Законът на деветките

Тя продължи да се колебае.

– Искаш ли да ме изчакаш тук? Мога да се срещна сама с майка ми и да видя дали ще ми каже нещо. Може да ме изчакаш, докато…

– Не – категорично го прекъсна тя. – Къщата на дядо ти е унищожена. В галерията вече не стъпваш. Напусна и жилището си. Като не те намерят на познатите им места, като видят, че има промени в обичайните ти маршрути, може да решат да си променят плановете. Тук наминаваш редовно. Възможно е да наблюдават болницата. Трябва да съм до теб, за да те защитавам.

– Добре, но след като се налага да влезем невъоръжени, нека поне действаме възможно най-бързо. Ако майка ми е некомуникативна, няма смисъл изобщо да оставаме. В това състояние е абсурд да ни отговори на въпросите.

Въпреки това се надявам, че като ме види с теб, може да излезе от състоянието. Надявам се да й окажеш положително влияние.

Джакс се намръщи.

– И какво е по-различното?

– Тя ми е майка. Ще се омъжваш за малкото й момченце. Ще иска да ти извие врата.

Джакс се усмихна, докато прибираше зад ухото си кичур къдрава руса коса.

– Може би си прав, че ново лице би възбудило интереса й. Може пък да успея да я предизвикам да проговори.

– Искрено се надявам, след като сме в такава задънена улица, а така се нуждаем от отговори. Не ми се иска да се връщаме отново и отново, докато най-после проговори. Понякога отнема месеци.

– Не разполагаме с месеци. Предвид последните събития не знам дали имаме дори дни.

Алекс въздъхна.

– В такъв случай да се надяваме, че ще ни каже нещо.

Той уви пистолета си, както си беше в кобура, в стара фланелка, която държеше в джипа. Имаше няколко подобни, използваше ги, за да си трие в тях четките, докато пътуваше сред природата, за да рисува. Протегна се и пъхна пакета под шофьорската седалка, където би бил най-трудно видим. По-голямата част от парите му също бяха под седалката, още по-навътре. Не би искал да се разхожда с толкова много кеш по джобовете, затова пъхна пачките под стелката, в една вдлъбнатина на пода.

Щом се изправи, Джакс му подаде три ножа. Той се запита къде ли ги криеше.

Два от ножовете, с увити в кожа дръжки, бяха в семпли, но качествено изработени кафяви кожени кании. Третата беше от фина черна кожа, със сребърен обков по края, съответстващ на сребърната дръжка на ножа, която бе изящно гравирана. Като не искаше да губи време, за да им се възхищава, Алекс припряно уви трите ножа в друга фланелка от торбата на пода зад него и ги пъхна под нейната седалка.

– А джобното ти ножче? – поинтересува се тя.

– За него няма проблем. Не изглежда страховито като ножовете, които носиш ти – особено онзи сребърният. В болницата не се допуска нищо, което наподобява оръжие, така че по време на визитата оставям ножчето и ключовете си на съхранение при охраната.

От години посещавам майка ми. Познавам повечето от хората, които работят тук. Това място няма нищо общо с магазините, където пазарувахме дрехи и където бяхме заобиколени от непознати.

Джакс го изгледа с крайчеца на окото си.

– Още по-основателна причина да бъдем внимателни.

– Нали каза, че хората на Каин все още не знаят достатъчно и затова ме наблюдават.

– Тези хора са убийци, Алекс. Аз само гадая какво правят и какво евентуално си мислят. Не бива да залагаме на предположенията ми. Може да греша.

– Да, добре, ясно. Въпреки това трябва да внимаваме да не ни прекършат врата.

– Трябва да сме късметлии, ако ни хванат.

Алекс й хвърли подозрителен поглед.

– Какво имаш предвид?

– Те чупят вратовете на хората, когато не разполагат с достатъчно време, а човекът не е достатъчно важен, за да изисква специално внимание.

– А ако имат време, какво става?

– Много неща. Те са доста изобретателни.

Алекс се запита защо тя не му отговаря направо.

– Какво имаш предвид?

Джакс отвърна поглед и известно време остана вторачена в прозореца. Накрая го изгледа сериозно.

– Един от методите, които Седрик Вендис използва, за да накара хората да говорят, е да ги увесва на китките им на достатъчна височина над земята, та само върховете на пръстите им едва да я докосват. Увесен на китките си по този начин, неволно изпъваш тяло с надеждата пръстите на краката ти да поемат поне някаква част от тежестта, така че да можеш да дишаш. Усилието да вкараш малко въздух в дробовете си е истинска агония. Съвсем скоро, ако престанеш да използваш пръстите си за опора, ти става невъзможно да дишаш.

Чувала съм, че усещането е като да се давиш. Бориш се за всеки дъх и се задушаваш бавно. Изчерпваш всичките си сили, докато се опитваш да стъпиш на земята, за да можеш да си поемеш дъх. Започваш да се изтощаваш, при което идва паниката и всичко изглежда още по-ужасно.

След една такава самотна нощ, през която не можеш да мигнеш и едва дишаш, изтощен от усилието да освободиш максимално тежестта от ръцете си, ти си повече от нетърпелив да кажеш всичко, което знаеш; да вярваш, че ако съдействаш, ще те оставят на мира.

Това обаче не ти помага по никакъв начин. Кажеш ли веднъж всичко, което знаеш, ти вече не си им от полза. Обелват парчета кожа от гърба ти и те оставят да те надушат животните. Птиците, особено гарваните, ще изкълват месата ти до кокал. Ларвите започват да се развиват в организма ти още докато си жив.

Обезводняване, ужас, загуба на кръв – смъртта идва бавно, при това не по най-приятния начин. Освен ако, разбира се, не благоволят да проявят милост и да ти счупят краката, че да не можеш повече да поддържаш тялото си. Тогава се задушаваш и смъртта идва бързо.

Алекс не можеше да каже какво е очаквал, но едва ли беше точно това. Подобна картина бе извън неговото въображение.

Наложи се да си напомни да си поеме въздух.

– Не мога да си представя някой толкова безчовечен, такъв варварин.

– В такъв случай няма да обременявам въображението ти, като ти разказвам още по-ужасни истории. Кафявите й очи се втренчиха в него. – Помиели си, преди да допуснеш да те хванат.

Алекс не се бе замислял над това да не го хванат него. Единствената му мисъл бе съсредоточена върху това да не допусне да хванат нея. Подобна вероятност го изпълваше с дълбок ужас.

Най-сетне успя да си поеме дълбоко дъх.

– Съжалявам, Джакс… Не биваше да ти задавам подобен въпрос.

Той отри лицето си с ръка. Беше му горещо и го свиваше стомахът.

– Нямах намерение да прозвуча гневно. Това, към което изпитвам гняв, са тези хора, задето причиняват такива неща. Беше прав да питаш – в крайна сметка те се интересуват от теб. Трябва да знаеш какво представляват наистина. Да проумееш последствията от евентуално колебание.

Алекс стисна зъби, докато отвращението му започна да се претопява в изпепеляваща ярост.

На лицето й се изписа съжаление.

– Съжалявам, че бях принудена да докарам всичко това в живота ти, Алекс. Съжалявам, че…

– Не си ги докарала в живота ми – каза той и вдигна ръка, за да я накара да замълчи. – Истината си е истина. Само истински приятел може да ме предупреди що за хора ме преследват.

Тя му се усмихна съчувствено и с облекчение, че той е разбрал.

– А сега да вървим и да видим какво искат онези копелета от моя свят.

28

С ПРИВИДНО НЕБРЕЖЕН, НО ЗОРЪК ПОГЛЕД Джакс огледа целия район, преди да отвори вратата си. Видя я да оглежда критично същата възрастна двойка, която приближаваше зад тях и която той самият забеляза в огледалото за обратно виждане. Джакс се усмихна, щом двамата ги подминаха. Алекс забеляза, че тя няма вяра никому, дори и на двойка старци, които едва се тътрузят по тротоара.

Как изобщо можеше да се усмихва? Той не можеше.

Алекс метна якето си на задната седалка и заключи черокито. Провери и задната врата, за да е сигурен, че всичко е добре заключено. Не му беше приятно да оставя пистолет в колата си, че да го намери някой крадец, но нямаше избор. Дори да имаше разрешително за оръжието си, в психиатрично заведение беше абсурд да го пуснат с него.

Запита се какво ли ще правят, ако се наложи да напуснат щата. Разрешителното му важеше за Небраска, но на други места едва ли, особено пък в Бостън, където законът гледаше по различен начин на хора, решили да защитават собствената си неприкосновеност.

Алекс имаше много ясни представи за фундаменталните права в личния си живот. Не можеше да се примири с мисълта, че трябва да умре само защото някакъв криминален тип иска да му отнеме живота. Животът му беше само един и той беше на мнение, че трябва да си го пази – толкова. Бен го беше научил как.

Предвид хората, пред които трябваше да се изправят, тези животни, за които Джакс току-що му разказа, той знаеше, че по-скоро би рискувал да го обвинят за притежание на оръжие, отколкото да остане без средство за самозащита и най-вече без средство да защити Джакс. Нямаше намерение да се разделя с живота заради догматичните принципи на арогантни управници. Животът му си беше негов, не техен.

От откъслечната информация, която събра от Джакс, можеше да съди, че Каин не би се зарадвал на нищо повече от това да я пипне в ръчичките си. Алекс знаеше, че докопат ли я, ще направят с нея всичките онези неща, за които тя му спомена, че няма да може да роди въображението му. Каквото и да бе имала предвид, не искаше да разбира подробности. Вече и бездруго бе достатъчно ядосан.

Клоните на кленовете и дъбовете по тротоара покрай жилищните сгради се поклащаха на талази от вятъра и изпълваха ведрия ден с шумолене. Наложи се Джакс да придържа косата си с една ръка, за да не закрива лицето й, докато бързаха по тротоара. Използваше другата, за да се държи за Алекс, влязла в ролята си на негова годеница.

След бурята по земята имаше разхвърляни листа, все едно навън беше есен, само дето листата бяха зелени, а не в ярки цветове. Тук-там имаше отчупени клони, полегнали върху моравите или отстрани на улицата. Във въздуха се усещаше нещо странно, сухо, все едно предстоеше смяна на сезона.

Джакс безмълвно огледа внушителната фасада на „Майката на розите“, докато вървяха по Тринайсета улица. Много от хората, които изкачваха широкото стълбище, за да посетят свои близки, носеха цветя или малки кутийки, увити в ярка хартия и украсени с панделки.

Щом двамата подминаха централния вход, без да завият към стъпалата, Джакс го изгледа въпросително.

– Членовете на семействата, които са за деветия етаж, могат да минават през задния вход – обясни той. – По-лесно е.

– Деветият етаж – повтори тя монотонно.

Той знаеше какво си мисли.

– Боя се, че да.

На малкия паркинг зад ъгъла, на практика просто асфалтирано разширение на алеята, бяха струпани обичайните обслужващи бусове. Задната част на сградата изглеждаше като изоставена в сравнение с трескавата активност отпред. Това винаги бе засилвало чувството на отчужденост у Алекс. Той не отиваше при нормален пациент, който се очакваше да се подобри и да се прибере у дома. Отиваше при човек, който е задържан като заплаха за обществото и няма да бъде освободен никога.

Подозираше, че дълбоко в себе си винаги бе изпитвал срам по този повод, а също и притеснение, че може да свърши като майка си. Сега само го беше яд, защото му се струваше все по-вероятно състоянието й да е причинено от пришълци, намесили се в живота им; чужденци, които искат нещо и не ги е еня кого ще наранят, за да го получат.

По навик, докато свърнаха напряко през тревата и оголените участъци под сянката на огромните дъбове, Алекс погледна към прозорците на деветия етаж. Не видя нищо друго, освен сенки през затъмнените стъкла.

– Всички ли прозорци са покрити с метални решетки? – попита Джакс, забелязала погледа му.

– На мястото, където отиваме – да.

Щом той отвори металната врата на задния вход, Джакс се спря и сбърчи нос пред непознатата болнична миризма. Хвърли бърз поглед наляво и надясно, преди да прекрачи прага.

Вътре миризмата на храна се смесваше по отблъскващ начин с болничните аромати. Кухните бяха в дъното, оттатък входа. Често се случваше по-малки доставки да бъдат пренасяни там направо през този вход.

Както при всяко посещение, Алекс хвърли ключовете, монетите и ножчето си в синята пластмасова купичка на масата встрани от детектора за метал. Телефонът му си вземаше вана в мола. Спазвайки инструкциите му, Алекс мина бавно през детектора. Закачила палци на задните си джобове, тя изглеждаше напълно естествено, сякаш правеше това всеки ден. А с джинсите и черната блузка му пасваше идеално. Само дето Алекс никога не бе излизал с убийствена красавица като нея.

По-възрастният от охраната, Дуейн, който никога не се усмихваше на Алекс, й се усмихна. Тя му се усмихна в отговор. Колкото повече я опознаваше обаче, Алекс все по-добре разбираше, че тази усмивка не е искрена.

След като Алекс мина през детектора, Дуейн посегна към купичката, за да му подаде телефона.

– Телефонът ти не е тук – вдигна глава той.

Алекс щракна с пръсти.

– Сигурно съм го забравил в джипа.

След като нямаше нищо за подаване, човекът просто върна купичката на масата до стената, която използваше за плот. Щеше да му върне ключовете, монетите и джобното ножче на излизане. В момента там нямаше други сини купички. Празните бяха прибрани една в друга край детектора.

Както често се случваше денем, Алекс бе единственият посетител за деветия стаж.

На металната маса зад детектора той взе папката за регистрация и синята пластмасова химикалка, привързана към папката с мръсна връзка. Написа си името, поспря за миг и добави в колоната за гости: „Джакс, годеница“.

Дорийн, която не изпускаше Джакс от погледа си, взе папката я обърна към себе си, за да види дали е попълнил колоната за гости. Алекс никога досега не бе водил при майка си друг човек.

Дорийн вдигна глава и се усмихна.

– Годеница! Алекс, нямах представа. Толкова се радвам!

Алекс й върна усмивката и представи Джакс. Двете се здрависаха. Дорийн не можеше да свали поглед от омагьосващия поглед на Джакс. Това усещане бе познато на Алекс.

– Откога сте заедно? – попита сияещата Дорийн.

– Нещата се случиха доста бързо – заобяснява Алекс. – Тя се появи изневиделица в живота ми. Честно да ти кажа, направо ми изкара акъла от изненада.

– О, Алекс, това е толкова вълнуващо. Кога е голямата дата? – попита тя Джакс.

– Веднага щом уредим подробностите – отвърна Джакс.

Алекс си отдъхна, че Джакс се справи с въпроса с такава лекота.

На път за асансьора той се наведе към нея.

– Това е казването на истината върши страхотна работа.

Тя се усмихна на тайната им шега. Алекс забеляза, че усмивките, предназначени за него, са по-различни от тези, с които даряваше всички останали. В неговите имаше нещо специално, нещо, което страхотно му харесваше.

Щом зелената метална врата на асансьора се отвори, Алекс направи крачка напред и влезе. Джакс се дръпна, ръката й върху неговата се опита да го спре.

– Какво е това? – попита тя.

Преди някой да е забелязал, че спират, той я прегърна през кръста и я вкара вътре.

– Казва се асансьор. Ще ни качи на деветия етаж, където държат майка ми.

Тя се огледа и проследи с поглед как вратата на асансьора се плъзна и се затвори.

– Не ми харесва да съм затворена в метална кутия.

– Не мога да те виня, но, повярвай ми, няма страшно. Това е просто устройство, което се движи нагоре-надолу.

– Няма ли стълби?

– Отвън има авариен изход, но той не се използва, освен в спешни случаи. Нормалното стълбище се заключва, за да се контролира достъпът до деветия етаж.

Джакс се стягаше при всяко прещракване и друсване на асансьора, който се изкачваше в сградата. Поотпусна се едва когато спря и вратите се отвориха.

Щом пристъпи навън и очите й попаднаха върху стаята на сестрите, тя регистрира разположението на всеки, който се намираше зад плота. Сестрите бяха четири – три жени и един мъж, плюс още една жена на компютъра. В дъното на коридора Джакс забеляза и един дежурен, който вадеше от някакъв килер кофа и парцал. Алекс бе сигурен, че оглежда всички, за да провери дали няма да види позната физиономия. Застанал пред високия плот, Алекс си написа името и часа. Не бяха много хората, които посещаваха деветия етаж. Той мярна подписа си от предишни посещения на няколко места по-нагоре на същия лист. Плъзна тетрадката към Джакс и й направи знак да се приближи към плота.

– Трябва да си напишеш името и часа прошепна й той. – Напиши го под моето и препиши същия час.

Алекс проследи с поглед как тя си пише името. Досега не бе чувал фамилията й. Тя приключи и той плъзна тетрадката към една от дежурните сестри. Едрият приведен дежурен ги мярна през огромния прозорец и излезе да ги посрещне.

– Алекс, я да видим кого си ни довел? – Хенри цъфна в нетипична усмивка и се облещи срещу Джакс.

– Хенри, това е годеницата ми Джакс. Джакс – Хенри.

Тя не трепна пред внушителната фигура на Хенри, който бе свикнал хората да се стряскат от вида му.

– Приятно ми е да се запознаем, Хенри.

Той се усмихна при звука на името си, излязло от нейните устни.

– Бях започнал да се тревожа за Алекс, но сега виждам, че просто е чакал да се появи правилната жена.

– Имаш право – рече Алекс, като се опитваше да предотврати разговора от типа „как се запознахте“. Затова побърза да смени темата. – Как е майка ми днес?

Хенри сви рамене.

– Все същото. Знаеш как е. Поне напоследък не прави циркове.

– Това е добре – рече Алекс и последва Хенри по масивното дъбово дюшеме към женското крило.

Докато оглеждаше периметъра, Джакс забеляза един мъж, пациент, който ги наблюдаваше през прозорчето на вратата към мъжкото крило. Тя се обърна и проследи как дежурният вади връзката е ключове, окачена на карабинер на колана му, и отключва вратата. Той се приведе и хвърли един поглед през прозорчето, преди да натисне тежката врата.

– При последната ми обиколка майка ти беше в общото помещение. Желая ви приятна визита. – Хенри подаде на Алекс пластмасовия ключ за звънеца.

– Звънни, като приключите, Алекс.

Алекс бе чувал репликата „Звънни, като приключиш“ стотици пъти. Сякаш целта й беше дежурният да се увери, че Алекс знае процедурата.

Джакс огледа лакираните дъбови врати, докато вървяха по дългия коридор към дневната. Алекс знаеше, че тя преценява всяка опасност, че търси потенциални заплахи. От всички места, които го притесняваха, Алекс оставяше това на последно място. Но поведението на Джакс го държеше нащрек.

– Тук сме заключени, така ли? – попита тя. – И ако се наложи, няма как да излезем сами от тук?

– Точно така. Ако ние бихме могли да излезем, то значи и пациентите биха могли, но не ги пускат. Ще излезем така, както влязохме. Има пожарен изход, който се спуска надолу покрай стената на сградата – продължи той, като го посочи неясно с глава. – Но вратата е затворена. Може да го отключи само сестра или дежурен. Има още една стълба зад сестринската стая. Нея я държат заключена заедно с асансьора.

Щом влязоха в дневната, Алекс забеляза майка си да седи сама на една кушетка край отсрещната стена.

Тя също го видя. По погледа в очите й той разбра, че го е познала.

29

– ЗДРАСТИ, МАМО ПОЗДРАВИ Я ВЕДРО АЛЕКС, щом спряха пред нея.

Тя беше облечена в светлосиньо долнище на пижама и болничен халат на цветя, със завързан на гърба колан. Той от време на време й купуваше по някоя приятна дрешка, но тя рядко ги обличаше. Рядко бе достатъчно свързана с действителността, че да забележи какви дрехи е облякла или изобщо да я интересува. В случаите, когато й правеше впечатление, му бе казвала, че пази хубавите дрехи за времето, когато я изпишат.

Липсата й на заинтересованост как се облича донякъде се дължеше, Алекс го знаеше, на умственото й състояние, но до голяма степен бе резултат на лекарствата. Сиропът „Торазин“, който й даваха, я замайваше до такава степен, че тя бе почти напълно безразлична към случващото се около нея, а когато вървеше, си влачеше краката. Главата й натежаваше и тя изглеждаше двойно по-стара.

За късмет бяха дошли малко преди полагащата й се следваща доза лекарство. С годините Алекс бе научил, че вероятността да я види малко по-осъзната с най-голяма, когато ефектът от лекарствата е позатихнал, тоест преди времето за следващата доза. Често се бе питал колко ли по-добре щеше да е тя, колко ли по-ползотворно щеше да комуникира, ако не беше на толкова силни лекарства. Беше крайно разстройващо да не може да проведе един нормален разговор с нея.

Алекс неведнъж бе питал лекарите дали е възможно да й спрат торазина или поне да й дават нещо не чак толкова силно. Доктор Хофман, главният лекар на клиниката „Майката на розите“, настояваше, че в нейния случай не съществува друго антипсихотично лекарство, което да действа ефективно. Той твърдеше, че торазинът е единственото средство тя да запази човешкото у себе си, да не се превърне в агресивен лунатик.

Доктор Хофман бе подчертал, че е сигурен, че Алекс не би искал това да се случи с майка му, нито пък би искал да я гледа в усмирителна риза денонощно. Беше го уверил, че със сигурност би искал да запази достойнството на майка му, доколкото е възможно. Лекарствата правели това възможно.

Алекс никога не бе успявал да намери доводи срещу това.

Майка му се надигна от захабената кафява кожена кушетка. Не се усмихваше. Тя почти никога не се усмихваше.

Хвърли бърз поглед на Джакс, после се намръщи към него.

– Какво правиш тук, Алекс?

Той беше благодарен, че тя не само помнеше името му, но и го използваше. Това не се беше случвало почти никога. Дали пък Джакс не оказваше положително влияние? Надяваше се.

– Дойдох ти на свиждане. Исках да се запознаеш…

– Нали ти казах да тичаш и да се криеш. Защо си тук? Трябва да се криеш.

– Знам, мамо. Права си. Но първо трябваше да дойда тук.

– Трябва да се криеш от тях.

Алекс внимателно подхвана Джакс за лакътя. Осъзна, че вътре в сърцето му пърхат пеперуди. Толкова му се искаше майка му да хареса Джакс.

– Чуй ме, мамо. Искам да се запознаеш с моята приятелка. Да ти представя Джакс. Джакс, това е Хелън Рал.

Джакс протегна ръка.

– Толкова се радвам да се запознаем, госпожо Рал – каза тя с топла усмивка. – Сега вече знам откъде е взел Алекс тези пронизителни сиви очи.

Майка му погледна ръката й за момент, после я пое. Покри я с другата си ръка, което придаде повече непосредственост на жеста.

– Ти си приятелка на Алекс? – каза тя, без да пуска ръката на Джакс.

– Да. Ние сме добри приятели.

– Колко добри?

Джакс се усмихна. Усмивката й бе широка, искрена.

– Алекс е много близо до сърцето ми, госпожо Рал. Това е истината.

– Джакс е приятел, какъвто всеки би искал да има – намеси се Алекс.

Майка му го изгледа за момент.

– Ти трябва да се криеш. – Тя придърпа Джакс към себе си. – Ти също.

– Доста добър съвет – кимна Джакс. – Веднага щом приключим гостуването си при вас, ще помогна на Алекс да се скрие.

Майка му кимна.

– Добре. И двамата трябва да се скриете.

Алекс огледа останалите жени в помещението. Повечето гледаха посетителите вместо телевизора.

– Мамо – каза Алекс, като я хвана за ръката. – Наистина трябва да поговорим. Искаш ли да отидем в стаята ти?

Без да възрази, тя се остави Алекс и Джакс да я хванат за ръцете и да я отведат от светлата дневна в по-мрачния коридор. Повечето жени ги изпратиха с поглед. Няколко бяха увлечени в разговори просто така, не конкретно е някого. Една от жените ръкомахаше яростно на невидим опонент.

Алекс е облекчение забеляза, че възрастната жена, с която майка му делеше стаята, Агнес, гледа сериал по телевизията и не тръгна след тях. Макар тя никога да не говореше, понякога идваше в стаята и го гледаше втренчено, докато той гостуваше на майка си.

Докато влизаха в стаята, Джакс небрежно огледа коридора в двете посоки, за да види дали някой не ги наблюдава. Една сестра се намираше в дъното на коридора и с помощта на дежурен санитар вкарваше поднос с лекарства в общото помещение. Други двама дежурни минаха покрай тях и им се усмихнаха.

Алекс поведе майка си към кожения стол край стената под прозореца. Затъмненото стъкло пропускаше само приглушена светлина. Той и Джакс се настаниха на крайчеца на леглото срещу нея.

Преди да успеят да я попитат каквото и да било, тя стана от стола и се затътри до малкия гардероб.

След известно ровичкане извади шал от лавицата. Когато покри с него лъскавата метална плоскост, завинтена за стената вместо огледало, Джакс погледна Алекс с крайчеца на окото си. Той разбра какво си мисли тя.

– Наблюдават ме – пророни майка му на път към мястото си.

– Знаем – рече Джакс. – Радвам се, че си се научила да си покриваш огледалото.

Майка му спря и погледна Джакс.

– Откъде знаеш?

Джакс кимна.

– Те наблюдават и Алекс по същия начин. Затова сме тук. Искаме да ги накараме да спрат да те гледат – и теб, и Алекс.

Нямаше много място между леглото и стола, опрян в стената. Докато минаваше покрай Джакс, възрастната жена се подпря на коляното й с ръка, за да се задържи.

Спря на място, после се протегна и прокара тънката си ръка по чупливата руса коса на Джакс.

– Имаш такава дълга, красива коса.

– Благодаря ти – усмихна се Джакс. – Ти също.

Вече седнала, майката на Алекс вдигна ръка и я плъзна по собствената си коса.

– Реша я, за да я поддържам в добро състояние. Няма да им позволя да ми я отрежат.

– Никога не позволявам да режат моята – кимна Джакс.

Доволна от чутото, жената се усмихна немощно.

– Добре. – Обърна взор към Алекс, сякаш бе забравила, че и той е тук. – Алекс, защо не се криеш, както ти казах?

– Мамо, трябва да те питаме нещо за тези хора, които те наблюдават.

– И те ме питат разни неща.

Алекс кимна.

– Да, спомням си, че ми каза. Затова сме тук. Трябва да разберем какво искат.

– Какво искат ли?

Когато бе с бистър ум – или поне до известна степен, – майка му лесно се объркваше. Освен това Алекс знаеше, че тя няма задълго да остане адекватна към външния свят. Ако не получеха отговори веднага, скоро мисълта й най-вероятно щеше да се насочи обратно навътре. От друга страна, той съзнаваше, че трябва да подхожда изключително внимателно към въпросите, защото в противен случай тя просто можеше да се изключи. За годините опити рядко му се бе случвало да балансира успешно по острието на бръснача в комуникацията си с нея.

Имаше и друго – когато й даваха лекарството, тя бързо се отпускаше. Говорът й ставаше нечленоразделен. Съвсем скоро това, което казваше, губеше всякакъв смисъл. Но това беше от лекарствата, а не от главата й. Алекс знаеше, че каквото и да става, трябва да получат отговорите, преди тя да бъде лишена от възможността да отговаря – независимо поради каква причина.

– Да, мамо. Тези, които те наблюдават, искат нещо. Ти и преди си ми казвала. Споменавала си, че искат нещо от теб. Трябва да ни разкажеш за него.

Тя докосна с тънкия си пръст долната си устна.

– Питат ме за… за… така говорят, че не е лесно да си спомня. Не разбирам какво искат от мен. Винаги искат някакви неща, толкова объркващи. Не разбирам.

– Знам. И за нас е объркващо. Но трябва да разберем какво искат от теб. Моля те, мамо, просто се опитай да си спомниш какво искат да знаят те.

Когато майка му само смръщи чело, все едно не разбира какво я моли той, Джакс се наведе напред и подпря длани в коленете си.

– Хелън, навярно казват нещо такова: „Кажи ни за…“, и казват какво искат да им кажеш. Спомняш ли си? Когато започнат с „Кажи ни за…“, какво следва нататък?

Майка му приглади косата си за момент, докато мислеше. Внезапно вдигна глава.

– Казват: „Кажи ни за портата“, струва ми се. Така ли е?

Джакс успя само да мигне.

– Не може да бъде – прошепна на себе си и бавно се изправи. – Не може да имат предвид това.

– Моля? – Алекс застана до нея. Погледът й внезапно отлетя някъде много надалеч и той едва ли не виждаше препускането на мисълта й. – Какво означава това?

Джакс явно не го чуваше. Тя рязко обърна поглед към майка му, гласът й стана настоятелен, едва ли не властен.

– Това ли казват? „Портата“? Точно тази дума ли използват?

Майка му се сви на стола.

– Точно тази дума?

Алекс забеляза, че напрежението да отговори я обърква. Но изражението на Джакс бе толкова сериозно, че реши да не се намесва.

– Може би само си въобразяваш, че са употребили тази дума – рече Джакс. – Възможно ли е да не е точно тя. Да речем някоя, която наподобява порта?

Жената погледна озадачено Джакс.

– Наподобява ли? Възможно е…

– Какво е възможно? – попита Джакс.

Алекс бе готов да се обзаложи, че Джакс всеки момент ще се нахвърли на майка му и ще я сграбчи за дрехите, за да я изправи на крака.

Погледът на жената за секунда се проясни, сякаш внезапно си спомни.

– Не казват „порта“, а „портал“. Да, това казват. – Тя заби пръст във въздуха. – „Кажи ни за портала“, това казват.

Джакс пребледня като платно.

– Добри духове, имайте милост към нас.

Алекс постави ръка на кръста й, за да я подкрепи.

– Какво има?

– Знам какво искат – прошепна тя. Пръстите й трепереха, докато отмяташе косата от лицето си. – Алекс, ужасно сме загазили.

И тогава вратата се отвори.

– Време е за лекарствата ти, Хелън.

Беше една сестра. Алекс беше толкова смутен, че не можа да си спомни името й. Беше жена на средна възраст, с едър кокал, облечена в бяло от главата до петите. Бялата й касинка бе поръбена е тънка червена ивица, но колосаната й престилка бе безукорно бяла. Стигаше до средата на прасците й, които бяха обути в непрозрачни бели чорапи. Белите й обувки е платформи също бяха безукорно бели.

– Не ги искам! – изкрещя майката на Алекс.

– Хайде сега, Хелън – започна жената, докато пристъпваше напред. – Нали знаеш, че д-р Хофман би искал да си пиеш лекарствата, за да се почувстваш по-добре.

– Не! Оставете ме на мира!

Вратата се отвори пак и на прага се появи Хенри. Той видя, че майката на Алекс мята ръце и се опитва да държи сестрата далеч от себе си.

– Хайде, Хелън, бъди добро момиче – подхвана Хенри. Не искаш да правиш циркове пред прекрасните си гости.

Понякога майката на Алекс нападаше сестрите – при всяка възможност. Дежурният беше тук, за да се погрижи това да не се случва. Алекс обмисляше варианта да вземе лекарството от сестрата и да го даде лично на майка си, за да не буйства тя и да не се налага Хенри да се намесва.

– Само минутка, Алекс – прошепна сестрата в ухото му.

Алис. Казваше се Алис.

– Благодаря ти, Алис, разбирам.

Той погледна Джакс с крайчеца на окото си, докато тя се оттегляше, за да може Алис да приклещи пациентката между леглото и стола. Алекс се притесняваше за Джакс. Той нямаше търпение Алис и Хенри да се махнат от стаята, за да може да разбере защо Джакс толкова се притесни при споменаването на думата „портал“.

На Хенри му беше неловко да се намесва по този начин и да прави сцена.

– Съжалявам, Алекс – пророни той, щом се приближи. Изчезваме от тук веднага щом я накараме да си вземе лекарствата.

Алекс кимна и се отмести, за да направи място на сестрата. Докато пристъпваше към нея, Алис протегна подноса назад, за да не би Хелън да замахне с ръка и да го обърне.

Потънала в размисъл, Джакс се завъртя. Още щом чу думата „портал“, тя каза, че знае какво искат онези. Алекс беше нетърпелив да узнае какво е разбрала, за какво е всичко това. Искаше да разбере какво я бе разтревожило и разсеяло.

Каквото и да беше, явно бяха намерили отговора, който търсеха.

– Оставете ме на мира! – изкрещя майка му и сграбчи подноса.

– Стига, Хелън – дръпна го встрани Алис. – Успокой се.

Следващия път, когато Алекс погледна, видя Хенри със спринцовка, която държеше полускрита зад гърба си. Знаеше, че дежурните имат такава практика, за да предотвратяват евентуални проблеми. Бяха му обяснявали, че предпочитат да бият инжекция на майка му, вместо да я укротяват с физическа сила и да рискуват да я наранят.

– Казах ти вече, Алис – изкрещя майка му. – Не знам нищо за този портал!

Джакс се облещи.

В същия момент Хенри я сграбчи за косата и заби спринцовката в бедрото й. Преди да разбере какво става и да може да реагира, мъжът изпразни съдържанието й в тялото на Джакс.

Алекс вече летеше към мъжа. Хенри се завъртя и заби месестия си юмрук в него, но Алекс блокира удара с ръка и контраатакува.

Зад него, докато той бе ангажиран с Хенри, сестрата взе друга спринцовка от подноса и я заби в задника на Алекс. Алекс почувства как лекарството се разлива по тялото му. Тъй като бе сграбчил Хенри е две ръце, не успя да се обърне навреме и да предотврати действията на Алис.

Джакс изрита с всички сили жената в ребрата, при което я изпрати във въздуха. Алис блъсна майката на Алекс на стола, след което заби главата си в стената, близо до таблата на леглото. Подносът изтрополи на пода. Лампата, закрепена за стената, не издържа на тежестта й, щом тя подири в нея опора, докато се свличаше към пода. Крушката се разби с пукот и навсякъде се разхвърчаха стъкълца.

Докато се боричкаше със здравеняка, Алекс видя как Джакс посегна към колана си, за да извади ножа. Но нож нямаше. Тя политна, препъна се и започна да се свлича надолу, въпреки че цялото й същество бе устремено към Хенри. Не го достигна.

Алекс бе извън себе си от ярост. В ръкопашна схватка с мощния дежурен, той ръмжеше гневно и се опитваше да подкоси Хенри изотзад, за да го повали на земята. В крайна сметка успя, но и двамата полетяха към пода, Алекс беше отгоре му.

Тупнаха тежко, Хенри по гръб. Без да губи нито секунда, Алекс заби лакът в носа на Хенри.

Хенри изкрещя от болка. С крайчеца на окото си Алекс мярна друг дежурен да влита в стаята.

Опита се да го удари е юмрук, докато онзи се нахвърляше отгоре му, но ръцете му започваха да губят чувствителността си. Не го слушаха. Пробва отново. Хенри го изрита в корема и Алекс инстинктивно заби коляно в слабините на нападателя. Хенри зави от болка. Алекс с мъка се надигна, но вторият го изненада отзад и го сграбчи за врата.

С периферното си зрение Алекс мярна Джакс да пълзи към него, за да му помогне. Алис стовари бялата си обувка върху тила й и я прикова към пода. Джакс се движеше, все едно плуваше в кал. Крещеше името му, но от гърлото й се изтръгваха само неясни звуци.

Светът започна да се размазва. Всичко изглеждаше малко, сякаш се виждаше в далечния край на дълъг тъмен тунел. Алекс крещеше името на Джакс, но от устните му излизаше немощен шепот.

В един момент пръстите й намериха неговите. Двамата се вкопчиха яростно един в друг, докато стаята губеше очертанията си.

Алекс усети как го обгръща плътна, гъделичкаща тъма. Всичко се случваше толкова бързо.

Последната му мисъл, преди да потъне в несвяст, беше за Джакс, за ужаса в очите й.

30

АЛЕКС НЕ ПОМНЕШЕ ДА СИ Е ОТВАРЯЛ ОЧИТЕ. Не помнеше да се е събуждал. Просто постепенно усети, че идва на себе си.

В известен смисъл.

Всичко му се струваше меко и мъгляво, нереално, далечно, мътно. Дочуваше откъслечни звуци, но не можеше да определи откъде идват. Пък и разгадаването на природата на звуците не му се струваше ни най-малко важно.

Той осъзнаваше света около себе си, но му се струваше далечен, сякаш той не бе част от него. Беше самотен, някъде другаде. Цялото му тяло вибрираше с някакви особени, притъпени, нереални трептения.

Тъй като всичко му се виждаше далеч от действителността, му хрумна, че може би спи и само сънува, че е буден. Не знаеше кое е истина. Не можеше да намери разрешението на тази загадка.

Колкото и да се опитваше, Алекс не можеше, просто не можеше да оформи цялостна мисъл.

Откъслечни идеи, парчета от неща, които евентуално биха били съществени, се носеха отвъд обсега на съзнанието му. Не можеше да ги придърпа към себе си, не можеше да оформи от тях завършена мисъл. Знаеше, че би трябвало да може, знаеше какво иска да направи, но мисълта му не правеше нищо, за да се случи това на практика. Не можеше да събере достатъчно воля, за да се накара да мисли.

Имаше чувството, че кепенците на мозъка му са спуснати. С усилие се мъчеше да образува изречение в главата си, но всичко се разпадаше на парчета. Подхваща мисъл, но тя се разпилява нейде по трасето и потъва в нищото. Не можеше да я накара да остане активна, да заработи, да даде плод. Всичките му колосални опити се увенчаваха с провал.

Някъде в дъното на мозъка му неспособността да образува завършени мисли, да разсъждава пораждаше смътна, далечна, клаустрофобична паника. Тези чувства, още докато започваха да изплуват, потъваха обратно в черните дълбини на безразличието, неспособни да достигнат до повърхността, погубени в пустош.

Паниката някъде вътре в него не можеше да се прояви в нещо достатъчно обозримо, че да привлече вниманието му.

Алекс искаше да се ядоса, но нямаше нищо, което да породи гнева му.

Всеки път, щом започваше да усеща някакво чувство, потъваше обратно в безчувствието.

Отклони неясните си възприятия от яловите си усилия и осъзна, че седи на стол. Опита се да стане, но тялото му не го послуша. С огромни усилия погледна към ръката си, отпусната на облегалката на стола. Пробва да я повдигне, но я отлепи едва на няколко сантиметра. Не можеше да се накара да направи дори едно такова елементарно движение.

Присви очи и се опита да различи смътния силует недалеч, да разгадае действията му.

– Буден ли си, Алекс?

Гласът му се стори женски.

Даването на отговор бе твърде маловажно, че да си струва изобщо да опитва.

– Веднага ще ти оправя леглото. И ще те оставя да почиваш.

Ето какво правеше тя – оправяше легло. Подпъхваше чаршафите. Разгадаването на тази елементарна частичка от тайнството му се стори неимоверно постижение, което обаче в никакъв случай не му донесе удовлетворение.

Не знаеше дали познава жената в бяло. Не можеше да се съсредоточи върху лицето й достатъчно дълго, за да прецени. Погледът му упорито се свличаше към пода. Сивите спирали на балатума отекваха в мислите му.

Неспособен да проумее случващото се с него, му идеше да избухне в сълзи от отчаяние, но съществото му не умееше да плаче, затова единственото, което му оставаше, бе да остане на мястото си, вторачен в нищото.

– Ще уведомя доктора, че си се събудил. Сигурна съм, че когато дойде време за визитация, ще иска да се отбие да те види. Става ли?

Жената се приближи. Взе кърпичка от кутията, оставена на рамката на прозореца, после се надвеси над него и отри устата и брадичката му.

– Така по-добре ли е? – попита тя и хвърли салфетката в кошчето за боклук край стола.

Алекс искаше да каже нещо, но не му хрумна подходящо изречение.

Тя го докосна съчувствено по рамото, след което се отдалечи. Петното светлина помръкна. Като в замая се запита дали тя не е излязла и не е затворила вратата след себе си.

Из главата му трополяха отломки от звуци, фрагменти от разговори, проблясъци от гледки. Той седеше неподвижен, докато вътре в него бушуваха бури.

Запита се къде е и как се е озовал там. Не можеше да го измисли, не можеше да изплува от дълбините към далечното бъдеще. Искаше да стане от стола, но усилието му се струваше твърде монументално.

Светът продължаваше да се изпълва с мрак. Всеки следващ момент на прояснение го изпълваше с увереност, че явно се унася в дрямка.

Докато седеше вторачен и се люшкаше между будното състояние и съня, светлината зад него постепенно угасна.

– Алекс?

Този път гласът беше мъжки.

Алекс повдигна глава и осъзна, че явно отново е заспал. Примигна бавно, опита се да си проясни съзнанието. Бяха му нужни неистови усилия, за да примигне, но от това не започна да вижда по-ясно.

Мъжът се надвеси над него.

– Здрасти, Алекс, как си?

В едната си ръка държеше папка. От врата му висеше стетоскоп. Носеше бяла престилка и синя вратовръзка. Алекс не можеше да се съсредоточи достатъчно, че да види лицето му.

Мъжът го хвана за ръката и я разтърси. Алекс бе твърде отпуснат, за да участва в движението.

– Аз съм доктор Хофман, Алекс. Срещали сме се преди. Помниш ли? Преди сме обсъждали състоянието на майка ти.

Алекс не си спомняше почти нищо. Помнеше, че има майка, но нямаше представа как изглежда тя. Усилието да си спомни подробностите за нея беше извън възможностите му. Не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в небитието.

– Хм, както виждам, все още не си много на себе си. От торазина е. След известно време, когато посвикнеш с медикамента, ще контролираш тялото си по-добре. И няма да спиш толкова много.

Щом Алекс най-сетне съумя да погледне нагоре, мъжът се усмихна. Изглеждаше приветлив. Алекс го ненавиждаше. Поне предполагаше, че вероятно го ненавижда, макар да не можеше да изпитва омраза. Нищо не можеше да изпитва.

– Засега е най-добре да го караш полека, премести се до леглото и подремни. Доколкото чух, си преминал през мъчителен период.

Алекс успя да мобилизира всичките си сили, за да зададе въпрос:

– Моля?

Доктор Хофман заровичка из книжата си. Разгърна една страница от папката, после следващата.

– Ами, доколкото имам информация и от прочетените рапорти, си станал агресивен, явно погрешно заключил, че персоналът се опитва да нарани майка ти. Ранил си един от дежурните, Хенри, доста зле. Алис също преживя доста силен шок.

Всичко, което Алекс си спомняше, бяха мъгливите очертания на схватка. Може би помнеше и страх – не за себе си, а за някого другиго.

– Нашият персонал никога не би те наранил, Алекс – нито теб, нито друг пациент. Всички са се посветили на това да помагат на болните.

Мъжът продължи да рови из документите.

– Предвид състоянието на майка ти, се боя, че агресивното ти поведение не е изненада. – Той въздъхна. – Понякога тези психотични състояния се предават генетично. В твоето семейство, по всичко личи, водят до разпалване на агресия.

Алекс успя да отлепи гръб от облегалката на стола.

– Ами…?

Старото легло проскърца, щом д-р Хофман се подпря на него. Той сключи ръце пред папката и изгледа Алекс отгоре.

– Съжалявам, Алекс, но не разбирам въпроса ти.

– Някой…

– Някой? За кого питаш?

Алекс не знаеше.

– За майка ти? За нея ли се интересуваш. Хелън е добре. Естествено, цялата случка я стресна, но сега с добре. Видях я преди малко. Почива си, спокойна е. Предполагам, че изобщо не си спомня инцидента.

Алекс искаше да говори, но не можеше. Усети как по брадичката му пак потича лига.

– Хайде сега ми подай ръката си. Искам, преди да си тръгна, да се уверя, че наистина си добре.

Докторът издърпа ръката на Алекс и нахлузи на нея лентата от апарата за кръвно налягане. Постави стетоскопа в сгъвката на лакътя му и напомпа с другата си ръка. Съсредоточи се, остана неподвижен за момент, докато наблюдаваше циферблата, после врътна копчето и въздухът изсвистя.

– Доста е ниско – рече той и записа нещо в таблицата. – Но това е от торазина, не е изненада. Ще трябва да го държим под око. Както казах, с времето ще свикнеш.

– С времето?

Мъжът вдигна глава от документите.

– Алекс, боя се, че получи сериозен пристъп, който изисква агресивна терапия. Предвид случилото се и на фона на заболяванията в семейството ти… – Той надзърна в таблиците си, зачете се за момент. – Всъщност майка ти е била на същата възраст, двайсет и седем, когато са се проявили за първи път психопатичните й симптоми.

Дълбоко в себе си Алекс смътно осъзна дългогодишния си страх, че ще свърши като майка си.

– Ами… въздъхна накрая д-р Хофман, – да се надяваме, че нещата ще се развият благоприятно. Често пъти при подходящо медикаментозно лечение хората като теб успяват да преодолеят заблудите и маниите, които предизвиква тази болест. Но поне известно време, опасявам се, ще трябва да прекараш тук.

– Докато? – изломоти Алекс.

– Заради агресията в поведението ти е възможно да ти бъде предявено обвинение.

Докторът го потупа по коляното.

– Но ти не се притеснявай за нищо – усмихна се той. – Ако се стигне до съд, ще те вземем под наша опека. Затворът не е най-подходящото място за човек със сериозни психически проблеми. Опасявам се, че ще трябва да те държим тук за неопределено време – за твоя собствена безопасност, разбира се.

Алекс не успя да отговори, но дълбоко в себе си усети смътна паника.

Докторът щракна капачето на химикалката си и я пъхна в джоба на престилката, без да откъсва очи от Алекс.

– След като свикнеш с лекарството и се успокоиш, ще говорим повече за всичко това. Ще искам да ми разкажеш за мислите, които си въобразяваш, че те контролират и те карат да правиш това, което правиш.

На вратата тихичко се почука. През отвора се подаде ръка с поднос.

– Прекъсвам ли ви, докторе? Време е за лекарствата.

– Не, не, заповядай. Приключихме за днес.

Към Алекс пристъпи жена в бяло. Тя държеше подноса настрани, сякаш очакваше Алекс да направи нещо. Той едва успяваше да го задържи в обсега на полезрението си.

– Мисля, че ще му е нужна малко помощ, докато свикне с лекарствата – рече докторът.

Жената кимна и остави подноса на леглото. Допря малка картонена чашка до устните му. Алекс не знаеше какво да прави. Струваше му се маловажно. Притиснала другата си ръка до челото му, тя отметна главата му назад и изсипа сиропа в устата му. Притисна брадичката му нагоре, за да му затвори устата.

– Гълтай. Това е. Браво на теб.

Щом ръката й се отлепи от брадичката му, челюстта му увисна, омаломощена от усилието.

– Чакат ме визитации, Алекс – каза доктор Хофман. – Ще намина да те видя след ден-два. Засега се опитай да не си даваш много зор и да си пиеш лекарствата, става ли?

На Алекс му беше невъзможно да отговори, а мъжът го потупа по коляното, преди да си тръгне. Стаята притъмня леко, щом вратата се затвори.

Жената в бяло допря друга чашка до устните му. Този път в устата му се изтърколиха хапчета. Тя ги прокара с малко вода от трета чашка. Той преглътна, защото в противен случай щеше да се задави.

– Браво – похвали го тя с насърчаващ глас и избърса брадичката му със салфетка. – Скоро ще се справяш съвсем сам.

Единственото, което му се искаше, бе да спи.

– Скоро ще ни кажеш всичко.

31

АЛЕКС СЕДНА НА РЪБА на кревата, изтощен от усилието да се облече. Всеки ден го караха да се облича. Не беше много сигурен защо, но понеже му нареждаха, той го правеше. Каквото поискаха от него, той го правеше.

Не искаше да изпълнява заповедите им, но нямаше воля да им се опълчи и не можеше да намери причина да го прави. Знаеше, че няма избор, че няма как да избяга. Че зависи изцяло от тяхната милост.

В същото време това, че е превърнат в затворник, му се струваше маловажно. Какво значение има? Звучи толкова тривиално.

Това, което най-много го притесняваше всъщност, единственото, което го притесняваше, бе неспособността му да разсъждава, да оформя цялостни, свързани мисли. Това направо го вбесяваше. Седеше с часове, забил поглед в нищото, през цялото време се мъчеше да оформи изречение в главата си, но напразно. От усилието се чувстваше изпразнен от съдържание, кух, смътно объркан.

Знаеше, че не може да се съсредоточи заради лекарствата. Повече от всичко на света копнееше да се измъкне от тази гигантска тежест, под която те го притискаха. Не можеше да намери начин.

Веднъж, когато извърна глава и каза, че не иска повече да ги пие, го предупредиха, че ако отказва, ако създава проблеми, ще го завържат за леглото и ще го набодат с инжекции.

Алекс знаеше, че не иска това. Знаеше, че е безнадеждно да се опитва да им се опълчва. След като го заплашиха, че ще го завържат за леглото, той си взе лекарството, без да се оплаква повече.

Но повече от всичко искаше да се измъкне от тъмата на причинения от медикаментите ступор.

Имаше чувството, че е тук от два-три дни. Не знаеше колко точно, но едва ли бяха много. Смътно си спомни доктора, който дойде при него да поговорят.

Човекът бе изявил желание да узнае за какво си мисли Алекс. Алекс не успяваше да определи никакви мисли. Докторът го попита дали го направляват гласове. Алекс попита какви гласове. Онзи предположи, че може би чува гласа на дявола или на хора от друг свят, които го преследват, искат от него разни неща, говорят му. Този въпрос изпълни Алекс със смътно чувство на паника, но не знаеше какво точно има предвид докторът.

Тогава Хофман си тръгна с обяснението, че ще се върне друг ден, за да поговорят още, като додаде, че Алекс не се очаква в скоро време да се прибере у дома.

У дома. Сега това място беше неговият дом.

Дълбоко в съзнанието му се породи мимолетна мисъл. Беше за майка му. Трябваше да разбере дали тя е добре.

Макар лекарствата да потискаха чувствата, във всеки момент, в който съзнанието му се проясняваше, Алекс се усещаше незащитен и застрашен, макар това да бе просто смътно притеснение. В същото време нещо му подсказваше, че и майка му е загазила по същия начин. Чувстваше се напълно безпомощен да направи каквото и да било за страховете й.

Когато вратата се отвори, той видя в стаята да влиза едър мъж.

Алекс вдигна глава и различи бинт през лицето му.

– Как си, Алекс?

– Добре – отвърна той и побърза да отклони погледа си към пода.

– Наместиха ми носа обратно. Казаха, че ще се оправи.

Алекс кимна. Близостта на другия не му се нравеше, но не можеше да си представи какво би могъл да стори.

– Исках да се върна на работа възможно най-скоро, за да съм при пациентите си. Всички тук знаят колко обичам работата си и колко съм загрижен за болните.

Алекс кимна. В дъното на съзнанието си изпита чувство на опасност в приятния глас, в неангажиращия разговор.

– Докторът рече, че ти е време да започнеш да излизаш и да посядаш в общото помещение. Иска да свикнеш да си сред хора, без да се държиш агресивно, един вид да започнеш да се вписваш в обществото. Не че някога пак ще го видиш, ама… Но преди да те придружа до дневната, искам да ми разкажеш за портала.

Алекс примигна бавно, докато се взираше в мъжа с бинтованото лице.

– Моля?

– Портала. Кажи ми какво знаеш за него.

– Искам да видя майка си.

– Майка ти ли?

– Искам да се уверя, че е добре.

Хенри, казваше се Хенри, Алекс си спомни.

Здравенякът въздъхна. После се изкиска тихичко на себе си.

– Е, добре, Алекс, да се поразходим и да видим как е майка ти. Може пък да ти се отрази добре да се увериш, че тя е добре – поне при тези обстоятелства, де. После, след като си сигурен, че всичко е наред, ти предлагам сериозно да размислиш дали да не ни кажеш каквото знаеш – ако искаш майка ти да е в добро здраве.

– Моля те. – Алекс успя да вдигне очи. – Не я наранявайте.

Хенри се надвеси над него и се усмихна.

– Ами това зависи от теб, така да се каже, нали?

Алекс погледна от двете страни на бинтованото място и установи, че и двете очи на мъжа са посинени. Парчетата се наместваха. Алекс заключи, че явно той е причинил това на Хенри, наранил го е, счупил му е носа. Колкото и да се опитваше, не можеше да си спомни защо го е направил.

Хенри взе салфетка от кутията и обърса брадичката на Алекс.

– Хайде, да вървим да видим как е майка ти.

Алекс започна бавно да се надига на крака. Тутакси му се зави свят. Хенри пъхна мечешката си лапа под мишницата на Алекс, за да му помогне.

– Докторът ме предупреди, че кръвното ти е доста ниско, така че трябва да внимаваш да не припаднеш. Рече да караш полека, иначе може да се нараниш.

Както го подкрепяше под мишницата, Хенри внезапно заби юмрук в корема му.

Алекс се преви одве от удара и се стовари обратно върху стола. Покри мястото с ръка, макар болката да му се струваше някак далечна. С другата си ръка сграбчи стола. Вдигна поглед и видя ухилената физиономия на Хенри.

Здравенякът се пресегна и издърпа Алекс нагоре, после го удари два пъти – по-силно от първия.

Алекс пак се строполи върху стола, стенейки.

– Искаш ли да отвърнеш на удара, Алекс? Да ми замахнеш? – Изкиска се пак. – Май не. Торазинът ти отнема войнствеността, нали? Човек не успява да събере достатъчно агресия, нали? Това е целта – да не позволява на опасни психопати като теб да наранят някого.

Алекс осъзнаваше болката, но някак отдалеч. Тя му се струваше несъществена.

Съзнаваше, че не би трябвало да е така, но просто му беше все едно. Не можеше да си представи, че нещо може да го накара да му пука.

– Торазинът потиска агресията толкова успешно, че човек не може да събере и капчица гняв, когато му е нужен. Но това май го знаеш.

Хенри го вдигна, притисна го към себе си и почти веднага след това стовари поредната серия удари в корема му. Тялото на Алекс политна назад, но Хенри бе достатъчно здрав и силен, за да го задържи.

Алекс не можа да си поеме дъх. Знаеше, че се опитва да диша, че се задъхва, лекарствата му пречеха да реагира. Пречеха му дори да диша със скоростта, с която би искал.

Хенри го пусна и му нанесе още един мощен удар. Алекс се стовари върху стола, притискайки корема си с ръце. Не можеше да си поеме дъх. Идеше му да повърне. В опитите му да диша се долавяше отчаяние, имаше чувството, че е просто далечен наблюдател.

С овързания си нос Хенри също изглеждаше някак нереален.

– Е, добре, да вървим да се поразходим и да видим майка ти. Да приключваме с това.

Алекс не можа да стане. Всяко поемане на дъх му бе огромен проблем. Хенри го изправи на крака и заби коляно в слабините му. Алекс се свлече на пода, свит на кълбо, стенещ.

Хенри му хвърли един продължителен поглед и след като гледката му се стори удовлетворителна, пак вдигна Алекс, който едва се държеше на краката си. Хенри го завъртя и го блъсна, после го насочи към вратата. Алекс се опита да върви, но краката му не се движеха достатъчно бързо. Можеше само да се влачи. Хенри го следваше неотлъчно.

– Да не мислиш, че съм приключил, Алекс, или че сме едно на едно. Още не съм започнал.

32

ПРЕД ТЕЖКАТА ВРАТА Хенри извади ключовете, окачени на карабинер за колана му, и с единия от тях отключи. Двама-трима обърнаха глави, когато Хенри въведе Алекс, но след като задоволиха любопитството си, продължиха със заниманията си.

Алекс мярна няколко жени в дъното, по пътеката между дългите редици рафтове, които или дърпаха чекмеджета от шкафовете, или ги прибираха. От другата страна на голямата витрина на стаята с лекарствата една сестра описваше наличностите.

Още няколко сестри зад рецепцията пиеха кафе и обсъждаха домашни дела, разговорът им от време на време се оживяваше от смях. Никой не хвърли на Алекс и Хенри повече от бегъл поглед.

Алекс се чувстваше като невидим.

Влачеше крака, неспособен да се движи по-бързо, като всъщност изобщо не го интересуваше дали успява или не. Щеше му се да го е грижа, дълбоко вътре в себе си ужасно много искаше да му пука, но не успяваше да изведе това усещане на повърхността. Мисълта му бе заета най-вече от простото и ясно действие да върви след Хенри.

Забеляза асансьора, спомни си, че някога го бе използвал, за да излиза от болницата. Не можеше точно да си спомни как се озова заключен тук, как се превърна в пациент със собствена стая. Не можеше да съсредоточи мисълта си достатъчно, за да свърже събитията в някаква последователност, да схване картинката. Беше объркващо да е в такава мъгла относно това какво се случва и как се е озовал там. Дори объркването обаче не можеше да провокира чувствата му.

Пред поредната заключена врата Алекс изчака да му отключат, за да влезе в женското отделение и да види майка си, да се увери, че е добре. Той последва едрия дежурен през вратата и изчака той да заключи след тях.

Видя как светлината от стаята отпред се отразява от вълничките на лъскавия сив линолеум. Затътри се по безкрайно дългия коридор. Хенри поспря, за да пъхне глава в една от вратите, покрай които минаха.

– Не е в стаята си – рече, преди да продължи към общото помещение в дъното.

Щом най-накрая влязоха в просторната светла зала, част от жените, скупчени пред телевизора, вдигнаха глава, но почти веднага се извърнаха към екрана. Имаше още няколко жени, пръснати тук-там из стаята, но Алекс не им обърна внимание, докато следваше Хенри.

– Хелън, имаш посетител – рече дежурният.

Тя седеше на пластмасов стол до една маса, ръцете й бяха събрани в скута. Гледаше право пред себе си, по нищо не личеше да е чула дежурния.

– Хелън, синът ти е дошъл да те види.

Тя го погледна, примигна бавно. Щом Хенри посочи Алекс, тя погледна. По нищо не личеше да го е разпознала. Нямаше представа кого гледа.

Алекс знаеше, че тя също е на силни лекарства за потискане на агресията. В това отношение знаеше точно как се чувства майка му. Но освен това дълбоко в себе си знаеше, че при нея не е само от лекарствата. Нещо в сърцевината на съществото й се бе пречупило.

Алекс бе искал да провери дали майка му е добре, но след като се увери, че няма външни наранявания, мисълта му потъна обратно в лишена от смисъл статичност, която служеше за умствена дейност.

Хрумна му, че може би трябва да каже нещо.

– Как си, мамо? – собствените му думи отекнаха глухо в главата му. Знаеше, че това са правилните думи, но те не носеха никакъв смисъл за него. Не предизвикваха никаква съответна емоция.

– Добре. – Гледаше в една точка.

Алекс кимна. Не знаеше какво друго да каже.

– Доволен ли си? – попита Хенри.

Алекс го погледна.

– Да. Искам да е добре.

Под белите бинтове грейна усмивка.

– Супер. Това го помниш. Спомняш си, че искаш майка ти да е добре.

Алекс знаеше, че Хенри го заплашва, но не се чувстваше емоционално обвързан със заплахата. Беше объркващо да не може да намери нито капчица гняв в себе си.

– Ами, след като вече знаем, че мама е добре – продължи Хенри, – да се връщаме в стаята ти. Скоро ще стане време за лекарството ти.

Алекс кимна.

Щом се обърна, видя някой да седи недалеч на една кушетка край стената. Носеше джинси и черна блуза, но това, което привлече вниманието на Алекс, бе дългата й руса коса.

Беше Джакс.

Алекс замръзна на мястото си. Усети мощен прилив на емоция, която аха да пробие булото на осъзнаването, ала необозрима и далечна, потъна обратно в калта на небитието.

Джакс седеше сама на кушетката. Ръцете й бяха отпуснати вяло отстрани на тялото. Кафявите й очи бяха втренчени право напред. Явно не усещаше нищо около себе си. Хрумна му далечната и ненапълно осъзната мисъл, че е болезнено красива.

Хенри забеляза накъде е насочен погледът му и се ухили.

– Красавица е тя, а, Алекс?

За пръв път, откакто се помнеше, Алекс усети тъмната сянка на гнева да се размърдва някъде дълбоко в него.

– Искаш ли да й кажеш здрасти? – попита Хенри. – Върви.

Алекс се дотътри до нея и спря.

– Джакс?

Тя вдигна поглед. Примигна бавно. В дълбините на красивите й очи той съзря искрица на разпознаване. Тази искрица бе забулена под същата обезсилваща тежест на медикаментите, която той толкова добре познаваше, но все пак я мярна два пъти.

Ако Джакс го бе познала, а той беше сигурен в това, тя с нищо не го показа – държеше се не по-различно от майка му.

Алекс осъзна, че явно е нарочно. Тя не искаше да се издава, че го е познала. Докато той се тътреше към нея, тя се опитваше да го защити, като не даде да се разбере, че знае кой е.

– Хм – обади се Хенри, – май не е навита за среща с теб. – Бутна Алекс за лакътя и се наведе към ухото му. – Може пък да се навие да излезе с мен тая нощ, след като лампите изгаснат. Какво ще кажеш, Алекс? Мислиш ли, че ще й хареса?

През безчувствената мъгла Алекс усети, че Джакс е в голяма опасност. Отново усети присъствието на сянката на гнева, този път по-близо, по-осезаемо, нищо, че пак не успя да я докосне, да се свърже с нея.

Успя да го заблуди с отговор.

– Може би.

Хенри се изкикоти.

– Може би тя би искала да ни кажеш за портала. А, Алекс? Мислиш ли, че тя ще си отдъхне, ако направиш каквото искаме?

– Сигурно пророни Алекс с монотонен, отнесен глас, умишлено правейки се на замаян. Не му беше никак трудно.

Хенри го обърна и го блъсна да върви. Той затътри крака, но успя да хвърли поглед през рамо. Главата на Джакс не трепна. Ръцете й останаха отпуснати отстрани на тялото.

Но очите й го следваха.

Той знаеше в какъв невероятно самотен ад е захвърлена тя. Знаеше, защото се чувстваше по същия начин.

Ако Алекс се бе чувствал като в мъгла преди, то сега беше още по-замаян. Прекосиха деветия етаж и се насочиха към мъжкото отделение, към неговата стая. Той постепенно започна да си спомня откъслечни неща.

Разпозна, макар и далечно, че трябва да направи нещо.

Знаеше, че никой няма да се появи, за да го спаси.

Знаеше, че ще трябва да си помогне, защото в противен случай нещата само ще се влошат. Хенри му даде ясно да го разбере. Майка му ще страда, но най-ужасното бе запазено за Джакс.

Ако Алекс искаше да предотврати това, трябваше да направи нещо.

– Така – подхвана Хенри, щом най-сетне стигнаха до общото помещение в мъжкото отделение. – Седни тук и се наслаждавай на слънцето, докато разсъждаваш над въпросите.

– Да, добре – отвърна Алекс.

Дежурният го насочи към канапето край стената. Алекс седна без възражения. В другия край на помещението мъжете гледаха телевизия. Алекс заби очи в пода.

Щом чу скърцане, той погледна и видя, че източникът му са лъскави черни обувки.

– Време е за закуска, момчета – рече възпълният дежурен, докато буташе количката в стаята.

– Трябва да си изядеш сандвича, Алекс – предупреди го Хенри.

Алекс кимна едва.

– А междувременно си помисли за това-онова. Помисли си наистина сериозно върху отговорите, защото започваме да губим търпение. Разбра ли?

Алекс кимна пак, без да вдига очи.

Хенри му подаде картонена чиния със сандвич с пълнозърнест хляб и пластмасова чаша портокалов сок от количката.

– Ще говорим после.

Алекс пак кимна, без да вдига поглед.

Докато наблюдаваше как Хенри се отдалечава, отпи от портокаловия сок, като задържа хладната течност в устата си под езика, а мисълта му трескаво се опитваше да предизвика действие. Все едно се опитваше да свали труп от планина.

Хапна няколко хапки от безвкусния сандвич под звуците на отговори, давани от състезатели в телевизионна игра. Публиката в студиото по телевизията сегиз-тогиз избухваше в смях. Мъжете, които гледаха, не реагираха.

Алекс имаше нужда от отговори.

Не беше никак гладен. Остави чинията със сандвича. Остана така известно време, загледан в нищото, съзнанието му безнадеждно пусто, обзето от чувство на объркване, задето е неспособен да мисли.

Единственото, което явно успяваше да задържи във фокус, бе образът на Джакс. Чувствата, свързани с този образ, бяха заровени някъде дълбоко в него.

Накрая той стана и започна да се придвижва към стаята си, като през цялото време трескаво се опитваше да намери причина да го прави. Но под сгъстяващата се мъгла на торазина мислите му нямаше да изкристализират. Докато се тътреше по коридора, си даде сметка, че медикаментите му пречат да измисли как да се върне обратно.

Появило се неясно откъде, осъзнаването изведнъж сякаш бе там. Способността за мислене не бе просто непосредствено решение, а проблем. Съсредоточаваше се върху проблема, не върху решението. Истинското решение беше да премахне това, което му пречи да мисли ясно – медикаментите.

Вече в стаята си, седна на един стол. Светлината, нахлуваща през матирания прозорец, постепенно избледняваше до черно.

След известно време подуши храна и чу как в общото помещение идва количката с вечерята. Една от жените от кафенето пъхна глава във вратата, за да му напомни, че е време за вечеря. Алекс само кимна. Не беше гладен.

Докато седеше, заслушан в жуженето на лампите над главата си, стискаше здраво истинското решение – трябва да се освободи от медикаментите, за да мисли трезво: захвана се за тази идея като за мисловна сламка. Осъзна, че ако иска да проумее нещо, първо трябва да намери начин да не взема лекарствата, които му дават. След това мисълта му щеше да работи. Не знаеше дали ще успее да го направи. Принуждаваха го да си пие лекарствата. Чакаха и се уверяваха, че ги е изпил. Ако не беше, щяха да прибегнат до сила. И той щеше да се опълчи.

В един момент отговорът просто се появи.

Трябваше някак да ги накара да повярват, че си е взел лекарствата. Да ги измами. Но как?

Седя с часове с напредването на вечерта, докато си блъскаше главата да измисли начин да се справи. Ако не успееше, Джакс щеше да страда.

Не знаеше как му хрумна идеята, но знаеше, че е тук. Някаква част от него, някакво вътрешно упорство се бе вкопчило в решението на живот и смърт, за да не допусне да му се изплъзне.

Знаеше, че ако успее да го приложи, без лекарствата мисълта му ще работи и тогава може би ще успее да се спаси.

Той стана и включи нощната лампа, после загаси централното осветление. Малката лампа осветяваше приглушено пространството над леглото му, но се виждаше достатъчно добре, в стаята стана по-тъмно, отколкото в коридора. Това щеше да му помогне да осъществи плана си.

Изтощен от усилието да крои планове за действие и да наглася осветлението, той се пльосна обратно на стола си, за да чака сестрата да се върне с вечерните му лекарства.

Докато тя се появи, той на два пъти се унася в дрямка.

Стресна се и се събуди, щом тя почука и обяви „Време е за лекарствата“ с мелодичния си глас. Беше от по-приятните сестри, жена с тежък бюст и поне десетина бенки по лицето и още толкова по месестите ръце.

Винаги бе готова да се усмихне.

– Нося ти лекарствата, Алекс.

Той кимна и посегна към чашката с торазин на подноса, преди тя да се запита дали да му помогне.

Килна главата си назад и изля сиропа в устата си, после върна главата си напред, направи физиономия и преглътна. Смачка картонената чашка и я хвърли в кофата за боклук до стола.

Но на практика не глътна лекарството. Задържа торазина във вдлъбнатината под езика си.

Тя му подаде подноса. Той изсипа и чашката с хапчетата в устата си и в същия миг ги улови под езика, докато хвърляше смачканата чашка в кошчето.

Сестрата се прозя, докато го изчака да преглътне хапчетата с вода. Алекс с мъка потисна порива да се прозине и побърза да вземе третата чаша – тази с водата. Изпи я, като отметна глава назад, правейки се, че преглъща хапчетата с водата, после, докато отпускаше глава, с помощта на езика си изтласка сиропа и хапчетата в чашата. Незабавно я смачка заедно с торазина и хапчетата вътре, както бе направил и с другите две чаши, после я хвърли в кошчето.

– Лека нощ, Алекс – рече сестрата и излезе с бърза крачка.

Алекс остана да седи в сумрака на стаята, неспособен да изпита радост, въодушевление, триумф.

Но знаеше, че когато лекарствата в организма му се изчистят, ще може да изпита всяко едно от тези великолепни чувства, че и много повече.

33

ДО ДРУГАТА СУТРИН Алекс беше видимо по-бодър. Макар и не изцяло освободен от притъпяващото въздействие на лекарствата, той имаше чувството, че се събужда от дълъг, мрачен сън. Знаеше, че за да се изчистят лекарствата напълно от организма му, е нужно време. Освен това, макар да бе изплюл целия торазин, не бе възможно да не е поел поне капчица от него. Поне хапчетата обаче бе успял да изхвърли изцяло.

Първото нещо, което направи, щом се събуди, бе да вземе чашата от предишната вечер, онази с лекарствата в нея, и да я пъхне в салфетка, за да е сигурен, че хората, които събират боклука, няма да забележат сиропа или хапчетата и да алармират персонала.

Ако някой разбереше, че не е под въздействието на медикаментите, щяха да го сложат в усмирителна риза.

В крайна сметка тези хора само се правеха на медицински лица. Всъщност изобщо не ги беше грижа за състоянието му.

Нямаше представа колко души от персонала са в играта, затова реши да не се доверява никому. По-добре да приеме, че цялото място е вътре.

Щом се появи сестрата със сутрешната доза лекарства, Алекс изигра същия театър, който играеше от дни – летаргичен, незаинтересован, сънлив, и повтори номера с изплюването на торазина и хапчетата в чашата с водата, която после изхвърли.

Почти веднага след като сестрата си тръгна, доктор Хофман нахълта с бодра крачка в стаята. Алекс се съсредоточи върху това да седи неподвижен и да гледа в една точка. Накрая все пак вдигна глава, примигна бавно и срещна погледа на доктора.

– Как си гази сутрин, Алекс?

– Добре.

– Радвам се да го чуя – каза той и извади лентата за измерване на кръвно налягане от един джоб.

Пъхна ръката на Алекс вътре и напомпа, после се взря в показателите на циферблата и освободи въздуха. Щом приключи, махна стетоскопа от ушите си.

– Точно както ти обещах, започваш да свикваш с лекарствата. – Записа нещо в таблицата, докато говореше. – Кръвното ти се нормализира. Малко изненадващо, но всеки реагира различно. Ти си млад и силен, така че организмът ти се справя добре.

Алекс го гледаше, без да говори.

– Чувстваш ли се с по-ясна мисъл?

– Малко – изломоти Алекс, като се опитваше да звучи отнесено.

Лицето на доктора стана сериозно.

– Добре, защото е време да започнеш да отговаряш на въпроси. Скоро тук ще дойдат хора, които искат да разговарят с теб.

– Добре – съгласи се Алекс, все едно му бе напълно безразлично.

– Те мислят, че е време да получат отговори. Те няма да са толкова снизходителни като нас.

Алекс заби поглед в пода.

– Добре.

– По-добре се приготви да им дадеш отговорите или нещата ще станат доста неприятни. Особено за други хора. Не го искаме, нали?

– Моля ви – пророни завалено Алекс, – не наранявайте майка ми.

Доктор Хофман се изправи и плъзна химикалката в джоба на престилката си.

– Това зависи изцяло от теб, Алекс. Ако не искаш други хора да пострадат, най-лесното нещо е просто да отговаряш на въпросите. Ясно ли е?

Алекс кимна.

– Добре. – Докторът тръгна да излиза, но се обърна. Застана край изхода, смръщил вежди, вгледан в лицето на Алекс.

Алекс стоеше, без да мига, неподвижен.

– Доскоро – рече онзи накрая.

Алекс кимна. Докторът потупа с длан рамката на вратата, без да отлепя очи от Алекс, после изчезна.

Веднъж останал сам зад затворената врата, Алекс започна да снове из помещението. Беше му приятно да се раздвижи, да изпробва мускулите си. Освен това се надяваше движението да помогне на организма му да изхвърли лекарствата.

Докато измисли какво да прави, той трябваше да се погрижи да не поражда подозрение, така че щом наближи време за обяд, се дотътри до общото помещение с другите пациенти. Изяде си половината макарони с телешко, макар че способността му да мисли го въодушевяваше толкова, че не изпитваше глад. После остана в общото помещение два-три часа, седнал неподвижно и вторачен в нищото, за да поддържа имиджа си, като използва времето, за да държи персонала под око и да обмисля план за действие.

Докато седеше така и се преструваше, че е в ступор, остави гнева си да циркулира из тялото му. Усещането да изпитва гняв към хората, които му причиняваха това, да прегърне яростта и да се съсредоточи върху нея, беше приятно. Притесняваше се за майка си, но най-голямата му грижа беше Джакс. Тя беше дошла от друг свят, така че бе в най-голяма опасност. Беше му споменала, че познава някои хора от нейния свят, като Седрик Вендис и Юри, пътника в камиона, който едва не ги уби. Не беше изключено някои от тях също да я познават. При мисълта какво биха й сторили го скова вледеняващ ужас.

Алекс се върна в стаята си, където походи малко, болезнено притеснен за Джакс. Тя му липсваше. Липсваше му усещането да е с нея, да разговаря с нея, да гледа усмивката й. Искаше тя да е в безопасност. Чувстваше се отговорен, защото Джакс бе под заплаха. Бе я довел в болницата и скочиха право в капана.

Върна се в общото помещение и една жена от кафенето му съобщи, че е време за вечеря. След вечеря зачака сестрата да дойде да му донесе вечерната доза лекарства. Както и предния път, седна на стола, като предварително беше оставил да свети само нощната лампа, и когато тя дойде, повтори номера с тайното складиране на лекарството.

Няма и час по-късно, когато обмисляше дали да не си легне, за да не повдига подозрения, се появи Хенри.

– Как си, Алекс? Докторът разправя, че ти е казал за хората, които искат да те видят.

Алекс само кимна.

– Ами хайде, какво седиш тука и зяпаш, да вървим.

Алекс не бе очаквал да е толкова скоро. Все още не бе разработил план за действие. Примигна бавно към Хенри.

– Моля?

Хенри изпухтя нервно и отиде да вдигне Алекс от стола.

– Хайде, хората чакат.

Алекс го последва, като се влачеше точно по начина, по който го бе правил и когато бе под въздействието на медикаментите. Трябваше да си напомня да върви бавно. Докато вървяха по коридора, покрай сестринската стая, Хенри си свирукаше.

Беше късно, много след часовете за посещение, така че дежурните бяха малко. Няколко от тях си говореха за болни и смяна на медикаментите, без да обръщат внимание на Хенри и човека, когото водеше. Готвеха нещо на котлон, поставен на плота. Ухаеше приятно – пилешка супа.

Алекс се озадачи къде би могъл да го води Хенри. Направи всичко възможно, за да проточи пътешествието. Вместо да влезе в стаята на друг пациент или в общото помещение, Хенри го изненада, като се насочи към женската баня.

Алекс нямаше представа какво се случва, но трябваше да участва, да не задава въпроси и да се прави, че му е все едно.

Единствената му закрила бе всички да мислят, че е на лекарства. Банята беше почти същата като мъжката, само че огледално разположена. Минаха покрай редици с мивки и празни кабинки. Мястото беше пусто. В дъното на стаята Хенри извади ключовете и отключи вратите, водещи към душовете.

Алекс видя, че входът прилича досущ на този на мъжката, пейките бяха завинтени в стените. Целият вход беше облицован с бели плочки. Мозайката беше стара и захабена. Тръбите, покрити с може би хиляда пласта бяла боя, стигаха от пода до тавана. Душовете бяха зад ъгъла и Алекс не ги виждаше.

Хенри го пусна през вратата. Доктор Хофман го чакаше на входа. Там имаше и още група хора заедно с Алис, сестрата.

Иззад ъгъла дойде един мъж. Беше по-висок от доктора – колкото Алекс. Носеше жълти панталони и бежова риза с вертикална синя лента от едната страна.

Имаше поглед на хищник и се движеше точно така.

Косъмчетата по тила на Алекс настръхнаха. Той знаеше кой е този човек – господин Мартин, собственикът на галерията, му го бе описал. Беше същият, който бе купил шест от картините на Алекс и ги бе обезобразил. Джакс също му бе разказала за този човек.

Беше Седрик Вендис, дясната ръка на Радел Каин.

– Това той? – попита Вендис.

Хенри кимна.

– Александър Рал.

Седрик Вендис се приближи, докато застана лице в лице с Алекс. Огледа го внимателно, преди погледът му да намери очите на Алекс. Алекс не знаеше на какво разстояние от него стои онзи. Беше нарушение на личното пространство, целящо да го предизвика и засегне. Наложи си да остане неподвижен и да не реагира.

Алекс знаеше, че от това разстояние може да убие онзи, преди някой да направи нещо. Замисли се сериозно дали да не го направи. Яростта му го подтикваше да действа.

Но ако я послушаше, нямаше да помогне на Джакс. Не беше времето и мястото. По отношение на целия проблем, нямаше да му спечели нищо. Трябваше да мисли с главата си. Поне сега мисълта му работеше.

Примигна бавно, внимаваше погледът му да е разконцентриран, да не гледа никъде конкретно, цялото му същество да излъчва пасивност.

– Кажи ми за портала – тихо и заплашително изсъска Вендис.

Алекс сви рамене, но не отвърна.

Вендис се усмихна. По-зловеща усмивка Алекс не беше виждал.

– Както скоро ще се убедиш, не съм дошъл тук да играя игрички – изрече със същия недвусмислено застрашителен тон Вендис. – Ела, искам да ти покажа нещо.

– Добре – изломоти Алекс.

Затътри се след Вендис, другите тръгнаха подире му.

Зави зад ъгъла и видя редицата душове. Както и в мъжката баня, нямаше паравани. Душовете се намираха в едно общо голямо помещение, като под всеки от тях имаше канал.

Алекс застина от ужас.

Някъде по средата на редицата Джакс, със завързани очи, висеше на китките си от една тръба, подаваща се от стената. Налагаше се да изпъва тялото си, за да могат пръстите й да докоснат пода.

Беше гола.

34

ДО ДЖАКС СТОЕШЕ МЪЖ, когото Алекс моментално разпозна. Беше широкоплещестият пътник в камиона на водопроводната фирма с пиратското знаме, който насмалко не прегази Джакс при първата им среща. Той все още беше облечен с мръсните, тъмни работни дрехи, които носеше тогава.

Дрехите на Джакс, онези, които бяха купили двамата с Алекс, лежаха небрежно захвърлени настрана, след като я бяха съблекли.

Брадатият мъж се ухили, като оголи криви, пожълтели зъби. Тъмните му очи бяха приковани в Алекс с многозначителен поглед, докато ръката му фамилиарно обгръщаше талията на Джакс. При допира тя леко потрепери. В това дрогирано състояние надали разбираше какво точно става около нея, нито пък би й направило кой знае какво впечатление.

– Радвам се, че най-после успя да се включиш в шоуто – каза пиратът и като се пресегна с другата си мърлява ръка, погали голия корем на Джакс. – Не искахме да почваме с тази хубава кучка без теб.

Алекс видя как мускулите на Джакс се свиват при грубия допир на мъжа. Тя затаи дъх.

Алекс с всички сили се опита да не остави яростта да се изпише на лицето му. Задачата обаче беше непосилна. Повече от всичко сега той искаше да избие всичките тези копелета и да освободи Джакс. Но всъщност най-много от всичко копнееше да докопа човека, чиито лапи бяха върху Джакс.

Алекс знаеше, че едно погрешно движение от негова страна и тя ще понесе последствията вместо него. Благодарение на пропуснатите дози лекарства той можеше да мисли по-ясно. Именно това се искаше сега от него. Както Бен винаги казваше, съзнанието е истинското ти оръжие.

– Така – каза Вендис, – искам да ми кажеш всичко за портала.

Алекс не отговори. Той просто запримигва неразбиращо, понеже съвсем не беше сигурен какво точно искаха от него.

– О, извинявай – престорено любезно каза Вендис, като посочи мърлявия мъж, който здраво държеше Джакс през кръста. – Забравих да ви запозная. Този приятел там е Юри. И както изглежда, той и младата дама се познават. Всъщност тя уби брат му. Нали така, Юри?

Изражението на лицето на Юри стана още по-мрачно.

– Определено. Но сега смятам да си уредим сметките с нея.

– Както виждаш – продължи Вендис, – Юри определено не е склонен да проявява съчувствие относно тежкото положение на младата дама. Точно за това и го поканих да дойде с мен. Когато хората имат зъб на някого, те са по-концентрирани и демонстрират повече хъс при търсенето на отмъщение.

Алекс прецени, че така натъпкана с лекарства, Джакс, а и той самият нямат никакви шансове да се измъкнат. Тя нямаше да може да му е от помощ, нито пък би била способна да тича. А да я носи и едновременно с това да се бие с преследвачите им нямаше как да стане. Тя трябваше поне отчасти да е на себе си, за да имат те известно преимущество и някакъв шанс за успех.

– Добре – каза Алекс задавено. – Сега мога ли да си вървя?

– Не съм дошъл тук, за да те оставя да ми играеш игрички кресна му Вендис. – Не ми се прави на глупак. Приключихме вече с глупостите и преструвките. Достатъчно дълго ти търпях номерата и обещанията за някакъв резултат!

Сега ще ми кажеш каквото искам да знам или Юри ще започне да я реже. Нищо фатално, както сигурно се досещаш, но със сигурност обезобразяващо и, най-важното, адски болезнено. Ако не искаш да сътрудничиш и да ми кажеш за портала, от опит мога да те уверя, че тя съвсем скоро ще представлява отвратителна кървава гледка.

– Добре. – Алекс сви рамене.

– Какво означава това „добре“? – изгледа го кръвнишки Вендис.

– Давай, режи я.

По лицето на Вендис пробяга любопитна усмивка.

– Значи искаш да започна да я режа?

– Щом така искаш – каза Алекс.

След като смръщеното лице на онзи се изопна, Алекс продължи, като не забрави да заваля думите.

– Тя е дрогирана. Нищо няма да усети. Знам го. И аз съм същият, не усещам нищо и не ми пука от нищо. Ако я убиеш сега, ще ни направиш услуга.

– Услуга ли? – Онзи изглеждаше истински изненадан. – Каква услуга?

Алекс отново вдигна рамене.

– Тя ще умре, без да страда. Няма да почувства почти нищо. И край, точка.

Вендис пристъпи напред. Гласът му прогърмя.

– Говориш глупости.

– Аз знам само част от това, което ти трябва. Тя знае останалото. Без това, което тя знае за портала, моята информация е безполезна. Ако я убиеш, ще ни направиш услуга, защото ще се провалиш в опитите си да вземеш това, което искаш от този свят. Освен това аз дори няма да почувствам мъка от смъртта й, защото с всичките тези лекарства съм неспособен да страдам.

Така, както е дрогирана, тя въобще няма да усети, че я режете. Така че, моля, давай. Режете я, оставете я да кърви, докато умре. Така всичко ще свърши и ти няма да получиш това, което искаш.

– Но и двамата ще умрете. Бавно и мъчително.

Алекс примигна бавно. Леко се олюля, за да придаде допълнително убедителност на думите си.

– Ако ни предстои да умрем по един ужасен начин, какво по-добро от това да стане в състоянието, в което сме сега? Така упоени, никой от двама ни няма да усети нищо. Това ще е всичко. Край.

Вендис се обърна към доктора.

– Тези отвари, които им давате, така ли действат, както той казва?

Докторът разпери ръце.

– Държим ги под контрол с помощта на лекарства. Това ги държи в ступор.

– И тя няма да усеща, че я режем? И ще й е все едно?

– Не точно. Ще усеща. – Докторът се покашля. – Но вероятно… не до такава степен, до каквато би ви се искало да усеща. Ще чувства само лека болка. Може малко да плаче, но иначе да, той е прав. Няма да я боли нетърпимо и ще й е все едно какво става. Той е на същите лекарства и няма да изпитва нито гняв, нито тъга. Основното предназначение на тези лекарства, в края на краищата, е пациентите да не проявяват агресия и да не страдат емоционално.

Вендис изскърца със зъби, преди да извърне поглед от доктора. Той се отправи към Джакс с наперена походка. Юри се отдръпна от нея.

Вендис вдигна превръзката на очите на Джакс и се вгледа в тях. Те бяха полузатворени. Изглеждаше, като че ли Джакс не осъзнава почти нищо от това, което й се случваше. Алекс знаеше много добре колко отнесена е тя в момента и как не долавя нищо около себе си.

Осени го мисълта, че ако планът му не проработи, за нея наистина би било по-добре да е упоена. Той страдаше за нея – заради всичко това, през което преминаваше сега. Така отчаяно му се искаше да счупи вратовете на тези хора, но знаеше, че трябва да потисне гнева си, ако иска да има някакъв шанс да я спаси.

Вендис посегна и яростно изви зърното на лявата й гърда. Би трябвало това да я накара да изкрещи от болка. Но Джакс дори не трепна, нито се опита да се отскубне. Просто изви леко гръб във вял отговор на болката. От устните й се откъсна едва доловимо стенание. В стъкления й поглед не се четеше нищо.

Вендис й сложи обратно превръзката. Обърна се и видя Алекс, зареял поглед в нищото, в очите му нямаше никаква реакция.

Той издиша шумно в пристъп на ярост.

– Плаща ти се за резултати – изгледа той гневно доктора. – А това въобще не дава резултат.

Докторът вдигна смутено рамене.

– Ами, аз не мисля, че подобен подход би бил съвместим с…

– Ако спреш с отварите, които й даваш – прекъсна го Вендис, – след колко време тя ще е напълно в съзнание?

– След двайсет и четири часа ще е на себе си – каза д-р Хофман. – Но при цялото ми уважение, не мисля, че това би било уместно. Нужно ли е да ви напомням колко опасна е тази жена?

– Нямам нужда от напомняне за каквото и да било, особено от такива като теб.

Докторът преглътна мъчително, съзрял погледа на Вендис.

– Не, разбира се. Исках само да кажа…

Когато видя, че опитът му да обясни води само до още по-гневно изражение, смени подхода.

– С ваше позволение, бих могъл да намаля дозата, така че тя да има чувствителност, но при все това да е под контрол. Мисля, че е възможно да постигнем равновесие, което да е в наша полза.

– Ще бъде ли тя достатъчно будна, за да крещи с пълно гърло, докато Юри я реже?

– Разбира се. Ако намаля достатъчно дозата, естествено. – Докторът започна да върти нервно едно от копчетата на бялата си престилка. – Мога да регулирам дозата, така че тя да не е толкова агресивна, но да е достатъчно в съзнание, за да изпитва страх и болка и да крещи, когато я режете.

Усмивката се върна на лицето на Вендис.

– Добре. Колко време?

Докторът изглеждаше облекчен от това, че е успял да се измъкне от тежкото положение.

– Утре вечер по същото време тя ще е в състоянието, в което я искате. – Той посочи към Алекс. – Ами той?

Вендис се извърна да огледа лицето на Алекс.

– Ако го оставим както си е, мислиш ли, че ще му е все едно, когато тя започне да крещи?

Докторът се почеса по темето и отвърна с неохота.

– Той не блъфира. С толкова торазин, колкото му даваме, не е в състояние да блъфира. При тази доза на него му е все едно какво става и не го е грижа за нищо и никого. Мисля, че наистина предпочита да ги убием и двамата сега, докато е упоен. Наясно е, че това би било лесният изход в сравнение с това, което ги чака иначе. Може би ще е най-добре да намаля и неговата доза торазин. Предполагам би било добра идея.

Погледът на Вендис се плъзна от Алекс към доктора.

– Може би.

– До утре вечер действието на лекарството ще е отслабнало и те ще са готови – увери го докторът. – Ще ви чакаме да дойдете пак.

– Аз си имам други грижи. – Вендис отмести поглед към останалите. – Погрижете се за това. Всички тук знаете как да причинявате болка и да я поддържате дотогава, докато не получите това, от което се нуждаем. Няма нужда да си губя времето да стоя тук, докато двамата кървят, пищят и крещят за милост. Интересува ме единствено информацията, след като се пречупят.

Всички, с изключение на Алекс склониха глава в израз на съгласие.

– Изпрати ме до вратата – с жест към доктора каза Вендис.

След като двамата излязоха, всички въздъхнаха с облекчение.

– Е – каза Алис, – май ще трябва да изчакаме до утре вечер.

Хенри посочи към нея и двамата санитари.

– Вие тримата, заведете го обратно в стаята му.

Той се ухили, поглеждайки към висящата гола Джакс, вързана за тръбата на душа.

– А ние с Юри ще се погрижим добре за нея.

Коленете на Алекс омекнаха.

Един от санитарите го дръпна за ръката и го обърна.

– Тръгвай.

Мислите на Алекс препускаха. Той трябваше да направи нещо, за да спечели време на Джакс. Заби пети в пода и погледна назад през рамо.

– Знам, че утре, след като ни намалите дозата, ще успеете да ни накарате да говорим. Също така знам, че след като получите каквото ви трябва, ще ме убиете. И когато съм мъртъв, аз няма да знам, както и да ме е грижа за каквото и да било.

Но ако някой от вас я докосне с пръст сега, докато съм още жив, тогава утре, когато съм по-малко под влиянието на лекарствата, ще имам много повече причини да не говоря. Ако я пипнете, кълна се в живота си, ще ви се наложи да обяснявате на Вендис защо сте се провалили и не сте получили от мен нищо.

– Я виж ти – каза Алис. – Май току-що разбрахме какво точно означава тя за него. Това ще ни улесни до голяма степен.

Очите на Юри блеснаха заплашително.

– След като толкова много е загрижен за нея, утре, когато лекарството отслабне, няма да е необходимо да я обезобразяваме много, преди той да започне с охота да говори. – После погледна към Хенри. – И тогава ще си я получим и ще ни е все тая какво й причиняваме. Още повече в това й състояние ще е почти като да оправяш труп. Ако е в съзнание, ако рита и се съпротивлява, ще е доста по-забавно.

Първоначално недоволен, Хенри се замисли за момент.

– Май си прав. Алис няма много вяра на пациента ни. Аз пък нямам много вяра и на нервния доктор, че ще дозира правилно лекарството. Страх го е за кожата му, но нашият живот също е заложен на карта. Ние приемаме заповеди от Негово превъзходителство, не от някакъв си доктор от този свят. Ти ще се погрижиш Алекс да получи достатъчно лекарство, за да не може да се бори, но същевременно да не му е все тая, когато тя започне да крещи.

Алис изгледа Алекс със студен, изпитателен поглед.

– Ще трябва да се съглася с теб за доктора – мрачно се усмихна тя. – Аз лично ще се уверя, че пациентът ми ще е в състояние да изпитва ужас, но няма да може да се противопоставя. Междувременно, ако някой от вас двамата й направи нещо и тя утре не може да говори или той не иска, когато Вендис се върне, ще вържа вас на нейно място. Ясно?

Хенри направи кисела физиономия.

– Ясно.

Юри скръсти ръце и кимна.

– Да вървим. – Тя блъсна Алекс.

35

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН, след една безкрайно дълга нощ на безсъние и взиране в тъмния таван, Алекс се облече, седна на леглото и зачака. В мислите му беше само Джакс, увиснала там, сама, без никой да го е грижа за ужасното й страдание. Единственият, който го бе грижа за нея, беше Алекс, а той не можеше да направи нищо, за да я измъкне от там. Поне засега.

Не след дълго се появи Хенри. Едрият мъж изглеждаше в лошо настроение. Колко точно беше кисел стана ясно, когато дръпна Алекс, за да го изправи на крака, и започна да го налага с юмруци в корема. Очевидно Хенри не искаше да оставя видими следи. Сигурно другите го бяха предупредили да внимава да не повреди наградата им.

На Алекс не му оставаше нищо друго, освен да търпи. Съзнаваше, че тези удари в корема могат да му причинят сериозни увреждания. Но беше наясно, че не може да отвърне, ако иска Хенри да остане с впечатлението, че още е под въздействието на лекарствата. Те трябваше да мислят така, за да има той някакъв шанс да спаси Джакс.

Само че сега, докато Хенри го удряше, не можеше да разчита на удобно притъпената в резултат на медикаментите болка. Този път болеше сериозно и Алекс се свлече на пода, останал без дъх. Напрегна се да потисне усещането, че ще повърне. За момент, лежейки сгърчен от болка на пода, Алекс изпита омраза към живота.

– Знаеш ли, Алекс – надвеси се над него Хенри с юмруци, отпуснати покрай тялото, докато си поемаше дъх, – сигурно си мислиш, че вече сме квит. Но да ти призная, когато се събудих тази сутрин и от носа ми продължаваше да тече кръв, разбрах, че има още доста време, докато резултатът стане едно на едно.

Изненадващо здравенякът ритна жертвата си в слепоочието. От ритника Алекс прехапа бузата си отвътре. Усети металния вкус на кръв. Всячески се опитваше да остане в съзнание и да не мърда, за да изглежда като наистина упоен.

– И тъй като сега трябва да чакам за възможността да оправя кучката, мисля, че ми дължиш дори още повече. По един или друг начин довечера и двамата ще се скъсате да отговаряте на въпросите ми.

Хенри приклекна, за да е по-близо, докато си доставяше останалата част от удоволствието.

– Ще ти кажа и друго. Денят ти ще свърши зле. Ще те пристегна с турникет тук и тук. – Хенри посочи с пръст областта на мишниците на Алекс. – После ще направя същото и с краката ти. Така няма начин да губиш бързо кръв и ще останеш да изгледаш цялото представление.

И ще ни кажеш всичко, което знаеш, защото иначе ще направим дори по-ужасни неща на твоята приятелка. И нека ти кажа нещо – що се отнася до боравенето е нож, Юри е истински маестро. Веднъж започне ли, обзема го вдъхновение и не можеш да го спреш. Мисля също така, че има нещо извратено в склонността му да наранява жени, но пък това може и да е само мое мнение. И ти ще си адски ентусиазиран да ми споделиш всичко, което ме интересува, само и само да не се захване Юри с нея.

Алекс се сгърчи на пода, обзет от болка и гняв. Въпреки това продължаваше да се преструва, че болката и думите не му влияят по никакъв начин.

Санитарят се изправи.

– Алис всеки момент ще дойде да ти донесе сутрешната доза от лекарството. Този път е намалена. Довечера ще си с достатъчно ясно съзнание, за да чуваш как Джакс пищи и те моли да ни кажеш всичко, което знаеш.

Дори и да искаше, Алекс не можеше да им каже това, от което се интересуваха. Той нямаше представа какъв е този портал. От друга страна, не се надяваше, че биха му повярвали, че не знае.

– Разбираш ли? – настоятелно попита Хенри.

Алекс, свит на топка на пода, с ръце върху пулсиращия си от болка корем, успя само да кимне.

Хенри го сграбчи за ризата, вдигна го от пода и го запокити на стола.

– Сядай тук и добре си почини. Алис след минутка ще ти донесе лекарството. Ясно ли е?

Алекс пак кимна, сякаш всичко му бе безразлично.

На вратата Хенри спря, обърна се и се усмихна.

– Направо съм очарован от ефекта на торазина. Помисли си само, мога да те смажа от бой, а той те държи така безпомощен, че и пръст не можеш да вдигнеш да се защитиш. Каква прелест.

След като Хенри излезе, Алекс притисна с длани пулсиращата си глава, опита се да избистри погледа си след бруталния ритник. Мускулите на врата го боляха толкова силно, че едва успяваше да си мърда главата.

Остави гнева да го разтърси. Протегна пред себе си ръка и видя как пръстите му треперят. Знаеше, че ще трябва да успокои треперенето, иначе някой можеше да се усъмни.

Щеше му се денят да е свършил. Искаше да види Джакс. Тя пак щеше да е упоена, но не колкото преди. Трябваше да е повече на себе си, за да може той да й помогне.

Алекс мразеше да я вижда упоена с торазин. Не знаеше дали ще спрат само сиропа или и хапчетата. Тъй като майка му беше на торазин, си бе направил труда да поразпита що за медикамент е. Знаеше, че торазинът неимоверно усилва ефекта от останалите лекарства, с които се взима в комбинация.

Алекс се облегна назад в стола и започна да вдишва и издишва бавно и дълбоко, опитвайки се да се успокои, докато чакаше сутрешната доза лекарства.

Поредната, чието поемане трябваше да скрие.

Беше напълно убеден, че няма да си правят труда да му дават вечерна доза, понеже дотогава сутрешната нямаше да е изгубила ефекта си напълно, а определено възнамеряваха да го убият вечерта, след като получат исканата информация.

Само дето Алекс нямаше никаква информация. Единственото, което той знаеше, беше, че Джакс успя да разбере какво преследват онези. Но не остана достатъчно време, за да му каже какво е.

Въпреки това дори тази нищожна информация беше опасна и за двама им. Може би това бе всичко, което те искаха да знаят. Ако Алекс не намереше начин да ги спре, може би щяха да успеят да изкопчат от него, че Джакс знае какво търсят, а после да я изтезават, докато не им каже всичко, което й бе известно. Веднъж Бен му беше казал, че при изтезание всеки все някога се пречупва и започва да говори. А тези хора изглеждаха опитни в изтезанията. Разбираха си от работата. Алекс не очакваше той или Джакс да издържат вечно.

Той знаеше, че не може да позволи да се стигне дотам. Не му оставаше друго, освен да опита нещо, преди да се е стигнало до мъчения. През по-голямата част от нощта бе останал буден в опити да измисли нещо. Само че бе почти невъзможно да планира каквото и да било, без да знае как точно смятат да постъпят те. Ако първо хванеха него и му вържеха ръцете или го напъхаха в усмирителна риза, тогава край с всичко. Той трябваше да ги убеди, че е достатъчно упоен, за да не може да окаже съпротива. Трябваше да продължи с театъра, за да им замаже очите.

Но ако все пак се опитаха да го вържат, нямаше да има избор и трябваше да продължи да играе.

А ако се наложеше да се бие с тях първо в своята стая, нямаше представа как, за бога, щеше да прекоси целия девети етаж на „Майката на розите“. Не можеше да разбие тежките прати. Те бяха специално проектирани да не могат да бъдат разбити от пациентите.

Може би ако успееше да се добере до ключове, би могъл да отключи вратите, само че не всички от персонала носеха ключове. А дори и да успееше да се докопа до ключ, нямаше да може просто ей така да се разхожда из коридора и да отключва вратите наред, камо ли пък да мине покрай стаята на сестрите, без някой да го види и да вдигне тревога.

Главата му се замая от премисляне на различните сценарии. Мислите му започнаха да се изпълват с паника.

В този момент вратата рязко се отвори. Сутрешното лекарство. Само дето този път Алис влезе с подноса. Алекс седеше вдървено, е поглед, вперен в нищото.

За момент Алис го изгледа свирепо, после сниши подноса с трите чашки.

– Време е за лекарството ти. Не ми създавай главоболия. Имам си и друга работа, още много пациенти очакват топлите ми грижи, така че се разбързай.

Алекс кимна и взе чашката с торазин. Както и преди, изсипа сиропа под езика си, после добави към него и хапчетата. Накрая, след като пресуши чашата с вода, изплю лекарствата в нея. Смачка в юмрук картонената чаша и заедно с другите две я хвърли в кошчето за боклук.

През цялото време Алис не го изпусна от очи. Погледът й се премести към кошчето за боклук. Тя стоя така за момент, после хвърли подноса на леглото и клекна, за да извади чашата за вода, в която той бе изплюл всичките лекарства.

Тя надзърна вътре и я запокити нервно в скута му.

– Добър опит. Имаш десет секунди да изпиеш всичко това, иначе ще извикам двама санитари и ще те сложим в усмирителна риза.

Алекс примигна както преди, когато беше силно упоен.

– Но ще ми трябва вода да преглътна всичкото това.

– Времето ти тече, Алекс.

Той успя да зърне другата ръка зад гърба й. Държеше спринцовка.

Алекс се изстреля от стола.

Тя успя да издаде кратък, сподавен вик на изненада, преди той да й счупи челюстта.

Алекс моментално я сграбчи с две ръце за гърлото. Видя ръката със спринцовката да се вдига. Продължи да я стиска за гърлото с една ръка, а с другата хвана нейната и я изви надолу, докато китката й изпука. Спринцовката падна и се изтърколи по пода.

Алис не можеше да извика за помощ не само защото той бе притиснал трахеята й, но и заради счупената челюст, която висеше неестествено изкривена. От ъгълчето на устата й потекоха струйки кръв, които попиха в рамото на искрящо бялата й престилка.

Гърбът й се изви в опит да се отскубне, но Алекс държеше гърлото й в мъртвешка хватка. Със здравата си ръка, свита в юмрук, тя го заудря безрезултатно, докато се свличаше на колене. Тя продължи да се опитва да се извие назад, за да се отдалечи от него.

Алекс остави яростта на схватката на живот и смърт да го обземе. Той видя, а също и усети как гърлото й се затваря под натиска на пръстите му. Независимо от това вложи всичките си сили в още по-здрава хватка. От напрежението зъбите му изскърцаха и той изръмжа басово.

Очите на Алис аха да изскочат от орбитите. Тя отчаяно размахваше ръка в опит да го отблъсне, но Алекс оставаше недосегаем за безплодните й удари. Тя започна да посинява. Подутият й език се подаде от устата, докато отчаяно, но безрезултатно се опитваше да поеме глътка въздух.

Свлече се по гръб на пода и Алекс я възседна, отнасяйки и последните искрици живот от тялото й. Използва тежестта си, за да притисне главата й в пода и да прекърши гръкляна й. Ръцете й потръпнаха вяло в празното пространство. Устните й се раздвижиха, сякаш се опитваше да каже нещо, но подутият й език осуети дори беззвучно изговаряне на думите.

Алекс остави гнева си да се излее над жената, която възнамеряваше да участва в изтезаването на Джакс. Той искаше тази жена да умре. Искаше всички те да умрат.

Толкова дълго бе сдържал гнева си, подтика да отвърне на ударите, че сега, когато най-накрая му се удаде възможност да освободи този бяс, почувства мощен прилив на живот в жилите си.

Не знаеше колко време преди да осъзнае, че тя е мъртва, Алис е престанала да диша. Най-накрая се отпусна назад и си пое въздух. Отри с опакото на ръката потта от челото си.

Алис беше моравосиня. Очите й бяха широко отворени и вторачени в нищото. Подутият й език се подаваше от устата, увиснал на една страна. От него капеха слюнка и кръв.

Алекс прокара пръсти през косата си. Помисли си, че ще повърне.

Надигна се от трупа. Видя спринцовката и я вдигна от пода. Капачката на иглата липсваше. Предположи, че тя я е изстреляла с палец. Огледа се и накрая я откри под леглото. Постави я обратно на място и пусна спринцовката в джоба си.

В злокобната тишина леглото изскърца, когато Алекс се облегна с гръб на него. Той се вгледа в мъртвата жена, просната насред пода. Разбира се, не бе имал избор, но това определено усложняваше ситуацията. Сега трябваше да реши какво да прави с трупа. Замисли се дали да не я напъха в гардероба, но когато го отвори, за да провери колко е голям, осъзна, че няма никакъв шанс да напъха човек вътре. Можеше да я избута под леглото, но чаршафите не падаха достатъчно ниско, за да скрият всичко под високото болнично легло.

Той закрачи напред-назад, докато помисли. Всеки момент можеше да влезе някой и да я види. Ако не друго, то най-късно вечерта щяха да дойдат, за да го отведат за частното парти с мъчения в женската баня. Замисли се дали да не я подпре на стената зад отворената врата, да почисти пода и да отиде да чака в общото помещение. Най-вероятно този, който щеше да дойде да го потърси, щеше да е Хенри. Ако Алекс оставеше нощната лампа запалена, санитарят щеше да надникне в стаята и като не го види там, щеше да отиде да го потърси в дневната.

В следващия момент осъзна, че идеята не е никак добра. Много неща можеше да се объркат. Скоро хората щяха да забележат, че Алис я няма, и да тръгнат да я търсят. Санитарите бяха свикнали да реагират бързо в подобни случаи. Някои от пациентите бяха опасни и от болницата не допускаха персоналът да ходи насам-натам, без да се знае кой къде отива. Те знаеха, че в момента тя разнася лекарствата. Може би беше въпрос на минути, преди някой да се появи да провери дали всичко с нея е наред.

Алекс продължи да крачи в трескаво търсене на решение. Поглеждаше към трупа при всяка смяна на посоката. Трябваше някак да накара Алис да изчезне.

Внезапно спря и погледна жената на пода. Грозна картина. Кръвта от мястото, където й беше счупил челюстта, се бе проточила на тънка струя през половината под. При душенето тя се беше изпуснала. Изпод разтворените й крака се бе разтекла локва урина.

Тя трябваше да изчезне.

Алекс се замисли дали това беше възможно.

Можеше да опита. За момента не му идваше друго наум, а и нямаше какво да губи.

Той се спусна към леглото. То беше старо и скърцаше, когато се облегнеш на него. Когато нещо скърца така, това означава, че някой винт се е разхлабил. Алекс прокара пръсти по металните профили на рамката и скоро откри един винт, който стърчеше от края на страничната рамка. С помощта на палеца и показалеца си го разхлаби още повече. От напрежение заскърца със зъби. Ако не беше в такъв пристъп на паника, можеше и да не успее да го развие с голи ръце.

Винтът не беше дълъг – определено не дотам, че да се превърне в ефективно оръжие, – но имаше относително остър връх и изглеждаше достатъчно дълъг за целта. Алекс се хвърли към Алис и клекна до моравосиньото й лице.

Той доближи винта до челото на мъртвата жена, докато се опитваше да си спомни. Притвори очи в опит да извика спомена. Беше виждал как Джакс на няколко пъти активира линията на живота. Първия път беше истински шок да наблюдава как тя изряза символите по челото на Бетани. Но стъписването и изненадата доведоха до това, че в съзнанието му остана незаличим спомен.

Още повече, че той все пак беше художник. Имаше око за тези неща. Помнеше форми, пространствени съотношения.

Ясно си спомни, че символите, които чертаеше Джакс, изглеждаха неизменно по един и същи начин. Сигурен беше, че помни точно как тя ги беше изрязвала по челата. Опита се да извика образа в съзнанието си.

Чу санитари да си говорят, докато минаваха по коридора покрай стаята му. Не му оставаше друго, освен да опита.

С върха на винта Алекс започна да изрязва линиите по челото на Алис. Започна с арката, точно както беше виждал да прави Джакс, после изписа двете наклонени линии, едната в единия край, другата в другия.

Той изрязваше линиите една по една, съсредоточен в мисления образ на линиите по челото на Бетани, като се стараеше да ги направи под точно такъв ъгъл, както си ги спомняше.

Работата го погълна напълно, точно както когато рисуваше. Всяко следващо движение носеше увереността, с която го извършваше Джакс. Върхът на винта задираше в костта при всяко движение през кожата на челото на Алис. Той завърши с последния елемент, който покриваше първоначалната арка, точно както и Джакс.

Алекс се отпусна назад, седна върху петите си с винта в ръка и загледа рисунката си. Пръстите му бяха изцапани с кръв, която се стичаше надолу по китката му.

В следващия миг Алис вече не беше там. Не стана прозрачна, не се стопи бавно в нищото, както ставаше във филмите за духове. Не беше и като страховит специален ефект. Просто не се случи нищо драматично. В един момент беше там, в следващия я нямаше.

Алекс примигна от удивление. Огледа се. Кръвта по пода също беше изчезнала. И локвата урина. Той погледна към окървавените си пръсти, които държаха винта. По тях нямаше кръв. Остана така за момент, докато осмисли напълно ситуацията.

Току-що нарисува символите и направи така, че човек да изчезне пред очите му. Справи се. Това беше толкова невероятно и му донесе такова облекчение, че чак се разсмя.

Чу приближаващи стъпки по коридора. По кратката, приглушена реч разбра, че надникват във всяка стая и разпитват дали някой не е виждал Алис.

Побърза да се хвърли към стола и седна да чака отварянето на вратата.

Тогава забеляза подноса за лекарства на леглото.

Скочи и го грабна. Мушна го под матрака. Изтри потните си длани в панталоните и огледа стаята. Всичко изглеждаше нормално. Нищо подозрително.

Вратата се открехна и един санитар надзърна вътре.

– Виждал ли си сестра Алис?

Алекс го изгледа с премрежени очи.

– Тя ми даде лекарствата и излезе.

Санитарят кимна и побърза нататък. Когато вратата се затвори, Алекс въздъхна с облекчение.

Сега оставаше да изчака до вечерта, когато щяха да дойдат за него. Щяха да очакват да е малко повече на себе си, но същевременно достатъчно упоен, за да могат да изтръгнат с мъчения отговори от него, без той да е в състояние да се съпротивлява.

Алекс си позволи триумфална усмивка. Предстоеше му по-трудната част и той не знаеше дали ще се справи, но поне си възвърна контрола над собствения живот.

Седна и зачака, все още се тревожеше за Джакс, надяваше се тя да издържи. Не можеше да си позволи да се провали. Цената на провала беше прекалено висока. Той й бе обещал, че докато има сили, няма да им позволи да я наранят. И възнамеряваше да спази обещанието си.

36

ДЪЛГО СЛЕД КАТО СЕ СМРАЧИ, Алекс продължаваше да чака. Безпокоеше се, че може би бяха измислили някакъв нов план. Докато чакаше, през главата му минаваха хиляди ужасии. През нощта не можеше да направи нищо друго, освен да чака. Сам нямаше как да стигне до Джакс.

Хенри и доктор Хофман се появиха дълго след като лампите бяха загасени. Докторът не носеше обичайния стетоскоп, макар да бе облечен в бяла престилка. Хенри чакаше отзад, близо до вратата, със самодоволно изражение, доколкото самодоволен можеше да изглежда човек с превръзки на носа.

Преди вратата да се затвори, Алекс успя да види как още двама санитари заеха постовете си отвън, пред вратата, със скръстени пред гърдите ръце.

Очевидно бяха в готовност, в случай че намалената доза на лекарството му го е направила по-активен, отколкото очакваха. Вероятно предполагаха, че ще е в достатъчно ясно съзнание, поне дотолкова, че да го е грижа за онова, което се случваше с него и Джакс, и нямаше да е замаян и покорен като друг път. Алекс искаше те да видят у него точно това, което им се искаше, затова изигра ролята, която се очакваше от него.

Когато докторът се приближи, той се надигна тромаво от стола, като се опита да си придаде глуповат вид.

– Алис даде ли ти лекарството тази сутрин? – попита докторът, като приглади няколкото останали тънки косъма върху плешивото си теме.

– Да – Алекс махна към кошчето за боклук, – изхвърлих чашките, след като го изпих.

Докторът хвърли поглед към боклука. Алекс не мислеше, че мъжът ще започне да рови в кошчето и да оглежда изхвърлените картонени чаши и той, слава богу, наистина не го направи. Само вдигна поглед и срещна очите на Алекс.

– През цялото време се опитвам да правя нещата по такъв начин, че да не се налага хората да бъдат наранявани. Мисля, че това е най-добрият метод, ако човек иска наистина да узнае истината. Мъченията не са добър начин за получаване на достоверна информация. Те са ненадежден метод. Хората, които са измъчвани, биха казали всичко, което си мислят, че разпитващият би очаквал да чуе от тях. Те биха признали, че се занимават с магия, ако това се очаква от тях. Но независимо дали ми харесва или не, настъпи времето да се опитваме да намерим някои отговори. Времето за прилагането на моите методи отмина. – Той стисна устни за момент. – Послушай съвета ми, Алекс. Отговори на техните въпроси.

– Те докоснаха ли я?

– Не – докторът хвърли поглед през рамо към едрия санитар, който чакаше до вратата, – но тя виси, окачена там от миналата нощ. Действието на лекарствата вече отминава и тя започва да идва на себе си, но това може само да влоши положението й. Да висиш на ръцете си само по себе си може да бъде опасно. Трудно й е да диша.

Вътрешностите на Алекс сякаш се преобърнаха. Той си спомни как Джакс му беше разказвала, че Седрик Вендис обича да окачва хората на китките и как това ги задушава бавно и мъчително. Това предизвика такъв гняв у него, че му се зави свят. Сдържана ярост, която само чакаше да бъде освободена.

Вместо това той запази мълчание и продължи да чака. Знаеше, че докторът е замислил нещо.

– Искам да ти предложа сделка, Алекс.

– Каква сделка? – леко се намръщи той.

– Ако ни сътрудничиш и ни кажеш веднага всичко, което искаме да знаем, ще се опитам да ги убедя да ми позволят да дам и на двама ви свръхдоза.

– Свръхдоза ли? Имаш предвид, за да ни убиеш?

Доктор Хофман кимна и погледна Алекс право в очите.

– Така или иначе, след като и двамата разкриете онова, което знаете, вие ще умрете. Те твърдо са решили, че те искат мъртъв, за да се отърват от кръвните наследници на Рал – разбира се, след като получат от теб онова, от което имат нужда. Но са особено нетърпеливи да премахнат Джакс.

– Те знаят ли за предложението, което ми правиш?

– Не – призна той, – но ако сътрудничиш и ми кажеш всичко, ще видя дали ще мога да ги убедя да ми позволят да направя инжекция и на двама ви. Те искат информацията и ви искат мъртви. Дай ми информацията, без да се налага да прибягваме към мъчения, и мога да осигуря лека смърт и на двама ви. Просто ще заспите и никога няма да се събудите.

Алекс знаеше, че Вендис, Юри и Хенри никога не биха се съгласили на такава сделка. Те очакваха с нетърпение онова, което щеше да се случи, и имаха сериозни основания да вярват, че ще получат цялата необходима информация по своя си начин.