Законът на деветките

– Ти как така си чист?

– Взех душ, докато ти спеше.

– О – каза тя на излизане от банята, – мисля, че се разбрахме, че дамите са с предимство.

– Аз винаги печеля – усмихна се Алекс. – Дори и с цената на нарушаване на правилата.

Тя го дари с многозначителна усмивка.

– Радвам се, че успяваш.

– Как се чувстваш?

– Като чисто нова.

– Е, изглеждаш по-красива от всякога.

– Ти също. – Тя отново се усмихна.

– Щом вече си по-добре, бих искал да получа някои отговори – каза Алекс със сериозен тон. – Преди засадата и изгасването на светлините майка ми спомена, че през цялото време са я питали за портала. При споменаването на тази дума – портал – ти каза, че си се досетила какво искат.

Тя кимна.

– Искат портала.

Алекс разкриви лице.

– Това го схванах. Но какво означава?

– Ами – подхвана тя, докато сгъваше и прибираше мръсните си дрехи в сака, който бяха купили от мола, – помниш ли, като ти казах, че съм се опитала да занеса в моя свят картината, която ти ми подари, за да я покажа на сънародниците си?

– Да, и по време на пътуването ти нататък картината просто изчезнала. Каза, че не знаеш какво точно се е случило, но че това било потвърждение на подозренията, че нищо от този свят не може да бъде пренасяно в твоя.

– Е, след като е така, защо тогава хората успяват да проникнат от там тук? Защо Радел Каин праща толкова много хора, при това не от вчера, в твоя свят? Защо ще искат нещо, ако не могат да го отнесат със себе си обратно?

– Може би търсят някакъв вид познание?

– Да, има известна логика, но все подозирам, че Каин иска нещо далеч по-просто. Той е по следите на нещо конкретно, при това от много време и с цената на доста усилия. Защо мислиш, през всичкото това време са държали майка ти затворена? Защо искат теб?

– Предполагам, отговорът е, че искат портала. Само че не знам какво означава това. – Алекс разпери ръце в израз на безсилие и раздразнение. – Какъв, но дяволите, е този портал? За какво им е?

Тя пъхна в сака сгънатите си джинси и се изправи.

– От доста отдавна, според някои източници, съществуват мнения, че още от самото разделение на нашите два свята между тях се е запазила някаква връзка. Въпреки че на това винаги се е гледало като на мъглява теория.

– И какво гласи тази мъглява теория все пак? – подозрително я изгледа Алекс.

– Нали помниш, когато ти разказах как Господарят Рал прогонил всичките онези хора в този свят и така сложил край на войната?

– Да. Ти спомена, че не дошли тук по начина, по който идваш ти, че според схващанията в началото двата свята за кратко били свързани в едно място и време, а след разделението онези, които са искали да живеят без магия, останали тук, а твоите хора – в другия свят.

– Точно така. Това събитие е известно като Разделението. Не се знае много за онова време, но се смята, че Господарят Рал някак успял да прекара нещо като мост над бездната между световете, да ги съедини за малко, докато изпрати в другия свят хората, които не искали магията да е част от живота им.

– Опитваш се да ми кажеш, че ги е изпратил през портал?

– Не, но според тази теория някъде съществува действителното място на връзка между световете, малък мост през бездната между тях, тунел в пространството и времето, който осигурил равновесието между световете по време на свързването им, с цел извършването на Разделението. Фактът, че ние пътуваме между двата свята, се смята за доказателство за съществуването на подобна връзка; без нея според теорията ние не бихме могли да прекосяваме празното пространство между световете.

Според някои теории порталът е страничен ефект от Разделението – аномалия, артефакт, запазил се до наши дни.

Според други вярвания порталът бил създаден от Господаря Рал, за да поддържа равновесието по време на начинанието му, в противен случай Разделението нямало да се случи.

– На мен създаването на този портал ми звучи като доста важно събитие. Защо около него витаят единствено предположения? Не се ли знае повече?

– До един момент са се пазели писмени сведения, но дългият период на Златната ера приключил с войни, в резултат на които били унищожени много от най-ценните ни архиви. Били са мрачни времена. След края им се оказало, че сме изгубили голяма част от историята си.

Алекс въздъхна.

– Значи смяташ, че това разделение е оставило проход между двата свята, така ли? Като дупка, проядена от червей?

Джакс сви рамене.

– Не знам каква е тази дупка. Проход е малко елементарно, но да, може и така да се нарече. Става дума за нещо като клапа, която балансира могъщите сили в двата свята.

– Мислиш ли, че съществуването на тази връзка, на този портал, е факт или просто са отвлечени хипотези на хората за нещо, което я се е случило, я не?

– Това е заключението на някои хора, основаващо се на малкото, което се знае за Разделението. Поне такова е мнението на малцината, които подкрепят теорията за съществуването на портала.

– Защо не си го споменавала? Защо това е такава изненада? Цялата тази работа с портала ми звучи доста важна.

– Сега може и да звучи така, но в действителност е просто мъглява, отвлечена теория. Ако трябва да бъда честна, на нея винаги се е гледало като на шантава измишльотина. Никога не ми е минавало през ума, че цялата тази история с Радел Каин може да има нещо общо с подобна шантава идея, до момента, в който майка ти не каза думата „портал“.

Това, че са използвали пред майка ти същата тази дума, изведнъж ми изясни всичко, което се случваше. Изведнъж всичко придоби смисъл.

– Но дори и ако в началото такъв портал наистина е съществувал, мислиш ли, че все още го има?

– Не знам. Но очевидно Радел Каин смята така. Хората му са разпитвали майка ти за него, нали така? После питаха и мен. Със сигурност са питали и теб.

– Така е – съгласи се Алекс. – Всъщност това е всичко, за което искаха да говорим.

– Твоята майка ми даде отговора, който търсех, отговора на въпроса защо те идват тук и какво търсят. Радел Каин търси портала.

В този момент прозрението го осени.

– Земята, която наследявам. Порталът трябва да е някъде в земята, която получих в наследство.

– Бил си прав от самото начало. През цялото време е ставало дума само за земята.

– Но за какво им е майка ми? Или аз? Ако подозират, че порталът е някъде там, в земите, защо просто не отидат да го потърсят? Мястото е диво и отдалечено. Можели са сами да стигнат до портала и никой нямаше дори да знае, че са били там, нито пък какво са намислили.

– Може би са го открили, но по някаква причина не са могли да го използват. Може би тогава са се заинтересували от наследниците на Рал в този свят.

За това Алекс не се беше замислял. Той крачеше до прозореца и обратно, обмисляйки идеята. Зачуди се каква ли роля играе в това „Дагет Тръст“.

– Ако наистина са били там и не са успели да активират портала, кое ги кара да мислят, че аз бих могъл?

– Светове, разделени от Рал. Ако при това той е оставил портал, който все още съществува, тогава може би има някакъв защитен механизъм и е необходим друг Рал, за да се отвори порталът отново.

– Но това е бил той, не аз. Дори и да съм наследник на рода Рал от твоя свят, аз нямам тези способности. Как, по дяволите, да отворя портал между световете? Че аз дори не знаех за съществуването на друг свят. Аз съм последният човек на земята, от който да търсиш отговори за този портал.

– Не бих казала. – Джакс вдигна рамене. – Според Закона на деветките ти си централна фигура. Ти си точно човекът, към когото би трябвало да бъде отнесен този въпрос.

– Законът на деветките? Какво общо има той с портала?

– Нямам представа, само че Радел Каин иска портала и Законът на деветките го води право при теб като централна фигура във всичко това. Той изпрати Седрик Вендис, най-доверения си човек, за да му осигури портала и теб самия.

Алекс продължи да крачи, разсъждавайки на глас.

– Но както ти сама каза, те идват в този свят. Те така или иначе вече могат да идват и да се връщат. Какво толкова може да им осигури този портал, което вече да не са постигнали?

Алекс замръзна на място, когато отговорът на собствения му въпрос изведнъж му се изясни.

– Без портала те не могат да отнесат обратно със себе си нищо от този свят. – Той срещна погледа на Джакс. – Възможно ли е да връщат неща обратно във вашия свят през портала?

Тя се усмихваше несигурно.

– Съгласно теорията в портала не е необходима линия на живота, следователно можеш да пренасяш обратно вещи.

– Какво може да искат да отнесат със себе си през портала?

– Какво е оръжието, което те използват, за да покоряват и контролират хората в моя свят?

– Способности, които не съществуват в този свят, магически оръжия.

– Точно така. А какво иска Каин да изкорени от нашия свят?

– Магията.

– А какво ще стане, ако успее?

Алекс почувства как косъмчетата по ръцете му настръхват.

– Всеки диктатор иска да отнеме на хората оръжието, с което могат да се противопоставят на управлението му. Ако им отнемат магията, това ще ги лиши от оръжието, с което могат да се опълчат на тиранията.

Но отнемайки това оръжие от хората, които може да им се опълчат, те същевременно лишават и самите себе си от него. И така, щом елиминират оръжието и на двете страни, те ще се нуждаят от друг вид сила, която да го замени.

– Прав си. В момента съществува равновесие на силите. И двете страни имат достъп до едни и същи оръжия. Ако те елиминират магията, това ще доведе до постоянен баланс на силите – нито една страна няма да има преимущество. Но ако те искат да узурпират властта, тогава ще трябва да заменят изгубеното си оръжие с ново. Това ще наклони везните в тяхна полза.

– Технологии – прошепна Алекс. – Ще могат да използват радиокомуникации, лекарства, с които да контролират хората, оръжия, с които да убиват всеки, изпречил се на пътя им.

Джакс кимна отново.

– И кой знае още какво. От практическа гледна точка технологиите и нашите способности са взаимозаменяеми – те правят едни и същи неща. Когато всички магически инструменти изчезнат, хората ще бъдат безпомощни.

И този, който разполага с аналогичните им технологии, ще управлява света.

– Именно. – Джакс описа дъга с ръка около себе си. – Това тук е цял свят, пълен с технологии. Вчера ти излезе и се върна с това магическо лепило…

– Суперлепило.

– Хубаво, суперлепило. Ние използваме подобна магия за лекуване, шиенето на рани има почти същия ефект. Но ако изгубим тази си способност, тогава няма да можем да лекуваме ранените. Представи си само преимуществото, което ще има Каин само от нещо толкова просто. Колко хора ще преминат на негова страна само и само да бъдат лекувани с технология, достъпна само на него?

И това е само началото. Тук е един цял свят, пълен с неща, които ние няма да притежаваме. Те просто трябва да влязат в някой магазин и да купят вещи, които в нашия свят ще бъда безценни, когато всички там са изгубили способностите си. Те ще могат да пренасят технологии през портала. Каин ще бъде единственият източник на онова, от което хората се нуждаят за оцеляването си, а и само той ще притежава оръжията, с които да поддържа установения ред.

– Добре, но мислиш ли, че теорията за портала е правилна? Може ли наистина да се пренасят вещи обратно в твоя свят?

– Предполагам Радел Каин си има причини да вярва, че е така.

Алекс седна на ръба на леглото.

– Чух те да използваш един израз… Добри духове.

– Да, в тежки ситуации…

Алекс облегна лакти на коленете си и хвана с ръце главата си.

– Добри духове, те искат портал, за да изнасят оръжия в друг свят.

– Някакви идеи?

– Да, да извикаме Отряда за борба с тероризма.

– Кого?

– Забрави. – Алекс махна с ръка, осъзнал глупостта на забележката си. – Но това пак не обяснява за какво съм им аз. Та аз дори не съм и чувал за такъв портал. Как бих могъл да им помогна? Какво си мислят, че мога да направя за тях?

– Ти си Рал. При това Рал, който се споменава специално в Закона на деветките. А Рал е този, създал портала. Мисля, че ако просто можеха да открият портала и да го използват, те щяха да са го направили отдавна. И след като не са, значи не могат. По някаква причина те се нуждаят от теб.

– Наистина ли смяташ, че те очакват аз да им отворя този портал? Мислиш, че вярват, че съм способен на това?

Джакс изпусна дълга въздишка.

– Не знам, Алекс. Имаш ли по-добро обяснение?

– Май не.

– И сега какво?

Той отиде до бюрото и взе един от двата телефона, които беше купил предишната вечер.

– Мисля да се обадя на господин Фентън, адвоката, който движи нещата със земята. Може да се наложи да отидем до Бостън, да уредим въпроса със собствеността и после да отидем в Мейн, за да видим с очите си за какво става дума.

– Съгласна съм. Това е единствената ни следа за момента.

45

АЛЕКС НАБРА НОМЕРА.

– Ще го включа на високоговорител, за да чуваш и ти – каза той на Джакс.

– „Ланкастър, Бъкман и Фентън“. Фентън на телефона.

– Господин Фентън, здравейте. Александър Рал се обажда.

– Господин Рал, толкова се радвам да ви чуя. – Човекът звучеше напълно искрен. – Бях започнал да се тревожа. Всичко наред ли е? Искам да кажа, мина повече от седмица, откакто казахте, че ще се обадите. Вече започвах да се безпокоя.

Алекс нямаше представа, че е прекарал толкова дълго в „Майката на розите“.

– Извинете ме. Бях ангажиран с някои неща за известно време, но сега съм свободен.

– Радвам се да го чуя. Гледах по новините за пожара при вас, в „Майката на розите“. Знаете ли нещо по въпроса?

Алекс не беше сигурен дали трябва да говори по въпроса, затова реши да не навлиза в никакви подробности.

– Отчасти. Защо питате?

– Ами, работата е там, че моят съдружник, господин Бъкман, излезе в болнични преди време. Според лекаря му вероятно е преживял някакъв душевен срив, в резултат на което изпадна в остра психоза. Не успяха да открият причината, затова го изпратиха на лечение в „Майката на розите“. Предполагам защото специализират в тази област. Това е частна болница, в която му се осигуряват специализирана помощ и лечение.

Устата на Алекс пресъхна.

– Лечение, казвате. Знаете ли името на лекуващия лекар?

– Да, някой си доктор Хофман. Просто се чудех дали не знаете нещо повече за пожара.

Знаете колко ненадеждни могат да бъдат източниците на информация в днешно време. Досега не успях да науча никакви подробности относно състоянието на господин Бъкман. Нямам представа дали е добре. В репортажа по телевизията казаха, че голям брой пациенти загинали в пожара, предимно тези, настанени на деветия етаж. Именно там беше и господин Бъкман.

Алекс и Джакс се спогледаха.

– Ужасно съжалявам. Майка ми загина в пожара в болницата. Тя беше на деветия етаж.

– Мили боже. – Той замълча за момент. – Толкова съжалявам. Не знаех. Приемете най-искрените ми съболезнования, господин Рал.

– Благодаря.

– Спомням си много добре, че майка ви нямаше право да поеме правото на ползване над земята, защото се разболя, но нямах представа, че е била настанена в „Майката на розите“. Какво странно съвпадение, господин Бъкман да се озове в същата болница и на същия етаж.

– Наистина, какво съвпадение.

Като цяло Алекс не вярваше в съвпаденията. Умът му трескаво препускаше в опит да напасне парчетата от пъзела.

– Опитахте ли да се свържете с властите в Небраска, за да проверите дали господин Бъкман не е бил сред оцелелите от огнената стихия? Чух, че било пълен хаос, но повечето пациенти са успели да се измъкнат.

– И аз чух подобни обнадеждаващи вести. Опитах да получа повече информация, но засега цари голямо объркване. Тъй като съм адвокат, успях да се добера до държавния надзор на болницата, но никой не можа да открие дори регистъра с пациентите.

– Има ли някакви други архиви? – попита Алекс.

– Казаха ми, че целият архив изгорял в пожара. Трябвало да има копия на картоните на болните, съхранявани другаде, но имало проблем с откриването им – споменаха нещо като компютърен вирус. Никой не подозирал за проблема, докато не решили да потърсят копията, и се оказало, че са безвъзвратно изгубени. Поради това в момента властите са в пълно неведение, дори що се отнася до това колко пациенти са се лекували в болницата. Така установяването на точния брой на загиналите става още по-трудно. О, съжалявам. Чуйте ме само, говоря ви за господин Бъкман и за разни странични неща, докато вие сте загубили майка си. Вероятно сега ви предстоят хиляди неща за уреждане.

– Няма нищо. Всъщност нямам нищо за уреждане. Нямам живи роднини. Дядо ми почина наскоро. Майка ми като пациент на психиатрична болница в продължение на дълги години няма приятели, няма дори познати. В действителност нямам какво да уреждам. Просто ще трябва да изчакам за евентуално намиране на останките й – ако има такива. Пожарът беше доста силен. Засега нямам какво друго да правя.

– Разбирам. Възнамерявате ли да дойдете насам?

На Алекс му се стори, че долови странно напрежение във въпроса.

– Да. Трябва само да проверя за полети. Ще се опитаме да хванем най-ранния полет за Бостън.

– Да хванете? Ще ви придружава ли някой?

– Годеницата ми.

Последва нова пауза.

– Това е чудесно. Поздравления.

– Благодаря. Ще се запознаете. Тя е прекрасен човек. Много ми помага да преживея загубата на майка ми. Казва се Джакс. И е тук, до мен, в момента. Пуснал съм разговора ни на високоговорител, така че можете да я поздравите.

Подканена от Алекс, Джакс се наведе към телефона.

– Здравейте, господин Фентън.

– Много ми е приятно. Съжалявам за неочаквано споходилите ви беди.

– Благодаря. Правим каквото можем.

– Чакам с нетърпение да ви видя скоро тук.

– Пристигаме колкото може по-скоро – каза Джакс.

– При първа възможност ще ви съобщя номера на полета ни – добави Алекс.

Последва дълга пауза.

– Господин Рал, бих ви препоръчал да не летите.

Алекс наостри уши.

– И защо?

Нова пауза.

– Мога ли да бъда откровен с вас?

– Бих искал.

– Боя се, че определени хора следят авиокомпаниите и полетите в опит да ви открият.

Кръвта на Алекс се смрази.

– Определени хора ли?

– Възможно е тези хора да представляват опасност за вас. Мисля, че очакват идването ви тук. Възможно е да наблюдават летищата и автогарите. Всъщност навярно и всякакъв друг възможен обществен транспорт до тук. Не бих искал да ви тревожа, господин Рал, но вярвам, че тези хора наистина са заплаха за вас.

– Мисля, че знам какво имате предвид.

Последва нова пауза, този път по-дълга, сякаш човекът преценяваше какво иска да каже или по-скоро колко иска да каже.

– Свърза ли се някой с вас… хм, бяхте ли заплашен от някого?

– Мисля, че говорим за едни и същи хора. Вече се сблъсках с тях.

– Добре ли сте? – Въпросът дойде мигновено. В гласа му се четеше истинска загриженост, дори тревога.

– Да. Сега вече мисля, че ще е най-добре да дойда незабавно при вас. Имам адреса ви…

– Не.

– Не?

– Работата е там, че… – Последва нова пауза, преди човекът да продължи: – Страхувам се, че същите тези хора следят офиса ми. Няма как да съм сигурен. Съжалявам, не искам да ви тревожа неоснователно. Може би е просто параноя от моя страна.

Алекс пое дълбоко въздух.

– Господин Фентън, това е твърде важно за нас, за да продължаваме с преструвките. Вие бяхте откровен с мен и аз ще бъда откровен с вас. Сега трябва да ме изслушате, при това много внимателно. Тези хора са убийци.

Алекс не знаеше дали човекът се готви да му се изсмее, или да му затвори телефона.

– Слушам ви, господин Рал.

Алекс възприе това, че той не се опита да омаловажи опасността, като добър знак. Всъщност човекът звучеше загрижено, дори изплашено.

– Първо, казвам се Алекс.

Той си представи усмивката на облекчение по лицето на човека от другата страна на линията.

– Аз съм Майрън, но само смейте да се обърнете към мен така. Ще ви съдя за нанесени морални щети. Всички ме наричат Майк.

Алекс се усмихна.

– И без да ме съдите, си имам достатъчно грижи. Така да бъде, Майк. Знам, че може да прозвучи доста прекалено, но ще трябва да ми се довериш напълно. Знам какво говоря. Трябва да направиш точно каквото ти казвам. Първо, изписва ли се този номер на телефона ти?

– Да, апаратът ми има такава функция…

– Не, няма.

– Но моят телефон…

– Повече не бива да използваш телефоните, с които разполагаш. Тези хора по някакъв начин ни следят чрез телефоните. Отсега нататък забрави досегашните си апарати. Това важи и за мобилния ти. Дори не го носи със себе си. Разбираш ли?

– Да.

Алекс прие като обещаващо начало факта, че господин Фентън прие спокойно тези указания и дори не предложи на Алекс да отиде на психоаналитик. Нещо повече – дори не спори по въпроса.

– Сега запомни номера, от който се обаждам. Не го казвай на глас. Не го записвай никъде. Запомни го.

– Готово.

– Хубаво. Тъй като от него ти се обаждам на редовния номер, е възможно той вече да е разкрит. След като приключим този разговор, аз ще го изхвърля. Имам друг телефон. Номера му ще получиш, като към този прибавиш сто четирийсет и три. След като си тръгнеш от офиса, купи един телефон за еднократна употреба и ми се обади от него на новия номер.

– Добре.

– Женен ли си? Имаш ли семейство?

– Не. Имам предвид, нямам близки роднини. Но имам… добри приятели, на които бих искал да се обадя.

– Чудесно, но не взимай никой от телефоните, които си ползвал досега. Най-добре си купи няколко нови. Използвай един да се обадиш на приятелите си. Измисли някакво извинение – кажи им, че заминаваш извън града по работа или нещо такова. После изхвърли телефона; може да бъде разкрит, когато им се обадиш, и после хората, които те притесняват, може да те проследят по него.

– Разбрано. Какво друго?

– Ще трябва да уговорим място за среща. Не го казвай сега. Изчакай, докато ми се обадиш от новия телефон. Знам, че тези хора могат да проследяват чрез телефоните, но не знам могат ли да подслушват разговори. Не искам да научавам отговора по трудния начин. По-добре сега да съм по-предпазлив, вместо след това да прекарам цялата вечност в гроба си в самообвинения, че не съм бил по-внимателен.

– Разбирам. Ще си набавя няколко нови телефона и пак ще се чуем.

– Когато излезеш от офиса, иди направо у дома и си приготви багажа. Трябва да стоиш настрана от всяко място, с което си свързан. Не отивай у приятел. Не оставай да преспиш в офиса или в клуб, в който членуваш. Трябва да отидеш някъде, където не ходиш често, някъде, където никога не си бил досега. Увери се, че не те следят. Стигнеш ли там, не се връщай на познато място, тези хора може да действат на мига и да те приберат на място.

– Разбирам. – Човекът замълча за момент. – Алекс, сигурен ли си, че тези крайни мерки са необходими? Искам да кажа, да не стъпвам на място, където съм бил преди?

– Пожарът в „Майката на розите“ беше умишлен. Те убиха майка ми и сега мога да се обзаложа, че са убили и господин Бъкман. Изтребиха цял куп невинни хора само за да унищожат следите от това, с което са се занимавали там.

– Мили боже. Мислиш ли?

– Не мисля, знам го със сигурност. Бях там. Видях с очите си как доктор Хофман подпали пожара, за да прикрие следите им.

Алекс замълча, докато чакаше отговор.

– Да ти призная, Алекс, току-що ти потвърди най-лошите ми страхове. Ние отдавна се опитваме да определим доколко реална е опасността. Ти отговори на всичките ни въпроси.

– Кои сте тези „вие“? За какво говориш?

– Мисля, че си прав – каза Майк. – Ще е най-добре да говорим за това по-късно.

– Съгласен съм. Има логика.

– Махам се незабавно от офиса. Ще взема със себе си всички документи за собствеността над земята. Ще нося всичко необходимо за прехвърлянето й на твое име. Осъзнавам, че насред всичко това прехвърлянето на собствеността изглежда като глупава формалност, но те уверявам, че е от изключителна важност то да се извърши.

– И аз искам да се погрижа за това. Искам тази земя да е на мое име.

– Чудесно. Радвам се. Сега започвам да си мисля, че ще е по-добре да не се връщам у дома. Сега рискът е прекалено голям. Ще си купя всичко, от което имам нужда. Ще си набавя и телефони, както ми каза, и ще ти се обадя.

– Добре. Моля те, бъди внимателен.

– Ще внимавам. Алекс, благодаря за откровеността.

– Джакс винаги казва, че е по-добре да се казва истината.

Той се засмя.

– Ще ти звънна по-късно. Ще организирам и място за среща, където да приключим с всичко.

– Огледалата – подсети го Джакс.

– О, да. Знам, че ще ти прозвучи налудничаво, но стой настрана от огледала. Ако си някъде, където има огледало, веднага го покрий с нещо.

– От години нямам огледала нито в офиса си, нито у дома.

Алекс и Джакс отново се спогледаха.

– На практика от толкова отдавна не съм бил в близост до огледало, че дори вече не помня как изглеждам.

– В колата ти има ли огледало за обратно виждане?

– Да, естествено.

– Това също е огледало. Трябва да го откъртиш от предното стъкло, а също да счупиш или да махнеш страничните огледала. Ако ще ги чупиш, гледай и парченце от тях да не остане.

– Наложително ли е?

– Аз научих по трудния начин, че е абсолютно наложително. Ти може и да не извадиш нашия късмет. Махни огледалата от колата си.

– Винаги съм бил толкова внимателен с огледалата, а през цялото време съм забравял за огледалото за обратно виждане. Това обяснява някои неща. Радвам се, че си толкова последователен. Ще махна огледалата, преди да запаля двигателя.

– Мисля, че имаме много неща да си говорим, когато се видим.

– Повече, отколкото можеш да си представиш, господин Рал.

– Алекс.

– Разбира се. Ще се чуем по-късно, Алекс. И, Джакс, чакам с огромно нетърпение да се запознаем.

– Пази се – каза Джакс. – И бъди нащрек.

– Разбрано. Довиждане.

– Довиждане – в един глас казаха Алекс и Джакс.

Той хлопна капачето на телефона и го пусна в пластмасова чаша с вода.

– Е, какво мислиш? – попита, докато пъхаше в джоба на джинсите си втория, още неизползван телефон.

– Очевидно знае нещо.

– Чудя се откъде – каза Алекс. – Мисля, че колкото по-бързо се видим, толкова по-скоро ще разберем. Време е да вървим.

– Как ще стигнем до там?

– Май нямаме голям избор. С кола. Ако вземем самолет, ще стигнем в Бостън за ден. Но докато успеем да си резервираме полет, може да минат и два дни, а и по-дълго, при толкова кратки срокове. С кола ще ни отнеме почти три дни, но така хората на Каин няма да знаят къде сме, нито кога ще пристигнем. Искам да ги държа в неведение колкото може по-дълго.

– Аз също.

– Не на последно място – каза Алекс, докато си обличаше якето, за да скрие пистолета под него, – не ми допада идеята да се разделяме с оръжията си по време на полета. На летищата има детектори за метал точно като в „Майката на розите“. Не можеш да качиш в самолета никакво оръжие, дори малко джобно ножче.

Щеше да се наложи да си опаковаме оръжията в багажа. При евентуален проблем биха били напълно безполезни в багажното отделение на самолета, точно както бяха и докато ги оставихме заключени в джипа. Освен това нерядко се случва багаж да бъде изгубен или откраднат, особено при положение, че хората на Каин следят летищата в опит да ни хванат, ако решим да летим. Те най-вероятно щяха да ни задигнат багажа, за да са сигурни, че ще бъдем невъоръжени.

Джакс извади откъм гърба си ножа със сребърната дръжка. Превъртя го между пръстите си и го хвана за върха на острието. Изпъна напред ръката си с ножа в нея. Точно тогава Алекс забеляза, че орнаменталната резба образува буквата „Р“.

– Няма никакъв шанс да се разделя с този нож, просто за да ме пуснат да летя във въздуха.

Погледът на Алекс се премести от ножа върху очите й.

– Защо на дръжката има буквата „Р“?

– Тя означава династията Рал. Това е древно оръжие, изключително рядко, малцина притежават такова днес.

– Защо е у теб?

– По същата причина, поради която изявих желание да дойда в този свят. Защото аз вярвам, че ти си този, който ще спре цялата тази лудост. Защото аз вярвам в теб, Александър Рал.

Това е същият този нож, който наточих и с който направих онези резки по кората на дървото от твоята картина. Ти ги нарисува в картината си, тези резки, направени с този нож, който аз точех, подготвяйки се за идването си тук. Ти си свързан с това острие поради много причини, точно както си свързан и с всичко останало.

– Напълно ли си убедена, Джакс?

Тя се усмихна.

– Абсолютно. Точно както и ти си убеден.

– Страх ме е, като си помисля колко добре ме познаваш. – Алекс отвърна на усмивката й.

Извади телефона от чашата с вода, отвори капачето и го счупи. После подаде на Джакс двете парчета.

– Вземи. В другия край на паркинга има контейнер за боклук. Аз ще прибера нещата ни в джипа, а ти изхвърли това.

– С удоволствие.

46

ТЪКМО БЯХА ПРИКЛЮЧИЛИ със зареждането на джипа с гориво и купуването на нещо за ядене от „Амана Колонис“ край междущатско шосе 80 в Айова, когато телефонът на Алекс иззвъня. Не се наложи да гадае кой се обажда.

– Здрасти, Майк – каза той, докато поглеждаше през лявото си рамо, за да се включи в движението.

– Всичко наред ли е, Алекс?

– Добре сме. Пътуваме към теб. Пуснал съм те на високоговорител.

– Изпълних дословно указанията ти.

– И не си използвал този телефон да говориш с никой друг, нали?

– Не. Това е първият разговор от него, току-що го разопаковах.

Алекс с облекчение отбеляза, че човекът приема всичко съвсем сериозно. Замисли се обаче защо – какви ли сблъсъци е преживял, за да сътрудничи сега така охотно.

– Чудесно. Благодаря.

Другото, което безпокоеше Алекс, бе, че очевидно Каин знаеше за земята. Защо иначе ще прибира Бъкман на деветия етаж в „Майката на розите“, където да е под „грижите“ на доктор Хофман. По един или друг начин са могли да измъкнат всичката необходима им информация от партньора на Майк Фентън – и бог знае от кого още.

И ако хората на Каин следяха летища и автогари, за да хванат Алекс и Джакс, то тогава със сигурност щяха да ги чакат и при земята в Мейн. В края на краищата те трябва вече да са разбрали къде е тя. Също така би трябвало да са разбрали, че Алекс рано или късно ще се появи там. Всичко водеше към онова място.

Естествено, ако можеха да причакат Алекс и Джакс на някое летище, биха ги сварили невъоръжени, което би ги улеснило доста. Може би точно на това се надяваха. Те искаха Алекс жив, но със сигурност щяха да убият Джакс на място.

Сега поне, когато се натъкнеха на хората на Каин при земята в Мейн, Алекс и Джакс щяха да са въоръжени и готови за действие.

– Не съм сигурен кога ще пристигнем там – каза Алекс в отговор на въпроса на Майк. – Мисля, че ни остават още около хиляда мили до Бостън. Днес тръгнахме малко по-късно, предполагам ще пристигнем вдругиден по-късно през деня.

– Заради предположенията ми, че офисът ми е под наблюдение, не ми се ще да си уговаряме среща в Бостън. Мисля, че ще е по-добре да се видим някъде в близост до земята, а и до останалите.

– Имаш ли предвид конкретно място?

– Да. Направих резервации, ако ти и Джакс нямате нищо против. А ако имате, мога да променя мястото. Намира се малко след Бостън, на път за Мейн, така че да не ви забавяме.

– Ами, предполагам и ние сме заинтересовани да стигнем до земята по-скоро.

– Това беше и моята идея.

– Добре, къде да се срещнем?

– В Бангор, щата Мейн. В момента се намирам в мотел в покрайнините на Бостън. След ден-два тръгвам за Бангор, веднага след като приключа с някои правни подробности. Вече ви направих резервация на името Ханк Крофт.

– Как ти хрумна името?

– Забих произволно пръст в телефонния указател. Стори ми се лесно за помнене. Аз ще съм отседнал на същото място.

– Ханк Крофт. Ясно. Но при настаняването в мотел обикновено искат шофьорска книжка или друг документ за самоличност.

– Това е една от причините да съм все още в Бостън. Ще се погрижа за това. Ще се учудите колко е лесно да се сдобиеш с подобни документи. Така или иначе се заех с това, реших да извадя документи за самоличност и на госпожа Джена Крофт – дадоха ми и отстъпка за количество. Ще ви я включа към сметката. В документите се казва, че сте женени. Реших, че така ще е по-лесно.

– Джена Крофт. Харесва ми – наведе се Джакс към телефона в ръката на Алекс. – Спомена, че там ще сме по-близо и до останалите. Кого имаш предвид?

– Няколко човека от „Дагет Тръст“. Трябва да подпишат документите за право на ползване върху земята.

– И те знаят, че ти отиваш там? – попита Джакс. – Знаят, че ние също идваме? Знаят мястото на срещата?

– Да.

Алекс стисна в юмруци волана, но успя да запази гласа си спокоен.

– Майк, те могат да бъдат проследени. Могат да свършат куп неща, които да ни издадат.

– Предадох им твоите инструкции. Ще изпълнят всичко, което ми каза, и ще правят точно това, което и аз правя.

– Но откъде си сигурен, че ще приемат нещата достатъчно сериозно? – попита Джакс.

Алекс долови нюанс на притеснение и гняв в гласа й.

– Те са много внимателни. Именно те ми казаха за огледалата.

Алекс и Джакс се спогледаха.

– А ти каза ли им за огледалата за обратно виждане в колите? – попита Алекс.

– Да. Доста се засрамиха, че не са се досетили сами. Всъщност бяха направо съсипани. В момента се връщат назад в миналото и анализират проблеми, които навярно са възникнали в резултат на този пропуск.

– Кои, по дяволите, са тези хора? – прошепна Алекс на Джакс.

Тя сбърчи чело и поклати глава, в знак, че няма представа и че споделя тревогата му.

– Трябва да ти призная, Майк, безпокои ме това, че са намесени други хора, че още някой е наясно с плановете ни. Това е предпоставка за неприятности.

– Алекс, аз съм поверил живота си в ръцете на тези хора.

– Радвам се за теб, но аз не съм убеден, че мога да им доверя своя и този на Джакс.

– Разбирам те, но мога да те уверя, че на тези хора може да се вярва.

– И така да е, не може ли просто да им занесеш документите, след като аз ги подпиша? Защо трябва да ги водиш на срещата ни?

– Защото те всички са в борда на директорите на „Дагет Тръст“. „Дагет Тръст“ имат сериозни интереси в това начинание. За да се смени собствеността върху земята, директорите трябва да присъстват. Техническата страна на процеса е описана със заплетена правна терминология, но в общи линии нещата се свеждат до следното: на практика те трябва да одобрят встъпването ти във владение на земята.

– Какво имаш предвид с това „да одобрят“? Мислех, че след като отговарям на условията, посочени в завещанието – а това е факт, – тогава земята става моя.

– Така е, но одобрението също е условие, както и плащането на държавните такси. Помниш, че ти казах за таксите, нали?

Алекс реши, че е странно да го споменава точно сега.

– Да. Колко точно?

– В момента не разполагам с окончателната сума на разноските, но ще е малко под десет хиляди долара.

На Алекс му се видя малко солено, но си замълча. Нямаше представа нито колко работа е вложена, нито колко адвокати са били необходими, за да я свършат. Предвид допълнителните рискове можеше да предполага, че сумата не е съвсем неоснователна.

– А ако по някаква причина те не одобрят?

– Алекс, повярвай, тези хора нямат търпение да ти прехвърлят собствеността върху земята.

– Защо?

– Защото въпросът с наследството на този конкретен парцел хвърля сянка от векове насам върху много хора, преди да се появиш ти. Те знаят, че тази земя е била предопределена да бъде твоя.

– И откъде го знаят?

След дълго мълчание човекът отговори:

– Законът на деветките.

Алекс за малко да изпусне телефона. Лицето на Джакс пребледня.

Гумите на колата продължиха да поддържат монотонния си шум от съприкосновението с асфалта. Алекс не можа да схване къде в цялата тази история стои „Дагет Тръст“, нито пък откъде тези хора знаят за огледалата, да не говорим за Закона на деветките.

– Е? – прошепна той на Джакс.

Тя отново сбърчи чело и поклати глава, този път в знак, че и тя нищо не разбира.

– Алекс, там ли си?

Той се покашля.

– Къде предлагаш да се срещнете с Ханк и Джена Крофт?

– В „Даунистър Мотел“ в Бангор. Най-прекият маршрут до земята е по междущатско шосе 95. Реших, че ще е добре да се видим някъде по този път в Бангор. Градът е достатъчно голям и ще им е трудно да го държат целия под око, както биха следили едно по-малко градче в близост до земята.

– Има логика.

– „Даунистър Мотел“ е в непосредствена близост до междущатско шосе 95, на „Хамънд Стрийт“, в самия Бангор. Като наближите, ще ви дам точния адрес и подробности как да го откриете, но по принцип се стига лесно. Отбиваш вдясно от междущатското шосе 95 и продължаваш малко на север.

– Добре. Не използвай този телефон да се обаждаш на когото и да е друг. Звъни от него само на нас. Вече имам номера му. Ще ти се обаждам по пътя, за да знаеш как се движим. В случай че на този телефон се обади друг освен мен, веднага го изхвърли и купи нов, от който ми позвъни незабавно.

– Колко време мислиш, че ще ви отнеме?

– Не знам. Вече започва да се стъмва. Може би още три дни. Искам да съм предпазлив и да не привличам внимание върху нас. Също не искам да се появя там изтощен от пътуване и недоспал. Ако не внимаваш с тези хора, рискуваш сериозни главоболия. Като наближим, ще съм в състояние да ти дам по-точно време на пристигане.

– Звъни по всяко време, денонощно. Ще нося този телефон непрекъснато със себе си.

– Аз също. Ако усетиш нещо гнило, искам веднага да разбера.

– Дадено. Уверявам те, всички сме изключително внимателни.

– Ами колегите ти в офиса? Някой друг знае ли за земята, за мен?

– Аз съм офисът.

– Какво искаш да кажеш?

– Останахме аз и Уолтър Бъкман. Господин Ланкастър почина преди години в автомобилна злополука.

Същото както при бащата на Алекс, но той премълча този факт.

– Двамата с господин Бъкман вършите всичко в офиса? Нямате секретарки или асистенти?

– Не, няма друг освен нас. Ние имаме само един клиент – „Дагет Тръст“.

Алекс погледна Джакс и повдигна вежда.

– Трябва да приемем, че всичко, което е било достояние на Уолтър Бъкман, сега е известно и на тях – каза Джакс. – Тези хора не се спират пред нищо, за да получат нужните им отговори. Бъди сигурен, че ако той обича яйцата си със сол, те знаят с колко точно сол.

– Вече взехме това под внимание. Правим всичко възможно да неутрализираме ефекта от всичко, което е станало тяхно достояние.

– Да се надяваме, че не е прекалено късно – отбеляза тя.

– Мога да те уверя, че направихме всичко по силите си да намалим риска. Както сама каза, тези хора са опасни. Не сме в състояние да елиминираме напълно всяка заплаха, но правим каквото можем. Освен ако нямаш други идеи?

– Не – отвърна Джакс. – Знаем колко опасни са тези хора, но не знаем нито колко са, нито какво са намислили, още по-малко подробности около намеренията им.

– Освен това, че са опасни, сме в пълно неведение относно това, какво става – добави Алекс, като не беше напълно убеден, че този човек не е свързан по някакъв начин с Радел Каин и не ги води в капан. Ако Майк Фентън беше на страната на Каин, Алекс не искаше да му дава отговори, които те нямаха. – Вие сигурно знаете повече от нас. Надяваме се, като се видим, да ни осветлите по въпроса какво точно става.

– Ще държим връзка – каза Майк. – Дръж ме в течение как се движите.

– Дадено. Довиждане засега.

– Довиждане.

Алекс затвори телефона, като щракна капачето му. Обърна се към Джакс.

– Какво мислиш?

– Не знам. Законът на деветките е свързан с моя свят. Не разбирам как някой тук може да знае за него.

– Сега е свързан и с моя – напомни й Алекс. – Мислиш ли, че и това е засада?

За момент устните й се разкривиха, докато осмисляше отговора си.

– Не съм сигурна, но този човек ми изглежда откровен.

– Но е възможно да ни подмамва в капан. Нито за момент не съм подозирал, че доктор Хофман може да работи за Каин, нито пък, че сестрите и другите служители са от твоя свят.

– В едно съм сигурна – Каин би дал мило и драго, за да те докопа. Не можем да позволим това да се случи.

– Значи според теб трябва да се надяваме, че Майк Фентън и останалите са на наша страна, но въпреки това трябва да имаме едно наум, че може и да не е така.

– Повече от това не можем да направим.

47

– ВИЖ – ПОСОЧИ ДЖАКС с пръст. – „Хамънд Стрийт“, две мили.

Алекс проследи с поглед зелената табела в мъглата, докато прелитаха покрай нея, насочили се на север. Беше късен следобед и движението започваше да се сгъстява с наближаване на пиковия час.

Той погледна през рамо и се престрои в дясната лента. Току-що бе задминал жена в малка кола, която изглеждаше ужасена от времето навън. Да се кара без огледало за обратно виждане беше неприятно, но Алекс бързо свикна – стигаше му само да си припомни отчаяната битка с мъжа от света на Джакс на задната седалка на черокито. Той видя, че жената, която току-що изпревари, се е вкопчила здраво във волана. Очите й бяха ококорени и вперени право напред, докато съвсем сама успя да предизвика задръстване на платното – толкова притеснена от опасностите на пътя, че самата тя се превърна в опасност.

– „Хамънд Стрийт“, една миля – посочи отново Джакс.

По време на дългото пътуване Джакс се бе превърнала в добър навигатор. Отне й малко време да преодолее неудобството си от скоростта на магистралата, но сега вече се чувстваше съвсем спокойна. Беше добра в разчитането на карти и имаше остро зрение, така че бързо фиксираше табелите, указващи посоката към една или друга магистрала в далечината, докато пътуваха на изток, а после и на север. Освен това държеше под око колите около тях – и най-вече пиратските камиони на водопроводни фирми, – които евентуално биха могли да ги следят. На няколко пъти се отклоняваха и тръгваха по обиколни маршрути, за да се убедят, че някоя кола зад тях не ги преследва.

Джакс остана силно впечатлена от големината на някои от градовете, през които минаха, и не можеше да се нагледа на пейзажите и природните красоти извън населените места. Беше турист в странен за нея свят. Детинското й изумление от света караше Алекс да се усмихва.

Спираха само за през нощта, колкото да поспят достатъчно, че да могат да продължат на следващия ден. Алекс знаеше, че и двамата все още продължават да чистят телата си от поетите в болницата силни лекарства. Особено Джакс все още се нуждаеше от пълноценна почивка, за да се възстанови след преживяното. Предвид що за хора бяха по петите им, и двамата знаеха, че трябва да са постоянно нащрек. А и вечното оглеждане за нещо подозрително беше крайно изтощително.

Алекс успя да я склони да легне на задната седалка, да се завие и да поспи. Не му бяха нужни много усилия да го направи, което му показа, че тя продължава да е в шок, не напълно възстановена. Тя мразеше да изпуска табелите по пътя и не искаше да го оставя сам да следи за всичко, но същевременно съзнаваше, че тази почивка й е нужна.

Когато най-накрая поеха през безкрайните гори на Мейн, тя като че ли вече беше по-добре. Наблюдаваше с копнеж минаващите покрай прозореца на колата горски масиви. Алекс знаеше, че й напомнят за дома.

Той се отклони към „Хамънд Стрийт“ и пусна чистачките. На пръв поглед Бангор изглеждаше стар и изморен. Някои от къщите бяха величествени, но някак извън времето си. Мястото беше тихо и спокойно, непретенциозно – градче, където хората са свикнали да се задоволяват с каквото имат и където почти нищо не се променя, само закърнява с времето.

Алекс последва указанията на Майк Фентън и не след дълго видяха червената табела на „Даунистър Мотел“. На паркинга отпред имаше доста коли. От двете страни на входа тръгваха две успоредни редици стаи. Като караше бавно през паркинга, Алекс оглеждаше колите за регистрационни номера от Масачузетс. Видя няколко тук-там. Мейн беше туристическа дестинация и на паркинга имаше коли с номера откъде ли не. Някои бяха претъпкани с багаж. На покривите на някои микробуси имаше привързан каяк или колело.

Алекс зави към далечното крило на двуетажната сграда, което стигаше до малък жилищен район насред много зеленина. По-голямата част от колите бяха паркирани в стаи в близост до офиса, средната част бе почти празна, а в края отново се забелязваше групичка от паркирани коли. По номерата на вратите на стаите той разбра, че това е мястото, което търсят. Когато стигна до края на сградата, той направи обратен завой и паркира на наклон в широкия заден паркинг, така че да може да пусне по инерция черокито, в случай че откаже да запали. Досега по пътя на изток джипът се бе държал прилично и бе отказал да запали само веднъж. Той обаче не можеше да е сигурен, че няма да се случи отново в най-неподходящия момент.

Както беше паркирал, шофьорската врата беше по-близо до стаята.

– Готова ли си? – попита Алекс, докато оглеждаше наоколо за движение.

Джакс внимателно сканираше с поглед околността, не пропускаше и най-малката подробност.

– Това ми действа изнервящо.

– Не мога да кажа, че не съм съгласен с теб.

Джакс взе ръката му и я стисна окуражително. И преди се бяха изправяли пред трудности.

Алекс закачи отляво на колана си чантичка за пълнители. В нея имаше два пълнителя с по седемнайсет патрона всеки. Той се увери, че пълнителите са поставени с патроните напред, така че ако се стигне до стрелба и се наложи бързо да презарежда, щеше да може с помощта на показалеца на лявата си ръка да напипа кухия връх на най-горния патрон и така да може бързо и без да гледа да вкара пълнителя в пистолета в дясната си ръка. Алекс извади глока от кобура и го сложи в скута си с показалец, положен по дължина на корпуса. После отвори телефона и с левия си палец натисна бутона за преизбиране. Майк Фентън вдигна.

– Алекс е. Ние сме отпред.

Алекс забеляза как някой открехна леко пердето на прозореца и надзърна навън.

– Виждам джипа ти. Толкова се радваме, че сте тук и че успяхте да дойдете по-рано. Влизайте. Всички чакат да се запознаят с вас.

– Колко човека има вътре?

– С мен – девет.

– Искам всички да излезете от стаята. Оставете вратата широко отворена. Искам всички до един да тръгнете бавно към дърветата в задната част. После застанете така, че да ви виждам. След това Джакс ще провери стаята.

– Алекс, разбирам, че си малко изнервен, но ние…

– Ако някой направи нещо подозрително, няма да се поколебая да го застрелям.

Майк замълча.

– Разбра ли ме? – попита Алекс.

– Да – отвърна Майк. – Не те виня, че си предпазлив. Прав си. Ще се радваме да изпълним искането ти.

– Благодаря.

Алекс затвори телефона.

– Ако чуеш изстрели, лягай на земята – каза той на Джакс.

– Разбрано?

– Да. Мисля, че казват истината.

– Надявам се да е така, но няма да рискувам. Внимавай там вътре, чу ли? Ако имаш нужда от помощ, ще долетя за секунди.

Джакс кимна.

– Ти просто гледай да не пропускаш, ако това се окаже засада. Ние сме двама, а те девет.

Алекс й се усмихна.

– Лош късмет имат да са в такова неизгодно положение.

Тя отново стисна ръката му и отвърна на усмивката.

Алекс видя хората, които излязоха от стаята. С бавна стъпка тръгнаха през паркинга, като разговаряха помежду си, за да не бият на очи, просто стояха в средата на паркинга. Имаше седем мъже и две жени. Всичките облечени точно като повечето туристи, пътуващи из Мейн на почивка, може би малко по-добре от тях.

– Дърветата миришат така приятно – каза на себе си Джакс.

– Моля?

– Нищо. Просто си мисля за дома. Балсамовите ели ми напомнят за дома.

Алекс проследи с поглед отдалечаващата се групичка. Мъжете с бавна крачка вървяха по посока на дърветата. Той стисна ръката на Джакс.

– Бъди внимателна.

– Ти също – намигна му тя.

Той се загледа в нея, докато тя прекосяваше паркинга, хипнотизиран от грациозната й фигура, от дългата й руса коса. Колко красива и скъпа за него беше тя. Нямаше друга като нея на земята.

Как му се искаше да бе от неговия свят.

Той знаеше, че ако някога успеят да приключат с това, което трябваше да направят, да изпълнят това, за което тя бе дошла в неговия свят, да открият този портал и някак да го накарат да проработи, тя ще се върне обратно в своя свят.

По време на дългото пътуване на изток, когато тя му разказа всичко, което знаеше за портала и как той вероятно позволява пренасянето на вещи от този свят в нейния без линия на живота, я бе попитал дали би било възможно и той да мине през портала и да отиде в нейния свят. Тогава Джакс му отвърна, че в едно не се съмнявала никога: никой от неговия свят никога не би могъл да отиде в нейния. Господарят Рал, който бе разделил световете и изпратил хората в този свят, се бе погрижил това никога да не бъде възможно.

Тя можеше да идва тук, но той никога нямаше да може да иде там.

Алекс не знаеше как ще понесе нейното заминаване. Без нея неговият свят, неговият живот щяха да изгубят смисъл.

Мъжете огледаха дискретно Джакс, докато тя вървеше към стаята и преди да изчезне в нея. Никой не изглеждаше притеснен и Алекс реши, че това е добър знак. Той мразеше всичката тази мелодраматичност от своя страна, но хората на Каин вече го бяха изиграли на няколко пъти. Той повече нямаше да рискува, освен ако не беше неизбежно.

Няколко минути по-късно Джакс се появи на вратата. Показа със знак на Алекс, че всичко е чисто. Той прибра пистолета си в кобура и изскочи от джипа, като придърпа якето си, така че да скрие оръжието. Джакс махна на хората да се връщат в стаята и застана отпред да изчака Алекс. Когато Алекс застана до нея, тя го прегърна през кръста.

– Не изглеждат като банда главорези – прошепна тя.

– На това се надяваме.

– Все пак не е сигурно, че не са.

– Знам.

48

КОГАТО АЛЕКС ПРЕКРАЧИ ПРАГА след Джакс, всички погледи бяха приковани в тях. Двустайното помещение беше по-голямо от типичната стая в мотел. В ъгъла имаше двойка бежови канапета, които бяха поставени под формата на буквата Г и изглеждаха протрити от прекомерна употреба. В дъното имаше голяма кръгла маса с шест стола. В мебелировката нямаше и следа от елегантност, но пък всичко изглеждаше функционално. Във висок шкаф до телевизора срещу канапетата имаше барче с напитки. През отворената двукрила врата отдясно Алекс мярна ръба на леглото в съседното помещение.

Деветимата души се събраха в средата на стаята и се усмихваха широко. Изглеждаха като предани католици на аудиенция при папата.

– Аз съм Майк Фентън – пристъпи напред един възслаб мъж и протегна ръка.

Беше по-нисък от Джакс, оплешивяващ, джинсите му все още бяха с ръбове, които показваха, че съвсем наскоро са били свалени от рафта в магазина. Ризата му с дълги ръкави на жълти и сиви райета също изглеждаше току-що излязла от опаковката. Усмивката му стигаше от ухо до ухо.

– Алекс. Радвам се най-после да се видим лично. – Алекс стисна ръката на мъжа.

Без да пуска ръката на Алекс, Майк описа с другата си ръка дъга във въздуха към останалите.

– Всички тук изпитахме огромно облекчение да ви видим живи и здрави. А ти сигурно си Джакс.

– Да – каза тя, докато се ръкуваше с него. Той почтително държеше ръката й и не откъсваше поглед от очите й, все едно посрещаше извънземен пришълец в своя свят. Според Алекс точно това и ставаше.

Алекс беше толкова зает да преценява присъстващите, че докато Майк ги запознаваше, беше убеден, че няма шанс да запомни имената им. Никой от тях не приличаше на пират. Всички бяха облечени в нови дрехи, за които в една или друга степен можеше да се каже, че са наскоро разопаковани. Очевидно бяха изпълнили указанията на Алекс и не се бяха отбивали вкъщи или на друго обичайно място.

Майк го покани с жест към масата в дъното, където старателно бяха подредени документите.

– Какво ще кажеш първо да приключим с работата? Да се погрижим за собствеността върху земята, за да е всичко завършено и легално?

– Разбира се.

– Носиш ли парите за таксите?

Алекс извади хартиен плик от вътрешния джоб на якето си и го подаде на Майк.

– Вътре има точно десет хиляди.

– Точната сметка е девет хиляди шестстотин седемдесет и пет долара.

Човекът отвори плика и отброи три банкноти от по сто долара. После затършува из джоба си и извади още двайсет и пет долара. Даде ги и тях на Алекс.

– Готово. Всичко е надлежно платено.

Алекс сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си.

– Ако не възразяваш, каква е цялата тази работа с парите?

– Виж, доста трудно е за обяснение, а и имаме по-важни неща за вършене, но накратко, става дума за традиции, свързани с тази земя и нотариалния акт за нея. Най-елементарно казано – „стойност срещу стойност“. Условията по предаване на собствеността включват подобни практики, които може и да изглеждат странни в моменти като този, но те имат своето важно предназначение и трябва да се изпълнят дословно. Заплащането на услугата е едно от тези условия.

Алекс беше повече от щастлив да похарчи парите, с които Седрик Вендис беше купил картините му, за да ги обезобрази после. Да ги използва за адвокатските такси по придобиване на земята, която Вендис и Каин така отчаяно желаеха, изглеждаше като справедлива ирония на съдбата.

– Сега, когато таксите са уредени – продължи Майк, – можем да преминем нататък.

По негова покана Алекс седна на масата зад купчината документи и папки. Майк седна до него, останалите ги наобиколиха, за да наблюдават. Усещането беше като при някаква официална церемония.

Адвокатът отвори най-горната папка.

– Всички тези документи трябва да се подпишат на местата, които съм означил с малките червени стикери.

Алекс изгледа високата около три сантиметра купчина.

– Не трябва ли първо да прочета всичко това?

– Разбира се, заповядай, освен това като адвокат аз съм длъжен да те посъветвам да го направиш, въпреки че мога да те уверя, че съм прегледал всичко лично и всичко е наред. Ако не разбираш нещо, ще се радвам да ти обясня.

Алекс взе химикалката и прегледа първите две страници, защипани с телбод. В тях надлежно се установяваха двете страни по споразумението. Необходими бяха цели две страници, за да се каже, че той е Алекс Рал, а „Дагет Тръст“ е именно „Дагет Тръст“.

Алекс започна да подписва.

Майк Фентън отместваше всяка вече подписана страница. Алекс преглеждаше набързо документите, най-вече да забележи нередности. Всичко изглеждаше така, както си бе представял, че трябва да изглежда едно прехвърляне на собственост. При възможността хора да пренасят оръжия през портал в друг свят правните подробности около собствеността на земята не изглеждаха от първостепенна важност, но независимо от това, за всеки случай, той продължи да преглежда документите.

Тогава дойде ред на страниците за „Дагет Тръст“. Те съдържаха девет подписа – на деветимата попечители на фонда. Те също изискваха подписа на Алекс.

– Какво е това? – сбърчи чело Алекс при вида на попечителското споразумение.

– По същество това те поставя начело на „Дагет Тръст“, ставаш главен попечител на земята на „Дагет Тръст“ – цялата.

– Какво имаш предвид под цялата? – Алекс вдигна поглед от документите.

– Тази, която ти наследяваш, както и всичката останала, свързана с нея – всичката земя, контролирана от „Дагет Тръст“. Тя трябва да остане едно цяло. По този начин ти ще отговаряш за всичката земя като цяло.

– Всичката – изгледа го Алекс.

– Да, точно така.

– И колко точно е това?

– Общо ли? Шейсет и пет хиляди акра.

– А какво ще рече аз да отговарям за земята? – не откъсваше от него очи Алекс.

Майк Фентън сплете пръсти и сложи ръце на масата.

– На практика тя цялата става твоя, след като поемеш собствеността върху ключовия парцел. Ти ставаш главен попечител. По същество това означава, че ти ставаш „Дагет Тръст“. Трябва да се придържаш към условията в нотариалния акт, разбира се, но всичката земята е твоя.

– Условията в нотариалния акт. Искаш да кажеш, че не мога да строя например?

– Всъщност като главен попечител ти имаш право да построиш нещо за себе си върху земята, предвид че отговорността по надзора й е твоя.

– И не мога да продавам своя парцел на друг освен на фонда.

– Точно така.

– Но ти каза, че по същество аз ще бъда целият фонд.

– Точно така.

– Значи, ако реша да продавам – уверявам те, аз не искам, просто обсъждаме, – откъде ще дойдат парите?

– Нека ти покажа – каза Майк и започна да разлиства папките.

Една от жените, вече на години и с четвъртито телосложение, се наведе, за да помага. Тя се усмихна, когато Алекс я погледна.

– Казвам се Милдред, счетоводител съм на „Дагет Тръст“. Аз отговарям за този аспект от фонда. Естествено, ще съм на твое разположение за всякакъв вид съдействие.

– Ще се убедиш, че Милдред е незаменима – каза Майк.

Алекс не искаше да се убеждава в незаменимостта на счетоводителката. Той просто искаше да спре Радел Каин, за да не може да пренася технологии в света на Джакс.

Милдред бързо откри нужната папка, измъкна я от купа и я отвори пред Алекс.

– Ето – каза тя. – Това е финансовата история на фонда. През всичките тези години инвестициите му винаги са били възможно най-стабилни и безрискови. Никой от попечителите на „Дагет Тръст“ не е предприемал каквито и да било рискове, така че състоянието на фонда нараства доста бавно, но затова пък сигурно.

– И на каква сума възлиза?

Милдред посочи един ред числа.

– Малко над шейсет и три милиона долара.

– Шейсет и три милиона? – запримигва Алекс.

Майк кимна.

– Точно така – тази сума не включва сметката с петгодишен падеж с натрупаните лихви. Повечето пари са в няколко сметки зад граница. Естествено, не можеш да пипаш основния капитал, това е едно от условията. Но като главен попечител ти имаш правото над всичките лихви, които той носи. След покриване на разноските, разбира се.

Майк се почеса по носа и запрелиства страниците.

– Да видим… миналата година например, след покриване на разноските на фонда, от лихвите са останали около деветстотин хиляди долара – не забравяй, че миналата година лихвеният процент беше рекордно нисък. Обикновено остава повече. Също така можеш да разполагаш с всички неусвоени лихви от предходни пет години – това е сметката с петгодишен падеж, за която ти споменах. Така че, общо, сумата, която си могъл да изтеглиш при желание, е била малко над пет милиона долара.

Алекс продължаваше да го зяпа.

– Искаш да кажеш, че мога да изтегля тези деветстотин хиляди от лихви – плюс петте милиона, ако искам – и да похарча всичко за вечери с омари?

Всички се разсмяха.

– Да, ако това искаш – каза Майк. – Всички пари, които не изтеглиш, просто остават в сметката за дължими лихви. Всичко, което не е изтеглено преди падежа, в края на всеки петгодишен период преминава в сметката на фонда и става част от основния капитал. Веднъж постъпили в сметката, тези пари вече не можеш да използваш за лични цели. Естествено, занапред те ще носят допълнително лихви, които да можеш да теглиш.

– Но щом като фондът има всичките тези пари, защо, за бога, толкова много държахте да си платя таксите за правните услуги?

– Става дума за много повече от вътрешни правила на фонда. Това е едно от условията за наследяване. Това е част от преценката, че човекът, наследяващ земята, е точният наследник, че е отговорен и приема на сериозно задълженията си.

Преди да платиш таксите, ти не си собственик на земята и главен попечител на фонда. Нямаш никакви законови права над парите на фонда. Затова трябваше да платиш за моите юридически услуги по наследството безропотно и без да се опитваш да избегнеш това задължение. По този начин фондът удостоверява твоята почтеност. И сега, след като плати за услугата, ти вече не само владееш земята, но си и главен попечител на фонда, което ти дава пълното право върху парите от лихвите. Сигурен съм, че разбираш защо е така жизненоважно за сигурността на фонда начело да стои отговорен човек. Милдред ще ти помогне да навлезеш в нещата.

– А разходите? Какви са разходите на фонда?

Майк посочи с жест към групичката около тях.

– Освен нашето възнаграждение за работата ни във фонда най-големият разход е за осигуряването на охраната.

Един от мъжете пристъпи напред и протегна огромна, здрава ръка.

– Хал Халверсън, господин Рал. Аз отговарям за охраната на земите.

Макар мъжът да не беше прекомерно едър, беше от типа хора, с които Алекс не би искал да влиза във физическа конфронтация. Хал Халверсън може би наближаваше петдесетте, но изглеждаше така, сякаш с всяка изминала година става все по-корав и силен.

– От колко души се състои охраната?

– Всичко на всичко – двайсет. Аз, още седемнайсет мъже плюс две жени. Поради това, че земята е защитена зона, ние сме със статут на горски рейнджъри и действащи сили на реда. По закон ние сме назначени от фонда и отговаряме единствено пред него. Технически погледнато, земите ни се простират на територията на няколко общини, но фондът на практика не е подвластен на никоя от тях. Държавата и общините не могат да се разпореждат с нас, да назначават други сили за опазване на реда, които да се грижат за нашата безопасност. Като отговорник по сигурността аз лично подбирам и назначавам охраната ни.

Той повдигна с палец ревера на спортното си кафяво яке.

– Аз обикновено нося униформа. Униформата влияе положително върху сериозността, с която ни приемат хората, докато си вършим работата и държим външни посетители настрана. По принцип извън територията на фонда ходим цивилни, а и вашите нареждания доведоха до това, с което съм облечен в момента. И ако смея да отбележа, истински съм очарован от сериозността, която отдавате на сигурността.

– Значи имате право да носите оръжие?

Мъжът повдигна якето си и откри един масивен глок.

– Както споменах, ние се ползваме със статут на действащи сили на реда. Имаме автономност при назначението на хората си за охрана, но същевременно те трябва да са издържали държавните изпити за служители на силите на реда, както и да бъдат подложени на щателна проверка на миналото им.

– Което ми напомня – каза Майк, отваряйки нова папка. – Ето вашите документи за самоличност на името на Ханк и Джена Крофт, в случай че ви потрябват. Подпиши тук, ако обичаш. Джакс, ти също, моля.

Тя се наведе покрай Алекс и се подписа с цялото си име. Един от мъжете я помоли да застане пред стената, за да я снима. После той направи снимка и на Алекс, след това отнесе до мивката на бара с напитките двете шофьорски книжки и се зае с тях. Алекс предположи, че човекът ще използва специално оборудване, за да постави снимките им в документите.

– А това е разрешително за носене на оръжие, издадено от щата Мейн – добави Майк, като плъзна документа към Алекс, който вдигна поглед към него. – То е на истинското ти име. Предположихме, че ще бъдеш въоръжен и ще имаш нужда от местно разрешително. За всеки случай извадихме и едно за Джакс. Ще им сложим снимки, след като ги подпишете.

– Това се казва изчерпателна акуратност – каза Алекс, докато двамата с Джакс подписваха разрешителните.

Когато приключиха, Майк занесе документите при човека на мивката.

– Подхождаме с огромно внимание и бдителност по отношение на фонда – каза друг от присъстващите.

Алекс се замисли защо и кое ги бе научило да проявяват подобна бдителност. Под наставленията на Майк той се върна към подписването на документите. На няколко пъти спираха, за да може Майк да разяснява подробности около фонда.

На Алекс му се стори, че поема огромна отговорност, която не искаше да носи. Първоначалната му идея беше да встъпи във владение на земята, за да има къде да рисува на спокойствие. Сега обаче той трябваше да открие портала и да спре хората на Радел Каин, които искаха да го използват. Предположи, че всичко това само ще е от полза за целта. Така в случай на необходимост щеше да има много повече власт и ресурси, за да изпълни тази задача.

Когато свърши с преглеждането и подписването на документите, той се облегна назад и въздъхна.

– Готово – каза Майк. – Най-после. Нямаш представа какво облекчение е това за нас.

– Добре, а сега като главен попечител искам да знам за какво е всичко това. Какво става тук? Какво наистина се крие зад „Дагет Тръст“ и земята? Каква е връзката?

49

НЯКОИ ОТ ПРИСЪСТВАЩИТЕ се засмяха нервно, други се прокашляха. Алекс се изправи и отмести стола, за да застане до Джакс и да огледа всички усмихнати лица. Той не се присъедини към усмивките им и радостта от прехвърлянето на собствеността. Много хора бяха изгубили живота си заради тази земя – близки нему хора.

Той търпеливо зачака да получи отговор на въпроса си относно „Дагет Тръст“.

Възприел сериозността на Алекс, Майк започна да разказва.

– Ние, присъстващите тук, в тази стая, както и охраната в земите на фонда, сме членове на древно общество. Това е малка и изключително потайна организация. Ние сме пазителите на земите. От днес нататък такъв си и ти. Ние сме такива по собствен избор, водени от страст, заради отдаденост и вяра. Ти, господин Рал, си по рождение и по избор.

Алекс огледа внезапно придобилите сериозност лица на хората около себе си.

– Искаш да кажеш, че сте някакъв вид жреци или като рицарите тамплиери, или нещо такова?

– В известен смисъл да – потвърди с кимване един от мъжете.

Алекс остана донякъде изненадан, че никой не отхвърли подобно твърдение като абсурдно. Всъщност, откакто научи, че Джакс идва от друг свят и след като стана свидетел на събитията от последните седмици, той самият усещаше, че вече няма много неща, които биха могли да го шокират. Тревожеше го обаче фактът, че наследството на парче земя го е въвлякло насред тайна организация.

Алекс огледа лицата и вперените в него очи.

– И какво точно е това древно тайно общество? Какви са целите му?

– Това е дълга история с още по-дълга предистория – обади се Хал Халверсън. – В даден момент ще те запознаем с всички подробности, но засега не ми се струва удачно. Не ми допада идеята всички да сме тук заедно, на едно място. Обикновено избягваме подобни неща. Не искам да кажа, че хората, които ни създават всичките тези неприятности, знаят за нашата среща. Доколкото ни е известно, няма никаква гаранция който и да е от присъстващите неволно да е станал причина за предстоящи главоболия. Затова с цел предпазване на фонда ние рядко се събираме по толкова много членове наведнъж.

– Къде са останалите? – попита Алекс.

– Всички от охраната са членове на фонда – обясни Хал. – Освен тях има още няколко членове, пръснати из Европа. Като изключим тях обаче, останалите сме тук, в тази стая.

– Хал е прав – намеси се Майк. – Сега ще ти разкажем кратката версия, а подробностите ще останат за после.

– Очертава се интересно – измърмори под носа си Джакс и скръсти ръце.

– Преди много години…

– Колко точно? – прекъсна го Алекс.

– Не сме напълно сигурни. – Майк махна пренебрежително с ръка. – Много повече от хиляда години според нас. Както и да е, преди много векове било създадено обществото „Дагет“. Още от самото си начало то било изключително потайно. Не съществуват никакви писмени сведения за съществуването му, освен счетоводството и нотариалните документи. Основателите на „Дагет“ рискували живота си. Разкриването им пред когото и да било почти със сигурност било равносилно на смърт.

– Защо било толкова важно създаването на това общество? Какво налагало хората да рискуват живота си за него? – попита Алекс.

– Обществото ни се основава на вярата, че част от хората на тази земя са преселници от друг свят.

Алекс отново огледа лицата на всички присъстващи.

– Имаш предвид извънземни, които са пренесли тук хора с летящите си чинии? – попита той, тъй като все още не беше готов да им издаде, че знае за какво точно говореха те.

Алекс не искаше да ги заблуждава, правейки се на глупав, нито пък искаше да изглежда така, все едно им се подиграва. Той вярваше, че те са на негова страна. Те очевидно искрено бяха заинтересувани от неговата безопасност и бяха отдадени на запазване сигурността на земята, в която се намираше порталът. Същевременно залогът бе прекалено висок, за да може да си позволи да се притеснява твърде много да не нарани чувствата им. Животът му, както и животът на Джакс и на много други хора от двата свята, беше поставен на карта. Някои вече се бяха разделили с живота си. Той искаше да разбере със сигурност какво знаят членовете на „Дагет Тръст“, преди да им разкрие информацията, с която разполагаше той.

– Не съвсем – каза Майк, – книгата просто казва…

– Каква книга? – попита Джакс, внезапно изопнала тяло и наострила всичките си сетива.

Един от мъжете пристъпи напред. Беше единственият чернокож в групата. Изглеждаше наскоро прехвърлил петдесетте и в относително добра форма. Главата му беше обръсната и носеше малки очила с тънки рамки. Беше облечен с панталон в цвят каки и червена риза на шотландско каре, но изглеждаше като че ли беше роден да носи само елегантни делови костюми. Протегна ръка и се представи.

– Аз съм Ралф Овъртън и отговарям за книгата.

– Аз бих попитал същото като Джакс – каква книга? – Алекс се здрависа с него.

Ралф намести очилата си.

– По времето, когато е създадено обществото, е била съставена една книга. Тя съдържа разнообразна информация, а също и скици. Не полиграфски издържана, не прилича да е дело на монаси от онова време или нещо такова. По-скоро е самоделна изработка, груба и недодялана. Но това е единственият писмен източник, с който разполагаме.

Книгата би могла да се нарече отчасти летопис на събитията, отчасти опит да се хвърли повече светлина върху тях. Тя винаги, през всичките тези години, е била основен атрибут на обществото „Дагет“. Според информацията в нея поне част от хората на тази земя са дошли от друго място.

Когато Алекс и Джакс не го прекъснаха този път, той продължи.

– Обществото е било сформирано, за да пази това свято познание, да го съхрани, за да не бъде загубено завинаги и напълно забравено. Подобно нещо се е очаквало да се случи и за да бъде предотвратена забравата, била създадена тази книга. Същевременно имало основателни причини да се вярва, че тайната е необходима, за да гарантира сигурността на хората от другия свят, на онези братя и сестри, останали там, където е домът.

– И как това тайно общество ще предпази онези други? – попита Алекс.

– Ами, виж сега – продължи Ралф, наведен към тях, – в книгата се казва, че ще дойде време, когато човек от този свят ще трябва да спасява другия. Това пророчество е и основната причина за съставянето на книгата и за създаването на обществото. Членовете на обществото „Дагет“ са тук, за да пазят това познание, докато дойде времето за изпълнението му.

– Членовете на обществото – прекъсна го Майк – са пазители на познанието и на пророчеството. И когато настъпи моментът, те ще помогнат на този човек, за когото се споменава там. Всички ние в тази стая от години проучваме неясни исторически нишки, които се простират през векове и култури. Тази наша страст в даден момент ни отведе до други като нас. Ние пазим това познание, вярваме в предназначението на книгата и в основателите на обществото. Ние вярваме, че някъде там съществува един друг свят.

Алекс сбърчи чело.

– Значи това би могло да се нарече един вид религия, религиозно вярване, правилно ли съм разбрал?

– Не точно – поклати енергично глава Ралф. – Не е религиозно вярване. Ние не сме поклонници на този друг свят. За теб може и да звучи като духовно вярване в друг свят, но това не е религия. За всички нас, настоящи и бивши членове на това малко общество, това вярване е дълбоко вкоренен интерес, споделена страст, абсолютна убеденост и крайна цел на живота. То се основава на тази книга, на избрани исторически факти и на сказанията, предавани през вековете между членовете на обществото.

– На мен ми звучи като религия – продължи да упорства Алекс.

Ралф отново поклати глава и всички останали го последваха.

– Обществото е било създадено с цел да съхранява това познание, докато не настъпи времето то да е потребно. Това е нашето призвание, не преклонение или обожествяване. Ние не боготворим другия свят или хората в него. Става дума просто за признание на факта, че имаме общи предци, че ние в нашия и те в техния свят сме личности, които са част от една по-висша човешка раса. Ние сме едно и ценим живота си – той е това, което е от значение.

Ралф вдигна показалец, за да подчертае важността на думите си.

– Ние искаме да сме готови и да се погрижим, когато настъпи точният момент, онези човешки същества в другия свят да не изгубят ценния дар на живота само защото ние сме се провалили и не сме реагирали съобразно познанието, което само ние притежаваме. Надяваме се и онези хора в другия свят да изпитват същата почит към нашия живот и да не позволят някой тук да го изгуби.

Алекс погледна към Джакс. Тя също изглеждаше запленена от думите на Ралф.

Точно такова беше отношението към живота и на Алекс. Но той реши да не се намесва и замълча, когато Хал Халверсън заговори.

– Безброй хора са били родени, пораснали, станали доживотни членове на обществото и починали, без да видят нищо от това, което вярваме, че се случва.

– През вековете – каза Майк – членовете на обществото са полагали усилия да се сдобият с някои неща, свързани с книгата. Най-важното – това, което „Дагет“ обществото търси от векове – е мястото, където вярваме, че е връзката с другия свят. То било открито в края на осемнайсети век от изследовател на име Леон Дефорс, който по щастлива случайност се оказал член на обществото. Той отнесъл вестта за откритието си на членовете на обществото в Европа.

Майк се обърна с жест към Ралф.

– Ти знаеш по-добре тази част. Защо ти не им разкажеш?

Ралф кимна и поде историята.

– След като открили връзката, за която от векове вярвали, че съществува, хората от обществото „Дагет“ емигрирали в Новия свят. Те донесли със себе си книгата и се заселили в Нова Англия, предимно в Бостън. Първоначално много от тях просто живеели на територията на земите, където била открита връзката, за да бдят над пустошта, която отговаряла на рисунката в книгата.

– Рисунка ли? – попита Джакс. – Каква рисунка?

– Най-първите членове на обществото не знаели къде се намира мястото, споменавано в книгата, но в нея имало груба скица, която показвала как изглежда то. Тъй като Леон Дефорс бил член на обществото, той внимателно изучил тази скица и когато по време на една от експедициите си попаднал на мястото, на мига го разпознал. Така установил местонахождението му – с помощта на рисунката.

– С времето – взе думата Майк – те осъзнали, че с прииждането на нови заселници в Нова Англия ще се нуждаят от повече ресурс, за да опазят това уникално място. С течение на годините обществото започнало да изкупува земите в тази област, която смятали за изключително важна – районът, където се намирало мястото, обозначено на рисунката в книгата.

Впоследствие изкупили и околните парцели, като така оградили с допълнителна буферна зона своята тъй ценна придобивка в центъра – ядрото на имота, който наследи ти, Алекс. Те създали фонда с цел допълнителна защита. Наследството било създадено, за да се спази Законът на деветките и да се изпълни пророчеството от книгата.

През последвалите години старите членове измирали, нови заемали местата им. Целта на всички била обща и те работели заедно, за да я постигнат – просъществуването и запазването на сигурността на обществото и на скъпоценната земя. Членовете инвестирали във фонда собствени средства в полза на земята.

– Трябва да е ясно едно – продължи Ралф с усмивка. – Законът на деветките идва от тази древна книга, той е неразривно свързан с нея, със земята, с теб. От самото начало членовете на обществото са го изучавали. През последвалите векове условията в него не се изпълнили. Но обществото останало бдително и членовете му търпеливо очаквали времето, когато това щяло да стане.

– Ние сме първите членове на обществото „Дагет“ – Майк отново обиколи с жест присъстващите в стаята хора, – станали свидетели на описани в книгата събития. Нямам думи, с които да опиша какво означава това за нас, господин Рал.

– Ама че история – отрони Алекс в последвалата тишина. – Доколко и каква част от нея според вас е истина?

Някои от членовете на обществото „Дагет“ си размениха тревожни погледи.

– Хайде да им покажем – подкани ги най-накрая Ралф.

– Какво трябва да ни покажете? – поинтересува се Алекс.

Хал Халверсън отиде в другата стая, а Ралф продължи разказа си.

– Не посмяхме да донесем книгата. Предвид интензивните събития, които ни затрупаха като лавина в последно време, решихме, че да я носим с нас тук би било твърде опасно. Книгата се съхранява в сейф в трезора на банка в Бостън заедно с нещо друго, което обаче сме донесли тук. Всъщност по отношение на книгата… Освен опасността да не попадне в ръцете на хората, които ни причиняват толкова главоболия напоследък, тя, както можеш да си представиш, е в изключително крехко състояние. Ние рядко се осмеляваме да я докосваме с ръце.

– Разбирам – увери го Алекс.

– Но в замяна на това донесохме нещо друго – каза Ралф и се почеса по едната вежда. След това намести очилата си, докато чакаше. – Надявахме се, че това ще означава много повече за теб, тъй като е в значително по-голяма степен пряко свързано с теб.

Хал Халверсън се появи от другата стая с продълговата кутия в ръце, не по-дълга от две педи. Беше изработена от дърво, което бе толкова почерняло от старост, че изглеждаше напълно черна. Халверсън внимателно я положи на масата.

Ралф пристъпи напред.

– От самото начало тази вещ се съхранява заедно с книгата. Всъщност тя е по-стара от нея и на практика е една от основните причини за съставянето й, както и мотив за основаването на обществото.

Той внимателно повдигна капака на кутията.

Вътре имаше сребърен нож, който изглеждаше като брат близнак на този, който носеше Джакс.

Ралф почтително и изключително внимателно плъзна пръст по сребърната дръжка, която бе поставена в легло от лилаво кадифе.

– Според книгата буквата „Р“ е обозначителен знак на Дома Рал. Тя ни показва, че този нож е бил донесен от другия свят, където някога е бил носен от елитната гвардия пазители на Господаря Рал.

– Добри духове! – промълви Джакс, неспособна да откъсне погледа си от ножа в кутията.

Пред очите на пълната с хора стая тя извади своя нож, превъртя го в ръката си и го сложи до другия на масата.

Всички погледи бяха приковани в двете абсолютно еднакви оръжия с гравирана буква „Р“ на дръжките.

Един от мъжете в дъното на стаята припадна.

50

ИЗПАДНАЛИ В ШОК, членовете на обществото „Дагет“ мълчаха и гледаха втренчено еднаквите ножове. Алекс, който беше застанал с лице към останалите, видя как очите на мъжа в черно хлътват и изчезват в орбитите си. Хвърли се, за да го похване, но не беше достатъчно близо и онзи политна назад.

В мига, в който мъжът падна, останалите сякаш се опомниха и се обърнаха да помогнат. Стаята отекна от множество загрижени съвети, изказани едновременно.

– Тайлър, само не мърдай – обади се един от мъжете, после коленичи до падналия по гръб мъж, който започна да се свестява.

– Донесете възглавница, за да повдигнем краката – направи знак на обърканото множество той. После се зае да измери пулса на мъжа като човек, който очевидно знае какво прави. – Ще се оправиш, Тайлър. Просто полежи, за да може до мозъка ти да стигне повече кръв.

– Не, моля те, и сега съм добре – вдигна смутено глава Тайлър.

Някой подпъхна възглавница под краката му, а мъжът до него сложи ръка на гърдите му, за да не става.

– Просто бях шокиран, това е. Нищо ми няма, докторе – понечи да се изправи Тайлър. – Добре съм – настоя, макар и не особено убедително. Тръгна да се изправя и неколцина протегнаха ръка да го подкрепят.

– Може би е по-добре да останеш легнал – каза Алекс и го хвана за рамото, за да не загуби още веднъж почва под краката си.

– Да, най-добре го послушай – потвърди докторът.

– Казвам ви, че съм добре – настоя Тайлър с доста отслабнал глас. – Просто докато Хал отваряше онази кутия да ни покаже ножа, който обществото пази повече от хиляда години, се замислих за всички поколения членове, които са чакали този ден и никога не са видели нещата, в които вярвали или са чакали, докато аз съм тук и ставам свидетел как предсказание, направено в книга преди хиляда години, се сбъдва пред очите ми. После обаче видях стария нож…

Всички заговориха едновременно. Джакс използва случая, докато минаваше покрай масата, за да види какво се случва с мъжа, да прибере оръжието си обратно в ножницата.

Докторът каза на Тайлър да легне на канапето с вдигнати крака. Последният, смутен от цялото внимание, което бе привлякъл върху себе си, отказваше упорито, макар че едва се крепеше на крака. Другите обаче настояваха да спази указанията на доктора.

С периферното си зрение Алекс видя как в далечния край на групичката една ръка се протяга и грабва ножа от кадифената подложка в отворената кутия.

Мъжът на средна възраст, който бе взел ножа, блъсна една от жените с лакът и се хвърли към Джакс.

Джакс го видя в последния момент и се отдръпна назад, но беше късно. Острието я уцели косо, докато се опитваше да се извърти, за да го избегне.

Хал беше близо. Хвърли се през столовете към мъжа и успя да спре ръката му, която се канеше да нанесе на Джакс следващия удар. Алекс също се втурна натам през мелето. Жената, която размахалият нож мъж избута от пътя си, изпищя.

– Фред, недей! – извикаха други на нападателя.

Без да обръща внимание на виковете да спре, Фред продължи да замахва трескаво. Джакс избегна поредната атака и извади своя нож. Следващия път, щом Фред понечи да замахне, Хал изби ръката му. Ударът го отхвърли точно пред Алекс.

Без секунда колебание Алекс се завъртя, за да добави още повече сила и скорост на удара, който нанесе с лакътя си по врата на мъжа. Мощният му удар спокойно можеше да е строшил прешлените на нещастника. Фред се отпусна и се свлече на земята по гръб, в краката на изплашените наблюдатели, които отскочиха, за да освободят място за тялото му на пода.

Докторът коленичи до падналия и допря два пръста на шията му.

– Жив е, някой да се обади…

С нож в ръка, Джакс се засили, оттласна се с крак от един паднал стол и като се приземи до поваления мъж, заби ножа си в центъра на лицето му с две ръце. Ударът бе нанесен с такава сила, че върхът на острието опря в задната част на черепа.

– Вече не е! – изръмжа тя.

Алекс видя рукналата по бялата й блуза кръв, но внезапно други неща излязоха на преден план. Сграбчи Джакс за ръката и я вдигна във въздуха, но тя продължаваше да стиска ножа. Кървавото острие се отдели от костта и изскочи рязко.

Алекс я бутна зад масата. Тя политна назад и се удари в стената, а междувременно той заобиколи масата и извади пистолета си. Като използваше масата за физическа бариера, която да му осигури пространство, той вдигна пистолета и го насочи към останалите.

– Всички на пода!

Замръзнаха на място изненадано.

– На колене! Веднага или ще стрелям!

Хората започнаха да коленичат панически.

– Ръцете на тила! С преплетени пръсти!

– Аз съм лекар – обади се един мъж. – Джакс е ранена. Нека й помогна.

– На колене или си мъртъв! Ясно ли е?

Мъжът кимна с усилие.

– Джакс? – попита той през рамо, без да отделя поглед от наредените на пода хора. – Сериозна ли е раната ти?

– Не толкова, че да оставиш глока.

Думите й никак не го успокоиха, защото знаеше, че според нея той бе по-важен за осуетяването на плана на Каин от нея самата. Поне все още говореше.

– Хал, иди да провериш, моля те – направи знак с глава към нея той.

Халверсън, който бе извърнат настрани, подпрян на едно коляно, се втурна да изпълни молбата. Самият Алекс се бе съсредоточил върху най-неотложното – да наблюдава внимателно всички, в случай че мъжът, нападнал Джакс, има съучастници. Не знаеше дали сред обществото няма и други предатели. По негово мнение всичко това беше просто добре скроен капан. Не искаше паниката да го принуждава да дръпне спусъка, но за всеки случай трябваше да е готов.

Алекс продължаваше да държи пистолета насочен към коленичилите на килима в средата на стаята хора, видя Хал да притичва към бара и да взема кърпа. Чу как я разкъсва.

– Хал, кажи какво става.

– Ами, Фред, когото тя уби, е успял да закачи ръката й с ножа. За щастие той не е острен от хиляда години, иначе щеше да е много по-зле. Не съм лекар, но със сигурност ще трябва да се зашие.

Алекс въздъхна с облекчение.

– Какъв е планът, Алекс? – попита Хал и заведе Джакс до бара, като старателно притискаше кърпата в ръката й.

– Планът е да не допускаме повече изненади.

– Тази си беше бая голяма – обади се Ралф от мястото си на пода. – Познавам Фред Лоугън от години и никога не съм и подозирал, че е способен на такова нещо. Не разбирам какво става.

– Значи ставаме двама – добави Майк Фентън.

Алекс държеше коленичилите хора на мушката, като бе изопнал пръста си по дължината на цевта. Притесняваше се да го държи на спусъка, в случай че нещо го сепне и той го натисне неволно. Беше достатъчно опитен в боравенето с оръжия, за да е сигурен, че никой от хората пред него не би могъл да стигне до пистолета му, преди той да натисне спусъка.

Хал изруга под носа си. С периферното си зрение Алекс го видя как води леко нестабилната Джакс обратно.

– Скапаната мивка на бара не стига да се измие и гроздово зърно – каза охранителят. – Трябва да я заведа в банята, за да използвам мивката или ваната там.

– Много ли е зле? – попита докторът.

– Изглежда не е прерязал вени. Извадила е късмет.

– Да бе, голям късмет – изръмжа Джакс.

Алекс долови гнева, скрит зад сарказма й. Радваше се, че се гневи. Това означаваше, че положението не е толкова лошо, колкото бе помислил отначало.

– Имам аптечка в колата – обади се докторът.

– Просто прави каквото ти казва Алекс, докторе, и засега си стой на мястото – отвърна Хал.

– Тогава измий добре около мястото, но гледай да не влезе сапун, после направи стегната превръзка, така че да притиснеш разреза и да спреш кървенето.

– Добре – отекна гласът на Хал от банята, докато светваше лампата.

– Господин Рал? – каза Милдред, неспособна да откъсне очи от кървавия труп на пода пред нея. – Мисля, че ще повърна.

– Погледни ме, Милдред. – Изплашената жена вдигна очи към него. – Ще ти мине. Не гледай към него, гледай мен. Няма да повърнеш. Ти си член на обществото „Дагет“. Бъди силна!

Думите му сякаш й помогнаха да се стегне малко. Пое си дълбоко дъх и продължи да гледа Алекс. Той се надяваше, че тя все пак няма да повърне.

– Не разбирам – каза Майк Фентън. – Всички познаваме Фред Лоугън от години.

– Не се обвинявай – отвърна Алекс. – Тези хора измамиха и мен. Добри са. Ти познаваш Фред от години. Аз познавам повечето от вас само от няколко часа. Залогът е голям. Надявам се да разберете защо не мога да си позволя да рискувам.

Повечето кимнаха.

Алекс се зарадва при вида на Джакс, която излизаше от банята. На лявата й ръка имаше импровизирана превръзка, пригодена от накъсана на ивици хотелска кърпа.

Тя коленичи до Алекс и извади ножа си.

– Добре съм – прошепна му. – Просто съм ядосана на себе си, че позволих да ме хване неподготвена. Чувствам се като пълна глупачка.

– Поне вече знаеш как се чувствах аз.

Няколко души, които се намираха най-отпред в групата, си поеха рязко дъх, когато Джакс се наведе и започна да изписва с ножа символи върху челото на мъртвия. Бежовият килим около главата му беше прогизнал от кръв, но от новите разрези бликна още.

Щом приключи, Джакс се отпусна назад, както беше на колене. Вниманието на Алекс беше съсредоточено върху това да овладее треперенето на ръцете си, докато насочваше оръжие към хора, по които се надяваше да не му се налага да стреля.

– Да му се не знае – прошепна едва чуто Хал. – Изчезна.

Алекс погледна надолу и видя, че трупът наистина е изчезнал. Килимът беше чист. Ножът на Джакс също.

– Беше от моя свят – обърна се тя към хората, които стояха и я гледаха шокирани, облещили очи. – Изпратих го обратно там.

Изведнъж всички започнаха да задават въпроси един през друг.

– Тишина! – изрева Алекс.

Стаята притихна.

– Сега какво? – прошепна Джакс до него.

– Сега – отвърна той, така че всички да чуят – ще изпробваме всеки един по един, за да видим дали ще изчезнат и ще се върнат обратно като Фред.

Хората ахнаха изплашено. Алекс им направи знак да замълчат.

– Не се тревожете. Няма да използваме нож.

– Нали не се налага да ги режеш? – прошепна Алекс към Джакс, самият той обхванат от внезапно съмнение.

– Не. Правя го с ножа си, защото искам да изпратя на хората там допълнително послание – писмо, написано с кръв. Мога да използвам всяко нещо, което оставя следи.

– Хал – махна към него с оръжието Алекс, – претърси ги. Искам да съм сигурен, че не са въоръжени.

Хал тръгна от човек на човек, като се извиняваше и ги претърсваше основно за скрити оръжия. После се изправи.

– Няма ръчни гранати, няма базуки.

– Добре. Би ли донесъл на Джакс една химикалка от масата?

Хал стъпи встрани от обсега на пистолета и заобиколи, за да подаде на Джакс химикалката. Джакс направи на Майк Фентън знак с пръст да се приближи, после посочи килима на около метър пред себе си.

– Остани на колене и се приближи.

Майк се придвижи, като държеше ръцете си на тила. Вдигна поглед към Хал, сякаш го умоляваше да му помогне.

– Просто прави каквото ти казват, Майк. След случилото се с Фред действията на Алекс са логични. Трябва да проверим всички.

– А теб? – попита Майк.

Хал въздъхна уморено и коленичи пред Джакс. Потупа челото си с палец.

– Провери първо мен.

Джакс кимна и започна да рисува символите с химикалката. Когато приключи, седна отново обратно на колене и отпусна ръка в скута си. Охранителят се обърна и показа на останалите символите на челото си.

– Ето, вижте всички – обърна се Джакс към коленичилите хора. – Рисувам знак, който има силата да активира линията на живота на всеки един от вас. По нея човек от моя свят може да се върне обратно там. Ако Хал беше от моя свят, щеше да изчезне като онзи мъртвец, Фред.

Всички кимнаха в знак, че разбират. Вече изглеждаха значително по-спокойни. Идваха един по един и оставяха Джакс да рисува с химикалката по челата им. Странна гледка беше как цяла стая хора стоят на колене да им рисуват чудати знаци по челата.

Милдред беше последна. Не изчезна. На лицето й обаче се изписа облекчение – сякаш едва ли не бе очаквала, че е възможно.

– Ще ми се да мога да запечатам този момент – каза тя на групата, като оглеждаше лицата им. – Ние сме първите членове на обществото, които са видели нещо от онзи свят, от написването на книгата насам.

– Сега какво следва? – попита Халверсън, когото занимаваха по-важни неща от запазването на някакви символи.

– Ами най-напред ще оставим докторът да се погрижи за ръката на Джакс – отвърна Алекс.

– Крайно време беше – измърмори мъжът, докато се изправяше на крака, за да се приближи.

По пътя Хал го спря с ръка.

– Не се дръж така с Алекс. Фред се опита да убие Джакс. Алекс изобщо не беше длъжен да идва тук. Не беше длъжен да купува земята, нито пък да участва във всичко това. Не го вини, че се страхува за живота си и за този на младата си дама. В крайна сметка този, който я нападна, бе един от хората, на които трябваше да има доверие.

– Прав си, Хал – въздъхна докторът. – Алекс, Джакс, извинете ме. Сигурно е заради чувството за вина, задето сме допуснали един от тях в редиците си. За малко да провалим всичко, и то единствено и само по наша вина.

Някои от останалите кимнаха в съгласие.

– Както вече казах, и мен успяха да заблудят – каза Алекс. – Минахте първото изпитание, но аз още не съм напълно убеден. С Джакс едва не загубихме живота си заради един лекар от този свят, който се оказа, че работи за тях.

– Наистина ли? – изненада се Хал.

– Съвсем наистина.

– Ще трябва да се зашие – обади се докторът, който тъкмо беше свалил превръзката на Джакс.

– Не може ли с вълшебно лепило? – попита тя.

Докторът я погледна намръщено, но Алекс побърза да обясни:

– Иска да каже суперлепило.

– А-а. Ами да, може.

– Имам в джипа. Хал, би ли отишъл да го донесеш?

– Чакай – спря го докторът и му хвърли ключовете от колата си. – По-добре вземи чантата ми от задната седалка, става ли? И аз имам лепило, при това медицинско. По-еластично е и има по-добър ефект.

Хал изтича навън. Съвсем скоро се върна с черна чанта.

– Ей там – посочи масата докторът. – Да я заведем там, за да може ръката й да легне на равна повърхност.

Двамата заведоха Джакс при масата. Докторът я предупреди, че лепилото ще пари и щипе. Дори и да беше така, тя с нищо не даде да се разбере. Алекс не чу нито гък, докато самият той продължаваше да следи с поглед коленичилата група. Неколцина вече се бяха изморили да стоят на колене и просто седнаха.

Измина сякаш цяла вечност, но когато докторът приключи, Джакс се появи до Алекс с превързана здраво ръка и навит бял ръкав.

– Цялата съм в кръв. Трябва да се преоблека, иначе ще привличам вниманието.

Той й хвърли бърз поглед и установи, че има вид, сякаш е заклала някого с брадва.

– Права си. Хал, придружи я, моля те, до джипа. Пази й гърба.

– Разбира се – улови подхвърлените ключове Хал.

Върнаха се и Джакс отиде в съседната стая да се преоблече. Не след дълго се върна с червената блуза и други джинси.

– Какво следва? – попита Хал.

– Сега си тръгваме – отвърна Алекс.

– Ами ние? – обади се Майк. – Още толкова неща трябва да обсъдим.

– Това ще остане за по-нататък. Първо ще оставя Хал да продължи с проверката, да видим дали някой от вас е съучастник на мъртвия член на обществото „Дагет“, който се оказа от другия свят.

Алекс продължи да държи пистолета насочен някъде в центъра на групата, хвана Джакс за ръката и двамата се отдалечиха заднишком към вратата.

51

– НЯКАКВА ИДЕЯ КАКВО ДА ПРАВИМ? – попита Джакс, докато вървяха през тъмния паркинг към черокито.

Вече извън стаята, Алекс се огледа наоколо и най-сетне прибра пистолета.

– Не мисля, че имаме кой знае какъв избор. Можем или да тръгнем по петите им, или да избягаме.

– Ако избягаме, ще ни преследват.

– Значи отговорът на въпроса ти е ясен.

Погледна през рамо и видя как Хал излиза от мотелската стая и се обръща да каже на всички да останат там, докато той се върне, за да обсъдят всичко отново. Носеше нещо под мишница.

– Дойдохме, за да прехвърлим земята и да видим какво можем да разберем – прошепна Алекс на Джакс. – Мисля, че е крайно време точно това да направим.

– Има логика – отвърна тя, без да отделя поглед от сенките в дъното на паркинга. – Само дето не мисля, че ще можем да стигнем до нея посред нощ.

– Освен това има още доста път до там. Ще се наложи да преспим някъде по пътя, после рано сутринта да вземем малко храна и да се насочим към връх Крепост.

Хал Халверсън ги настигна точно когато Алекс отключваше джипа. Охранителят остави някакъв тъмен предмет върху капака на джипа. Макар да беше трудно да се види в тъмното, Алекс се досещаше какво е.

– Не мога да не попитам защо преди малко се довери само на мен?

– По две причини – отвърна Алекс. – Първо, ти попречи на Фред да рани Джакс по-тежко.

– Добре, това го разбирам – сви рамене Хал. – Но то не пречи да съм съучастник.

– Вярно е, не пречи, но единствено на теб от всички присъстващи е правена проверка за чисто минало. Ти и твоите хора от охраната сте изкарали всички необходими тестове за служители на полицията. Сигурен съм, че са били достатъчно сериозни и подробни.

– Бива си те – усмихна се Хал.

– Ето ти сега и втората част от изпитанието – искам да направиш такива проверки за всеки един от членовете на обществото „Дагет“.

– Мислиш, че е възможно Фред да е имал съучастник? Някой, който им помага от този свят?

– Сто процента. От това, което видях досега, знам, че хората от другия свят се опитват да намерят тук свои съмишленици, които да им помагат. Не знам как ги печелят, предполагам ги стимулират по някакъв начин, дават им право на някакво желание или им предлагат награда.

– А подозираш ли някого конкретно?

– Тайлър.

– Така си и мислех – кимна посърнал Хал. – Той отвлече вниманието ни, за да може Фред да нападне.

– Точно това си мислех и аз – додаде Джакс.

– Може и да не е той – вметна Алекс. – Всъщност възможно е да не е никой от тях. Трябва обаче да направиш възможно най-щателна проверка на миналото им, за да видим дали ще изскочи нещо тревожно. Ако това стане, то ще ни насочи към човека, който е най-вероятно да се обърне срещу нас.

– Преди да се захвана с тръста, работех във ФБР – кимна Хал. – Ако някой е имал кал под ноктите в трети клас, смятайте, че ще разбера.

– Имай предвид, че си имаме работа с убийци – каза Джакс. – Гледай да го направиш възможно най-бързо. Ако един или повече от тях работят срещу нас, значи всички останали хора в онази стая са в голяма опасност. Достатъчен е един предател, за да насочи убийците към тях.

– Те са добри хора – въздъхна Хал. – Поне тези, които са чисти. Отказали са се от много неща заради вярата си в обществото „Дагет“. Посветили са живота си на това да пазят хората от вашия свят. В момента бързат да почистят кръвта на Джакс, за да не възникнат неприятности.

– Което е още една причина да се опитаме да ги защитим – съгласи се Джакс. – Никой не иска добри хора да пострадат.

– Искате ли да ви помогна да намерите място, където да пренощувате? Доста път сте изминали от Небраска. Сутринта ще се съберем отново и може да ги разпитате за още полезна информация, касаеща земята.

– Направихме каквото трябваше – каза Алекс. – Собствеността върху земята е прехвърлена. По закон вече е моя, а вече съм и член на тръста. Изискванията са изпълнени.

В слабата светлина на лампата, осветяваща паркинга в близост до сградата, Алекс забеляза леката усмивка на Халверсън.

– Аз също бих постъпил така. Най-добре да се движите сами и да не се навъртате около хора, които ви познават.

– В тази книга, която обществото пази – набърчи чело Алекс, – случайно да се споменава за нещо, наречено портал?

– Портал ли? – поклати глава Хал. – Не. За пръв път чувам за портал. На едно място обаче се споменава, че онзи, посочен от Закона на деветките, ще знае тайната. Може за портал да става дума. Ама чакайте – продължи той. – Има още нещо от книгата, за което не остана време да поговорим заради нападението върху Джакс.

– И какво е то? – попита Алекс.

Хал плъзна предмета по капака на джипа към Алекс.

– Ножът, който ви показахме. Не успяхме да довършим, че според книгата той трябва да остане при теб, защото ще имаш нужда от него.

– Сигурен ли си? – намеси се Джакс.

– Да – кимна Хал. – В известен смисъл изначалната цел на книгата, на цялата част от нея, където се обяснява Законът на деветките и свързаните с него неща, е посветена на намирането на човека, при когото трябва да отиде този нож.

– А какво да правя с него? Какво е предназначението му?

– Съжалявам – сви рамене Хал, – по този въпрос книгата мълчи. Настоява да го получиш, но не казва защо. Може да се обобщи, че единствената и най-важна цел на обществото „Дагет“ е да се погрижи да получиш този нож.

Алекс повдигна капака и погледна сребърния нож. На слабата светлина от външната лампа на сградата различи красивата украса във формата на буквата „Р“.

– В такъв случай – въздъхна Алекс – тяхната роля във всичко това е изпълнена поне засега. Сега е мой ред. Освен това не искам да се мотая тук и да давам повод на други да нападат тези хора и да ги измъчват, за да изтръгнат информация за нас. Те не са подготвени да се справят със същества от калибъра на онези, които ни преследват.

– Добри хора са, в това няма спор, но имаш право, те не всички мислят като нас. Повечето хора не са способни да бъдат истински параноици. Благодарен съм, че вие с Джакс очевидно сте добри в това.

– И ти щеше да се превърнеш в параноик, ако онези ти дишаха във врата – увери го с усмивка Алекс.

– Сигурно – засмя се Хал. Извади някакви документи от вътрешния си джоб и ги разстла на капака на джипа. После извади и фенерче. – Това са карти, реших, че може да ви помогнат. – Разгърна карта на щата и я освети. – Оградил съм имота, понеже на картата го няма. По тази магистрала ей тук най-лесно се стига. После свийте по този път, през Уестфилд. – Потупа с дебеличкия си пръст мястото. – Хората най-често минават през Уестфилд за щатския парк „Бакстър“. Туристическо градче, което се е превърнало в самостоятелна дестинация. Много изкуства, занаяти, антики, такива работи. Вие обаче, вместо да тръгвате към „Бакстър“, тръгнете по този малък път, който се отделя ето тук, малко след Уестфилд. Следвайте го насам – проследи линията с пръст той. – Ще ви заведе точно до имота, точно тук. От Уестфилд до имота е около два, два и половина часа с кола. Колкото повече се отдалечавате, толкова по-диво ще става. Ако ви трябва храна, нещо друго, гориво, най-добре се запасете в Уестфилд, защото оттам до имота е само и единствено гора.

– А през самия имот има ли път? – попита Алекс.

– Да, за високопроходим автомобил. Джипът ти е идеален.

– Добре.

Хал извади някакъв лист изпод картата.

– Нарисувах ви това. Тук се вижда главният път, който е на картата, а това тук е частният, него го няма. Той води право при имота. Ето и комбинацията за ключалките. Порталът е винаги затворен, за да не влизат хора. Пътищата вътре на територията на имота стават само за джип. Може да се кара само малко навътре, докато е сравнително равно, после до Крепост трябва да се катерите пеша. Ето го тук – посочи на импровизираната карта, – отбелязал съм го.

– Благодаря ти – каза Алекс. – Това много ще ни помогне.

Хал протегна ръка, Алекс и Джакс я стиснаха един след друг.

– Ще се обадя на хората да им кажа да ви очакват по някое време утре към обяд – добави Халверсън. – Ще им дам описание на джипа и регистрационния номер, за да не се стреснат, като се появите.

– Добра идея.

– Ще им заръчам да ви пазят гърба и да се уверят, че никой не ви следи в границите на имота.

– Благодаря, но се боя, че това няма да помогне много. Тези хора изникват сякаш от нищото.

– Подозирах, че може да е така – въздъхна тежко Хал, после подаде на Алекс още един лист. – На този номер можете да се свържете с мен. Нов телефон, още не е използван. Обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Ако се налага, ще дойда с цяла армия.

– Обещавам – каза Алекс с усмивка. Докато събираше картите, мярна малък плик. – Какво е това?

– Не знам – смръщи се Хал и го взе. – Картите бяха на масата, преди да дойдете. Сигурно съм го взел заедно с тях. – Преобърна го. Не пишеше нищо. Отвори го. Разгъна листчето хартия вътре и зачете безмълвно.

– Пише само „Хамбург, Германия, 7,15 ч. местно време. Лондон, Англия, 6,30 ч. местно време“.

Алекс взе листа и го огледа. Думите бяха изписани внимателно на ръка. Подаде му го обратно.

– Някаква представа какво е?

– Никаква.

– Е, чака ни дълъг път тази нощ. Най-добре да тръгваме.

Алекс и Джакс се качиха в джипа, а Хал се приближи до вратата откъм шофьора.

– Бъди внимателен, Алекс. – После се наведе, за да види и Джакс от другата страна. – Ще се грижиш за него, нали?

– Затова съм тук – отвърна с усмивка тя.

– Всички толкова отдавна чакаме най-накрая да посетиш имота, Алекс. Ужасно ще е, ако те убият, докато ние отговаряме за теб.

Алекс предпочете да не му разяснява какви са всъщност шансовете му за успех.

– Ти също се пази, Хал.

Охранителят кимна, а Алекс завъртя ключа.

– Хал, дали не би могъл да ни бутнеш малко, за да запалим. Стартерът нещо ми играе номера.

Хал подпря ръка в рамката на предното стъкло.

– Ако това се случи, като стигнете имота, ще бъде голям проблем. На онзи изровен и каменист черен път няма как да бутате. Знаете ли какво се сетих, предполагам сте възнамерявали да подремнете за няколко часа в Уестфилд тази нощ, нали?

– Такъв е планът – отвърна Алекс. – Освен ако не предложиш по-добро място.

– Не – поклати глава Хал. – Няма много голям избор по пътя натам, освен ако не искате да спите в колата, но не ви съветвам да го правите, поне не, докато сте сами. Никой не може да гарантира, че врагът няма случайно да попадне на вас и да ви свари заспали. Доста е опасно. По-добре си вземете стая.

– И аз така си помислих.

– Там много от хората карат високопроходими автомобили. В Уестфилд има сервиз за джипове. Най-добре сутринта първо да се отбиете да оправят стартера, докато вие си пазарувате провизии.

– Мерси за съвета. Няма да повярваш откога отлагам ремонта на този стартер.

– Пазете се – каза Хал, приведе се и бутна. – Веднага щом приключа с проверката на хората, ще дойда при имота, за да съм наблизо, ако имате нужда – каза той, докато подтичваше покрай колата и продължаваше да бута.

Когато набраха достатъчно скорост, Алекс отпусна съединителя. Двигателят превъртя и запали без проблем.

Алекс помаха на Хал за довиждане, после вдигна стъклото и подкара извън паркинга към „Хамънд Стрийт“.

– Ако искаш, може да подремнеш – каза на Джакс.

– Предпочитам да оглеждам района. Хората на Каин ни дебнат нейде от тъмнината.

52

– МОЖЕ ЛИ ДА ВИДЯ шофьорската ви книжка, моля? – попита младата жена на гишето, докато въвеждаше информация в компютъра.

Алекс погледна през страничния прозорец. Той държеше Джакс под око, за да се увери, че всичко с нея е наред. Синята светлина на табелата „Свободни стаи“ осветяваше лицето й, седнала в спрелия отвън джип, взряна в Алекс. Той беше уморен, но не спираше да си напомня, че трябва да е бдителен.

Алекс плъзна шофьорската книжка на името на Ханк Крофт по плота към жената. Зад стъклото на гишето бяха изложени брошури за разглеждане на забележителности, наем на каяк, посещение в Музея на дърводобива и други местни туристически атракции. Имаше също и няколко менюта на местни ресторанти.

Алекс не беше сигурен дали фалшивото име щеше да свърши работа и да отклони преследвачите от следите им. За да стигне до земята, той трябваше да кара през Уестфилд, да мине по дългия път, откъм другата част на града, или да влезе от север. Това бяха единствените начини да се стигне до пътя, който водеше към имота – друг начин да се приближи човек към отдалечения парцел нямаше. Алекс не се съмняваше, че по маршрута така или иначе щеше да има поставени хора, които да следят за него и Джакс. И те щяха да разполагат с описанието им.

Освен ако не паднеше от небето, Алекс нямаше никакъв шанс да се промъкне незабелязан. Хората на Каин имаха преимуществото да знаят точно накъде са се запътили двамата с Джакс, а те от своя страна нямаше как да знаят кой е от този свят и кой не, кой ги наблюдава и е готов да им се нахвърли във всеки един момент.

От всичко случило се досега Алекс знаеше едно – хората, които работеха в „Уестфилд Ин“ можеше да идват от друг свят, точно както се бе оказало с персонала на деветия етаж на „Майката на розите“. Двамата с Джакс можеше да бъдат издебнати, докато спят. Замисли се дали не става прекалено параноичен. Предвид какво бе научил в последно време, се замисли дали изобщо е възможно човек да прехвърли границата на предпазливостта.

Младата жена му върна шофьорската книжка.

– Благодаря, господин Крофт. Заповядайте ключа от стаята и касовата бележка. – Тя се наведе напред, за да погледне през стъклената врата и посочи надясно с пресилено драматичен жест. – Продължете по алеята до края на сградата и завийте зад нея, до втория вход. Стаята ви е отляво.

– Благодаря. – Алекс взе ключа и бележката. – Бихте ли ми казали къде има сервиз, където поправят джипове?

– Разбира се. – Тя посочи в обратната посока. – Продължавате по пътя, по който сте влезли в града. Само на около двеста метра е. Почти се вижда оттук. Пада се отдясно. Няма как да го пропуснете. – Тя се изкикоти ехидно. – Уестфилд не е много голям.

Алекс прекоси относително пълния паркинг и откри стаята им без затруднения. Взе със себе си кутията с ножа. Боеше се да я остави без надзор.

С влизането в стаята тон светна малка лампа над вратата. Светещите в червено стрелки на часовника на нощното шкафче показваха, че отдавна минава полунощ. Той беше смъртно уморен и направо заспиваше прав. С ръка на кобура, Алекс провери малкия килер и банята.

– Как е ръката ти? – попита той, след като набързо провери стаята и покри огледалата.

Джакс изглеждаше също толкова изморена и сънена.

– Добре е.

– Лъжкиня – каза той, дръпна пердетата пред малкия прозорец и остави тъмнината от другата страна.

Алекс си представи как отвън в тъмното две очи дебнат, чакат.

Джакс се огледа в малката стая и хвърли сака на едното легло. В стаята миришеше на препарат с аромат на бор. В цветовата гама на евтината мебелировка преобладаваше синьо и кафяво.

Алекс беше толкова изморен, че леглото му се стори примамливо подканящо. Той се почувства обезкуражен, бидейки така близо до крайната им цел, но все още без ясен план за действие. Така плашещо бе да е в центъра на толкова много неща и всичките водещи към него, всичките зависещи от него. Почувства се като измамник, като едно нищожество, което съдбата е посочила да извърши невъзможното.

Той се извърна към Джакс, когато тя сложи ръка на рамото му в безмълвна подкрепа. Сякаш четеше мислите му.

Той отметна назад един рус кичур от косата й.

– Някакви идеи как да спрем Каин?

– Разбира се – една.

– И каква ще да е тя? – Алекс примижа недоверчиво.

– Само ти можеш да накараш портала да заработи. Ако сега те убия, порталът на практика става безполезен за него.

Алекс не се сдържа и се усмихна.

– Ами давай тогава. Какво те спира?

Тя обви ръце около него и силно го притисна към себе си, положила глава на гърдите му.

– Спира ме това, че тогава светът ще е едно самотно, празно място.

Ако Джакс някога го напуснеше, за Алекс светът със сигурност щеше да бъде такъв.

Той едва се държеше на крака от умора. Дългият ден, преминал в пътуване, плюс ужасът, преживян в Бангор, и страхът, че Алекс е пострадала, при това може би тежко, направо бяха изцедили силите му. А дългото каране по тъмно след това напълно бе изсмукало всякаква останала му енергия. Сякаш духът му също го бе напуснал, за да му остави само голо чувство на отчаяние от предстоящото. Дълбоко в мислите си той не можеше да спре да се съмнява, че смъртта е всичко, което ги очакваше.