина в тъмната дневна. Всяка гръмотевица, следваща светкавица, разтърсваше мощно постройка. Дъждът навън трещеше в прозорците. В дневната насечените силуети на светкавиците хвърляха ослепителни остриета на пода.

Алекс спря пред вратата. Сърцето му продължи да препуска бясно, окрилено от надеждата.

Щом хвърли бърз поглед през шпионката, той видя последното, което очакваше.

Бетани стоеше под лампата на верандата, точно под обливаната от дъжда козирка. Беше сама.

Застинал в тъмната дневна, Алекс усети как сърцето му слиза в петите. Значи в крайна сметка не е Джакс. Въздъхна тежко.

Не бе разговарял с Бетани от седмици. След като Джакс го предупреди, че различен вид човешко същество го следи чрез телефона, той изхвърли апарата си в един контейнер зад голям супермаркет. Тогава му се стори съвсем логично.

Купи си нов апарат – първия, който му попадна в един магазин. Взе си нов номер, разбира се, и го даде на новата галерия и на още шепа хора, които беше важно да имат връзка с него, като например „Ланкастър, Бъкман, Фентън“. Обикновеният апарат му бе напълно достатъчен, за да посрещне нуждите му. Батерията не държеше много, а за момента дори не бе успял да изговори предплатените минути.

В случая с Бетани смяната на номера бе предимство. Тя не можеше да му се обади или да му изпрати есемес. Беше си казал, че ако не успее да се свърже с него, Бетани бързо ще го забрави и ще продължи живота си. Явно беше сбъркал.

През шпионката забеляза, че е облечена в лъскава сребриста рокля с доста дълбоко деколте. Кройката говореше красноречиво за това, което се намира под плата. В случая на Бетани то граничеше със съвършенство. Тя беше прекрасна, но само толкова, а това определено не бе достатъчно на Алекс. Нямаше същност, която да запълни външността. Нищо в тази жена не разпалваше желание у Алекс. Тя бе жив пример за поговорката, че външността не е всичко.

Единствената светлина в къщата бе в дъното, в ателието. Навсякъде освен там бе тъмно. Хрумна му, че може просто да не отваря и да се направи, че не си е у дома.

Но това би било глупаво и, още по-лошо, нечестно.

Понеже наистина не му се започваше разговор с нея – не дай боже пък спор, – реши да й каже какво изпитва кратко и ясно. Да й каже истината, но да не влиза в подробности, просто да се придържа към есенцията.

Отвори вратата и застана пред Бетани.

Още преди да е понечил да заговори, тя вдигна ръка, насочи пистолет към гърдите му и дръпна спусъка.

ПРЕДИ АЛЕКС ДА Е УСПЯЛ ДА СЕ ПРЕМЕСТИ дори няколко сантиметра встрани, пистолетът гръмна.

В мига, щом чу трясъка, го прониза мълния. Мигновена непоносима болка изтръгна от него писък.

Внезапно всички мускули в тялото му се сковаха. Всичко стана толкова бързо, че той изобщо не разбра какво се случва. Съзнаваше, че е улучен, но не можеше да каже къде. Парализирано от ужаса, че някаква гигантска сила го притиска, тялото не откликваше на желанията му.

Алекс се прекатури назад. Колкото и да опитваше, не можеше да повдигне дори ръката си, за да се подпре. Пък и някак нямаше значение.

Докато падаше, видя две тънки метални спирали да се разгръщат от дулото.

Разбра, че не е обикновен пистолет, а тейзър. Докато го разтърсваше нечовешка болка, имаше чувството, че е улучен е обикновен пистолет. Учуди се, че въпреки агонията, която сковаваше тялото му, мисълта му работи.

Бетани пристъпи в стаята, за да застане над него.

Алекс чуваше собствените си викове на непоносима агония, но нямаше друг избор, освен да я понесе.

Бе имал време да мръдне само няколко сантиметра, преди тя да дръпне спусъка. Една от стоманените стрели се бе забила в левия му пекторален мускул. В същото време другата, предвидена да попадне по-ниско в тялото и да изпрати електрически заряд през по-голяма мускулна маса, бе заседнала здраво долу в корема му. Изгаряща болка бе парализирала всичките му мускули. Сякаш го затискаше планина.

Обикновените електрошокови пистолети причиняваха само болка. В случая той нямаше никакъв контрол върху тялото си, което му подсказа, че не става въпрос за по-стар модел, а за новите, съоръжени с технологията „Шейпд Пулс“. Освен че причиняваха болка, те прекъсваха контрола върху мускулите, при това така, че можеха да повалят и разярен бик. Чу прещракването и пукането на електрическия заряд.

Единственото му желание в този момент бе агонията да спре.

След пет секунди вечност това най-сетне се случи.

Когато електрическият заряд най-накрая бе прекъснат, болката също изчезна. Алекс остана проснат по гръб, задъхан, опитваше се да се възстанови не само от физическото страдание, но и от внезапния шок. Само преди броени моменти той бе погълнат от безмълвната красота на планинския пейзаж, който рисуваше. Сега лежеше възнак, дезориентиран, с мъка си поемаше дъх и бе обезумял от страх.

Знаеше, че тейзърът може да нанесе безброй поражения. Размърда ръце, за да е сигурен, че ги движи, но не достатъчно, че да изглежда заплашително. Вече не бе сигурен на какво е способна Бетани. Виждаше, че пръстът й все още е на спусъка. Със забитите в тялото му стрели можеше лесно да освободи нов заряд. Докато реши какво да предприеме, Алекс си каза, че е най-добре да не прави нищо и да я остави да си помисли, че той не възнамерява да окаже съпротива.

Побеснелите светкавици осветяваха тялото й, надвиснало над него. Когато светлината се укроти и грохотът на мълнията отшумя, остана само мъждивата светлина на уличната лампа, която разкри острите черти на силуета й.

– Здрасти, Алекс – изчурулика тя с копринен глас.

Той си помисли, че тя изглежда забележително спокойна. Сякаш владееше ситуацията напълно и го съзнаваше.

– Бетани, какво си мислиш…

Двама мъжаги изскочиха от нощта и нахълтаха в дневната му. Няколко насечени ивици светкавица озариха струйки пара, като мъгла, надигнала се във влажния въздух от топлите им едри тела.

Алекс не ги разпозна, но определено приличаха на материализирал се кошмар. Забеляза, че въпреки дъжда двамата бяха съвсем сухи.

– А сега, Алекс – прекъсна го Бетани, – ако искаш да бъдеш добър към себе си, по-добре се дръж прилично и не ми създавай проблеми – вече достатъчно главоболия си имах с теб. Ако си добро момче, ще ти бъде далеч по-приятно, отколкото можеш да си представиш. – Тя го дари със самодоволна усмивка. – А, сигурна съм, си си го представял достатъчно често.

Алекс не разбираше какво има предвид тя. Дали пък тейзърът не уврежда мисълта? Едва ли. Всичко останало изглеждаше подредено и логично. Горе си беше горе, долу – долу. Позна я. Само думите й не му пасваха в контекста.

Бетани стрелна с очи другите двама мъже.

– Вкарайте го в спалнята.

Алекс не можеше да си представи какво, по дяволите, искат от него Бетани и двамата здравеняци. Но каквото и да бе, гои не се самозалъгваше, че ще е приятно. Дали пък Бетани в гнева си, че я бе отхвърлил, не е наела биячи, за да го ступат.

Възможно ли бе да не се ограничи само с побой. И да възнамерява да го убие.

Отмъщение с толкова насилие му се струваше абсурдно, но пък хората правеха абсурдни неща непрекъснато.

Бен го бе научил да вижда потенциален убиец във всеки нападател, защото ако те убият, ще е твърде късно да съжаляваш, че не си се защитил. Алекс знаеше, че ако иска да оцелее, ще му се наложи да използва главата си. Знаеше, че не може да си позволи да чака и да се надява да му се отвори пролука.

Трябваше сам да си направи пролука, преди положението да е станало съвсем трагично. Не можеше да си позволи да го завържат.

Мъжете се наведоха над него, за да го вдигнат. Алекс умишлено се отпусна като труп. Щом Бетани погледна към спалнята, той се впусна в действие.

С внезапен мощен замах обви с ръка главата на единия от нападателите и като се възползва от моментната загуба на равновесие, повали и двамата на земята. В същия миг стисна здраво в сгъвката на лакътя си шията на онзи, сграбчи китката на сгънатата си ръка със свободната, при което бицепсът му се изду и притисна каротидната артерия на здравеняка.

Но в същото време Алекс осъзна, че не разполага с достатъчно секунди, за да доведе движението си до летален завършек. Затова, докато тримата летяха към пода, Алекс се извъртя така, че да пристегне като в менгеме врата на онзи в сгъвката на коляното си. Чу се остър пукот. Мускулестото туловище рязко се отпусна върху краката на Алекс и двамата едновременно се удариха в пода. Другият нападател се завъртя и скочи на крака.

Бетани светкавично дръпна спусъка.

Алекс тутакси се вцепени, настигнат от електрическия заряд. Изкрещя под натиска на неконтролируема болка, а мускулите му затрептяха конвулсивно. Трупът на онзи притискаше краката му, но и без него Алекс не би могъл да движи крайниците си по собствена воля, не би могъл да направи каквото и да било. Въпреки неистовото усилие мускулите не го слушаха. Електричеството контролираше тялото му.

Бетани пристъпи към него. Той очакваше тя да започне да му чете конско и да се гневи. Тя обаче изглеждаше спокойна, сякаш бе свикнала да причинява агония.

Когато дозата електричество от пистолета бе изчерпана, Алекс се строполи със стон на облекчение.

Бетани направи знак на оцелелия. Той я разбра и вдигна трупа на колегата си, за да го освободи от жиците. Просто го пусна да се строполи встрани. Не беше трудно да се види, че е мъртъв. С крайчеца на окото си Алекс наблюдаваше, преценявайки разстоянието до живия нападател.

Беше се надявал стрелите да изпаднат от тялото му по време на кратката, но ожесточена схватка. Но сбърка. Бяха здраво впити в тялото му.

Когато трупът бе отнесен встрани, Бетани приклекна край Алекс. Русата й коса, озарена от светкавицата, се разсипа по раменете й.

– Ако искаш да ми създаваш главоболия, Алекс, мога да продължа да натискам спусъка цяла нощ. Това ли искаш?

Съсредоточен в това да намери частица от секундата, в която да предприеме действие, той не внимаваше в думите й. Колкото можа по-бързо, сграбчи жицата, свързваща пистолета със стрелата, забита в гърдите му, за да я изтръгне.

Не успя да изпревари Бетани, която натисна спусъка.

През тялото му премина поредният мълниеносен поток от агония. Тя забоде тейзъра в бедрото му, като добави и трета точка на контакт, за да стане електричеството, циркулиращо из тялото му, още по-силно. Колкото и да се опитваше да се освободи, да се измъкне, усилията му бяха безплодни. Той изкрещя, а по лицето му се изтърколиха сълзи. Искаше да се свие в ембрионална поза. Ръцете и краката му се движеха безпомощно, но не в отговор на съзнателна команда. В този момент Алекс си помисли, че е готов на всичко, за да я накара да спре. Когато най-сетне това се случи, крясъците му за пореден път изтляха в стон.

– Ако искаш да продължиш да се опитваш да изтръгнеш жиците, давай, но ти гарантирам, че ще натискам спусъка по-бързо и ще го правя цяла нощ. Това ли искаш? Вече те попитах веднъж, Алекс. Искаш ли да продължа да дърпам спусъка?

Алекс тутакси поклати глава. Не, определено не искаше това. Мъчението вече го бе изтощило почти до крайна степен. Мускулите го боляха от непрекъснатото напъване. Доколкото му бе известно, тейзърите бяха предназначени за използване от полицейските части за въдворяване наред при противообществени прояви.

Алекс съзнаваше, че докато вниманието й е върху него, няма да може да действа достатъчно бързо. Пръстът й на спусъка щеше да осуети всяко негово движение.

Тя се усмихна доволно и го потупа по бузата.

– Добре изглеждаш, Алекс. Точно такъв си те спомням. Не мога да спра да си мисля как само ме разпалваш.

В първия момент не му се вярваше, че тя е казала точно това, но многозначителната й усмивка бе доказателство, че е чул правилно. Алекс не можеше да си представи що за налудничави идеи й хрумват, но прецени, че ще е по-далновидно да си държи устата затворена.

– Е, Алекс, бъди добро момче. Ако си добро момче, скоро всичко ще приключи. – Тя целуна връхчето на един от пръстите си и го залепи на устните му. – Не се тревожи, ще направя така, че да ти е хубаво. Много хубаво. Ще ти хареса. Обещавам.

Алекс не се въздържа и попита:

– Какво имаш предвид?

Тя отпусна ръка на коляното си и се приближи в мрака, пронизван сегиз-тогиз от раздиращата светкавица. Тя повдигна вежда.

– Ами, подаръкът за рождения ти ден, Алекс. Не помниш ли какво ти обещах? Сладката малка Бет винаги спазва обещанията си.

ДО НЕГО ЛЕЖЕШЕ ТРУП, огромен здравеняк го гледаше с убийствен поглед, а в гърдите и корема му бяха забити остри стоманени стрели. Алекс не можеше да си представи по-малко романтична обстановка.

– Бетани, сигурно се шегуваш.

– О, напротив – усмихна се зловещо тя. – А сега, както казах, ако предпочиташ, мога да продължа да дърпам спусъка, докато издъхнеш, макар че това няма да те убие съвсем. Все пак рано или късно агонията ще ти дойде в повече и ще се предадеш. Другият вариант е да оставиш драмата, да приемеш това, което ще се случи по един или друг начин, и просто да лежиш и да се наслаждаваш.

Пак повдигна вежда.

– Кое избираш, любовнико?

Алекс не бе склонен да се съгласи, но определено не му се искаше тя да дръпне спусъка. Когато Бетани повдигна пистолета и демонстративно го разклати в ръката си, кипнала въпросително глава на една страна, той кимна с неохота.

– Добро момче. – Тя се изправи. – Вкарай го в спалнята – рече на другия.

Онзи протегна лапа, сграбчи Алекс за ръката и го изправи на краката му. Завъртя го, като внимаваше да не оплете жиците, и го запрати към спалнята. Бетани предупреди Алекс да си държи ръцете вдигнати и далече от жиците. Той не направи опит да възрази, докато вървяха през тъмния коридор. Беше сигурен, че молбите му ще попаднат в глухи уши. Тя пече бе доказала, че дърпа спусъка по-бързо, отколкото той жиците.

Мигновени, но ярки светкавици превръщаха двамата му неканени гости в ослепителни статуи. Щом светлината угаснеше, фигурите се стопяваха в невидими духове, които го преследваха.

Докато Бетани следваше Алекс през вратата на спалнята, светкавицата се пропука за пореден път. Дъждът плющеше в двата прозореца като живо същество, което напираше да влезе.

– Чудесно – рече тя и се огледа в мимолетно осветената стая. – Не точно както съм свикнала, но става.

По-далечни отблясъци светкавица я озариха отново, но не толкова ярко. Протегна ръка и прокара пръст по металната рамка на леглото.

– Много си падам по метални кревати.

Направи знак на здравеняка, който блъсна Алекс по гръб на леглото. Зловещите стоманени стрели, все още здраво вкопчени в мускулите му и свързани с тейзъра с тънки жици, му причиняваха страхотна болка.

Мъжът скочи отгоре му, като го яхна през бедрата и го затисна с цялата си тежест. Извади здрави „свински опашки“, притисна едната китка на Алекс и я привърза стегнато за напречната тръба от таблата на леглото. Алекс бе използвал подобни вързалки. Знаеше, че се режат лесно, но ако се опиташе да ги скъса с голи ръце, просто щеше да прореже плътта си до кокал.

Онзи повтори същото и с другата ръка на Алекс, после привърза и двата му глезена за долната табла.

– А сега мини и през четирите още по веднъж – каза Бетани на мъжагата, без да сваля очи от Алекс. – За всеки случай.

Алекс потисна пристъпа на надигаща се паника, докато онзи овърза още по веднъж двете му китки и двата глезена. И след първото връзване не би могъл да скъса „свинските опашки“; дублирането им имаше за цел да подсили посланието, че не само няма шанс да се освободи, но и че съдбата му е изцяло в ръцете на Бетани.

Алекс предположи, че Бетани възнамерява да го измъчва, преди да го убие. Преглътна разяждащото го чувство на ужас.

Не можеше да повярва, че току-що уби човек. Де да можете да докопа и шията на Бетани.

– Би трябвало да е добре – избоботи онзи. – Няма начин да го скъса.

Бетани пак размаха тейзъра пред очите на Алекс.

– Хм, просто в случай че ми създава проблеми, ще оставя стрелите в тялото му. Ако не ми съдейства… – Тя сви рамене и му прати многозначителна усмивка.

Мъжът застана спокойно зад нея и скръсти ръце.

Бетани килна глава към вратата.

– Защо не почакаш отвън. Това си е все пак лично. Не съм убедена, че присъствието ти ще му помогне да го вдигне.

Алекс не можеше да повярва на ушите си.

– Добре – изгрухтя онзи. – Само не се бави.

Бетани го стрелна с убийствен поглед, при който той сякаш се сви.

– На кого държиш такъв език? – изсъска тя през зъби. – Откога планирам, работя, чакам? А сега смееш да ми казваш да побързам? Ще се забавя колкото трябва. Единственото, което има значение, е да получа това, за което съм дошла. За да стане, възнамерявам да стоя тук цяла нощ и когато си тръгна, да съм забременяла.

Вдигна юмруци на хълбоците си и се надвеси към мъжа.

– Ясно ли е?

– Ясно – отвърна онзи с глас, изпълнен с разкаяние.

– А сега изчезвай. Ще те уведомя, когато приключа, и тогава е на твое разположение да се позабавляваш. Преди това обаче ще чакаш отвън.

Здравенякът кимна и извади ножа от ножницата отзад на кръста си. След като облиза острието, се усмихна зловещо ма Алекс.

– Когато тя приключи с теб, ще си получиш заслуженото за онова, което направи в другата стая.

На излизане хвърли последен поглед на Алекс през рамо. Бетани го изпрати с поглед, докато вратата се затръшна зад гърба му.

Обърна се, гласът й пак бе станал сладострастен.

– Така по-добре ли е, любовнико?

– Защо да е по-добре? Продължавам да очаквам да ми прережете гърлото.

– Ами – сви рамене тя, – поне първо ще бъдеш с мен. Трябва да си благодарен, че те намерих аз, а не Джакс.

Името й предизвика спазъм в гърлото на Алекс. Зави му се свят. Докато се окопитваше, се надяваше накъсаните отблясъци на светкавицата да скрият реакцията му. Прецени, че най-добрият начин да прикрие изненадата си е като отклони темата.

– Кой е Джак?

– Не Джак, а Джакс. Извади късмет, че я изпреварих. Аз поне ще те накарам да умреш с усмивка. Джакс просто щеше да те изкорми.

– Защо? Коя е тя?

Усмивката на Бетани помръкна.

– Джакс е дипломатически убиец.

– Дипломатите и убийците нямат много общо – сбърчи чело Алекс.

– Не, скъпо момче, грешиш. Тя е убиец. – Погледът й се зарея на милиони километри разстояние. – Изключително специален убиец за изключително специални обекти.

Алекс отказваше да й повярва. Но в същото време помнеше прекрасно как Джакс извади ножа си и го опря в гърлото му, макар че в онзи случай наистина би имала причина да го направи. Все пак тогава той я бе залепил за стената и бе притиснал гърлото й с ръка. Не можеше да я вини за реакцията. Но така или иначе думите на Бетани го сепнаха.

– Специални обекти? Какво имаш предвид? Какви специални обекти?

– Джакс убива тези, които се борят за мир.

Той най-сетне я разбра.

– Като дипломатите.

– Не само. Тя е специалист. Изпращат я само след изключителни екземпляри, като дипломати, борещи се за единство и ред, които предпочитат мирното разрешаване на проблеми пред конфликта.

На светлината на омекналите отблясъци на светкавиците Алекс различи отнесения поглед на Бетани, сякаш бе отлетяла в друг свят. Над изражението й надвисна мрак.

– Нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да ме прониже с острието си.

Алекс не отвърна.

Погледът на Бетани, заедно с усмивката й, се завърна, сякаш за да го успокои.

– Но няма да й се получи. Аз съм твърде добре защитена дори за Джакс.

– И защо този толкова специален убиец ще иска да те убие?

Всъщност го интересуваше какво я кара да мисли, че е толкова специална, но предвид обстоятелствата реши да внимава как се изразява.

Всичко, което му бе казала Джакс, всичките приказки за друг свят, запрепускаха в главата му, докато той се опитваше да напасне думите на Бетани в главата си.

Тя прокара пръсти през косата си. Жестът й би могъл да бъде изтълкуван едва ли не като съсредоточен опит да отклони мислите си от Джакс.

– Да не се занимаваме с подобни неприятни неща. По-добре да помислим за мен и теб. Тази нощ е специална и за двама ни.

Тя се надвеси още по-ниско и прокара пръст по бузата му. Изкусителният й тон се върна.

– Време е Бетани да изпълни обещанието си.

Алекс съзнаваше, че няма избор. Опита се да измисли начин да си освободи едната ръка, но в обсега на пръстите му нямаше нищо, което би могъл да докопа. Знаеше, че извиването на ръцете не би довело до нищо. Нищо не му пречеше да опита, но тя веднага щеше да използва тейзъра.

Хрумна му мисъл, която му бе минала и по-рано. Ако тя докосне стоманените стрели, докато дърпа спусъка, тейзърът щеше да й причини същото, което и на него. Дали тя го съзнаваше? Само да можеше да измисли начин как да й го причини. Пък и какво ли би постигнал, дори да успее. Най-вероятно нищо.

Тя бе планирала всичко. Контролираше ситуацията. А когато тя приключеше, онзи с ножа щеше да свърши своята част от работата.

Бетани откопча колана му, после смъкна ципа на панталоните и започна да ги събува. Когато ги смъкна до коленете му, се усмихна зловещо и запълзя на четири крака нагоре по тялото му.

Яхна го и като изви ръка назад, дръпна ципа на роклята си, след което я съблече през главата. Отдолу не носеше нищо. Всичко, което роклята загатваше, че се намира под сребристия плат, наистина беше там.

– Развали работата на рождения си ден, Алекс, и ми докара гигантски проблеми. Наложи се да чакам още една цяла луна, докато пак настъпи подходящият момент в цикъла ми.

Нещата започваха да се навързват в главата му. Откачена история, но постепенно започна да проумява.

Тя се наведе, за да го целуне по устните. Той извърна глава и целувката й намери бузата му.

– Но сега ми казаха, че по-готова от това не мога да бъда. Експерти потвърдиха, че тази нощ му е времето, щастливецо. Време да си направиш наследник.

ДОКАТО СЕ НАВЕЖДАШЕ НАПРЕД КЪМ НЕГО, Бетани притисна голите си бедра от двете му страни. Нежно го целуна по врата, а той не откъсваше поглед от мрака. Нежните й движения му се сториха отблъскващи. Усещането, че е вързан и безпомощен, го изпълваше с дива ярост. Ядосваше се на самия себе си, че допусна нещата да стигнат чак дотам.

Нямаше представа какво би могъл да стори, но все нещо трябваше да опита. Още по-лошото беше, че не хранеше илюзии относно съдбата си, след като тя приключеше с тона, което си бе наумила. Споменът за образа на здравеняка, който облизва острието на ножа си, преди да осъществи заплахата си, не бе нещо, което би могъл да прогони лесно от главата си.

– Готов ли си да изведеш връзката ни на друго ниво? – Любовният шепот в ухото му беше красноречив знак, че тя е готова. – Или ще се наложи Бетани да ти помогне да ти се прииска?

Положението беше толкова абсурдно, че думи нямаше. Единственото, което му се искаше, бе да й пречупи врата. Разгорещеният му гняв вече бе стопил паниката му. Тя се наведе напред и се притисна до него. Стегнатите й гърди забиха стоманената стрела още по-дълбоко в лявата част на торса му. Имаше чувството, че е опряла в ребро. Стисна зъби, за да понесе острата болка.

Докато тя гризеше ухото му, увлечена в заниманието си, Алекс се опита да се отдръпне.

– Бетани, за бога, защо го правиш?

– Защо за бога? – Тя се изкикоти тихичко в ухото му. – Смешно е, Алекс. Кой бог по-точно имаш предвид?

Величината на думите й го разтърси из основи. Де да беше повярвал на Джакс. Тогава разказът й му се стори налудничав. Сега съжаляваше, че не я бе слушал по-внимателно. Спомни си последното, което чу от нея: „Неприятностите ще те намерят.“ Това бяха последните думи и на дядо му.

Алекс се напрегна, за да се съсредоточи.

– Имам предвид, че не знам защо го правиш, след като е абсурдно да си мислиш, че си достойна да носиш детето ми.

Чутото я накара да се изправи – не че той целеше точно това.

– Моля? – сбърчи чело тя.

– Едва ли си подходяща. Да не си кривим душата, предвид всичките ти неприятни черти от характера, едва ли си достойна да носиш детето на един Рал.

На фона на проблесналата в прозореца светкавица той различи възмущението, изписано на лицето й.

– Нима?

– Ако не беше толкова глупава, щеше да го знаеш. Моето поколение заслужава нещо повече от теб за майка.

– Ах ти, арогантно копеле такова – изсъска тя. – Грешиш. Ти ще ми направиш дете, твой наследник, и аз, а не ти, ще го напътствам. След като свършиш своята част от работата, от теб повече нужда няма да има. Детето ще бъде мое. Твоята единствена роля в живота му ще бъде, че ще бъдеш негов баща.

Той я погледна в очите.

– Само през трупа ми. Имаш думата ми.

– Как смееш!

Когато светкавицата проблесна отново, той видя, че лицето й е станало алено. – Как смееш да ми държиш такъв език, недоносено копеле такова!

Тя вдигна тейзъра в юмрука си и дръпна спусъка.

Токът го разтърси. Не беше за вярване колко много боли. Той се сгърчи безпомощно. Връзките около китките му се врязаха болезнено в плътта му.

Бетани се беше изправила, така че кожата й не докосваше кабелите и тя не усещаше електрическия ток. Гледаше го и псуваше напосоки. Болката му не я впечатли ни най-малко. Явно не бе способна да изпитва съчувствие.

Когато приключи и той се отпусна обратно на леглото, тя му даде една минутка да се окопити и отново се надвеси над ухото му.

– Разполагаме с цяла нощ, Алекс. Искаш ли да дръпна спусъка още няколко пъти, колкото да ти вкарам в упорития мозък мисълта, че ще стане както искам аз? Предпочитах да приключим без толкова драма. Става доста досадно, мен ако питаш, става доста досадно.

В мрака усещаше корема й да опъва долната стрела, а гърдите й се притискаха здраво в горната. Понеже той не възрази, тя продължи да се движи, заизвива се сладострастно, сякаш за да му демонстрира предимствата си. Потта от напрежението и мъченията беше направила кожата й хлъзгава. Започна да го хапе по ухото и се залови за работа.

– Трябва да си доста глупава, Бетани, ако си мислиш, че дебелият ти задник може да възбуди някого. Наистина изглеждаш като глупачка, като се опитваш да се правиш на секси, мен ако питаш.

Това постигна желания ефект. Тя изкрещя от ярост и без да губи време да става, дръпна спусъка.

Изобщо не се сети, че ако плътта й докосне металните жици, тейзърът ще парализира и нея.

През безпомощните викове от болка той чу ужасените й писъци. Той обаче знаеше какво да очаква. Предположи какво ще последва. За нея болката бе далеч по-страшна, защото не я очакваше.

Бетани изобщо не разбра какво й се случва. Тя закрещя не само от болка, но и от паника. Алекс се съмняваше, че технологията й е позната.

В лапите на агонията, ръцете й се замятаха във въздуха. Алекс чу как тейзърът изтрополи на пода и се претърколи. Когато петте секунди изтекоха и болката отмина, тя се отпусна обезсилена върху него.

Той реши, че какъвто и да е дългосрочният й план, той няма да го следва доброволно. Ако ще цяла нощ да натиска спусъка на тейзъра, той пак няма да й сътрудничи доброволно.

Щом Бетани дойде на себе си, тя опря длан в гърдите му и се изправи. С другата си ръка отметна косата от потното си лице. Вгледа се в очите му.

– Там, откъдето идвам, това е нищо.

– И тук е нищо – излъга той.

На устните й се прокрадна усмивка. Тя се отпусна обратно върху него, топлият й дъх пак облъхна ухото му.

– Знам какво правиш, Алекс – прошепна тя. – Но няма да стане. Няма да вляза в пошлия ти капан. Няма да ме ядосаш толкова, че да ти прережа гърлото. Тук съм, за да свърша каквото има да се свърши, и възнамерявам да се постарая. Колкото и да се опъваш, няма да спечелиш нищо. Тази нощ ще забременея от теб. Нищо не можеш да направиш. Просто така са устроени мъжете. После ще се постарая да използвам ножа си така, че да съжаляваш за всяка своя дума.

В тъмнината на стаята, осветявана само от спорадичните проблясъци на мълниите, прокрадващи се през пелените от дъжд, Алекс усети как тежкото положение, в което се намираше, се стовари тежко върху плещите му. За момент като че се екзалтира, задето успя да я подмами да нарани сама себе си с тейзъра, но какво спечели всъщност? Втори подобен случай нямаше да му се удаде, а и едва ли би могъл да се освободи от въжетата.

Макар и да изпита известно удовлетворение да я види да се гърчи, не постигна окончателен успех. Осъзна, че тя ще му го върне тъпкано.

Заби поглед в мрака и се остави да го завладее отчаяние.

АЛЕКС СЕ СЕТИ ЗА БЕН, за уроците, на които го бе научил дядо му. Бен бе попадал в ужасни, отчайващи ситуации. Беше се изправял пред лицето на смъртта. За такива ситуации дядо му се бе опитвал да го подготви.

Бен се бе опитвал да го подготви да се изправи решително пред смъртта, ако се озове в подобна ситуация, за да може да оцелее.

Всичко това бе втъкано в есенцията на мантрата му: „Неприятностите ще те намерят.“ Това бе начин да му напомня да бъде винаги готов, че във всеки един момент може да се появи проблем. Дядо му обичаше да казва, че неприятностите идват, когато човек е сам. Оказа се прав.

Алекс си напомни да не се предава. Не искаше да излага дядо си. Реши, че след като единственото, което му остава, е да ядоса Бетани толкова, че да я накара да го убие, вместо да следва плана й, ако това беше единственият му успех, тогава значи трябва да се хване за тази възможност. Възможностите, които му предлагаше тя, не бяха единственото, което би могъл да направи. Не беше длъжен да играе по свирката й.

Това, в което бе абсолютно сигурен, беше, че не бива да й позволява да постигне каквото си е наумила, защото това ще доведе до смъртта на още хора. Нямаше представа какво точно предстои, но го знаеше с категоричност.

Не ставаше въпрос за абсурдна битка с упорита жена. Не се касаеше до нелепото й желание да има дете от него.

Беше нещо доста по-голямо, нещо, заради което тя и хората й бяха готови да убият, за да получат. Нещо, което той знаеше, че не бива да й позволи да спечели – та дори това да означаваше, че ще умре, за да го предотврати.

Джакс бе дошла в неговия свят, защото нещо беше тотално не наред. Каза му, че за да дойде, е рискувала да остане вовеки веков в тъмнина. Никой не би поел подобен риск, ако нямаше сериозна причина да го направи. Това по някакъв начин бе свързано с проблемите, заради които Джакс се притесняваше толкова много.

Тя му бе казала истината. Само да й бе повярвал.

Бетани нетърпеливо посегна между краката му и го сграбчи. Той притаи дъх.

– Отпусни се, любовнико. Ще си получа своето и ти го знаеш.

Той не отвърна. Съсредоточи се върху това да наблюдава гнева си при мисълта, че тя се заблуждава, че може да постигне своето, като се опитва да го накара да се поддаде на сластта.

За да отклони мисълта си от Бетани, от меката й топлина, от непрестанните й опити да предизвика страстта му, той си помисли за нощта, в която загина Бен.

Мисълта му се отнесе към майка му, заключена до живот на онова ужасно място. Тя знаеше нещо за всичко това – Алекс вече бе сигурен.

Ужасът от това какво ще му се случи, когато Бетани извади ножа си и се постарае да го накара да забрави за думите си, също се бе настанил някъде дълбоко в мислите му. Представяше си как лежи със здраво завързани ръце и крака, а тя започва да го кълца на парченца. Би се чувствал безпомощен. Вече знаеше, че Бетани не е способна да изпитва съчувствие към чуждата болка.

В светлината на всичко това не бе никак трудно да пренебрегне неискрените й нежности.

– Всъщност струва ми се, че това доста ще ми хареса – прошепна тя в ухото му. – Направи така, че да ми хареса, Алекс.

Никак не му бе трудно да си пожелае да я види мъртва.

В далечен отблясък на светкавицата Алекс забеляза как гърбът й се извива на дъга. Движението й привлече вниманието му, защото му се стори някак неочаквано, неестествено, та дори притеснително – едно вълнообразно движение нагоре на голото й тяло, последвано от внезапно остро поемане на дъх.

Тъкмо се канеше да изстреля някоя обида по неин адрес в опит да я изкара от релси, когато недалеч тресна поредната мълния. На студената светлина, нахлула през прозореца, Алекс забеляза, че сините й очи са облещени. Мълнията разтърси къщата.

Преди светкавицата да угасне, му се стори, че мярна отблясък на острие.

За секунда се запита дали пък упоритостта му не й е дошла в повече и не е решила да го изкорми на мига, още в леглото, и да приключи въпроса. Представи си я как го пронизва, докато той лежи вързан и безпомощен, и го обзе внезапна паника. Макар да не можеше да я спре по никакъв начин, той се стегна инстинктивно, готов да поеме удара с ножа.

Вместо това брадичката на Бетани се вдигна още по-назад и шията й се изравни с извития й гръб.

Докато светкавицата блесне отново, Алекс с изненада установи, че в косата на Бетани се е вкопчила ръка, която дърпа главата й назад. Странната, неестествена извивка на гърба на Бетани изведнъж намери обяснение. Първата му мисъл беше, че здравенякът се е върнал и е решил да поеме нещата в свои ръце.

Кървав нож изсвистя пред шията на Бетани. Потъна дълбоко и разряза плътта от ухо до ухо.

От ужасяващия прорез бликна кръв на талази. Ръката бе сграбчила главата на Бетани и я дърпаше назад. Ръцете й се мятаха безпомощно, гърдите се повдигаха, в разрязаното й гърло напираше писък, но нямаше какво да го произведе.

Проблесна светкавица, изтрещя гръм. По гърдите на Бетани потекоха реки гъста кръв, бликнала от прекъснатите артерии. Ръцете й немощно се протягаха към въздуха наоколо. Устата й зейна в желание да си поеме дъх. От разрязаната трахея пръскаше кървава пяна.

Алекс остана втрещен при вида на агонизиращата жена. Убийството бе извършено по такъв ужасяващ начин, че чак му се струваше нереално.

Щом светлината на бурята пламна в дълга поредица от светкавици, единственото, което успя да види, бе конвулсивно потръпващата Бетани и объркването, изписано на лицето й. Цялото й тяло се отпусна, когато последният й дъх гъргореше в напускащите я дробове.

Юмрукът, който я държеше за косата, я пусна на пода. Тя тупна с глухо изтрополяване на кокали. При следващата светкавица Алекс видя Джакс да стои пред него с кърваво острие на ножа си.

Гледаше го в очите, сякаш в стаята нямаше нищо друго – сякаш нищо друго не съществуваше.

– НЯМА ДА ПОВЯРВАШ откога си мечтая за това – рече Джакс с глас, който му се стори по-прекрасен от всякога, а той и бездруго бе запомнил тембъра й като абсолютно замайващ.

Алекс се запита дали е възможно Джакс да е проследила Бетани от друг свят и да се е прокраднала в спалнята му, за да я издебне в момент, когато е незащитена.

– И тя спомена нещо подобно.

За секунда на светлината на светкавицата той мярна доволно изражение да загъва крайчетата на устните й.

Алекс желаеше смъртта на Бетани и подозираше, че е замесена в нещо, което има за цел да причини страдание на доста хора. Тя бе обещала на бабанката с нея да нареже Алекс на парченца, но после си промени мнението и реши да го стори сама само защото той я бе обидил. И въпреки това никога не бе виждал толкова ужасна и потискаща смърт като нейната.

Джакс сигурно прочете изражението на лицето му, защото поде неизречената му мисъл.

– Стана бързо, Алекс. Това, което тя би ти причинила с ножа си, щеше да продължи с часове. В тази буря никой нямаше да чуе писъците и ревовете ти. Щеше да й доставиш удоволствие със страданието си.

Алекс преглътна и кимна. Беше облекчение за него да чуе, че това е било само една вероятност.

– Джакс… – Погледна към дъжда, обливащ прозореца. После върна озадачения си поглед върху нея. – Как така не си мокра?

– Там, откъдето идвам, не валеше.

На фона на светлината, проникнала през прозореца, той различи над раменете и ръцете й да се извива пара.

При последната им среща тя, общо взето, му каза, че той е сам и че тя ще се занимава със своите си работи. Беше го предупредила, че неприятностите ще го намерят.

Какво ли я бе накарало да промени решението си.

– Какво правиш тук?

Погледът му продължаваше да е фиксиран върху неговия.

– Попаднахме на част от плановете им. Дойдох колкото се може по-бързо.

– Наистина ужасно се радвам да те видя. Наистина много, много се радвам.

– Хм, след като приключи с жалкото съвкупление, вдигни си панталона и да вървим. Трябва да се махаме оттук.

– Не съм взел никакво участие в това, а и не мислиш ли, че ако можех, досега да съм си вдигнал гащите? – След като не получи отговор, й посочи с глава китките си. – Освободи ме. Моля те.

Сети се какво му каза Бетани за Джакс. Да присъства на толкова бруталната смърт на Бетани бе доста потресаващо, чак му прилоша. Никога досега не бе виждал нещо тъй ужасяващо. Цялата беше в кръв. Само броени минути по-рано живото й, дишащо тяло се бе притискало до неговото. А сега лежеше на пода, накисната в собствената си кръв. Джакс го гледаше така, че се запита дали няма да е следващият.

Накрая тя свали поглед от него и погледна към китките му. На фона на светкавиците забеляза, че е завързан за леглото, и най-накрая осъзна какво в действителност става. Погледна го и най-накрая все пак се усмихна.

– Разбира се.

Наведе се над него и отряза въжетата, далечните светкавици озаряваха грейналата й усмивка. По нея той можа да прецени колко е щастлива тя да го види в такова безпомощно състояние – не защото бе безпомощен, а защото това й казваше, че той говори истината и не е участвал доброволно в това.

Докато се навеждаше над него, за да отреже въжето в далечния край, той усети парфюма й. Допълваше идеално всичко останало.

Алекс бе готов на почти всичко, само и само да не е толкова близо до Бетани. Бе готов на почти всичко, за да бъде толкова близо до Джакс.

– Благодаря ти, че намина, Джакс – рече кротко. – Май имам да те черпя… освен дето ти дължа извинение.

Тя се сепна и го погледна в очите съвсем отблизо. Притисна ръка плътно в гърдите си. Той чуваше мощните удари на сърцето й.

– Съжалявам, че не успях да дойда по-рано, Алекс. Наистина съжалявам.

– Дойде съвсем навреме.

Тя бавно поклати глава.

– Не и за да спася дядо ти.

Дуйте й му подействаха като плесница.

– Искаш да кажеш, че Бетани има нещо общо с това?

Тя довърши освобождаването му от въжетата и се изправи.

– Не бях там, но успях да мярна какво се случи благодарение на огледалото в работилницата. Видях кралица Бетани в огън.

Алекс потъна обратно в леглото. Той бе заровил мъката си, но да чуе, че Бен навярно е убит, само разбърка чувствата му и наред с болката извика и изпепеляваща ярост.

Бен не бе починал от естествена смърт. Ако не беше Бетани, и до днес да е жив, ако Алекс някак си бе останал настрани от това. Но нима би могъл да избегне да се роди Рал?

Щом Джакс освободи китките му, Алекс разтърка ръце. Какво облекчение. Джакс поне не обърна внимание на унизителното му положение.

– Кралица Бетани? Каква кралица?

– В нашия свят тя е кралица. При това създава доста проблеми. Всеки, който не й е по вкуса, си пати, а хората, които харесва, никак не са много. Наложи се да дойда в този свят, за да се доближа до нея.

Думите й го изненадаха и той отново застана нащрек. Дали пък в крайна сметка не е влязъл в някаква схема – схема за убийството на кралица, която създава проблеми. Дали не се бе превърнал просто в човешка примамка.

– И какво прави кралица от твоя свят в моя?

Джакс го изгледа за момент.

– Явно е искала да използва династията Рал.

– В какъв смисъл?

Джакс изви вежда.

– Не ми казвай, че не си разбрал какво възнамеряваше да направи на това легло.

– Напротив, това го разбрах.

Алекс си напомни да охлади жарта в тона си.

Не бе нейна вината, че Бетани го завърза за леглото и възнамеряваше да го убие, след като получи онова, което иска от него. Джакс нямаше вина, че Бетани е убила Бен.

Закопча си колана и събра мислите си. В крайна сметка тази жена му спаси живота. Спокойно би могла да го остави да прекара последните часове от живота си под ножа на Бетани.

Някак си Бетани не му приличаше на кралица. Всъщност въобще не му приличаше на зрял човек.

– Искам да кажа, че нямам представа какво точно възнамеряваше да получи от „династията Рал“, както се изрази ти. Нямам идея какво става.

– Значи ставаме двама – пророни Джакс тихо, докато гледаше трупа на Бетани в локва кръв на земята.

АЛЕКС ИЗВАДИ ТЕЛЕФОНА от джоба си.

– Най-добре да звънна в полицията.

Отвори капачето с палец. Джакс го сграбчи за китката, преди да успее да набере номера. С окървавеното острие на ножа, който стискаше в другата си ръка, хлопна капачето.

– Последното, което ти трябва, е да привличаш вниманието. Не искаме властите да ни създават грижи. Вече си имаме достатъчно. Трябва да изчезваме от тук, при това веднага.

Той се опита да не си поема дъх твърде дълбоко, защото от миризмата на кръв му прилошаваше.

– Но тялото рано или късно ще бъде намерено. И когато това стане, полицията ще реши, че съм я убил аз. Кръвта й е навсякъде по мен.

С палец и показалец той стисна ризата си, сякаш за да потвърди думите си. Искаше да махне от себе си подгизналата дреха. Да се преоблече. Имаше нужда от душ.

– Тръгна ли да бягам, ще изглежда все едно съм виновен. Красавиците, които приключват живота си по този начин, обикновено са убити от съпруга си или от друг мъж, свързан с живота им. Полицията ще стигне до логичното заключение, че съм я убил аз.

Джакс погледна към тялото.

– Наистина ли ти се струва красива?

– Да… тоест не… – Алекс прокара пръсти през косата си. Искам да кажа, да, очевидно е привлекателна, но аз не бях привлечен от красотата й.

– Успокой се, Алекс.

Като си събра мислите, той осъзна, че е права. Ако се обади на полицията, ще си създаде проблеми. Какво би могъл да им каже? Как би обяснил всичко това?

– Но, за бога, как ще се освободим от тялото… така че да не бъде намерено?

– Аз ще се погрижа – успокои го Джакс.

– Всичко е в кръв. – Той се завъртя. – Абсурд е да почистиш всичко това. Полицията си има начини да намира дори невидими петънца от кръв. Разни технологии, които правят кръвта да искри в тъмнината, така че могат да видят и най-миниатюрна капчица, която ти ще пропуснеш със сигурност, колкото и да чистиш.

– Няма да намерят никаква кръв, каквито и технологии да използват.

Алекс си каза, че тя явно не разбира колко са добри технологиите в днешно време, нито пък как би изглеждало всичко това в очите на полицията.

Беше излизал с Бетани. Бяха ги виждали заедно. Сега тя лежеше убита в спалнята му. Гола.

Какво друго да си помислят от полицията? Определено не може да им каже истината, а да ги излъже, само би му създало допълнителни грижи.

– Джакс, ще открият следи от кръв и тогава какво ще им кажа? Че е от друг свят? Че искаше да прави секс с мен, за да забременее от Рал, след което да ме убие? Никога няма да ми повярват. Ще извадя късмет, ако ме обявят за луд, но едва ли. Ще решат, че съм я убил.

Джакс го стисна за ръката.

– Успокой се, Алекс. Остави на мен да се оправям.

– Да те оставя да се оправяш? Та ти може да изчезнеш след пет минути. – Как да й обясни какъв ужас изпитва да не го пъхнат зад решетките. – Ти ще изчезнеш, а аз ще остана тук сам, за да се оправям.

– Не и този път – пророни някак тайнствено тя.

– Какво имаш предвид? – вдигна глава Алекс.

Тя се вгледа продължително в очите му.

– Ако не бях стигнала навреме тук, с теб щеше да е свършено.

– Да е свършено ли? Имаш предвид, че тя щеше да ме убие, след като приключи?

– Да. Наложи се да бързам колкото се може повече. Не успях да взема… някои мерки.

– Мерки ли?

– Трябваше да прескоча процедурите, по които минавах преди.

– Какви процедури?

– Този път не ми остана време да начертая линия на живота.

– Линия на живота ли? – Алекс замлъкна. – Да не искаш да кажеш, че вече не можеш да се върнеш обратно в твоя свят?

Погледът й помръкна.

– Поне засега не мога.

Той внезапно осъзна мащабите на това, което бе сторила тя, за да му спаси живота. Всичките му други притеснения се изпариха, прогонени от внезапната загриженост за нея.

– Кога ще успееш да се прибереш у дома?

– Остави на мен да се тревожа за това. Засега съм принудена да остана тук.

– За колко време?

– Ден-два.

– Може би повече?

– Може би завинаги – преглътна тя.

Светкавицата пак помръкна, като потопи стаята в тъмнина, нарушавана единствено от слабото мъждукане на уличните лампи. Все пак бе достатъчно светло, за да различи тревогата в погледа й.

– Спокойно, Джакс, няма да си сама. Ще ти помогна.

Тя посочи с ножа си неподвижното тяло на пода. Щом поредната светкавица проблесна, квадратче светлина, нахлуло през прозореца, полегна на голия хълбок на Бетани.

– Да, както виждам, взел си всичко в свои ръце.

Въпреки всичко Алекс не можа да сдържи усмивката си.

– Мислиш ли, че приятелите ти ще изпратят помощ за теб?

Тя поклати глава.

– Защо?

– Защото засега съм единствената, която може да предприеме това пътешествие. Сами сме.

Той въздъхна дълбоко.

– Джакс, искам да знаеш колко много съжалявам за начина, по който се държах с теб последния път.

Бе репетирал какво ще й каже, извиненията, които й дължи, стотици пъти, но сега всичко се изпари от главата му.

– Ти дойде да ми помогнеш, а аз не се вслушах в предупрежденията ти. Нямах намерение да омаловажавам стореното от теб и от останалите. Просто не те разбрах. Много е трудно да…

Тя го спря с ръка.

– Когато се върнах у дома предишния път, разказах на хората там за нещата, които видях тук, за технологиите. Те реагираха точно като теб. Не ми повярваха, изобщо не повярваха, че съм успяла да проникна в този свят. Много от тях решиха, че си измислям всичко това, за да прикрия провала си. Тогава осъзнах колко ти е трудно да го възприемеш. Предполагам, че ако бях на твое място и ти бе дошъл в моя свят, също не бих ти повярвала.

Засега бихме могли да се опитаме да проявяваме повече разбиране към пропастта, която ни разделя. Ако искаме да оцелеем, трябва да си помагаме.

Алекс нямаше представа какво ги чака, но кимна. Имаше чувството, че от плещите му падна камък, тежест, който мъкнеше със себе си, откакто тя си тръгна предния път.

Въпреки всичко му беше изключително трудно да приеме, че тази жена идва от друг свят.

– И къде е този твой свят? Твоят дом? На другия край на Вселената? Оттатък някакъв тунел, който ти позволява да напуснеш своя свят и да дойдеш в моя?

– Мога само да ти кажа, че там, откъдето идвам, е от другата страна на мрака, от другата страна на небитието.

– Не разбирам.

– Ние също не разбираме. – Тя вдигна ръка в безпомощен жест, после я отпусна. – Много са нещата, които не са ми ясни. Знам само, че става въпрос за коренно различни места, които в същото време много си приличат. Точно в момента обаче това не е наш проблем. Точно в момента нашият проблем е, че ако искаме отговори, преди всичко трябва да останем живи. А за да го направим, се налага да изчезваме от тук.