Законът на деветките (Unknown) читать бесплатно онлайн полную версию книги (ч. 5)

– Сбъркал си професията си, доктор Хофман. Трябвало е станеш ветеринар.

– Защо мислиш така? – намръщи се докторът.

– Защото на ветеринарите им плащат да извършват евтаназия. Когато обаче правиш това с хора, се нарича „убийство“. А убийството се наказва със смърт.

– Но ако не ми позволиш да го направя, аз няма да съм този, който ще извърши убийство. – В ъгълчетата на устата му се появи лека, жестока усмивка. – Ще го направят те.

Алекс се опита да забави отговора си, сякаш му беше трудно да говори:

– Стаята на сестрите е пълна с архиви. Без съмнение си вземал пари от държавата, докато си се опитвал да измъкваш информация от хората. В крайна сметка е трябвало да оправдаваш броя на пациентите и всичките силни лекарства, които използваш. Сигурен съм, че употребяваш големи количества вещества, които подлежат на контрол. Рано или късно, когато щатските власти проверят регистъра за наркотични вещества, ще открият, че тук се е случвало нещо странно и че бройките не съвпадат. Ще искат да говорят с твоите пациенти, но хората, изброени в този регистър, са вече мъртви. Между другото, какво смяташ да направиш с телата? Имаш ли опит в това как да се отървеш от мъртъвци? В колко смъртни случая си взел участие, докторе? Какво ще направиш, ако открият труповете на пациентите ти? Властите със сигурност ще имат много въпроси към теб. – Алекс го остави да се чуди какви обяснения би могъл да даде и да се безпокои за всички доказателства, които лежаха в онзи архив и които щяха да го свържат с убийството.

Докторът хвърли бърз поглед към стаята на сестрите, където папките бяха наредени върху полиците.

– Нищо няма да научат – каза той накрая.

Гласът му не звучеше уверено. Беше по-скоро загрижен.

– Колко ти плащат, за да станеш съучастник в убийство, докторе? Или вече си бил убиец още преди те да се появят? Да не би да си станал психиатър, за да прикриеш нуждата си да убиваш? За да скриеш своите наклонности? Може би си мислил, че да лекуваш психопати би било идеалното прикритие за собствените ти перверзни желания?

– Както искаш. – Изражението на доктор Хофман стана кисело. – Да не кажеш, че не съм предложил да ти помогна. Може би ако им дадеш информацията достатъчно бързо, ще ти излезе късметът и те ще ти прережат гърлото, преди да са започнали с Джакс. Мислех си, че ще приемеш предложението ми заради нея, ако ли не заради себе си.

Алекс едва се удържа да не сграбчи мъжа за гърлото така, както се бе вкопчил в Алис. Коства му огромно усилие на волята. Трябваше да се добере до Джакс. След като току-що разбра в какво състояние се намира, това да я види изведнъж му стана приоритет.

– Нека онова, което й сторят, лежи на твоята съвест, тъй като направи избор от нейно име. – Докторът махна към вратата. – Да тръгваме.

– Разбра ли нещо? – обърна се Хенри към доктора.

– Предполагам, че Алис се е уплашила и си е тръгнала – отвърна Хофман.

Гласът му прозвуча раздразнено и сприхаво. Алекс си направи извода, че думите му са оказали нужното въздействие върху психиатъра. Той искаше докторът да се чувства объркан и разсеян.

– Още по-добре. – Лицето на Хенри не показа никакво безпокойство за жената. – И без това изглеждаше твърде надута за моя вкус. Отдавна подозирах, че са я сложили тук, за да ни наблюдава. Може би мисията й е приключила, след като са я отзовали. Имаме по-важни неща, за които да се безпокоим. Да вървим.

Алекс вървеше след Хенри, докато крачеха към залата. Повечето светлини бяха угасени и в коридора танцуваха мрачни сенки. Още двама санитари, които Алекс не познаваше, участваха в зловещия план на доктора. Това го накара да се зачуди дали цялото място не е всъщност само една фасада, прикриваща основните им дейности.

В стаята на сестрите имаше три жени, които си бъбреха неангажиращо със санитаря, седнал зад бюрото от едната страна. Плотът беше отрупан с папки и графици. Когато видяха мрачната група, която минаваше през стаята им, всички те изведнъж си намериха някаква работа за вършене.

Женското отделение на деветия етаж беше също толкова тъмно, колкото и мъжкото. Малката група спря, когато майката на Алекс неочаквано излезе от банята. Тя носеше пижама и розовия пеньоар, който Алекс й беше подарил. Майка му им хвърли само бегъл поглед, преди да се прозее и да се отправи обратно към стаята си. Докато поглеждаше групата, погледът й се спря и върху Алекс, но той не мислеше, че го е познала.

След като тя се затътри през залата и влезе в стаята си, без да се обръща назад, Хенри набута Алекс в женската баня. Тя беше по-добре осветена от общото помещение, за да могат пациентите да я използват през нощта, ако имат нужда. На вратата към душовете имаше залепена с тиксо табела „Не работи“.

Сестрата, която се беше облегнала със скръстени ръце на стената, се изправи и погледна часовника си.

– Подранили сте.

– Какво значение има? – сряза я докторът.

– Просто Юри още го няма – сви рамене тя. – Накарах Дуейн да остане, за да пусне Юри да влезе, когато пристигне.

Дуейн беше пазачът на задната врата, която Алекс винаги използваше. Докато чакаше, Алекс стоеше с отпуснати рамене, опитвайки се да изглежда безучастен. От спокойното поведение на санитарите изглеждаше, че тактиката му се увенчава с успех. Искаше му се да можеше да успокои по същия начин и бясното туптене на сърцето си.

Хенри мина напред и издърпа ключовете, окачени на връзката на колана му.

– Нямаме нужда от Юри, за да започнем.

– Какво прави тук Хелън Рал? – попита докторът, докато Хенри отключваше.

– Пикае – отвърна сестрата.

Когато вратата, която водеше към душовете, се отвори, Алекс видя, че вътре свети само една лампа. Подобната на пещера стая изглеждаше призрачно. Той си помисли, че прилича на място, където самата смърт дебне в очакване.

Сърцето му се качи в гърлото, когато видя, че Джакс продължава да виси там. В допълнение към превръзката на очите й сега и устата й беше запушена с парцал, а главата й – вързана отзад. Беше очевидно, че й е трудно да диша. Трябваше да се изправя на пръсти колкото може, за да поеме поредния мъчителен дъх. Ръцете й трепереха при всяко усилие.

Алекс беше обзет от такава ярост, че едва успя да се съсредоточи върху разположението на хората около него. Той си напомни, че трябва да следи всеки един от тях, иначе бе възможно някой да излезе от полезрението му. Всяка изненада можеше да се окаже смъртоносна. Трябваше добре да прецени ситуацията и да не допуска никакви необмислени грешки. Не можеше да си позволи да сгреши.

Джакс не можеше да си позволи каквато и да е грешка.

Сестрата довлече отнякъде дървен стол. Краката му изтропаха върху плочките и звукът отекна в помещението. Тя постави стола в центъра, недалеч от Джакс.

Алекс си спомни, че бе видял захвърлените на купчина дрехи на Джакс, но не си спомняше да е виждал стола. Хенри свали превръзката от очите й и се ухили в очакване. Джакс присви очи и примигна на внезапната, макар и слаба светлина. Тя огледа преценяващо всички в стаята. Когато срещна очите на Алекс, между двамата премина вълна на мълчаливо разбиране.

Хенри плъзна ръка по корема и надолу между краката й:

– Вече ставаш нетърпелива за мен, нали?

Алекс си помисли, че убийственият поглед, който Джакс хвърли на санитаря, ще го отхвърли няколко крачки назад, но това не се случи.

Хенри очевидно се наслаждаваше на това, че тя е във властта му, и бръкна по-надолу, а с другата си ръка издърпа парцала от устата й. Остави го да виси около врата й.

– О, съжалявам – злорадстваше той. – Не те чух.

– Вече си мъртъв – каза му тя. – Просто още не го знаеш.

Хенри отдръпна ръката си от слабините й и я сложи върху сърцето си с подигравателно разтревожен вид.

– Наистина ли? Не ми казвай, че имаш намерение да ме убиеш.

Алекс можа да види в очите й, че нейната ярост е съизмерима с неговата. Единственият й отговор на думите му беше този смъртоносен поглед.

– Намери ли Алис? – попита сестрата, отегчена от играта, която играеше Хенри.

– Никой не я е виждал – раздразнено махна с ръка докторът.

– Търсихме я навсякъде – добави Хенри, като отклони вниманието си от Джакс – и както каза докторът, от нея няма никаква следа. Сякаш е изчезнала вдън земя.

Очите на Джакс веднага потърсиха Алекс. Той се усмихна почти недоловимо на неизречения въпрос в погледа й. Ъгълчетата на устата й се извиха в невидима за другите усмивка. Но това му показа, че е разбрала, че той има общо с изчезването на сестрата.

Но след това й се наложи да затвори очи от усилието да се повдигне поне мъничко на пръстите на краката си, за да си поеме въздух. Алекс виждаше колко отчаяно се бори тя с паниката, разбираше, че скоро няма да може да диша.

– Може би нещо я е накарало да се върне – предположи Хенри.

Останалите също започнаха да изказват предположения защо сестра Алис би си тръгнала, без да спомене каквото и да било. Накрая, изглежда, всички се съгласиха, че тя често върши разни неща, без да дава обяснения на другите. Така че внезапното й изчезване в крайна сметка не бе изненада за никого.

Докато Алекс беше кротък и покорен, никой не му обръщаше внимание. Той искаше да е сигурен, че Джакс е готова. Когато тя обърна очи, за да го погледне пак, леко й смигна. Усмивката й се разля още малко върху устните и клепачите й се спуснаха утвърдително. Алекс не беше сигурен дали тя е разбрала какво има предвид той, или просто беше окуражена от погледите му.

Загубил интерес към разговора за Алис, Хенри извади от джоба си автоматично ножче, като с това даде на всички да разберат, че е време да приключват. Натисна копчето с палец и извади острието с леко завъртане на китката. Единият от другите двама санитари стори същото със своето ножче. Алекс видя, че сестрата е приготвила спринцовка.

Хенри използва върха на ножа си, за да накара Алекс да отстъпи няколко крачки назад.

– Сядай!

Сестрата бутна стола под него. Алекс се отпусна тежко. С периферното си зрение се опитваше да следи спринцовката.

Тревогата му внезапно се засили, когато другият санитар пристъпи плътно зад него и натисна стола. Санитарят с ножа отпред извади няколко „свински опашки“ от джоба си.

Алекс осъзна какво се готвят да направят.

– ПОБЪРЗАЙ И ГО ВЪРЖИ за стола – каза Хенри. – С торазин или без, не искам да се безпокоя, че някой от двамата ще се освободи и ще стане труден за удържане, когато започнем да режем.

Изглежда нямаха намерение да чакат Юри да се появи. Макар това да означаваше, че щеше да се безпокои за един човек по-малко, Алекс не биваше да забравя, че Юри може да се появи всеки момент. Макар че, от друга страна, сестрата беше споменала, че са подранили. Може би Хенри искаше славата и Джакс да са само негови.

Алекс държеше под око санитаря пред себе си, в чиято ръка имаше нож. Той знаеше, че убийство се извършва с ръце.

– Сложи си ръцете зад гърба – изръмжа онзи и сграбчи Алекс за косата.

Даваше си сметка, че ако го завържат, няма да има никакъв шанс. Джакс също нямаше да има шанс.

Времето му беше изтекло и нямаше друг избор.

Спомни си уроците, които беше получавал от Бен като дете – предупрежденията, че невинаги можеш да избираш битката. Най-добре да я избегнеш, ако е възможно. Но дядо му също му беше казвал, че твърде често се случва да се окажеш замесен в битка, която не би искал да водиш – когато врагът те превъзхожда числено и разполага с по-добри оръжия. Това се случваше, защото обикновено човек би атакувал само когато е достатъчно убеден в собственото си превъзходство и в благоприятния за него изход.

Алекс си спомни, че като момче, което едва навлизаше в юношеството, това предупреждение го бе обезпокоило. Не изглеждаше честно. Той беше попитал Бен какво трябва да стори, ако изпадне в такова положение. Този въпрос се бе оказал началото на цяло едно ново ниво на обучение. Бен му отвърна, че в такива случаи понятието „честно“ не съществува. Единственият му шанс е бързината, изненадата и стремителното действие.

Хенри застана до санитаря със „свинските опашки“, който стоеше пред Алекс.

– Хайде да приключваме с това, за да можем да се заемем с нея.

Когато онзи пристъпи напред, Алекс се дръпна назад и опря в санитаря зад гърба си, сякаш се опитваше да се отдалечи от двата ножа пред себе си. Мъжът зад него го подпря, за да му попречи да плъзне стола назад. Точно както очакваше Алекс от него.

Сега вече нямаше избор. Щеше да има само една възможност.

Алекс повтори движението и натисна още малко с раменете си мъжа зад себе си. Онзи му противодейства, като го избута напред.

В пристъп на силна и необуздана ярост Алекс събра цялата си мощ, нададе боен вик, изпъна тяло и нанесе здрав ритник в гърдите на Хенри. Ударът беше достатъчно силен, за да потроши ребрата му. Онзи изгрухтя и политна назад.

Мъжът до Хенри беше толкова изненадан от рязкото движение, че за миг остана вцепенен. Това беше напълно достатъчно за Алекс. След като се бе справил с Хенри, докато всички останали бяха замръзнали от изненада и преди този зад него да е успял да го хване по-добре, Алекс скочи от стола и сграбчи ръката, която държеше ножа.

Докато стискаше в желязната си хватка китката на мъжа, той се гмурна под ръката му и му мина в гръб. После скочи и като използва цялата си инерция и сила, продължи да усуква ръката. Рамото излезе от ставата. Сухожилието се скъса с ужасяващо хрущене. Алекс се завъртя и дръпна ръката със себе си. За по-малко от един удар на сърцето рамото на мъжа бе така разкъсано, че ръката му стана напълно безполезна.

Единствено Джакс бе подготвена за внезапната атака. В мига, в който Алекс нападна санитаря с ножа и преди Хенри да е успял да се окопити, тя обгърна тялото му с крака, като прикова ръцете към торса му, а глезените си сключи един в ДРУГ.

Мъжът с потрошената ръка нададе писък, който отекна оглушително в цялото помещение. Алекс издърпа ножа от безжизнено увисналата ръка. Уплахата, болката и внезапният обрат на събитията сякаш бяха вкаменили санитаря. За да не му даде време да дойде на себе си, Алекс тутакси заби отнетия нож три пъти един след друг в кръста на мъжа, като се целеше в бъбрека.

Накрая санитарят отвори беззвучно уста – острието беше намерило целта. Онзи се свлече на пода и започна да се гърчи, извадената му ръка просто си висеше, а другата отчаяно се опитваше да достигне фаталната рана на гърба. Докато мъжът падаше към пода, Алекс прекара ножа през гърлото му и прекъсна артериите, за да е сигурен, че го е убил.

В същия момент, още преди първият мъж да е докоснал пода, вторият санитар се втурна към Алекс, който отскочи встрани. Когато нападателят пропусна, подхлъзна се на кръвта и се блъсна със сила в стената, Алекс се извъртя, протегна се и преряза въжетата, на които висеше Джакс. Тя мигновено освободи ръцете си.

Краката й бяха все така здраво сключени около Хенри, юмруците й се вкопчиха в косата му, за да не я отхвърли той от гърба си. Като знаеше колко е изтощена, Алекс предположи, че тя едва ли ще успее да се задържи дълго така. За щастие, освен че беше счупил няколко от ребрата на Хенри, силният ритник го беше зашеметил достатъчно, за да може Джакс да го задържи неподвижен поне за момента.

Обаче Алекс знаеше, че едрият мъж ще се окопити съвсем скоро и ще й се нахвърли като разярен бик. Въпреки това той не успя да направи нищо повече от това да я освободи, преди да се обърне към онзи, който се бе блъснал в стената и сега тръгваше в контраатака, размахал ножа си.

С периферното си зрение Алекс забеляза, че докторът побягва към вратата.

Приклекна при едно яростно замахване на санитаря и ножът на мъжа пропусна лицето му с цяла педя. Алекс скочи и промуши противника си, като се надяваше да уцели мекото между ребрата му. Усети как острието се плъзна по костта на санитаря. Мъжът изкрещя и отскочи назад. Алекс искаше да пробие белия му дроб, но тъй като тялото на санитаря беше с едри мускули, не беше сигурен дали сравнително късото острие е проникнало достатъчно навътре.

Това забави мъжа само за секунда. Той отново нападна Алекс, като размахваше ножа, жаден за отмъщение. Алекс ловко избягна пет-шест свирепи мушкания. Той чакаше подходящия момент и когато мъжът отново посегна да го намушка, пристъпи напред в обсега на неговата атака и разряза китката му. Острието направи чист срез през опънатите сухожилия. Пръстите на мъжа моментално загубиха способността си да хващат. От прекъснатите вени бликна фонтан от кръв.

Ножът изтрака върху плочките. Когато Алекс се наведе да го вземе, сестрата хвърли стола към него. Алекс приклекна. Столът се натроши на парчета от гърба му. Както беше обзет от ярост, болката от съприкосновението му се стори далечна и смътна.

Санитарят се възползва от случая и се претърколи под Алекс, като подкоси краката му. Сестрата се впусна от другата страна със спринцовка в ръката си. Преди да успее да я забие в тялото му, Алекс заключи в сгъвката на ръката си врата на санитаря, като това същевременно му послужи и за опора. Той използва теглото на мъжа, за да се завърти около него и да изрита ръката на сестрата, преди тя да забие инжекцията в него. Ударът счупи пръстите й. Тя изпищя. Спринцовката излетя във въздуха.

Ръцете на Алекс бяха заети с едрия санитар. Беше все едно да се опитваш да удържиш едър и силен алигатор, който се гърчи и мята. Нараняванията му не бяха достатъчни, за да го извадят от строя – по-скоро го караха да се бори още по-ожесточено.

Алекс хвана собствената си китка, за да сключи хватката си около врата на едрия като бик мъж и да притисне сънната му артерия. Същевременно се наведе назад, издърпа го върху хълбока си и изви гръб, като така продължаваше да контролира и поддържа санитаря извън равновесие, използвайки собственото му тегло, за да увеличи натиска върху врата му.

Вече беше очевидно, че Хенри идва на себе си. Той се изви, за да се измъкне от хватката на Джакс. Тя падна по гръб недалеч от Алекс. Хенри тръгна към нея. Джакс го изрита в слабините. Ударът накара побеснелия санитар да се олюлее.

Когато Хенри инстинктивно се присви от болка, тя грабна ключовете от колана му. Алекс не можеше да гадае какво възнамерява да направи тя с тях, но се надяваше, че каквото и да е, Джакс ще се справи бързо, иначе въпреки очевидната болка, която изпитваше Хенри, щеше да я хване и да започне да й чупи костите. Той беше достатъчно едър, за да прекърши врата й дори и само с едната си месеста ръка, стига да успееше да я хване за гърлото.

Джакс отскочи встрани, извън обсега на ръцете му. Той я наричаше с всички мръсни думи, които имаше в речника си, докато размахваше ръце в опит да я сграбчи.

Джакс издърпа ключовете и започна да навърта около ръката си тънката тел, на която бяха закачени, докато жицата се размотаваше и така завърташе Хенри, карайки го да губи равновесие. Когато телта стигна до края, тя грабна два от счупените крака на стола. Мигновено усука телта около краката, омотавайки всеки от тях по няколко пъти.

Когато Хенри замахна към нея, тя отскочи встрани и като стисна здраво импровизираните дървени дръжки, силно дръпна телта, закачена за колана му. Това го накара да се заклати и да се препъне на няколко пъти. Преди да успее да примигне, тя го заобиколи застана зад гърба му.

Джакс внезапно нахлузи примката от телта върху главата на Хенри и скочи върху гърба му, опря крак между лопатките и натисна с цялата си тежест. Нададе силен вик на ярост и използва всичката си сила, за да изправи свитото си тяло, като същевременно дърпаше импровизираните дървени ръкохватки.

Когато осъзна опасността, за миг месестите ръце на Хенри се вкопчиха в телта около гърлото му. Но беше вече твърде късно. Джакс изкрещя от усилието и телта се вряза в гърлото му. Очите на Хенри изскочиха.

Когато с крак върху гърба му Джакс дръпна дървените дръжки, които сама бе направила, още по-силно, жицата преряза сънната артерия, хранопровода и трахеята. Преряза всичко освен няколко по-здрави сухожилия.

Когато повечето поддържащи мускули бяха прекъснати, главата му клюмна на една страна. Алекс видя, че телта е минала точно между двата прешлена и е прорязала диска.

Когато тялото на Хенри се олюля, сестрата изпищя. С крак върху гърба му и ръце, стискащи дървените дръжки, сякаш държеше юздите на някакво чудовище, Джакс продължи да язди високия санитар, докато той не се сгромоляса на пода. Ударът в пода беше силен. Най-силно изплющя главата му, като издаде отвратително пукане, когато се удари в пода. По белите плочки се разстла гъста червена локва.

В мига, в който Хенри падна, Джакс грабна ножа от ръката му и отскочи като котка от гърба на мъжа, като го използва за опора да се хвърли към сестрата.

Точно когато жената се обръщаше да побегне, Джакс скочи на гърба й. Двете заедно полетяха напред. Преди да се ударят в пода, Джакс преряза гърлото на жената точно толкова ефикасно, колкото го бе сторила и с Бетани в леглото на Алекс.

Алекс не беше държал санитаря в хватката си дълго, но ръцете на мъжа вече се движеха бавно и слепешката, докато се опитваше да се бори за живота си. Когато размахваше ръце, китката с прерязаните сухожилия се клатеше безжизнено насам-натам. Битката приключи, когато санитарят загуби съзнание.

Алекс се възползва и изпъна крака си върху тялото на мъжа. След това използва положението си като лост, който му осигури необходимата сила, за да счупи врата на едрия санитар с едно бързо усукване.

Когато тялото на мъжа се отпусна безжизнено, Алекс се измъкна изпод него и се затича към Джакс. Тя тъкмо се надигаше от гърба на мъртвата сестра.

Когато видя Алекс, смъртоносната ярост в погледа й моментално беше заменена със сълзи на облекчение. Тя обви ръце около врата му. Той също усети буца в гърлото си. Силата на прегръдката й изразяваше без всякакви думи колко дълбоко беше облекчението й.

Във внезапно настъпилата тишина звукът на дишането им тихо отекваше в банята.

– Добре ли си? – попита я Алекс, като притисна главата й към рамото си.

– Не съм сигурна. Чувствам се така, сякаш излизам от някакъв мрачен кошмар. Не мога да го разбера. Чувствам се по-добре, но все пак усещането е странно, все едно съм загубила ума си, загубила съм себе си.

– Ще се оправиш. Това е от силните лекарства, които ни даваха. Ефектът ще премине след ден-два. Просто стой до мен. Обещавам ти, че ще се оправиш.

Тя кимна, сгушена в рамото му. Сега, когато отчаяната битка внезапно беше приключила, притокът на адреналин постепенно намаляваше. Ръцете й около врата му се отпуснаха, силата й сякаш се оттече. Гласът й също беше слаб.

– Мислех, че всичко е свършило. Мислех, че ще умра, увиснала на това място. Но когато те видях, знаех, че всичко ще бъде наред.

Тя се усмихна, когато той я хвана за раменете и повдигна лицето й.

– Още не е свършило. Нужно ми е да останеш силна още известно време. Облечи се. Побързай.

Алекс намери ключовете на края на телта, която почти беше обезглавила Хенри, и побърза да ги откачи.

– Мисля, че сега вече знам как си се чувствал – каза Джакс, докато придърпваше джинсите нагоре по мускулестите си крака и опитваше да се облече колкото се може по-бързо.

– Как съм се чувствал ли? Какво имаш предвид?

– Когато дойдох да те спася в къщата ти и те заварих със смъкнати гащи.

Колкото и да беше невероятно, въпреки че навсякъде наоколо имаше кръв и въпреки че сърцето му все още биеше лудешки от ужас и ярост, Алекс се разсмя.

– ПОБЪРЗАЙ – КАЗА АЛЕКС, като избягваше да гледа към полуоблечената Джакс. – Хофман вероятно вече е вдигнал тревога и търси помощ. Последното, което искам да ни се случи, е да ни хванат в капан тук.

– Юри също скоро трябва да се появи – напомни му Джакс, докато обуваше ботушите си. – Юри е опасен човек. Не е като тези двамата тук, нито дори като Хенри. Изключително ловък е с ножа.

– Да видим дали ще можем да се измъкнем, преди да ни се наложи да се безпокоим за него.

Джакс вече беше тръгнала още преди да е нахлузила черната си блузка. Алекс сложи ръка на кръста й не само за да я насочва, докато приключи с трескавото обличане по пътя им към вратата, но и за да е готов да я подкрепи, в случай че тя залитне от изтощение. Дори не можеше да си представи как тя въобще се държи на крака, след като цяла нощ е трябвало да стои изправена на пръсти само за да успява да си поеме дъх. Вероятно беше на ръба на силите си.

– Какво се случи със сестрата, за която говореха, че е изчезнала? – попита Джакс, докато двамата надничаха предпазливо зад ъгъла.

– Удуших я.

– Предположих – рече тя, като все още се бореше да възстанови дишането си. – По-скоро те питам защо не са успели да открият тялото й? Как си успял да го скриеш на това място?

Алекс приклекна до вратата, която беше останала отворена, след като докторът бе избягал. Той погледна към добре осветената баня. Изглежда нямаше никого. Обърна се отново към Джакс, която тъкмо изваждаше дългата си руса коса от черната блуза.

– Активирах линията на живота й.

– Моля? – закова се на място Джакс.

– Изрязах онези символи на челото й, както видях, че правиш ти. Когато приключих, тя изчезна.

– Алекс, това е сложна магия – Джакс го гледаше втренчено. – Трябва да се направи по точно определен начин.

– Е, явно съм повторил символите достатъчно точно, след като свърши работа. Защо ме гледаш така?

– Упражнявах се в продължение на месеци, преди да успея да я направя както трябва. Не само трябва да бъде начертана съвсем точно, но и всяка част от нея трябва да бъде добавена в правилната последователност и в нужния момент. Как си успял да го запомниш?

Алекс сви рамене.

– Имам визуална памет. – Той потръпна и се наведе към нея. – Нали не съм направил магия?

– Не – отвърна тя с лека усмивка, която го успокои. – Просто си активирал линия на живота, която вече е съществувала в нея. Не е необходима магия, за да го направиш, а само точната форма, с която да го активираш.

Тя погледна назад към стаята с душовете и четиримата мъртъвци, проснати върху плочките. Кръвта се стичаше към отводнителните канали.

– Мисля, че трябва да активирам линията на живота на тези тук. Не бихме искали телата им да бъдат открити. За нас ще е по-добре, ако техните хора се чудят какво се е случило – да се чудят къде са отишли те. Докато се разчуе, че са се върнали, ще имаме предимството, че останалите тук, в този свят, няма да са наясно какво е станало.

Когато тя махна косата от лицето си, той видя, че ръцете й треперят. Нямаше представа колко сили са й останали.

Алекс се съгласи с нея, но се страхуваше, че нямат време за това.

– Мисля, че ще е по-лошо, ако ни хванат в капан тук, вътре, и всичко започне отначало.

– Да, но какво би станало, ако… – Тя спря и се намръщи. – Не ти ли мирише на дим?

Алекс осъзна, че наистина е така.

– Да. Това не вещае нищо добро.

Той сложи ръка около кръста й, за да я подкрепи, докато вървяха през банята. На входа приклекнаха отново и се притиснаха плътно към стената, в случай че някой се появеше на прага. С един пръст Алекс полека открехна вратата. Внимателно надникна към коридора, но можеше да погледне само в едната посока – назад, към стаята на сестрите.

През полуотворената врата в банята нахлу по-силен мирис на дим.

– По-добре да видим какво става. Готова ли си?

– В коя посока ще тръгнем? – кимна Джакс.

Той погледна отново.

– Към стаята на сестрите – посочи с палец. – Искам да разбера какво гори. Тук са заключени много хора. Един пожар тук може да се превърне в истинско бедствие.

– Нека се придържаме към едната страна на коридора и да вървим приклекнали. Ако някой ни чака в засада, не искам да им дадем възможност да ни обградят.

Когато Джакс кимна, Алекс хвана ръката й, за да я държи близо до себе си, докато се промъкваше през вратата. Като оставаха наведени, те бързо тръгнаха към края на слабо осветения коридор. И в двете посоки не се виждаше никой. Лампите в помещението на сестрите светеха. Алекс успя да различи зад стъклото сивкава мъгла от дим. Той се зачуди защо не се бе включила алармата за пожар.

Джакс го дръпна да спре. Дишаше тежко.

– Съжалявам. Трябва да си почина малко. Едва си движа краката.

Алекс й помогна да седне и да се облегне на стената.

– Не е за вярване, че изобщо можеш да се движиш след всичко, на което си била подложена.

Тя затвори очи и се опита да си поеме дъх. Освен физическите мъчения все още беше под влиянието на частична доза торазин, която й бяха дали, за да пречупят съпротивителните й сили. Алекс бе намерил начин да не взема своите лекарства, но Джакс щеше да се нуждае от още доста време, докато прочисти напълно главата си.

– Почини си за момент. – Алекс сложи ръка на рамото й. – Ще хвърля един поглед в стаята на сестрите. Искам да знам какво става.

– Не. – Тя го сграбчи за ръката и я стисна, сякаш животът й зависеше от това. – Трябва да останем заедно. Вече се чувствам по-добре. Да тръгваме.

Изглеждаше изтощена, но Алекс осъзна, че в дрогираното състояние, в което беше тя, на странното място и в странния свят, в който се намираше, Джакс сигурно беше ужасена да не остане сама, особено сега, когато беше толкова слаба. Най-много от всичко му се искаше да я вземе в прегръдките си, да я защити и да й осигури безопасност. Но те не бяха в безопасност или поне все още не бяха.

Той осъзна, че вероятно тя е права – трябваше да останат заедно. Ако се случеше нещо, Алекс не знаеше дали Джакс ще има достатъчно сили да се защити сама. Въпреки че тя не спираше да го изумява.

– Ако имаш нужда да спрем, за да си поемеш дъх, просто ми кажи. Разбрахме ли се?

Джакс кимна и се изправи до клекнало положение. С приближаването си до помещението на сестрите те приклекнаха така, че да не се виждат от прозореца. Алекс чуваше пукането на пламъците от другата страна на вратата.

Когато предпазливо се надигна, за да хвърли поглед вътре, не видя никого на гишето. Пробва различните ключове, докато намери подходящия. Бавно го превъртя, като се опитваше да издава възможно най-малко шум.

Щом успя да отключи вратата, отново хвърли бърз поглед през стъклото. Отново не видя никого, затова отвори вратата и се плъзна вътре. От дима му залютя на очите. Едва потисна напиращата нужда да се закашля. Все така наведени, двамата влязоха.

Алекс надникна над гишето и видя, че доста по-навътре в стаята докторът трескаво облива с някаква течност огъня, който вече пламтеше между редовете с папки. Един санитар сваляше папките от рафтовете и ги хвърляше върху горящата купчина, докато докторът ги поливаше с течността.

Алекс се върна при стената до вратата, извън полезрението на двамата мъже, които правеха всичко възможно да запалят това място, и дръпна ръчката на пожарната аларма. Нищо не се случи. Той вдигна поглед към пръскачките. Не работеха. Вдигна телефона, за да набере 911. Линията беше прекъсната.

Джакс се вмъкна през вратата. Алекс клекна до нея.

– Какво става? – прошепна тя. – Какво гори?

– Запалили са огън, за да унищожат папките. – Той говореше съвсем тихо, макар звукът от огъня да го заглушаваше. – Пожарната аларма не работи и телефонът е прекъснат. Очевидно са били готови да унищожат цялото това място, за да прикрият следите си, ако нещо се обърка. Докторът се паникьоса и е задействал процедурата.

Двамата се надигнаха само толкова, че да могат да надникнат над гишето. Алекс видя, че огънят вече се е разгорял силно и бързо се разпростираше. Щеше да е трудно да бъде угасен.

Той се огледа наоколо и забеляза един пожарогасител, закачен на стената, но се усъмни, че ще е достатъчно голям, за да свърши някаква работа. Беше сигурен, че в болницата има пожарни маркучи. Не знаеше къде се намираха, но предположи, че вероятно са в дъното на помещението за сестрите.

Алекс знаеше, че трябва да угасят огъня, в противен случай цялата сграда щеше да пламне. Опита се да се сети къде другаде можеше да има още пожарогасители. В отделенията нямаше, защото на пациентите не можеше да се има доверие. Пожарогасителите бяха тежки и можеха да бъдат използвани като оръжие.

Докторът хвърли още от запалителната течност върху пламтящата купчина от папки върху пода, докато накрая бутилката се изпразни. Изглеждаше като бутилка от аптека, вероятно беше спирт. Докторът извади друга от джоба си и я хвърли върху полиците. Бутилката се пръсна при удара в стоманените рафтове и течността се разля чак до палките. По рафтовете нагоре изригна пламък, огънят бучеше, пукаше и вече почти облизваше тавана.

Когато се обърна, Алекс видя Джакс на пода. Първата му мисъл беше, че е припаднала от изтощение. Тя се опита да стане, опряна на ръцете си. Изглежда нямаше да успее.

Осъзнал, че нещо не е наред, Алекс се наведе към нея, за да й помогне. Едва тогава с крайчеца на окото си мярна сестрата зад себе си.

Почти в същия миг усети остро убождане в левия хълбок. Мигновено осъзна с вледеняваща тревога и ужас какво е сторила тя.

Почти едновременно с това, преди да успее да реагира, тежък стол описа дъга във въздуха и се стовари върху сестрата, като я просна на пода.

Докато Алекс издърпваше спринцовката от хълбока си, той с изненада установи, че човекът, хвърлил стола, е майка му. При това точно навреме. Сестрата тъкмо беше започнала да натиска буталото на спринцовката, когато столът я цапардоса. Част от лекарството проникна в тялото му, но далеч не всичкото.

Майка му току-що му спаси живота.

– Сестрата я удари – каза Хелън и посочи към Джакс на пода.

– Мамо…

От мрака зад гърба й изскочи санитар и я стисна за гърлото. Тя изкрещя и Алекс скочи към мъжа. Още докато беше във въздуха, видя, че е твърде късно.

Майка му се строполи мъртва на пода, докато Алекс прелиташе над нея към мъжа, който току-що й беше счупил врата.

Онзи направи грешката да се опита да хване Алекс. Очакваше, че ще се бият с голи ръце. Не очакваше нож.

Очите му се облещиха от изненада, когато острието се заби дълбоко в долната част на корема му. Алекс със сила плъзна ножа нагоре, разряза плътта чак докато удари в ребро.

Алекс избута встрани отпуснатия труп и падна на колене до майка си. Известно време гледаше потресено безжизнената й фигура, неспособен да реши как да реагира. Съзнанието му беше празно.

Джакс се появи зад него. Ръката й завъртя главата му встрани.

– Нищо не можеш да направиш.

АЛЕКС СТОЕШЕ НА КОЛЕНЕ до тялото на майка си, потресен от внезапната й смърт. Когато Джакс извърна лицето му встрани от ужасната гледка, той вдигна поглед към очите й – очи, които знаеха какво изпитва той и му съчувстваха за дългото пътуване към мрака, което започна, когато тя влезе в живота му.

Алекс внезапно дойде на себе си, когато забеляза кръвта, която покриваше дясната страна на русата й коса.

Той протегна ръка, хвана я за брадичката и леко завъртя главата й, за да може да я погледне.

– Сигурна съм, че изглежда по-зле, отколкото е всъщност – каза тя. – Просто бях зашеметена за момент – това е всичко.

Не кървеше много и очите й не се движеха мудно. Не изглеждаше дезориентирана или объркана. Алекс не беше експерт, но му се стори, че тя не е сериозно наранена. Мъчението с висенето под душовете, на което беше подложена, продължаваше да го безпокои много повече.

Алекс знаеше, че не може да седи тук и да оплаква майка си – иначе и двамата щяха също да умрат. Майка му току-що му беше спасила живота. Не можеше да позволи саможертвата й да остане напразна.

Трябваше да се бори със замайването, причинено от лекарството, което сестрата успя да му инжектира частично. Беше само част от дозата в шишенцето, но все пак достатъчно, за да причини забавяне в мисленето му. Трябваше да се насили да се съсредоточи, да се движи и да действа.

Мисълта му се върна към непосредствените им проблеми. Беше нощ. Пациентите спяха. Трябваше да предупреди всички хора в болницата или те най-вероятно щяха да се окажат в капан в горящата сграда.

Недалеч от него, на пода, санитарят лежеше на една страна, притиснал с две ръце корема си в опит да държи тежката рана затворена.

– Моля – простена той, – помогнете ми.

Алекс не му обърна внимание и откачи пожарогасителя от стената. През това време Джакс възседна сестрата, която я беше зашеметила и се бе опитала да инжектира на Алекс каквото имаше в спринцовката. Преди онази да дойде на себе си, Джакс преряза артериите от двете страни на врата й, така че бързо да умре от загуба на кръв.

Тя обърна тялото й и набързо изряза символите на челото й. Когато жената изчезна, Джакс вдигна поглед към него.

– Предполагам, че това ни дава някои отговори. Изглежда, че тук работят много хора от моя свят.

Той се зачуди колко ли дълбоко бяха навлезли пипалата на този друг свят в неговия собствен. Обаче нямаше време да разсъждава върху това. Тръгна към огъня с пожарогасителя в ръка.

След като зави зад ъгъла, Алекс се затича към лавиците и издърпа щифта на пожарогасителя. Знаеше, че ако изобщо иска да има някакъв шанс да угаси пожара, трябваше да действа бързо. Съмняваше се, че един пожарогасител ще е достатъчен, но това беше всичко, с което разполагаше в момента.

Насочи накрайника и натисна ръчката. Нищо не се случи. Пожарогасителят не работеше. Изправен срещу буйните пламъци с празен пожарогасител, той се почувства ужасно безпомощен.

Когато вдигна поглед, се изправи лице в лице с доктор Хофман.

– Алекс… ти не разбираш – докторът вдигна умолително ръце, като се опитваше да накара Алекс да спре и да го изслуша.

Алекс изскърца със зъби и фрасна мъжа в лицето с дъното на пожарогасителя. Докторът изстена, уплашено покри лицето си с ръце и се олюля назад. Кръвта от очите му се стичаше между пръстите и го заслепяваше. Той размаха слепешката едната си ръка, докато се опитваше да намери нещо, на което да се опре. Спъна се и падна назад по гръб върху горящите папки.

Когато се блъсна в рафтовете отстрани, една бутилка със спирт в джоба му се пръсна на парчета. Панталоните му се напоиха с течността и избухнаха в пламъци. Когато той скочи на крака, огънят със свистене обхвана бялата му престилка. Буйните оранжеви пламъци налапаха лицето му. Писъците му се извисиха с една октава по-високо.

Санитарят, който вадеше папките, чу писъците и дотича иззад втория ред от рафтове, където гореше документите. Алекс развъртя пожарогасителя. Дори през шума от пожара успя да чуе ясното звънтене, когато при удара на тежкия метал в черепа на санитаря костта хлътна навътре.

– Алекс! Побързай! – Джакс сграбчи ръката му и го задърпа назад. – Трябва да изкараме хората оттук, преди всички да са изгорели.

– Почакай. Може би тук има пожарен маркуч и ще мога да изгася огъня.

Без да дочака отговора й, той се затича покрай рафтовете към задната част на помещението. Разрастващите се пламъци се надигаха и облизваха тавана. Откри маркуча на стената близо до стълбището.

Той откачи маркуча от стената и завъртя крана, за да пусне водата. Не потече никаква вода. Развъртя крана до дупка. Отново нямаше вода. Бяха спрели противопожарните маркучи заедно с пръскачките.

Като ръмжеше от гняв, Алекс изтича обратно и намери Джакс, която затваряше очите на майка му, коленичила до тялото й.

– Съжалявам, Алекс – вдигна поглед към него тя. – Де да можеше да не я оставяме по този начин.

– Знам – кимна той и я хвана за ръката. – Хайде, трябва да отворим пожарните изходи и да изкараме хората оттук или те ще се окажат в капан.

Засега Алекс остави вратата към мъжкото крило затворена, с надеждата, че ще попречи на огъня да се разпространи. Двамата се затичаха по коридора на женското отделение.

– Събуди хората във всяка стая. Кажи им, че има пожар и че трябва да бягат. Ще отида да отключа пожарния изход. Изпрати ги нататък.

Джакс кимна и тръгна към първата стая, докато той продължи нататък.

– Пожар! – изкрещя Алекс колкото му глас държеше, като се надяваше, че поне няколко от жените ще се събудят.

Така и стана. Докато стигне до вратата, вече можеше да види жени, които излизаха по нощници от стаите си, за да видят какви са тия викове.

При вратата Алекс трескаво се опитваше да намери подходящия ключ. Накрая го откри и отключи вратата. Отвори я и размаха ръце, за да даде сигнал на жените, които бяха по-навътре в залата.

– Идвайте! Пожар! Всички навън!

Няколко от жените тръгнаха надолу по коридора, но повечето просто стояха и гледаха. Джакс излезе от една стая, като тласкаше пред себе си две жени. По пътя събираше и други, като ги подбутваше и подканяше да побързат.

Алекс започна да влиза в стаите, които бяха от страната на коридора срещу Джакс, като издърпваше жените от леглата им и ги повеждаше към пожарния изход. За кратко време изкараха по-голямата част от болните през вратата, предназначена да бъде използвана в случай на пожар.

– Хайде, трябва да отворим мъжкото крило. – Алекс хвана Джакс за ръката.

– Не мисля, че всички жени излязоха. Някои избягаха от мен и се скриха.

Алекс можеше да види как пламъците вече почти достигат гишето в стаята на сестрите.

– В тази сграда има девет етажа. Нямаме време да сторим повече от онова, което вече направихме. Трябва да не спираме да се движим и да изведем колкото се може повече хора. Надявам се, че като слезем към другите етажи, където хората не са с толкова сериозни психически отклонения или пък толкова упоени, ще успеем да накараме някои от тях да ни помогнат. Но времето ни изтича.

Алекс отключи пожарния изход в края на коридора на мъжкото крило, докато Джакс започна да буди мъжете пациенти. През цялото време Алекс крещеше: „Пожар!“

След като двамата изведоха мъжете към пожарния изход, като им казаха да слизат надолу, където щяха да са в безопасност, Алекс и Джакс се върнаха към центъра на сградата. Огънят, който вече беше плъзнал и по тавана, бе прескочил стените на стаята на сестрите и сега вървеше към отделенията от двете страни.

По тавана се носеше на талази задушлив черен дим. Докато тичаха към централната част на сградата, Алекс можеше да види ярките жълто-оранжеви езици на пламъците, които проблясваха през мазния черен дим. Боята по стените се издуваше на мехури, пукаше се и се набръчкваше.

Алекс не можеше да повярва колко бързо пожарът беше излязъл извън контрол и колко горещо беше станало. Точно след като изведоха мъжете през пожарния изход, димът, който се носеше по тавана, се бе спуснал до половината от височината на стената. Алекс се безпокоеше пламъците да не ги хванат в капан, но знаеше, че димът също е смъртоносен. От него човек можеше да изпадне в безсъзнание.

Като дърпаше Джакс за ръка, Алекс се насочи към помещението на сестрите. По това колко усилие трябваше да вложи да я подканва да побърза, той разбра, че тя е на края на силите си. На няколко пъти Джакс се препъна. Лекарствата пречеха и на него да бърза достатъчно. Надяваше се, че тя няма да припадне. Той не знаеше какво би правил, ако това се случеше.

През гишето, от другата страна на стаята на сестрите, той видя тялото на майка си. Вече нищо не можеше да направи за нея. Имаше хора, които все още бяха живи, които щяха да загинат, ако той не я оставеше и не се опиташе да им помогне да стигнат до безопасно място. Знаеше, че е логично да стори това, но ненавиждаше усещането, че постъпва жестоко с нея.

– Помогнете ми – умоляваше ги санитарят, който лежеше до майка му. – Моля ви… не ме оставяйте.

Той лежеше на едната си страна и с двете си ръце придържаше вътрешностите си. Лежеше неподвижно и сковано, страхувайки се да помръдне.

Това беше мъжът, който уби майка му. Той без всякакво колебание беше убил безпомощна жена. Сега, когато се страхуваше за собствения си живот, бе стигнал дотам да моли за милост. Алекс срещна за кратко умолителния му поглед и след това бързо продължи нататък. Определено не беше в настроение да проявява милосърдие.

Наложи се да обходят сервизното помещение, за да минат покрай пламъците и да стигнат до вътрешното стълбище в дъното. Алекс накара Джакс да спре, докато обмисляше отново плана си да слязат до всеки отделен етаж и да предупредят хората там за пожара. Джакс се облегна на стената и затвори очи, докато се опитваше да си поеме дъх.

Алекс осъзна, че няма как да знае колко души от персонала участват в заговора на доктор Хофман. От това, което беше видял досега, можеше да предполага, че всеки от тях може да е замесен.

Може би чакаха в засада някъде долу.

Беше твърде вероятно Хофман да бе предупредил персонала, преди да започне да гори папките с документи. Може би бяха подпалили и долните етажи.

– Мислиш ли, че е възможно всички, които работят тук, да са от твоя свят? – попита той Джакс.

– Не знам, Алекс. – Тя отвори очи и опита да се съсредоточи. – Предполагам, че е възможно. Знаем, че идват тук от доста време насам. Възможно е с времето да са проникнали в цялото място. Но защо?

– Доктор Хофман е получавал заповедите си от Седрик Вендис. Може би те не просто са се опитвали да измъкнат информация от майка ми. Може би са използвали това място, за да получават информация за други хора, когато имат нужда от това. В крайна сметка те държаха и двама ни тук в опит да разберат какво знаем.

– Възможно е – съгласи се тя и прокара пръсти през косата си, опитвайки се да обмисли думите му. – Знаем, че отдавна работят върху неща от този свят, но не знаем до каква степен се простира влиянието им. Имали са предостатъчно време да устроят тази болница като място за разпитване на хора. От онова, което видях досега, това място със сигурност им е осигурило уединението, анонимността и прикритието, което им е било необходимо.

– Тогава няма как да разберем колко души от персонала са замесени – каза Алекс, разсъждавайки на глас. – От онова, което знаем, може и всички да участват.

– Не знам какво да ти отговоря. – Джакс се опита да се отърси от голямата умора, изписана на лицето й.

– От онова, което видях, изглежда, че повечето хора, работещи тук горе, на този етаж, са били от твоя свят. Други като Хофман са им сътрудничели. Това е голямо учреждение. Най-горните два етажа са сравнително малки, но долните се простират по дължината на цялата пресечка. Има много различни служби за психическо здраве. Възможно е те да са ограничили дейността си до този етаж и може би онзи под него. Както са заключени, са могли лесно да контролират всичко. Може би доктор Хофман се е грижел за упражняването на този контрол.

– Но по-добре да не приемаме, че това е така със сигурност – погледна го Джакс.

– Предполагам, че си права.

Ако участваха и други хора, те може би търсеха него и Джакс. Ако слезеха до стаята на сестрите на долния етаж, може би щяха да ги хванат и двамата. Но тъй като алармата не работеше, много невинни хора можеха да загинат в огъня. Опита се да измисли какво да направи.

Внезапно осенен от идея, Алекс отиде в сервизното помещение и взе от закачалката две бели престилки. Изглеждаха като лабораторни, от онези, стигащи до средата на бедрото.

– Това може да ни помогне да ги заблудим – подаде едната престилка на Джакс.

Закопчаха новите си одежди по пътя към стълбището. На Алекс му беше нужно отчайващо дълго време, докато намери правилния ключ измежду десетките други на дебелата връзка. Накрая успя да отключи вратата към стълбището. Щом като излязоха на стълбите, той заключи здраво вратата, като се надяваше, че това ще забави разпростирането на огъня.

Джакс го следваше неотстъпно надолу по стълбите към съдбата, която ги очакваше там.

АЛЕКС ОТКЛЮЧИ ВРАТАТА на осмия етаж и се затича покрай сервизното помещение и мястото с наредените върху рафтове папки.

Не видя никакъв огън. Това поне беше добър знак.

Няколко сестри се обърнаха, когато чуха приближаването на Алекс и Джакс.

Една от тях се намръщи и пристъпи напред, препречвайки им пътя.

– Кои, по дяволите, сте вие…

– Пожар! – изкрещя Алекс. – Горният етаж гори! Пламъците вече плъзнаха по тавана. Целият горен етаж гори. Отворихме пожарните изходи и изведохме всички, които успяхме.

– По-добре да ида да проверя – рече една от сестрите.

– По-добре да евакуирате целия етаж! Направете го веднага!

– Не сме чули никаква аларма – възпротиви се първата сестра. – Не можем да евакуираме цяла сграда със специални мерки за сигурност – особено след като не знаем кои сте вие.

Като скърцаше със зъби от отчаяние, Алекс изтича до стената и дръпна ръчката на противопожарната аларма. Нищо не се случи.

– Виждате ли? Алармата не работи. Побързайте! Пожарът излезе от контрол. Трябва веднага да изкарате всички навън!

Една от сестрите на гишето вдигна телефона и натисна един след друг различни бутони.

– Телефонните линии не работят. – Гласът й прозвуча уплашено.

Алекс грабна пожарогасителя от стената. Издърпа щифта и натисна ръчката.

– Не работи. – Той го вдигна, като продължаваше демонстративно да натиска ръчката. – Виждате ли? Горе пожарогасителят също не работеше. Пръскачките не работят. Няма начин как да се борим с огъня или дори да го забавим. Хората тук, вътре, имат само един шанс – трябва да бъдат изведени навън, и то незабавно!

– В кой отдел работите? – първата сестра го погледна намръщено. – Кои сте вие?

– Размърдайте се или всички ще изгорите живи! – изкрещя Алекс.

Тонът му ги накара да променят поведението си и да се затичат към заключените врати от двете страни на коридора. Една от сестрите изтича към стълбището, от което бяха дошли Алекс и Джакс. Докато две от останалите сестри вадеха ключове от джобовете си и отключваха вратите, Алекс забеляза дамска чанта върху по-ниския плот зад по-високото външно гише.

Грабна я и изсипа съдържанието й на масата. Отвътре изпадна мобилен телефон. Веднага щом получи сигнал „свободно“, той започна да натиска бутоните.

– Деветстотин и единайсет. Какъв е спешният случай?

– В психиатричната болница „Майката на розите“ има пожар.

– Какъв е адресът?

– Това е старата болница на Тринайсета улица. – Алекс притисна пръсти към челото си, опитваше се да мисли. – Не знам точния адрес.

– Виждате ли пламъци или дим?

– Вътре в сградата съм. Пожарът е на най-горния етаж.

– Колко обширен е пожарът?

– Целият най-горен етаж е в пламъци. Пожарните аларми не работят. Пръскачките и пожарните маркучи също не работят. Трябва ни пожарна веднага!

– Вече са на път, господине. Как се казвате?

– Трябва да помогна на персонала да изкара хората от тук! – Алекс не обърна внимание на въпроса. – Побързайте, докарайте тук пожарните коли!

Той захвърли телефона на гишето, без да го затваря. Видя как сестрите в отделенията вдигаха пациентите на крака. Отправи се към стълбището в задната част, за да слезе на по-долния етаж. Джакс беше плътно зад него. На вратата на стълбището срещна една от сестрите, която се връщаше обратно от горния етаж. Лицето й беше почти толкова бяло, колкото и престилката й.

– Там, горе, има плътна стена от пламъци!

– Стара сграда като тази ще изгори като факла – предупреди я той. – Помогнете на всички да излязат. Нямаме много време. Аз ще отида да предупредя долните етажи.

– Добре – кимна тя.

– Операторът от деветстотин и единайсет е на мобилния телефон там. – Алекс посочи към гишето. – Кажете му името си и че работите тук. Потвърдете, че пожарът е излязъл извън контрол. Вземете телефона с вас и не прекъсвайте връзката, но помогнете на всички да излязат през пожарния изход, след това ги последвайте и помогнете на хората от деветия етаж, които вече са долу.

Жената сграбчи телефона и с едва сдържана паника в гласа започна да разказва на оператора за пожара и за това как животът на няколко стотици хора е в опасност. Каза на оператора да изпратят и линейки, защото се очакваше, че ще има пострадали. Алекс не изчака да чуе останалата част от обясненията й. Той се затича към стълбите, като дърпаше Джакс зад себе си.

Точно когато влетяха през вратата на стълбището, един останал без дъх и със зачервено лице санитар тъкмо изкачваше последното стъпало. Алекс спря с пързаляне и се отдръпна назад, когато мъжът започна лудо да размахва ножа си.

Алекс улови ръката с ножа и я изви, като същевременно завъртя нападателя около себе си, след това го блъсна с лице надолу по стълбите. Санитарят се затъркаля, докато накрая не спря с удар в далечната стена на следващата площадка между етажите. Джакс скочи след него надолу по стълбите и заби ножа си в гърба му пет-шест пъти, преди да е имал възможност да се изправи. Веднага щом тя ликвидира санитаря, двамата бързо заслизаха по останалите стъпала до следващия етаж.

Сестрите на седмия етаж бяха също толкова изненадани, но вероятно тъй като хората в тяхното отделение не бяха заключени, се оказа по-лесно да бъдат убедени. Като видяха, че алармата, телефоните и пожарогасителят не работят, започнаха да действат, без да губят повече време. Една от сестрите звънна на деветстотин и единайсет от мобилния си телефон, докато другите събраха група от санитари и друг персонал, които да им помогнат да съберат хората от отделенията.

За разлика от горните два етажа, вратите тук не бяха заключени. Отделенията на седмия етаж бяха също така много по-големи и се простираха извън рамките на осмия и деветия етаж, като покриваха цялата площ на старата сграда. Персоналът също беше повече.

– Пожарната е на път – докладва сестрата, която говореше по телефона.

– Познавате ли хора в други части на болницата? – попита Алекс и тя кимна в отговор. – Обадете им се. Накарайте всеки с мобилен телефон също да се обади на тези, които той познава. Тъй като алармата не работи, хората в другите части на болницата трябва да бъдат предупредени по някакъв начин. Обадете се на всички, на които успеете, и им кажете да изведат пациентите от болницата.

Преди тя да успее да зададе каквито и да е въпроси, Алекс се затича обратно към стълбището. Двамата с Джакс едва успяха да спрат на най-горното стъпало. Макар и да не ги виждаше още, той чу трополене на много мъжки крака, които се изкачваха по стълбите. Откъслечните думи, които долови, бяха недвусмислен знак, че търсят него и Джакс. Един от мъжете ги нарече „затворниците на Вендис“.

Без да се замисля, Алекс завъртя Джакс около себе си и я блъсна в посоката, от която бяха дошли. Щом излязоха от помещението на сестрите, гой я стисна за ръката и двамата затичаха по слабо осветения коридор. Тя едва успяваше да го следва. Краката й се движеха некоординирано. Той си даде сметка, че мускулите й са толкова изтощени, че вече не я слушат.

– Дръж се още малко – опита се да я окуражи той и да я мотивира да продължи напред.

Докато тичаха надолу по коридора, той погледна назад през рамо и видя група мъже, които нахлуха в коридора, но бяха твърде далеч, а и беше твърде тъмно, за да различи лицата им. По броя им обаче Алекс отсъди, че навярно са санитари, които досега не бе срещал. Това потвърди подозрението му, че са замесени повече хора от работещите на деветия етаж.

Алекс леко забави ход, като се постара да изглежда, че по-скоро оказват първа помощ на нуждаещите се, а не че се опитват да бягат. Разчиташе, че белите престилки, които носеха, ще им помогнат да объркат преследвачите си.

Двамата с Джакс помагаха на сестрите, като нахълтваха в стаите, издърпваха хората от леглата и след това ги насочваха към пожарния изход. Джакс бързо и решително подканяше хората да се движат, като същевременно успяваше да им съчувства и помага. Още повече го впечатли това, че по погледа й личеше как продължава да се бори и с действието на медикаментите в тялото си. Той много добре знаеше какво й коства това – нали и той самият трябваше да се справя със същото.

Хората следваха указаната посока, докато Алекс спокойно, но настоятелно ги подканяше да побързат. Тези пациенти бяха много по-осъзнати и будни, отколкото хората на деветия етаж. Алекс насочваше нарастващото множество към пожарния изход, като той самият и Джакс се смесиха с тълпата уплашени хора. Видя, че мъжете се приближават по коридора, като претърсват всяка стая.

Когато излязоха през пожарния изход, ги посрещна хладен, нощен въздух. Усещането за свеж въздух никога не му бе носило такова удоволствие. Алекс осъзна с лека изненада, че се чувства зашеметен от облекчение, задето напускат това място. От дълго време се страхуваше, че никога повече няма да бъде свободен. Искаше му се майка му също да може да вкуси от тази свобода заедно с него.

Джакс се притисна по-близо до него, за да може да шепти в ухото му, докато слизат надолу по металните стълби заедно с може би още стотици други хора.

– Когато стигнем долу, ще трябва да тичаме, преди онези мъже да ни намерят. Не мисля, че са ми останали достатъчно сили, за да се боря с тях.

Забавиха ход на една площадка, придвижваха се сантиметър по сантиметър, тълпата се влачеше едва.

– Трябват ми ключовете от джипа – напомни й той.

– Но ключовете са вътре. – Тя разбра какви мисли му минават през главата и очевидно идеята никак не й хареса. – Значи искаш да се върнем вътре? Вече сме навън, нека просто се затичаме и да се махаме оттук.

– Едва стоиш на краката си. Колко далеч мислиш, че би могла да тичаш? Докъде ще стигнем пеша? Как ще се измъкнем? Не можем да се скрием – те ще ни търсят навсякъде. Трябва ни джипът, за да отидем колкото се може по-далеч.

Тълпата започна да се придвижва напред малко по-бързо, когато Алекс чу звук от чупене на стъкло. Вдигна поглед и видя как през прозорците на най-горния етаж изскачат огнени езици. Гъст дим се издигаше нагоре и изчезваше в мрака.

Видя и двама мъже, облечени в бяло, които разбутваха хората, за да слязат по-бързо по стълбите.

– Трябва да побързаме – прошепна той на Джакс.

Тя хвърли поглед нагоре и като видя онези, които бързаха да ги настигнат, застана зад Алекс, а той започна внимателно да разбутва хората, за да могат двамата да минат. Искаше да запази разстоянието между тях и преследвачите им, но същевременно не искаше онези да забележат, че двамата с Джакс се опитват да се измъкнат.

Извиняваше се на хората на стълбите, като повтаряше, че бърза да помогне на пациентите, които вече са стигнали долу.

Спускането по стълбите, макар да изпреварваха другите хора, сякаш им отне цяла вечност.

Алекс постоянно следеше за разстоянието между тях двамата и мъжете, които ги преследваха. Онези го скъсяваха непрекъснато, тъй като доста по-грубо отместваха хората от пътя си. Добре че като видеха белите престилки на Алекс и Джакс и чуеха непрекъснатите му обяснения, повечето хора правеха всичко по силите си, за да ги пропуснат.

Много от пациентите бяха вцепенени от страх, задето им се налагаше да са високо на разнебитената пожарна стълба, и то посред нощ. Стискаха перилата с такава сила, сякаш от това зависеше животът им, и се придвижваха напред бавно като охлюви. Те забавяха хората след себе си, които напираха да слязат надолу. Джакс внимателно, но твърдо отстрани ръцете на мнозина от перилата и като ги окуражаваше и успокояваше, ги накара да се движат.

От мястото си високо на стълбата, измежду обърканите хора, за които това бе ужасяващо слизане, тя погледна тълпата от пациенти долу, които крещяха, плачеха, тичаха, мотаеха се безцелно или просто седяха насред суматохата. Дойде й наум, че едва ли би могло да има по-хаотична сцена от психичноболни, които се опитват да се спасят от пожар. Тези хора с разстроени мозъци не можеха да се справят с елементарната, но изключително важна задача да се отдалечат от горящата сграда. Може би половината от тях викаха за помощ и чакаха тя да се появи отнякъде, вместо просто да се махнат.

Като разбутваха уплашените хора на стълбите, Алекс и Джакс най-накрая успяха да се доберат до земята. Оказаха се в задната част на болницата между стотици други хора, които объркано се щураха насам-натам. На известно разстояние от тях се изливаха още пациенти от пожарните стълби в други части на сградата.

Неколцина санитари и сестри се опитваха да организират хората и да им кажат в каква посока да вървят. Имаше и пациенти в по-леко състояние, които също се опитваха да помогнат и да насочат останалите да се отдалечат от горящата сграда. Няколко луди, напук на всичко, се опитваха да си пробият път обратно нагоре по стълбата, срещу слизащата тълпа.

В един момент токът спря, всичко изгасна. Би трябвало да се включат аварийните генератори, но това не се случи. Светнаха само две акумулаторни лампи, които обаче бяха твърде далеч, за да осветят цялата задна част на болницата.

В почти пълния мрак пожарът, който бушуваше горе, изглеждаше още по-ужасяващ. Сега и осмият етаж беше изцяло обхванат от огъня. Алекс виждаше как по покрива пламъците стигат до централната част на сградата. Освен това забеляза, че и на петия етаж се е разбушувал пожар. Заподозря, че и той е бил умишлено запален, точно както и пожарът на деветия.

Стъклата на прозорците се пръснаха и парчетата се посипаха върху паникьосаните хора, които с писъци се разбягаха. Някои бяха улучени от стъклените късове. Окървавени хора викаха за помощ. Други се спъваха и падаха в мрака. Алекс и Джакс помогнаха на някои да се изправят, за да избягат.

Двамата продължаваха да вървят с потока от хора, който неспирно се изливаше от аварийното стълбище и се отдалечаваше от сградата. Алекс толкова пъти беше изминавал този маршрут, така добре познаваше неравностите на терена, вдлъбнатините и издутините около корените на огромните стари дървета, че вероятно можеше да го преходи и със затворени очи, затова мракът не представляваше пречка.

Сред бурното море от глави той съзря двама санитари, които дойдоха откъм задния паркинг. Те разбутваха бягащите, като оглеждаха всеки един поотделно.

Алекс се изправи на пръсти и размаха ръка, за да привлече вниманието им. Съобрази, че няма да го разпознаят на трептящата светлина от пламъците и ще обърнат внимание само на бялата му престилка. Щом насочиха вниманието си към него, той бързо посочи встрани от болницата.

– Те са там! – изкрещя той. – Отидоха нататък!

Хитростта му свърши работа. Двамата мъже завиха в посоката, която той им беше посочил.

– Това беше доста рисково – повдигна вежди Джакс.

– Не толкова, колкото ако ни бяха хванали.

Когато стигнаха до металната входна врата, той леко я дръпна. Беше заключена. Започна да пробва ключовете един по един, тъй като не знаеше дали Хенри е имал ключ за външната врата. Четвъртият ключ стана.

Алекс спря, колкото да погледне през рамо към Джакс.

Тя отвърна на погледа му.

– Няма да остана да чакам тук – каза тя, преди той да е успял да го предложи. – Побързай. Да вземем онова, от което имаш нужда, и да се махаме, преди онези мъже да са ни открили.

Алекс отвори вратата точно толкова, колкото двамата да се шмугнат вътре. По-нататък по коридора, леко встрани, мъждукаше аварийна акумулаторна лампа. Знакът за изход над вратата зад тях светеше и хвърляше зловещ червеникав отблясък върху коридора, но поне им осигуряваше някаква светлина, на която да виждат. Внезапната тишина, която ги обгърна вътре, беше изнервяща.

Алекс усети миризма на газ.

Хвърли поглед надолу по тъмния коридор, в края на който знаеше, че се намират кухните, но не успя да види нищо.

– Трябва да са оставили отворена газовата инсталация – прошепна той на Джакс.

– Какво следва от това?

Той я погледна и осъзна, че тя няма как да знае какво има предвид. Също така си даде сметка и за силното въздействие на лекарствата върху организма му. Докато вървеше през слабо осветеното помещение към металния детектор, й обясни:

– Природният газ се използва в кухните, във фурните и печките, за да създава огън. Силно запалим е. Ако не е контролиран и достатъчно количество от него навлезе във въздуха, може лесно да избухне.

– Тогава трябва веднага да се махаме от тук.

– Права си. Но преди това трябва да си взема ключовете.

Джакс заобиколи металния детектор и застана да чака до бюрото, където обикновено седеше Дорийн, докато Алекс обикаляше пипнешком в мрака и накрая успя да намери масата до стената. Опипа плота и напипа самотна пластмасова купичка. Обходи я с пръсти отвътре и за огромно облекчение установи, че ключовете, заедно с джобното му ножче, все още са там.

– Намерих ги.

– Алекс!

Той се завъртя и видя силуета на Дуейн очертан на фона на червената светлина на изхода. Мъжът излезе от мрака, размахал полицейска палка. В момента, в който Алекс приклекна, Джакс дръпна синята химикалка от папката, към която беше закачена, и скъса връвта.

Преди Алекс да е успял да клекне докрай, за да избегне удара на палката, Джакс заби химикалката три пъти един след друг в гърлото на пазача. Онзи изкрещя и вдигна ръце към гърлото си, докато едновременно с това се обръщаше да я нападне. Това беше грешка. В момента, в който той вдигна палката, Джакс му избоде очите с две светкавични мушкания. Преди да успее да изкрещи, Алекс го нападна изотзад. Той хвана мъжа за челюстта и я изви с цялата си сила, докато не чу противното хрущене на костта и сухожилията. Остави отпуснатото тяло на Дуейн да се свлече на пода.

– Защо не използва ножа? – попита я той, когато тя пусна окървавената химикалка на пода.

Тя изглеждаше готова да избухне в сълзи.

– Пръстите ми са вкочанени. Не вършат много добра работа. – Тя направи неопределен жест. – Трябва да съм изпуснала ножа някъде.

Алекс я хвана през кръста, щом видя, че тя залита.

– Всичко е наред. Ще можеш да си починеш, щом стигнем до джипа. Като поспиш и действието на медикаментите премине, ще се чувстваш по-добре.

– Не съм сигурна, че ще се справя, Алекс.

– Разбира се, че ще се справиш. Ще ти помогна. – Опита се да звучи по-уверено, отколкото се чувстваше.

– Чух, че споменаха, че Дуейн чака Юри, за да го пусне да влезе.

– И аз го чух – кимна Алекс. – Намерих ключовете. Да се махаме, преди Юри да се е появил или преди всичко да е хвръкнало във въздуха. Направихме каквото можахме.

ДОКАТО АЛЕКС БЪРЗАШЕ С ДЖАКС по тротоара, в нощта се носеше вой на сирени. Десетина коли на Бърза помощ се бяха събрали около „Майката на розите“. Червеникавооранжевите отблясъци на пожара озаряваха ниските облаци. Алекс съзираше сред дърветата пращящите потоци горещи жълти искри, които се издигаха нагоре през носещия се на талази черен дим. От време на време към облаците изригваха огромни огнени езици.

Звукът от сирените подгони спящите доскоро хора да излязат от къщите си, за да видят какво става. Целият квартал бе осветен от червените, сините и жълтите мигащи светлини на колите на Бърза помощ, които приближаваха към болницата. Хората стояха по пижами пред входовете на къщите си и наблюдаваха случващото се с изпълнени с ужас очи.

Пациенти по пижами и нощници претичваха по улицата покрай Алекс и Джакс. Полицейските коли, които бързаха към болницата, бяха принудени да спират тук-там по улицата, за да изчакат преминаващите групи от хора да пресекат. Алекс нямаше представа накъде тичат всички тези хора. Вероятно и те самите не знаеха. Просто бяха обезумели от страх и искаха да се махнат от това място. Ужасът, че са ги събудили заради пожар и несигурността, която ги очакваше, караха много от тях да плачат, докато обикаляха безцелно наоколо.

Алекс постоянно хвърляше поглед през рамо, за да види дали не ги следват. Досега не беше видял никой, който да му се стори прекалено подозрителен, макар че беше тъмно и на улиците непрекъснато да прииждаха хора. Надяваше се, че в тълпата от хора, бягащи от болницата, са успели да се измъкнат от преследвачите си, но нямаше как да разбере дали някои от хората в мрака наоколо не са от другия свят.

По пътя към мястото, където беше паркирал джипа си, Алекс свърна по странична уличка. Не можеше да прецени дали е по-безопасно да вървят по пълните с хора улици, или е по-добре да минат напряко през малките улички и задните дворове.

Ако се отклоняха от главните артерии, можеше да изгубят пътя. Дори и по-лошо – можеха да се окажат в капан в някое задънено, оградено място, където преследвачите им щяха да ги хванат. Освен това, ако започнеха да минават направо през дворовете, щяха да привличат повече внимание.

Накрая реши, че е по-добре да се движат по главните улици.

Докато вървяха по разбития тротоар, Джакс все повече му натежаваше. Тя се олюляваше все по-често. За щастие вече не бяха далеч от черокито.

На Алекс също не му беше лесно. Беше му нужно голямо усилие, за да се съсредоточи достатъчно, че да преодолее въздействието на медикамента, който сестрата му беше инжектирала. Зрението му беше замъглено. Надяваше се да вижда достатъчно добре, за да шофира. Не беше сигурен дали ще успее да овладее лудото туптене на сърцето си.

След всичко, което се бе случило, той не се безпокоеше, че може да заспи – поне засега. Но трябваше непременно да намери безопасно място, където и двамата можеха да се отдадат на толкова необходимата им почивка.

Ако неговото съзнание беше притъпено от медикаментите, то Джакс трябваше да се справя с още по-голяма доза. Тя, за разлика от него, през цялото време бе поглъщала пълната доза торазин и хапчета, които й бяха назначени. Намалиха й дозата чак накрая, колкото да усеща болка и да изпитва ужас, но дотолкова, че да не може да се съпротивлява. След мъчението й с провесването в банята в продължение на двайсет и четири часа беше цяло чудо, че изобщо може да се движи.

– На другата пряка е. Почти стигнахме. Дръж се.

– Добре съм – кимна тя.

– Как не.

Тя леко се усмихна. Десният й крак се влачеше. Алекс не беше сигурен дали Джакс въобще го осъзнаваше. Той поддържаше по-голямата част от тежестта й, така че тя да може да върви.

Алекс продължаваше да мисли за майка си, която остана в опожарената сграда. Бен също загина при пожар, сега и с майка му се случи същото. Не можеше да спре да се укорява, задето не бе съумял да я изведе навън. Дали след като действието на лекарствата отслабнеше, тя щеше да може да общува по някакъв начин с него, да разговаря за своя и за неговия живот, или пък съзнанието й отдавна си бе отишло. Той никога нямаше да го разбере.

При всички положения бе проявила достатъчно разум, че да спре сестрата. В крайна сметка тя се бе опълчила на своите похитители. Беше спечелила битката срещу тях. Това беше нещо.

– Ето – посочи Алекс, – стигнахме. Дръж се. Още минутка и ще си починеш.

Джакс се насили да застане по-изправена, докато той отключваше вратата.

– Не си позволявай да си повярваш твърде много, Александър – напомни му тя. – Ако се отпуснеш дори за миг, това ще те убие.

Ето затова тя отказваше да се предаде, затова правеше всичко възможно да остане нащрек, доколкото й беше възможно. Да се отпусне, означаваше да умре.

Алекс й помогна да се качи в колата. Подгъна десния й крак и го повдигна, за да го прибере вътре в джипа.

– Щом се отдалечим от болницата, ще можеш да поспиш.

– Ножовете ми. Моля те, дай ми ножовете.

В мига, в който Алекс се протягаше под седалката, за да извади колана, нощта беше разтърсена от ужасяваща експлозия. Небето беше осветено от жълто-оранжева огнена топка.

Когато Алекс се обърна по посока на експлозията, видя, че към него от мрака се носи облечен в бяло санитар. Мъжът беше огромен и имаше нож.

Без дори да се замисли, Алекс сграбчи за дръжката един от ножовете на Джакс, които бяха оставили в колата, и го измъкна. Въпреки пристъпа на адреналин, предизвикан от внезапното усещане за тревога, балансът на ножа, самото усещане за него се отпечата някъде в дебрите на съзнанието му.

Когато онзи го атакува, без да му остави време за нещо повече от инстинктивна реакция, Алекс заби острието централно в торса на мъжа.

Това не спря нападателя. Здравенякът просто продължи напред и събори Алекс по гръб.

Когато Алекс се завъртя встрани от колата, онзи замахна с ножа си. Алекс приклекна, хвана ръката му и я дръпна със себе си, докато се завърташе около него. Щом се озова зад гърба му, заби острието ниско долу в гърба му няколко пъти – бързо един след друг. Не уцели нито един жизненоважен орган и ударите му само разяриха санитаря още повече.

Нападателят се извъртя и избута Алекс с крака и юмруци. Улучи го повече от веднъж и го накара да се олюлее. Сипеше като побеснял удари, сечеше и мушкаше. Заради медикаментите на Алекс му беше трудно да се съсредоточи.

Мъжът беше цяла глава по-висок от него и поне двайсетина килограма по-тежък. И доста бърз за ръста си. Не само че беше трудно човек да се справи с него, но и едрото му туловище, изглежда, беше причина раните с нож да не го забавят особено.

Алекс нападна отново. Онзи го отблъсна. Отскочил за пореден път назад, Алекс се мушна под едно замахване, блокира с рамо и едновременно с това приклещи крака на другия. Дръпна с всички сили и завъртя санитаря, който се просна ничком, но скочи отново на крака, все едно беше на пружини.

Ръцете му сякаш бяха едновременно навсякъде. На Алекс му беше трудно да следи ожесточените му атаки. Той търсеше подходящите моменти и му нанасяше режещи удари при всяка удала му се възможност. Един такъв удар разряза мускула на бедрото му напряко и онзи се препъна.

Алекс се възползва и атакува в опит да приключи битката. Сграбчи ръката на мъжа, която държеше ножа и го намушка отново, но санитарят беше достатъчно силен, за да го отблъсне. Алекс се чувстваше като дете, което се опитва да се бори със зрял мъж.

Когато санитарят се завъртя и се измъкна от хватката на Алекс, ръцете му заеха нападателна поза. Приличаше на мечка, изправила се на задните си крака и готова да нападне. Алекс се възползва от възможността и с цялата си сила нанесе удар точно в средата на гърлото на мъжа.

Усети как острието потъна навътре и се удари в костта.

За миг изглеждаше, че ожесточената битка е застинала във времето.

След това мъжът бавно политна към земята. Когато се сгромоляса, тежестта на удара изтръгна ножа от гърлото му.

С увиснали от умора ръце, като едва успяваше да си поеме дъх, Алекс се опитваше да събере мислите си. Беше толкова изтощен, че малко оставаше да се строполи на земята.

Внезапно Джакс се оказа до него, обви ръце около кръста му и го задържа изправен.

– Почти стигнахме – напомни му тя. – Дръж се.

Той се усмихна на думите й – думи, които бе използвал, за да окуражи нея да не се предава.

Алекс имаше чувството, че наблюдава себе си отстрани, като в сън. Тогава по начина, по който Джакс се бе навела над него, той осъзна, че е паднал на колене.

– Не мърдай – каза му тя.

Джакс се обърна за момент към отворената врата на джипа. Трескаво вършеше нещо. Алекс не можеше да разбере какво точно. Накрая установи, че къса парцал от фланелката, в която бяха увити ножовете. Отпори дълга лента от нея.

Постави я над лакътя на лявата му ръка и я превърза стегнато няколко пъти. Със зъбите си сцепи края на две и след това върза възел. Направи още един възел и го стегна здраво.

– Какво правиш?

– Порязал те е. Превързах раната, за да се затвори. Трябва да спрем кървенето.

Едва тогава Алекс осъзна, че от пръстите му капе кръв. Зачуди се дали е ранен зле. Всъщност не усещаше никаква болка, но от усещането за топлата, влажна кръв, която се стичаше по ръката му, внезапно започна да му призлява.

– Всичко е наред – успокои го тя. – Ще се оправиш.

По начина, по който прозвуча гласът й, той не беше сигурен дали да й вярва.

– Колко зле е?

– Тъмно е и не мога да преценя – призна тя. – Но недей да си мислиш лоши работи. Можеш ли да си движиш пръстите?

Алекс опита.

– Да.

– Тогава си добре. Щом ръката ти се движи, не може да е толкова зле.

– Благодаря – сковано отвърна той. – Не разбирам защо се опитваше да ме убие. Ако съм мъртъв, не могат да получат информацията, от която се нуждаят.

– Не се опитваше да те убие, а да те хване. Ако е искал да те убие, да го е направил, струва ми се.

– Е, на мен пък определено ми изглеждаше, че иска да ме убие.

Тя само се усмихна и дооправи превръзката на ръката му. На Алекс му харесваше усещането тя да се грижи за него. Това го караше да се чувства спокоен, даваше му надежда, че всичко ще бъде наред.

– Никога не позволявам на друг да използва ножа ми. – Тя внимателно взе ножа от ръката му. – Не и този.

На слабата светлина на лампата в джипа Алекс видя, че е хванал ножа с изкусната гравюра върху сребърната дръжка. Сега и тя беше покрита с кръв.

– Положението беше критично – рече Алекс. – Надявам се да можеш да направиш изключение от правилото си?

– Ами – отвърна тя, като хвърли поглед към мъртвия мъж. – Предполагам, че този път бих могла да направя изключение.

Тя приглади назад падналия върху челото му кичур коса със загрижено, нежно изражение. На лицето й изгря онази много специална усмивка, която пазеше само за него. Докосването на ръката й до бузата му придаде по-обнадеждаващ вид на всичко.

– Като се има предвид кой е използвал този нож – нежно каза тя, – предполагам, че всичко е наред. Можеш да го използваш винаги когато пожелаеш.

– Мисля, че ще повърна. – Алекс се олюля, както беше на колене.

– Моля те, обърни се нататък. Трябва да изпратя този мъж обратно в моя свят.

Алекс се готвеше да й каже да не се безпокои за това и че просто можеха да тръгват и да го оставят. Но когато съзнанието му заработи отново, осъзна, че никак не би било добре да оставят тялото на един мъртвец да лежи насред улицата. Наоколо имаше толкова много хора, че мъжът щеше да бъде открит съвсем скоро. Алекс различаваше фигури на хора в мрака. За щастие те не бяха видели схватката.

Труповете, които бяха останали след тях в „Майката на розите“, щяха да изгорят. Нямаше да има много доказателства за онова, което наистина се беше случило. Но ако оставеха тялото на този мъж на улицата, това щеше да изглежда като убийство и щеше да повдигне много въпроси.

Докато стигне до заключението, че Джакс е права, санитарят вече беше изчезнал. А ножът й беше изчистен до блясък.

– Хайде. – Джакс го прихвана под здравата ръка, за да му помогне да се изправи. – Да се махаме от тук, преди да се е появило някое от приятелчетата му.

Алекс вече идваше на себе си. Той помогна на Джакс да се качи в джипа. Притокът на адреналин, изглежда, беше осигурил и на двама им моментен прилив на сила. Алекс нямаше представа колко дълго би траял той. Изтича от другата страна на колата и скочи вътре.

Когато завъртя стартера и джипът не запали, той не се изненада ни най-малко. Завъртането на ключа беше по-скоро символичен опит. Не беше очаквал, че ще успее да запали. Просто така беше устроен светът. Изглежда, че по някаква причина нещата не работеха точно когато човек имаше най-голяма нужда от тях.

За щастие беше подготвен за тази вероятност. Беше паркирал на хълм, в горния край на улицата, така че никой да не може да паркира пред него и да препречи пътя му.

Завъртя гумите встрани от тротоара и натисна съединителя. Черокито тръгна надолу, набирайки скорост. Когато настъпи точният момент, той пусна съединителя. Двигателят превъртя и запърпори. Беше успял да запали с минимални усилия, но сега повече от всякога беше решен непременно да я поправи при първа възможност.

Алекс караше бавно надолу по хълма през жилищния квартал. Нямаше коли, но беше пълно с хора. От време на време, без да гледат къде вървят, на улицата изскачаха хора по пижами и нощници. В тъмнината беше трудно да ги види всичките. Алекс внимателно се оглеждаше дали някой от персонала не ги преследваше.

Когато зави надясно по Шестнайсета улица, трафикът се движеше бавно, спираше често заради колите на Бърза помощ. Пожарните, линейките и полицейските коли се движеха през мрака с бясна скорост по посока на болницата.

Алекс остана в дясното платно плътно до тротоара и спираше при преминаването на всяка от тях. Не искаше да бъде спиран от полицията и да му се налага да отговаря на каквито и да е въпроси. В този момент не знаеше какво би могъл да им каже защо е тук по това време на нощта. Не можеше да обясни, че е бил на посещение при майка си – не и посред нощ.

Бе твърде уморен, за да мисли. Най-добре беше да избегне този проблем.

Когато движението понамаля, той продължи да шофира със скорост малко под ограничението, като се насочи към междущатската магистрала. Тя щеше да е най-бързият начин да увеличи разстоянието между тях с Джакс и преследвачите им. Старата част на града беше потънала в тишина толкова късно през нощта. Алекс постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не ги преследват. Пътят зад тях беше пуст. Повечето хора, излезли толкова късно, се интересуваха предимно от пожара.

Алекс беше сигурен, че от пожарната са спрели газта в болницата и това е ограничило експлозията. Взривът беше достатъчно сериозен, но можеше да е далеч по-зле и с по-тежки последствия. Надяваше се всички да са напуснали сградата и да са в безопасност. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че не всички са успели.

Джакс се отпусна на седалката, облегна се на вратата, а ръката й остана да лежи върху крака й. Алекс се протегна и я стисна за ръката.

– Сега сме в безопасност. Ако искаш, премести се на задната седалка, за да полегнеш и да поспиш.

– Къде отиваме? – Тя отметна кичур коса от лицето си и го прибра зад ухото.

– Ще намерим мотел или място, където можем да наемем стая за през нощта. Близо сме до междущатската магистрала. И двамата имаме нужда от почивка и да дадем време на телата си да се освободят от лекарствата.

– Тогава ще почакам – каза тя. – Преди да легнем да спим обаче, ще ми трябват игла и конец.

– За какво?

– За да зашия раната на ръката ти. Трябва да я затворим.

Алекс кимна, но мисълта тя да шие раната му направо, без каквато и да било упойка, не му се понрави особено. Въпреки това не му се искаше да спират в спешно отделение. Щяха да му задават въпроси. Не беше в настроение да измисля отговори.

Той опита да раздвижи наранената си ръка. Беше започнала да го боли сериозно. Болката пулсираше заедно с всеки удар на сърцето му. Не можеше да държи волана само с лявата ръка. А натискът, необходим, за да завърти кормилото, предизвикваше болка.

Хвърли още един поглед в огледалото, за да види какво става с пожара.

И тогава във въздуха се чу глух тътен, който Алекс почувства като силен удар в гърдите си. Беше усещал нещо подобно и преди.

В огледалото той видя как над задната седалка зад гърбовете им се върти мъгляво тъмно петно. Веднага щом го забеляза, черната като нощта спирала се превърна във вихрушка от пара.

Парата се сгъсти и придоби форма.

Мъж в тъмна кожена жилетка, но без риза отдолу, замахна към тях от задната седалка и от един друг свят.

ДВЕТЕ РЪЦЕ НА МЪЖА НА ЗАДНАТА СЕДАЛКА едновременно се стрелнаха напред и като обгърнаха вратовете на Джакс и Алекс, ги приковаха към облегалките в задушаваща хватка. Голите ръце на нападателя бяха масивни и мускулести. Зрителното поле на Алекс се сви до тесен тъмен тунел. Мощните ръце спираха притока на кръв и въздух. С периферното си зрение Алекс видя мятащите се ръце и крака на Джакс и разбра, че атаката за нея може да е фатална. Опита се да докопа волана, но ръката на онзи около гърлото му го беше приковала към седалката и той не успя да се отскубне. Колкото и да се протягаше напред, не можа да достигне и педала на спирачката. Върховете на пръстите му едва докосваха волана. Джипът бавно започна да се отклонява наляво към насрещното платно. Алекс успя да закачи леко волана с пръсти, което върна джипа обратно в дясната лента. Той с мъка коригира посоката, като на косъм предотврати сблъсък със стълб на уличното осветление. Не можеше да си поеме въздух. Опита се да се извърти така, че да управлява с лявата ръка, като се вкопчи с дясната в ръката на нападателя, но пръстите на една ръка не бяха достатъчни, за да се справи с управлението. Алекс използва коленете си, за да държи волана стабилен, и опита да охлаби хватката около врата си този път с две ръце. Като опипа назад, той потърси пръсти, но не успя да ги достигне. Дробовете му изгаряха без въздух. Започваше да губи фокуса на зрението си. Знаеше, че ако не направи нещо, и то веднага, е на път да изгуби съзнание. А когато това станеше, щеше да е краят – щеше да им падне в ръчичките. Алекс дочу сподавените звуци, долитащи откъм Джакс, докато тя отчаяно се бореше за глътка въздух. С периферното си зрение той видя как лицето й почервенява. Видя също, че ръцете й вече почти не мърдат. Здравенякът изръмжа от усилието, с което ръцете му продължаваха да ги стискат. В това положение Алекс нямаше шансове да надделее.

Той отново направи опит да достигне спирачката. Не успяваше да натисне и педала на газта, но тъй като се спускаха по леко нанадолнище, джипът не губеше скорост. В бързината да се отдалечат от болницата той не извади пистолета от мястото под седалката, където го беше скрил. Реши, че ще има време да го направи, след като се отдалечат на безопасно разстояние. Беше си казал, че ако някой от хората на Вендис ги нападне, ще успее да бръкне отдолу и да го извади. Той не бе предвидил възможността някой да се материализира на задната седалка на джипа му. Сега не му оставаше друго, освен да се пресегне под седалката за пистолета си. Колкото и да опитваше обаче, не можеше да го стигне. Все едно беше на цяла миля разстояние от него. Алекс изостави опитите си да се освободи от ръката около врата му. Натисна с мощен тласък назад към мъжа, принуждавайки го да коригира хватката си. Щом онзи отпусна длан, за да придвижи ръката си и да направи по-добър захват, Алекс се дръпна рязко напред. Сега вече успя да сграбчи волана с две ръце. Свърна надясно. Движеха се достатъчно бавно и предните колела реагираха мигновено, джипът страховито се изнесе встрани и с удар прескочи бордюра. Някъде между резкия завой и подскока върху бордюра мъжът на задната седалка беше захвърлен вляво. Най-вероятно нямаше никакъв опит във возенето в кола. Изглежда не бе очаквал подобна маневра. Хватката му около шията на Джакс бе толкова здрава, че при залитането си наляво я повлече със себе си, наполовина през предните две седалки, наполовина между тях. Като се плъзна по задната седалка, онзи халоса главата си в металната част на вратата под прозореца. От удара хватката му леко отслабна. Не пусна жертвите си, но това им бе достатъчно, за да могат да си поемат глътката въздух, от която така неистово се нуждаеха. Алекс чу Джакс на няколко пъти шумно да вдишва. Издърпана назад, но с достатъчно въздух в дробовете, за да се съвземе, Джакс най-после успя да достигне и извади един от ножовете си. Когато мъжът бе паднал наляво, той не просто я беше повлякъл назад със себе си, но я беше и извъртял, така че в момента тя бе обърната към Алекс. Тя замахна с ножа и с прецизно движение преряза сухожилието в горната част на бицепса на ръката, с която онзи държеше Алекс. Нападателят извика от болка и гняв, когато обездвижената му ръка отпусна врата на Алекс, който скочи върху спирачката. Мъжът, загубил равновесие, се смъкна на пода в теснината между предните и задните седалки. Лежеше настрани, заклещен в несъвместимото с огромното му тяло пространство, но независимо от това слонската му ръка продължаваше да стиска врата на Джакс. Така издърпана, с извит между седалките гръб и все още задушавана в хватката му, Джакс не можеше да помръдне. Движенията й отново станаха забавени, тя бавно губеше съзнание. Нападателят очевидно бе решен да й пречупи врата, но поради неудобната поза на пода имаше сериозни затруднения с изпълнението на тези си намерения. Независимо от това той изглеждаше доволен дори и само да я удуши. Докато мъжът се мъчеше да се изправи, Алекс измъкна от джоба си спринцовката, която бе взел по-рано от болницата, и изстреля с палец капачката на иглата. Със светкавично движение я заби във врата на падналия на пода мъж. После натисна буталото до край. Мъжът риташе и крещеше от ярост, опитваше се да стане. Алекс даде рязко газ, веднага след това скочи върху спирачката, с надеждата лашкането на джипа да не позволи на онзи да си върне равновесието. Въпреки това успя да сграбчи в юмрука на ранената си ръка косата на Алекс. Спринцовката обаче явно бе започнала да действа, защото движенията на гиганта ставаха все по-некоординирани. Въпреки това Джакс оставаше в сериозна опасност. Загубила съзнание, тя не мърдаше. Алекс измъкна ножа със сребърната дръжка от ръката й, отскубна косата си от юмрука на нападателя и се протегна назад, за да го намушка. Когато онзи се надигна от пода, вратът му срещна връхлитащото отгоре острие. Алекс беше вложил всичката си сила, забивайки ножа отстрани във врата на мъжа.

Внезапният фонтан от кръв беше категорично доказателство, че е улучил артерия – същата, която бе уцелил и със спринцовката. А по звука от дишането на мъжа разбра, че е пробил и трахеята му. Огромното количество кръв, изпомпвано от разкъсаната артерия, сега потече в дълбоката порезна рана, изпълвайки дробовете на мъжа, докато той се бореше за въздух. Човекът се давеше в собствената си кръв.

Скован от лекарството и предсмъртната агония, той най-после пусна гърлото на Джакс. Тя жадно пое въздух. Още преди да е успяла да нормализира дишането си или да дойде напълно в съзнание, тя измъкна ножа от ръката на Алекс. Омаломощената ръка на мъжа се опита да я хване отново, но тя я прониза с острието. Инстинктивно онзи отдръпна ръката си и я притисна към зейналата рана на врата си. Изглежда се опитваше да спре кървенето.

На Алекс му призля от поредната касапница. Що за тежка, отвратителна задача.

Когато съпротивата на мъжа отслабна, Джакс започна да изрязва с ножа си символи по челото му. Тя дори не го изчака да умре. Докато изписваше линиите върху плътта му, онзи успя да изгъргори проклятие по неин адрес.

Алекс насочи вниманието си към изваждането на колата от тревата и връщането й обратно на пътя, преди някой да е дошъл да провери какво става. С всичките тези полицейски коли в района опасността беше напълно реална. Той не видя какво точно направи Джакс, но съпроводените с гъргорене ругатни затихнаха в приглушени гърлени стонове.

Изведнъж насред хъркащите звуци в джипа настана тишина. Един поглед към пространството между седалките потвърди подозренията му: онзи беше изчезнал заедно с всичката кръв.

Джакс отрони тежка въздишка и се отпусна обратно на предната седалка. Тя стисна гърлото си с длани и се изкашля.

– Добри духове, как само болеше – с хриптене прошепна тя.

Алекс вече се носеше с пълна скорост напред.

– Спри! – изведнъж извика тя. – Спри джипа веднага!

Изненадан от изкрещяната заповед, Алекс скочи върху спирачките. Черокито закова със занасяне. Алекс отби встрани и спря върху посипана с фин чакъл отбивка за паркиране.

– Какво? Какво има?

– Аз съм пълен идиот! – извика Джакс.

– За какво говориш?

Джакс посегна нагоре, сграбчи огледалото за обратно виждане и като го завъртя, го отскубна от предното стъкло.

– Какво правиш?!

– Спасявам ни живота. – Тя рязко отвори вратата и захвърли огледалото в храстите.

После вдигна от пода сребърния нож и с топчето на дръжката му удари с всичка сила страничното огледало на вратата на джипа. Стъклото се счупи, оформяйки паяжина от пукнатини. Тя продължи да удря, докато парченцата изпопадаха на земята и от огледалото остана празна пластмасова черупка със стърчащ кабел в основата. Тя тичешком отиде от другата страна на джипа и повтори процедурата и с другото огледало. Приключила с това, заобиколи обратно и си седна на мястото.

– Да тръгваме – каза, като затръшна след себе си вратата. – Трябва да се махнем от това място, където последно са ни видели. Давай, тръгвай!

Алекс погледна през рамо и рязко пусна съединителя, гумите превъртяха върху чакъла, преди черокито да се върне на пътя.

– Мислиш, че са ни открили в огледалата ли?

– Как иначе? – Тя се отпусна назад в седалката, намести удобно врата си.

Алекс се обърна да провери да не ги следят. Видя едър мъж с кожен елек, който тичаше след колата по чакъла отстрани покрай пътя. Обзе го хладен ужас, когато осъзна, че поредният нападател е пристигнал на този свят на абсолютно същото място, където само допреди секунди беше паркиран джипът. Спомни си, че преди време Джакс му спомена, че пришълците обикновено идват по двойки. Това явно беше партньорът на мъжа, когото току-що бяха убили и изпратили обратно в другия свят.

Алекс настъпи газта. Когато отново погледна назад, вече бяха твърде далеч, за да може да види онзи. Той никога нямаше да успее да ги последва пеша. Алекс въздъхна с облекчение. Стисна по-здраво волана, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. Джакс също проследи с поглед изчезващия в далечината мъж, след което се извърна към Алекс и го погледна с крайчеца на окото си, сякаш питаше дали сега вече е схванал нещата.

– Беше на косъм – призна той, – но как да карам без огледала?

– Предпочиташ да возиш още пътници от моя свят на задната седалка ли?

– Май не – призна той и я погледна. – Добре ли си, Джакс?

– Мисля, че ще съм съвсем добре, след като поспя малко. – Челото й се сбръчка, докато се бореше с напиращите сълзи и разтриваше мускулите на врата си.

– Затвори си очите – нежно й каза той. – Ще те събудя, когато намеря стая за през нощта. Дотогава поспи.

Тя не отговори. Алекс не разбра дали защото заспа мигновено, или защото изгуби съзнание.

Пак погледна през рамо. Пътят зад тях беше пуст. Това не го успокои особено.

АЛЕКС СЕ НАКЛОНИ ЛЕКО НА ЕДНА СТРАНА, като се опитваше да балансира тежестта на Джакс с дясната си ръка и хълбок, докато с лявата си, пронизвана от болка, отключваше вратата. В замаяното си, граничещо с несвяст състояние Джакс всячески се стараеше да се задържи в изправено положение, но краката й непрекъснато поддаваха, което караше ръката на Алекс да се отдръпва от ключалката. Най-после успя да завърти ключа. Вратата се отвори.

След като влязоха, Алекс я затвори с крак, вдигна Джакс на ръце и я пренесе във вътрешността на стаята, като следваше протритата пътека върху бежовия мокет. В това положение ранената му ръка го болеше, но реши, че така ще да е по-лесно, отколкото да я вдига от пода, ако тя напълно изгуби съзнание.

Напълно омаломощена, Джакс изстена тихо, докато той слагаше ръката й около врата си. Тя отпусна глава на рамото му и той я пренесе през тъмната стая. Той си представи какво нежно създание е била някога тя.

Върху леглата в стаята падаше светлият четириъгълник на голямата табела, указваща на шофьорите на камиони, че наблизо има паркинг, където могат да нощуват. Върху дългия плот имаше старичък телевизор, обърнат така, че да може човек да го гледа от леглото си. Под прозореца до вратата имаше мъничка дървена маса с два дървени стола. Долавяше се дъх на влага, но за Алекс това не беше проблем. В момента тази малка стая му изглеждаше като президентски апартамент.

Навън по междущатското шосе трополяха камиони. Чуваше се звукът от телевизора в съседната стая. Независимо от всичко беше истинско облекчение да имаш местенце, където да се скриеш от преследвачите.

Алекс внимателно положи Джакс на едно от леглата.

– Огледалата, Алекс – промърмори тя.

– Знам, знам.

Влезе в банята и щракна ключа на жужащата луминесцентна лампа, после провеси бялото килимче от пода върху огледалото. Взе една хавлия и я провеси върху огледалото до телевизора в стаята. Нагласи кърпата така, че да покрива плътно цялото огледало. Почувства се като майка си, която винаги покриваше така огледалата.

Алекс издърпа шнура на тежките сини завеси пред прозореца, като така угаси крещящата светлина на табелите отвън. После включи аплика над телевизора. Фурнирът в ъгъла, имитация на тъмно дърво, беше очукан от отварянето на множество куфари. Чаршафите на леглата бяха в същото синьо като завесите, на виненочервени ивици, съответстващи на драперията над прозореца.

Стаята беше евтина и кичозна, но им вършеше идеална работа – нуждаеха се от място, където да спрат, да отпочинат, да се скрият от преследвачите. Малката стая сега бе тяхното убежище поне за една нощ.

Джакс седна на леглото и запримигва – очите й явно се дразнеха от светлината на единствената включена лампа.

– Лягай – каза й той.

– Не мога. Трябва да отида до тоалетната.

– Да, ето там – посочи й той.

Алекс я хвана под ръка, помогна й да се изправи. След напрежението от дългото стоене на пръсти в борба за глътка въздух и след стреса от бягството им тя едва успяваше да се държи на крака. Сега, когато ужасът не я притискаше, мускулите й поддаваха и краката й трепереха неуверено. Докато Алекс й помагаше да стигне до банята, тя рече:

– Ще ми трябва игла и конец. Трябва да ти зашия ръката.

Той я остави пред вратата.

– Утре ще му мислим.

Джакс се вкопчи в ризата му.

– Сега, Алекс. Трябва да я почистя веднага, иначе ще се инфектира.

Той въздъхна.

– Добре. Ти влез в тоалетната. Може да се изкъпеш, приготви се за лягане. Аз ще отида да взема каквото трябва и се връщам. Ще ти оставя пистолета.

– Не. Аз съм вътре, на сигурно място. Ти ще си навън, където всеки може да те види. Няма как да знаеш кой те наблюдава. Ти вземи пистолета. Аз си имам ножовете.

Алекс не можеше да си я представи да се бие в това състояние, но не искаше да спори, освен това тя имаше право.

– Веднага се връщам. Ще почукам два пъти, кратка пауза и още два пъти, преди да отворя вратата, за да знаеш, че съм аз.

Той заключи вратата, провери дали я е заключил добре, и прекоси тичешком паркинга. Започваше да ръми. Гладката повърхност на мастиленочерния асфалт отразяваше светлината на табелите. Стелеше се мъгла, невидима, освен под лъчите на прожекторите, насочени към пътните знаци за пътуващите по междущатската магистрала.

Отбивката беше натоварена дори късно вечер. Хора се отклоняваха да заредят гориво, да си вземат нещо за ядене или да прекарат нощта. Камиони пристигаха и потегляха от близкия паркинг.

В магазинчето имаше петима-шестима шофьори и други пътници. Алекс внимателно огледа всеки поотделно за потенциална заплаха, преди да си вземе кошница за пазаруване и да се отправи към хладилниците. В съзнанието му проблесна споменът за първата му среща с Джакс. Тя по същия начин беше оглеждала всяко едно лице, преценявайки опасността. Сега той разбираше защо.

Свали от кукичката, на която висеше в единия хладилник, пакет с готово нарязано пуешко и го хвърли в кошницата. Взе и малко шунка. Плюс пакет с няколко вида нарязани сирена. Накрая взе й няколко стека от по шест бутилки вода, както и някои дреболии, от които прецени, че може да имат нужда.

Като държеше под око един здравеняк с дълга мазна черна коса и брада, Алекс спря при щанда с материалите за първа помощ и взе всичко необходимо. По негова преценка онзи доста приличаше на пират. Но пък, от друга страна, купуваше прекалено много бира за скаут, дошъл от друг свят да преследва последния представител на рода Рал.

При всички положения близостта на глока му действаше успокояващо. След схватката на задната седалка на джипа му Алекс не се поколеба да измъкне пистолета изпод седалката. Успокояващо бе да знае, че му е подръка. Зарече се, че следващия път, когато се появеше пришълец от друг свят, той ще бъде готов. Досега бяха извадили късмет и оцеляха в няколко изненадващи нападения. Той не искаше повече да бъдат сварени неподготвени.

На касата Алекс поиска от касиера два от изложените зад гърба му мобилни телефони с предплатено време за разговори. Плати с една от стодоларовите банкноти, с които преди това Седрик Вендис бе купил шестте му картини.

Изглеждаше като че ли цяла вечност бе минала оттогава, или по-скоро като че ли се бе случило в друг живот. А може би наистина беше така.

Когато се върна при стаята, той почука с уговорения сигнал, за да знае Джакс, че е той. Завари я седнала с кръстосани крака на ръба на леглото, вперила поглед в телевизора. Течеше някакво токшоу.

– Какво правиш? – попита той, като остави торбите с покупките на малката масичка.

Джакс го изгледа доста тревожно.

– Видях такова там, където ни държаха. Заради лекарствата тогава не обърнах особено внимание. Това тук е същото, точно като в дома на лудите. Видях бутон, на който пише „вкл.“, и го натиснах. И ето – тя посочи с пръст, – появиха се тези картини.

Според Алекс да има телевизор в „дома на лудите“ беше съвсем уместно.

Водещият се умилкваше на някаква актриса, която си мислеше, че е невероятна, само защото се е родила красива и умее да чете написани от други хора реплики. Странно беше какво хората приемат като достойно за хвалебствия.

– Защо гледаш това?

Джакс отново вдигна поглед. Беше толкова сънена, че едва държеше очите си отворени.

– Това е точно като да гледаш друг свят през огледало – посочи тя към телевизора. – Исках да го видиш и ти.

– Аз и преди съм гледал телевизия. – Алекс го изключи. – Да не би да искаш да кажеш, че си ме виждала по същия начин онзи път, за който ми разказа, докато съм бил в ателието?

Тя се замисли.

– Не, не точно, образите не са толкова ясни, но в много отношения е същото. Останах изумена, когато видях това.

Погледът й се отнесе.

– Това… напомни ми за дома.

Едва тогава Алекс разбра.

Свали сакото си и за пръв път сега, когато най-накрая бяха на светло, видя подгизналия от засъхваща кръв ръкав на ризата си.

Джакс потупа леглото до себе си.

– Ела, седни.

Тя използва ножа си, за да среже и отдели ръкава от ризата. След като ризата беше махната, тя разпори по дължина ръкава и му помогна да го отлепи от кожата си. На път към банята, за да измие раната, той пусна резето на външната врата.

Все така сънена, Джакс го последва в банята и му помогна да свали превръзката, която беше поставила на раната му. Загрижеността за него сякаш й даваше нови сили. Като държеше ръката му над умивалника, тя отми кръвта и после много внимателно започна да почиства раната.

Миенето пробуди болката и възобнови кървенето. Алекс стисна очи, за да преодолее болката.

Когато най-после видя раната, той изруга под мустак. Замисли се дали наистина да не отиде в някое спешно отделение. Все пак се отказа.

– Ето – каза той, – сложи от този антибиотик в раната.

– Взе ли игла и конци? – попита тя, докато поръсваше раната с кафеникавата течност. Щипеше ужасно.

– Взех нещо по-добро – каза той, като отвори опаковката на суперлепилото.

– Какво имаш предвид? – попита тя, докато попиваше раната с хавлиена кърпа, след като кървенето беше спряло.

– Просто задръж прореза затворен и ще ти покажа.

Тя направи както той й каза, като с две ръце внимателно подравни двата ръба на раната. С два пръста Алекс притисна здраво разреза. После стисна между палеца и безименния си пръст тубичката с лепилото и нанесе дебел слой по цялата дължина на прореза. Повтори на местата, където затварянето не бе съвсем плътно, и накрая сложи още от лепилото по цялата рана.

– Какво правиш? – попита Джакс изумена.

– Суперлепило.

– Суперлепило?

От устата й това прозвуча като екзотична, чужда дума.

– Да, доброто старо суперлепило. Залепва кожата за секунди. Вече се използва и в хирургията.

Той изчака още няколко минути за всеки случай, после пусна раната. Дълбокият прорез остана здраво затворен.

– Виждаш ли? По-лесно е от шиенето.

Тя внимателно докосна раната с пръст.

– Аз пък си мисля, че ти си едно голямо бебе, което го е страх от няколко шева на ръката.

– Просто го бинтовай, ако обичаш.

Джакс посрещна раздразнението му с усмивка и уви бинта около ръката му стегнато – нямаше вяра на това лепило. След това уви отгоре и еластичен бинт с цвета на кожата. Когато тя свърши, той раздвижи ръка, за да провери как се чувства.

Превръзката не беше много стегната, достатъчно, за да държи раната и да я пази от замърсяване.

Видял как очите й едва се крепят отворени, той я поведе обратно към стаята. Отгърна завивката на леглото й и извади от миниатюрния гардероб допълнителна възглавница, защото предвидените две на леглото бяха съвсем тънички. Джакс седна на ръба, изсули единия си ботуш.

– Видя ли? Има вана, истинска вана.

Алекс се усмихна на удивлението й.

– Утре ще хвърлим ези-тура, да видим кой ще я ползва първи.

Тя му хвърли поглед с крайчеца на окото си.

– Майка ти не те ли е учила, че дамите са с предимство?

– Май важните неща в моя и в твоя свят все пак съвпадат.

Тя видя как усмивката му изчезва.

– Съжалявам – рече му.

Алекс кимна.

– Знам. Аз също. Де да… все пак ни помогна, когато имахме нужда от нея. Ако не беше тя, можеше да ни хванат.

Джакс кимна. Качи крак върху коляното си, за да свали и другия ботуш.

– Събуди ме на зазоряване.

– Искам да си отпочинеш, Джакс. Ако не си починеш хубаво сега, ще стане по-лошо. Засега тук сме в безопасност.

Тя се взря в очите му за момент.

– Знам, но ние трябва… трябва… – Тя примижа, напрегна мисълта си. – Нещо…

– Трябва мисълта ти да е бистра, в противен случай край с нас. Ти беше тази, която разбра какво искат онези.

– Портала – промърмори Джакс, когато очите й вече се затваряха. Ботушът й бе само наполовина събут. Беше твърде изтощена да довърши започнатото.

Алекс й помогна и я положи на леглото. Покри я.

– Платил съм за две нощи, така че да не се налага утре да бързаме с тръгването. Закачих и табелката да не ни безпокоят на вратата. Можем да спим докогато си искаме и да тръгнем, когато сме готови. Имаш нужда от почивка.

– Но…

Той коленичи до леглото, вперил поглед в полузатворените й кафяви очи.

– Нуждая се от теб, Джакс. Нужна си ми отпочинала и готова за действие.

Тя се пресегна и сложи ръка на бузата му.

– Благодаря ти, Алекс – за всичко. Ти също трябва да поспиш.

– Знам. Мисля, че тук сме в безопасност. Сега спи и си възвръщай силите.

– Не искам да спра да те гледам – прошепна тя. – Олеква ми, като знам, че си в безопасност. Толкова се безпокоях за теб…

Алекс я погали по косата и се усмихна. После се наведе и нежно я целуна. Усещането от допира на устните й беше по-хубаво, отколкото си го бе представял. Ръката й леко докосна тила му, докато тя отвръщаше на нежната целувка. Това беше момент на мълчалива радост, който говореше по-силно от всички думи колко щастливи са един с друг до себе си, в безопасност.

Докато се изправяше, за да отиде при другото легло, тя тихичко го извика по име. Той се извърна и отново коленичи до леглото й.

– Какво има?

– Алекс… толкова ме беше страх на онова място.

– Знам. И аз се изплаших за теб.

– Мислех, че ще умра сама като многото други, до които Вендис се беше добрал. Помислих си, че това е краят на живота ми. – Очите й се наляха със сълзи. – Бях ужасно изплашена. Болеше ужасно и адски ме беше страх. Толкова далеч от дома… Не знам дали някога ще го видя пак. Чувствам се така самотна.

Алекс я стисна леко за ръката.

– Знам.

Той тръгна да се изправя, но тя го дръпна за ръката.

– Алекс, ще легнеш ли при мен, за да не съм сама през нощта? Просто легни до мен, става ли?

Той се усмихна.

– Разбира се.

Изрита обувките си, загаси лампата и се пъхна в леглото до нея. Оправи отгоре им завивката. Джакс се сгуши в него.

– Ще ме прегърнеш ли? Моля те, просто ме прегърни.

Алекс не каза нищо. Не беше сигурен как ще прозвучи гласът му и не се осмели да го използва. Беше готов на всичко, на абсолютно всичко, за да може да я прегърне.

Плъзна едната си ръка под нея и тя положи глава на рамото му. С другата си ръка той нежно приглади косата й.

Дори тя да бе усетила как лудешки бие сърцето му, не го показа с нищо.

Алекс я целуна по главата.

– Приятни сънища.

Дишането й се забави и нормализира почти мигновено. Заспа за секунди.

Той се взря в тъмния таван, не искаше да заспи, да не би да пропусне този момент на пълно блаженство, докато държеше Джакс в прегръдките си. Не успя да издържи дълго, преди да се унесе в сън. През цялото време в мислите му беше тази скъпоценна жена, която лежеше толкова близо до него, в безопасност – поне за момента.

С ЕДИН ПРЪСТ АЛЕКС ОТКРЕХНА пердето на прозореца едва-едва, колкото да успее да надзърне навън, и започна да оглежда за нещо нередно. Беше мрачен, сив ден, но не валеше. Черокито беше паркирано точно пред стаята им. Той не забеляза никой подозрителен на паркинга. Напомни си, че и д-р Хофман, сестрите и служителите в „Майката на розите“ не бяха изглеждали подозрително. Не всички от тях приличаха на пирати.

Алекс беше напълно буден, по-буден от всякога, за пръв път от дни насам. Не можеше да прецени колко точно дни са минали, но знаеше, че цялото премеждие в „Майката на розите“ едва ли е продължило повече от няколко дни. Част от събитията му се струваха нереални. Трудно му беше да приеме, че са загинали толкова много хора… че е убил толкова много хора. Все едно излизаше от дълъг, мрачен сън, изпълнен с безкраен ужас.

Изпита най-дълбоко съпричастие към майка си заради всичките тези години, през които бе захвърлена там, погребана жива в онзи ад. Натъжи се, че тя така и не успя да се измъкне от потресаващата си самота, че не получи шанса да изживее живота си. Сърцето му се изпълни с болка и гняв, че някакви хора от друг свят са дошли, за да й причинят това – откраднаха й живота, а накрая я и убиха.

Но най-лошото в този кошмар беше да види Джакс, увиснала там, на тръбата в банята на „Майката на розите“, как се бори за всяка глътка въздух, потопена в ужаса на безмилостните изтезания, на които я бяха подложили. Спомни си какво изпита, когато си помисли, че в крайна сметка тя ще се задуши, увиснала там, сама, както многото други преди нея, попаднали в лапите на Вендис.

Сега, след дванайсет часа сън, ефектът от лекарствата беше напълно изчезнал. Кошмарът беше свършил – поне засега. Джакс също като че ли се бе възстановила напълно. Думи не му стигаха да опише облекчението си да види очите й отново ярки и живи. По тялото й се виждаха синини и рани, но беше жива. Само това бе от значение.

Чу последния звук от източващата се вана и след минути тя излезе от банята, облечена в чисти джинси и червена блуза.

Изглеждаше зашеметяващо в тези цветове, в комбинация с русата й коса, дори и мокра. Тя я подсуши с хавлия.

Алекс посочи към малкия хладилник под плота.

– Искаш ли да хапнеш нещо?

– Не, не сега. Предпочитам да тръгваме, после ще ям.

Тя продължи да търка косата си.

– Можеш да използваш сешоар, ще изсъхне доста по-бързо.

– Да използвам какво? – Тя го погледна неразбиращо.

– Ето, нека ти покажа – усмихна се Алекс.

Заведе я в банята, взе сешоара от стойката. Включи го на най-високата степен и насочи струята въздух към косата й за момент, после го изключи.

– Видя ли?

– Това е невероятно – възкликна тя и взе сешоара от ръката му, за да го огледа. – Аз мога да правя нещо подобно с магия, но магията не работи тук. Не предполагах, че имате същата технология.

Тя му подаде обратно уреда.

– Направи го пак.

Алекс го включи и насочи струята топъл въздух към косата й. Тя се обърна с гръб и го остави да суши дългата й коса, спускаща се на вълни по гърба й. Когато приключиха, тя се обърна и го огледа.